Чарлс Пърси Сноу
Реалистите (7)

Хенри Джеймс

В спомените на съвременниците на Хенри Джеймс трудно може да се открие човек, който го е познавал и не го е обичал. От всички велики писатели той е бил най-порядъчният и с най-силно развито чувство за отговорност. Бил е безкрайно любезен и добър. Когато се прочул и станал величие по теория на литературата, получавал хиляди ръкописи от колеги писатели. Четял ги всичките и след това пишел дълги-предълги писма със заплетени похвали, като се опитвал наистина да намери нещо хубаво в произведенията; макар че, тъй като не можел да не бъде верен на собствените си представи за изкуството, обикновено вмъквал по някоя и друга нотка на съмнение, прикрита под многозначността на неговия стил. Притежавал е вроден авторитет и в Англия се ползвал с по-голямо уважение от който и да е друг писател.

По негово време Джеймс бил учителят в областта на литературата. Възможно е някои хора, когато са го слушали как говори, да са се подсмихвали скришом. Едва ли не с абсурдно упорство, като развален компютър, той се стараел да намери най-точната дума, която след минути на напрежение най-после изниквала. Изненадващо често, след като сам накрая оставал доволен, че това е точната дума, тя не произвеждала търсения ефект.

Въпреки цялото уважение, на което се е радвал, Джеймс, както неговите най-наблюдателни приятели вероятно са забелязвали (показателно е, че никой от тях не му е бил истински близък), не бил особено щастлив. Външно погледнато, животът му не бил богат на събития, не много по-богат от живота на Джейн Остин, освен че той станал професионален писател още на двадесет и две-три години и успял да опознае всички разочарования и краткотрайни успехи на писателството. В много отношения е живял като оксфордски преподавател ерген, при положение че говорим за преподавател, който е така предан на науката, както е бил Хенри Джеймс на литературата — не особено напрегнати пътешествия, главно из Франция и Италия, добър, но не оригинален вкус в областта на архитектурата и живописта, вечери в лондонски ресторанти, гостувания в провинциални имения и с напредване на възрастта — романтични приятелства с млади мъже. Последният факт не бива да бъде тълкуван според представите от края на двадесети век. По-нататък отново ще се спрем на него.

Всичко това не било достатъчно. Той не познал обикновените, нито върховните радости на живота — и преди всичко онези моменти, в които обикновените и върховните радости се сливат в едно. Не получил дори литературните награди, към които така настойчиво се стремял. Вярно, че е имал възторжени почитатели на литературата. По-възторжени, отколкото Дикенс или Достоевски. Той не се съмнявал, че е написал превъзходни романи. Притежавал е някакъв свой егоизъм и не се съмнявал също така, че всяка произнесена от него дума за писателското майсторство е безапелационно вярна. Твърде силно искал обаче да има пълен и внушителен масов успех. В това свое желание не направил компромис със себе си и пишел само такива романи, които задоволявали неговото творческо съзнание. Но затова пък правел компромиси — в по-голяма степен, отколкото автори с не толкова възвишени принципи — при своите трогателни опити да пише пиеси. Тук той се провалил и това е най-мъчителният епизод от неговия творчески път.

Не постигнал масов успех. Затова пък някои негови приятели го постигнали — когато бил млад, Тургенев, по-късно Пол Бурже; когато поостарял, Хърбърт Уелс и Идит Уортън. Хенри им завиждал, завиждал на всички, които си били спечелили широка публика и много пари. Всъщност и на него доста му провървяло. Освен слава той си осигурил и един напълно приличен живот. Имал големи доходи за писател, който не пише популярно. Но това не го успокоявало. Неговите надежди оставали неосъществени. Джеймс бил добър човек със силен дух. Той понасял стоически всичко онова, което му се случвало, но през последните години от живота си вече не можел да скрие своето разочарование.

Някои смятат, че Хенри Джеймс произхожда от стар английски род от Нова Англия и че открай време е имал солидна рента. Колкото до рентата, не притежавал такава почти до петдесетгодишната си възраст, когато започнал да получава по около 300 лири на година. В края на деветнадесетото столетие триста лири стерлинги били много повече, отколкото са сега, но все пак не означавали богатство. Такъв бил доходът на героинята на Тролъп, мисис Дейл, която живеела скромно като вдовица в Алингтън. Хенри можел да има тези пари десет години преди това, но със своята изключителна щедрост и силно братско чувство, каквито притежавал в по-голяма степен от нормалното, настоявал болната му сестра Алис да получава тези пари, докато е жива.

Още от двадесетгодишната си възраст той си изкарвал прехраната с писане. Често се занимавал с халтура, каквато един сериозен писател като него днес не би и погледнал. Работел много и упорито, пишел рецензии, статии, писма до американските вестници, биография, която му била поръчана от някакъв богаташ и за която той самият имал доста ниско мнение, разкази еднодневки. И същевременно създавал онези белетристични творби, с които го знаем ние днес. Вярно е, че докато починал баща му, когато Хенри бил на тридесет и девет години, той можел да тегли дребни суми от семейните фондове. Рядко прибягвал до това, но все пак знаел, че има някаква подкрепа зад гърба си. Джеймсови не били истински богати, макар че бащата на Хенри, след смъртта на собствения си баща, обявил с обичайната си склонност към преувеличение, че е „осигурен до живот“ и може да не работи.

Били ирландци или по-точно онова, което американците наричат шотландо-ирландци. Тоест произхождали от шотландски заселници, които специално в случая с Джеймсови не се установили в Ълстър, а отишли по̀ на юг. Били калвинисти презвитерианци. Особено строг и твърд в религията си бил дядото на Хенри, основателят на американския клон на рода. Той имигрирал в Америка в края на осемнадесети век, заселил се в Олбъни и натрупал състояние от покупко-продажби на земи в горната част на щата Ню Йорк. Състоянието било голямо за онова време, но той имал тринадесет деца, така че бащата на Хенри Джеймс, също Хенри, в крайна сметка имал рента от около 10000 долара на година. Не бива да забравяме, че тогава пет долара правели една английска лира. Но дори един годишен доход от 2 000 лири стерлинги бил достатъчен, за да осигури Хенри старши до живот и той не намерил за нужно да припечели нито пени.

Не че бездействал. И той като сина си писал цял живот, писал много и красноречиво, но без особена полза. Когато говорел, бил дори още по-красноречив. Изглежда, че е бил много обаятелен човек, типичен ирландец. В детството си Хенри Джеймс сигурно е слушал главно ирландски акцент, макар че заличил в собствения си говор всички следи от него. Това не е единствената причина, поради която един страничен наблюдател трудно може да си представи човек, който да изглежда по-малко ирландец от Хенри. Той ходил в Ирландия веднъж или два пъти в живота си и я намразил.

Изключително силна привързаност обединявала семейството. Брат му Уилям бил само година и половина по-голям от него. Впоследствие той станал също толкова прочут философ психолог, колкото Хенри — писател. В детските им години бил агресивен, властен, своенравен, а Хенри бил скромният и най-любим син. Поради чудатостите на бащата и неговата страст към най-различни идеи детството им, макар и изпълнено с любов, било доста неспокойно. Те непрекъснато били в движение.

Хенри Джеймс старши имал смели и добронамерени идеи. Той смятал, че децата му не трябва да страдат от суровата религия, която била помрачила неговото собствено детство. Затова открил или измислил някаква универсална вяра за всички тях, за човешкия род, за социалния напредък на хората, изведена от Сведенборг; но по-жизнерадостна и съвършено оптимистична. Написал много книги върху своето кредо, но никой не ги прочел. Това не го разтревожило кой знае колко. Решил да се посвети на образованието на децата си.

Душата му все не се успокоявала. Сменили много къщи — Уошингтън Плейс (близо до Уошингтън Скуеър), Четиринадесета улица, която по онова време се намирала в жилищните квартали на Ню Йорк, Нюпорт, Роуд Айланд. Решил, че европейската образователна система е по-добра; последвали пребивавания в Женева, Париж, Лондон. Но тъй като онова, което нямаме, винаги е по-добро, мислите му се върнали към достойнствата на американското образование, към неговата демократичност. Обратно в Нюпорт. Само след година отново прозрял съвсем ясно, че европейската строгост е по-подходяща за възпитанието на децата. На шестнадесетгодишна възраст Хенри бил записан в инженерно училище. Той бил умно момче, но без никакви способности в областта на приложните науки. От всички блестящи идеи на баща му тази била най-неудачната.

По време на поредицата от пътешествия Хенри й Уилям успели да получат добро, макар и безразборно образование. Татко Хенри обръщал особено голямо внимание на изучаването на чужди езици. Имали гувернантки французойки. Посещавали френски училища. Уилям научил отлично и немски. Хенри, който освен добрата си езикова подготовка бил и роден лингвист, още в юношеската си възраст говорел френски възможно най-добре за един чужденец. По сведения на негови приятели французи единственият му недостатък бил едно съвсем леко колебание, по-леко от заекване. По негов адрес Алфонс Доде е написал едно от най-големите лингвистични хвалебствия: „Ако той умее да борави със собствения си език така, както с нашия, значи, няма равен на себе си“.

Като момчета Хенри и Уилям живели в Париж по време на Втората империя и в Лондон през върховия период — краткотраен, но действителен — на английското благосъстояние, мощ и сигурност. Те попили много неща, като че от самия въздух. Същността на писателското изкуство на Хенри до голяма степен произтича от този специфичен, пътешественически начин на образование. Общо взето, добронамерените, но често пъти смахнати замисли на баща им завършили благополучно. Но все пак не без последствия.

Те нямали установено място или по-точно такова място, където инстинктивно да се чувстват у дома си. За разлика от Идит Уортън, приятелката на Хенри от по-напредналата му възраст, не смятали стария Ню Йорк за свой. Баща им ги възпитал като джентълмени, но в социално отношение те не били издигнати като Идит, нито пък толкова богати. Може би (един англичанин не би могъл да има мнение по този въпрос, при това толкова години по-късно) за едно ирландско семейство е било трудно да стигне до вътрешния кръг на това особено, затворено общество, дори и Хенри Джеймс старши да го е искал. Но това било последното нещо на света, което той искал, както сам обяснявал в своите трактати за славното всечовешко общество. Той дружал с Емерсон и с хората от неговия кръг, а в Англия с най-видните литератори. Ето такава компания обичал. Въобще не го интересувала социалната градация, която по-късно заслепила за известно време неговия син. Те можели и отивали навсякъде, без да принадлежат изцяло никъде. Това е чудесна изходна точка за един безпристрастен наблюдател, или за онзи тип писател, какъвто станал Хенри. Той се възползвал максимално от всичко видяно. Но това вероятно е най-лошата изходна точка за един щастлив семеен живот. Тя затруднява интимните познанства, брака и прочее, освен при емоционално пламенните натури. В случая с Хенри, който далеч не бил толкова пламенен и който дълбоко в душата си бил притеснителен и страдал от какви ли не задръжки, тази изходна точка отслабила всякакво желание за интимности и му послужила като оправдание, задето ги избягва. Възможно е пак тя да е причината за липсата на първичен инстинкт, което е единствената голяма слабост на неговото изкуство.

Той бил забележително скромен младеж. Бил нисък, както повечето си роднини, и набит. На снимките от тези години лицето му изглежда изящно и красиво, изненадващо различно от лика на неговата зряла възраст. Вероятно като младеж не е бил чак толкова очарователен, че да привлича погледите на жените, но все пак е имал приятен външен вид, с остри, пронизващи, светлосиви очи. С тези очи най-внимателно наблюдавал всичко. Бил изключително мълчалив. През целия си живот останал все така наблюдателен, но не и толкова мълчалив.

Бил на осемнадесет години, когато започнала Гражданската война. Двамата с Уилям не знаели какво да правят. Младежите от висшите слоеве на обществото в северните щати, изглежда, не се включвали във войната с ентусиазма на своите противници южняци. Когато пораснали достатъчно, двамата по-млади братя Джеймс отишли войници и се отличили с храбростта си. Уилям и Хенри не срещнали подкрепа у баща си, както личи от едно писмо до негов приятел: „Аз им казвам, че никой млад американец не бива да се подлага на опасността от смърт, докато не е изпитал някои от хубавите неща в този живот“ (тоест докато не се ожени и има дете).

Без съмнение Хенри се срамувал да остане настрана. Въпросът бил решен по начин, който впоследствие предизвикал по-глупави коментари от всичко друго в живота му. Повикали го да помогне при потушаването на някакъв пожар в Нюпорт. Пожарът не бил кой знае колко голям — не бил като онзи, в който неговият баща, по нелепа случайност, изгубил единия си крак на четиринадесетгодишна възраст. Хенри определил нюпортския пожар като „жалък“. През тази нощ никой не забелязал, че Хенри пострадал. След около три дни той се чувствал достатъчно добре, за да отпътува за Бостън. Няколко месеца по-късно отишъл да го прегледа един от видните хирурзи по онова време. Собственото му описание на случая е твърде уклончиво дори за човек с неговия стил, не се посочват никакви дати, макар че сега те вече са установени. „В същия този тъмен и мрачен час — било е през октомври 1861 — аз усетих ужасна, макар и неясна болка.“ Той обвива инцидента във воал от думи. „При никакви обстоятелства не може да се приеме за почтено да се измъкнеш от такова едно критическо положение — тоест от войната — под предлог, че си куц.“

На Хенри обикновено му липсвала самоаналитична откровеност или дори самоаналитична проницателност. Той много по-добре разбирал другите хора, отколкото себе си. Цитираният пасаж е писан на старини. Никой добър автор не би писал с такова прискърбие, нито така тромаво объркано, освен ако не иска да скрие нещо. Американските критици веднага побързали да заключат, че този инцидент е повредил Хенри като мъж. Тази тържествена преценка била дадена, преди да се изяснят всички факти; но така или иначе, подобна глупост могат да измислят само хора, и то интелигентни хора, които от прекалено увлечение по психоанализата са изгубили връзка с действителността. Чудо невиждано би било някой да бъде кастриран, помпайки вода. А още по-голямо чудо би било този някой да се държи най-мъжки в течение на месеци след това, сякаш нищо не се е случило. И накрая, ако действително е ставало въпрос за кастрация, лекарят много лесно е щял да определи диагнозата, вместо да се чуди какво да мисли, както по-късно се е чудел и брат му Уилям (който имал медицинско образование).

Днес е почти сигурно, че Хенри е получил някакво увреждане на гръбнака, нещо, което сега вероятно бихме нарекли дискова херния, а по негово време се е смятало за хроническо лумбаго. Твърде неприятно и понякога мъчително заболяване: но едно такова психофизическо състояние освобождава човек от моралното задължение да облече военната униформа (той явно станал напълно негоден за войник) и може би, в по-напреднала възраст, от необходимостта да изпробва вирилността си.

Неясно как облекчен от своята неясна болка, Хенри се записал в Харвард. Както обикновено през деветнадесетото столетие един млад човек с литературни интереси и талант много трудно можел да реши какво трябва да учи. Както обикновено в деветнадесетото столетие (сравни Балзак, Толстой, Галдос, и едно поколение по-късно, Хенри Джеймс, Пруст) имало само едно разрешение: право. Но и Хенри като другите избягал. Той издържал една година в Харвардския юридически факултет, не се отличил нито в положителен, нито в отрицателен смисъл, и на двадесет и една години направил първите си стъпки, изненадващо неплахи стъпки, в професионалното писателско поприще.

През целия си по-нататъшен живот бил професионален писател и нищо друго, бил много по-всеотдаен в това отношение от повечето други големи писатели, с изключение може би на Галдос. Тези първи стъпки му се удали смайващо лесно и всъщност оттогава нататък той живеел с доходите от литературните си занимания. Наистина животът през деветнадесетото столетие бил евтин. Въпреки всичките му оплаквания от безпаричие, които в крайна сметка, когато вече бил възрастен, накарали Идит Уортън да предприеме благотворителни инициативи в негова полза, неговото творчество му носело постоянен доход от двадесет и една-две годишна възраст до смъртта му — наистина по-малко от една десета от дохода на самата Идит Уортън и на такива негови приятели като Хърбърт Уелс, Бурже, Хауълс^[1]; но много повече от това, което би получавал, ако беше станал световноизвестен учен като брат си Уилям. Хенри излязъл на литературната сцена, без да съзнава какъв голям късмет има. В продължение на много години си докарвал пари главно от литературнокритически журналистически материал, нещо, което не би било толкова лесно в Лондон. Културният климат на Нова Англия бил създаден сякаш за него, макар че той не се показал особено признателен. Покровителствали го хора като Джеймс Ръсъл Лоуел^[2] и Чарлс Елиът Нортън^[3]. Неговите изкусно написани критически статии били добре дошли в „Атлантик мънтли“ и в „Норт Америкън Ривю“. Уилям Дийн Хауълс започнал да работи в „Атлантик мънтли“, а това означавало приятел и поддръжник, който винаги бил готов да помести разказите и статиите на Хенри. Годкин от новосъздадения „Нейшън“ му поръчвал журналистически материали — никой не би могъл да приеме Хенри като журналист с усет към популярното, и в Англия трудно би се намерил някой толкова търпелив вестник.

В Бостън по времето на Лоуел и Нортън съществувала твърде висока култура, макар и прекалено самоцелна и възвишена. Едва ли през 1860-те години която и да е друга културна групировка в света би насърчила един съвършено непознат младеж да започне творческия си път с обширно есе върху литературата, написано сложно и с претенции за безпогрешност. Хенри до голяма степен изградил своята теория за литературата, преди сам да започне да твори литература. Бил също така добър оперативен критик, по-добър в тези ранни години, отколкото по-късно, когато изпаднал напълно под влияние на собствената си теория. Както всички писатели, създали някаква теория, той, разбира се, изхождал от собственото си творчество.

Но бил благороден и в действителност можел много по-често да изпитва възхищение, отколкото на теория. Още като младеж казал, че Дикенс е „най-великият от лековатите писатели“, преценка, която е напълно в духа на неговата теория и е доста нелогична. Нелогична е също така и неговата забележка, че романите на Толстой и Достоевски са чудовищно безформени и разплути, което значи, че той въобще не е разбирал изкуството им. Същевременно смятал и през целия си живот запазил това свое мнение, че Балзак е най-великият писател. Тук няма да спорим за правилността или неправилността на тази преценка, ще кажем само, че без съмнение от всички велики писатели Балзак е може би последният, който би се вместил в рамките на Джеймсовата теория за литературата. И все пак, вече възрастен, Хенри обикалял Америка и обяснявал в лекциите си колко е знаменит Балзак. Имало е нещо чудесно у Хенри Джеймс.

Дали се е запитвал някога за какво би писал неговият кумир Балзак, ако бе поставен при неговите (на Хенри) условия? Не е трябвало да се пита дълго. На Балзак би му харесала Америка от 1860-те и 1870-те, от цивилизования Бостън и нюйоркските бордеи до пограничните райони. Тя би била чудесно поле за наблюдение за писател с Балзаковата страст и неделикатност. Но за Хенри не била.

Изглежда, той е знаел, че неговата тема ще бъде взаимоотношенията между американците — тоест американците от неговия тип и класа — и европейците. Предварително бил решил в съзнанието си, че това е сблъсък между целомъдрието и опита. Пътуванията в неговото детство го били подготвили за тази тема, но окончателният избор идвал от глъбините на неговата природа. Целомъдрието на американците било чисто романтична представа; той просто трябвало да се вгледа по-добре в своя приятел Фулъртън, който бил целомъдрен колкото Мопасан. Дори самият Хенри не бил чак толкова целомъдрен, макар че можел да видоизменя своите собствени вълнения така, че те да създават впечатление за целомъдрие. Но е вярно и друго, че той е можел да наблюдава истински целомъдрени американци, като например братовчедка си Мини Темпъл, която е прототип на Изабел Арчър. Хенри бил полувлюбен в нея, но когато тя починала на двадесет и две-три години, почувствал облекчение. Той се опитал да обясни логично това свое облекчение с мисълта, че жените и любовта са пагубни за изкуството. Това е класически пример за изключителна сексуална плахост.

Не може да се каже, че като младеж не е живял добре. Но много по-късно, вече в напреднала възраст, сам стигнал до мрачното, ала полуприкрито съзнание за това какво е изгубил, от какво се е лишил. Дори и като зрял мъж той все още не мислел така. Станал експатриант и за него така било много удобно. Забавленията му били спокойни, като на улегнал университетски преподавател. Железопътни линии вече пресичали цяла Европа, удобно било да се пътува. Докато бил на път, Хенри се оплаквал единствено от констипация, към която, с чисто староергенска раздразнителност, се отнасял така сериозно, сякаш това било рак.

Когато бил на тридесет и пет-шест години, избрал за свое местожителство Лондон. Именно тук му се струвало за известен период от време, че големите му надежди се оправдават и Англия станала неговият постоянен дом. Междувременно се опитал да живее и в Италия, към която запазил слабост завинаги. Опитал се дори да живее в Ню Йорк, за да провери дали ще може да се осъществи като писател там; отговорът бил „не“ и той повече не си правил експерименти да пише в родината си. Прекарал година и повече в Париж, но там не получил достъп в „обществото“, какъвто малко по-късно го чакал в Лондон. Също както младият Пруст след двадесет години, Хенри жадувал да влезе във френското висше общество; но той не притежавал преимуществата на младия Пруст, френското общество било по-затворено от английското и един американец, дори и от добро семейство, представителен, с маниери и чудесен френски, не можел да стигне надалеко.

В литературните кръгове го приели, но те не му допаднали особено. Той решил, че повечето от парижките знаменитости са ограничени и посредствени. Имал известно право. Освен това оставаме с впечатлението, че според него разговорите им са били прекалено непристойни — нито достатъчно естетични, нито интелектуални, просто отегчително еднообразни в циничността си. Възхищавал се само от Флобер и най-вече от Тургенев. Тургенев станал един от неговите кумири и той научил много от него както като човек, така и като писател. Те имали близки схващания за писателското майсторство, макар че Тургенев бил по-пластичен и не се ограничавал в рамките на никаква теория. По тон и преди всичко по качества романите на Хенри могат да се мерят с тези на Тургенев, но не и с творбите на Достоевски и Толстой, въпреки опитите му да ги принизи.

В Италия не се запознал с кой знае колко италиански писатели, но прекарал много по-добре. Още преди средата на деветнадесетото столетие богатите американци били решили, че това е най-приятната страна за живеене. Дори средно заможни хора, като семействата на Робърт Браунинг и на Том Тролъп — английската колония във Флоренция, — можели да живеят там доста нашироко. В Рим или Венеция годишната поддръжка на един дворец струвала по-малко от 1 000 долара (200–300 английски лири по курса от 1870-те години). Така че Хенри успял да направи една наистина прилична обиколка: Рим, Флоренция, Венеция (която останала неговото любимо кътче на земята), като се радвал на компанията на свои приятели американци.

Те повечето били високо културни хора. Някои от тях изпитвали романтичното желание да опознаят европейската цивилизация. Малцина, със или без талант, се надявали да станат художници или скулптори. Един-двама, като например величествената Изабела Гарднър, купували купища италиански картини и си ги отнасяли в Америка. Днес можем да се уверим в Кеймбридж, щата Масачузетс, че Изабела Гарднър е притежавала отличен вкус. Както и мнозина от другите. Самият Хенри имал, ако се съди по романите му, чудесен усет към изящните изкуства, макар че му липсвала страстта да купува художествени предмети. Той така и не разбрал импресионистите, нито всички ония художници, които се появили след тях; но когато познавал нещо, познавал го със сигурност. Също такъв усет имал към архитектурата и италианския пейзаж, а с историята бил по-запознат от много италианофили. 1870-те години били благодарен период за пътешествия с образователна цел и Хенри го използвал максимално.

Не само в емоционално, но и в социално отношение за Хенри било добре, че съществувала тази мрежа от богати американци в Европа. Неговата амбиция да стане голям писател била твърде силна и похвална; единствено тази амбиция била неделима от същността му, част от самия него. Но бидейки тридесет и няколкогодишен мъж, той също така смятал, че си заслужава човек да се стреми към положение в обществото. В това отношение донякъде приличал на младия Пруст и както ще видим по-нататък, между живота на единия и на другия има доста сходства. В началото Хенри не страдал чак от такъв безочлив снобизъм, както Пруст, и макар че след няколко години играта омръзнала и на двамата, Хенри бил по-слабо разочарованият накрая.

У Хенри винаги е имало оттенък на абстрактен радикализъм. И въпреки това в годините преди да напише един от своите най-хубави романи (според мнозина безусловно най-хубавият), той искал да се сдобие с място сред „хората от висшите слоеве“. Твърде бързо успял да постигне тази своя амбиция, много полезно и по-пълно, отколкото литературната (което би могло да го доведе, но явно не го довело, до някои саркастични разсъждения). Имал много преимущества, за да постигне своите победи в обществото. Литературната му слава растяла, което в края на деветнадесетото столетие значело доста. Бил джентълмен, както би казал Тролъп. Вече бил станал умел и въпреки сложната си мисъл, твърде остроумен събеседник. Бил вежлив, тактичен и изключително любезен с по-възрастните жени. Не бил женен, поради което бил удобен да го канят на вечери. Не бил самомнителен, но притежавал скрит авторитет и никой никога не го е мислил за безличен. Но макар и привидно да не изглежда така, най-много му помогнало това, че имал влиятелни покровители американци, които специално в Лондон вече били известни и уважавани.

Лоуелови и Нортънови можели да отидат навсякъде. Представителите на новоанглийското висше общество били добре дошли в Лондон, там ги харесвали и се отнасяли с тях като със свои. Ако може да се съди по мемоарните бележки, обратното не било толкова вярно. Бостънските и кеймбриджките образовани кръгове, изглежда, не обичали много англичаните със съответно на тяхното обществено и културно положение. Те смятали, че Дикенс е пройдоха, а Тролъп — невъзпитан грубиян (тази преценка би вбесила Тролъп, който имал повече от благоприличен произход). Вътре в себе си повечето американци изпитвали презрение към англичаните, с които се сблъсквали.

Препоръките на знатните новоанглийски покровители на Хенри действали като магия. Когато се установил в Лондон — наел си квартира в чисто викториански стил, подобно на такива ергени като Холмс и Уотсън, в Хенриевия случай на Болтън стрийт, недалеч от Пикадили, — той след шеметно кратко време вече получавал покана след покана за вечеря. Сутрин пишел; по-добросъвестен професионален писател от него нямало. Вечерите му били свободни за светски ангажименти. През един от лондонските сезони, година или две след неговото настаняване в града, той вечерял навън 140 пъти — тоест приблизително три вечери от всеки четири.

Мъжете го водели в клубовете си. Дамите го канели в домовете си. Гостувал продължително, по викториански, в разни провинциални имения. Най-много дружал с хора като него, с викторианските интелектуални знаменитости — Лесли Стийвън и неговия кръг, Джордж Елиът, Томас Хенри Хъксли, Тенисън, Браунинг (последните двама го разочаровали), — но имал близки и сред най-висшите кръгове на обществото. Не опознал английската аристокрация така отблизо, както Пруст щял да опознае жителите на Фобур Сен-Жермен. Повечето от аристократичните величия, които се сприятелили с него, не били гледани с особено добро око — лорд Роузбъри, лорд Хаутън (преди това той се наричал Ричард Монктън Милнс и не се ползвал с много добра слава), Чарлс Дилк. И все пак Хенри изучил от първа ръка повечето слоеве на английското висше общество, от земевладелческата аристокрация до професионалните писатели и учени. В продължение на няколко години, между тридесет и три и тридесет и осем годишната си възраст, той се забавлявал чудесно и това е бил може би най-щастливият период в живота му.

Имал и обективна причина за това. За първи път бил написал книга, която му донесла почти масов успех. За съжаление повече нямало да види успех от такива мащаби. Книгата се наричала „Дейзи Милър“. Написана е свежо и живо, но не е така добросъвестно обмислена, както неговата най-добра творба. Героинята, чието име дава заглавието на романа, е интелигентна американска девойка, самоуверена, енергична, сигурна, че поведението й е безукорно, общителна, кокетлива, която обаче в Европа бива разбрана погрешно. Тя е най-целомъдрената от всички целомъдрени Джеймсови герои. Отличава се рязко от своите връстнички в Европа. В Рим изкарва една почти невероятна невинна любов с някакъв добродетелен млад италианец. Двамата се разхождат из парковете нощем и познатите им ги подозират, че спят заедно.

Хенри докоснал чувствителен нерв. Възхвалили го, че е изкарал на мода „американското момиче“, едва ли не, че го е създал. Името Дейзи Милър се превърнало в символ. В нюйоркските магазини започнали да се продават готови дрехи с марка „Дейзи Милър“. Всъщност, както немалко инициатори, Хенри не бил действително първият в това отношение. Много по-умело и по-проницателно Тролъп вече бил въвел образ на американско момиче в „Децата на херцога“. Изабел Бонкасен е също толкова самоуверена и целеустремена, колкото Дейзи Милър; тя също така рязко се разграничава от своите съвременнички англичанки. Но при Тролъп и американските, и английските момичета около Изабел са стъпили много по-здраво на земята, отколкото Дейзи. Те познават живота; Тролъп, който обичал младите жени, не ги е описал с чувството, че са безплътни. Изабел Бонкасен е първият реален образ на американка в литературата на английски език. Нейният баща е първият достоверен персонаж американец, създаден от английски писател. Хенри твърде вероятно е чел „Децата на херцога“ и е научил някои неща оттам. Не че е подражавал на повествованието в романа, но бидейки изключително внимателен читател, го е асимилирал. А това е нещо напълно редно, нещо, което вършат всички добри писатели.

„Дейзи Милър“ му направил истинска реклама и това му било извънредно приятно. Удоволствие му доставил дори шумът, който се вдигнал около романа — в Америка се чули упреци, че той бил обидил американските жени. Но Хенри не получил кой знае колко пари за него. Причината е начинът, по който била публикувана книгата и който е твърде сходен с вече описания за съвременните му руски писатели. Обикновено Хенри издавал произведенията си най-напред на месечни свезки в някое списание. Ако успеел да уреди едновременното им публикуване в американско и английско списание, събирал общо над 1000 лири стерлинги, с които можел да живее съвсем прилично в своя лондонски апартамент цяла година и да си позволява да пътува.

С „Дейзи Милър“ се получил фал, тоест романът не бил взет от американско списание. Наместо това се появило самоволно подготвено издание с меки корици, което се продало в хиляди екземпляри, без Хенри да има някаква полза от това. След като веднъж излезели в списания, неговите произведения се публикували с твърди корици, но в много малък тираж. Без никаква злоба, тъй като бил щастлив от успеха си, той казал на брат си Уилям, че в Америка е спечелил от „Дейзи Милър“ общо по-малко от 200 долара.

Не повторил грешката си със своя, както сам започнал да го нарича, „голям роман“. Заглавието на този роман било „Портрет на една дама“. Хенри се целел нависоко. Малката книжка „Уошингтън Скуеър“ била посрещната добре. След нея и след „Дейзи Милър“ можел да иска по-добри условия за своя голям роман. Списанието „Атлантик мънтли“ щяло да го издаде на части. Можел да разчита, че той ще му донесе повече пари от предишните му романи. Започнал да пише „Портрет на една дама“ във Флоренция през 1880 година. Още от самото начало бил съвършено уверен в успеха си. Повечето писатели изпитват такава увереност само един или два пъти в живота си, Достоевски я усетил само веднъж, когато размишлявал над „Братя Карамазови“. По-късно Хенри щял много пъти да чувства увереност по отношение на интелектуалните и техническите си умения, но специално в този случай бил убеден в цялостните качества на творбата си. Бил сигурен, че ще се получи хубава книга.

И имал всички основания да бъде самоуверен. Въз връзка с останалите книги на Хенри Джеймс може да има и има разногласия; но този роман е признат за един от най-добрите в англоезичната литература. Може би дори и без той да го е съзнавал напълно. „Портрет на една дама“ казва твърде много неща за самия Хенри. Погледнато по-дълбоко, психологическият климат на места е странен, но пък и самият той е бил странен човек.

Взет сам за себе си, като отделно произведение на изкуството, романът е безупречен. Макар че е дълъг, с доста много драматични измислици, които често се промъкват в творбите на Джеймс, историята в основата си е проста. Самата „дама“, Изабел Арчър, представлява апотеоз на Хенриевото американско момиче. Тя е интелигентна, волева, изпълнена с идеалистични илюзии, решена да отстоява свободата си и да остане вярна на себе си, макар че няма представа какво точно означава тази свобода. Мъжете я харесват. Тя проявява благоразположение към мъжете, които я харесват, но в поведението й има нещо странно и дори смущаващо. Изабел е целомъдрена, което е съвсем естествено, тъй като пристига в Англия от горната част на щата Ню Йорк, където властва пуританизмът, и е едва на двадесет и две години. Но тя е целомъдрена в много по-дълбок смисъл, отколкото героините на английските романи от деветнадесети век, макар че те (сравни Люси Робартс, Доротия Касобон) дори още по-малко знаят какво е еманципация. Изабел е дотолкова скована от задръжки, че почти е лишена от чувственост, което не важи за английските момичета. Тук Хенри е имал обективно оправдание: Мини Темпъл, която е прототипът, произхождала от същата новоанглийска среда. Но този аспект на Изабел придава странен облик на една книга, чийто център е нейният избор на съпруг.

Изабел, която първоначално няма никакви средства, пристига в Англия, за да посети свои богати роднини — американци. Фонът на действието е обрисуван чудесно, както навсякъде в книгата. Хенри е бил на върха на таланта си да представя външни описания, както и да изгражда образите на героите си. Нейният богат чичо, който сега е смъртно болен, я обиква. Обиква я и синът му Ралф, който е туберкулозен; ако не беше болен, той би се опитал да се ожени за нея, което щеше да е най-добре за Изабел, тъй като той е по-умен от нея, харесва я и е достатъчно проницателен, за да я разбира. Появяват се и други ухажори: един откровен, чистосърдечен, властен американец, чиято мъжка сила отблъсква Изабел, и един приятен английски пер, чийто живот, както има чувството тя, би погълнал нейния.

Чичо й умира, след като по настояване на Ралф е разделил наследството си на две и едната половина е оставил на Изабел — мотивът на Ралф е, че желае тя да е свободна, за да види какво ще стане с нея. В книгата се обяснява, че с това наследство Изабел става богата. Описваният период е 1870-те години и сумата възлиза на стойност 60 000–70 000 лири.

Естествено сега тя е желана партия за зестрогонците. Заминава за Италия, където един такъв човек успява да я плени. Той е американец, експатриант, покварен от Европа в Джеймсовия смисъл на думата, естет, който не прави нищо друго, освен да култивира собственото си естетическо чувство. Изабел иска да използва възможно най-добре своята свобода. В това отношение тя олицетворява самия Хенри Джеймс; но пък той е имал щастието да намери духовно спасение и материална свобода чрез своето изкуство. Тя няма тази възможност. Най-доброто, което може да направи, е да се омъжи за този човек и да му посвети живота си.

Останалата част на книгата представлява блестящо, но горчиво описание на този, както се оказва, нещастен брак. Той намразва и нея, и нейния възторг пред неговата естетска вялост. В отговор тя също го намразва. Той решава да я сломи психологически, но тя има твърде силен дух, за да може да стане това. В една глава, която според самия Хенри е най-доброто нещо в книгата, Изабел седи посред нощ в салона на римския дворец, който е купила за него, и разсъждава защо е направила този свой избор и докъде я е довел той.

„Обстоятелството, че беше беден и самотен и че все пак някак си бе успял да остане благородник по дух — тъкмо това беше събудило нейното любопитство и подсказало, че е намерила човека, за когото е мечтала… Днес обаче виждаше, че без парите си не би допринесла с нищо за техния брак… Всъщност парите представляваха бреме за нея, измъчваха съзнанието й, което искаше да се освободи от тях, като ги прехвърли върху друга човешка съвест, в други, по-опитни ръце. А какво би я облекчило повече от това да ги повери на човека с най-добрия вкус на света?…

… Сега Изабел преживя отново ужаса, с който бе открила размерите на този духовен мир. И сред неговите четири стени живееше непрекъснато оттогава насам; тия стени щяха да я ограждат до последния й час. Това беше един дом на тъмнината, дом на безмълвието, дом, лишен от възможността да се диша… Разбира се, Изабел не страдаше физически; за физическото страдание можеше да се намери лечение. Изабел можеше да ходи навсякъде, където поиска; имаше пълна свобода; съпругът й не й създаваше никакви пречки. В своята самоувереност Озмънд се ценеше толкова много, че просто я караше да се ужасява. Въпреки цялата му култура, въпреки изтънчения му ум, любезността, сърдечността, непринудеността и житейския опит, в душата му се таеше егоизъм, подобен на змия, скрита в цветна леха.“^[4]

Това е една тъжна сцена, защото, макар че самата Изабел притежава егоизма на всяко честолюбиво самоуверено момиче, в своята същност тя е благородна и будна. Цялата глава — горният цитат е само един кратък откъс от нея — създава представата за една млада жена, която изключително зле познава мъжете и която дори и сега не е научила кой знае колко много. Всъщност не е задължително и ние да споделяме високото мнение на Хенри за тази глава. Тя не предава чак толкова добре интроспективните размишления на героинята и освен това е написана много по-тежко от всичко останало в романа. Затова пък говори за авторовото отъждествяване с Изабел, както и за неговата може би все още неосъзната неудовлетвореност.

Човек, който не е чел книгата, не бива да възприема този цитат като показателен. Романът в по-голямата си част е написан великолепно, по-великолепно от всички следващи книги на Хенри (до него се доближават само няколко разказа и едно-две есета). Често диалогът е остроумен, наистина леко стилизиран, но изключително силно въздействащ. Когато не се стремял да се изразява прекалено сложно, Хенри умеел да бъде закачлив и находчив и в този роман той е и двете. Изабел Арчър може да не разбира мъжете, сега, след сто години, на нас може да ни се струва, че тя няма най-елементарен усет към живота; но нейният образ е жив и реален, понеже ние знаем, че и до днес има момичета като нея.

Наскоро след публикуването на „Портрет на една дама“ като книга, един подир друг починали майката и бащата на Хенри. Тук има ново съвпадение с живота на Пруст, комуто се случило същото, но с двадесет години по-късно; но макар че смъртта на родителите му причинила скръб на Хенри, тази скръб била нищо в сравнение с угнетението, в което изпаднал Пруст, когато починала майка му. Най-важното последствие за Хенри било това, че той поел задължението да се грижи за сестра си, която била инвалид и на моменти душевно нестабилна, и че сега вече можел да се установи в Англия завинаги.

Неговият живот между четиридесет и петдесетгодишната му възраст бил сякаш образец за творческо преуспяване. Поне така изглеждал на неговите колеги писатели. Критиката била оценила извънредно високо „Портрет на една дама“. Съответно материалното му положение било много добро и той се преместил да живее в хубав апартамент, с подходящ изглед към Кенсингтън Гардънс. Вероятно често си е мислел, впрочем за това има и документални свидетелства, че е получил каквото е желал. И все пак вътре в себе си чувствал необяснимо неспокойствие.

За това неспокойствие имало някои прости причини. Благосъстоянието му чувствал той с тревогата на човек, който си изкарва хляба с работа — било преходно. Неговите американски издатели банкрутирали и той загубил по-голямата част от доходите си за една година. Но най-важното, неговите романи от осемдесетте години не били посрещнати така, както „Портрет на една дама“. „Бостонците“, „Принцеса Казамасима“, „Трагическата муза“ въплъщавали достойнствата на неговия талант, но не направили поразяващо впечатление на неговите почитатели. И с право. Той ненапразно бил изкусен теоретик и можел да се защити по най-сложен и увъртян начин, но вероятно сам е знаел, че още в основата им има нещо сбъркано.

Така или иначе, два твърде неприятни факта били налице. Списанията вече не държали толкова да го печатат (в известен смисъл той ги заливал със статии и разкази). И нещо още по-трудно за преглъщане — приходите от продажбата на книгите му не успявали да покрият дори малките аванси, които му давали неговите английски и американски издатели. Авансите започнали да стават все по-неприятно ниски. Хенри не си бил спечелил публика; а през онези години публиката щяла да бъде истинска утеха за него — не само заради парите и сигурността, но и заради самия отклик. Защото той очевидно страдал от нещо повече от професионален страх. Дълбоко в него растяло безпокойството. То все още не било кристализирало в Стендаловия смисъл на думата. В Стендаловия смисъл можела да съществува кристализация на безпокойството и неудовлетворението така, както съществувала кристализация на любовта. Много бавно, почти незабележимо с Хенри ставало нещо такова.

Има някои дребни симптоми, които говорят за това. След като се запознал с Мопасан и с неговото творчество, той останал потресен. Тази груба и недвусмислена сексуалност не може да бъде начин за вникване в човешката природа, записал разсъжденията си Хенри. Тя е враг на всички други психологически обяснения. Нищо чудно понякога Хенри да е изпитвал мимолетно съмнение и да се е запитвал дали като четат неговите книги, някои хора няма да си помислят точно обратното? Нищо не можем да кажем със сигурност. Документирано е само едно, че Хенри полусляпо завързал нестабилна връзка с жена. Не излязло нищо. По-добре да беше излязло, защото от неговото безразличие пострадала жената.

Историята е трогателна. Тя била много приятна, самотна, интелигентна американка, малко по-възрастна от него, възпитана в същия дух. Наричала се Фенимор Улсън и била някаква роднина на Фенимор Купър. Пишела романи на регионални теми, които й донесли доста голяма популярност в Америка, много по-голяма от тази на Хенри. Била предана почитателка на неговото творчество. Успяла по някакъв начин да се запознае с него и веднага се влюбила. Хенри се харесвал много на жените. Бил чувствителен, авторитетен, леко загадъчен, а външният му вид създавал впечатление за мъжка сила и за нежно отношение към жените. Той я развел из Флоренция и Венеция, показал й забележителностите. Някак разсеяно и може би лекомислено й дал известни аванси, не физически, това поне е сигурно. Но той умеел да ласкае. На няколко пъти се оттеглял и после пак се връщал. Например след интервал от шест месеца отново я намирал в Италия и започвал, както поне преценявала тя, да я ухажва.

Тя му пишела писма, пълни с обожание. Вероятно и Хенри й отговарял с писма, без съмнение двусмислени, но достатъчно сърдечни, за да й вдъхне надежда. Никой, освен нея не може да го вини за това: той също копнеел за обич. Но бил толкова безчувствен и дори, ако щете, егоцентричен, та не забелязал, че тъкмо той е единственият обект на нейната любов. В продължение на години Фенимор съществувала само заради техните срещи, които не били чак толкова чести. Най-накрая, когато една зима била сама във Венеция, тя се хвърлила през прозореца.

Може би на Хенри му е било нужно доста време, докато стигне до — и дори докато приеме факта, че е лишен от някои основни удоволствия, които при повечето хора идват съвсем естествено. И въпреки това, когато вече наближавал петдесетте, наред с чисто практическите тревоги започнал да изпитва и известно безпокойство по този повод. То било част, може би все още не най-мрачната, от кристализацията на неудовлетворението. А освен това го накарало да вземе едно от най-погрешните литературни решения в живота си, решение, което му донесло най-големи страдания. Той намислил да разреши проблемите си, като се залови да пише пиеси.

Непрекъснато виждал около себе си как пиесите носят на своите автори слава, пари и насърчение. Неговите романи не си спечелили публика. Тогава щял да се опита да пише пиеси. И то няколко, не една, защото така се увеличавали шансовете. Знаел, че романите му свидетелстват за усет към драмата. В тях имало силно въздействащи сцени. Хранел надежди, дори повече от надежди, че ще може да се справи с театъра.

Скоро установил, че в театъра съществуват някои трудности. Директорите го насърчавали, но след това необяснимо защо всичко се забавяло. Когато напишел нова книга, тя се отпечатвала за два-три месеца (много по-бързо, отколкото в края на двадесети век). Никой не се намесвал, никой не се опитвал да променя текста. В театъра не било така. Уж приемали пиесите или поне одобрявали ги, но после ги бавели с години.

Директорите имали свои мнения. Актьорите имали свои мнения. Думите сякаш нямали нормалното си значение. Казвали му, че пиесата е чудесна. Това не означавало, че ще я поставят. Тези неща не харесвали на Хенри, който смятал, че един писател трябва да бъде уважаван, особено пък писател като него. Възможно ли било театърът да е форма на изкуството?

Един актьор и директор на театър положил особени грижи за него. Това бил Едуард Къмтън, чийто син по-късно приел името Къмтън Маккензи. В продължение на години Маккензи писал без особен успех, подражавайки на Хенри Джеймс. Едуард Къмтън платил на Хенри, за да адаптира за сцената „Пътешественикът“ (интересен роман, ако не се чете в нюйоркското издание). Напълно обърквайки Хенри, той орязал романа и поставил получената версия в провинцията, а сетне и в Лондон, където тя не донесла пари, но и не била пълен провал. Другите му пиеси имали по-малък успех. Една от тях била дискретно забравена от някакъв прочут актьор — директор на театър. Американският импресарио Дейли сключил договор за друга, включил я в програмата на своя нов театър в Лондон, колкото по-често се замислял за нея, толкова повече се обезсърчавал и накрая организирал четене на пиесата от актьорите, не репетиция, с надеждата да убеди Хенри да си я оттегли сам.

Силно огорчен, без да е сигурен, че трябва да постъпи така, но и страхувайки се да направи обратното, Хенри си я оттеглил. Затова пък бил напълно убеден в качествата на друга своя пиеса, „Ги Домвил“. За основа на пиесата служел епизод от историята на Венеция — млад благородник трябвало да се откаже от свещеническото си призвание, тъй като всички мъже от неговото семейство умрели при една епидемия. Заповядано му било да напусне манастира, да се ожени и да продължи рода. Хенри пренесъл действието в осемнадесети век, а героя превърнал в млад английски аристократ, който учел във Франция и трябвало да стане бенедиктински монах. Хенри бил крайно доволен от своето изобретение. Доволен бил и Джордж Алегзандър, най-преуспяващият млад актьор — директор на театър от великата епоха на тази категория хора. Алегзандър виждал героя Ги Домвил като великолепна историческа роля за самия себе си. Подобно на Къмтън и той смутил Хенри, като се заловил да работи върху пиесата, съкратил я, направил я по-стегната. Трябва да се каже, че вероятно я е подобрил. Премиерата в неговия чудесен театър „Сейнт Джеймсиз“ била на 5 януари 1895. Тя се превърнала в една от най-скандалните премиери в историята на театъра.

Хенри не можел да издържи на напрежението да присъства. Вече пет години той се борел да покори сцената. Сега бил неговият шанс. Актьор звезда в главната роля, чудесен театър. Неговото собствено име имало огромна притегателна сила за културната лондонска общественост. Всъщност първите места в партера били заети от негови приятели, почитатели, поддръжници. Самият той, за да се удържи да не присъства на премиерата, отишъл да види новата пиеса на Оскар Уайлд „Жена без значение“ в „Хеймаркит“, само на няколкостотин метра по-нататък. Доколкото въобще могъл да наблюдава какво става на сцената, заключил, че пиесата не струва. А дали неговата собствена великолепна творба имала успех?

Трябвало да отиде до „Сейнт Джеймсиз“, за да провери. От кулисите видял как Алегзандър излиза да се поклони. Аплодисменти, възторжени възгласи от предните места на партера, където седели неговите привърженици и тези на Хенри. Освирквания откъм галерията. Всички зад кулисите били прекалено разстроени, за да могат да кажат въобще нещо на Хенри. Премиерата се оказала пълен провал. Никога до този момент Алегзандър не бил освиркван така. За недоволството на публиката, изглежда, допринесъл и фактът, че той бил увеличил цената на програмите. Хенри бил прекалено смазан, прекалено съсипан, за да разбере какво става. Викове „Авторът“ от неговите верни приятели. Алегзандър, който в този момент вероятно бил изгубил здравия си разум, както и своя усет към театъра, повел Хенри напред. Аплодисменти от първите редове. Бурни викове, свирки, подигравки, рядкост за един лондонски театър не само тогава, но и днес, откъм евтините места. Те можели да простят на Алегзандър, който бил техен любимец, но не и на автора. Алегзандър трябвало да отведе Хенри обратно зад кулисите и да се върне на сцената, вече възстановил актьорското си самообладание, за да усмири публиката.

Такава една премиера би била ужасна за всекиго. У Хенри тя предизвикала сложни реакции. Някои от тях, така или иначе, са щели да се появят, но премиерата ускорила процеса. Той приключил завинаги с театъра.

Наистина ли пиесата била толкова лоша? Вероятно не чак толкова. Печатът се отнесъл към нея толерантно. Утвърдените критици я хвалели умерено, а по-младите, Шоу, Уелс, Бенет, които случайно присъствали в изпълнение на първото си служебно задължение като театрални рецензенти, се опитали да бъдат възможно най-любезни. Но Хенри не бил създаден да пише добри пиеси. Вярно е, че малко романисти са имали по-верен драматургичен инстинкт от него. Неговите емоционални задръжки не можели да бъдат пречка: Шоу е страдал от повече предразсъдъци, но той превърнал този свой недостатък в качество по отношение на театъра. Хенри обаче имал друг недостатък, който се оказал пагубен. Той презирал драмата като художествена форма.

Няма съмнение, че никой не може да напише нещо стойностно, нито да привлече вниманието на публиката, ако презира това, което прави. Хенри вероятно смятал, че никоя пиеса, с изключение евентуално на Шекспировите творби, не може да се сравнява по дълбочина и яркост, с най-добрите романи, включително и с неговите собствени. От теоретична гледна точка тук има за какво да се спори. Хенри всъщност не съзнавал, че е по-трудно и може би по-рядко да се напишат добри пиеси, отколкото добри романи. Във всеки случай те са много по-малко на брой в световния литературен фонд.

В резултат на това свое отношение Хенри опошлявал пиесите си много повече, отколкото би могъл дори да си представи един комерчески драматург. Неговата адаптация на собствения му роман „Пътешественикът“ съвсем ненужно е поевтинена, нещо, което един професионален автор на адаптации не би сторил. Хенри по начало имал склонност към мелодрамата, макар и да я потискал, но поради ниското си мнение за театъра, в случаите, когато пишел пиеси, я отприщвал. В самото начало на първо действие на „Ги Домвил“ главният герой обявява. „Да живее родът Домвил, да живее!“ Алегзандър вероятно е оставил тази реплика, преценявайки, че тя подхожда на хубавия му глас. Можем ли да си представим, че Хенри е използвал такава ужасна фраза в някой от романите си?

Тук има един класически парадокс. След тази премиера Хенри се отказал от театъра; но театърът не се отказа от Хенри. След неговата смърт някои хора, които разбираха от театър, доловиха драматургичния потенциал на неговите книги. По „Уошингтън Скуеър“ бе направена доста добра пиеса. Както и по „Духът на миналото“. А което е още по-любопитно, писатели с драматургичен талант видяха в неговите романи добра основа за телевизионни театрални постановки. „Портрет на една дама“ бе превърнат в чудесна телевизионна адаптация, чудесна в естетическо и във всяко друго отношение. Макар и с една степен по-ниско това важи и за „Посланиците“ и „Златната чаша“. Интересната поука е, че никой от авторите на адаптациите не се опита да вулгаризира материала. Те проявиха много по-голямо уважение към театъра, много повече художествен такт, отколкото самият Хенри в своите сценични опити.

Унижението с „Ги Домвил“ не само че било, но и символизирало криза в живота на Хенри. Фенимор Улсън се била самоубила. Кристализацията на неудовлетворението стигнала до своя връх. Той знаел какво е пропуснал и се страхувал, че и в бъдеще ще пропусне още неща. Години наред имало моменти, когато бил на ръба на душевното разстройство. Но Джеймс бил човек с изключително силен характер и някак, мимо волята си, се залавял за работа, за да може да продължи да живее. Основният източник на сила за него било изкуството му. Бил проиграл шансовете си за широка популярност. Много добре. Без да се самоизтъква, но с целия авторитет, който притежавал и който бил все така голям, а скоро щял да стане още по-голям, той се заловил здраво за своя собствен вид непопулярно изкуство. Тоест чисто изкуство, неговата собствена версия на идеалната художествена проза. И така, година след година изграждал легендата за Хенри Джеймс, която всички ние така добре познавахме през първата половина на този век. Както всички легенди тя беше много по-проста от самата истина, но все пак в нея има нещо.

Хенри бил роден учител. Имал авторитет, търпение, самоувереност. Учел хората на това какво трябва да представлява прозата. Единствен той от големите писатели е разработил една определена идеологическа теория на изкуството. Пруст писал още по-задълбочено по този въпрос, но не по начин, подходящ за обучаване на студенти.

Може би следва да се каже, че като цяло от теорията на Джеймс имало повече вреда, отколкото полза. Тя е прекалено ограничаваща. Като набляга толкова много на „гледната точка“, Хенри все едно че отхвърля всичко, което са написали Достоевски, Толстой, Дикенс; както вече споменахме, той неведнъж изразявал пренебрежителното си отношение към техните книги. Но преди всичко неговата теория не би могла да се приложи за Балзак — към когото Хенри, както подчертахме, проявявайки благородна непоследователност, се отнасял с пламенно почитание.

Колкото до самия него, както по отношение на легендата, така и на изкуството му, неговата теория му била от полза. На хората им прави впечатление самоувереността, а когато нещо им направи впечатление, те стават крайно благосклонни, дори и тези, които не са свикнали много да демонстрират почит. Това важи за Уелс, който, макар че веднъж си позволил злостен изблик, питаел огромно уважение към стария учител. Всички слушали прехласнати неговите трудноразбираеми лекции, гледали го как гърчи пръсти във въздуха, сякаш за да улови през дългите паузи единствено подходящата дума — непростимо прегрешение било, ако някой друг се опита да му я подскаже. Всичко това напомня много за Нилс Бор, който едно поколение по-късно в Копенхаген подлагал физиците теоретици на същото напрежение, изисквайки цялото им внимание. И неговите лекции вероятно са били също толкова продължителни.

По отношение на изкуството на Хенри неговата теория е имала по-определено предназначение. Трябва да кажем, че долуизложеното е частно мнение. С напредване на годините Хенри започнал да проявява склонност към разводняване на съдържанието, книгите му вече не били така дълбоки, както преди. Той искал да каже някакви заплетени, сложни неща, но явно нямало какво толкова да каже. Когато един чудесен и добросъвестен писател започва да чувства, че няма какво толкова да каже, той се отдава на техническа виртуозност (у Дикенс накрая е имало признаци за това). Хенри притежавал забележителна техническа виртуозност, която била още повече подсилена от неговите идеи за техническото майсторство. Ибсеновият символизъм го привличал до такава степен, че в „Крилете на гълъба“ и в „Златната чаша“ сам прибягнал до него. Този символизъм не подхождал особено на неговия талант. Той обаче му помогнал да уплътни съдържанието на романите си. Същото важи и за езика на по-късните му романи. Често в тях не се казва повече от това, което Хенри е казал вече преди, макар и не така многословно. Техниката незабелязано му помагала. Тук веднага се налага сравнението с Достоевски. В по-късното си творчество Хенри използвал всички възможни прийоми, за да запълни една форма, която би могла да има повече съдържание. Достоевски, освен в „Братя Карамазови“, не можел да намери форма, която да е толкова обхватна, че да побере всичко онова, което имал да каже.

Някои от тези процеси могат да се проследят в прочутите предговори към нюйоркското издание, както и в преработените варианти на негови творби. Предговорите свидетелстват за неговото проникновено и вярно разбиране на собствения му творчески процес, особено що се отнася до по-старите му книги. Никой автор не е обяснявал така добре как точно твори. В преработените издания неговите по-раншни книги стават по-усложнени, по-различни по тон, но не по-добри. А някои от тях направо са развалени, деформирани от преработката. Макар че това е малко по-друго, най-показателната преработка в психологическо отношение е в края на „Портрет на една дама“, когато в нюйоркското издание Гудуд целува Изабел и тогава тя разбира колко пламенен мъж е той и осъзнава какво всъщност представлява физическата любов. Чувства се отвратена, но поне е научила нещо. Всичко това не е описано добре, тъй като подобни ситуации все още са коствали твърде много на Хенри. Чудното е, че той въобще се е наел да го опише.

Според автора на настоящото „Посланиците“ е най-добрият от късните романи на Джеймс. Тази книга до голяма степен преработва стари теми, но с много повече опит и умение, и тя се нарежда на едно от първите места в цялото му творчество. Другите му късни романи са по-слаби от неговите разкази и новели и по-специално от „Затягането на винта“, където Хенри не се е престарал чак толкова и съдържанието само се е наложило.

И така, през последните двадесет години от живота си Хенри се проявил като вещ литературен съдник, като тълкувател на собственото си изкуство, който при това все още творял. Бил очаквал повече. Оказало се, че животът до голяма степен е едно разочарование. Но въпреки своите тревоги и вълнения, той имал силен дух и се възползвал от него.

Възползвал се от него и по отношение на своя домашен бит. Някога той вероятно си бил мечтал да се уреди също така разкошно, както Пол Бурже в Иер. Но ето че трябвало да се примири със скромното положение на един вече възрастен писател, подобно на това на някой кеймбриджки професор с неголям доход. Купил си прилична къща в Рай, в стил от началото на века, където диктувал творбите си (преминаването от писане на ръка към диктуване довело до по-честата употреба на вметнати изрази и до известна неяснота на фразата) и посрещал приятелите си. При него винаги имало храна и хубаво вино в големи количества, макар и сам той да не бил много по пиенето. В дома в Рай се съблюдавал церемониален и умерено достолепен режим — Хенри печелел достатъчно, за да може да го поддържа. Един-единствен път преживят по-значително разочарование във финансово отношение. Става въпрос за провала с нюйоркското издание. В него той бил вложил остатъка от големите си надежди и в продължение на години се трудил усърдно върху последните, окончателните поправки. Това издание трябвало да му донесе такъв доход, който да осигури старините му. Издателство „Скрибнърс“ го публикувало в чудесен полиграфически вид и го пуснало да се продава. Но почти без никакъв ефект.

Въпреки това през 1913 година Хенри си позволил да купи доста голям апартамент в Лондон, като запазил къщата в Рай за през лятото. Лондонският апартамент бил в Карлайл Маншънс, на Чейни роу, близо до реката, към която гледал салонът (няколко години по-късно Т. С. Елиът също отишъл да живее в Карлайл Маншънс). Хенри не бил беден и нямало опасност да обеднее. Лошото било там, че Идит Уортън си мислела така, а когато някаква идея се пъхнела в главата на Идит Уортън, следвали действия.

Винаги е имало нещо комично във взаимоотношенията между Хенри и нея, а самият Хенри със своята склонност към преувеличаване ги представял в още по-смешна светлина. И двамата били добри, благородни хора, но това съвсем не значи, че били създадени един за друг. Както вече казахме, тя била високопоставена в обществено отношение, много богата, имала огромен успех като писателка — и била страхотно дейна. Най-неочаквано пристигнала в Рай заедно с огромния си автомобил, последен модел, с шофьора си и всичко останало и нарушила спокойния, установен ред на Хенри. В писма до свои познати той я наричал „Ангела на Разрухата“ или понякога „Торпилата“. Тя го качвала на колата си и двамата се впускали да обикалят Англия, без той да имал желание за това. Изглежда, че според нея Лам хаус в Рай представлявал скромен селски дом, което било чисто високомерие от нейна страна. Често чувала, че Хенри се оплаква от безпаричие. И решила, че трябва да се направи нещо. Той трябвало да получи Нобеловата награда.

Всъщност идеята й била напълно разумна. С обичайната си енергичност и използвайки цялото си влияние, тя се заела да му осигури поддръжници. Приблизително по същото време и испанците се подготвяли да поставят кандидатурата на Галдос. Възраженията и срещу двамата били подобни, макар че Хенри не бил политически спорна фигура. И той като Галдос обаче не бил известен извън границите на родината си или по-точно, в случая с Хенри, извън английски говорещия свят. Което, трябва да кажем, и до днес все още до голяма степен е вярно. И Хенри като Галдос не получил наградата.

Идит била неудържима. Дошла й нова идея. Те и двамата имали един и същ нюйоркски издател. И тя влязла в доброжелателен заговор с Чарлс Скрибнър. От нейната сметка можело да се отдели една голяма сума. Издателство „Скрибнърс“ можело да предложи тази сума на Хенри като аванс за роман, който още не бил написан и който, поради недоброто му здраве, вероятно нямало и да бъде написан. Едно такова предложение щяло да го поободри. Чарлс Скрибнър с удоволствие се заел да изпълни ролята си. За своя изненада Хенри получил едно много тактично писмо, изпълнено със симпатия и почит (и двете искрени), в което се казвало, че „Скрибнърс“ има голямото желание да получи от него някой нов роман и в знак на това свое желание иска да му плати аванс от 8000 долара. В целия си дотогавашен творчески път Хенри не бил получавал такъв голям аванс. Може и да е изпитвал някакви подозрения. Но приел парите.

Тогава Идит, все така неукротима, била осенена от нова, много по-неподходяща идея. Предложила да се пусне подписка за събиране на пари — и тук можем да направим сравнение с Галдос, още повече че е било по същото време. Резултатът бил различен. Въпреки оплакванията си Хенри ни най-малко не бил в нужда, а дори и да е бил, пак е щял да се вбеси. Бил изключително горд. Най-остро отхвърлил предложението без каквито и да било Джеймсови уговорки.

По характер Идит била добра като него. Между тях двамата има и друго, по-дълбоко сходство, макар че не е ясно дали сам той го е съзнавал. Тя също е имала нещастен живот — тоест нещастен по отношение на любовта. Нейният брак не й дал нищо. Продължителната й връзка с Уолтър Бери й дала много малко или поне не това, за което жадувала. И все пак била малко по-щастлива от Хенри и не толкова плаха като него. Преживяла една не много продължителна, но екзалтирана любов с дългогодишния приятел на Хенри, Мортън Фулъртън. Фулъртън бил доста съмнителна личност в много отношения и особено по отношение на парите; но също като Балзак и той умеел да ощастливява жените, с които имал връзка. Бил едва ли не вълшебник в любовта. На него му било приятно да доставя удоволствие на близките си, включително и на Идит.

Почти сигурно е, че съдбата не е надарила Хенри с подобно щастие. Но затова пък през тези последни двадесет години от живота си той като компенсация бил обожаван и уважаван от млади мъже, което все пак е по-добре от нищо. Имало няколко такива младежи в неговия живот и първият от тях, половин норвежец, половин американец на име Хендрик Андерсен, който инак във всяко друго отношение бил егоцентрик, изглежда, създал у Хенри вкус към обикновения физически живот и към онова, което той бил избягвал както в изкуството си, така и в делничното си съществувание. Впрочем между тях не е имало нищо повече от прегръдки и целувки. От този момент нататък писмата на Хенри не само до Хендрик, но и до други негови познати младежи са пълни и с двете. Това не е признак за пълно еротично освобождение, а по-скоро за копнеж. Въпреки своите умолителни, патетични писма, Хенри не успявал да придума Андерсен да се виждат по-често. Двамата са се срещнали всичко на всичко четири пъти. Всъщност Хендрик Андерсен хранел безумната илюзия, че е или ще стане велик скулптор. Той търсел съвети, но не ги следвал. Същата мегаломанска амбиция е имал и друг един скулптор от норвежки произход, Вигеланд, който все пак съумял да насели един парк в Осло с чудовищни „творби“.

От всички тези младежи най-приятен бил Джослин Пърс, син на англо-ирландски благородници от графството Голуей, племенник на лейди Грегъри^[5]. Той бил красив, жизнерадостен, възпитан, тактичен и непретенциозен. Години след това Джослин казал, че Хенри е най-прекрасното човешко същество, което е познавал. И добавил искрено учуден, че не можел да разбере защо Хенри е имал такава слабост към него.

Това било най-спокойното от всички увлечения и полуувлечения на Хенри. Обект на последното бил Хю Уолпоул^[6]. Младият Уолпоул, чистосърдечен, спонтанен, съвършено непринуден, бил истинска утеха за застаряващия Хенри. Той правел първите си стъпки в писателското поприще и Хенри можел да го съветва, да го учи на художествените закони, да му дава житейски наставления, морални наставления, да се държи с него полубащински, полуприятелски, в зависимост от психологическия момент.

През лятото на 1914 година Хенри вече бил болен. Той се интересувал страстно от войната. Както цял живот, така и сега смятал, че Англия е огнището на цивилизацията. Не можел да слуша критиките на американците, а още по-малко за помощта, която американците от ирландски произход оказвали на неприятеля. Много негови приятели, сред тях и Джослин Пърс, се сражавали. Той искал да направи нещо. Сам предложил да прекарва по няколко часа с ранените белгийски войници, тъй като се търсели хора, които да говорят с тях на френски. Не било много, но все пак било нещо за един болен и капризен старец.

После Хенри решил да направи и нещо повече. Подтик за това му дала една малко смешна бюрократична случка. През лятото на 1915 година, когато всичко годно било на фронта, Хенри се намирал в Рай и както много други здравомислещи хора не можел да предвиди какъв ще е краят на войната. По едно време поискали от него да се регистрира като чужденец. Това го разстроило. Той живеел в Англия от тридесет години, а общо му се събирало, че е прекарал там половината си живот. Почти всички хора, които обичал, се намирали в Англия. Обичал и самата страна. Понякога я наблюдавал от разстояние; но той наблюдавал от разстояние всичко и навсякъде. Доколкото бил в състояние да изпитва лоялност към нещо, то било към Англия.

Въобще не се двоумил. Трябвало да направи само едно. Подал молба за английско поданство.

Ако не била войната, нямало да постъпи така. Хенри не бил такъв човек, който би сменил националността си, името си или каквото и да е друго, свързано с него. Това не му било в стила. Вероятно е знаел, че за него е щяло да бъде по-добре, ако бе направил тази промяна години преди това. Бил по-известна фигура в Англия, отколкото в Америка. Водещите политици, и особено министър-председателят Аскуит, който имал литературна култура, го уважавали дълбоко. Като англичанин Хенри е щял да получи всички държавни почести. Той обаче не се бил замислял върху този въпрос.

Но ето че сега, през тази мрачна военна година се замислил. Без да отлага повече, пристъпил към действие. Това бил рицарски жест от негова страна. Единственото, което можел да даде, било своето име. И било редно да го даде. Обяснил всичко това на роднините си в Америка, но им заявил, че вече е взел решението си. Вестниците разтръбили новината, самият министър-председател бил единият от поръчителите му.

Англичаните били във възторг. За тях, разбра се, това било страхотна реклама. Световната културна общественост смятала Хенри за най-видния от живите американци. В „Таймс“ се появила уводна статия по този повод. Англия на държавните служители и аристокрацията, онази Англия, която той описвал и познавал така добре, била удовлетворена.

Наскоро след това здравето му рязко се влошило. Смъртта била близко, но той изкарал още няколко месеца. Умирал бавно и мъчително. Разсъдъкът го напуснал, от време на време го връщал в настоящето и после пак го напускал. На 1 януари 1916 година било съобщено, че мистър Хенри Джеймс е награден с орден „За заслуги“ — най-високият цивилен орден, с който можел да бъде отличен един англичанин.

Той, изглежда, успял да възприеме вестта и останал поласкан. Рядко бил в съзнание, но в един момент изпратил писмо до свой приятел, в което му казвал, че е твърдо решен да оцелее. Имал халюцинации, че пътува с кораб и че е Наполеон. Вкопчен в живота, издържал още няколко седмици и починал в последния ден на февруари.

Погребалната церемония била извършена в Оулд Чърч в Челси, а прахта му била отнесена в Америка. Шестдесет години по-късно табелка с неговото име бе поставена в Ъгъла на поетите в Уестминстърското абатство — съвременният еквивалент на факта, че си погребан там. Шестдесет години са много време; този израз на почит може и да не е кой знае какво, но повече от това не може да се направи, а и то има символично значение.