Вики Баум
Хотел Шанхай (26)

XVII

Пърл Чанг се върна към десет вечерта от майчинско събрание, на което беше говорила за отглеждането на децата. Тя четеше тези сказки всеки петък вечер в един от клоновете на дружеството „Дъщери на новия живот“, целта на което беше просвещението и образованието на жените на работници и кули. Тази вечер тя беше в Нантао; събранието беше слабо посетено и присъстващите кашляха повече, отколкото обикновено. След като упорито се беше опитвала да прикове вниманието на своите слушателки, които дъвчеха динени семки и бяха довели децата и бебетата си, като че ли това беше театър, Пърл беше уморена и малко обезсърчена, когато се прибра вкъщи. Явно войната щеше да разруши много нещо от малкото, което беше изградено през последните години.

Юцинг не се беше върнал вкъщи и Пърл се опитваше да не се тревожи. Неговото отсъствие оставяше банята напълно на нейно разположение и тя се къпа дълго време, докато се почувства по-малко уморена и се надяваше, че ще заспи бързо. Но щом легна в леглото и изгаси лампата се разсъни. Това беше съдбата й цяла седмица, тази седмица, през която опасността стягаше повече в обръча си града, докато в същото време мъжът й, изглежда, се отдалечаваше все повече от нея. Празното легло с неговата твърда малка подложка за главата и пречеше да заспи. Три от седемте нощи Юцинг беше прекарал вън от дома си. „Той е загрижен за Китай, мислеше си тя съчувствено. Всичко, което е изградил, сега се срутва.“

„Той се измъчва с всички тези деца“, мислеше си тя. Това беше тежка отговорност, тя го знаеше. Бойскаутите бяха още в Шанхай; те не можеха да бъдат изведени, защото влаковете бяха запазени за прехвърляне на войски, а нямаше достатъчно моторни коли, за да отведат обратно в селата трите хиляди момчета; пътищата бяха задръстени. Киянгуанските казарми бяха претъпкани. Скаутите бяха станали бреме, неразрешим проблем за всички, които бяха отговорни за жамборето. Всеки ден все по-трудно ставаше снабдяването им с храна и подслон, никой не знаеше какво трябва да се прави с тях, ако войната действително дойде в Шанхай. Юцинг е останал в Гражданското отделение, мислеше си Пърл; в своята загриженост за скаутите той забрави да се храни и да спи. Но някакво тъмно и неопределено предчувствие й казваше, че нещо друго отдалечаваше съпруга й от нея, нещо, от което тя се беше страхувала още като дойде да живее в Китай…

„Когато войната свърши, ще си вземем отпуска и ще идем у дома за няколко месеца“, мислеше си тя, докато се обръщаше неспокойно от една страна на друга, отмятайки настрана завивките и след това притегляйки ги пак над себе си. У дома — за нея това беше Америка, не Китай, както забеляза Пърл с леко стряскане. Америка. Струваше й се, че няма нужда от въздуха на Америка, за да си възвърне стария устрем и някогашната вяра. Шанхай й беше отнел много от това.

Когато часовникът на католишката черква удари полунощ, тя запали лампата, стана и потърси в малкото медицинско шкафче в банята някакъв прах за спане. Разтвори праха във вода и го изпи, застанала разсеяна срещу огледалото с чашата в ръка, и след това пак си легна. Мислите й бяха колело, което се обръщаше все по-бавно и по-бавно и най-сетне тя заспа.

Телефонът до главата й я събуди. Беше почти четири часа сутринта. Навън беше вече сиво. Главата й беше тъпа, ушите й шумяха, когато слушаше в слушалката. „Още не съм си отспала веронала“, помисли си тя с досада. Минаха една–две минути, преди да разбере, че д–р Хайн беше онзи, който й говореше.

— Пърл — каза той, — мога ли да говоря с мъжа ви?… Не? Къде е той?… Не знаете ли? Но ние трябва да го намерим, и то колкото е възможно по-бързо. Какво се е случило ли?… Слушайте, Пърл, вашият свекър е болен. Остър апендикс… Коремът му е издут. Той трябва да бъде заведен веднага в болницата… Да, има опасност от спукване, трябва да бъде опериран, но той отказва. Вие го познавате по-добре, отколкото аз. Той е упорит, много упорит наистина… Да, повиках двама китайски лекари, които неговият секретар ми препоръча. Надявах се, че ще има повече доверие в тях. Но не, той се бори като бик — извинете, Пърл! Имаме нужда от съпруга ви, за да решим какво трябва да се прави, нали разбирате. Пърл, работата е бърза. Той пита непрестанно за д–р Чанг. Секретарят му ми каза, че нещо е станало между тях снощи. Мистър Чанг Бо Гум, изглежда, си въобразява, че е заболял, защото се е разгневил на мъжа ви. Но, това е глупост, разбира се… Да, апендикс, без съмнение. Моля, изпратете мъжа си веднага тук. Съжалявам, че ви тревожа, Пърл. Той е много здрав, всичко може да мине добре, ако бъде опериран скоро… Тогава…

Пърл сложи слушалката със смущение. Тя беше задала няколко къси въпроса и знаеше сега достатъчно много. Намръщи се и прокара ръка по съненото си чело. След това отиде в салона, където беше хирургическата й чанта, и почна да рови в нея. Запали всички лампи в апартамента и светлината им се смеси тъжно със слабата светлина на зазоряването отвън. Тя извади своята хиподермична спринцовка и си направи кофеинова инжекция, за да се освободи първо от действието на лекарството за сън, защото сега имаше нужда от бистра глава. Нямаше никаква представа къде можеше да е Юцинг в тези първи сиви часове на зазоряването. „Трябва да ида при Лиу. Може би той знае нещо“, мислеше си Пърл. Тя стоя под безжалостно студения душ, за да се разбуди. Нейният прислужник Номер Едно се появи с пасивното ясновидство на своята раса. Тя го изпрати за такси. Номер Едно се върна с такси още преди тя да е привършила с обличането си. Дълго трябваше да се пътува с кола до Хонкеу, където живееше Лиу; дори да можеше да се разчита на телефона, от него не би имало никаква полза, защото Лиу, естетът, нямаше телефон в своята китайска къща — като демонстрация срещу американския начин на живот и защото искаше да има спокойствие.

През нощта беше валяло, улиците бяха влажни и хладни. Пърл под действието на кофеина във вените й стана бодра и силно раздразнена, докато таксито я возеше по пътя й. Два пъти тя срещна войници — веднъж една рота дребни, тъмни френски колониални войници и веднъж едно отделение от международната стража. Тя трябваше да покаже открития си лист, преди да може да пресече Съчоу Крийк, и се радваше, че беше проявила предвидливост да се снабди с него, защото той й даваше право като лекарка да отива където иска.

Къщата на Лиу се намираше сред лабиринт от тесни улички, където бяха построени много китайски къщи покрай малка река. Къщата имаше главен вход и по два прозореца от двете му страни и когато Пърл дръпна звънеца, след известно забавяне се появи сънен и измачкан вратар. Макар че на Лиу му правеше удоволствие да се преструва, че е болен и води прост живот, неговият вратар беше дебел и ленив, а къщата беше постоянно пълна с прислужници и с живеещи на чужд гръб хора, както подобаваше на домакинството на човек от голямо семейство. Пърл нетърпеливо съобщи причината за своето ранно посещение. Вратарят я остави да чака на улицата и се оттегли в тъмната вътрешност на къщата, за да уведоми господаря. На Пърл й се струваше, че бяха изминали дни, откакто д–р Хайн се беше обадил по телефона; тя започна да се гневи на мъжа си, който беше изчезнал, без да й съобщи къде е и я принуждаваше да тича да го търси из града.

Лиу се появи с изненадваща бързина, закопчавайки отпред дългата си кафява роба. На повърхността на лицето му беше изписан смях, но под него личеше тревога.

— Лиу, съжалявам, че ви вдигам така — каза Пърл, когато двамата тръгнаха към таксито, което чакаше на ъгъла на непроходимо тясната уличка. — Свекър ми е много болен и иска да види Юцинг. Глупаво е, но аз не знам къде е отишъл синът му.

Тя се засмя смутено и добави:

— Може би това е лудост, но мислех, че вие като негов приятел може би знаете къде е…

— Аз… мисля, че мога да го намеря — каза Лиу, като влезе в колата без повече приказки. — Предлагам ви да идете с колата направо в хотел „Шанхай“ и да се погрижете за Чанг. Ще продължа с таксито и ще потърся Юцинг. Хотел „Шанхай“ — извика той на шофьора и те потеглиха в посоката, от която беше дошла Пърл.

— Знаете ли къде е? — попита Пърл отново.

Тя го гледаше; Лиу се усмихваше неловко и не отговори нищо.

— Не мога да ида при свекър си без Юцинг, това само ще го развълнува — каза Пърл. — Ще остана с вас, докато го намерим.

Лиу обмисли за момент отговора й. Най-сетне каза:

— Добре, както обичате, Пърл. Може би така ще бъде най-добре.

Пърл подканяше шофьора да кара по-бързо и те настигнаха скоро войниците, които тя беше видяла малко преди това. Лиу гледаше навън, докато колата се движеше бавно по тяхната ивица път, която им оставяха войниците.

— По-бързо, по-бързо! — викаше тя на шофьора.

— Каква американка сте вие! — каза Лиу, дразнейки я добродушно.

— Аз съм лекарка — отговори Пърл. — Ситуацията е такава, че и минутите са от значение.

Известно време те продължиха в мълчание. „Къде е Юцинг? — мислеше Пърл непрестанно. Какво му се е случило? Къде ще го намеря? Какво ми го отне и всеки ден го правеше все по-чужд? На какво се дължи това, че Лиу знае за него повече, отколкото аз? Едно време бяхме приятели, мислеше си тя печално. Не бяхме ли приятели, Юцинг? И все пак — какво знам аз за теб? Какво знаеш ти за мен? Нашите радости са плитки, скърбите ни са дълбоки“, мислеше тя. Баща й беше написал тази стара поговорка, когато малкият й брат умря, и я беше окачил на стената. Тя виждаше едрите, малко груби букви, написани с четчицата на баща си. Бързайки под хладното сиво утринно небе, тя съзнаваше особената гордост, позната само на онези, които живеят в самота…

Когато стигнаха близо до моста, те бяха задържани от малко отделение китайски войници. Млад офицер с цигара в уста дойде при таксито и заговори с Лиу. На жената той не обърна внимание. Лиу се помъчи да обясни бързината, с която пътуваха, и причината за тяхното пътуване в този ранен час, но едва когато Пърл показа открития си лист, офицерът поздрави и пусна таксито да мине. Беше станало малко по-светло, слънцето скоро щеше да заблести зад къщите и облаците. Лиу се излегна назад и започна да обмисля как най-добре би могъл да каже на Пърл онова, което трябваше да й каже. Те продължаваха пътя си и стигнаха в Международната колония, без да бъдат спирани от английските войници, които патрулираха край реката; караха по Нанкин роуд, който беше още пуст и тих, и минаха покрай хотел „Шанхай“, пред чиято врата се разхождаше сънен вратар.

— Къде отиваме? — попита Пърл.

Лиу направи скока.

— Ако Юцинг е там, където мисля, че е, ще го намерим в Силесчъл маншънс — каза той колебливо. Той хвърли бърз поглед към Пърл, но понеже тя овладя изражението си и не показа нито изненада, нито любопитство, той продължи с облекчение: — В края на краищата вие ще трябва да узнаете това рано или късно, Пърл, и може би най-добре ще бъде да го узнаете сега. Юцинг с удоволствие щеше да ви довери това, но се боеше, че може да го разберете криво. Аз не говоря сега като китаец, Пърл, а вървя направо към целта, защото знам, че сте много интелигентна и умна, за да не придавате твърде голямо значение на неизбежни — и незначителни — работи. Юцинг постъпи… той постъпи така, както искаше баща му и си взе наложница. Това няма нищо общо с чувства или любов, или каквото и да било друго, което засяга Юцинг Чанг като личност. Моля, моля, разберете това, Пърл. То е чисто и просто въпрос на изход. Трябва да има бъдещи поколения, трябва да има сигурност, че Китай ще продължава да живее. Старият Б. Г. е разбойник, пират и стар грешник — но той има право на внуци, а Юцинг няма право да откаже на стария човек внуци. Разбирате ли, Пърл? Трябва да го разберете. Не трябва да гледате много сериозно на това и не трябва да позволите вашето бедно, малко, модернизирано сърце и вашите християнски схващания за моногамията да вземат връх у вас. Ще ми обещаете ли, Пърл? Обещайте ми да се усмихнете като добър, съзнаващ длъжностите си матриарх, когато приберем Юцинг от Небесните дворци.

Лиу погледна Пърл и тя се усмихна покорно. Каквото и да ставаше в душата й, тя се усмихваше. Лиу въздъхна с облекчение. „Юцинг може да ми бъде благодарен, че свалих това бреме от плещите му“, помисли си той със задоволство.

— Вие сте добра жена, Пърл. Вие сте почти съвършена — каза той весело, за да я накара да се усмихва още. — Ще си позволя свободата да съчиня едно стихотворение за вас, една ода в класически стил. Нямате ли сестра? Бих извървял целия път до Америка, за да помоля сестра ви да стане моя жена, ако тя е като вас.

— Вие имате вече жена или жени — каза Пърл, усмихвайки се.

Таксито спря.

— Пристигнахме — каза Лиу.

Силесчъл маншънс беше огромна сграда с безброй етажи, обитавана от модерни хора с лукс и елегантност. Входът блестеше от метал и стъкло. В цветарски магазин в приземния етаж каскади вода се стичаха денем и нощем по стъклата на витрините, за да се запазят свежи многото орхидеи.

— Бихте ли желал да бъдете така любезен да вземете Юцинг? Ще чакам тук — каза Пърл.

Понякога тези китайски фрази се промъкваха в нейния английски. Тя скръсти ръце и сведе очи. Лиу й отправи последен изпитателен и благодарствен поглед и изчезна в хромираното великолепие на Силесчъл маншънс. Пърл продължаваше да се усмихва, макар че никой не я гледаше. Усмивката й тежеше петстотин фунта и тя трепереше от усилието да я задържи, както трепери силният човек по панаирите, когато вдига най-тежката си гира. Нейният свят се беше разбил върху й през последните десет минути. Тя беше изненадана от това, че не й се плачеше. Това трябва да е от кофеина, мислеше си тя. Но не беше така. От някаква скрита дълбочина в нейната китайска кръв идваше смирението и покорството пред мъжа и неговите закони.

Пърл беше облякла модерен костюм, шит от мъжки крояч, понеже не искаше да иде в хотел „Шанхай“ в китайско облекло. Тя пъхна ръце в джобовете на жакета си, когато Юцинг се появи с Лиу на входа на Силесчъл маншънс. Приличаше на пребито куче.

— Пърл! — каза той, като седна до нея.

— Изгубихме много време — каза тя, продължавайки да се усмихва. — Надявам се, че ще можеш да убедиш баща си да се подложи на операция. Съжалявам, че ти нося такива лоши новини.

Юцинг погледна дланите на ръцете си, сякаш там имаше нещо, което трябваше да бъде прочетено.

— Пърл! — каза той пак и потърси ръката й на седалището.

Но ръцете й бяха несгъваеми като стомана и тя все още ги държеше в джобовете на модерния си костюм. Тя чувстваше, че при първото му докосване няма да може да издържи.

— Да изпратя ли телеграма на майка ви? — попита Лиу, опитвайки се да направи отклонение.

— Не, мисля, че не трябва — каза Юцинг. — Сега тя не може да дойде тука. Всички влакове са блокирани. Защо да я тревожим?

— Д–р Хайн е много добър лекар — каза Пърл. — Бил е прочут хирург в своето отечество. Радвам се, че са го намерили навреме.

 

 

Прахосмукачките бяха вече в действие в хола на хотел „Шанхай“. Дошлите трябваше да събудят момчето от асансьора, защото сега беше последният час от дежурството му и то беше заспало.

— Да дойда ли и аз? — попита Лиу. — Може би ще мога да бъда полезен с нещо?

Пърл протегна ръката си към него.

— Имаме нужда от вас, Лиу — каза тя умолително.

Той гледаше ръката така, като че ли знаеше какво се очакваше от него да направи с нея. Сетне си спомни за своето английско възпитание и я стисна предпазливо. Тримата се пренесоха мълчаливо нагоре към покривната градина.

В голямата приемна стая на Бо Гум Чанг трите девойки, които Юцинг беше видял по-рано веднъж да правят компания на баща му, се бяха сгушили една до друга като малки маймунки. Сега той знаеше, че най-възрастната от тях беше сестра на Мейлан. Прислужници, готовановци, чиновници и далечни роднини седяха, клечаха или стояха прави в стаята. Някои пушеха, а на миндер до един от прозорците бяха започнали да играят на майонг. Когато Пърл влезе, те прекъснаха своя тъжен шепот.

Д–р Хайн мина напред да я посрещне.

— Изпратих мистър Чай за болничната кола. Телефонът пак не е в ред — каза той с нисък глас. — Нека се надяваме, че мъжът ви ще има достатъчно влияние над баща си.

Пърл последва Юцинг в спалнята. Тя размени няколко вежливи думи с китайските лекари, които се движеха на пръсти насам-натам. Обувките им скърцаха и те правеха усилия да създадат у своя богат пациент впечатление на непрестанна заетост. В момента техните усилия отиваха напразно, защото Чанг лежеше в своето широко легло и изглеждаше заспал. Клепачите му бяха наполовина затворени, оставяйки видима само една тясна черна ивица. Той сякаш беше гол.

— Температурата му се е качила — 102 градуса по Фаренхайт — каза д–р Хайн над рамото на Пърл, като се приведе над болния човек.

Мъжът й беше до нея и я погледна въпросително.

— Говори му! — каза тя.

Юцинг седна на края на леглото и си прочисти гърлото.

— Татко! — каза той.

Голите рамене на Чанг Бо Гум се издигаха така мощно под завивката, че синът му не можеше да повярва, че се касае за сериозна болест. И лицето му, което предишната вечер беше покрито с бледи петна, беше придобило пак меден цвят и кръвта кипеше под кожата му.

— Татко — каза отново Юцинг.

По едно време се чу острият звук от телефона във външната стая. Пърл излезе бързо. Санитарната кола от болницата в Хопкинс беше пристигнала. Тя каза на носачите на носилката да се качат горе и да чакат в антишамбъра.

Чанг отвори очите си и се разбуди напълно. В каквито царства и да беше блуждала душата му, сега той дойде на себе си и се усмихна на сина си. Вдигна голямата си ръка изпод завивката и със странно и благо движение погали челото на Юцинг. Юцинг разбра, че той мислеше за раната, която му беше причинил предната вечер. Сълзи нахлуха в очите му, той сграбчи ръката на баща си и я постави обратно върху юргана.

— Дойдох, за да измоля на колене прошка от възвишената ви личност — каза той с всичкото благоговение, дължимо на баща.

— Къде е Мейлан? — попита Чанг, като овлажни устните си. — Доведе ли я със себе си?

Юцинг поклати глава с учудване. Баща му се изправи с внезапна досада.

— Настоявам да я доведеш веднага тук. Трябва да доведеш двете си жени тук и да ги пазиш под този покрив — заповяда той.

— Ще изпратя за Мейлан, татко — каза Юцинг покорно. Той се огледа за двамата старателни лекари. — Бълнува ли? — попита той шепнешком, когато очите на Чанг Бо Гум пак се затвориха.

Единият от лекарите опипа пулса на баща му, другият сложи ръката си на челото му.

— Скъсана нишка — каза този, който проверяваше пулса му.

Пърл се върна от телефона и кротко съобщи:

— Болничната кола е пристигнала. Можем ли да кажем да го отнесем долу?

Чанг беше отново буден, по-буден, отколкото по-рано. Той седна на леглото и като не обръщаше внимание на болките, отправи нелюбезен поглед към снаха си.

— Не искам да напусна тази сграда при каквито и да било обстоятелства — каза той високо. — И отказвам да ме режат. Вчера ядох твърде много и се нервирах леко на пълен стомах. А това не беше добре за мен. — Като каза тези думи, той стрелна почти зловещ и многозначителен поглед към сина си. — Щом бъде поставен в ред моят разбунтувал се стомах, аз ще съм добре. Но ако моята съдба е да ида днес при своите прадеди, аз настоявам да бъда погребан цял и неосакатен. Нещо повече, аз предпочитам — добави той и още веднъж по лицето му премина зловещото изражение — да умра от добре напълнен стомах, нежели от бомбите на японците. Тук съм в по-голяма безопасност, отколкото в някоя болница.

След като каза това, той си пое дълбоко дъх, притисна ръката си на корема, измърмори грубо кулска клетва на шантунгски диалект и започна да гледа всички, лице след лице, за да види дали заповедите му са разбрани. Пърл беше единствената, която се реши да му се противопостави:

— По-добре е за високопоставената личност на уважаемия баща да бъде отведен в дома на болните — каза тя. — Там има средства, с които се отнемат болките. Ние, неговите деца, имаме правото да помолим бащата да се помъчи да защити чрез всички средства своето здраве.

Чанг гледа известно време мълчаливо своята американска снаха, сякаш нейният вид го забавляваше. След това й даде знак с ръка да седне на леглото.

— Жено на моя син — каза той поверително, — бащата не е такъв глупак, както изглежда вие мислите. И за да можете да разберете какво се върти в моите мисли, ще ви кажа следното: градът ще бъде бомбардиран днес. Аз знам това от сигурен източник. Този покрив и тази сграда са в безопасност. Японците ми обещаха, че няма да хвърлят бомби над нея. А японците — говорете, каквото искате против тях, са хора, които държат на думата си. По тази причина аз ще остана тук и желая всички, които се числят към моето семейство, също да дойдат под този покрив.

След като направи това изумително съобщение, той се отпусна назад; тъмна и трескава руменина се разля над тялото му, той стисна зъби, затвори очи. След това изпадна отново в безсъзнание. Времето минаваше, отвън камъните на играта майонг тракаха, електрически часовник тиктакаше в ъгъла, времето течеше. По едно време прозорците издрънчаха сякаш от далечна експлозия, но никой не обърна внимание. Пърл отиде в съседната стая, за да изпуши една цигара, и пак се върна. Мъжът й още седеше на леглото, слушайки сподавените стонове на баща си. Той вдигна глава и погледна Пърл, както стоеше на вратата. В продължение на един миг всичко между тях стана пак добре и Пърл пожела да се върне към онова време на любезна доверчивост, на щастливо, но сега така безвъзвратно изгубено неведение.

— Юцинг — каза тя кротко, — ти си единственият му син, ти носиш цялата отговорност. Ако ти дадеш заповед, той може да бъде пренесен в болницата. Да се чака, е равносилно на убийство.

Д–р Чанг стана от леглото и даде знак на Пърл и на тримата лекари да го последват в голямата стая.

— Сигурно ли е, че операция ще спаси живота му? Или и тя носи риск? — попита той.

Пърл го погледна с изненада.

— Но, Юцинг, ти самият си лекар — каза тя. — Ти виждаш, че подуването на корема се увеличава. Натиск върху диафрагмата, две повръщания и… Опасността от перфорация е очевидна.

Д–р Чанг се учуди на себе си. Той беше забравил, че беше започнал като лекар. Прекарваше живота си в бюра и канцеларии, в консултации и комитети, присъстваше на събрания и четеше лекции, съставяше документи и водеше бюрократичната война за пари, които поглъщаше кампанията за хигиена.

— Д–р Хайн, вие сте най-възрастният. Какво е вашето мнение? — попита той. Още от времето, когато той се беше виждал с д–р Лий, вярата му в по-възрастни и чуждестранни лекари беше пуснала дълбоки корени.

Д–р Хайн намести очилата си и стана.

— Убеден съм, че всеки момент на забавяне означава опасност за живота му, докато операцията е без какъвто и да било риск — каза той бързо. Много време беше изтекло, откакто той не беше казвал думата си в някоя важна консултация. — Аз не можех да попреча на моите колеги да направят на пациента една инжекция, която замъгли донякъде картината, но диагнозата е сигурна.

— Ако е така, ние трябва да пренесем баща ми в болницата — ако е необходимо, насила — реши Юцинг. Той отиде на телефона, за да нареди носачите на носилката от болничната кола да се качат горе.

Докато говореше, вратата се отвори и Лиу влезе подир секретаря, последван от срамежлива дребна фигура в тясна зелена дреха.

Това беше Мейлан. Юцинг беше изпратил секретаря да я доведе, понеже баща му беше загрижен тя да бъде под защитения покрив на хотел „Шанхай“. Тя прекрачи прага със сведени очи, а сестра й Чинлиу отиде бързо при нея и я хвана за раменете. Юцинг остави слушалката. Дори в този страшен и възбуден час, когато животът на баща му беше сложен на карта, той видя с вътрешно възхищение и радост колко красива беше Мейлан и колко желана в своята изкусна безпомощност. Пърл стоеше до д–р Хайн с ръце в джобовете на жакета. Тя изглеждаше така, сякаш й беше студено.

— Пърл — каза Юцинг на жена си, — това е Мейлан. Ще бъдеш ли така добра да я поздравиш с добре дошла? Тя се бои от теб — добави той на английски.

— Яла ли си, Мейлан? — каза Пърл механично. Това беше поздравът на простите хора.

— Благодаря, яла съм — отговори Мейлан.

„Ще трябва да се разведа, помисли си Пърл. Опитът пропадна. Не подхождам на Китай.“ Безкрайната верига отчаяни усилия и почти незабележимите успехи, които съставляваха живота й в тази страна, минаха пред очите й. А сега и войната отгоре на всичко. За да се хареса на Юцинг, тя се беше трудила; за него беше дошла тук. Тя гледаше изпод вежди наложницата. Беше много млада и много красива, но това не беше красота на човешко същество, което мисли, знае и се бори; това беше красота на цвете, вегетативна и без собствен живот. „Трябва да получа развод и да се върна в Америка“, помисли си още веднъж Пърл, изпитвайки още по-силна болка, отколкото преди. Но когато си помисли за Китайския град в Ню Йорк, за свития живот в малкото негови улички, за неговите ограничения и остракизъм, тя разбра, че мястото й също не беше там. Тя отиде при прозореца, отвори го и погледна навън, но не видя нищо.

Д–р Хайн хвърли поглед към електрическия часовник. Девет и пет минути.

— Губим час след час — каза той нервно, защото беше свикнал на тревожната бързина, с която се третираха в Европа случаи на живот и смърт. Никога китайците не му бяха изглеждали тъй чужди, като тази сутрин.

— Ще се опитам да го убедя — каза Юцинг и се върна в спалнята.

Телефонът иззвъня пак, секретарят д–р Чай отиде при него.

— Вас викат, д–р Хайн — каза той. — Някоя си мисис Ръсел желае да говори с вас.

— С мен? — каза докторът, като тръгна към малката масичка, на която стоеше телефонът. — Какво иска от мен?

Когато вдигна слушалката, откъм спалнята се разнесе рев като от голямо, неукротимо животно. Това беше старият Чанг, който отказваше да бъде отведен в болница. Гласът му беше тъй висок и тъй смайващо силен, че д–р Хайн не можеше да разбере и дума от това, което слушаше на телефона, и трябваше да пита на два пъти.

— Простете, тук е тъй шумно. Не разбирам. Какво казахте? Моля, повторете още веднъж, мисис Ръсел.

Той слушаше със зяпнала уста. Нагласи по-добре очилата си.

— Идвам — каза той и остави слушалката.