Чарлс Пърси Сноу
Реалистите (5)

Толстой

Някой някога бе казал за „Война и мир“ и „Ана Каренина“, двата велики романа на Толстой, че сякаш самият бог е взел в ръка перото си и ги е написал. Подобна забележка е направил и Пруст, в смисъл че в тези книги човечеството е подложено на преценка от един всеблаг бог. При все колебанията на променливото литературно мнение няма място за съмнение относно абсолютното величие на Толстоевите шедьоври; няма място за съмнение и относно това кое ги прави толкова велики.

Може обаче да се спори и много от нас са спорили кое е върхът на романописането въобще: „Война и мир“ или „Братя Карамазови“. Някои ще се закълнат, че макар „Война и мир“ да е по-величествен, „Братя Карамазови“ им дава повече. Нито Толстой, нито Достоевски биха сметнали, че е нужно да се прави едно такова сравнение. Достоевски, макар че веднъж се опитал в печата да заглади положението, не можел да разбере защо се вдигал толкова шум около Толстой. Толстой, както ще споменем по-нататък, имал дори още по-ниско мнение за единствения си съвременник от същия ранг. Той измислил и определение за творбите на Достоевски, каквото едва ли някой друг би могъл да съчини. Това определение било „повърхностни“.

Както и да е, няма две мнения по въпроса за Толстой като писател и няма да има, докато хората могат да четат. Много повече са мненията по въпроса за Толстой като човек. Ние всички можем да се съгласим със заключението на Пруст, че той е пишел като всеблаг бог. Но не се е държал като такъв. Понякога може би като бог; но никой бог, нито дори човек, не би могъл да бъде по-малко благ.

Онези негови съвременници, които са го познавали добре, са изразявали мнения, които като че не се отнасят до един и същи човек. Ето два примера. Чехов и Горки се сближили с него, когато той бил вече възрастен. Самите те все още били млади хора, но с достатъчно голям житейски опит, проницателност и способност да бъдат както безпристрастни, така и отзивчиви.

Когато Чехов се запознал с Толстой, възрастният човек бил „учителят“ и този факт, както и цялата му теория били отблъскващи за Чехов. Той писал: „Всеки велик човек е деспотичен като генерал и също като генерал не желае да се съобразява с нищо, тъй като знае, че за него опасност няма. Диоген заплювал хората в лицата, тъй като знаел, че никой не може да го пипне с пръст; а Толстой казва, че всички лекари са подлеци и не проявява никакво уважение към важните въпроси, тъй като и той, подобно на Диоген, не може да бъде предаден на полицията, нито да бъде нападнат във вестниците“. И все пак, почти едновременно с това, Чехов казва: „Когато човек говори с Лев Николаевич, той чувства, че се намира напълно под негова власт. Никога не съм срещал по-властна личност, нито пък, така да се каже, по-хармонично развита. Той е почти съвършен“.

Горки, който се виждал с Толстой по-често от Чехов, е по-строг. Той писал на Чехов (1900): „Лев Толстой не обича хората; не, не ги обича. Истината е, че той ги съди прекалено жестоко и сурово. На мен не ми харесва неговата идея за господа“. Горки бил и останал едновременно запленен и объркан. В друго писмо, няколко години по-късно: „Граф Лев Толстой е гениален творец, може би нашият Шекспир. Но макар и да му се възхищавам, аз не го харесвам. Той не е искрен; прекалено е егоцентричен; не вижда и не знае нищо друго, освен себе си. Неговата смиреност е лицемерна, а желанието му да страда — отблъскващо. Такова желание обикновено е симптом за болен и извратен ум, но в неговия случай то говори за едно страхотно високомерие, което той се опитва да обуздава, за да издига авторитета си… Не, този човек ми е чужд, при цялата огромна красота на творчеството му“.

Може би ще трябва да призовем като свидетел и самия Толстой. Двадесет и пет годишен той пише: „Аз трябва веднъж завинаги да привикна с мисълта, че или съм едно изключително същество, човек, който е по-напред от времето си, или пък притежавам невъзможен, необщителен характер и съм вечно неудовлетворен… Не съм срещал никой, който да е толкова високо морален като мен или да е така готов да жертва всичко заради идеите си. Ето защо с никого не мога да се чувствам свободно“.

Това обаче не му попречило, измъчван от жаждата за изкупление, да отбелязва всичките си грехове в дневника, който водел много добросъвестно и грижливо. Описани са неговите любовни похождения, комарджийските събирания (на които той, изглежда, почти неизменно е губел), пиянските нощи, лошото му отношение към ординарците (физически жестоко отношение, защото Толстой дълго време си останал руски болярин, според когото крепостните селяни били за това, да бъдат бити с пръчки).

Благодарение на дневника на самия Толстой, на допълнящия го дневник на неговата жена, на мненията на хипнотизираните от личността му негови съвременници в действителност няма неизяснени факти от живота на Толстой. Почти няма друго житие, което да е така документирано, ден по ден. Трудностите произтичат изцяло от това как да бъде тълкувана една толкова велика и същевременно толкова противоречива личност. Подчертавам, именно противоречива, а не разностранна и сложна, какъвто е бил случаят с Достоевски. Личността на Толстой озадачавала дори най-тънките психолози на Русия, включително понякога и самия него. Сложността на неговата природа била различна по вид от тази на Достоевски. Всичко в сложния характер на Достоевски в основата си е било свързано; докато Толстой създавал и продължава да създава впечатлението за цяла колекция от независими характери, обединени единствено от неговото ненадминато силно и непреклонно его. Понякога той ни се струва също такова естествено явление, каквото е времето. Съдържанието на целия му живот е записано върху хартия, така че всички ние можем да го видим. Нашето отношение към него зависи от собственото ни чувство за морал, а в някои случаи дори в по-голяма степен от психологическите ни разбирания.

Толстой имал изключително щастливо и, както бихме казали днес, изключително привилегировано детство. Баща му носел прочута руска фамилия и макар и обеднял, възвърнал благосъстоянието си, като се оженил за богата наследница с дори още по-знатен произход. Тя била наследила голямо имение в Тулската губерния, с хиляди акра земя, няколко села и много крепостни селяни и живеела във фамилната господарска къща в Ясна поляна. Това било в дълбоката провинция, на около 210 км югоизточно от Москва.

Трудно може да се направи сравнение между богатството на родителите на Толстой и това на някой английски земевладелец от онова време. Толстоеви сигурно са имали по-малко налични пари, но при необходимост те винаги можели да продадат някои от крепостните си селяни. Точно това направил самият Толстой, когато влязъл във владение на своя дял от наследството и както обикновено бил затънал в комарджийски дългове. Огромната територия на Толстоеви се простирала на километри около къщата им. Те имали чувство за необятност на пространството и на руската земя. От друга страна, земята била обработвана зле и дори имението в Ясна поляна би изглеждало диво, неподредено и недопустимо първобитно в погледа на собственика на някое от големите английски имения от онова време. И въпреки това Толстоеви принадлежали към висшата аристокрация, били старовремски боляри и можели да се държат така, както един британски благородник не би си и помислил. Те имали властта — макар че не я прилагали, за разлика от съседите си — да изпратят някой крепостен селянин на двадесет и пет годишна военна служба като наказание, задето е ял месо на Велики пости. Капризите, които по онова време са проявявали някои руски благородници, ни отвеждат със стотици години назад в западноевропейската история. Също както и нивото на битовите им условия.

Господарската къща била дървена, боядисана в бяло, построена в полукласически стил. Състояла се от отделни части, като детска игра конструктор. Къщата, която виждаме днес, не прилича много на онази от детството на Толстой. В един момент, когато бил двадесет и няколко годишен и кредиторите му били по-настойчиви от всякога, той продал средния блок на един съсед, който го пренесъл на километри разстояние, в собственото си имение. Така останали само двата странични корпуса, но по-късно, в период на благоденствие, били пристроени нови крила.

Естествено, течаща вода нямало. Почти цялата мебелировка била скована грубо от крепостни селяни. При това била съвсем оскъдна. Изобщо в Русия от деветнадесети век нямало достатъчно мебели и руските аристократи, премествайки се от един разнебитен дом в друг, обикновено носели със себе си и покъщнина. В Ясна поляна никога нямало достатъчно легла. Една вечер, когато и четиримата братя, от които Лев Толстой бил най-малкият, се случили там наведнъж, имало само три свободни легла. И тогава, от братска солидарност, те решили да спят всичките на земята.

В детството на Толстой домашните прислужници, също крепостни селяни, трябвало да се задоволяват нощем с всеки незает ъгъл или килер, в който можели да се свият. Някои от тях — а те били много — били мръсни или пияни. Имало въшки и хлебарки. Храната на общата трапеза, макар сервирана от лакеи с бели ръкавици и изобилна, била лошокачествена, приготвена от готвач — крепостен селянин, който през цялото време се наливал с квас. И дори много по-късно, когато Толстой бил един от най-известните хора на земята, той не знаел в Ясна поляна какво значи домашният уют и удобствата на английските буржоазни домове, като например дома на Дикенсови в Гадшил или на Тролъпови в Уолтъм Крос.

Все пак онова, което не познаваш, не ти липсва, а той и да го бе познавал, не би го било грижа. За едно дете, което расте, къщата била чудесна. Майка му починала, когато той бил на две години, но през цялото време бил заобиколен от любов. Баща му, братята, любимата му леля Тоанет — къща, пълна с хора, с обич, с руска сплотеност, дом, в който имало място и за незаконната дъщеря на един неженен гуляйджия, приятел на бащата на Толстой. Те поели с готовност и добро сърце задължението да се грижат за нея. Сутрин — уроци с един приятен възрастен германец. Роднините често говорели на малкия Лев на френски, който той научил също така добре, както и руски. Следобед — идилично съществование, далеч от цивилизацията; децата се наслаждавали на дивата природа, на мириса на дърветата и реката, на игрите в снега през зимата.

Всичко това ни е известно. В поредицата „Детство“, „Юношество“, „Младост“ то е разказано с онази достоверност, която е неговото първо изискване към собственото му изкуство, както впрочем и към всяко друго изкуство. Той бил против измислицата. Изхождайки от позициите на собствените си, твърде силни възприятия, бил също така и против въображението. Тоест против въображението като нещо предполагаемо. Това, което е тук, е по-чудно от всичко онова, което би съчинил нечий немощен мозък, макар че на мозъка може да му бъде разрешено да изтълкува или анализира чудото. Такава била неговата художествена свобода. Тя му давала сигурността, че наблюдава всичко с очите на господа бога.

Ние научаваме за неговото детство не само от тази в действителност автобиографична поредица, но и от „Война и мир“. Като всеки разумен писател, заловил се да напише една епопея, той използвал всеки източник, който можел да му послужи, за да пресъздаде военната история и социалните факти от живота на поколението преди неговото. Основният му източник бил неговото семейство. Верен на своето кредо, Толстой измислял много малко, понякога дори смешно малко. Той нямал особено чувство за хумор, нито като човек, нито като писател, освен за хумор от най-грубия, земен вид. Но може би си е позволил една самодоволна усмивка, когато променил името на майка си. В действителност тя била княгиня Мария Волконска. Разрешавайки си една съвсем незначителна измислица, нейният син преобразувал името й на Болконска, както и го четем във „Война и мир“.

С подобна изобретателност Дорохов, един от най-разгулните приятели на Толстой, станал Долохов. Семейство Ростови са Толстоеви. Бащата на Толстой, Николай, се появява в романа като Николай Ростов, представен възможно най-достоверно от Толстой, което значи, че никой друг писател не би могъл да го представи по-достоверно. Може би има само съвсем леко смекчаване. Бракът на бащата и майката на Толстой е бил уреден по-прозаично и от Толстоевата страна бил по открито користен, отколкото в романа. И въпреки това в живота, както и в художественото произведение, бракът се оказал напълно сполучлив.

Толстой обичал баща си, превърнал се в един дружелюбен провинциален благородник, който си пийвал добре. Той починал, когато Толстой бил на девет години и това била една от малкото сенки, помрачили щастливото му детство. Разказът на самия Толстой за това как е приел тази смърт напомня силно за Дейвид Копърфийлд при смъртта на майка му. Малкият Толстой бил изпълнен със скръб, но по време на погребалната служба в църквата си мислел, че сигурно има доста любопитен вид в траурните си дрехи и че сега всички го гледат с още по-голям интерес, защото е сирак.

Преди да напише „Детство“, Толстой — по онова време изпълнен с литературни амбиции — надраскал в бележника си, че „Дейвид Копърфийлд“ му бил оказал „огромно влияние“. Разбира се, и двамата писатели са представили абсолютно достоверно реакцията на едно дете пред лицето на смъртта (макар че Дикенс е почерпил своята достоверност от въображението си). Както ще отбележим и по-нататък, между Дикенс и Толстой има много прилики. Техният егоцентризъм е по-силен от нормалното. Толстой се възхищавал от Дикенс, когото считал за меланхолик и за човек с по-развито чувство за хумор, отколкото бил самият той (Толстой). Едва ли е можел да си представи колко комична е тази забележка.

Детството му било типично за син на руски аристократи и ако е имало някакви различия, те били породени от неговата изключителна, пламенна самовглъбеност. От време на време семейството отивало в Москва, където имали къща. Гостували на свой роднина в Казан. Толстой изкарал два-три семестъра в Казанския университет. Накрая обаче решил, че сам ще може да се образова по-добре. Всъщност, макар че неговите съвременници, изглежда, не споделяли това мнение, той наистина получил всестранно образование благодарение на тази своя положителна самоувереност. Освен на френски четял на английски и немски. Интересувал се от философия, история, право. Математиката не му вървяла, но това, изглежда, е обща професионална слабост на големите романисти, с изключение на Стендал.

Когато Толстой станал на деветнадесет години, той и братята му разделили семейното наследство. В царска Русия не съществувало правото на първородството, така че имуществото не се запазвало цяло, както при английските благородници. Броят на носителите на титли също така се умножавал, защото титлите, с похвално равноправие, преминавали върху всичките деца. Оттук произтича изобилието на князе и графове в руската литература, някои от които били бедняци като княз Мишкин. Още с раждането си и четиримата братя Толстой станали графове. Те си поделили мирно и тихо имуществото, като Толстой получил самата Ясна поляна (просто защото я искал), 4000 акра земя и 330 крепостни селяни.

Години по-късно земите на Волконски отново се съединили, тъй като двама от братята починали неженени. Те били много странни хора, непринудени, с широки души в руския смисъл на думата, без определена цел в живота. Най-големият, Николай, се отдал на военна служба и станал добър офицер, но постепенно се пропил здравата. Толстой му се възхищавал, не му харесвало само това, дето не си миел ръцете — самият Толстой бил голям чистник, докато вече на старини не започнал да подражава на селяните си. И Николай, и Дмитри умрели млади, вероятно от туберкулоза. Дмитри се опитал да води християнски живот, който прекарал с някаква проститутка, единствената жена, с която е имал връзка. Вторият брат, Сергей, бил изтънчен младеж, превъзхождащ останалите трима. Толстой му завиждал и го издигал в култ, но той се заловил с някаква циганка, вероятно проститутка, движеща се из висшите кръгове, и след дълги години най-после се оженил за нея. С възрастта се превърнал в тираничен, консервативен руски благородник от стар тип.

И така, деветнадесетгодишният Толстой се настанил в Ясна поляна. Бил достатъчно богат, за да предприема набези до Москва и да води живота на себеравните си. Всъщност в Казан той вече бил започнал да води такъв живот — играел на комар, тази пагубна страст на аристокрацията от осемнадесети и деветнадесети век; пиел; занимавал се с жени. Последното занимание играело по-голяма роля в съществованието на Толстой, отколкото в това на повечето други хора, при това решаваща, мрачна и в крайна сметка злополучна роля. Той изпитвал ненаситно влечение към природата и още по-ненаситно към жените. Бил крайно настойчив в сексуалните си желания. Но, изглежда, не е бил в състояние да изпитва към тях кой знае каква любов. Подобна преценка за човека, създал едни от най-прекрасните женски образи в световната литература, звучи може би странно и дори глупаво. Правим я с всичките възможни уговорки. И все пак въпреки резервите в нея има истина.

Той страдал от изключително силно чувство за сексуална вина. След всеки любовен акт го терзаели страхотни угризения на съвестта. На старини казал на Чехов и на Горки, че бил ненаситен, при това го казал, използвайки най-бруталните селски думи, с което скандализирал Чехов, който бил донякъде пуритан. Трудно може да се намери по-ярък пример за сексуална вина от „Кройцеровата соната“. За него жените били едновременно съблазън и враг. В това отношение Толстой е точно обратното на Достоевски. Както вече видяхме, Достоевски можел да чувства вина по отношение на много неща, но не и на секса и жените, които той, в лицето на своята съпруга, обожавал.

Когато бил по-сдържан и не чак толкова изпълнен с разкаяние, Толстой се държал, говорел и повелявал като истински мъжкар тиранин. Жените били създадени за леглото, за законен брак, да раждат деца, защото сношението, дори в брака, било абсолютно неоправдано, ако нямало за цел възпроизвеждането; да кърмят децата си, защото никоя жена не бивало да позволява друга жена да храни детето й (когато най-после се оженил, по този именно пункт на своето верую създал големи трудности на жена си); били създадени за кухнята, или ако произхождали от знатно семейство, каквото било неговото, да надзирават слугите, които приготвят храната. Наташа от края на „Война и мир“ е конкретният израз на всичко онова, което според него би трябвало да представлява жената.

Със своята неукротима жар в детството си той нерядко изпитвал силни невинни чувства към момичета и момчета. За първи път имал връзки с жена на около шестнадесет години в един публичен дом в Казан, често посещаван от студентите. Преживяното го изпълнило с ужас и чувство на разкаяние и за известно време го отвратило от всичко това. Но не за дълго. Доста скоро графът от Ясна поляна приел по отношение на жените поведението, характерно за другите богати младежи, с които дружал. Проститутки, циганки, преди всичко крепостни селянки от собственото му имение. Докато се оженил на тридесет и четири годишна възраст, необичайно късно за мъж с неговото положение, той, доколкото е известно, не бил имал отношения с жена от собствената си класа. Или купувал, или просто си вземал онова, което му трябвало.

Може би този факт не е без значение. Преди да се ожени, макар и да презирал висшето общество на Москва и Петербург, той доста много се движел из него. Започнал да се прочува като литератор. Произхождал от знатно семейство. Имал извънредно мъжествен вид. С положителност е привличал погледите на много жени. Като дете, а и по-късно, той често си мислел с огорчение колко е грозен. Искало му се да има изящен орлов нос като на брат му Сергей, а не такъв смачкан като неговия собствен. Искало му се да има големи бляскави очи, а не такива вдълбани в черепа, като на някакъв детектив. Но всичко това не му навредило. Като мъж той бил привлекателен. Подобно на Достоевски бил малко нисък, но не дребен. Бил набит, с крайно развити мускули. Като зрял мъж можел да се пребори с най-силните азиатци и да работи на полето по-дълго от своите селяни. Можел да легне по гръб и да издържи мъж, стъпил върху протегнатите му ръце. Единственият му физически недостатък бил, че подобно на Балзак още като млад изгубил почти всичките си зъби; но жените от деветнадесети век сигурно са били свикнали с липсата на зъби. Един пламенен мъж като него можел да има колкото си иска жени.

Но той не ги търсел специално. Просто завеждал някое крепостно момиче зад храстите в собствената си градина и толкоз. Кратката, бурна сцена била сподиряна от разкаяние, добри намерения и нова серия от житейски правила, каквито той все измислял и все не спазвал. За него сексът бил насъщна необходимост, а не висше удоволствие, както за Балзак. Толстой никога не би могъл да се отнесе към еротичния живот с Балзаковата жизнерадостност, защото би го сметнал за греховно, дяволско дело. Ето защо една такава опитна жена като Балзаковата Фани винаги би избрала Балзак, макар че Толстой може би е превъзхождал не само него, но и повечето други мъже, от гледна точка на чисто физическата, мъжка сила.

Сред всичките си случайно избирани жени от неговото имение Толстой имал една полупостоянна любовница — крепостна селянка. Наричала се Аксиния и имала син от него. За човек от края на двадесети век е много по-трудно да приеме историята или по-скоро антиисторията на този син, отколкото всички други неща от живота на Толстой. Този син приличал на Толстой повече от законните му деца. Толстой въобще не му обръщал внимание. Той не направил нищо за момчето, което не получило никакво образование. Станало кочияш в имението. Вече осемдесетгодишен, Толстой понякога се запитвал дали не трябва да му поиска прошка. Синът наричал Толстой „господарю“ и двамата не си разменили нито една интимна дума.

Още като момче Толстой заявил твърдо намеренията си да стане писател, но по-късно, когато вече бил дори двадесет и две-три годишен, все още не можел да намери своята цел в живота. Продължавал да съчинява Житейски правила, които винаги включвали отказване от картите, пиенето и жените. Понякога добавял правилото, че трябва да си намери добра (тоест държавна) служба. Но той почти е нямал отношение към професията въобще. Всъщност през целия си живот е имал по-неопределено отношение към писателската професия, отколкото стотици други, по-незначителни автори. Само в някои моменти се отдавал на изкуството като на занимание, достойно за един сериозен човек — или по-точно за Лев Толстой.

Фактът, че не трябвало да си печели прехраната, вероятно допринесъл за липсата на всякаква цел в младите му години, а може би и по-късно. Богатството влияе отрицателно върху професионалното развитие на човека. Няма принуждения, но няма и тихи радости. Диапазонът на алтернативите е толкова широк, че е невъзможно да се направи избор, какъвто е бил случаят и с младия Толстой в периода на неговите скитания из Петербург.

Не бива да забравяме, че все пак средствата му не били неизчерпаеми. Той не бил богат редом до онези, с които играел комар. Не бил толкова богат, колкото Тургенев, който притежавал пет хиляди крепостни селяни, докато Толстой само триста. Освен това Толстой пропилял част от състоянието си. И той като Достоевски нямал късмет на карти. Вероятно неговото високо обществено положение, което било по-внушително от богатството му, донякъде го спасило от последиците от дълговете, но така или иначе, бил застрашен. Могъл да измисли само един изход и той бил да продаде едно-две села и част от крепостните си селяни. Това очевидно не можело да продължава безконечно. Докато станал на двадесет и две години, Толстой бил пропилял може би една четвърт от наследството си. В „Казаци“ неговият автобиографичен герой прахосва половината си пари, но писателят тук преувеличава. И въпреки това, подобно на героя си Оленин, Толстой решил, че е време да бяга. Решил да отиде офицер като брат си Николай. Може би щяло да му се удаде да служи в Кавказ, който тогава, както и сега, излъчвал особена, романтична красота за младите руснаци. Така и станало. Толстой служил в артилерията и се отличил със своите умения и храброст.

Известно време, макар и да изпълнявал задълженията на младши офицер, той фактически бил цивилен. Руската бюрокрация страхотно много усложнявала нещата. Аристократ като Толстой се ползвал с почти невероятни привилегии, но тези привилегии не били достатъчни да се прескочи бюрократичният ред. Документите му не били в ред. Той не се бил уволнил от някаква съществуваща само на книга държавна служба, която никога не бил заемал. Това се оказало непреодолима трудност, докато не се получило формално уволнение от губернатора на Казан (длъжност, която някога бил заемал неговият собствен дядо, граф Ростов от „Война и мир“). И така, Толстой останал извън военните регистри.

Поради това трябвало да изживее неприятно разочарование. Бил добър офицер. Тъй като бил прекалено самоуверен и прекалено надменен, началниците му не го обичали, но не можели да не признаят професионалните му достойнства. Руснаците се биели с мюсюлмански племена и в същност това си било истинска война. Толстой участвал в редица военни действия и се отличил със смелостта си. Два пъти бил предлаган за Георгиевския кръст. Но не могъл да го получи, тъй като документите му още не били пристигнали и името му не фигурирало във военните регистри. На него щяло да му бъде много приятно да получи военно отличие.

В казашкото селище Толстой живеел точно така, както го е описал в повестта си. На първо време това бил един нов, идиличен живот, подобен на ранното му детство. Той се увлякъл по едно волно казашко момиче, спал с много други. Според руските, а и не само според руските представи казашките момичета били свободни духом и телом, додето се омъжели. Това било едно погранично общество — останка от прединдустриалната епоха, не много по-различно от пренесеното в следващия век казашко общество от „Тихият Дон“.

Полека-лека на Толстой му омръзнало всичко това. Както обикновено той бил непримирим към лъжата в живота, към лъжата на живота — тоест към това, че нещата не са такива, каквито изглеждат, че повърхността лъже относно съдържанието, което е старият конфликт между привидното и реалното. Почти само заради това, че нямало какво друго да прави, седнал да пише „Детство“. Още от първия момент разбрал, че ще му се удаде. Истината, никакъв компромис с истината. Ако било необходимо да повтори някоя дума, за да не пожертва истината, той я повтарял; ако някое изречение трябвало да стане претрупано, то ставало претрупано. Разбира се, обръщал внимание на думите. Обръщал им толкова голямо внимание, че веднага разбирал кога пречат на истината.

Той изпратил „Детство“ на „Современник“, едно от „маститите“ месечни списания в Русия от средата на деветнадесети век. Тогава бил на двадесет и четири години.

„Современник“ се ползвал с голям престиж. Негов редактор — няколко години преди това списанието вече било изиграло своята роля в творческия път на Достоевски — бил чудесният поет Некрасов, когото можем да сравним, като човек и литератор, с друг един чудесен поет, наш съвременник — Твардовски. Ръкописът на Толстой трябвало да бъде пренесен от Кавказ до Петербург с транспортните средства от средата на деветнадесети век. Отговорът на Некрасов пристигнал за изненадващо кратък срок (шест седмици). Той щял да публикува книгата. Бил сигурен, че авторът притежава забележителен талант, и се надявал, че той ще се отдаде на литературата.

По изключение Толстой реагирал като всеки друг млад писател. Изпълнил се с простодушен, наивен възторг. И сякаш вече бил рутиниран творец, запитал кога ще му платят. Некрасов и приятелите му разбрали, макар и не заради този въпрос, че са открили един изключително самобитен писател.

Литературна Русия от деветнадесети век с готовност откривала и приемала новите таланти. Поради национални причини, поради литературни причини, излизащи извън границите на нацията, те се надявали пламенно, че творческият взрив на Пушкин и Гогол ще създаде свои последователи. Търсели големи писатели и ги насърчавали. Вярно е, че щом веднъж се утвърдели, самите големи писатели не обичали кой знае колко да се хвалят едни други. Във всеки случай много по-неохотно хвалели съотечествениците си, отколкото своите английски съвременници. Толстой най-великодушно и мъдро признавал достойнствата на Дикенс и Тролъп, но не виждал тези на Достоевски. Достоевски му отвръщал със същия негативен комплимент. А пък и двамата смятали, че Тургенев е един изискан празноглавец. Толстой отправял към Чехов шеговити обиди, като заявявал, че той (Толстой) имал извънредно лошо мнение за Шекспир, но дори Шекспировите пиеси били по-добри от тези на Чехов, който трябвало веднага да престане да пише.

Онези, които нямали чак такава световна известност и не страдали толкова от завистта на великите, реагирали много по-трезво. Вече бе споменато как Белински доловил таланта на Достоевски още при първото четене на първата му книга. Некрасов се отнесъл по същия начин най-напред с Достоевски, а по-късно и с Толстой. Нито Толстой, нито Достоевски са имали фантастичния читателски успех на младия англичанин Дикенс, но веднага с публикуването на „Детство“ сериозните литератори в Русия признали появата на нов талант. Мнението им се затвърдило още повече с „Юношество“, „Младост“ и с разказите на Толстой за боевете при Севастопол. Хората отрано усетили неговата велика и донякъде уникална дарба — никой дотогава не бил успял да предаде така пълно и цялостно безпощадната истина.

Като артилерийски офицер в Севастопол Толстой видял със собствените си очи какво представлява в действителност войната и я описал. Тя била ето такава, без украсите на другите писатели. Както и по-рано в Кавказ, Толстой бил добър и смел войник, който радеел за своята войска. Но същевременно у него имало известна аристократична или по-скоро егоистична безотговорност. Понякога си мислел, че прахосва таланта си в батареята и че ще е по-добре да остане на служба в щаба и да напише още книги. Войсковите командири не се съгласили с него.

Това негово участие в истинска война му било от полза, когато през следващото десетилетие създал своя велик роман — макар че самият той, с присъщата си готовност да признава влиянието на чуждите писатели върху себе си, казал, че никога нямало да може да опише достоверно Аустерлиц и Бородино, ако Стендал не му бил показал как да го направи в сцените с участието на Фабрицио в битката при Ватерло.

В средата на петдесетте години Толстой, чието име вече било известно в литературните „салони“, пристигнал в Петербург, все още в униформа, и се настанил у Тургенев. Тургенев, който бил безкрайно възпитан, се отнесъл към него изключително благородно. Толстой, който не бил толкова възпитан, не се държал чак толкова благородно. На Тургенев не му харесвало особено това, дето младежът всяка вечер излизал и тръгвал по проститутки, отивал да се напие или да играе комар, или пък вършел всичко това заедно. Въпреки че по произход Толстой бил по-истински аристократ от двамата, в общество той, изглежда, нарочно се държал по-грубовато, докато Тургенев имал приятни, макар и леко превзети маниери. Тургенев нарекъл госта си „троглодит“. Те се карали, сдобрявали се, пак се карали и така до смъртта на Тургенев.

Ако Толстой желаел да се посвети на литературата или да признае призванието си, пътят му бил чист. Достоевски все още служел като редник в Сибирската пехота. Толстой бил най-видният млад прозаик на литературната сцена. Трябвало само да седне и да пише.

Но той не направил нищо такова. Върнал се в Ясна поляна, основал училище за децата на мужиците и се заловил сам да ги учи — следвайки точно принципите на Русо, че хората по природа са добри и само условията ги покваряват. Пътувал в чужбина и както повечето руси — славянофили (към които, за разлика от Тургенев, те двамата с Достоевски принадлежали) бил отвратен от онова, което видял. Лондон най-вече го изпълнил с омерзение към модерната цивилизация… Преподавайки на селските деца, Толстой взел да презира изкуството — и по-късно, когато станал пророк, това презрение се превърнало в част от неговите възгледи, макар че той го потискал, когато пишел великите си романи.

Когато през 1861 година бил издаден царският декрет за отменяне на крепостничеството, Толстой го разяснил внимателно и търпеливо на своите крепостни селяни и им предложил най-изгодните арендаторски условия, които позволявали новите закони. Селяните го слушали с подозрение. Смятали, че в цялата тая работа сигурно има някаква уловка. Толстой не си измислил нищо и наблюдавал всичко. Той бил в състояние да вярва, че селяните, до неотдавна крепостни, били източникът на доброто за Русия и за света въобще. В същото време, благодарение на своята способност да открива лъжата в живота, твърде добре разбирал какво си мислят те и какви са в действителност. Прочетете сцената в „Ана Каренина“, когато Левин се опитва да разкрепости своите селяни. Толстой не си измислял нищо; той просто наблюдавал всичко онова, което се случвало с него.

По това време именно решил, че вече му е време да се ожени. И преди се бил замислял по този въпрос, но въпреки силната си воля той бил непостоянен в чувствата си. Сега чувствата му най-после изкристализирали, след като се колебали между три сестри, едната на двайсет, другата на осемнайсет, третата на шестнайсет години, докато самият Толстой бил на тридесет и четири — и трите хубави, образовани и умни. Баща им бил виден кремълски лекар на име Бере. В рода им имало прадядо германец, оттук и името; но те вече били не по-малко руси от Толстоеви, а самият доктор Бере дори повече. Не били високопоставени в обществено отношение. Доколкото в Русия е съществувала едра буржоазия, принадлежали към нея. В никакъв случай не били аристократи. Толстой, с неговите прадеди от родовете Толстой и Волконски, бил отлична партия за тях. Момичетата го наричали „графа“ и си шепнели една на друга, че графът идва.

Семейство Бере били доста заможни. Както всички служебни жилища в Кремъл, техният апартамент не бил голям, но те притежавали собствено имение в провинцията. Момичетата не били користолюбиви. Били романтични идеалистки. За тях Толстой имал ореола на храбър войник, когото като деца били изпращали на война, и преди всичко на прочут писател. Най-голямата сестра се влюбила безнадеждно в него. Получило се неловко, тъй като той пък се влюбил в средната сестра, Соня (позната още като София). Толстой си мислел с тъга, че вече не е млад, че е беззъб и въпреки това влюбен. Самообвинявал се както преди в младостта си, че има „грозна муцуна“.

Но както вероятно сам знаел, всичко това нямало значение. Покорил сърцето на Соня и двамата се сгодили. Майката била съгласна. Според нея партията била чудесна. Доктор Бере не бил съгласен. Верен на консервативните условности, той смятал, че е безобразие от страна на Толстой, дето не се жени за голямата им дъщеря, която въздишала по него и която, още повече, била най-възрастната и имала право да избира първа. Последвали бурни руски сцени. Цялото семейство, включително и най-голямата дъщеря, благородна, макар и с разбито сърце, трябвало да уговарят бащата. Накрая разумът победил. Не особено сърдечно доктор Бере все пак дал благословията си на Толстой и Соня.

Преди сватбата имало още една, по-интимна сцена, която хвърлила сянка върху бъдещето. И Толстой, и Соня изпитвали подозрение към мотивите на другия. Той я ревнувал заради предишното й увлечение по някакъв млад офицер. Тя го ревнувала за всичко, свързано с него. И двамата имали манията да самоанализират поведението си. И двамата вярвали в абсолютната искреност.

Толстой наближавал средната възраст и познавал почти всички видове човешки чувства. Той знаел, че Соня е абсолютно неопитна; вярно, интелигентна и решителна, но по отношение на сексуалния живот едва ли била по-сведуща от героините на Тролъп от същото това време, да речем — от Люси Робартс или Лили Дейл, без обаче да притежава тяхната интуиция и здрав разум. Всичко това му било известно; и за да се справи с положението, пък и да й демонстрира искреността си, той й дал да прочете дневниците му. Трудно може да се намери дума, която да определи тази странна постъпка. Невинна? Чистосърдечна? Благородна? Егоцентрична до жестокост? По-циничните и по-практични хора биха казали, че ето в такива случаи честността и почтеността вършат повече злини от всичко друго. Въпросните цинични и практични хора вероятно биха казали, ако това е искреност, предпочитаме лицемерието.

Нека не забравяме, че дневниците на Толстой съдържали пространни описания на пиянства и гуляи, които Соня все пак приела без особено смущение; на загуби на карти, които също приела, но вероятно се е заклела тя да ръководи финансовите му дела; на връзките му с проститутки и още по-често с негови собствени крепостни момичета. Той използвал най-грубите думи и описвал със злорадство своите чувствени удоволствия. След всеки такъв разказ идвали думи на разкаяние, добродетелни решения, житейски правила. И после — обратно към насладите на плътта.

Соня прочела дневниците няколко дни преди сватбата. Казала, че му прощава. Толстой сигурно решил, че тя е напълно щастлива. След като се оженили, в момента, в който останали сами, я обладал. Накратко казано. Той въобще не бил свикнал да ухажва невинни девици. Тя била ужасена.

Година след сватбата им все още изпитвала този ужас и записала в дневника си, че за него физическата страна на любовта е най-важната, но за нея ни най-малко. Опитвала се да скрие отвращението си, макар да се били договорили, че всеки един от тях във всеки момент можел да прочете дневника на другия — още една чистосърдечна идея. Той бил човек с неизтощима мъжка потентност. И може би е нямал претенции жена му да споделя неговите страсти.

Такова било началото на един от най-прочутите и най-дискутирани бракове в историята на литературата. Ще бъде полезно да го съпоставим с брака на Дикенс. Двамата писатели имали доста общо помежду си, макар че в своята дейност Дикенс не надхвърлял чак толкова много обикновените човешки размери, тоест не се стремял до такава степен като Толстой да стане водач и пророк. И двамата били непреклонни егоцентрици. И на двамата им липсвала способността да възприемат пасивно, което е твърде странно за такива велики писатели. И двамата вярвали честно и всеотдайно в бога и в никакви други религиозни формулировки. Въпреки цялата напрегнатост на месианските религиозни проповеди, с които Толстой се обръщал към света, към urbi et orbi^[1], през последните тридесет години от живота си, предизвиквайки най-противоречиви чувства (едни го превъзнасяли, други го отричали, православната църква го отлъчила), нека не забравяме, че фактически неговата религиозна вяра не е била по-силна от тази на един англичанин — унитарист. А Дикенс е бил именно такъв. Унитаристите възприемали евангелията просто. Нямало нищо мистично нито във вярванията им, нито у самите тях. Те вярвали, че Исус е син человечески.

Нещастните бракове, писал по-късно Толстой, са нещастни по различен начин. Това може би се отнася до неговия собствен брак и до този на Дикенс, макар че между двата има нещо общо. Повечето мъже биха предпочели те да им бъдат спестени, както и повечето жени. Както вече споменахме, Дикенс много рано се разочаровал от брака си и все по-отчаяно мечтаел да намери рая някъде другаде. Толстой не се разочаровал. Соня била по-интелигентна и по-енергична жена от Дикенсовата Кейт и се опитвала да стои на равна нога с него. Само че за да бъдел животът й поносим, тя трябвало да е също толкова силно егоцентрична, колкото Толстой.

Брачният им живот ни е известен в най-малки подробности, включително и физически. Няма защо специално да се ровим, за да търсим доказателства за изключителната потентност на Толстой. Той освен това ни най-малко не се съобразявал със сексуалните желания на съпругата си. Щом я пожелаел, просто лягал с нея и толкоз. Всичко това, изглежда, почти никога не доставяло удоволствие на самата нея, но все пак й било приятно, че той продължава да я желае, тъй като единствено по този начин можела да има власт над него, а и той ставал по-приветлив, когато бил задоволен. Преди да прочете „Кройцеровата соната“ (която тя както винаги подготвила за печат), Соня може би не е знаела точно до каква степен в мислите си той считал жената за враг, който увлича мъжа в грях, колко силно било неговото отвращение от плътта и неговото разяждащо го чувство за вина.

Всичко това го нямало у Дикенс. Ние не знаем особено много неща за неговото сексуално поведение, но може да се предположи, че той също е бил твърде пламенен физически. Когато най-сетне решил да прекрати всякакви връзки с жена си, обявил това, като наредил да зазидат вратата между тяхната обща спалня и неговата тоалетна стая, сякаш въпреки всичко нещо можело да го накара да легне отново на брачното легло. Също както Толстой, след като написал „Кройцеровата соната“ — този път предизвиквайки възмущението и яростта на жена си, — се показал не по-малко настъпателен от всякога.

Кейт била пасивна душица. Примирена с непрестанното раждане на деца, тя не произнасяла и дума на възмущение, когато, само няколко седмици след поредното раждане, установявала, че отново е бременна. Дикенс явно е бил не по-малък егоист от Толстой и никъде няма сведения, че в това отношение Кейт е била по-щастлива от Соня.

Семействата и на двамата били големи. Толстой имал тринадесет деца (тоест само законните), а Дикенс — десет. Нито в едното, нито в другото семейство се използвали противозачатъчни средства. Толстой не би направил такова нещо по принцип, тъй като за него единственото оправдание за този животински акт било създаването на деца. Дикенс обаче едва ли е имал подобни задръжки. Той често проклинал новото нарастване на числеността на семейството си, но така, сякаш това било някакво неизбежно божие действие. Викторианците познавали противозачатъчните методи и както е известно, някои от близките на Дикенс са ги използвали. Малка семейна тайна е защо сам той не ги е използвал.

Има още една любопитна прилика между браковете на Дикенс и на Толстой. Още в първите месеци — Дикенс може би вече разочарован, Толстой за първи път неизмеримо щастлив — и у двамата се зародило нещо повече от привързаност към по-малките сестри на съпругите им. И в двата случая било повече от привързаност, но пък и не чак истинска любов. Тук здравомислието на Толстой и неговите верни и непосредствени инстинкти му помогнали не само в живота, но и в литературата, там, където тези преживявания са оставили своя отпечатък. Дикенс издигнал Мери Хогарт в сълзливо-сантиментален култ и в своето преклонение пред нея я взел като прототип за такива героини като Малката Нел. Таня Бере е първообразът на Наташа Ростова, един от най-достоверните и най-привлекателните женски персонажи в литературата въобще.

Толстоеви имали един период на нещо като брачно спокойствие. Това било през годините 1863 — 69, когато той пишел „Война и мир“. И двамата съзнавали, че той създава епопея по мащаби и по всичко друго. Дори неговите проучвания били грандиозни. Затова Соня поела в ръцете си управлението на имението. Тя била много по-решителна и делова от него, което демонстрирала и по-късно, когато, подобно на съпругата на Достоевски, но поради различни причини, се заела да ръководи търговската страна на неговите литературни занимания.

Въпреки това грижите за Ясна поляна не били любимото занимание на Соня. Любимото й занимание било всяка вечер да чете неговия ръкопис, да го разгадава и оправя. Ръкописите на Толстой били като Балзаковите коректури, целите почернели от поправки в междуредието, от добавки в белите полета, от свързващи линии по целите страници, като всичко това било изписано с дребния почерк на късоглед човек. За да бъдат разчетени те, били необходими първокласни филологически познания или предана любов, или пък и двете. Соня можела да ги разчита и това я правело извънредно щастлива. Тя била образована и начетена и притежавала остър усет към словото. Притежавала също така и тънък литературен вкус и не се бояла да го критикува не само за някои дреболии, при което той я слушал, но и в по-широк аспект, при което не я слушал.

За нея било истинско щастие, а и за техния съвместен, разяждан от конфликти живот било добре, че тя притежавала такъв усет. Още от самото начало Соня разбрала, че това, което чете всяка вечер, е нещо гениално, нещо по-различно в своята гениалност от всичко, написано от него дотогава. Вероятно на нея (както и на всички нас по-късно) й е било трудно да определи същността на неговия гений. Да, крайният резултат действително е, както казва Пруст, дело на един всеблаг бог. Но тя, повече от всеки друг, е имала причини да знае, че Лев Толстой ни най-малко не е бил благ. Соня можела да разбере неговия възторг, неговото пантеистично преклонение към природата. Това било част от него. Но онова прекрасно, спокойно отношение, с което наблюдавал различните типове мъже и жени? Великодушно, напълно освободено от егото на писателя, обективно? Такъв ли бил в своята същност мъжът, с когото тя живеела?

Трудно може да се каже за книгата нещо, което не би прозвучало като празнословие — по-трудно дори, отколкото за „Братя Карамазови“. Романът на Достоевски, както бе отбелязано, е творба с изключително психологическо проникновение и с изключително психологическо въображение. Опасно е да се играе с такава играчка като психологическото въображение, казвал Толстой с отвращение, тъй като тя изкривява истината. В своите най-добри произведения (макар и невинаги) Достоевски съумява да не губи връзката с реалния живот. И въпреки това както неговото проникновение, така и неговото въображение са несравнимо по-различни от тези на другите хора.

При Толстой няма такова нещо. Това звучи омаловажаващо, но всъщност не е. Преди всичко, когато се вглеждал в човешките същества, също както когато четял и тълкувал евангелията, Толстой отхвърлял въображението в общоприетия смисъл на думата. То пречело на свещената и неприкосновена истина. Затова, когато се вглеждал в човешките същества, неговият поглед бил като на всеки един от нас, само че десет пъти по-остър, по-всепроникващ и по-безмилостен. Достоевски, с неговата сложна проницателност, изследвал човешките същества отвътре навън. Толстой ги изследвал отвън навътре. Тоест така, както повечето хора се опитват да разберат другите. Това той правел абсолютно убедително, тъй че всеки проучван от него образ е като щампосан върху страницата. Интроспективните размишления на неговите герои, които понякога си позволява да предаде, в основата си са същите като нашите, на същото ниво на самоанализ, съзнание, тревоги и надежди (сравни Наташа преди бала у Ростови или, което не е чак толкова лесно, княз Андрей, който лежи ранен на полето при Аустерлиц). Тези интроспективни пасажи, пръснати навсякъде из „Война и мир“, са написани прекрасно, но те не съдържат нищо непознато за нас и са напълно сходни с нашите собствени мисли.

В това отношение и въобще в по-голямата част от творчеството си Толстой е абсолютно непосредствен и близък до обикновените смъртни. Това е една от причините, поради които веднага възприемаме персонажите от „Война и мир“ като хора, които познаваме, така че от наша страна не са необходими никакви тълкувателски усилия.

Ето защо не е чудно, че подготовката на Толстой за тази епопея е била старателна и прозаична. Той събрал всички материали, които могъл да изнамери. Семейни документи, каквито имало много; описания на Наполеоновите походи; спомени за Русия от началото на деветнадесети век. Той използвал тези източници възможно най-пълно и тъкмо този факт придава една чисто извънлитературна тежест дори и на скучните места, като например главите, посветени на масонството.

Езикът в неговата творба е подчинен на същата неизменна цел. Той не е изящен. Ако Толстой иска да придаде някакъв допълнителен смислов нюанс, изречението се разтегля. Ако, действайки отвън навътре, иска да предаде някой израз съвсем точно, а това при него се случва много често, тогава се получава натрупване на прилагателни — „усмивка добродушна, мрачна, злобна, саркастична, радушна“. И преди всичко, щом попадне на вярната дума и тази дума няма точен еквивалент, той непрекъснато я повтаря. Много често в първоначалния ръкопис задрасквал полусинонимите и възвръщал оригиналната дума. Това придава някаква грубовата повторяемост на романа, твърде различна от, да речем, изящните елегантни ритми на Тургенев. Но то им придава и убедителността на истината. Вече сто години няма друг роман, който така категорично да внушава тази убедителност.

С появата си „Война и мир“ получила смесени критически оценки — и официално, и неофициално се изказвали отрицателни мнения (Тургенев се отзовал неофициално срещу книгата, но по-късно променил становището си). Вече бе споменато, че руската критика от 1860-те години била силно политическа. „Война и мир“ била атакувана със странно единодушие както от десните, така и от левите. Един представител на левите сили заявил с искрено облекчение, че за щастие Толстой не бил велик писател.

Реакционерите го обвинявали, че не пишел като истински русин. В дългата и нелепа история на литературните коментари този специално заслужава видно място. Хората с умерени възгледи хвалели романа.

Толстой, изглежда, бил решил сам за себе си, че не трябва като Пушкин да се разстройва от лошите отзиви. И упорито се мъчел да не ги чете. Много по-голямо удоволствие му доставяло да препрочита по няколко пъти възторжените мнения.

Скоро цялото това вълнение се уталожило. Още преди „Ана Каренина“, публикувана седем години по-късно, Толстой вече се ползвал с непоклатима слава. След „Ана Каренина“, когато започнал да учи света на морал, хората го слушали не само заради неговата силна и влиятелна личност, но и заради вече общоприетото схващане, че той е най-видният жив писател. Така както преди две десетилетия слушаха Айнщайн не само заради неговата индивидуалност и идеи, но отчасти и защото беше най-великият учен на столетието.

„Война и мир“ била написана в спокойно и ведро настроение на духа. Същото не може да се каже за „Ана Каренина“, особено с напредване на работата по книгата. Самата книга, не е необходимо дори да го казваме, е велика. Мнозина я харесват повече от „Война и мир“. Но в темата (един писател се увлича съвсем неслучайно по темата си), както и в нейното текстуално реализиране вече се долавя някакво напрежение. Тук до голяма степен липсва пантеизмът на знаменитата епопея. „Отмъщението е мое…“, това е един от възможно най-заплашителните епиграфи, върховен израз на огромните противоречия в неговата природа, които му позволили като писател да оправдае заключението на Пруст, че постепенно започнал да изпитва към Ана нежна снизходителност. Тази снизходителност била много-много далеч от първоначалните му сурови намерения.

Когато завършил книгата, той наближавал петдесетте и бил започнал полека-лека да губи уважението си към изкуството. Понякога не можел да избяга от него. Не можел да устои на изкушението да упражни отново таланта си. Изпълнен сякаш с някакво ожесточение, използвал дарбата си, за да разобличава, да осъжда (а и да тръпне от) желанията на плътта, както в „Отец Сергий“, където един отшелник, който се стреми да стане светец, си отрязва пръста, за да пропъди изкушението. Но той се поддава на съблазните на една от ония свръхсексуални жени, които в късното творчество на Толстой се превръщат в главния враг. Повестта „Дяволът“ е друг пример за това как жената враг може да докара един мъж до самоубийство чрез демона на похотливостта. Понякога той се освобождавал от натрапчивите си идеи и проявявайки за щастие непостоянство, пишел понятни комедийки като например „Плодовете на просвещението“.

На седемдесетгодишна възраст Толстой публикувал последния си роман, „Възкресение“. Върнал се към писането на романи по чисто финансова причина: искал да събере една солидна сума, за да подпомогне преследваните духоборци.^[2] По това време вече бил прекалено силно отдаден на религията си, за да пише с безпристрастността на „Война и мир“. В основата си „Възкресение“ не е успешна книга. Централната фигура, Нехлюдов, е още едно въплъщение на самия Толстой, подобно на Левин, но много по-малко реално. Толстой вече не бил в състояние да изследва някогашните противоречия, които придавали живот на неговите знаменити персонажи. В този роман панорамната картина на всички злини и неправди в Русия е нарисувана както винаги блестящо. Но според него всяка власт, където и да е, е лоша и всички хора, които упражняват и най-малката власт, са покварени. Бедните и страдащите са добри, макар че тяхното физическо състояние е обрисувано чудесно — почувствано и доловено от несравнимите сетива на Толстой.

През последните тридесет години от живота си Толстой не знаел какво значи душевно спокойствие. Постепенно свикнал без него. Благодарение на своята свръхнормална физическа и морална сила той съвсем успешно можел да мине без това спокойствие. Дикенс също така не знаел какво е душевно спокойствие през последната третина от живота си; но в неговия случай, освен когато намирал временно спасение в някакви развлечения, нещастието го тласкало към трескава активност. Толстой търсел свой собствен начин да открие истината и доброто зад фалшивата фасада на света. Това му дало силата да стане проповедник от световен мащаб, за мнозина символ на морална надежда и спасение. Гласът му се понесъл отвъд границите на Русия, по целия свят, стигнал дори до един индийски адвокат в Южна Африка на име Ганди. Толстой се превърнал във водач, в нещо като светец за онези, които мечтаели за светска религия или за някакви практически, житейски нравствени принципи. Към края на деветнадесетото столетие и през първите няколко години от двадесетото имало немалко болезнено чувствителни хора, които жадували за общение с такъв един светец, сякаш предчувствали какво ще донесе новият век.

Толстой достигнал това свое положение благодарение на писаното слово и на известността си като личност. Интересното е, че не бил добър оратор и не говорел пред публика. Но неговите пропагандни писания били извънредно прости и ясни. Както преди като творец, така и сега той презирал лъжливите усложнения. Смятал с аристократична увереност, че нравствените житейски принципи, всеобщите принципи или трябва да бъдат такива прости, каквито сам ги виждал, или в противен случай не си заслужава човек да се занимава с тях. Когато ги записвал, Толстой се изразявал по същия прост и ясен начин, по който тълкувал евангелията.

Нравственият живот е прост, като Проповедта в планината. Всеки човек трябва да вярва в бога и да живее като Христос. Подай си другата буза. Не прибягвай до насилие. Убиването е абсолютно зло. Войната е абсолютно зло. Всяко наказание е престъпление. Човек не бива да притежава нищо и трябва да живее като бедняците. Именно бедните, руските мужици са мъдрите и добродетелните; човек трябва да живее скромно като тях. Плътта е грешна. Чрез целомъдрие човек може да избегне най-грешния от всички грехове.

Започнали да се формират толстоистки общества в Америка, в Англия, в Западна Европа. Както при други подобни движения, появил се един още по-безкомпромисен и от Толстой негов ученик, който се грижел за това последователите им да не се отклоняват от вярата. Това бил запасният офицер Чертков, който живеел заедно със собствената си група в къща, недалеч от дома на Толстой. Живеели като старохристияни. Освен това много други последователи, а дори и любопитни зяпачи идвали в Ясна поляна да видят Толстой. От снимките хората вече били свикнали с вида му — грубото пророческо лице, свирепите вежди, неоформената брада. Обличал се в селска рубашка и носел селски ботуши. Макар и седемдесет и няколко годишен, Толстой вършеел не по-малко енергично и в продължение на не по-малко часове от който и да е от своите селяни.

Онези, които имали привилегията да бъдат поканени в къщата, го виждали на семейната трапеза, вглъбен в себе си, неучастващ в разговорите, заобиколен от синове и дъщери. Начело на масата седяла жена му, сякаш той изрично искал да подчертае принизеното си положение спрямо тях. Ядял постна вегетарианска храна, докато останалите се тъпчели с питателни руски гозби. От дълго време вече не пиел алкохол.

За страничния наблюдател това е била може би красива патриархална картина, старият пророк и светец, в своя спокоен дом. Всъщност обаче домът бил раздиран от възможно най-горчивата семейна омраза. Толстой чувствал, че всичките му деца, с изключение понякога на една от дъщерите му, изпитвали към него само студенина и враждебност. И той им отвръщал със същото. Те не били неговото семейство, писал в дневника си. Истинското му семейство били неговите ученици.

Толстой искал да раздаде цялото си имущество. Това означавало да раздаде имуществото на жена си и децата си. Те взели да го мислят просто за егоманиак. Съвършено равнодушен, безразличен към всички тях, той не желаел нищо друго, освен да демонстрира собствената си святост.

Накрая постигнали делови компромис, според който печалбите от книгите, написани до 1881 година — а това включвало най-известните му романи, — оставали за семейството. От цял свят пристигали хонорари за „Война и мир“ и „Ана Каренина“. Те ставали все по-големи и многократно превишавали приходите от поземлената собственост. Така че жена му и децата му живеели по-богато от неговите деди. Пък и той също, макар да се обличал като мужик и да ядял само зеленчуци и яйца.

Толстой не понасял да отричат проповядваните от него идеи. Това е твърде странно за човек, който се смятал за мъченик. Църквата го отлъчила като еретик, но правителството не пожелало да го направи мъченик. Той се обявил срещу войната с японците; призовавал към тотално ненасилие; надявал се, че най-после ще го напъхат в затвора, в, както неведнъж казвал с копнеж, „някой чудесен, смрадлив затвор“. Един-два пъти полицията обискирала къщата му, срещу което той реагирал с цялото възмущение на истински руски болярин, но инак през всичките години на своята мисия живеел необезпокояван в собственото си имение.

Освен че поела управлението на имението, Соня ръководела и неговия литературен бизнес. Тя получила добри професионални съвети от Ана Достоевска и станала практична и делова като нея. Под ръководството на Соня приходите от книгите на Толстой нараствали по силно възходяща линия. Неговите памфлети, които се продавали в огромни тиражи, се публикували не от нея, а от Чертков в евтини издания, тъй като Чертков се занимавал с всичко, свързано с Толстоевото учение.

Толстой не одобрявал деловите занимания на жена си. Тя нямала моралното право да превръща в пари неговото изкуство. Нямала право да не приема всичко онова, в което вярвал той. Отношенията им се обтегнали до непоносимост. От нейна страна било така от дълго време. Измъчвала ги непоносимостта, съществуваща между двама души, които години наред са живели заедно, без да общуват помежду си. Единственият начин на общуване, който тя познавала и който описвала със суров тон в дневника си, бил, когато той не можел да устои на половия нагон и я отвеждал в кревата.

Това продължило до напреднала старост, дълго след „Кройцеровата соната“, най-яростната атака срещу половото общуване, написана след Тертулиан^[3]. Той дори смятал, че ще бъде доста неловко, ако Соня забременее пак наскоро след публикуването на тази книга. Тоест неловко за него. Най-големият майстор психолог не си правел труда да вникне в нейните чувства.

И двамата били изключително интелигентни хора със забележителни характери. Но тяхното нещастие в брака, което потиска дори само като четем за него, твърде много ги доближава до по-обикновените, по-незначителните човешки същества. В някои свои аспекти, както е при нещастните бракове на по-посредствените хора, то било трогателно — гротескно. Например в желанието си да живее като селянин Толстой постепенно придобил мужишкия навик много-много да не се мие. Дотогава бил маниак на тема чистота, а Соня продължила да бъде такава. „Смърди като козел“ — отвратено писала тя по негов адрес.

Всичко това най-напред я лишило от вярна преценка за нещата, а сетне нарушило и душевното й равновесие. Открай време Соня била ревнива. Може би тъкмо защото на самата нея плътската любов й била доста чужда, тя го подозирала, че я търси, където му падне. Затова решила, че той поддържа любовна връзка с Чертков, което е все едно да се мисли, че Хърбърт Уелс е бил увлечен хомосексуално по Бърнард Шоу. Полупобъркана от ревност, измисляла какви ли не начини да го следи. Ровела се из дневниците му, за да търси описания на неговите възторжени чувства към млади мъже. Проследила го до мястото на срещата му с Чертков някъде из горите, след като отказала да приеме Чертков като гост в дома си. Всъщност те двамата обсъждали някои тайни планове за Толстоевата кауза, включително и ново разпореждане с неговото литературно имущество. Соня била убедена, че се е сдобила с окончателното доказателство. Била болнава и имала периоди на душевна нестабилност. По това време Толстой бил на около осемдесет, а тя само на шестдесет и две години.

Трудно може да се въздържим от едно парадоксално заключение. Едва ли някой някога се е опитвал така упорито да води морален живот, както Толстой, и да призовава и другите да водят също такъв морален живот. Едва ли някой някога е бил по-малко упорит от Балзак в това отношение. Фактите говорят, че всеки, който в един или друг момент е бил близък с Балзак, в това число и неговите любовници, се е чувствал щастлив от познанството си с него. Докато Толстой донесъл само нещастие на всичките си близки, на децата си и преди всичко на жена си.

През есента на 1910, когато Толстой бил на осемдесет и две години, а Соня на шестдесет и четири, тя вече била почти клинически луда; Толстой бил прекарал няколко удара, така че и неговият разсъдък не бил особено ясен. Тези, които били на негова страна, тоест дъщерята, която поддържала него, а мразела майка си, Чертков и Маковицки, домашният лекар на Толстой, настоявали психическото заболяване на Соня да бъде удостоверено официално, а самата тя — изпратена в лудница. Онези, които били на страната на Соня, тоест всички останали от семейството, я молели да се раздели със стареца. Къщата кънтяла от бурни кавги. Двамата съпрузи крещели и се проклинали един друг. Една вечер Соня се втурнала към градината. Той се потътрил след нея и тя се развикала, колкото й глас държи: „Той е чудовище! Убиец! Не желая повече да го виждам!“.

Тази яростна драма продължила цели седмици. Понякога настъпвали моменти на мрачен семеен фарс, които обаче само предизвиквали нови бурни сцени. И двете страни искали да се докопат до някакви документи. Единият бил новото завещание на Толстой, във връзка с което Чертков бил удържал победа. Соня и другите не знаели подробностите, но то фактически предавало всички негови художествени произведения в полза на обществената кауза и обезнаследявало семейството му. Другите търсени документи били дневниците на Толстой. Ровели скришом из цялата къща, криели се по долапите, тършували нощем. След една бурна вечер, посред едно такова тършуване, Толстой получил нов удар.

И двамата — и той, и Соня, били хора с невероятно силен дух. След всеки пореден удар той излизал да язди цял ден. Препрочел Русо и Паскал, които го успокоявали и чиято душевност намирал, че е сродна с неговата. Соня събрала сили да се усмихне пред фотографите на четиридесет и осмата годишнина от тяхната сватба.

Толстой пръв напуснал полесражението. Известно време правил някакви смътни планове за бягство. Подпитал дъщеря си Саша дали ще тръгне с него. Нямало значение накъде. Можело да отидат да живеят при някой селянин, който вярвал в чистотата на Толстой. Така щяло да е най-добре. Но можело и другаде, нямало значение. Важното било да избягат.

На 28 октомври посред нощ той се събудил от някакъв шум в стаята му — Соня се ровела из книжата на писалището му. Това вече било прекалено. Трябвало да избяга, веднага, още на сутринта. Щом тя излязла, той станал. Повикал доктор Маковицки и го помолил или по-точно заповядал му да тръгне с него.

Сред толстоистите отдавна се обсъждала възможността Толстой да напусне всичко светско. Маковицки, който бил толстоист фанатик, верен другар на Чертков, посрещнал идеята с възторг. Ни най-малко не се тревожел от това, че Толстой е твърде стар, че е прекарал няколко тежки удара и въобще не би понесъл трудни пътешествия. Това означавало победа за вярата и за всички тях. Едва ли е имало някога по-нездравомислещ лекар от Маковицки. Той бил словак и наред с другите му недостатъци като личен съветник на Толстой, бил яростен и действащ антисемит. За него обаче не било проблем да съчетава тази си страст с толстоисткото братство между хората.

Къде да отидат? Отново, както Толстой и Саша вече били решили, нямало значение. Трябвало само да тръгнат веднага. Соня щяла да се опита да ги открие. Маковицки с обичайното си недомислие предложил като цел Бесарабия.

Не стигнали до Бесарабия. Толстой и Маковицки тръгнали сами, а Саша трябвало да ги последва. Бил жесток студ, началото на ранна руска зима. Във файтона до гарата Маковицки грижливо нахлупил върху главата на Толстой още една шапка. Наложило им се да чакат влака цели часове. Едва вечерта пристигнали в Оптинската обител.

Не могли да останат дълго там. Пристигнала Саша с новината, че Соня и другите членове на семейството се опитват да ги открият къде са. Трябвало да се махат. Отново същият въпрос — накъде? Разтворили географските карти. Кавказ. И на тримата това им се сторило разумно. Трябвало да стигнат с влака до Ростов на Дон през Новочеркаск. Пътуването с влак през казашките земи не било трудна работа. Щели да пристигнат в Новочеркаск за тридесет часа. Маковицки се обнадеждил. Толстой можел да издържи и повече от това.

Станали призори. Два часа се друсали в една двуколка до Козелск, най-близкия железопътен възел. Още преди да стигнат дотам, Толстой се почувствал отмалял. Същия следобед във влака температурата му започнала да се покачва. Той развивал пневмония. Трябвало да го свалят от влака на малката гаричка Астапово. Дотогава малко хора, дори и в Русия, били чували за нея. През следващите няколко дни тя се превърнала в най-известната железопътна гара в света.

Толстой, който бил изгубил съзнание, лежал във всекидневната на началник-гарата. Началникът и семейството му били любезни и добросърдечни хора. И трябвало да бъдат такива, защото новината за бягството и болестта на Толстой вече се разпространявала от световния печат. Гарата се напълнила с журналисти. Както и с фотографи, сред които имало и пионери на киното. Навсякъде се съобщавали сведения за развоя на болестта. Никой друг писател не е умирал в такава гласност.

Пристигнали Чертков и най-близките последователи на Толстой, които били извикани телеграфически. Саша се опитала да задържи в неведение Соня и семейството, но някакъв журналист им съобщил за случилото се. Соня, която при тази извънредна ситуация възвърнала напълно разсъдъка си, мобилизирала трима от синовете и една от дъщерите си, медицинска сестра, лекар, медикаменти. Извикани били още лекари. Накрая около леглото му бдели шест-седем лекари. Оказало се, че в деня, в който Соня чула новината, нямало влак от Тула за Астапово. Но тя не току-така била знатна дама. Най-категорично заповядала да се пусне специален влак.

Последвала тягостна и тежка конфронтация. Толстоистите били пристигнали първи и Чертков и Маковицки решили, че трябва на всяка цена да попречат на Соня и синовете й да се видят с Толстой. Това само щяло да увеличи страданията му, да влоши положението му, да унищожи всички шансове за оздравяване. Професионален дълг на Маковицки бил да съобщи тази присъда на Соня и семейството й. И той изпълнил този свой дълг с готовност. Те се съгласили. Единственото, което им оставало, било да надзъртат скришом през прозорците на всекидневната.

Соня получила позволение да го види едва когато Маковицки и Саша решили, че той е изпаднал в дълбоко и невъзвратимо безсъзнание. В такова състояние нямало да я познае. Починал рано сутринта на 7 ноември.

Гробът му в Ясна поляна е скромен и естествен като най-доброто от неговото изкуство. Няма нито паметник, нито надгробна плоча — само една затревена могилка сред група дървета. Той излъчва хармонията, спокойствието и отъждествяването с природата, които е притежавал самият Толстой, когато е пишел като всеблаг бог.