Чарлс Пърси Сноу
Реалистите (8)

Пруст

Метафизичната рамка, в която Пруст е вместил „По следите на изгубеното време“, откъснатата от живота формулировка на времето и паметта, понякога скрива неговите най-прекрасни и най-свойствени дарби. Рамката не произтича от жизнения опит и е била определена преди да бъде написан самият роман. Прочутият край — където всички герои са като великани, потопени във времето — е бил съчинен преди да бъде готова по-голямата част от първата книга. Този край придава естетическа завършеност и форма на цялата творба и според едно от съществуващите мнения (някои от заклетите почитатели на Пруст все още се съмняват в него) вероятно е оправдан. Той не трябва обаче да отвлича вниманието ни от безспорните и общовалидни елементи в този велик „роман — река“. Много хора са боравили със загадката време — неволният спомен не е бил ново откритие, — но сцената, в която Суан се разхожда пред къщата на Одет, оголването на личността на г-н дьо Шарлю, пласт след пласт, сякаш са люспите на лукова глава, абсурдното веселие по време на вечерите у семейство Вердюрен, жестокото разочарование призори, всичко това е можел да опише само този велик писател.

Може би ще е добре да си припомним един прост факт. Пруст е бил голям познавач на творчеството на Балзак. От всички големи романисти Балзак е най-труден за разбиране. Пруст бил сигурен, че можел да надмине Балзак във всичко. Това не било напълно вярно, макар че Прустовият анализ на онези слоеве от обществото, в които Балзак също бил проникнал шестдесет години преди това, е по-точен и по-блестящ, а анализът на отделните персонажи — често пъти по-дълбок. Както и да е, една от литературните амбиции на Пруст била да надмине Балзак и той се заловил с нея истински, без ненужна самонадеяност.

И през цялото това време сякаш се присмивал вътрешно над самия себе си. В книгата „Срещу Сент-Бьов“, която написал, но не издал, преди да е сигурен какъв ще бъде шедьовърът му, има една чудесна критическа глава, наречена „Балзак на г-н дьо Германт“. Тази глава е репетицията на г-н дьо Германт за неговата роля като херцог дьо Германт в „По следите на изгубеното време“. Той е високомерен аристократ, необразован и несведущ в областта на литературата, сигурен, че всеки разумен човек би трябвало да споделя неговите възгледи за Балзак и неговите причини да обича романа. Младият Пруст, който имал изключително изтънчен литературен вкус, добавя, леко развеселен, че за своя собствена изненада той е съгласен с г-н дьо Германт. Младият Пруст бил чел Балзак именно по същите причини и бил на едно мнение с този глуповат човек срещу целия литературен свят.

Между другото онзи, който иска да получи представа за хумора на Пруст, би трябвало да прочете тази глава. След Дикенс от всички велики романисти Пруст има най-силно развит усет към комичното. Хуморът му е по-благ от този на Дикенс, по-спокоен и често се приема по-добре. Главата за г-н дьо Германт, която, както казахме, е показателна за неговия стереоскоп, е напълно безобидна и приятна за четене. В „По следите на изгубеното време“ комичното е въплътено в друг персонаж и е придобило лек социален оттенък, което до известна степен пречи на чистото човешко забавление.

Не е нужно да се заблуждаваме, че Пруст е бил здрав и бодър като Балзак, от когото се възхищавал и когото искал да надмине. Пруст бил всичко друго само не здрав и бодър. Още от деветгодишната си възраст страдал от хроническа неврастения. През последните си двадесет години превърнал своето постоянно болезнено състояние в начин на живот. Понякога го превъзмогвал, а благодарение на изключително силната си воля, която невинаги си признавал, че притежава, го превъзмогнал в изкуството си. Но той водел толкова различно съществувание в сравнение със себеравните си писатели Толстой, Достоевски, Дикенс и Балзак, че сякаш принадлежал към друг биологичен вид.

Външно погледнато, животът му бил дори още по-малко драматичен от този на Хенри Джеймс. Пруст не бил точно хипохондрик и починал на петдесет и една години от своите болести, но мислел за болестите си непрекъснато, като хипохондрик и някои неща в изкуството му произтичат от неговата болезнено изнервена чувствителност. Или ако използваме определението на Малкълм Каули, той бил единственият голям писател, който можел да опише пътуването с влак от Париж до Нормандския бряг така, сякаш е някакво невероятно приключение.

Още в ранното му детство неговите родители забелязали, че е анормално умен и анормално чувствителен — и тук анормално не е случайна дума. Всъщност и баща му, и майка му били много интелигентни хора; той бил първото им дете и майка му по-специално се тревожела за него от бебешката му възраст, докато станал на тридесет и няколко години, когато тя починала. Тревожела се за своя Марсел така, както една друга майка се тревожела за младия Галдос, с някои външни прилики, но по различни обективни причини.

Парите не били проблем и през целия си живот Пруст имал на разположение по-солидни лични средства от който и да е друг голям писател от същото време. Всъщност баща му не произхождал от знатно семейство. Поколение след поколение Прустови държали магазин в малкото градче Илие, разположено в равната местност Бос на югоизток от Шартр. Пръв в рода си татко Пруст успял да получи професия, благодарение на съществуващата през деветнадесети век във Франция (и в Англия) система на подбиране на студентите според оценките им на приемните изпити. Той станал лекар и на тридесет години вече бил много известен. Прочул се по време на една холерна епидемия, когато проявил както смелост, така и професионална вещина. Бил приспособен католик, приспособен консерватор — провинциална Франция в нейния най-стабилен и истински вид.

Тридесет и шест годишен, завоювал твърди позиции в своята професия, той се оженил за Жана Вейл, която била по-млада от него с петнадесет години. Както показва фамилното й име, тя произхождала от еврейско семейство. Баща й бил богат борсов посредник. Доктор Пруст печелел доста добре, но повечето от парите на Марсел идвали именно от фамилията Вейл.

Почти всички представители на рода Вейл били асимилирани. По възпитание и образование Жана Вейл не се различавала от другите френски момичета от привилегированите класи. Очевидно от уважение към традициите на своето семейство не станала католичка; но тъй като нито тя, нито доктор Пруст били вярващи, това нямало значение. От само себе си се разбирало, че Марсел, роден през 1871 година, точно след Френско-пруската война и Комуната, трябвало да бъде кръстен като католик. На съответната възраст приел и първото си причастие. Самият той не бил по-вярващ от родителите си. В „По следите на изгубеното време“, чието съдържание в основата си е автобиографично, но видоизменено с художествена цел, Пруст е почти толкова верен на действителността, колкото Толстой. Фактът, че е представил майка си като издънка на френската висша буржоазия, правел образа й по-познат, по-близък. Неговият литературен такт — често подценявано качество, на което обаче един толкова добросъвестен творец като Пруст обръщал голямо внимание — както обикновено е безпогрешен. Безпогрешен е и по отношение на един още по-важен въпрос — когато той стига до своя (тоест на разказвача) еротичен живот.

Ние можем да проследим този негов литературен такт и когато описва как като дете отивал в Комбре, литературната версия на Илие, днес познат официално като Илие-Комбре, което е един скромен знак на почит към изкуството. Тези посветени на детството сцени се запечатват дълбоко в съзнанието на читателя. Те запазват съвсем точно духа на неговите преживявания, но са много по-опростени в сравнение с историческите факти. Като дете Пруст всъщност прекарвал летата си при две роднински семейства: на един негов чичо от рода Вейл в Отьой и на една негова леля по линията на Прустови в Илие.

Именно в Отьой се случил онзи епизод, когато майка му била заета и не отишла да го целуне за лека нощ (епизодът е описан чудесно, но само един психиатър с елементарно мислене може да заключи, че той е предопределил бъдещия му живот). Отново в Отьой, а не в Илие, Пруст получил на деветгодишна възраст първия си астматичен пристъп, който действително предвещавал неговата болнавост. Поради чисто художествени причини, тъй като за тези детски скърби и радости му трябвало нещо по-провинциално от Отьой, Пруст пренесъл всичко това в Илие. След което, оглеждайки града през призмата на детското въображение, той го описал по-голям и по-интересен, така както би го видяло едно дете. За възрастните Илие е, както отбелязва г-н дьо Шарлю, малко градче като много други. Къщата на леля Леони е видимо по-скромна от онази, която си представя човек, четейки романа — това е къщата на търговец. Истинска загадка е как леля Леони е виждала улицата от спалнята си, но това, че накрая тя става пълен инвалид, прикован завинаги в тази малка стая, ни най-малко не е загадка и представлява предварителна картина на състоянието, в което самият Пруст изпаднал в крайна сметка. Изглежда, че крехкото физическо здраве е било генетично заложено в Прустовия род. Градината, през която минава Суан, след като е позвънил на външния звънец, е съвсем малка, едва ли не колкото вътрешните дворчета в Челси^[1]. Малкият Пруст можел да превърне всичко това в истински земен рай, така както по-късно го превърнал и творецът Пруст.

Още един пример за литературен такт или в този случай по-скоро за литературна ловкост. Невинаги се осъзнава, че Пруст е майстор на „престорената наивност“. Всяко наблюдателно осемгодишно дете, което не е глупаво (а малкият Пруст е бил крайно наблюдателно и ни най-малко не глупаво дете), само след две разходки, при това съвсем кратки, би разбрало докъде води прочутият булевард на гарата. Г-жа Пруст сигурно се е изненадала от чувството за ориентация на съпруга си само първия път, когато са се върнали вкъщи. Удивлението на Пруст пред такива чудеса е негов любим номер. Зад привидно простодушния разказвач стои един присмехулен наблюдател и наднича иззад рамото му, в резултат на което се получава една от многообразните форми на Прустовия хумор. Същият ефект се постига и когато разказвачът признава, сякаш съвсем искрено, че въобще не може да разбере поведението на г-н дьо Шарлю. Детектив ли е? Какво прави? Наблюдателят зад рамото пуска мефистофелевска усмивка. Всъщност Пруст дори още като ученик много бързо е щял да проумее какви наклонности има г-н дьо Шарлю.

След като на деветгодишна възраст получил своя пръв диагностициран пристъп на астма, Пруст повече не бивало да усеща мириса на цветя, който в по-зрелите си години прославял като божествено приятно усещане, мириса на глог, на ябълков цвят, на люляк. Илие, любимият Илие, вече не бил подходящ за пролетните, нито за летните ваканции. Той не бил болен непрекъснато. Англичаните от онова време биха казали, че има „деликатно“ здраве и че прекалено много го глезят. Но вероятно биха се съгласили, че е разумно да го предпазват от въздействието на цветния прашец, както болните от сенна хрема. Вместо в Илие той започнал да прекарва ваканциите си край морето, тъй като се предполагало, че въздухът там влияел добре на астмата. Много години по-късно неговите читатели щели да бъдат запленени от нормандския курорт Балбек (в действителност Кабур).

В юношеството си и по-късно, докъм тридесетгодишната си възраст, той водел приблизително нормален живот. Записали го да учи в един от най-добрите парижки лицеи, където интелектуалното ниво на неговите връстници било доста по-високо от това на учениците в което и да е английско училище. Тези знаменити лицеи били образователни заведения за висшата класа — тоест за синовете на такива заможни хора с професия като доктор Пруст, както и на модното и аристократично общество. Както било прието във Франция, някои от учителите същевременно сътрудничели на хонорар в парижките литературни списания и един от тях още отрано открил, че младият Пруст притежава поразителен талант. Той често отсъствал от клас по болест. Проявявал се различно, понякога блестящо, но понякога, поради разсеяност или мързел, не толкова добре. Загрижените му родители придавали това на липсата на силна воля, определение, в което той отчасти вярвал и което го спасявало от необходимостта да полага нежелани от него усилия. Но те не знаели колко не са били прави.

Някои от съучениците му се възхищавали от него, но повечето го отбягвали. Той им се струвал някак загадъчно различен. И на външен вид бил различен. Имал катранено черна коса и тебеширено бяла кожа. Огромните му очи гледали изпитателно и попиващо — някой бе казал, че те приличали на многостенните очи на насекомо, но с човешки размери. Бил среден на ръст, но нямал хубава походка. Може би семената на болестта още отрано били заседнали в гръдта му. Бил чудесен събеседник за момче в юношеска възраст; при това именно събеседник, а не монологист, тъй като умеел не само да говори, но и да слуша. Бил добър мимик, изненадвал с познанията си във всички области, излъчвал невероятно силна умствена енергия, смущавал другите с изисканите си ласкателства, давал, но и изисквал обич. Всичко това се оказало прекалено много за някои от съучениците му, дори и да били интелигентни. Вероятно те чувствали интуитивно, че така както редял ласкателствата си, нерядко дори подлизурски, някъде иззад рамото му или зад тези негови хипнотизиращи очи надничал един безпристрастен, подигравателно настроен скептик, който ги наблюдавал и се забавлявал. Той започвал да изгражда своя специфичен маниер на поведение. Репетирал го пред съучениците си. По-късно мнозина мъже с житейски опит и широка култура трудно можели да му устоят. Отдавал се на обичайните занимания за един ученик — тоест за ученик в едно културно френско училище. В лицея „Кондорсе“ нямало игри нито според учебната програма, нито през свободното време на учениците; те били смятани за дивашки забавления и по-късно, вече като възрастен, Пруст може би си е мислел, да речем, че целта при голфа е да се отбележат максимален брой удари със стика. Веднъж го снимали как държи някаква чужда ракета за тенис и това бил върхът на неговото атлетическо майсторство. Той се влюбил в една своя връстничка, влюбил се силно и възторжено.

Всичко това е предадено в „По следите на изгубеното време“ чрез епизода между разказвача и Жилберт. От биографична гледна точка този епизод е напълно автентичен; установено е кое е момчето. Пруст променил и украсил някои неща, други слял, много повече от Толстой, но по принцип също като него е казал истината. На места е проявил изобретателност, която би се харесала и на двамата, например като променил името на града от Мереглиз на Мезеглиз.

Пруст е имал няколко истински увлечения по момичета, за които пише без следа от неувереност, а като мъж, който може да обича момичета. Така както неговите женски характери, въпреки някои неправдоподобни случки, не създават усещането за преобразени млади мъже. Дори читателки с голям житейски опит са заявявали най-категорично, че не се долавя никакво такова преобразуване. Няма съмнение, че той е имал близки отношения с жени. Необходимо е да се използва именно този сдържано-свенлив израз, тъй като няма ясни свидетелства какво точно се е случвало във физиологическия смисъл на думата, а Пруст е майстор на двусмислието. Една от тези връзки, приятно, незаангажиращо любовно развлечение, била с Луиза дьо Морнар, актриса, любовница на близък приятел на Пруст и първообразът на Рашел.

Докато бил в лицея, неговите родители се тревожели какво ще стане от него. Всичко това наподобява много безпокойствата на сеньора Галдос относно нейния син, макар че при Прустови бащата бил този, който се притеснявал повече и настоявал момчето да се ориентира към някаква почтена професия. Любопитното е, че братът на Пруст, който бил две години по-малък от него, не създавал никакви грижи на родителите си, бил улегнал и способен и накрая станал хирург, също такова светило във френската медицина, каквото бил самият доктор Пруст. Той бил източник на семейна утеха и гордост; но Марсел бил по-любимият син, който, въпреки че създавал неприятности и грижи на родителите си, будел у тях повече надежди.

Училището завършил добре. Бил написал няколко статии за едно авангардно ученическо издание. Според доктор Пруст обаче всичко това не предвещавало стабилно бъдеще. Литературата не била подходящо професионално поприще дори за такъв младеж, който фактически нямал нужда да си изкарва прехраната. Като добър консервативен французин доктор Пруст смятал, че въпреки всичко от морална гледна точка трябва да се работи. Той временно се успокоил, когато Марсел, след като завършил лицея, пожелал да служи една година като войник. Това било проява на добър, почтен консерватизъм. В казармата на Пруст му харесало. Здравето му се подобрило, също както здравето на Достоевски в Сибир. Но, от друга страна, не показал зашеметяващи качества като войник. По военна подготовка бил шестдесет и трети от шестдесет и четирима души. Искал да служи по-дълго време във войската, но макар че като богат и умен младеж бил на почит сред по-висшите офицери, не го оставили, тъй като не давал достатъчно големи надежди като военен.

С какво да се занимава? Пред него стоял абсолютно същият въпрос, както пред Галдос преди тридесет години в Лас Палмас; доктор Пруст, с известна помощ от страна на съпругата си, стигнал до абсолютно същия отговор. Марсел трябвало да запише право. Бил достатъчно умен, за да се заеме с каквото и да е — в това никой не се съмнявал. След като завършел право, щял да направи блестяща кариера.

И Пруст се записал в юридическия факултет. Въпреки незаинтересоваността си, взимал изпитите, макар че все пак го скъсали на един от устните. Това е доста изненадващо, като имаме предвид, че той е бил изключително добър и убедителен оратор. Но колкото до юридическата кариера, много по-умело от младия Галдос можел да прилага уклончива тактика. За разлика от Галдос Пруст намекнал на родителите си с какво би желал да се занимава. Техният отговор бил, че литературата може да е приятно хоби. Те го смятали за безделник и дилетант, за какъвто впрочем мнозина продължили да го мислят, дори и след като бил признат за най-оригиналния писател в Европа. Атмосферата в семейството му е предадена донякъде в сцената с ексцентрично — комичната вечеря у г-н дьо Норпоа в „По следите на изгубеното време“.

Той продължил със своята уклончива тактика. Не се залавял да гради почтена кариера. Живеел от сумите, които му отпускали неговите родители. Тези суми били много големи, но, поне на теория, можело да бъдат прекратени. Получил разрешение да се подготви за лиценциат по филология. Вкъщи се отнесли с одобрение към това негово желание. Доктор Пруст бил за изпитите. Филологията била позната територия за Пруст и той се представил с чест.

И все пак на двадесет и четири годишна възраст той все още нямал почтена професия. Макар че родителите му не знаели или се правели, че не знаят, той вече отбелязвал първите си успехи в обществото, посещавайки от модни по-модни „салони“. Здравословното му състояние не било прекалено лошо и освен от гледна точка на творческата му изява това бил най-щастливият период в неговия живот. И все пак нямал професия. Неговите родители приписвали това на прословутата липса на воля.

Думите, които те използвали „manque de volontè“ и които използваме и ние сега, са измамливи. Никой още не е намерил точните понятия за някои от неговите духовни качества. Пруст наистина не притежавал непреклонното его на Толстой или Дикенс. Неговата психологическа структура била по-променлива и по-попиваща, откъдето идва податливостта му към странични влияния, което може би му придавало специфично очарование, както и способността да се превъплъщава, да възприема чужди качества. Но въпреки тази подвижност на неговия характер, той имал изключително силна воля.

Без да го заявява категорично и без някой да забележи, Пруст решил да не прави това, което не желаел да прави. И наистина изпълнил решението си. Тоест използвал всички похвати на хамелеонската природа, за да намери собствения си път. И успял. Бил по-малко егоцентричен дори от Балзак, но въпреки склонността си към елегантни и ласкаещи слуха извинения, бил огромен егоист, също като него. Тъй че, макар и привидно да не изглеждало така, притежавал крайно силна воля, ако силната воля означава да осъществяваш собствените си желания. Бил също така изключително упорит и както ще споменем по-нататък, другите хора някак си му позволявали да бъде такъв. Седели безпомощно и го наблюдавали как, въпреки своите многословни и изискани извинения, разрушавал всяка възможност за организирано съществувание.

На двадесет и четири години той, за успокоение на баща си, започнал работа. Работил, ако това е точната дума, в продължение на четири години. Успоредно с това продължавал да бележи светски успехи и да води тайния си сексуален живот, а направил и първите си още по-тайни крачки в литературата. Тъй като това е единственият служебен пост, който е заемал през живота си, ще кажем нещо повече за него. Пруст станал почетен консултант към Мазаринската библиотека. Както показва самата титла, той не получавал заплата. Имал свой метод за изпълняване на служебните си задължения и за успокояване на семейството си. През първите месеци се отбил няколко пъти в библиотеката и поприказвал с колегите си. Това, изглежда, му се сторило прекалено много. И затова през всяка от следващите три години искал и получавал отпуска. Това затъмнява дори доста подобните подвизи на Галдос в юридическия факултет в Мадрид. Накрая казали на Пруст, че просто не могат да му дават повече отпуска. Трябвало да го помолят от време на време да посещава библиотеката. Със същата педантичност, с която подавал молба за отпуска, Пруст подал молба за напускане.

Същевременно през същите тези години почетният консултант към Мазаринската библиотека си пробивал път към най-висшите кръгове на парижкото общество. Канели го — за което той полагал специални усилия — из цялото предградие Фобур Сен-Жермен. Проникнал в социалния елит и го изучил отвътре.

Звучи изненадващо, че един младеж от средите на буржоазията, половин евреин, без да има някакви специални заслуги и без покровители, можел да отбележи такъв подвиг. В „По следите на изгубеното време“ той се постарава всичко това да звучи изненадващо. Но в действителност не било толкова трудно. Наистина семейство Пруст принадлежало към буржоазията, но доктор Пруст благодарение на лекарската си практика познавал повечето френски политици. Благоприятствало и обстоятелството, че Прустови били определено богати, вероятно по-богати от Шарл Аас, който едно поколение преди това постигнал дори още по-поразителни светски завоевания. Пруст бил изключително обаятелен и забавен младеж, а много френски дами умеели да преценят кой от новопроникналите в тяхното общество е наистина блестящ.

Но най-важното — майките на някои от неговите близки приятели от лицея били видни светски дами, които давали приеми в своите „салони“, в това число и очарователната г-жа Щраус. Така или иначе, Пруст могъл да си осигури първата поява в обществото. По-нататък било лесно да направи крачката от един „салон“ към следващия, една идея по-издигнат в обществено отношение, една идея по-невзискателен в интелектуално. Всеки интелигентен и интересен млад човек, стига да го желаел, можел да се издигне в обществото.

Пруст го желаел извънредно много. Защо? Не е необходимо в този случай да проявяваме деликатност. Самият той не е проявявал такава деликатност. В романа си „Жан Сантьой“, писан наскоро след тези негови светски успехи, Пруст е напълно откровен. Просто искал да се изкачи по социалната стълбица. Аристократите го заслепявали. Изпитвал любопитство към тях, както впрочем към всички хора, но преди всичко към онези, които притежавали външно великолепие. Бил сноб.

Има и по-лоши пороци от снобизма. Трябва да си прежалено самовлюбен, та на младини да си мислиш, че няма по-удивителен живот от твоя. Някои младежи с произхода на Пруст се обръщат към низшите социални слоеве, смятайки, че ще намерят у бедняците, и преди всичко у отрепките на обществото, някаква непозната за тях мъдрост. Други се насочват към чуждите раси. Трети поемат пътя на Пруст. Емоционалният стимул и самото търсене в основата си са едни и същи. Онези, които имат вярно чувство за действителността и са мъдри, какъвто бил или станал Пруст, стигат до доста смущаващото откритие, че хората навсякъде по света по-скоро си приличат, отколкото се различават. На Пруст не му трябвало да прекара много време из Фобур Сен-Жермен, за да заключи, че много богатите и много знатните не са по-достойни за възхищение от онези, които познавал от другаде. Само дето понякога те можели да бъдат по-безсърдечни — както семейство Германт от „По следите на изгубеното време“, когато разказвачът ги чува как, за да не провалят вечерта си, уверяват Суан, който е в последната фаза на болестта си, че е съвършено здрав.

След като прекарал около пет години в средата на бомонда, най-висшето общество, до което можел да стигне в Париж, той установил още една житейска лъжа. Бомондът не струвал. Повечето от неговите представители, макар и не всички, били глупави. Били безсърдечни. Били празни. Техният живот нямал друг смисъл, освен да запази съществуванието на бомонда. Той, така или иначе, е щял да стигне до тази присъда, тъй като никоя от романтичните му мечти не можела да издържи на неговия честен и неумолим ум; но разочарованието му било ускорено от делото Драйфус. Повечето от представителите на фобургското общество се проявили откъм най-лошата си страна — непочтени в мислите си, морално страхливи, без никакви човешки достойнства. Антисемитизмът излязъл на мода. Пруст, както и много други с еврейски произход усетили това върху себе си.

Той се държал крайно мъжествено. Можел да изгуби общественото си положение. Бил стигнал до върха, бил ги очаровал, но все пак бил аутсайдер. С горчиво презрение пренебрегнал всякакво благоразумие. Ако това било висшето общество, а то наистина било, той не искал да има нищо общо с него. Всъщност може би тъкмо защото поначало бил ексцентричен, неговото обществено положение не пострадало особено много. Също както брат си Робер, той още в началото взел участие в про-Драйфусовите кампании и продължил така до края. Помагал на адвокатите на Драйфус. Скарал се с влиятелни личности — тоест влиятелни не във висшето общество, което не би имало значение, а в литературния свят, което, с оглед на неговите тайни планове, имало значение. Написал свирепо писмо до Монтескьо, негов покровител, първообразът на г-н дьо Шарлю, страшен и могъщ, макар и същевременно гротескен, с което му забранявал да прави антисемитски забележки в негово (на Пруст) присъствие.

Както много други драйфусианци той установил, че техният успех се оказал безсмислен. Хора, които се били държали благородно — преди всичко Пикар, — впоследствие излезли идиоти. Голямата кампания била още една провалена негова надежда, подобно на светските му успехи. Около началото на новия век здравето му се влошило. Отстоявайки своенравието си, той придобил още по-необичайни навици. Понеже смятал, че денем му е по-зле, започнал да живее като някакво нощно животно и не ставал от леглото до вечерта. Неговата личност била толкова доминираща, че родителите и приятелите му се приспособявали към него, а дамите, когато давали своите вечери, чакали да чуят след полунощ звука от каляската на скъпия Марсел. Той не се бил оттеглил съвсем от светския живот и майка му трябвало от време на време да подготвя „малки вечери“ — малки вечери за петнадесет-двадесет души, все видни хора, които се подчинявали на желанията на Пруст.

През същите тези години, без да се доверява напълно никому, макар че в писма до неговите най-близки приятели има някои бегли указания за това, той пишел роман. Не „По следите на изгубеното време“, а както ни изглежда сега — една предълга предварителна скица, откровена като автобиографичен роман или като Bildungsroman^[2], в която няма игра с времето и спомена, която само в редки случаи е разкрасена от чувствена наслада и хумор и е написана на разбираем език, без хипнотизиращите фрази от по-късното му творчество. Работил над книгата години наред и после така грижливо скрил ръкописа, че го открили едва тридесет години след смъртта му.

Книгата се нарича „Жан Сантьой“. Тя не е завършена, не е оформена, но въпреки това е два пъти по-обемиста от един голям днешен роман. Той решил да не я издава. Книгата е добра. Можела да му създаде солидна репутация, доста по-различна от тази на светски безделник, който през деветдесетте години на миналия век бил съчинил незначителното произведение „Наслади и дни“. Взет сам за себе си, „Жан Сантьой“ е от същата класа като един английски роман, публикуван не много дълго след като Пруст скрил ръкописа си — „Души в окови“ на Моъм, книга, която днес се подценява.

И досега е загадка защо Пруст не е искал да публикува „Жан Сантьой“. В края на краищата останалите му стремежи се оказали напразни и той наближавал онзи етап, когато желанието да създаде художествено произведение и да получи признание за изкуството си щяло да се превърне в единствения стимул за него.

Една от причините да задържи книгата вероятно е семейна. Баща му и майка му още били живи. За нас, които сме запознати с великата му творба, „Жан Сантьой“, която е просто подготовка за „По следите на изгубеното време“, е интересна главно с това, че разкрила повече факти от живота на Пруст. В „По следите на изгубеното време“ той е по-суров към себе си, а по-благосклонен към родителите си, особено към майка си. Но в „Жан Сантьой“ г-жа Пруст ни най-малко не е обкръжена с такъв ореол. Тук има кавги, има моменти, в които тя прекалено деспотично налага собственото си мнение, има моменти на разрив в отношенията им и на прояви на глупост.

Втората причина за скриването на ръкописа вероятно е свързана с неговата писателска същност. Може да съществуват различни мнения относно дарбите на Пруст, но трудно би се оспорила неговата проницателност като критик. Щом като нещо му харесвало, то му харесвало категорично. Естествено е да се предположи, че той проявявал тази своя проницателност и по отношение на собственото си творчество. По-добре от всеки друг знаел, че „Жан Сантьой“ е прилична книга, може би хубава, но определено не велика. Ако искал да оправдае съществуванието си чрез своето изкуство, този роман не бил достатъчен. Възможно е и да се е страхувал, че той ще попречи на неговата велика творба. И вероятно вече се досещал как да го използва като схема за нея.

По времето, когато скрил ръкописа на „Жан Сантьой“, Пруст страдал от такива жестоки мъки, каквито не бил изпитвал до този момент, макар и някои от тях да му били известни теоретически. Във връзките си с младежи като Рейналдо Ан и Люсиен Доде той бил получил ответно чувство и спокойствие. Сега обаче навлязъл в един процес, който е опустошил мнозина с неговите наклонности: взел да се влюбва в напълно нормални мъже. При него този процес започнал с млади аристократи. Пруст обсипал неколцина подред със своите невъздържани, всепоглъщащи, ревниви чувства, но те не можели да му дадат нищо в замяна. Години по-късно един от тях, Бертран дьо Фенелон, казал, че Пруст бил сатурнианец (дума, използвана в неговия кръг за хомосексуалист) и много труден като приятел. Виктор Юго нарекъл тази безнадеждна любов „скръбта на Олимпио“. Г-н дьо Шарлю, който сигурно е запознат с въпроса, използва тази фраза за Балзаковия Вотрен, който стои пред родното място на Растиняк, изпълнен с копнеж.

Бащата на Пруст починал в 1903, а майка му две години по-късно. Тогава Пруст бил тридесет и четири годишен. Бил смазан от мъка. Неговата любов към майка му — макар че тук любов е твърде елементарна дума — била най-дълбокото, най-продължителното и най-съдбовното от всичките му чувства. Той така и не успял да го опише както трябва. Единствено в този случай не могъл да даде воля на своето интроспективно откровение. В „Жан Сантьой“ е разкрил някои от поводите да изпита към нея възмущение и обида. След като тя починала, Пруст се опитал в „По следите на изгубеното време“ да облекчи съзнанието си, като прехвърлил много от емоционалните връзки на разказвача към неговата баба… Въпреки привидната пищност на стила му, в структурно отношение той обикновено бил крайно пестелив и неговият художествен инстинкт не би му позволил да използва два персонажа там, където и един бил достатъчен. В действителния живот един персонаж бил достатъчен, но болката все още била много силна и в изкуството Пруст трябвало да го поотдалечи от себе си. Бабата е описана чудесно, но това не премахва двусмислието.

Изглежда, че докато била жива майка му и после, след нейната смърт, той изпитвал към нея цял комплекс от сложни и преплетени чувства: самопорицание, чувство на обида, на вина, на зависимост, желание да си отмъсти, угризение на съвестта, чувство на отчуждение, на обратното на отчуждение, копнеж да заличи или принизи спомена за нея, истинска детска любов. Може би е изпитвал разочарованието на човек, който получава безусловна и извънмерна любов, но разбира, че тя не е достатъчна. Може би също така е изпитвал разочарованието на човек, който дава безусловна и извънмерна любов (както той в детството си), но разбира, че и тя не е достатъчна.

След смъртта на родителите му настъпили промени в неговото ежедневие. Продължил да живее в същия апартамент, но вече не го следели внимателни очи. Можел да приема младите си приятели и приятелки по всяко време на деня и нощта.

Пруст вече бил станал богат човек, който сам разполагал с имуществото си. Не се знае точно колко богат е бил и по едно време той дори си помислил, че се е разорил на борсата. Но сделките били за съвсем малки суми и той вероятно изгубил най-много две-три хиляди лири. Не умеел да ръководи финансовите си дела, а още по-малко да упълномощава друг да се занимава с тях. Това нямало значение. Останал богат до края на живота си.

Когато болката от смъртта на майка му се поуталожила, той бил в състояние отново да се заеме с литературата. Две години след като починала тя, написал „Срещу Сент-Бьов“. „Жан Сантьой“ била нещо като груба скица за неговия основен роман. „Срещу Сент-Бьов“ била нещо много повече. Като критик Сент-Бьов олицетворявал почти всичко онова, което Пруст смятал за пагубно и, нападайки го, Пруст изложил собствената си теория за романа. За тази цел прибягнал до няколко различни технически способа: пародията, сатирата, глави, които по-късно с малки подобрения можело да се използват в „По следите на изгубеното време“. Всичко това звучи като нещо случайно и аматьорско. Но не е. Книгата е променлива по тон и интелектуалният заряд е скрит умишлено под повърхността й, но тя представлява чудесен пример за това как трябва да се пише роман. В сравнение с Пруст Хенри Джеймс като теоретик като че ли се попресилва. В „Срещу Сент-Бьов“ Пруст пише като чудесен романист и с интелектуална вещина, която никой критик не е надминал.

След това, в 1909, тридесет и осем годишният Пруст приключил с опитите си и се заловил истински с „По следите на изгубеното време“. Една голяма част от творбата вече била в съзнанието му. „По следите“ се чете и е написана с цел да се чете като процес на изследване и разкриване. За това спомага и насмешливата употреба на „престорено наивната“ изненада. Но всъщност книгата не е това. Подобно на много учени Пруст знаел какво е неговото откритие, още преди да го бил доказал.

Както вече споменахме, последните редове от романа били написани почти едновременно с първите. „Дълги години съм си лягал рано. Като великаните, потопени във времето.“ Пруст чудесно знаел накъде отива. Последните глави на „Намереното време“ били записани върху хартията, преди още Пруст да бил навлязъл напълно в „Пътуване към Суан“. Сега му се струвало, че на „Жан Сантьой“ липсвали именно неволните спомени. Тъкмо чрез тези неволни спомени той изградил архитектониката или структурата на своята книга. Но и двата термина, архитектоника и структура, са твърде механични за едно художествено произведение, което в крайна сметка се превърнало в нещо толкова красиво и органично. Биологичните метафори може би са по-подходящи. Така или иначе, архитектониката или организмът, както решим да го назовем, на „По следите“ е огромна сполука. Това е неоспоримо дори и за онези, които не харесват идеите на автора или се чудят дали те наистина са значими.

Когато започнал работата си, Пруст знаел началото и края, но не и средата. Според оригиналния му замисъл средната част не трябвало да бъде прекалено дълга. Възнамерявал по обем книгата да е наполовина на сегашната. Постепенно нараствала. Той я писал от 1909 почти до смъртта си през 1922 година. Романът, който за Пруст винаги е представлявал една-единствена творба, както и се възприема от читателите, накрая станал два пъти по-дълъг от „Война и мир“. Изграждането на структурата на книгата било забележително постижение; но също такова забележително постижение, дори може би по-голямо, било да се вмести съдържанието, което, в по-голямата си част въобще не можело да се предвиди от прочутите първи и последни думи, в художественото цяло. Това било постижение както от гледна точка на литературната интуиция, така и, макар и да звучи прозаично, на организаторските способности. Само един във висша степен надарен творец би могъл да го осъществи или, на по-елементарно ниво, само един много умен човек с изключително добра памет.

В процеса на писането се появили някои особености. През тринадесетте години на създаване на творбата Пруст не само си мислел и спомнял за разни неща, но и преживял някои случки, които не можел да не запише, както впрочем никой писател не би могъл. Първият том на „По следите“ бил издаден в края на 1913 година под заглавието „Пътуване към Суан“. Докато завършвал този том, Пруст вече изживявал следващия. Важно е да си припомним композиционното майсторство на Пруст. Ролята, която играе Албертин в живота на разказвача, е била скицирана много рано, дълго преди той да срещне действителната Албертин. Пруст бил осъзнал необходимостта от връзката Марсел — Албертин като една от върховите теми на „По следите“, която да уравновеси и да съответства на връзката Суан — Одет от началото на романа. В противен случай епизодът „Една любов на Суан“, колкото и да е хубав — от него би излязла чудесна самостоятелна новела, — не би бил оправдан като част от цялото. След като прозрял художественото значение на образа, Пруст изградил в съзнанието си една Албертин, изхождайки главно от спомена за момичетата, които познавал в младостта си, допълнен от този за различни млади мъже. Албертин трябвало да бъде почти точно такава, каквато я виждаме, когато той за първи път ни я представя — реално момиче, в чиято правдоподобност едва ли бихме се усъмнили, ако не знаехме подробностите от живота на Пруст. Колкото до противоположната тема за ревността между Суан и Марсел, Пруст бил опознал прекалено добре ревността.

Макар че го терзаела безизходна мъка, както когато починала майка му, Пруст проявявал неуморна енергия, упорство и съобразителност в опитите си да публикува първия том. В известен смисъл романът бил неделим от неговото вътрешно „аз“ много повече, отколкото каквото и да е чувство, било то любов или скръб. Това може да ни се стори дори нечовешко, но то важи и за писатели, които стоят по-близо до живота от него. Нека си спомним за Конрад, който пишел с пълна творческа жар в същото време, когато синът му умирал в една от съседните стаи.

Както вече бе споменато, Пруст трябвало да използва всички средства, за да си намери издател. Искал книгата му да излезе в „Нувел Ревю Франсез“, което било подходящото издателство за един такъв новаторски роман. „Нувел Ревю Франсез“ му отказало с писмо от Андре Жид, който вероятно не е намерил за нужно да прочете повече от няколко страници. Отказали му и от други места. Приятелите били призовани към действие. Най-после един млад, амбициозен издател, Трасе, се съгласил да публикува книгата, но при такива условия, каквито можел да си позволи само един богат човек (между другото, ако Пруст не е бил богат, той едва ли е щял така безгрижно да остави настрана „Жан Сантьой“ и „Срещу Сент-Бьов“).

Било определено книгата да излезе през декември 1913 година. Пруст взел всички възможни мерки за нейната предварителна реклама. Той не страдал от прекалена добросъвестност. Правел неща, недопустими от гледна точка на всякаква професионална етика. Както и в други сфери на живота, бил напълно лишен от чувството за срам. Можел да надмине всеки кариерист от областта на литературата. Разбира се, сега романът бил и останал неговият живот. Той знаел цената му и искал да му осигури всякаква възможност за успех. Но същевременно, както вече видяхме и в други случаи, би било погрешно да смятаме, че в своето ежедневие великите писатели са по-различни от обикновените люде. Пруст не само жадувал неговата творба да остане за поколенията. Той искал също така слава, признание, награди и прочее. Предприел крайно решителни стъпки, за да постигне тези свои желани цели.

Доколкото ни е известно, пари не спечелил. Но спечелил почти всичко останало. Благодарение на светските си познанства Пруст имал достъп до повечето парижки издания. И ги използвал. Предложил им подходящи рецензенти за книгата си, естествено включително и някои от своите най-пламенни почитатели. Дал идея какъв ще е най-подходящият тон за рецензиите: не бивало да се прекалява с думи като „изтънчен“ или „изящен“. „Фигаро“ заслужавал особено внимание, така че за там била призована императрица Йожени. Тя написала писмо до вестника, което в същност било заповед, и веднага се появили не една, а три рецензии — и трите възторжени.

Не е чудно, че „По следите“ получил добри отзиви в пресата. За първи път се водела рекламна кампания за един велик роман. Още същата зима в Англия научили за книгата. В Париж тя се пласирала добре, много добре за една такава необичайна творба. До август 1914 година били излезли няколко преиздания. От „Нувел Ревю Франсез“ изпратили до Пруст едно раболепно извинително писмо, с което му предлагали да поемат издаването на цялата творба при изгодни условия. Ако не била избухнала войната, след не повече от две-три години Пруст щял да бъде международна знаменитост.

Останалата част от живота му била посветена на неговия роман. Трябвало да се вмъкнат военни сцени, които очевидно не можело да се предвидят. Трябвало да се уточнят подробностите — дори най-малките подробности от облеклото на някоя дама. Ако бил твърде болен, за да се движи — сега той прекарвал повечето си време в леглото, — изпращал помощници и разузнавачи. Увеличил обема на романа може би с още една трета, но въпреки това бил в състояние да го задържи на същото художествено равнище. Неговата литературна преценка не се принизила. Почти невероятно е, че човек, който работел при неговите условия — в една, впоследствие станала прочута, спалня с ламперия от корков дъб, все по-болен, сам през нощта, затрупан от коректури и разбъркани ръкописи, без секретарка, — можел да изпълни чисто бюрократичната задача да приведе в ред своя роман. Механичната канцеларска работа би смазала всеки с по-нисък дух. Все едно че намествал парченцата от мозайка ребус, за да реши веднъж завинаги всички мозайки ребуси на света.

Неговите навици на писане били като някаква безразсъдна пародия на Балзаковите: работел цяла нощ, съчинявал много бързо, поправял или по-точно преработвал всичко на коректури. Една добра секретарка можела да запълни целия си работен ден, ако се заловяла да тълкува неговите поправки. С малко помощ от страна на своята предана икономка Селест Албаре — необразована, но много схватлива, една от най-приятните личности в живота на Пруст, той вършел всичко това сам. В последната версия останали някои пропуски и противоречия. Ако беше живял по-дълго, окончателният текст щеше да се различава донякъде от този, който ние знаем, но затова пък сега изследователите на Пруст имат да разрешават някои интересни проблеми.

Той продължил да бъде все така амбициозен по отношение на издателската съдба на романа. „Пътуване към Суан“ постигнал успех. Пруст бил сигурен, че вторият том ще има всички предимства на своя страна. И въпреки това не бивало да го оставя на случайността. Той още не го бил подготвил за издаване — публикувал го след края на войната. Но междувременно трябвало да се организира рекламната кампания.

Естествено, щял да смени издателите. „Нувел Ревю Франсез“ можели да направят за книгата много повече от Грасе. Щом ставало въпрос за доброто на творбата, личните задължения не важали. Промяната щяла да бъде от полза за книгата, за Пруст и за „Нувел Ревю Франсез“; само за Грасе не. Грасе, който се държал безукорно, бил отстранен. Грасе продължил да се държи достойно и благородно. Пруст не. Той възприел една поза на морална правота, сякаш не поведението на Грасе било безупречно, а неговото собствено (при подобни ситуации по същия начин реагирали Дикенс и Джордж Елиът). Интересно е тук да си спомним с каква подигравка се отнася Пруст към някои от своите най-самомнителни герои от „По следите“ — да речем, херцог дьо Германт или Норпоа, — които, след като приключат успешно поредното си съмнително и брутално дело, биват изпълнени с чувство за своята висока моралност.

Вторият том, „Запленен от девойки в цвят“, си спечелил, макар и не веднага, безусловен успех. Из литературна Европа се понесла мълвата, че пред очите на всички се създава един велик роман, един изумителен роман.

Той разбрал, че животът му не е отишъл напразно. Но това не му стигало. Книгата трябвало да получи наградата „Гонкур“. Прустовата машина, композирана също така добре, както демократичната машина в Бостън от същия период, била приведена още веднъж в действие. Наградата „Гонкур“ била осигурена, естествено повече от заслужено. Ако Пруст бе поживял по-дълго, щеше да получи и всички други възможни награди.

Но на него не му оставало още много да живее. Той проявявал неестествено безразличие към смъртта, макар че често говорел за нея. Повече от половината си живот бил прекарал като инвалид. Брат му Робер, който бил чудесен лекар, се опитвал да му помогне. Никой не може да бъде сигурен дали един престой в болницата или днешната медицина биха му продължили живота. Но нито Робер, нито който и да било друг човек на земята можел да го накара да промени навиците си. Със засилване на болестта се засилвало и неговото упорство.

Пруст проявил обичайното си безразличие към смъртта и в годините на войната. По време на бомбардировките се разхождал из улиците на Париж, немощен, призрачно слаб, сгушен в палтото си с кожена подплата (изглежда, че страдал от хронична хипотермия), като наблюдавал безмълвно и с любопитство какво става. Подобно на други смели хора, той се наслаждавал на този нов аспект на опасността. И подобно на други хора, които познават цялата гама от усещания, понякога наблюдавал с любопитството и наслаждението на воайор един нов аспект на любовта. Сцената, в която г-н Шарлю бива набит в хомосексуалния бардак на Жюлиен, не е измислена; Пруст бил наблюдавал подобно нещо. Днес е известно, че той е финансирал този бардак и обичал да гледа какво става там. Така както обичал да гледа как убиват плъхове.

В своята великолепна биография Джордж Пейнтър ни разказва с горещо и прочувствено прискърбие за тези негови развлечения, за това как, от една страна, Пруст се изкачвал към най-възвишения връх на своето изкуство, а от друга, по израза на Пейнтър, слизал до преизподнята на Содом и как може би изкуството, но единствено изкуството, изкупвало живота му. Възможно е да се каже и така. Но човек чувства, че присмиващият се наблюдател, който наднича иззад рамото на Марсел в „По следите“, а, разбира се, и в действителния живот, съвсем не би погледнал толкова романтично на всичко това.

През тези последни години от живота си той възобновил светските си забавления, макар и под доста странна форма, като им посвещавал много повече време, отколкото на своите посещения в заведението на Жюлиен. Както споменахме по-горе, упорството му вече нямало граници. Пруст винаги много точно улавял чувствата на другите, но въпреки това смятал, че тези други трябвало да нагодят своите навици към неговите собствени, колкото и необичайни да били те. Тук неговата „престорена наивност“ му била полезна. Например пристигал с такси в дома на свой приятел, някъде в малките часове на денонощието, и започвал да се възмущава защо къщата е тъмна и никой не го посреща. Това сигурно е била някоя от шегите на присмиващия се наблюдател. Канел гости в апартамента си посред нощ и ги гощавал с пържени картофи (Селест имала много добродетели, но готварското умение не било сред тях) и сайдер или изстудена бира. Изглежда, че не пиел и не обичал вино. Започнал да дава вечери в „Риц“ в такива часове, за каквито само той можел да подкупи персонала. Седял облечен в подплатеното си с кожи палто и не хапвал нищо.

В „Риц“ се подчинявали на всяка негова прищявка и имали твърде солидни финансови причини за това. Неговите приятели и почитатели също се подчинявали на всяка негова прищявка просто заради специфичното излъчване на неговата личност, а през тези последни години от живота му и заради неговата слава. Може би ще е добре да напомним, макар че така ще развалим магията, че упорството, стига да е достатъчно силно и безочливо, винаги налага своето. Много по-незначителни от Пруст писатели са успявали да накарат хората около тях да се съобразяват с подобни техни странности.

Но неговото действително съществувание било в аскетичната спалня сред коректурите и ръкописите. На него му трябвало още време, за да доведе „По следите“ до онзи съвършен вид, който си представял. Физически отслабвал все повече, сега били засегнати и белите му дробове. Една нощ Селест, която бодърствала до леглото му, преписала със своя ясен, сигурен почерк пасажи, надраскани с неговата трепереща ръка, и ги добавила към ръкописа на „Изчезването на Албертин“. На следващия ден, 18 ноември 1922 година, той починал. На погребението му Баре казал: „Да-а, той беше нашият младеж“.

Баре бил един от най-яростните врагове на Пруст по време на Драйфусовото дело, но после двамата се сдобрили и неговата забележка наистина изразявала добри чувства. Въпреки всичко онова, което преживял, Пруст до последния си момент запазил неувяхващ младежки дух. „По следите“ е една изключително мъдра книга, но мъдра по младежки. Както и при Стендал, книгата се възприема най-добре, когато я четеш — поне за първи път — в началото на двадесетте си години. Тогава именно можеш най-пълно да обхванеш това художествено произведение, което в много по-голяма степен от която и да е друга книга на велик писател е неделимо от своя автор.

Далеч не е само красива фраза да се каже, че романът е бил неговият живот. Пруст нямаше да ни е толкова интересен, ако не беше написал „По следите“. Някои писатели щяха да ни бъдат интересни дори и да не бяха създали шедьоврите си (например Дикенс, Достоевски, Толстой) или дори и въобще да не бяха създали никакви литературни творби. Пруст обаче би ни заинтригувал единствено, ако беше вписан в медицинската документация като необикновен клинически случай и ако се спореше относно причините за заболяването му. Но след като прочетем „По следите“, ние изведнъж се озоваваме толкова близо до Пруст, че едва ли не преставаме да го виждаме съвсем ясно.

Той умеел типично по младежки да прозира през фалша. Умеел веднага да улавя глупостта. Книгата само печели от силата на интелекта и чувствата, с които Пруст разрушава собствените си лъжливи романтични надежди. И все пак той остава с една неукротима, растяща надежда — в изкуството.

Разбира се, и тя е романтична като онези, които отхвърля. Размишленията на разказвача, който решава да се реализира чрез едно художествено произведение, както и звучните ритми в края на романа увличат и читателя. И той трябва да положи специални усилия, за да си припомни, че онзи безпощаден поглед, който е прозрял през толкова много човешки илюзии, би оказал същото разрушително въздействие и ако се бе насочил насам. Дали ако бе живял дълго, колкото Толстой, Пруст щеше да продължи да вярва в спасителната роля на изкуството?

Идеята за спасението чрез изкуството не е лично на Пруст. Тя се зародила в началото на XIX век и до края му вече се превърнала в култ. Била характерна за времето на Пруст, макар че за самия него може би е представлявала някакво по-специално кредо. В това отношение именно ние го чувстваме особено близък. Едно е сигурно, той търсел спасение. По-малко сигурно е дали наистина е вярвал в изкуството като в някакъв всеобщ завет. Може би и ние като него трябва да сме настроени по-скептично. Нека не забравяме, че Пруст притежавал крайно силен усет за естетична форма. В живота си той имал какви ли не преживявания, но за да може да ги вмести в изкуството си, му били нужни съответните контури и обвивка. И тъй като за „Жан Сантьой“ не намерил такива форми, запазил книгата в тайна, изоставил своя няколкогодишен труд. За „По следите“ намерил формата, която му била нужна. Спасението чрез изкуството било една чудесна цел, що се отнася до формата. Друг въпрос е дали той би продължил да я поддържа, ако я беше видял през своя безпощаден поглед.

Същото важи и за формалната употреба на неволния спомен. Именно тези спомени оформят книгата и никой читател със силно развито естетическо чувство не би могъл да пренебрегне. Хора, които нямат отношение към идеалистическата философия и по-специално към онзи тип философия, който е проповядвал Бергсон^[3] по времето на Пруст, ги приемат напълно. Те изпълняват предназначението си. Голям писател е бил Пруст. Но тъкмо защото е бил голям писател, те заслужават един малко по-щателен поглед.

Има няколко такива неволни спомени, грижливо разпределени в творбата. Три от тях са предизвикани от следните поводи. Единият е вкусът на курабийката „мадлен“, който събужда живия спомен за рая на детството. Вторият е едно подхлъзване по парижки тротоар, което напомня на разказвача за баптистерията в църквата „Св. Марк“. Третият е скръцването на нож по чиния, което извиква спомена за тракането на колелата на влака при едно пътуване до Балбек.

И трите са представени като еднакви по сила и емоционално въздействие; тези „случайности“ на паметта възкресяват с някаква тройна симетрия изгубеното и после намерено време. Всичко е измислено чудесно, но е измислено. Вкусът, тоест курабийката — или миризмата, което фактически е едно и също нещо, несравнимо по-лесно би събудил неволния спомен от който и да е друг дразнител. Всекиму се е случвало нещо подобно и няма защо да си мислим, че Пруст е бил по-различен от другите хора. На останалите два повода им е трябвало много силен допълнителен подтик, та действително да събудят спомени от дълбините на съзнанието, и те наистина са получили силен литературен подтик — просто заради формалната структура на романа.

И все пак без своята формална структура „По следите“ нямаше да има същото очарование за нас. Това го признават дори скептиците. Те признават и друго — че ревността на Суан или разказвача е описана по възможно най-безпощадно точния начин. Чувствената гама е толкова богата, че човек почти изпуска точната аналитична истина и после трябва да се замисли отново по този въпрос.

Богатата чувствена гама понякога затъмнява една от неговите най-големи психологически дарби, а именно дарбата му да осъзнава бъдещето на дадена личност. Той ни представя някой от героите си още като млад и е напълно сигурен, че бъдещето на този човек вече присъства вътре в него. Това е една изключително голяма и рядка психологическа дарба, която е свързана с непосредствената проницателност, но надхвърля проницателността. Да вземем Блок, простак и самохвалко, човек без вкус, който обаче изпитва огромно удоволствие от живота; неговият успех просто е заложен в природата му. Това не ни е натрапено грубо, ние сами го долавяме и после се уверяваме, когато от време на време Блок отново се появява. Или нека вземем г-жа Вердюрен. И у нея, по някакъв специфичен начин, има нещо просташко, а често и нелепо, но същевременно тя притежава силен и интересен характер. И тук това заключение не ни е натрапено, ние сами трябва да осъзнаем, че тя умее да преценява хората и още по-добре таланта. В едно променящо се общество нищо не би могло да я спре. Сравнете приемите, които дават Вердюрен, с тези на семейство Виниъринг от „Нашият общ приятел“. Пруст много вероятно е чел „Нашият общ приятел“. Приликата на Саниет с Туемлоу е повече от случайна. Това сравнение ни внушава чувството за неуморимата проницателност на Пруст при изграждане образите на неговите герои, както и за неговия реалистичен поглед, често полуприкрит под шеговития тон и подражанието. Той твърде често се е съблазнявал да украсява и идеализира истината, по-често от болшинството писатели, тъй като е имал толкова други дарби, при това дарби, които понякога си противоречали една на друга. Когато обаче описвал персонажите си, той ги изследвал с упоритостта и безпристрастността на учен и именно затова ни казва толкова много.

Авторът на тези страници би искал да направи и едно лично изявление. Той изказа някои забележки относно „По следите на изгубеното време“. Но ако трябва да избере едно-единствено произведение от европейската литература на двадесетото столетие, няма да се поколебае. Ще избере тъкмо тази книга.