Вики Баум
Хотел Шанхай (21)

XII

Само по навик д–р Хайн погледна в малката преградка за писма, когато мина покрай приемното бюро. Когато излезе от хотела, за да си купи вечеря, за него нямаше писма, а беше вече късно за ново разнасяне. Той не признаваше пред себе си, че се надява неопределено за някакво чудо, за някаква телеграма може би…

— Добър вечер, докторе — каза шефът на бюрото.

— Добър вечер — отговори д–р Хайн и тръгна към асансьора.

— Как е навън? — извика чиновникът подире му.

Д–р Хайн само вдигна рамене. Холът беше по-празен от обикновено.

— Всички линии са заети, невъзможно е да се получи връзка откъдето и да било — отбеляза гъркът на своя помощник.

Д–р Хайн се покачи на шестия етаж, където беше неговата стая. Той трябваше да извърви дълъг път от асансьора до стаята си, да завие няколко пъти и като изкачи две стъпала, да отиде до дъното на коридора. Тук беше служебният асансьор, от който с дискретно подрънкване се търкаляха масичките със закуска или обяд до стаите на постоянните или лениви гости.

Отсреща беше служебната умивалня за етажа, където малки момичета китайчета шетаха с кофи и разговаряха с гласове, които напомняха на доктора звука на ксилофоните. Често го разяждаше завист като ги слушаше, защото четирите ясно разграничени степени на тона в китайския език му причиняваха непреодолими трудности, макар че ухото му беше в състояние да схване и да се наслаждава на сложната композиция на Бетовеновите късни струнни квартети.

Стаята му беше дълга и тясна и отделена от тази умивалня само чрез една дървена преграда. Леглото му беше до вратата, следваше скрин с чекмеджета, върху който лежеше кутията с цигулката му редом до гарафата за вода. Лампата със зелен абажур беше негова лична собственост, както и електрическото кафениче. Мрежата на прозореца и електрическото ветрило бяха негов дял в разкоша на хотел „Шанхай“. Нямаше още шест часът и в стаята му би било светло, ако прозорецът не гледаше към тясна шахта за въздух.

Д–р Хайн запали лампата и сложи малкото си пакетче. Той свали сакото и жилетката си и ги окачи добросъвестно на закачалка, зашито трябваше да бъде грижлив към дрехите си. Изми си ръцете в малкия умивалник на стената, включи кафеничето и разгъна вечерята си. Понякога, както беше направил тази вечер, той си правеше труда да отиде чак до малкия германски магазин на Пекин стрийт, защото характерно за изселниците и изгнаниците е, че те държат на книгите и храната на своята родна страна дори и тогава, когато отдавна са се отчуждили от всичко друго. Той наряза няколко филии от черния хляб, намаза ги с тънък слой масло, което жегата беше разтопила, и постави отгоре резенчета от салама, който беше купил. Кафеничето започна да шушне. Д–р Хайн въздъхна доволно, като седна пред масата. Беше се привързал към стаята, към сиромашията и към спокойствието си. Това му напомняше в известен смисъл стаите на неговите студентски години.

— Готов съм вече — каза той на кафеничето, защото през своите години на самота беше придобил навика да говори на себе си и на предметите.

На масата му имаше две снимки. Едната беше на жена му Ирена, във вечерна рокля от минала мода, усмихваща се малко сдържано. Другата беше една моментна снимка на неговия син Роланд, която Ирена беше направила в градината, когато той беше на четиринадесет години. Той беше гол, само по бански гащета, и тичаше пред кучето си, оглеждайки се назад към него, усмихнат. Дори тази стара моментна снимка даваше представа за Роландовата красота. Ирена я беше пратила на мъжа си в изгнание, а на бялото поле беше написано с тънък, полегат почерк: „Ония, които боговете обичат, умират млади.“

Емануел Хайн изпи кафето и изяде хляба си прав. Той изми кафената чаша и сложи всичко обратно на мястото му. Последните няколко години го бяха научили, че само големият порядък прави бедността поносима.

— Сега ще напишем едно писмо — каза той на писалищната маса. — Извади от едно чекмедже няколко листа от хотелската хартия за писма, сложи ги под светлината на лампата, извади автоматичната си писалка и започна.

Скъпа моя женичке — писа д–р Хайн. Денят измина, без да получа нито дума от теб. Вероятно е детинщина, че се надявах толкова да получа писмо от теб, но сега за пръв път ти забрави моя рожден ден, а това ме обезпокои. Болна ли си? Или ти се е случило нещо още по-сериозно? Ти знаеш колко се тревожа, когато не получа писмо от теб. Може би това се дължи на закъснение на пощата тук, макар че по правило тя е много редовна. В тази страна, където всичко друго е в безредие, писмата пристигат с голяма сигурност и бързина. Казват, че е така още от времето, когато деликатеси от южните провинции е трябвало да бъдат изпратени с бясна бързина в императорския дворец в Пекин. Но това само мимоходом.

Тук казват, че от днес въздушните линии и железниците са затворени за гражданското разписание, та да могат да бъдат бързо пренасяни в Шанхай китайски войски. Никой не вярва вече, че войната може да бъде избегната, защото японците са стоварили твърде много войски, а реката е пълна с техни разрушители. Понастоящем не мога да си представя каква може да бъде една война в Шанхай, защото интернационалната зона е свещена и стари шанхайски жители разказват историята от тридесет и втора година, как си седели в креслата и наблюдавали, докато китайските квартали, разположени наоколо, хвърчели във въздуха. Както и да стои работата, възможно е някое писмо от теб да се търкаля някъде и просто да не е стигнало до мен през тези смутни дни. Ако тук избухне война, ще имам поне някаква цел в живота, защото ще бъде организирана санитарна служба и моят стар военен опит ще ми бъде много полезен.

Скъпа, скъпа Ирена, моя най-скъпа любов. Питаш как живея. Моят живот е в твоите писма, това е единственият отговор, който мога да ти дам. Колкото по-дълго време стоя в тази страна, толкова по-малко я разбирам и толкова повече желая да се махна оттук. Ти знаеш, Ирена, че моят живот има само една цел — да бъда пак с теб. Виждам, че тук, в Шанхай, това никога не може да стане. Но имам малка надежда, за която трябва да ти разкажа. Спомняш ли си д–р Вейнингер, моя ученик, който за известно време беше хирург в Манхаймската болница? С помощта на свои познати той е успял да се настани преди три години в Сан Франциско и изглежда има добра клиентела. Този верен приятел ми предлага сега да ида в Сан Франциско и да се настаня там като хирург. Предлага ми да ми даде част от своята клиентела, в смисъл че ще ми отстъпва някои от операциите. Можеш да си представиш, скъпа моя, как ме вълнува това предложение. Ще бъде божествено. Да имам пак истинска работа, да бъда пак с теб, да принадлежа още веднъж на живота! Ще трябва да работя една година в Сан Франциско като студент и след това да взема медицинския си изпит на английски. Това е едно комично положение, уверявам те, професор Емануел Хайн да се нареди на петдесет и пет годишна възраст наред с младите американски студенти.

Но щом други са правили това преди мен, защо да не мога и аз да го направя? Тук научих английски, а да издържа един изпит на английски не може да бъде по-трудно, отколкото да се разправям с китайските кули. Има само една трудност, все същата стара, мизерна, недостойна и смешна трудност: парите. Достатъчно пари, за да живея една година в Сан Франциско, а след това петстотин долара, за да мога да дочакам, докато работата ми започне да носи плодове. Напрягам ума си да разбера откъде да дойдат тези пари и не намирам отговор. Ние не можем да живеем с десетте марки месечно, които може би биха ти били разрешавани. Все пак чувствам, че е крайно време най-сетне за нас…

Някой почука на д–р Хайновата врата — веднъж, два, три пъти, преди той да чуе. Той се беше унесъл дълбоко с Ирена. След това с едно странно, срамежливо движение той постави вестник над недовършеното писмо и отвори вратата. Едно момче китайче стоеше отвън.

— Доктор иди хванеш стая номер шестнайсе седем-осем чоп-чоп, момче казва господар много силно болен — съобщи то със смръщено чело.

Д–р Хайн прие това съобщение на китайско-английски диалект.

— Добре — каза той и затвори вратата. Чантата му винаги беше готова. — Препил е, вероятно — повери й той, като я взе. Имаше известен опит от работата си в хотела.

 

 

Този ден след обяд Хелен Ръсел беше обикаляла из целия град, за да купи сватбен подарък за Франк Тейлър. Понеже той изглеждаше решен да осъществи този брак със своята малка американка, Хелен си създаваше мрачното удоволствие да подари на младоженците някой голям и скъп подарък. Тя почти се беше решила на едно бледозелено блюдо от периода на Минг, но в същия дух на мрачна ирония, който вдъхновяваше начинанието й, стигна до заключението, че Рут Андерсън, бъдещата мисис Тейлър, няма да има понятие за стойността на такъв подарък. Вероятно щеше да вземе блюдото в кухнята, за да сервира в него пудинг. Понеже до пристигането си в Шанхай Хелен не беше запозната с любовта и следователно с мъките на ревността, нейните страдания бяха сега непоносими и тя изпитваше мъчителна радост, като не преставаше да си причинява болки. Една втора, хладнокръвна Хелен стоеше до нея и гледаше презрително тази ревнива, изгубена и измъчвана жена. „Това е като зъбобол, само че по-лошо, мислеше си тази отделна Хелен. Човек винаги се хапе на мястото, където го боли. И наистина, такова блюдо за Рут Андерсън!“.

Най-сетне тя намери жестокия подарък, който търсеше — огромен сребърен комплект за коктейл с дванадесет сребърни чаши, всичко върху сребърен поднос и тъй тежко, че само някой шампион би могъл да го носи и поднася на гостите.

— Искам да се гравира върху него датата — каза тя на продавача — „Шанхай, 14 август 1937 г.“.

Хелененият автомобил чакаше отвън. „Шанхай, четиринадесети август хиляда деветстотин тридесет и седма година, мислеше си тя. Денят на моята екзекуция“. Тя извади пудриерата си и сериозно разгледа в огледалото лицето си.

Когато влезе в салона на апартамента, тя завари Потър да гледа през ключовата дупка в спалнята на Боби. Той не й обърна внимание, когато тя влезе, само вдигна ръка да я предупреди да пази тишина.

— Лекарят е при мистър Ръсел — пошепна той.

— Нещо лошо ли? — каза Хелен, като си свали шапката.

— Слаб припадък — каза Потър, като продължаваше да гледа през ключалката.

Хелен се огледа наоколо, за да види дали има следи от разрушения. Беше повален обаче само един стол, а стъклената мастилница на писалищната маса беше обърната.

— Бихте ли поставили ред в спалнята, Потър? — каза тя.

Потър напусна поста си и небрежно вдигна стола. Той беше свикнал като Хелен, да посреща сравнително спокойно припадъците на Боби, които обикновено започваха буйно.

— Какъв лекар повикахте? — попита Хелен, докато той избърсваше мастилото с носната си кърпичка, хванал я деликатно с върха на пръстите.

— Хотелския лекар — някакъв стар германец — отговори с дълбока недоверчивост Потър. — Не можах да намеря английския лекар. Невъзможно е да се получи телефонна връзка. Мислех, че не е препоръчително да се отлага.

Хелен се засмя на себе си.

— Харесва ли ни Шанхай, Потър? — попита тя, явно шегувайки се.

Потър вдигна ръце с примирение.

— Прогнила дупка — каза той. — От горе до долу прогнила, мадам.

— Човек трябва да има търпение за телефона — продължи Хелен със забавен тон. — Не забравяйте, че се води война.

Потър я погледна за миг замислено.

— Мадам е много млада, ако мога да се изразя така, и не знае какво е война — каза той.

Хелен седна до радиото и започна да върти копчето. Висок китайски женски глас, който звучеше като несмазано колело на талига. Астматично скимтящ електрически орган, който се мъчеше да свири джаз.

Потър, който се беше върнал на ключалката, отвори вратата точно когато д–р Хайн излизаше. Хелен хвърли мимолетен поглед през отвора на вратата и видя Боби да лежи на леглото си по риза, разгърден, но пушещ и очевидно съвсем спокоен. Потър мигновено затвори пак вратата.

— Много хубаво от ваша страна, господин докторе, че сте се погрижили за моето бебе — каза тя небрежно. — Добре ли е той сега?

Д–р Хайн я погледна с изненада. Той не можеше да свикне с начина, по който англичаните крият всичко у себе си и никога не проявяват чувствата си. В Германия хората обичаха експанзивност и сълзи.

— Да, мисля, че този път му мина — каза той, бавейки се нерешително, преди да излезе.

— Не искате ли да седнете за момент, господин докторе? Да не би да се повтори припадъкът. Какво ще пиете? — каза Хелен, като взе телефонната слушалка, за да поръча.

— Благодаря ви, благодаря ви много — каза д–р Хайн, като седна след слабо колебание. — По това време не пия нищо.

— Една водка — каза Хелен по телефона. Тя беше свикнала с водката в Париж като признак на нейното минало на руска велика княгиня, като част от нейната легизация, така да се каже. В моменти, когато се чувстваше отпаднала или нещастна, тя се връщаше, без да мисли, към това бистро, силно прозрачно питие. — Е — попита тя, като седна срещу доктора пред фалшивата камина, от корниза на която се усмихваше един идиотски Буда, — имате ли да ми кажете нещо?

Потър беше излязъл от стаята, безмълвен като дъждовен червей. Д–р Хайн прочисти гърлото си. Той говореше толкова малко и ставаше така, че винаги трябваше да оправи гласа си, преди да заговори.

— Вашият домашен лекар вероятно ви е казал вече, че съпругът ви няма много здраво сърце — каза той след това.

Хелен го погледна внимателно.

— Говореха нещо за някакви нервни смущения на сърцето — каза тя леко.

— Нервни… е, да, нервни смущения на сърцето е един донякъде — как да кажа — мек израз. Мистър Ръсел изглежда е пресилил твърде много сърцето си — каза д–р Хайн без заобикалки.

Хелен се усмихна насърчително.

— Няма нищо, господин докторе, аз съм свикнала с тези консултации — каза тя.

— Не бих могъл да поема отговорността да отмина това с няколко приятни фрази — продължи лекарят. — Вашият съпруг е в състояние, при което може да се случи всичко. Смятам, че е необходимо да знаете какво е положението.

— А какво е положението? — попита Хелен.

Този разговор по-скоро я забавляваше, отколкото я тревожеше. Чу се почукване и един французин — келнер по етажите, влезе плавно в стаята, носейки водката. Той имаше профил на Аполон и беше кривоглед. Наля две чаши и остави бутилката на подноса. Сетне застана зад стола на Хелен, раболепно приведен.

— Добре, Гастон. Благодаря ви, Гастон. Нищо повече — каза Хелен.

Гастон излезе плавно.

— Някога той е спал с една американска милионерка, която била отседнала тук — каза Хелен, когато той излезе от стаята. — Оттогава смята, че е негов дълг да бъде галантен към всички посетителки на хотела. — Тя подаде на д–р Хайн чашката му. — Prosit *, господин докторе — каза тя.

— Prosit — каза д–р Хайн и пи от вежливост.

— За какво трябва да бъда готова? Как стоят работите? — попита Хелен любезно.

— Изглежда, мистър Ръсел се е впуснал напоследък в крайности от някакъв род, които натоварват доста неговото сърце. Трябва да го възпирате — каза лекарят.

Хелен се засмя и изглеждаше като че ли се смееше на него.

— Извинете! Мисля, че не само напоследък е било така — каза тя, като премина на английски. — Не е лека работа мистър Ръсел да бъде въздържан от крайности, особено в Шанхай. Този град е измислен за хора, които стигат до крайности. Не мислите ли и вие така господин докторе?

— Защо не заминете? На борда на някой параход ще имате по-голям контрол над мъжа си. Освен това, понастоящем тук не е особено приветливо — каза д–р Хайн.

— Ще заминем… скоро — каза Хелен замислено.

Досега тя не беше в състояние да мисли да напусне града, в който живееше Франк. Може би се надяваше, че ще бъде способна да го възпре в последния момент от женитбата му и да избяга с него, да избяга от всичко в някои таен рай на любовта, където не би имало нищо друго освен тях двамата. Хелен, авантюристката, нямаше никаква представа колко прости и наивни бяха нейните желания. Така банални бяха желанията на всички любовници.

— Ето например, онзи малкият пианист в бара — каза тя. — Мъжът ми винаги скита с него. Нямам представа къде ходят всяка нощ.

Д–р Хайн наостри уши при споменаването на Курт.

— Познавате ли Курт Планке? — попита той неловко.

— Бяла съм в твърде много барове — и за мен всеки в някой бар се нарича Джек… Това прави живота по-прост — каза Хелен. — Думата ми е за онзи благовиден нехранимайко, който така хубаво свири разни танга. Той германец ли е? Смятах го за нещо екзотично.

Д–р Хайн вдигна срещу светлината чашата си с водка. Той не слушаше какво казва Хелен, беше зает със собствените си мисли. „Това е вярно, мислеше си той, аз занемарих Курт“. Трябваше да му поговори.

Хелен също вдиша чашата си и с блуждаеща усмивка погледна през прозрачната течност, която отразяваше светлината в цветовете на дъгата.

— Затова обичам да пия водка — каза тя несъзнателно.

— Моля? — попита д–р Хайн, защото не беше слушал.

— Нищо просто един спомен от детинство — каза Хелен, като изпразни чашата си.

Разсеяният разговор се изчерпа.

— Трябва да си вървя — каза д–р Хайн, като стана. „Трябва веднага да говоря на Курт, помисли си той. Не бива да се отдава пак на опиума“. — Ще говоря на пианиста, познавам го добре — каза той. — Ще му кажа да не осигурява опиум на съпруга ви — или каквото е там — добави той бързо.

Хелен го придружи вежливо до вратата.

— А какво става със сърцето? — попита тя в последния момент. — Искате да кажете, че може да бъде опасно? Искам да кажа… възможно ли е нещо да се случи внезапно?

— Мисис Ръсел — каза д–р Хайн, чувствайки се неприятно смутен, както става с всички лекари при някой твърде прям въпрос. — Мисис Ръсел, не мога да отговоря на този въпрос. Когато едно сърце, което не е съвсем здраво, има намерение да обяви стачка, то никога не предупреждава за това. Познавам хора, умрели от сърдечен удар, които са имали много по-здраво сърце от вашия съпруг. А съм виждал и много слаби сърца, които приличат на стари автомобили. Ако знаете как да се грижите за тях, те издържат още няколко години. Единственият ми съвет е: предпазливост. Добро гледане и спокойствие. Един стол на палубата на някой параход, където барът се затваря в десет часа. Лека вечер, мисис Ръсел, приятно ми беше.

Веднага щом остана сама, Хелен застана пред огнището, унесена в мисли и взирайки се в глупавия малък позлатен Буда от дърво. „Идиотски, мислеше си тя — колко идиотски са тези хотели! Те трябва да бъдат на всяка цена китайски“. Но нейните мисли бяха отлетели твърде надалеч от статуйката на Буда, чието кръгло лице гледаше безразлично към нея.

— За това не става въпрос — каза тя високо и отиде до прозореца. Ако крайностите биха могли да разрушат сърцето на Боби, тогава тя щеше да бъде последният човек в света, който би го въздържал от тях. Стоя известно време до прозореца, като гледаше надолу по улицата, една тясна ивица долу, с непрестанна процесия от автомобили, хора и рикши. Тя наля нова чаша водка и я изпи бавно, като погледна искрящата пред нея светлина; след това стана с решително движение и отиде в спалнята на съпруга си.

Той лежеше на леглото както по-рано и изглеждаше заспал. Седна до него и го загледа. Беше станало тъмно и тя посегна и запали лампата до леглото — една идиотска лампа, каквото беше всичко друго в хотел „Шанхай“, с абажур от надиплена, бебешко розова коприна. Тогава видя, че очите на Боби не бяха съвсем затворени, а я гледаха през един отвор между клепачите. Припадъкът му го беше оставил блед и луничките отново се бяха появили на неговото красиво, отпаднало лице.

— На заспал ли се правиш? — каза тя и го разтърси за рамената.

Той започна да се смее, без да отваря по-широко очите и обви ръката си около нея.

— Чакай да те видя — каза той лениво. — Сякаш беше с ореол около главата като мадона.

Той говореше бавно и със затруднение, както винаги след като беше взел нещо успокоително, и произнасяше неясно съгласните, защото беше твърде мързелив, за да си затвори устните.

— Събуди се, идиот — каза Хелен нелюбезно. — Събуди се, пияницо, и се стегни.

Тя се опита да се освободи от ръцете му, но той я държеше неочаквано силно.

— Остани при нас, сега сме вече добре — мълвеше той и стигна дотам, че си отвори очите. Той въздъхна дълбоко и се изтегна. — О, Хелен — каза той, — о, Хелен.

„Дали бих могла да го удуша, мислеше си Хелен като продължаваше да му се усмихва. Не, помисли си тя, не бих могла да направя това“. Боби я пусна, седна на леглото, закопча ризата си и отмахна косата от челото си.

— Прости ми — каза той вежливо. Изведнъж се събуди и дойде в пълно съзнание. — Съжалявам, че изгубих самоконтрол. Това няма да се случва вече, Хелен, обещавам ти.

Тя го наблюдаваше, когато той стана и си облече бялото ленено сако пред огледалото. Изтегли в правилен триъгълник кърпичката от джоба си и се върна при нея.

— Този град е твърде много за мен — каза той. — По-добри хора от мен — както е казал Шекспир, или беше Байрон, а?

Хелен не отговори и той продължи своя брътвеж.

— Ядох твърде много сладки работи и си развалих стомаха, това е всичко. Да заминем.

Той седна до Хелен на леглото и продължи да говори настоятелно.

— Нека заминем, Хелен. Какво правиш в тази дупка? Ако останем по-дълго тук, не само ще отровя себе си, но ние и двамата ще се самоубием, а? Нека се махнем.

— Не е моя вината, ако сме още тук — отговори Хелен крайно несправедливо. — Кога искаш да заминем и за къде? Сега няма влакове. Няма възможност да идем в Пекин.

— По дяволите Пекин! Има параходи. Можем да идем в Хонконг, например. Един благоприличен, чист английски град. Английски — не като този мръсен Шанхай.

— Ще кажа на Потър да види кога тръгва някой параход — каза Хелен.

Всичко това беше глупост. Какво щеше да прави тя в Хонконг, привързана към този труп? А в това време Франк щеше да бъде в леглото с онази американка. „Надявам се, тя да бъде ударена от бомба“, пожела си тя от все сърце. Ненадейно Боби сложи глава в скута й.

— Хелен — каза той. — Хелен, помогни ми, Хелен.

Тя погледна към него без капка съжаление. Тя съжаляваше единствено себе си.

— Как да ти помогна? — попита тя студено.

— Защо се омъжи за мен? — попита той, като притисна лицето си към корема й.

Дъхът й секна от отвращение.

— Плачеш ли? — попита тя.

Боби не отговори. Дъхът му излизаше на прекъсвания и тя го чувстваше по кожата си горещ и влажен. Тя го отблъсна, положи главата му на възглавницата, сякаш беше неодушевен предмет, и се изправи.

— Гладна съм — каза тя, като отиде пред огледалото. — Време е да се преоблека.

Излезе от стаята, без да хвърли друг поглед към мъжа си. На вратата срещна Потър.

— Потър — каза тя, без да спре, — поискайте списък на параходите, заминаващи за Хонконг и Сингапур. Британски кораб, ако е възможно, и не преди събота.

— Веднага ще го направя — каза Потър и по цялото му лице се изписа облекчение. Преди Хелен да стигне в стаята си, той вече държеше телефонната слушалка.