Вики Баум
Хотел Шанхай (23)

XIV

Хелен седеше на леглото си, все още с телефонната слушалка в ръка, дълго след като Франк беше затворил телефона. Думите, които двамата бяха изрекли, още висяха във въздуха тъй ясно, като че ли бяха написани там.

— Франк, аз не мога повече да издържам, трябва да ви видя, само още веднъж, само тази вечер. Вие трябва да се освободите. Трябва да ви говоря.

— Лудост, Хелен. Това не може да стане. Не мога да оставя Рут сама. Поканени сме у Б. С. на прием в наша чест. Съжалявам, Хелен.

— Боя се, че се държа просташки, Франк. Това звучи смешно, но сега за пръв път през живота си аз обичам. Аз съм още новачка, затова ми прости. Какво да правим, Франк?

— Такава ни е съдбата, мила. Нищо не може да се направи.

— Обичате ли ме, Франк?

— Знаете, че ви обичам.

— И ще се ожените вдругиден? Държите ли на това?

— Трябва да държа, Хелен. Обичам ви, но това не значи, че трябва да постъпвам непочтено. Не можете ли да разберете това?

— Какво казахте?

— Нищо.

— Моля, елате при мен за малко. Аз съм в стаята си. Не мога да говоря по телефона. Само за пет минути, Франк. Елате сега, веднага… Казвате ли нещо, Франк? Защо не отговаряте, Франк?

Мълчание.

— Съжалявам, Хелен, миличка. Ти сама знаеш какво би станало, ако дойда сега.

— Франк? Франк? Франк?

Стаята сега беше твърде тиха, когато телефонът не издаваше никакъв звук. Хелен беше спряла вентилатора, за да чува по-ясно гласа на Франк. Тя все още държеше безпомощно слушалката в ръка.

Влезе Кларксън. На ръката си беше преметнала бялата рокля със зелената бамбукова шарка.

— Викахте ли ме, мадам?

— Не, Кларксън, благодаря ви. Оставете тук роклята. Не знам дали ще изляза.

„Какво да правя. Мислех, че ще мога да понеса това. Не мога, Франк. Не мога.“ Тя пусна вентилатора, а и радиото. Танцова музика от „Клуба на божурите“. Нетърпимо. Спря радиото. „Ще ида в бара и ще устроя сцена. Ще напиша на това момиче Андерсън писмо и ще й кажа истината. Невъзможно е Франк да ме изостави заради нея. Нейните къдри, нейният глас, нейната рокля… Не бих я взела за слугиня, а той иска да се ожени за нея! Идиотско, смешно, невъзможно, Франк, слушай, това е невъзможно. Ако можех само да поговоря с него; ако той не ме отбягваше… това е достатъчно, за да накара човек да полудее, това е парализиращо.“

— Ало, ало, моля свържете ме пак с бара… Ало, ало, моля, помолете мистър Франк Тейлър да дойде на телефона… Какво? Не е ли вече там? Знаете ли къде е отишъл? Не? Благодаря.

Хелен се взираше в телефона, това зло изобретение, от което не излизаше нищо друго, освен разочарование и отказ. Тя тръшна отново слушалката и закрачи нагоре-надолу из стаята. Разбута няколко стола настрана, за да направи малко място.

„Няма да се примиря с това. Отказвам да бъда третирана по такъв начин. За какъв се мисли този дребен чиновник? Да не мисли, че щом е миловиден — едно миловидно необуздано младо животно без нито един нерв в тялото си — да не мисли, че може да се държи, както си иска? Едно миловидно младо животно — о, Франк, като си помисля за врата ти! Косата ти, устата ти! О, Франк, о, Франк, о, Франк, какво, за бога да правим?“.

Тя се видя в огледалото — висока, бледа, съвършено чужда жена с широко разтворена уста; устата изглеждаше така, сякаш издава болезнен вик, приличаше на гръцка трагическа маска. Тя прокара ръце по лицето си, сякаш за да го избърше, а след това започна да милва бузите си с края на пръстите си. Мъчеше се да се утеши, но беше неутешима. Коленичи пред един стол, оброни главата на ръцете си, опита се да плаче. Но от това нямаше полза. Не можеше да плаче. „Не мога дори да плача“, помисли си тя в отчаяние. „Ти си съвсем сама, каза си тя, съжалявайки се сама, съвсем самичка си и няма кой да ти помогне. Елена, бедна Леночка — съвсем самичка! Нямам бащица, нямам майчица“ — тези думи от само себе си й минаха през ум; къде ги беше чула? От някоя стара песен ли бяха? Нямам бащица, нямам майчица. Гриша, просякът пред „Клуба на божурите“ — това беше след последния ни танц…

Тя включи пак радиото — и мигновено се разнесе танцовата музика. „Повечето хора плачат, щом чуят музика, но аз не мога.“ Глупости! „Защо пък трябва да плачеш, Елена? Ти трябва да размислиш, хладнокръвно и ясно. Сантименталността е вредна. Винаги съм получавала, каквото съм пожелавала. Не трябва да допусна да се осъществи този брак. Желая ли аз Франк? Да, с всяка капка на кръвта си, с всяка пора на тялото си, с всеки косъм на главата си го желая. Добре, тогава ще го имам. Бъди спокойна, Леночка, гълъбче, няма да допуснем да се осъществи този брак. Франк ме обича и аз го обичам. Колко часа остават, през които може да се възпрепятства този брак? Чакай да видя, ей сега ще видя.“

Тя взе малкия си пътнически часовник от нощната масичка, сложи го на ухото си и се вгледа в малките стрелки. Дванадесет часа и десет минути. „Как върви времето! Сигурно съм изгубила съзнание. Сигурно съм била извън себе си. Да, извън себе си. Интересно — колко точно изразява тази фраза случая! Какъв случай! Глупости! Била съм извън себе си, а сега съм пак на себе си. Остават още тридесет и шест часа. Това е много. Цялата тази работа с Франк трая само седемдесет и два часа, от началото до края. Бъди спокойна, това не е краят. Няма край. Много работи могат да се случат в тридесет и шест часа. Съсредоточи се. Помисли. Стратегия. Това е важното.“

Тя позвъни и Кларксън влезе с онзи израз на слаб упрек върху смръщеното лице, който имат прислужниците, които не са си легнали навреме.

— Съжалявам, Кларксън — каза Хелен веднага. — Искам бял ленен костюм, една блуза и панамената шапка със зелена панделка. След това можете да си легнете.

— Ще излезете ли сега, мадам? Ще ви трябва ли колата?

— Не, ще взема такси, ако изляза. Потър още ли не си е легнал? Мистър Ръсел не се е върнал, нали?

— Мисля, че не е — каза Кларксън, като сви устни. — Да повикам ли Потър?

— Да, повикайте го, ако обичате, Кларксън. Лека нощ, Кларксън.

След малко се чу почукване и влезе Потър.

— Викали сте ме, мадам? — попита той с жив израз върху лицето.

— Имате ли представа къде е отишъл мистър Ръсел? — попита Хелен. Потър само се усмихна при тези думи. — И не знаете ли кога може да се върне? — продължи тя.

Потър вдигна рамене и много изразително ги отпусна пак.

— Добре, няма значение — каза Хелен. — Когато се върне, оставете го да спи: разбирате ли ме, Потър, оставете го да спи, дори ако спи през целия ден. Утре ще бъда много заета. Моля кажете на мистър Ръсел, че няма нужда да се безпокои за мен. — Тя помисли напрегнато и след това добави сякаш с вдъхновение: — Ще трябва да купувам прощални подаръци, кажете му това.

— Слушам, мадам — каза Потър. — А що се отнася до парахода…

— Да? — попита Хелен, разсеяна и нетърпелива. Тя вече прелистваше страниците на телефонния указател.

— Има само един параход за Хонконг. На другите параходи няма нито една свободна кабина. Това е един холандски параход, малък и второкласен, наречен „Сурабая“. Той се движи между Япония и остров Ява и ще отплува в събота, на четиринадесети август, в един часа по пладне. Плува три дни до Хонконг, с кратък престой в Амой.

— Това не звучи много добре — каза Хелен, като сложи настрана телефонния указател.

— Да, наистина, мадам — отговори Потър. — Взех четири кабини. Има само една класа. В общото помещение пренасят китайски кули за каучуковите плантации на остров Суматра. За нещастие няма кабини с отделна баня. Не е като в английските параходи. Всички кабини в добрите параходи са запазени отдавна. Всеки, който може, бяга оттук.

— Да, положително това е най-разумното, което може да се направи — каза Хелен, за да успокои Потър. — Добре, тогава можем да заминем вдругиден. Много добре сте направил, Потър. Много добре. Изглеждате уморен, по-добре ще бъде да си легнете, Потър.

— Мадам не е вечеряла нищо тази вечер — каза Потър загрижено.

— Много е горещо — каза Хелен. — Слушайте, Потър — добави тя бързо, — изкарайте си спокойно съня, не чакайте мъжа ми. Идете в стаята си. Аз още няма да си лягам.

— Слушам, мадам — каза Потър многозначително и се оттегли със своя небрежен маниер.

Хелен се ослуша, докато стъпките му се отдалечиха от салона и след това пак взе телефонния указател. Беше решила да види Франк тази нощ, каквото и да става. Знаеше наизуст телефонния номер в жилището му, но минаха почти десет минути, докато получи връзка.

— За бога, какво става с телефона? — попита тя, бясна от нетърпение.

Телефонистката измърмори някакво извинение, което не успокои Хелен.

— Линиите са непрестанно заети — каза тя. — Това се дължи на придвижването на войски.

Хелен забеляза с досада, че коленете й трепереха, докато седеше и чакаше да получи връзка. Обзела я беше горящата, смъдяща и мрачна мисъл, че едно повикване по телефона по това време можеше да изненада Франк в прегръдките на онова момиче Андерсън.

— Не отговарят — каза телефонистката.

— Позвънете пак — каза Хелен упорито.

Най-сетне се чу някакво щракане.

— Ало! — чу се сънен глас.

— Франк — каза Хелен със засъхнал глас.

— Ах Синфу говори. На господар Тай-ло момче. Господар Тай-ло не дома — казваше телефонът сънено, но покорно.

— Къде е господар Тай-ло? — попита Хелен.

— Голяма компания — каза телефонът.

— Къде? — попита Хелен. — Къде? Сави? Къде?

— Господар Тай-ло отишъл господар Б. С. голяма компания — каза Ах Синфу спокойно.

— Какъв телефонен номер? — извика Хелен в слушалката.

Но Ах Синфу беше вече затворил телефона и се пъхаше отново под своята мрежа против комари. Хелен остави телефонната слушалка и започна да мисли напрегнато. Часовникът тиктакаше. Времето летеше. Тя напрягаше мозъка си да работи. Б. С.

— Б. С. — Скот! — каза тя високо и още веднъж се залови за телефонния указател. Не можеше да каже в коя преградка на нейното съзнание се беше подслонило името, което Франк беше произнесъл веднъж в разговор.

В телефонния указател имаше три страници Скотовци. Имаше петима Скотовци с Б в първото име. Хелен избра едно от петте имена и отново започна борбата с телефона. Сега тя мислеше тъй отчаяно ясно и решително, както когато лорд Ингълууд умря малко преди сватбата й и тя трябваше да вземе решение да се омъжи за неговите пари и за неговия племенник. Часовникът тиктакаше, времето летеше. На всеки половин час часовникът на черквата във френския квартал биеше с онзи приятен, напомнящ за родината звук, с който бият всички черковни часовници. Малката китайска телефонистка с уморения и любезен глас работеше трудолюбиво със своите щепсели. Телефонът беше пълен с объркани гласове и шум.

— Трябва да се откажем. Извънредно много съжалявам, но обстоятелствата днес са изключителни — каза телефонистката.

— Няма нищо, няма нищо. Благодаря ви — каза Хелен.

Тя беше задържала показалеца си между листовете на указателя. Погледна адреса на този Барли Скот: Скуерфилд роуд №367. Извади от чекмеджето лист хартия и записа адреса. След това облече белия ленен костюм, който Кларксън й беше донесла, изми си ръцете, бегло напудри бледото си лице с пудра със слънчевомургав цвят, която полепна тънко по кожата й. Взе стъклената запушалка на парфюмения си флакон и се напарфюмира. След това сложи адреса в кесията си и излезе от хотела.

 

 

Безкрайно беше пътуването с такси до №367 на Скуерфилд роуд и Хелен нямаше представа какво трябва да прави, когато пристигне там. Колата я возеше все по-нататък и нощният въздух я ободри леко. Мина по целия Бъблинг Уел Роуд и оттатък него; къщите бяха далеч една от друга и помежду им се издигаха празни места за строеж: от време на време изтрещяваха край нея големи камиони, натоварени с войници. Пътуването престана да бъде реалност; пътят минаваше през самотни, мрачни пространства от страната на бляновете.

Най-сетне таксито спря пред една градинска врата. Беше тъмно, защото лампа имаше само на ъгъла на улицата, а къщата се намираше между две празни места. Хелен излезе от колата и погледна през пръчките на оградата. Отвъд оградата имаше малка морава, чак докъдето стигаше погледът, а може би и едно малко езеро, защото в тъмнината крякаха жаби. Къщата също беше потънала в тъмнина и едва се виждаше; градинската врата беше заключена. Хелен натисна един-два пъти дръжката и след това се отказа от по-нататъшен опит.

Ненадейно се почувства уморена — тъй внезапно, че това й дойде като припадък от слабост. Но тя не припадна. Таксито още беше там и китаецът шофьор се усмихваше изпитателно и щастливо със своята голяма отворена уста. Приближиха се двама войници. Те бяха европейци — англичани.

— Мога ли да ви помогна, мадам? — попита по-високият от двамата, гледайки я с известно съмнение.

— Бях поканена на гости, но дойдох малко по-късно — каза Хелен.

— Само преди четвърт час тук имаше много светлина и коли — каза войникът. — Някаква сватба, годеж или нещо подобно. Но веселбата свърши вече, госпожо.

— Благодаря ви — каза Хелен. Тя се качи пак в таксито. — Обратно в хотела — каза тя.

Беше малко преди два часа, когато пристигна в хотела. Музикантите от голямата бална зала тъкмо излизаха със своите инструменти. Небето над покривната градина беше ниско надвиснало и мрачно. Прожекторите край реката непрестанно забиваха в него лъчите си, за да търсят признаци на опасност. Нощният вратар отвори вратата на Хелен. Той вдъхна нощният въздух. „Мирише на влажен барут“, помисли си той.

Мадам Тисо седеше в празния хол, самотна като паметник, заобиколена от списания на всички езици, които беше прочела до последната дума.

— Мадам Ръсел, толкова късно? И съвсем сама? Останете за миг да сръбнем нещо преди лягане — помоли тя.

— Уморена съм — каза Хелен.

Тя беше почувствала зашеметяване, щом влезе в ярко осветения хол. Сякаш се беше върнала от някаква далечна и опасна експедиция. Потърси опора, като се облегна на черната мраморна плоча на съседната маса.

— Нашият малък японец ви търсеше — каза мадам Тисо и ноздрите й потрепваха като на заек.

Хелен се усмихваше неопределено. „Какво да правя сега, мислеше си тя. Къде мога да намеря сега Франк?“.

 

 

Отвън, на Нанкин роуд, Франк спря своята малка кола и свали дясната си ръка от рамото на Рут, където я беше сложил по навик.

— Късно е, мъничка — каза той. — Достатъчно обикаляхме. Сега обратно в обора. Утре сутринта трябва да се бръсна, но ти — не.

Рут потърка сънено бузата си в ръкава му.

— Щастливи ли сме? — попита тя.

— Щастливи като жабоци — отговори той.

Тя го погледна сериозно.

— Жабоците много ли са щастливи? — попита тя.

— Трябва само да ги чуеш в някое оризово поле, през юни, да речем — при пълнолуние — каза Франк.

Той слезе и заобиколи автомобила, за да отвори вратата. Тя не излезе.

— Лека нощ — каза тя, без да помръдне.

Когато Франк разбра, че тя чакаше за целувка, той се огледа на всички страни; но беше пил достатъчно, за да не бъде много предпазлив на Нанкин роуд нощно време. Устните на Рут бяха свежи и хладни; сутринни устни, помисли си той, като се приведе над нея. „Треската отслабна, мислеше си. Скоро ще мине. Трябва да мине.“

— Сега съм в Шанхай — каза Рут.

— Да, сега си в Шанхай — съгласи се Франк.

След това й помогна да слезе от колата и тласна въртящата врата, за да мине Рут. Двамата минаха през хола, без да забележат Хелен.

— Ето нашата двойка — каза мадам Тисо.

Хелен се прозина бързо.

— Много съм уморена. Лека нощ — каза тя бързешком.

Ръката на мадам, миришеща на пудра и ванилия, още лежеше върху нейната ръка; Хелен я отблъсна леко.

— Винаги съм казвала, че за мен холът на хотел „Шанхай“ е нещо повече от всякакъв театър — каза мадам подир нейния отдалечаващ се гръб.

Хелен прекоси хола с такова бучене в ушите, сякаш плуваше сред голям, висок водопад.

Франк държеше в ръката си ключа от стаята на Рут. Тя беше вече пред асансьора и натискаше звънеца. Чу се бучене в затворената шахта и след това вратата се отвори.

— Да те заведа ли догоре? — попита Франк вежливо.

Рут огледа за момент лицето му.

— Не, Франк — каза тя също тъй вежливо.

— Добър вечер — каза Хелен. Нейният парфюм я беше изпреварил с половин секунда и Франк беше имал време да се овладее.

— Добър вечер, мисис Ръсел, — каза Рут. — Колко чудно хубава нощ?

— Така ли? — попита Хелен.

В един миг и тримата стояха, и чакаха.

— Радвам се, че ви виждам пак — каза Хелен. — Това ще бъде същевременно и за сбогом. Ние заминаваме вдругиден.

— Заминавате ли? — каза Франк. — Надявам се, че ще пътувате добре.

— Благодаря. Благодаря ви много — каза Хелен. — Може би пак ще се срещнем някога, някъде.

— Надявам се. Надявам се — каза Франк твърде импулсивно. — Вие сигурно ще се върнете в Шанхай. Всеки, който е бил веднъж тук, идва пак.

— Лека нощ, катеричке — каза Рут на Франк. — Време е да се прибираме. Конфуций ще изгуби търпение. Ще се качите ли горе, мисис Ръсел? — попита тя, като застана настрана, за да й стори място да влезе първа в асансьора.

Побелелите устни на Хелен, по които беше останало малко напукано червило, се засмяха.

— Колко хубаво галено име! И толкова подходящо! — каза тя с прекършен глас.

Франк държеше ръцете си в джобовете. Франк, този безпомощен смешен мъж. Рут чакаше и Хелен влезе в асансьора. Не й оставаше нищо друго. „Трябва да поговоря с Франк. Трябва да пусна писмо. Не съм си изпила кафето. Ще изиграя една дама с мадам Тисо.“ Асансьорът се издигаше вече нагоре с нея във времето, когато това й минаваше през ум. „Ще трябва да кажа на тази жена Андерсън истината, и то още сега“ — мислеше си тя жестоко. Извади пудриерата си и безделно напудри носа си.

— Радвам се, че ви виждам за малко сама, мис Андерсън — каза тя.

— Мен? — попита Рут с учудване.

— Касае се за Франк и за вас — каза Хелен.

— Знам — каза Рут. — Той е нервен и не изглежда добре. Но скоро ще го излекувам.

— Не исках да кажа това — каза Хелен.

— Моля, не говорете за това — каза Рут бързо. — Много мило е от ваша страна, че сте загрижена за него. Мисля, че всички мъже в Шанхай пият повече, отколкото би трябвало. Но щом се оженим, всичко ще се промени.

Асансьорът спря.

— Шести етаж — каза момчето от асансьора, като отвори вратата.

— Лека нощ — каза Рут. — И пак ви благодаря, благодаря ви. Беше толкова мило от ваша страна, мисис Ръсел.

— Лека нощ — чу се Хелен да казва.

Вратата щракна, Хелен забеляза, че към нея беше насочена вежливо очаквателната китайска усмивка на момчето от асансьора.

— Шестнадесети? — попита то.

— Не. Пак долу — в хола, бързо — каза Хелен.

Но Франк беше излязъл. Мадам Тисо седеше сама. Хелен стисна зъби и мина покрай нея, през въртящата се врата, излезе от хотела и се озова на улицата. Нощното небе беше започнало да изсветлява.

— Такси! — извика тя.

Вратата на къщата, където живееше Франк Тейлър, беше заключена. Звънец нямаше. „Ще чакам тук до сутринта“, помисли си Хелен, като се облегна на стената. Тя освободи таксито. „Това е ад“, мислеше си тя, зашеметена от умора. Първите фабрични сирени свиреха далеч отвъд реката. Неколцина мъже я заговориха, докато стоеше облегната на стената на къщата; моряци, евреи, един евразиец, французин. Интересен град е този Шанхай. Още два камиона, натоварени с войници. Една рикша мина оттам. Една дебела стара китайка седеше в нея със слаба китайска девойка в скута. Младата беше пияна, а старата — измъчена. Рикшата имаше отзад китайски букви в неонова светлина. Безшумна като лодка, тази гледка изчезна зад ъгъла. След това повърхността на улицата се размърда пред очите на Хелен. Цял куп хора бяха спали там и сега техните сиви форми се отделяха пълзешком в сивата светлина. Един стенеше, друг викаше някакво проклятие, останалите се смееха. След това те отново си легнаха и се сраснаха с улицата и защитения цвят на нищетата. Току до нозете на Хелен прибягнаха плъхове. Странна атмосфера на една странна нощ в един странен и съвършено чужд град.

Един патрул от четирима ирландци сметна Хелен за проститутка и я прогони грубо. Тя не можа да намери такси и се върна пеша в хотела; не беше далеч. „Не мога да направя нищо повече“, мислеше си тя в изтощение. Волята й я беше довела до покой, беше я изпразнила.

Когато се качи горе, тя отвори вратата на спалнята на съпруга си. Той не беше влизал. Леглото му беше непокътнато, електрическото ветрило бръмчеше, всички лампи бяха запалени. Хелен потърси в банята на Боби някакъв прах против безсъние, но за своя изненада не можа да намери нищо такова. Халатът му висеше на вратата; той беше от бяла шантунгска коприна с черни ревери и с голям черен монограм на гръдния джоб. „Много елегантно“, помисли си Хелен с мрачно презрение. Тя беше така отвратена от дрехата, като че това беше самият Боби. Като минаваше на излизане, тя се постара да не се допре до нея. Отиде в спалнята си и започна да се съблича.

„Вече е утре, помисли си тя. Мога да спя през целия днешен ден, а утре параходът заминава.“

Тя легна и притегли над себе си завивките. „Казват, че Хонконг е красив град. Не тъй забавен като Шанхай. Забавен град е този Шанхай. Защо дават упойка само при операции? Има неща, които са много по-болезнени. Една упойка, моля — искам да си легна да спя. Елена трябва да спи. Ще помоля германския доктор да ми даде някакво наркотично средство. Наркотик. Наркотикум. Може би Боби има право със своя опиум. Франк. Никакъв Франк вече. Не искам да имам нищо общо повече. Уморена съм. Добре. Франк. Сън.“