Чарлс Пърси Сноу
Реалистите (1)

Стендал

Стендал бил изключителен човек и изключителен писател. Още като момче си поставил за цел да добие, както сам казва, познания за човешкото сърце. И наистина, по свой начин постигнал тази си цел, като при това направил някои действително оригинални открития. Дори и днес тези открития могат да ни изненадат и поучат.

Под познание за човешкото сърце той нямал предвид пълното опознаване, способност, дадена от самата природа на по-велики писатели от него, включително и на неговия идол Шекспир, а не постигната вследствие на съзнателно проучване. Имал е предвид познание за неговите собствени емоционални състояния и преди всичко за променливите му любовни увлечения, които е изследвал с клиническа безпристрастност. В това отношение, както и в редица други, той стои много по-близко до егоцентричните писатели на двадесетия век, отколкото до своите съвременници. За добро или за зло, неговият глас твърде често ни звучи с интонацията на днешния западноевропеец. Можем да го срещнем днес на писателските гуляи в Ню Йорк или Лондон, нападателен, конфликтен, забавен, но и злобен, тъй като за него все още не е дошъл големият търговски пробив. Впрочем той не дошъл до края на живота му. Стендал е притежавал по-силна воля и повече енергия от писателите на двадесетия век, но си прилича с тях по своята безсърдечност, по своя независим и вечно млад дух.

Последното може би звучи странно. Но дори в напреднала възраст Стендал по някакъв начин бил запазил у себе си надеждите, безпокойството, недоволството, романтичните мечти и чувството за самота, характерни за младия човек. В компанията на свои връстници той изглеждал не съвсем възмъжал. Може би именно затова творбите му очароват младите читатели и им правят впечатление с пикантността си. Човек трябва да започне да чете Стендал на около двадесетгодишна възраст. Ако вече има някаква представа от Достоевски и Толстой, той ще прецени, че Стендал не е от същата величина, но е много възможно да пожелае да се идентифицира, в зависимост от пола си, с Жюлиен Сорел или с Матилда и никога няма да престане да се възхищава от Стендал.

Роден е в Гренобъл през 1783. Годината е твърде важна. Бил е на шест години, когато започнала Френската буржоазна революция, и на десет, когато гилотинирали Луи XVI (акт, който той, макар и издънка на отявлена роялистка фамилия, одобрявал най-възторжено). Преживял е Директорията, Наполеоновия военен преврат, Империята. Бил е чиновник в имперската администрация, заедно с Наполеоновата армия стигнал до Москва и участвал в отстъплението. Дочакал Реставрацията и накрая получил държавна служба в кралството на Луи Филип.

Живял е в епоха на непрекъснати промени. За хора като Стендал е имало периоди на опасност. Имало е обаче и възможности за преуспяване. По време на Империята много младежи, дори още юноши, са направили главозамайващи кариери. В това число и негови роднини. Ние си мислим, че живеем в безкрайно несигурна епоха и че нашите предшественици от деветнадесетия век са били по-щастливи. Това може би важи за Америка и Англия, но не и за Франция. Повечето от нас, дори и през войната, са водили спокойно съществувание в сравнение със Стендал. Малцина са били така упорито следени от разузнавателните служби на толкова много страни. Политическата държава не е ново изобретение и доносите за Стендал често са били забележително точни.

Семейството му принадлежало към интелигенцията. Баща му, адвокат с прилично материално състояние, се опитвал да увеличи доходите си, като търгувал със земя. Както много от представителите на буржоазията от началото на деветнадесетия век, той не разбирал нищо от пари и загубил една голяма част от своите собствени. След неговата смърт Стендал, който очаквал задоволителен доход, получил жалко наследство. Той презирал всичко това — произхода си, некомпетентността на баща си, упоритостта на баща си, самия си баща, когото в своите писма обикновено наричал „Незаконородения“. Стендал презирал факта, че е буржоа, провинциалист, при това не заможен (макар че никога не е бил действително беден). Не държал особено много на истинското си име, което било Бейл. След време решил, че то може да бъде подобрено, като му се прибави едно „дьо“, на което нямал право. Освен това използвал цяла колекция от псевдоними отчасти поради дискретност, но най-вече защото не му било достатъчно да бъде просто Анри Бейл от Гренобъл.

Обикновено с право се смята, че хората, които си променят имената, биха предпочели да са родени в по-романтична и благородна среда. Анри Бейл искал да бъде италиански аристократ. Дори си мечтаел върху надгробния му камък да бъде написано: „Ариго Бейл от Милано“. Стендал, макар и най-известното му прикритие, е само едно от многото. Името е взето от названието на едно немско село, през което той минал веднъж при една от мисиите си като имперски служител. Само че го запомнил погрешно. В действителност то е Stendal, без h^[1]. Но Стендал, въпреки блестящия си интелект, бил твърде лош лингвист. Той обичал много английската литература и горд от познанията си, изпъстрял своя дневник с английски фрази. Повечето от тях са трогателно смешни. Голяма част от живота си прекарал в Италия, но така и не научил езика добре.

През цялото време, докато страдал от тези ранни семейни несгоди, от своята провинциална непохватност, от ненавистта си към Незаконородения, той не преставал да изследва упорито човешкото сърце (естествено, изразявал се с езика на времето си и използвал думи като сърце, душа, дух, докато ние бихме предпочели на тяхно място други; мисля, че е по-добре да не подправяме неговите). От осемнадесетата до тридесетгодишната си възраст той си водил дневник, в който редовно анализирал своите открития. Онзи, който не познава Стендал, би трябвало да започне с този дневник, просто за да се потопи в неговия свят и да го усети. Дневникът е извънредно егоцентричен, какъвто е бил Стендал през целия си живот. И извънредно искрен. Ще посочим един доста типичен пример, който той е написал, когато вече не е бил момче. Както често му се случвало, Стендал се бил влюбил романтично в една съвършено недостъпна жена (тя била съпруга на единствения му влиятелен покровител, тъй че ако постигнел целта си, това за него щяло да бъде равнозначно на гибел). Както често му се случвало, той бил преценил напълно погрешно нейния характер и нейните чувства или по-точно липсата на чувства към него.

„3 юни, 1811. Когато наближавах Замъка, сърцето ми затуптя от стеснителност.

Посрещнаха ме пламенно и радостно и с някаква нотка на нежност…

Колкото до самия мен, аз бях решил да кажа, че съм влюбен. Всяка нощ се упреквах, че не съм изпълнил намерението си, но беше решено да остана до неделя. Това успокои временно моята плахост. Този период от няколко дни бе един щастлив остров за мене. Аз бях вежлив, а и тя бе безкрайно вежлива с мене.

На 31 май записах следното: войската, която командвах (тоест самият Стендал), беше изпълнена с ужас и смяташе, че няма да мога да се справя с това начинание. Точно това си казвах вбесен на 30 май, когато се разхождах сам из парка в единадесет и четвърт, след като всички други си бяха легнали. Масивни облаци преминаваха пред луната; аз съзерцавах тяхното бягство и си припомнях красивите легенди за Осиан, за да отклоня мисълта си от неудовлетвореността, която изпитвах към самия себе си. Поне пет-шест очевидни причини ми сочеха предимството и необходимостта да започна битката, но цялата ми смелост се изпари при вида на неприятеля. Само още една крачка и аз по-скоро бих пръснал черепа си, отколкото да кажа на жената, която вероятно ме обича, че съм влюбен в нея. А уж съм на двадесет и осем години, видял съм свят и имам силен характер!“

Неговият стремеж към себепознание бил неуморен, но не безкористен. Той не му дал онова съчувствие към другите човешки същества, което е така естествено за писатели като — нека не споменаваме най-внушителните примери — Чехов или Тролъп. Всъщност през целия си живот Стендал е проявявал твърде малко проницателност и далновидност спрямо другите човешки същества, особено спрямо жените. Той е бил класически случай на психолог на своите собствени, нека използваме Прустовия термин, задръжки. Той не е бил психолог в смисъл че разбира характерите на другите хора или че може да проникне в техните цели и съдби. Подобно безпристрастно любопитство му било чуждо. Силното любопитство, което изпитвал спрямо себе си, е било заради самия него. То щяло да му помогне да осъществи върховната цел на живота си, която била — днес на нас това ни звучи едва ли не абсурдно — търсенето на щастие (la chasse au bonheur).

Нека не забравяме, че той е дете на Просвещението. Неговото романтично въображение не се нуждаело от особени подтици, но то било пренатоварено от Русо. Във всичките прояви на Стендал то се борило срещу неговия ясен, скептичен, развенчаващ ум и обикновено надделявало. Той се опитвал да използва възможностите на този ум, своята ирония, своя сардоничен цинизъм, способността си да вижда хората по-смешни, отколкото са в действителност, за да потисне спонтанността и надеждите си. Не успявал за дълго, но този конфликт е донякъде причината за изненадващите особености както на неговата личност, така и на изкуството му.

За да намери щастието, решил той още като юноша, по-непохватен и упорит, отколкото е нормално за един юноша, трябвало да постигне три вида успех. Имал нужда от успех сред жените. Имал нужда от слава. Имал нужда да осъществи амбициите си.

Във всичко това няма нищо странно. Интересно е да узнаем колко млади хора не са си мечтали за нещо подобно. И тези мечти са особено натрапчиви през зелените години на младостта, когато бъдещето сякаш не съществува. Бедата при Стендал е, че той, в много по-голяма степен от повечето младежи със силни характери и талант, е бил лишен от инстинкта как да постигне тези желани цели.

Най-лесно щяло да му бъде да получи славата. Най-накрая, години след смъртта му, тя действително дошла. Но той не знаел какви са истинските му дарби. Започнал да пише романите, на които се дължи днешната му слава, след като отдавна бил минал четиридесетте. Междувременно извършил хиляди глупости. Той бил истинско светило в своето училище в Гренобъл, както твърдял баща му (всъщност семейството му съвсем не било толкова равнодушно към него, както той упорито вярвал). Проявявал необикновени математически способности. Като оставим настрана езиците, вероятно е притежавал най-добрия академичен ум (в буквалния смисъл на думата) измежду всички по-известни писатели, с изключение може би на Джордж Елиът. Неговите математически способности били оценени своевременно и той бил изпратен в Париж още преди да навърши седемнадесет години, за да кандидатства в Политехниката. Макар и основана наскоро, тя вече се била превърнала в трамплин за почти всякакъв вид кариера в Наполеонова Франция.

Стендал обичал математиката, но перспективата за една такава строга кариера не го блазнела. Той измамил баща си и не се явил на приемния изпит. Стремял се към по-голяма слава. За съжаление мечтаел за онзи вид литературна слава, която била най-недостъпна за него. Смятал, че трябва да стане наследник на Молиер. Години наред, докато се скитал из Париж, а и след това, когато бил прикрепен към френската армия, Стендал най-усърдно посещавал всеки театрален спектакъл, до който можел да се добере. Воден от своя чудесен, аналитичен ум, той си правел бележки и изграждал теории. Всичко написано от него имало смисъл. Бил добър критик на всякакъв вид литература (но не и в областта на изобразителното изкуство и музиката).

Това увлечение по театъра, макар че благодарение на него от време на време печелел успехи в компанията на актриси, не му помогнало да пише пиеси. Повечето от спектаклите, които посещавал, и това той го знаел отлично, били боклук. Дори и да притежавал талант, нямало от кого да се учи — както впрочем не би имало и в Англия. Но той не притежавал нито капчица такъв талант. От всички големи писатели, които са се опитвали да пишат пиеси през деветнадесетия век — Юго, Ламартин, Байрон, Шели, Дикенс, Браунинг, Генисън, почти всички, за които можем да се сетим, са се опитвали, но техните пиеси са безвъзвратно мъртви, — той е бил едва ли не най-малко подходящият за наследник на Молиер. Пиесите на другите са ужасно скучни, ала неговите са дори още по-лоши. Той ги пишел в александрини, но за съжаление нямал ухо за стихове. В разговор пускал с лекота саркастични забележки, но нямал чувство за хумор. Имал силно вътрешно въображение, но не бил изобретателен. И преди всичко не притежавал усет за това какво би било ефектно на сцената. Това е рядка дарба, която няма нищо общо със словесния литературен талант.

И така, той не станал наследник на Молиер — нито на Шекспир, от когото се възхищавал дори още повече. От време на време правел съвсем аматьорски опити и в някои други литературни форми. Вярвал непреклонно в собствените си сили, но не можел да реши какви са те всъщност. Знаел с положителност, че е изключителен човек, човек, който заслужава слава. И въпреки това цял живот е проявявал скромност по отношение на литературните си способности, както и на литературните си постижения, когато е имал какво да покаже.

Направил е литературни набези, които не биха били отпечатани през двадесетия век — „История на живописта в Италия“ (някаква странна бърканица, по-голямата част от която е крадена от другаде), „Животът на Росини“ (книга, която вбесила музикантите), „Рим, Неапол, Флоренция“ (която, ако въобще е за нещо, е за Милано и Болоня). Но в ранния деветнадесети век кръгът на образованите хора е бил твърде тесен. Тези, които записвали мненията си върху хартия, се знаели. Нищо не можело да попречи и на Стендал да запише своите мнения, насочени срещу Бурбоните, срещу Австрия, срещу църквата, срещу повечето установени неща. Тъй че тези негови произведения, пример за объркана журналистика, тук-таме озарена от искри на оригиналност, довели до два резултата, които един съвременен писател би получил само по някакво чудо. Властите из цяла Европа го заподозрели силно; и той си спечелил уважението на някои от най-видните по онова време живи писатели, включително на Гьоте и Байрон. Малко съмнителна слава, но това било само началото. На тридесет и шест годишна възраст, наскоро след смъртта на баща си, вбесен от факта, че Незаконородения не му е оставил задоволително наследство, той бил споходен от своя „звезден час“. Дошло му наум, че вече дълги години е изучавал своето състояние, когато е влюбен, и е направил интересни открития. Защо да не ги запише? И така, създал „За любовта“, чиято първа част е първата истинска поява на автентичния Стендал. По-нататък ще говорим още за тази изненадваща творба.

Би било погрешно да се съди, че той е станал професионален писател. Минали години, преди да напише романите си, а дори и тогава славата — за която понякога дръзвал да си мисли — останала за следващото столетие. Той никога не е бил професионален писател в смисъла, в който са били неговите най-велики съвременници. На моменти си мечтаел за коренно различни пътища към славата. В разцвета на Империята военната кариера била най-бързият и най-привлекателният от всички тези пътища. Като младеж Стендал размишлявал, че много мъже, почти негови връстници, са станали генерали, а един-двама дори крале. Защо да не се прослави като войник?

И той наистина бил зачислен към един драгунски полк. Вече имал едногодишен опит като цивилен квартир-майстор, но никаква практика като войник. Наполеоновата армия не била строго професионална. Стендал обичал униформата. Бил силен и смел. Но военният живот му бил скучен, а той от всичко на света най-вече мразел скуката. Затова, без да му мисли много, още ненавършил двадесет и една години, точно когато Италия била окупирана, той се оттеглил от своя пост за съвсем понятното възмущение на своя баща и своите покровители.

Славата била цел за Стендал. Съвсем друго нещо било честолюбието. Според неговото разбиране на тези термини славата, макар че можела да донесе материално възнаграждение, трябвало да осмисли живота.

В нея нямало нищо прозаично, тя била израз на желанието да оставиш нещо след себе си. Това схващане споделят много творци и в него има нещо едновременно трогателно и достойно за възхищение. „И в края на житейския си път аз може да обядвам заедно с Ландор и с Дън.“ През последните години от своя живот Стендал си мислел, че този негов обяд щял да дойде твърде късно, може би след петдесет или след сто години — тоест през тридесетте години на нашия век. Не бил много далече от истината.

Освен че се стремял към слава, Стендал бил и честолюбив, макар че често потискал амбицията си. Тя била съвсем прозаична — обикновеният кариеризъм на един чиновник от средна ръка. Желанието му било да постигне приличен буржоазен доход. Както и да получи някои служебни привилегии и отличия. Благодарение на свои влиятелни роднини (които презирал) той станал Главен интендант на Короната, а това била една сравнително добре платена служба. Цивилни хора като него били държани като резерв в случай че имперската армия има нужда от тях. Именно поради това Стендал взел участие в нашествието срещу Русия и в последвалото отстъпление като интендант. От съвременна гледна точка той се отнасял крайно небрежно към служебните си задължения. Вземал си седмици отпуска, щом почувствал такава нужда, а това се случвало доста често. По време на отстъплението от Москва обаче не могъл да си вземе отпуска и тогава, благодарение на своята трезва мисъл, смелост и познания, щом насочел цялата си мисъл към работата, се проявил. Безпощадно енергичен, той организирал продоволствен склад в Смоленск, като пристигнал в града много преди останките от „великата армия“. До известна степен спомогнал за изтеглянето им от Русия.

Вдъхновен от този свой успех, той се амбицирал да си осигури едно приятно охолно съществувание. Решил, че трябва да стане префект, което означавало голяма крачка напред. Очаквал да получи ордена на „Почетния легион“. Ако баща му докажел, че има достатъчно голям доход, той можел да стане имперски барон. Чудесно щяло да бъде, ако получи някаква титла.

Нито една от тези жизнерадостни среднобуржоазни аспирации не се осъществила. Смята се, че по-късно той бил казал на Байрон, че по време на нашествието срещу Русия се бил запознал лично с Наполеон, който го ценял високо. Това е повече от съмнително. Стендал, който разказвал самата истина относно своите емоционални неудачи, не се смущавал да разкрасява успехите си в обществото.

Но дори и без покровителството на Наполеон много служители на мястото на Стендал и с неговите възможности били отишли значително по-далеч. Работата е там, че той нямал нужната мисловна нагласа. Липсвало му усърдие или поне не бил постоянен в усърдието си. Макар че навсякъде царяло нехайството, неговите началници вероятно са забелязали, че той бил много по-нехаен от обикновеното. И което е още по-важно, не бил достатъчно практичен.

Странно заключение за човек, който се гордеел с това колко добре познава света! Той обаче никога не съсредоточавал целия си интерес върху нещо. Светът на деловите хора не можел да заинтригува цялото му същество. Той бил над този свят или под него. Не бил достатъчно непретенциозен, за да живее, дори за кратко време, така, както живеели другите хора. Всъщност своето презрение към обикновеното, делничното съществувание превърнал в светоглед, който, за негово удоволствие, бил наречен „бейлизъм“. „Бейлистът“ трябвало да пренебрегва прозаичните задължения, делничните функции, скучното ежедневие и да живее само в името на възвишената, възторжена любов, на чувственото удоволствие, на естетическата наслада. Неговият строг и вечно недоволен ум полу се надсмивал над „бейлизма“, който, разбира се, бил израз на романтичните му мечти. Често неговият цинизъм и изблици на сарказъм говорят сами за себе си. Те представляват бунтът на непрактичните хора. Практичните не говорят, нито дори мислят по този начин. За да действа в земния свят, човек трябва да изпитва същите чувства както другите и много-много да не му мисли.

Същото забелязваме и при политическите пасажи в романите му. Да вземем за пример дворцовите интриги в „Пармският манастир“. На места те са забавни, но общо взето, са написани сякаш от някой схватлив чужденец — или от марсианец, който чертае схема на това, което наблюдава, но после оставя кабарчето да падне. Интимният живот на Моска като частно лице е блестящ, но Моска като политик е нещо, създадено от чужденец.

Амбицията — тук той не можел да вложи твърде много от себе си. Славата — не цялото си същество или поне не за дълго. Жените — в тази област именно бил като у дома си или поне желаел да бъде. Тук можел да отдаде цялото си същество, та и повече. Но и в това отношение, както и в ролята си на човек на амбициите, той не бил създаден да побеждава.

Тук не му липсвал ентусиазъм. Още от юношеската му възраст до неговата смърт жените живеели във въображението му. Но той се отличавал с нещо, което при един не дотолкова решителен характер би било голям недостатък. Страдал от пълната липса на увереност.

Приятелят му Детуш, който писал за него наскоро след смъртта му, бил уверен, че това се дължало изцяло на непривлекателната му външност. Бил нисък и още на младини напълнял. Приличал на обикновен буржоа, късоврат и сравнително късокрак. Бил некрасив, макар и да не правел впечатление на грозен. Единственото по-забележително нещо у него били бляскавите, умни очи, но дори и те били малки.

Всички други описания на външността му са приблизително същите. Човек като него не би привлякъл от пръв поглед вниманието на жените. В своята прочута статия в „Ревю паризиен“, която представлява едно от най-великодушните мнения, изказвани от един голям писател за друг, и единственото обществено признание, което Стендал е получил приживе, Балзак надраства това първо впечатление. Балзак повече от всеки друг свой съвременник разбирал взаимозависимостта между характера и човешката физика. Той би отхвърлил романтичната мисъл, че един голям писател трябва да прилича на, да речем, Шели или Олдъс Хъксли (което впрочем изтъква самият Хъксли). Балзак би бил последният човек, който би се смутил от осанката на Шекспир.

Той писал за Стендал:

„За дванадесет години, до момента, когато го видях на Булеварда на италианците и си позволих волността да го поздравя за «Пармският манастир», аз бях срещал господин Бейл два пъти в обществото. Неговият начин на разговаряне в никакъв случай не противоречи на впечатлението, което си бях създал за него от творбите му… На пръв поглед неговата физика — той е доста нисък — не отговаря на неговите изящни и елегантни маниери, но веднага след това той те грабва… има красиво чело, бляскави, пронизващи очи и сардонична усмивка; всъщност притежава облика на своя талант.“

Във всеки случай мнозина са имали много по-сериозни физически недостатъци от Стендал, без нито за секунда да са се съмнявали, че излъчват чар за жените. Но Стендал се съмнявал. Тези негови съмнения били по-силни от тревогите за външността му (естествено, той би предпочел да е изключително красив и много се надявал, че ще компенсира за вида си, като се облича с контешка елегантност, която не му отивала). Въпреки своето пламенно любовно въображение, той бил ненормално плах в сексуално отношение. Това личи в откъса от неговия дневник, който цитираме по-горе, писан, когато той наближавал тридесетте и вече имал известен „опит“ в грубия смисъл на думата — тоест вече бил живял с няколко любовници, като с една от тях поддържал, макар и не съвсем редовна връзка няколко години. Това била очарователната Мелани. Стендал пише — това била една от неговите натрапчиви фантазии, — че винаги си е мечтал за някоя смугла, нежна, меланхолична жена, която да е актриса. После продължава, че намерил такава в лицето на Мелани, но не бил щастлив.

Като младеж страдал от болезнена плахост, но тя после не го напуснала. Дори в напреднала възраст той все така се измъчвал от несподелена любов, както и когато изживявал най-голямата любов на живота си. За несподелената любов трябват двама души. Тя би могла да бъде начин за бягство — може би несъзнателно или непризнато — за човек, който се бои от окончателното обвързване.

Още като съвсем млад, едва осемнайсетгодишен, Стендал успял слепешката да се влюби безнадеждно. Бил пристигнал в Милано, след като наскоро преди това го зачислили като цивилен служител към Наполеоновата армия (все още не императорска). Едва успял да се огледа, и Милано се превърнал в любимото му кътче на земята. Което е по-странно, останал си такова завинаги. Милано от 1801 година сигурно е имал привлекателни страни, но те надали са били чак толкова изключителни. Стендал твърдял, че италианците притежават енергия и силна воля — човешки качества, които той ценял най-много. Едва ли можем да си представим, че те са липсвали на повечето от Наполеоновите французи. Той, изглежда, се възхищавал от италианците заради това, че можели да избират и да действат така, сякаш нямат минало, нито бъдеще — или както век и половина по-късно биха казали Стендаловите наследници екзистенциалисти: те действали в своята освободеност.

А, изглежда, има и нещо друго — в буйното въображение на Стендал Милано блестял и светел като Венерин хълм. Венерин хълм, но, за съжаление, не за него. Човек трудно може да не съчувства на този младеж — непохватен, тромав, беден, несвикнал да се държи в компания, както мъжка, така и женска, копнеещ за любов. Не трябва да забравяме, че той и неговите съвременници са използвали думата „любов“ много по-свободно от нас и често в такива случаи, когато ние най-безцеремонно бихме казали „секс“. Той непрекъснато ходел като „опашка“ след младите френски офицери, които се държали като нашественици и повечето от които, както можем да предположим, не са били ни най-малко плахи в сексуално отношение. Миланчанки били учтиви и общителни жени, а в града явно преобладавали любезните съпрузи. Стендал слушал как младите офицери се хвалели със завоеванията си. Той естествено ги смятал за много груби и им завиждал. Не можел да остане настрана и на бърза ръка се влюбил.

Тя се казвала Джина Пиетрагруа. Била съпруга на държавен чиновник; организирала прием, на който поканила благонадеждни млади кавалери, главно французи. Била на около двайсет и пет години и се отличавала с доста пищна красота. Объркан от своето първо любовно вцепенение (което по-късно ще определи като „кристализация“, едно от неговите най-оригинални и верни открития в областта на анализа на чувствата), Стендал й приписал изключително благородна душа. Както обикновено той много точно разбрал собственото си състояние. Както обикновено сгрешил по отношение на другия човек. В действителност тя била проститутка от висока класа.

Той бил прекалено срамежлив, за да я заприказва. Не можел с нищо да й покаже каква любовна буря бушува вътре в него. Ако тя въобще го забелязвала, то сигурно виждала в него просто един стеснителен младеж, така различен от поривистите млади офицери, очевидно не богат (а за Джина това значело много), който се влачел по петите на нейните ухажори.

Всеки младеж би могъл да се почувства унизен, но за Стендал това било като рана. Оттук нататък започнала една поредица от несподелени любови, някои от тях към момичета, с които той почти не бил разменил дума, а последната и най-продължителната, почти двадесет години след злополучната история с Джина, към една жена, която го презирала и се отнасяла към него вцепеняващо хладно.

Бихме казали, не особено добро досие за човек, чието най-силно желание — доколкото осъзнатите изявления значат нещо — е било да има успех сред жените. Той можел да се откаже от него като нещо, което не си струва труда. Но Стендал не бил страхливец. По някакъв свой, странен начин той бил своего рода морален герой. Стремял се да постигне успех сред жените с онази добросъвестност, дори с онова чувство за дълг, които като чиновник пренебрегвал с такова безразличие. Той не желаел да се отказва. Макар и едва деветнайсетгодишен, след като не срещнал съчувствие у Джина, взел няколко твърди решения и предприел мерки.

Решил: един ден ще се върне в Милано преуспяващ, вече не някаква си нищожна личност, и Джина ще падне в прегръдките му. Може да звучи невероятно, но точно това се случило — макар и не според романтичните му предвиждания, тъй като тя измъквала доста добри сумички от него. Друго решение: време е да изгуби девствеността си. За тази цел най-вероятно отишъл заедно с младите офицери в някой публичен дом. С лошия си късмет, по-лош, отколкото е допустимо, веднага хванал венерическа болест. Вероятно сифилис. Медицинското лечение по онова време не било добро и както бил случаят и с Дизраели, един доста по-невероятен пострадавш, някои последици от болестта сетне го измъчвали с години. Това не го спряло. След като известно време си помечтал за едно съвсем младо момиче, той се обърнал към майката, която станала неговата първа любовница.

Щял да има още няколко. С най-милата и най-интелигентната от всички тях бил свързан през четиридесетте години от живота си. Тя го разбирала по-добре от другите и вероятно единствена го е обичала истински. Освен с любовниците си той е имал и по някоя случайна връзка с проститутки по време на пътуванията си.

Поради тези негови любовни истории някои от познатите на Стендал, както и по-късно неговите изследователи, го обявили за сладострастник. Фактите обаче говорят за противното. Наистина той е взел своя пай, вероятно един доста скромен пай, но имаме основания да предположим, че Стендал съвсем не е бил толкова сладострастен, колкото повечето от писателите в тази книга. Може би просто е нямал късмет по отношение на сексуалните си страсти. Обичал много майка си, която починала, когато той бил на седем години. Това ни най-малко не го насочило към мъжете (макар че някои хора твърде въодушевено се опитват да го представят в такава светлина въз основа на една-единствена проява на неговата неизтощима самоаналитична честност — седял в Ла Скала до един красив руски офицер и след това си признал как за миг си помислил, че ако той, Стендал, бил жена, щял да последва този млад човек до края на земята).

Той явно е очаквал от живота невъзможното. Много бързо му омръзвала сексуалната близост, която невинаги е белег за чувственост. Обичал жените, особено изоставените от него любовници, по-скоро когато отсъствали, отколкото когато присъствали. У него нямало нищо от късния сексуален реализъм на Достоевски, за който ще стане дума по-нататък. Обичал жените повече, когато го вдъхновявали за меланхолични мечти в уединение. Никога не си е мислил сериозно за женитба и едва ли би му се сторила забавна поговорката: „Какво са случайните любовни нощи на ергена в сравнение с триста шестдесет и петте годишно, които жененият мъж прекарва в грях?“.

Когато най-после, след години, изпълнени с романтични мечти по Джина, той легнал с нея, на следващата сутрин тръгнал на двумесечна обиколка изследване на Италия, по време на която си мислел колко ще е щастлив да я види отново.

Всичко това очевидно не говори за някакви ненаситни апетити. Нито пък неговият маниакален интерес към нюансите на любовните вълнения. Вълнения, не чувства. Естествено, той не страдал от прекалена моралност, но ние знаем изненадващо малко за неговите сексуални удоволствия. Във всеки случай от една глава във втората част на „За любовта“ и от неговия първи роман „Арманс“ знаем, че му е била известна импотентността.

Би било лесно на бърза ръка да си извадим някои глупави заключения, както са правили мнозина. Стендал далеч не е бил импотентен. Може и да не е бил особено чувствен, нито пък така прикован към „живота на насекомите“, както братята Карамазови, но той умеел да си доставя удоволствие. Никой не би трябвало да се съмнява в това, тъй като свидетелствата са неоспорими. От друга страна, със своята романтична нагласа Стендал очаквал повече от любовта — от екстаза на първата любовна нощ, — отколкото тя би могла да му даде. Подобно състояние съвсем не е безопасно за един надарен с богато въображение, неспокоен и силно чувствителен човек.

Освен това, твърде вероятно понякога дълбоко в себе си, той се е съмнявал както в чара си за жените, така и в собствените си сили. Сянката на това съмнение сигурно оставала у него дълго след като докажел противното, за свое собствено удоволствие и за удоволствието на много други. Както и да е, положително неведнъж му се е случвало да изживее, както сам безцеремонно се изразява, „фиаско“.

Вероятно е щяло да се стигне до фиаско, ако бе успял да осъществи връзката си с Метилда, най-голямата и най-странната любов в живота му. Но на него така и не му се случило да бъде подложен на това изпитание и никога дори не се приближил до една такава възможност. В продължение на няколко години, от тридесет и пет до четиридесетгодишната си възраст, той не постигнал буквално нищо. Метилда била малко по-млада от него, италианка от знатно потекло, която живеела разделено от съпруга си, генерал от полски произход. Тя се държала със Стендал според нормите на времето и класата си, с най-обикновена любезност или по-скоро с нещо близко до ледено безразличие. Не била глупава (послужила за прототип на г-жа дьо Ренал и г-жа дьо Шател, които в литературата са много по-добри от нея) и знаела, че той е влюбен до уши. Забранила му да говори за това, инак щяла да прекрати редките посещения, които му разрешавала.

По този начин тя се лишила от най-блестящите любовни писма, които биха могли да бъдат написани. След всичките тези години, когато Стендал напускал Милано и се сбогувал с нея завинаги, тя го попитала: „Кога ще дойдете пак?“, той проявил капка решителност и отвърнал: „Надявам се, никога“. В сърцето си обаче бил там до края на живота си. Вероятно може да се намерят извинения за поведението на Метилда. Тя била пламенна патриотка, а италианските патриоти аристократи били наблюдавани зорко от австрийските власти. Същите тези власти не преставали да държат под око и Стендал, който, както знаели, бил републиканец и противник на църквата и когото подозирали, че е френски шпионин. Всяка връзка с него можела да я направи още по-опасна в техните очи. Такова е снизходителното мнение на някои френски изследователи.

Почти нямаме мнения на нейни съвременници за това какво е представлявала тя всъщност. Вероятно просто не е можела да се справи с тази буйна страст, пред която е била изправена. Не е лесно изпитание, нито за жена, нито за мъж, да бъдеш обичан страстно, а сам да не изпитваш никакви чувства. Много инак добри и любезни хора в такава ситуация проявяват жестокост. Може би ще сме прави обаче, ако кажем, че Метилда се е държала по-жестоко от нормалното. Тя, изглежда, не е схванала, че този човек е надарен с голям талант. Вярно, че когато бил насаме с нея, често, за свое огромно раздразнение, не можел да свърже и две думи. И все пак дори и някои по-глупави жени някак си биха разбрали, че повече няма да срещнат друг такъв като него.

Търсенето на щастие, включително и неговата върховна цел — Метилда, не му донесли кой знае какво, но въпреки това той до смъртта си продължил да търси щастието. Донесли му обаче задълбочено самопознание и нещо като поезия на самопознанието или някаква смесица от необуздана мечтателност и абстрактна яснота, която е уникална. „Уникален“ е дума, която не можем да употребим за много писатели, дори и да са гениални. За Стендал обаче можем да я употребим, след като прочетем „За любовта“, написана посред нещастната му история с Метилда.

Прикрити в „За любовта“, но всъщност не чак толкова прикрити, са любовните писма до Метилда, които тя му забранявала да й напише. Тъй че тази творба съдържа един трогателно жалък елемент на самооправдание и често на извинение. Как е възможно един тъй страстно влюбен мъж да се държи като него? Какво се разбира под думата „естествен“? Той казва, че когато е с Метилда, изведнъж се превръща в един неумел и невеж човек. Пред нея не се представя такъв, какъвто се представя пред другите хора… „Той (влюбеният мъж, Стендал) ще бъде напълно естествен само в часовете, когато не е чак така безумно влюбен.“ Верен на своята същност, Стендал вижда сам себе си като обект за дисекция и прави един чудесен анализ на всички видове естествено поведение, като заявява колко лесно се изгубват те. Изследва блаженото състояние, в което изпада влюбеният мъж, когато за един час или дори за цял ден ненадейно се почувства освободен от страстта си. Каква свобода! Но и каква празнота! После отново попада в своя плен.

Много от неговите анализи, както и добре известните определения не звучат така субективно, каквито са в действителност. Но неговата субективност обикновено стига до някои универсални или поне общи истини. Със своята склонност към ясна класификация той определя четири вида любов — любов — страст, любов — влечение, физическа любов, любов от тщеславие. Първата част на „За любовта“ се занимава изцяло с „любовта — страст“, която за Стендал означава пълно потапяне в любовната възбуда. „Физическата любов“ е отнесена към втората част, в която има какво ли не и е много по-слаба. В нея именно е включена дискретната глава 60 „За фиаското“.

В главите върху „любовта — страст“ Стендал излага своята теория за кристализацията. Кристализация Първа. Надеждата. Той (тоест Стендал или който и да е друг) вярва, че е обичан. Всичко в неговия живот е отражение на съвършенството на любимата. И все пак подсъзнателно той изпитва съмнения. Предчувства някаква трагедия. Кристализация Втора. В него се борят щастието и нещастието. Само възлюбената може да го дари с покой.

Някои моменти от тези кристализации са били поверия за Стендал, отколкото за който и да е друг. И все пак ние разбираме какво е имал предвид той. Книгата представлява изследване на една нещастна любов, но колкото и да звучи странно, тя не е нещастна по тон. Той почти не получавал някакви обикновени удоволствия и все пак сдържаните класически изречения крият удоволствие или дори нещо по-възвишено — намек за радост. Причината е там, че той изпитвал наслада, почти своего рода благоговение от това, дето бил влюбен — влюбен заради самата любов. Каквото и да му струвало това, той се чувствал извисен над житейската скука. Това е „бейлизъм“ в неговата висша степен. Той стоял над низшата тълпа от такива човешки същества, които не били влюбени.

Както често при Стендал, тази възторженост, изразена, когато той бил вече на средна възраст, създава впечатлението за съвсем млад човек. Тя е невероятно чиста. Във всичките му любовни пасажи почти не се долавят тръпките на „физическата любов“. Всъщност през гибелните години на неговото увлечение по Метилда той между другото се утешил с една-две проститутки. Изпаднал в екстаза на своята първа страстна любов (страстна в неговия смисъл на думата), Стендал си мислел за Метилда само почтителни и невинни неща.

Никой не би могъл да твърди, че „За любовта“ е имала голям търговски успех. В продължение на двадесет години се продали двадесет екземпляра. Стендал смятал, че това е най-добрата му творба. Както споменахме, той бил скромен по отношение на романите си и се задоволявал да казва само, че те са по-добри, отколкото си мислят неговите клеветници. Но бил сигурен, че в „За любовта“ бил написал такива неща, каквито никой друг не можел да напише.

Интересно е да си представим какво впечатление би направило това произведение на днешните интелигентни млади хора. Тъй като днес обръщаме внимание преди всичко на секса, ние вече не сме в състояние да говорим за вълненията на любовта, както Стендал. В емоционално отношение ние сме много по-затормозени от него — например с мисли за скръбта и смъртта. Дали неговият език би затруднил сегашните млади? Вероятно дълбочината на неговите чувства и остротата на ума му биха развълнували действително умните.

В своята писмена почит към писателското майсторство на Стендал Балзак направил едно-единствено възражение. Не му харесвал неговият „стил“, който според него бил поривист, дразнещ, неелегантен. Стендал ценял високо романите на Балзак, но му върнал критиката. И той смятал, че техният „стил“ не е добър. Малко е дръзко от страна на един чужденец да предлага мнение, но на мен ми се струва, че и двамата не са били прави. „Стил“ съм поставил в кавички, тъй като по отношение на този литературен обект са наприказвани много повече глупости, отколкото по отношение на който и да било друг, а това вече не е малко.

Обръщайки внимание на стила, критиците обикновено си мислят как биха писали самите те. Само че йерархия на майсторството не съществува. Писателите трябва сами да намерят своя стил. За един чужденец стилът на Стендал подхожда отлично на неговата цел. Той не внушава чувственост, но писателят въобще и не се е опитвал да внушава чувственост, а ако се бе опитал, не би успял. Прозата на Стендал е непретенциозна като тази на добрите френски философи от осемнадесети век. В това няма нищо чудно, защото той въпреки всичко е французин, колкото и да би желал да бъде някакъв друг. В много случаи езикът му е по-остър от техния. Той носи отпечатъка на една силна личност. Може да се докаже, че в романите този премерен класически език, заедно с напиращите под него кипящи романтични емоции на автора, дава наистина забележителни резултати.

Преди всичко стилът на Стендал блести — за някои читатели този блясък е студен — с уважението към истината. Всичко друго било от второстепенно значение. Както сам той казвал, когато човек се опитва да каже истината и за писателя, и за читателя, най-важното е яснотата. За неговия тип истина яснотата била най-висшата добродетел. Нито той има за какво да се извинява, нито пък ние него.

След като най-после се отказал от надеждите си спрямо Метилда, за него настъпил един сравнително спокоен период. През двадесетте години живял сравнително оскъдно, като се препитавал с различни видове журналистическа дейност; бил между другото и френски кореспондент на някои либерални английски вестници, намерил си нова любовница, която вече наистина го обичала. Той обаче от своя страна не изживявал нито една от фазите на кристализацията. Притежавал невероятната способност вечно да е недоволен и копнеел за нея само когато тя го оставяла. Отнасял се с нея не много по-добре, отколкото Метилда с него. Тя била интелигентна и интересна жена и за един страничен наблюдател изглежда по-подходяща за него от Метилда. Но Стендал пръв би обяснил, че страничният наблюдател не може да участва в процесите на кристализацията и че любовта не е въпрос на желание. Тази връзка — жената се наричала Клемантин Кюриал — продължила няколко години, с прекъсвания, с мъчителни периоди за нея, с упреци. Подобно на Метилда тя била съпруга на генерал (изглежда са го привличали жените на висшите офицери), с когото обаче не била разделена. Генералът започнал да ревнува и им създавал неприятности, нещо извънредно рядко за съпрузите в любовния живот на Стендал.

През 1827, четиридесет и три годишен, той написал първия си роман, „Арманс“. Каквото и да означава роден романист, Стендал не бил такъв. Той написал първия си роман почти случайно или по някаква прищявка, като човек, който изведнъж си казва, че няма да е лошо да се захване с риболов. За всеки един от неговите романи (написал е само четири, единият от които е недовършен, и е нахвърлил грубо пети) му е бил необходим стимул отвън, нечия друга книга, нещо, прочетено във вестникарските хроники, или някаква истинска история.

Стимулът за „Арманс“ бил доста странен. Наскоро преди това в Париж били публикувани два романа на тема импотентност. Тези романи били много слаби. Стендал си помислил, че би могъл да напише по-добър. Съчинил „Арманс“ много бързо, както по-късно и другите си романи. Това не означава, че му липсвала творческа добросъвестност. Повечето, макар и не всички, велики романи в световната литература са написани бързо, включително и тези на най-съвестните писатели. Флобер, който е точно противоположният случай, дълго време пречеше да се създаде една вярна картина на литературната история.

„Арманс“ не е велик роман, но е интересен. Съдържа всички недостатъци на знаменитите романи на Стендал, без силните им страни, които обаче предвещава. Стендал, като писател и създател на бейлисткото кредо — а както показва животът му, и като човек, — не можел да се потопи в един действителен, жив, реализиран живот, романтичен или неромантичен, в света на човешките същества от плът и кръв. Той не вдишвал „аромата на хората“, по израза на един негов съотечественик от по-късно време.

И така, второстепенните персонажи в „Арманс“ не изглеждат като истински. Нито пък средата, в която те живеят — тоест стаите, улиците, сградите. Стендал така и не се научил да внушава физическия свят (в това отношение контрастът между него и Балзак е огромен). Макар че историческият период е фиксиран, човек все трябва да си напомня, че това наистина е Реставрацията на Бурбоните, период, който авторът представя като време на подлост и завистливо си спомня за рисковете и славата на Империята.

Действията на безплътните герои на Стендал са също така необосновани, както действията в готическите романи, много по-необосновани, отколкото у Скот, който бил един от любимите автори на Стендал. Тези случайни епизоди, сякаш той във всеки момент е можел да избере каквото си иска поведение или действие за героя, накараха някои поклонници на Стендал да го обявят за предвестник на екзистенциализма. Такива поклонници явно нямат представа за същността на жизнения опит, от който той непрекъснато е черпел.

Фигурата на Октав, централният персонаж в книгата, изпъква като нещо различно по вид от всички останали. Не външно, а по отношение на вътрешния му живот. Той напълно съзнава, че е импотентен. Грубата дума не се споменава никъде, нито пък се дава причината за това състояние, но всичко е ясно. Въпреки всичките си решения и възвишени намерения Октав се влюбва. Обзет от силно, неукротимо страдание, той се впуска да изследва своите чувства. На много места читателят би предпочел Октав да си даде малко почивка. И без това не може да направи нищо. Той е аристократ в една жалка вселена. Презира горчиво сам себе си и дори още по-горчиво всички други хора, освен жената, която обича.

Той е първият абсолютен аутсайдер в литературата. Или първият романтичен антигерой. По дух е предшественик на Жюлиен Сорел, най-сполучливият антигерой на Стендал. Октав естествено е самият Стендал — но Стендал, лишен от делничната си плът и делничните си страсти, благодарение на които животът му ставал поносим, както се случва и с по-обикновените от него хора.

Точно по това време в реалния живот Стендал вземал най-дейно участие в голямата парижка битка между класиците и романтиците. Расин срещу Шекспир, Боало и Малерб срещу свободния стих, изтласканото старо срещу зараждащото се ново. В тази борба Стендал бил, както се говори, на страната на романтиците. Остроумен и рязък в споровете, той бил един от техните най-ценни пропагандатори.

Но всъщност не бил толкова целеустремен, колкото изглеждала неговата пропаганда. Често неговите чувства противоречали на скептичния му ум. Новопоявилите се млади така и не го възприели като част от тяхното движение. Той отишъл на премиерата на „Ернани“ на Виктор Юго, която се превърнала по-скоро в демонстрация за романтиците. Целият млад Париж избухнал в нестихващи аплодисменти, както днес тълпите запалянковци биха аплодирали някой футболен мач. На Стендал пиесата не му харесала особено. Той въобще нямал кой знае колко високо мнение за Виктор Юго и силно подценявал поезията му. Виктор Юго също нямал кой знае колко високо мнение за него.

На теория Стендал останал романтик и точно когато се променил неговият житейски късмет, и то към по-добро, той създал своя най-сполучлив образ на романтичен антигерой. Това е екзистенциалната причина за „Червено и черно“. Изграден почти изцяло върху вътрешните страсти, които били и негови собствени и които той влял у Жюлиен Сорел, както и върху душевния копнеж, придаващ очарование на героинята, г-жа дьо Ренал, която е Метилда, идеализирана в неговата памет, „Червено и черно“ е най-илюзорният роман на Стендал. Същевременно тази книга утешила и развълнувала много младежи, които били недоволни от цялата тая дребнавост на тяхното обкръжение, които чувствали, че самите те биха могли да бъдат както герои, така и антигерои, и се терзаели непрекъснато от това, дето не им се дава никакъв шанс. И до днес дори можем да срещнем уравновесени, усмихнати, достолепни възрастни мъже, които на младини, когато са били недоволни от всичко, са се чувствали като Жюлиен Сорел. Цялостното въздействие на книгата е много по-внушително и дълготрайно, отколкото това на нейните отделни части. Макар че някои от тези части са великолепни, особено емоционалните люшкания между Жюлиен Сорел и Матилда дьо Ла Мол. В тези сцени е изложена цялата любовна тактика, която на теория Стендал познавал отлично. Общо взето, не се обръща особено внимание на Матилда като персонаж. А тя е една от най-реалните и независими Стендалови жени. Има неособено основателни предположения, че тя е може би неговата представа за Метилда като млада, която въпреки гордостта и волята си е влюбена в младия Стендал.

Стимулът за написването на „Червено и черно“ бил съвсем случаен — съобщението във вестниците за едно убийство. В книгата била възпроизведена именно историята на това престъпление, като престъпникът бил Жюлиен Сорел. Но както става с много други писатели, Стендал, изглежда, само е чакал някакъв подобен повод. Тази твърде маловажна история не би означавала нищо за друг. Но при него, с неговия житейски опит, с неговия характер, била готов сюжет. Жюлиен Сорел е освободената Стендалова воля. Той е въплъщение на самосъзнанието, унижавана жертва и същевременно супермен. Той изгражда „Червено и черно“ така, както патетичният Октав не могъл да изгради „Арманс“. По някакъв полуреалистичен, полуабстрактен начин (най-реалистичното у Жюлиен е всепоглъщащата мозъчна дейност, която Стендал познавал така добре) той е един от най-доминиращите персонажи в прозата въобще, макар че по отношение на техническата реализация и до известна степен по своята същност не прилича на никой друг.

Едно поколение по-късно Достоевски щял да създаде своя Разколников, друга самотна фигура, протестираща срещу съществуванието. Разколников е по-задълбочен и с далеч не толкова романтична нагласа. Има и друга съществена разлика. Разколников мрази целия божи свят. Жюлиен мрази яростно и субективно класовата структура, която не му позволява да се изкачи нагоре. Тази негова омраза се разразява с пълна сила едва на съдебния процес. Дотогава плавният, равен разказ на Стендал я е смекчавал. Всъщност Жюлиен е първият глас на крайна класова омраза, прозвучал в едно значително литературно произведение. Тоест първият глас, който се ползва със съчувствието на своя създател: Шекспир не се е идентифицирал с Джек Кейд. Няма съмнение, че Стендал се е идентифицирал с Жюлиен. И все пак самият Стендал е бил един изключително язвителен, безпринципен и скептичен либерал. Доколкото въобще е имал политически убеждения, той е бил бонапартист.

Непосредствено след публикуването на романа „Червено и черно“ Стендал бил споходен от един от своите редки щастливи случаи. Избухнала Юлската революция. Шарл X бил изгонен от трона, на който се възкачил Луи Филип. Сега приятелите и почитателите на Стендал имали правото да назначават на служба и той веднага получил работа. Тя не била толкова издигната, колкото той си представял, когато си мечтаел за светска кариера. Всъщност направили го консул в Триест, длъжност, която през деветнадесети век, изглежда, се смятала за подходящо последно убежище за ексцентричните литератори. Като консул в Триест щял да получава задоволителен доход, без да има кой знае колко работа.

Стендал пристигнал в града, но доста бързо бил поканен да го напусне. Френското правителство може да се било сменило, но не и разузнавателната служба на Хабсбургската империя. Името на Стендал все още фигурирало в нейните списъци. Той трябвало да се задоволи с друга консулска служба — макар че трудно можел да се почувства задоволен, където и да е, — значително по-зле платена и в значително по-малокултурна среда, в Чивитавекия.

Приятелите на Стендал направили каквото могли, но това не го утешавало. Той възприемал факта, че трябва да живее в Чивитавекия като нов пример за несправедливост. Чивитавекия представлявала една дупка. Тя била мръсно пристанище (с това са съгласни и не дотам предубедените наблюдатели), в което нямало с кого да размениш две думи. Както в миналото обаче Стендал не страдал от прекалена добросъвестност по отношение на служебните си задължения. Неговите шефове проявявали снизходителност. Никой не възразил кой знае колко, когато започнал да прекарва повечето си време в Рим. Нито пък когато почувствал, че трябва да си вземе продължителна отпуска по болест, не се вестил в града буквално цели години и написал няколко книги с пътеписи. Написал и по-голямата част от един роман, който не завършил. Жалко, тъй като книгата „Люсиен Льовен“ е проникновена и интересна и се превърнала в един от настолните текстове на бейлистите. В нея най-категорично е показано как задълженията разрушават красотата на всяка човешка връзка и е изразено силно презрение към буржоазна Франция, ръководена от Луи Филип. Язвителността на Стендал е по-високомерна и по-крайна от всичко онова, което щял да напише Флобер едно поколение по-късно.

Консулът на Чивитавекия не живеел зле. Имал достатъчно пари. Намерил си една много млада любовница, която наскоро след това се омъжила. За нея обаче бракът не бил пречка да поддържат връзката си и Стендал, когато можел, я посещавал във Флоренция. Той дори без особен ентусиазъм се замислил дали не трябва сам да се ожени. Продали се няколко екземпляра от „Червено и черно“. Най-после, след като опявал на всички свои дългогодишни познати, той получил ордена на „Почетния легион“.

На петдесет и пет годишна възраст, в Париж, а не в Чивитавекия, което може би е ясно и без да се каже, той седнал да пише втората си голяма творба, „Пармският манастир“. Подтикът за този роман не е толкова ясен, както за „Червено и черно“. Всичките скрити романтични подбуди на неговата натура сякаш изригнали изведнъж. Не му се наложило да се занимава дълго с романа. Цялата книга, такава, каквато я знаем ние, с изключение на някои незначителни текстуални поправки, била завършена за пет седмици, от ноември до декември 1838. Тя съдържа триста хиляди думи. Стендал пишел по осем-десет хиляди думи на ден, което и досега е ненадминат рекорд за създаването на значителна литературна творба.

В романа отсъства напълно основното чувство, на което дължи силата си „Червено и черно“. Тук няма никакъв Жюлиен. До половината на книгата главният персонаж Фабрицио е просто един красив, смел младеж, който непрекъснато си пати заради разни случки, с които няма нищо общо. Неприятностите му започват, когато седемнадесетгодишен, бидейки пламенен почитател на Наполеон, когото идеализира, тръгва да се бие за него по време на Стоте дни и изведнъж се озовава, в най-прочутата сцена на книгата, в разгара на битката при Ватерло. Смутен, той следи битката по-скоро като страничен съзерцател и именно тези негови наблюдения, поне така казва по-късно Толстой, спомогнали за написването на военните сцени във „Война и мир“.

Стендал бил наблюдавал битката при Бауцен и това било достатъчно за неговото реалистично око (но не и сатирично, което би означавало да се възприеме напълно погрешно сцената с Ватерло). Инак повечето други външни случки в „Пармският манастир“ не са предадени реалистично, макар че психологията на настроението до голяма степен е в най-добрия Стендалов дух.

Самата история, под красивия спокоен тон на текста, изпъстрен тук-таме с безстрастен сарказъм, е във висша степен романтична, сякаш скептичният последовател на романтичното движение най-после вече не можел да се сдържа. За тези, които не хващат лесно вяра, случките в „Червено и черно“ пречат на изследването на емоциите; това важи още повече за „Пармският манастир“. Историята е сякаш съчинена от един недисциплиниран и неразумен Уолтър Скот. Всъщност Стендал я написал в традицията на театралното приключение, според която засадите, пълната дегизировка, катеренето през прозорците са част от действието — задължително наложени от вкусовете на публиката, така както е секссцената за 1970-те години. Тези условности на времето наистина пречели, но не на Стендаловия психологически анализ, превъзходен дори и при най-невероятния сюжет, а на неговия психологически здрав разум.

Фабрицио е хвърлен в крепостта затвор от своите политически врагове. Всеки ден, в продължение на месеци, той, неговите приятели, всички хора в Парма, които знаят за неговия случай, очакват, че може да го екзекутират. Слагат отрова в храната му. Но той зърва дъщерята на коменданта на крепостта. Само веднъж успява да говори с нея лице срещу лице. Двамата се влюбват. Той може да я наблюдава от килията си, високо в кулата. След като е имал няколко случайни любовници, за първи път разбира какво е любовта.

Фабрицио е неизмеримо щастлив. Приятелите му подготвят планове за неговото бягство. Той се пита, искам ли всъщност да избягам? Екзекуцията може да бъде насрочена за утре. Искам ли всъщност да избягам? Това е върхът на романтичния начин на изразяване. То може да се изпее в опера. Стендал е изгубил напълно връзка с реализма — и все пак тази тенорова ария е съчетана с изключително проницателните изследвания на променливите настроения на един затворник.

Дори и най-безчувствените трудно биха устояли на магията на тази книга. Образът на Фабрицио не е успешен, нито на неговата търпелива любима, Клелия. Не е обрисуван успешно, както вече споменахме, и княжеският двор в Парма. Периодът е 1820-те години и нито една от италианските държавици не би могла да прилича на това, за което четем. Стендал, със своето вярно око, бил виждал битка, но не и княжески двор. Неговата интуиция му изневерила. Но не и неговият абстрактен ум. Той прави някои обобщения относно същността на деспотичната власт въобще, които можем да сверим със случаи от нашия век; те говорят за изненадваща прозорливост. Описвайки стария архиепископ, който, макар и добър човек, е като хипнотизиран от властта и мощта, Стендал казва такива неща за духовенството и за това, че то неизбежно трябва да отмре, които са далеч над разбиранията на хора като Бажо.

Най-блестящо обрисуваната личност в книгата е херцогиня Сансеверина. Те двете с Матилда от „Червено и черно“ са най-реалистично представените Стендалови героини. Сансеверина е самото въплъщение на женската воля — женското съответствие на Жюлиен Сорел. Тя е само четиринадесет години по-възрастна от своя племенник Фабрицио и е влюбена в него. Кристализацията е постигната със Стендалова прецизност. Тя не може да изрази любовта си в действителност, макар че има други любовници, включително предания Моска, който по приказките си, по своята язвителност, от една страна, и по своето примирение с емоционалните си неуспехи, от друга, наподобява самия Стендал или онова, което Стендал би желал да бъде.

Джина Сансеверина може да бъде безсърдечна, тя ненавижда угризенията на съвестта и за добро или за зло се осланя на своите импулси. Тя е съвсем малко по-живо описана, отколкото би трябвало, но когато четем книгата, ние я възприемаме като напълно реална.

След „Пармският манастир“ Стендал повече не се насилил. Единственото си огромно удоволствие като литератор изпитал, когато прочел рецензията на Балзак. Продължил да изпълнява, както си знаел, своите консулски задължения. Постепенно грохнал във физическо отношение, но по дух бил достатъчно млад, за да се влюби отново, очевидно без ответ. През 1841, когато бил на петдесет и осем години, получил удар в Рим. С клинически интерес и огромен кураж зачакал смъртта. Не му харесвали периодите на афазия. Ударът го сполетял, както се разхождал, и той се замислил дали не е нелепо да умреш на улицата. Решил, че не е, щом не си го направил нарочно.

Привидно се възстановил от удара и си възвърнал духа. Всичко това му давало чудесната възможност да си вземе отново отпуска по болест. Отишъл в Париж. Там получил нов удар — пак на улицата, когато се връщал от някаква официална вечеря. Умрял след няколко часа без излишен шум и бил погребан също без излишен шум, в присъствието на трима приятели.