Чарлс Пърси Сноу
Реалистите (4)

Достоевски

Жилището, в което Достоевски прекарал детството си, е запазено и до днес най-добросъвестно и с благоговение. Това е едно доста мрачно място. По времето на Достоевски — роден през 1821 година, той е живял в този апартамент в Москва и е учил в него до тринадесетгодишната си възраст — е имало четири стаи и още една, използвана като кухня. По-късно стената между две от стаите била съборена за нуждите на музея. Допреди това никоя от тези стаи не е била по-голяма от четири и половина на четири метра. Те всичките и до днес са тъмни. Стените напират и създават чувството за клаустрофобия.

Семейството на Достоевски нараствало, но всички продължавали да живеят в този апартамент, майка, баща и пет деца, заедно с, така поне знаем, седемте слуги.^[1] Невъзможно е да се предположи къде са спели тези седем слуги, но в Русия от деветнадесети век домашните условия, изглежда, не са тревожили никого. Дори в една сравнително богата къща като тази на Толстой многобройните слуги просто се изтягали в който ъгъл завърнели.

Седем слуги не означавало, че семейство Достоевски били заможни. Точно обратното, те били определено бедни. Бащата бил лекар и работел в болницата за бедни, която се намирала в същата сграда. Поради това, че работел там, той имал правото, доста скромно право, на този апартамент. Освен това имал и малко частна практика.

Социалната градация в царска Русия обикновено трудно може да се сведе до някакъв английски еквивалент, но статусът на доктор Достоевски е може би по-разбираем от този на повечето други хора. Има нещо неясно и мистериозно около неговия род, но несъмнено в един момент те станали благородници. Това не било трудно в Русия от осемнадесети век и можело да се получи (подобно на вписване в английския списък на наградените) вследствие на повишение в държавната служба. Фамилията Достоевски обаче западнала и дядото и бащата на доктор Достоевски станали свещеници. Това автоматически означавало, че родът преставал да бъде благороднически.

Вместо да стане свещеник, както възнамерявал първоначално, доктор Достоевски се включил в системата на военното медицинско обслужване и направил добра кариера. Получил няколко отличия, които с времето му върнали, също така автоматично, някогашното положение на рода. Когато напуснал войската и станал зле платен лекар в болница за бедни, формално той имал ранга на наследствен благородник (дворянин). Но не бива да смятаме, че благодарение на това той или неговите синове изглеждали социално издигнати в очите на земевладелческата аристокрация като семейство Толстой или на много по-богатите, но една степен по-малко аристократични фамилии като Тургеневи. Писателят Фьодор Достоевски никога не си е и мислил, че има в себе си нещо аристократично. Вярно, че в Омския затвор обикновените престъпници го считали за дворянин и съответно го мразели. При подобни обстоятелства в Англия това би се случило с Тролъп, който също така бил беден и злополучен.

За да разберем бащата на Достоевски, ние бихме могли да го сравним с англичанин от категорията на Тролъп, отчаяно вкопчен в социалното си положение. Той не позволявал на децата си да дружат с децата от простолюдието, нито дори да говорят с бедняците — негови собствени пациенти — в болничната градина. Доктор Достоевски бил стиснат човек, но ограничавал семейството и себе си от много неща, само и само да може да изпрати своите синове в по-добро (тоест обществено издигнато) училище. По същия начин и при същите жертви той успял да запише Михаил, по-големия брат на Фьодор, и самия Фьодор в Главното военно инженерно училище. За тях нямало нищо по-благородническо от това да станат офицери.

Доктор Достоевски бил също такъв мрачен човек като апартамента, в който живеели. Той ги карал всеки ден да ходят на църква. Бил ревностно или по-точно маниакално религиозен. Бил необщителен, разочарован, педантичен, ревнив към жена си, ужасно строг към децата си (макар че не им налагал физически наказания). Те вероятно са имали изключително потискащо детство. Съпругата на доктора била много по-мила и любеща. Дъщеря на търговец, тя донесла със себе си малко пари и имала някои доста заможни роднини. Доколкото в апартамента влизала някаква веселост, тя идвала чрез майката и нейните близки. Друга мистерия около доктор Достоевски и бащината фамилна линия е, че не е известно негов роднина да е прекрачвал някога прага на четиристайния апартамент. Освен това, както много често се случвало в подобни руски семейства, майката била неизмеримо по-сведуща, по-делова и предприемчива от бащата. Доколкото в живота им имало някакъв ред, той се дължал на майката.

Те заели пари, за да си купят малко имение и сто крепостни селяни мъже в Тулска губерния. Макар че Достоевски и Толстой не се срещнали нито веднъж, това скромно парче земя било доста близко до недотам скромното имение на Толстой в Ясна поляна.

След като се сдобил с тези няколко изоставени села, с тази неплодородна земя и с една четиристайна къща със сламен покрив, доктор Достоевски вероятно се е почувствал най-накрая дворянин, който живее съобразно с положението си. Но светлината и топлината в дома на Достоевски идвала единствено от майката. Тя обаче била туберкулозна и умряла, когато Фьодор бил петнадесетгодишен и преди той и брат му да напуснат къщата, за да се учат във военното училище.

Детството им било нерадостно. Доктор Достоевски не бил необразован човек. Сам той учел момчетата на латински, частни учители им преподавали френски и богословие, в мрачния московски апартамент имало много книги. Нямало обаче никакъв външен отдушник за едни такива енергични момчета като тях. Когато протестирали за нещо, водачът бил Фьодор. На тази възраст той бил най-жизнерадостното дете в семейството си, но това не значело кой знае колко много.

В детството си Фьодор не бил лишен напълно, като Балзак и Тролъп, от родителска любов и грижа. Той се радвал на известна любов и на прекалено много грижи. Не изпитал нищо подобно на болката на Дикенс, когато го изпратили във фабриката за вакса. И все пак атмосферата в неговия дом била потискаща. В по-напреднала възраст Достоевски благодарял на бога за това, че бил възпитан „по руски“, „в благочестие“. Възпитанието му наистина било благочестиво. Но един чужденец от друг век не го възприема само като руско. Условията в много английски домове от деветнадесети век били също толкова ограничаващи, макар че обикновено обстановката не била чак толкова мрачна.

Съмнително е, че тези детски години са оставили голям отпечатък върху него. Въпреки всички онези сили, които се борели неразрешени в неговата природа, той бил изненадващо устойчив по дух. Винаги се отнасял подозрително и се чувствал неловко с хората, които не познавал добре, и в това отношение неговото детство не му е помогнало. В компания бил сдържан и мълчалив, особено сред писатели, така че онзи, който очаквал от него да говори като персонажите от книгите си, оставал безкрайно изненадан. С близките си, каквито в целия си живот има не повече от четирима-петима, бил обратното на сдържан и мълчалив и тогава наистина говорел като персонажите от книгите си.

В инженерното училище в Петербург се появили някои симптоми, които предвещавали бъдещето му. Той не харесвал училището. Не харесвал съучениците си. Игрите им били груби, прекалено груби и Фьодор неведнъж бивал въвличан в тях. Скоро другите установили, че той умее да се грижи за себе си. Бил мълчалив, необщителен, беден в това общество от главно заможни младежи. Бил блед и не особено привлекателен, с голямо чело, малки пронизващи очи и сплескан нос. На всеизвестните рисунки и снимки изглежда по-тъмен, отколкото е бил в действителност. Косата му всъщност била светлокестенява и той приличал на русин северняк. За времето си бил среден на ръст, вероятно около метър и шестдесет и пет-шест сантиметра, приблизително колкото Толстой и с няколко сантиметра по-висок от Стендал, Балзак и Дикенс. Бил с широки рамене, жилест, много по-силен, отколкото изглеждал, както установили кандидат — изтезателите му. Фигурата му не била елегантна, нито изящна. Ръцете му били необичайно големи, с много дълги, кокалести пръсти.

Предметите, които учел, не му допадали, но се трудел над тях най-добросъвестно. По всичко — освен по математика, която не разбирал и смятал за ненужна, изкарал изпитите си добре и накрая завършил с висок успех. Когато вече почти шестдесетгодишен отговарял на писмата на свои почитатели, като им давал практически буржоазни съвети, той препоръчвал на младежите да следват неговия пример, да залягат сериозно в учението и да изкарват добре изпитите си.

Четял много, четял всичко, което било достъпно за един руски интелектуалец през периода около 1840-та година — Шилер, Хофман, Балзак, Юго, Корней, Пушкин и на първо място Гогол. Започнал да пише. Вероятно в някои моменти е бил сигурен, че това ще бъде неговият живот.

И още нещо — започнал да прави дългове. Това също щял да бъде неговият живот. Придобил този навик много отрано. По-късно, когато поел отговорности, които повечето хора не биха поели, този факт става по-понятен. Но когато бил още млад студент, парите се изплъзвали от джобовете му без видими резултати. Той не показвал с нищо, че разбира значението на парите. Вярно е, че младежите на тази възраст обикновено изпадат в дългове. Вярно е и друго: той бил бедно момче сред богати и не искал да изглежда такъв. Но за какво харчел парите си? Не за пиене, в това отношение бил въздържател за русин от деветнадесети век. Не за комар, който все още не го привличал. Не за жени, тъй като бил прекалено стеснителен и трябвало да мине доста време, докато се отприщи емоционално. И въпреки това на седемнайсет-осемнайсетгодишна възраст непрекъснато заемал малки суми, двайсет рубли, десет рубли, пет рубли, а после неговите кредитори нахълтвали в стаята му и настоявали да им се изплати. Сякаш имал някакво хроническо заболяване, от което не се излекувал докъм шестдесетгодишната си възраст, когато започнали да го считат наред с Толстой за най-големия писател на Русия.

През началния му период в училището неговият баща, който бил скъперник и сам той бил преследван за подобни дребни суми, съумявал да му помогне, когато получел неговите отчаяни, умолителни писма. Но бащата починал, когато Фьодор бил втора година в гимназията. Обстоятелствата около неговата смърт все още не са изяснени. Животът на Фьодор бил помрачаван от низ драматични или както казвали неговите врагове, сякаш сам той го правел нарочно, мелодраматични епизоди, каквито няма в живота на никой друг голям писател и на почти никой друг човек. Дълги години смъртта на неговия баща се е смятала за първия епизод от поредицата. След като починала жена му, доктор Достоевски се отказал от службата си в болницата за бедни и се оттеглил в своето западнало имение. Там станал още по-мрачен от преди, напивал се до вцепеняване, заживял с една от крепостните си селянки. Мълвата гласи, че станал още по-проклет по характер и крепостните селяни го ненавиждали. През един ден на 1838 година, отново както гласи мълвата, няколко крепостни селяни го убили на собствената му земя. Успели да убедят полицията, че е умрял от апоплектичен удар, тъй като често преди това бил страдал от пристъпи. Дълги години истинската причина за смъртта му останала скрита за всички други, освен за семейството му.

Когато накрая тя станала известна, всички повярвали. Една такава смърт отговаряла напълно на целия живот на Достоевски, както и на неговия характер. Нали Иван Карамазов казва: „Кой не е желал смъртта на баща си?“.

Вероятно, макар и да не е сигурно, Фьодор повярвал на историята с убийството. Категорични доказателства за това няма, а някои косвени свидетелства дори говорят за обратното. Към края на петдесетте си години той посетил старото имение, във връзка със случая написал на жена си бодри, изпълнени с любов към дома и семейството писма и настоявал при първа възможност тя да заведе децата им там. Достоевски винаги гледал да държи децата си настрани от мрачни книги и неприятни сцени, тъй че той едва ли би пожелал те да отидат там, ако е вярвал, че баща му е бил убит на това място.

Неговата втора жена, Ана Григориевна, чиито показания заслужават пълно доверие и която писала в продължение на цяло поколение след смъртта на Достоевски, не споменава никъде за това убийство. Тя го обичала предано и вероятно е чула истината или онова, което е смятал за истина. Няма причина, поради която да е трябвало да я крие, след като били минали толкова години.

В Съветския съюз днес има множество висококвалифицирани изследователи на Достоевски. Всеобщото мнение е, че историята с убийството не е доказана. Напоследък някои изследователи споделят твърдо прозаичното заключение на полицията — смърт от апоплексия, и най-вероятно това е истината, макар че така е по-безинтересно. (Джоузеф Франк, който издаде неотдавна първия том на своята научна биография, стига до същото заключение. Франк освен това изтъква, че Фройд е базирал един свой дълъг анализ върху някогашната, сега вече поставена под съмнение история.)

След като завършил образованието си, Достоевски автоматически станал офицер (лейтенант) в руската армия — ранг, който щял да получи отново, макар и по не толкова конвенционален път, след двайсетина години. Бил назначен в Петербургския инженерен корпус и му определили да работи в проектантското бюро. За историята остава тайна с какво е трябвало да се занимава в проектантското бюро, но най-вероятно е трябвало да изготви план за военни укрепления. Скоро той разбрал, че проектантското бюро съвсем не може да бъде мечтата на живота му. Вярно, така щял да има редовен, макар и малък доход, но въпреки това се отказал от службата си. Започнал да пише, както възнамерявал отдавна. Вече бил спечелил няколко рубли от превода си на една книга от Йожен Сю. Бил точно на двадесет и три години, когато приели оставката му.

Пишел роман. Бил уверен, че от това зависи бъдещето му. Важно е да запомним, че въпреки цялата си нервност, болезнена подозрителност и неспособност да се справя с ежедневните житейски проблеми, въпреки всичко, което му се случило, Достоевски на младини, а и по-късно притежавал един резерв от безгранична надежда. Веднъж той казал за себе си, че е като котка с девет живота. Един от тези животи, най-дълбокият, не му изменил.

Когато през зимата на 1844–45 пишел своя роман, той естествено бил задлъжнял. Живеел в една мрачна квартира заедно със своя бивш съученик Григорович. Хранели се зле. Романът трябвало да завоюва успех и да сложи край на всички тези дребни несгоди. Той писал и редактирал в продължение на шест месеца. Романът не бил обемист, каквито пишели неговите съвременници в Англия. Днес подобна книга бихме нарекли повест. На нас ни е известна под заглавието „Бедни хора“.

Достоевски бил създаден за драматични ситуации. В някои от историите за него бихме могли да се усъмним, но не и в тази за начина, по който била приета „Бедни хора“. Ръкописът попаднал някак си у Николай Некрасов. Не много по-възрастен от Достоевски^[2], Некрасов тогава все още не бил онзи прекрасен поет, какъвто станал по-сетне, но вече бил фигура в литературния свят и се опитвал да намери някакъв материал бомба за прочутото си либерално списание „Современник“. Достоевски знаел само това, че Некрасов може би ще има предвид неговия роман. Бил неспокоен и една нощ не си легнал почти, докато настъпила зората, ранната зора на бялата петербургска нощ (било през юни). Сигурно е било светло като ден.

Вратата на стаята му се разтворила с трясък. Вътре влетели Некрасов и Григорович. Цяла нощ били чели „Бедни хора“ и останали поразени. Прегръдки, сълзи, поздравления, разговори за Гогол, разговори за великото бъдеще на руската литература, за Достоевски, за неговия чудесен роман. Некрасов кръстосвал стаята надлъж и нашир и викал, че Белински, великият Белински трябва да прочете ръкописа още същия този ден.

И до днес друг такъв влиятелен литературен критик като Белински не е имало. Той оказал огромно въздействие върху руското художествено слово още от неговото време, та до днес. Именно той, доколкото това е по силите на един критик, спомогнал да се събуди интерес в руската литература към социалните проблеми. При това бил превъзходен, многостранен, либерален критик. Вероятно той не би приел онова изкуство, което няма никакви корени, както и чисто вербалния естетицизъм. През тази бяла нощ на 1845 година Белински бил на тридесет и четири години, но имал туберкулоза и вече бил сериозно болен.

Всъщност той не прочел ръкописа в деня, в който му го връчил Некрасов. На него вече му било втръснало да слуша за разни нови гоголевци, макар че сам изпитвал и подклаждал страстното желание да се създаде една велика руска литература. Белински почакал два-три дни. После ентусиазмът надделял и той също така прекарал цяла една нощ в четене. На сутринта настоял да му доведат веднага Достоевски. Без отлагане. Достоевски бил надлежно доведен в разнебитеното жилище на Белински. Не е ясно дали в стаята освен тях двамата е бил и Некрасов или някой друг. Достоевски видял един по-дребен и много по-мършав от самия него човек. И чул глас, който говорел с целия авторитет на натурата на Белински. Чул онова, което много малко писатели, млади или стари, са чували: че е написал велика книга, по-велика, отколкото сам той, Достоевски, можел да си представи.

Достоевски си тръгнал, спрял се до реката и се загледал в нея, ликуващ и смирен. По-щастлив момент не бил изживявал и нямало да изживее дълго време занапред.

Ние, които сме толкова отдалечени по време и условия, се удивяваме как е могъл Белински да усети гения, лежащ в основата на „Бедни хора“. Наистина той прехвалил книгата, взета сама за себе си. Няма защо да казваме, че тя има големи качества. За пръв роман е изключително нетипична. Не съдържа почти нищо от автобиографичен характер, освен познаването на бедняшките жилища, евтините гостилници и подробностите от живота на петербургската бедна полуинтелигенция. Социалният произход на чиновника Макар и на неговата трогателна приятелка няма нищо общо с този на самия Достоевски и той явно го е описал по наблюдения. Достоевски наблюдава своите герои със съчувствие и жалост, но без никакво снизхождение, макар и понякога със сантименталност. Наблюдава ги с пълното съзнание за възможностите или липсата на възможности, които им се предоставят в отговор на страданието. Целият роман е издържан в много по-мек тон, отколкото творбите на неговата зрелост.

Съществува една странна особеност. Общо взето, езикът тук не е така небрежен и неясен, както обикновено у Достоевски; може би защото е имал време да преработва книгата си. Но ние твърде трудно бихме могли да си го представим, че пише елегантно или дори пестеливо. Неговият възбуден, пищен журналистически стил е изказът на човек, който е бързал, който, както сам е чувствал и казвал за собствените си книги, се е вдъхновявал от разни идеи, но почти винаги е оставал разочарован от резултата. Неговият език някак си действа; руските естети казват, че той не се накърнява при превода. Достоевски умее да подхвърля в диалога си фрази, които човек трудно може да забрави. Там думите се открояват и правят изумително впечатление, което може би се подсилва още повече поради небрежността на наративния текст.

Романът „Бедни хора“ донесъл огромен успех на автора си. Може би също такъв, какъвто десет години след това^[3] донесла първата публикация на Толстой „Детство“, също излязла под редакцията на Некрасов. И все пак нито едната, нито другата книга предизвикала, а и не можела да предизвика такъв изключителен масов успех, както „Пикуик“ в Англия през 1830-те години. В Русия от средата на миналия век не съществували такива методи на публикуване и книгоразпространение, които да обхванат широка публика, нито пък е имало толкова широка публика. Въпреки това двадесет и пет годишният Достоевски станал един от най-видните младежи в интелектуален Петербург, всепризнат, ухажван, канен навсякъде.

Само след няколко месеца обаче всичко тръгнало накриво. Неприятностите били от смесен характер, отчасти политически, отчасти литературен, както било типично за литературните дела в Русия от времето на Пушкин нататък. Достоевски издал „Двойник“, извънредно оригинална книга, в известен смисъл предвещаваща по-късното му творчество, макар че не е така здраво вкоренена в живота. В началото „Двойник“ била посрещната радушно, но после литераторите ревизирали мнението си. Белински не я харесал и написал рецензия, изпълнена с разочарование. Според него тя била на границата с клиничното. Белински бил интелектуалният водач на прогресивна Русия и новата насока, по която поел Достоевски, го безпокояла.

Достоевски издавал творбите си в списанието на Некрасов, което било основният прогресивен печатен орган. Почти всички приятели и поддръжници на Достоевски стояли на прогресивни позиции и го считали за човек от тяхната среда. Може би все пак са съзирали у него известна противоречивост. И въпреки това сам той мислел, че действително принадлежи към кръжеца на Некрасов, както щели да покажат близките събития.

Както изглежда, най-големи неприятности му е причинявал неговият характер. Достоевски бил почти патологично напрегнат, мрачен, подозрителен. Когато можел да има доверие на някого, бил в състояние да го дари и с цялата си любов. Когато покровителствал някого, се чувствал свободно. Но когато смятал, че не го обичат или още по-лошо — когато си мислел, че му се подиграват, тогава нито можел, нито искал да проявява търпимост. За такъв изключително нашумял начинаещ писател като него той бил абсолютно неинтересен в компания. Това не намалявало завистта, която един изключително нашумял начинаещ писател би трябвало да очаква в Петербург или където и да е другаде. Достоевски не се и опитвал да смекчава завистта. Създал си много врагове сред писателите и цял живот продължил да си ги създава. Успял да се скара с Белински, който наскоро след това починал. Скарал се с Некрасов, като те двамата се сдобрили едва след тридесет години, и то по инициатива на Некрасов. Изглежда, че Достоевски възмъжал доста късно. Въпреки зрелостта на неговото литературно майсторство в „Бедни хора“ и „Двойник“ той се държал като „изгубен“ млад човек. Няма сведения да е поддържал сериозна връзка с жена до тридесет и четири годишната си възраст, макар може би от време на време да е имал отношения с някое момиче.

Достоевски притежавал и тънък психологически усет. Тази дарба не е обикновена, но редица други писатели също са я имали и са я използвали съвсем естествено като него, например английските писатели Тролъп и Джейн Остин. Но Достоевски се е отличавал и с изключително силно психологическо въображение. А това е една много по-рядка дарба, която вероятно се дава по рождение. Такава дарба не може да се придобие и трудно се ръководи. Но освен рядка тя е и опасна. Благодарение на нея можел да разбира и да споделя не само двойствените мотиви (както сам ги наричал), а и многочислените мотиви, които съществували и в неговата собствена природа, и в изкуството му. Тя не допринесла за яснотата на неговата познавателна мисъл, но довела до някои от най-изумителните му открития. Същевременно довела и до някои психологически измислици както в личния му живот, така и в творчеството му. Толстой, който питаел дълбоко недоверие към психологическото въображение, питаел недоверие и към писателското дело на Достоевски главно, макар и не само поради тази причина.

Като младеж след това триумфално начало Достоевски не можел да намери равновесието между своето въображение, от една страна, и своя интелект, изкуство и обикновеното си човешко съществувание, от друга. Указание за това има в текста на „Бедни хора“ и на последвалите я книги. Указанието е отрицателно. Отношенията между мъжете и жените в тези книги са неестествено лишени от всякакъв секс и дори от най-малкия намек за чувственост. А ние знаем с положителност, че в по-зрялата си възраст Достоевски е доказал своята чувственост. Той е имал своя дял, дори повече от дял, в живота на насекомите, ако използваме собствения му израз за братята Карамазови. Неговите писма до втората му жена, чак до последните месеци на живота му, преливат от чувственост. Той вероятно е нямал животинската свръхпотентност на Толстой, но щастливи са онези човешки същества, които могат да се наслаждават толкова, колкото се е наслаждавал Достоевски.

Изглежда, че постепенно е овладял или цивилизовал въображението си по този така основен пункт, след което изкуството му станало по-земно. „Братя Карамазови“ е топъл и чувствен роман (не само що се касае до отношенията между мъжете и жените), каквито книгите на неговата младост не са. Такива са и „Идиот“, „Бесове“, „Юноша“, всички романи на неговата зрелост.

Достоевски не е имал кой знае колко развити сетивни възприятия. Той почти нямал чувство за природа. Него са го вълнували улиците на Петербург, градският пейзаж, жената, която се вижда в рамката на осветения прозорец, миризмите на малките ресторантчета, занемареният двор зад някоя къща, белите нощи край реката, лепкавите есенни мъгли. Понякога пресъздава поезията на града така, както Дикенс пресъздава Лондон и Галдос — Мадрид. Освен това предметите можели да имат огромна притегателна сила за него, той сякаш искал да ги докосне, все едно че са женски крак, и да ги притежава. В някои от най-драматичните пасажи в своите книги Достоевски използва като хипнотизиран тази своя обсебеност от предметите (например в последните две глави на „Идиот“). Общо взето обаче, неговата чувствителност е чувствителността на еротичната нервна система.

В крайна сметка са го спасили именно инстинктивно отприщените потребности на живота на насекомите — спасили са го като човек и като творец. Но дотогава изминало много време и твърде жестоките мелодрами, които трябвало да изживее, ни най-малко не му помогнали.

На двадесет и пет-шест години той не знаел в какво вярва и въобще какви са позициите му. Неговото психологическо въображение го обърквало с многообразни мотиви, но също важало и за неговото политическо въображение. Често между двете нямало ясно разграничение. Той бил типичен русин от средата на века, който се лутал във всички възможни за един независим човек посоки. Независим, защото никое разумно действие не можело да му наложи своите ограничения — така както би станало в едно организирано буржоазно общество като английското. Много рядко се намесвал неговият инстинкт за реалността, но той все още бил прекалено подсъзнателен, за да го ръководи. Изправян ежедневно пред материални затруднения, той непрекъснато заемал пари. Започнал да получава първите си пристъпи на епилепсия.

Нито тогава, нито сега е ясно какво е било в действителност неговото здравословно състояние и коя е била причината за заболяването му. То го измъчвало от двадесет и пет годишна възраст до края на живота му. Болестта му не била фатална. Той не умрял от нея. По-скоро тя го обърквала, плашела го, но не представлявала смъртна опасност. Причината не е травматичен шок, както гласи общоприетата легенда. В „Идиот“ той дава клинически безпристрастно описание на онова, което изживявал — блажената аура, неясното чувство на щастие, предшестващи припадъка, и безнадеждната депресия след това (която специално в неговия случай продължавала с дни). Бил подозрителен, с извънредно изострени нерви, неспокоен както много други епилептици. Неведнъж се е загатвало, че това негово състояние било в основата на психологическите му дарби. Грубият здрав разум би отговорил, че епилептици има много, но само този е психологически гений.

И така, изтерзан до крайна степен, от време на време смазван от пристъпите на болестта, постоянно без пари, той се присъединил към някаква антиправителствена група, може би най-интелектуалната от всички подобни групи в Петербург. Неин ръководител бил един младши чиновник в Министерството на външните работи на име Петрашевски. Няма нищо чудно, че тези групи включвали и правителствени чиновници или офицери от войската; това било нещо обичайно за царска Русия. Някои от членовете на групата, макар и не мнозинството, били революционери, които обаче нямали определена идея за това какво представлява революцията. Прието е да се казва, че кръжокът на Петрашевски не бил нищо друго, освен дискусионен клуб. Това може и да е било приблизително вярно, но не съвсем. Те четели вестници, обсъждали проекти за една по-добра Русия. Повечето от тези проекти нямали нищо общо с революционното действие. Някои от тях обаче вероятно са имали. На едно събрание самият Достоевски прочел прочутото писмо на Белински до Гогол. Днес то не ни се струва кой знае колко войнствено, но по онова време сигурно е звучало именно така. Гогол бил написал пламенна защита на църквата и държавата, която отхвърляла като извънмерно зло дори възможността за промяна както в настоящето, така и в бъдещето. Отговорът на Белински, който правителството забранило да бъде публикуван или разпространяван по някакъв друг начин, изразявал надеждите на либерална Русия, като задавал въпроса на века — какво да се прави^[4].

Възможно е също така Достоевски да е бил съмишленик на идеята да се създаде тайна печатница, което по онова време се считало за огромно престъпление. Но е вярно и друго, че Достоевски, със свойствената си способност да се увлича едновременно по две крайности, се е числял към, така да се каже, консервативното крило на кръжока на Петрашевски, в който се водели разгорещени дискусии за месианската роля на Русия, за бъдещето на Русия като спасител на света под ръководството на едно по-добронамерено самодържавие и на православната църква с нейната Христова мисия. Няма да сгрешим, ако приемем, че тази мечта го е вълнувала много повече, отколкото всякакви други, продиктувани от здравия разум перспективи; но все пак не бива да забравяме, че здравият разум го е привличал и че за него тези два възгледа са стояли по-близко един до друг, отколкото за нас. И в двата случая той съчетавал в себе си надеждата и съмнението.

За духа на 1840-те години кръжокът на Петрашевски бил либерален. Всяко авторитарно правителство от деветнадесети век би се отнасяло към него с подозрение. Руският царизъм не бил образец на компетентност, но той разполагал със забележително добре действаща разузнавателна служба. Тя успяла да вмъкне свой агент в групата. В донесенията си той докладвал за разговори за въстания, селски бунтове, републикански размирици, социализъм. През 1849 година членовете на кръжока на Петрашевски били арестувани и всичките, включително и Достоевски, били затворени в Петропавловската крепост.

Достоевски изкарал месеци в килията си. Никой не би могъл да изкара месеци в подобна килия, без да започне да се пита как ли ще свърши всичко това. Понякога той вероятно си е мислил, че го чака смърт. Едва ли си е представял, никой нормален човек не би могъл да си представи гротескната драма, която предстояла. Нервите му се успокоили. Той успял да призове своята изключителна жизнеспособност, предпоследния и последния от своите девет котешки живота. Станал по-спокоен, отколкото през последните си няколко години на свобода.

На разпита пред съдиите се държал по-добре от колегите си. Вероятно не е казал цялата истина, но не посочил никой друг като виновен и не се огънал. Не можел да разбере що за съдебен процес е това, но грешката не е негова, тъй като процесът наистина се водел по твърде странен начин. Без да осведомяват затворниците за нищо, съдиите докладвали заключенията си пред военен трибунал.

Присъдата била смърт чрез разстрел. Тя била преразгледана от руския Върховен съд, който изтъкнал, че всички от кръжока на Петрашевски са еднакво виновни и че това значи да бъдат екзекутирани най-малко двадесет души, повечето от които съвсем млади. Препоръчана била каторга и заточение — за Петрашевски до живот, а за такива второстепенни фигури като Достоевски — осем години.

В крайна сметка всички присъди за политически престъпления трябвало да бъдат уточнявани лично от царя. Невероятно е, като си помислим какво количество предложения са били изпращани до горе. Огромната, чисто чиновническа работа, с която е трябвало да се справя царят, в Англия би предизвикала правителствен бунт.

Има още един необикновен момент, който често се изплъзва от вниманието на западноевропейските читатели на „Престъпление и наказание“ и на „Братя Карамазови“. Членовете на кръжока на Петрашевски били осъдени на смърт. Това е така, защото тяхното престъпление било политическо. За всякакъв друг род престъпление, включително и убийство, в Русия нямало смъртно наказание и това било така от времето на Екатерина Велика. Нито животът на Расколников, нито животът на Дмитри Карамазов били застрашени. Ако някой войник убиел или само нападнел офицер, имало начин да се заобиколят тези санкции, които за граждански престъпления често били по-милостиви, отколкото в Западна Европа. В „Записки от Мъртвия дом“ се разказва как един обвиняем, който ударил офицер, успял да излезе жив от затвора.

Царят съответно разгледал присъдата. От всички царе през деветнадесети век Николай I бил може би най-неприятният. Бил коравосърдечен и изпитвал злорадо удоволствие да наказва, макар че външно изглеждал цивилизован. В този случай бил в такова настроение, че дългогодишната каторга в Сибир му се струвала по-подходяща. При това променил присъдата на Достоевски, който трябвало да изкара четири години като обикновен затворник, а после да служи като войник редник. След това царят се посветил на нещо по-интересно. Взел, че измислил една отвратителна груба шега.

Затворниците нямали никаква представа какви са присъдите и въобще съдбата им. Три дни преди Коледа на 1849 година ги събудили и ги накарали да си облекат цивилните дрехи — прекалено тънки за декемврийското време. С карети ги отвели до един от големите учебни плацове, на който били строени войници. Затворниците тръгнали след един свещеник към платформа, драпирана с черен плат. До тях застанало някакво официално лице, което прочело присъдите. Петрашевски. Смърт чрез разстрел. Още няколко имена. После Фьодор Михайлович Достоевски. Смърт чрез разстрел.

Слово на свещеника. Текстът: възмездието за греха е смъртта. Те целунали кръста. Над главите на онези, които имали ранга на благородници, сред тях и Достоевски, пречупили саби — символ, че са го изгубили. Казано им било да си свалят жакетите и да си облекат бели ризи, които били техните савани. Петрашевски и още двама други били отведени настрани и вързани за стълбове, с лице към наказателния взвод.

В списъка на осъдените Достоевски бил шести. Неговият ред щял да дойде със следващите трима. Чувствата, които вълнуват човека минути преди такава смърт, са изразени с изгаряща истинност в прочутите пасажи от „Идиот“, преразказани от княз Мишкин. Човек с психологическото въображение на Достоевски би могъл да опише и наистина е описвал много преживявания, които сам не е изпитвал. Точно такова обаче не би могъл. Има някои преживявания не само от такъв фантасмагоричен, но и от по-обикновен характер, които са извън въображението.

Достоевски постепенно претръпнал напълно. Прозвучала военната команда: „За стрелба!“ Пушките били вдигнати. Забумкали барабаните. От една карета скочил пратеник на правителството. Той носел лист хартия, който съдържал отменянето на присъдата. На него били написани истинските присъди.

Един от осъдените се побъркал. Други се развикали от радост. Трети изпаднали в бясна ярост. Достоевски все още не чувствал нищо. И продължил да не чувства, докато не го върнали в килията му. Тогава чак усетил прилив на щастие.

Смята се, че това упражнение по хумор от страна на царя станало причина за епилепсията на Достоевски. Това не е вярно. Години преди това той вече страдал от нея. Пред лицето на един изпълнен с толкова трагични епизоди и душевни промени живот човек се изкушава да си избира прости причини. Защо Достоевски се обърнал към режима? Защо станал пламенен защитник на християнството? По-нататък ще кажем нещо по тези въпроси. Краткият отговор обаче е, че по душевност и по характер Достоевски е бил невероятно непоследователен. Ако подберем цитати от неговите художествени произведения и от писмата му, ще можем да докажем, че той е вярвал почти във всичко или обратното, почти в нищо.

Понякога причините за неговите позиции са по-прозаични, отколкото е прието да се смята. Често зародишът на поведението на оня Достоевски, когото познаваме от последното десетилетие на неговия живот, на Достоевски от периода на „Дневник на писателя“, чиито възгледи били в пълно противоречие с умерения либерализъм, може да се забележи още в Достоевски от етапа на първите му произведения.

Като правило каторжниците трябвало да вървят пеша до Сибир, с дрънкащи на краката им вериги. И двата крака на Достоевски били оковани във вериги, всяка от по шест-седем килограма. Веригите не трябвало да се махат — нито когато лягал да спи на затворническите нарове, нито ако отидел в болница, чак до момента, в който щял да бъде свободен или до смъртта му. Него обаче не го накарали да върви пеш. Превозили го през Урал с шейна, като температурата спадала до минус четиридесет градуса по Фаренхайт.

И така, началото на неговите четири години, прекарани в Омския затвор, било сравнително сносно. Останалото било ужасно. Каторжниците живеели, натикани в дървена колиба; гадна храна, смрад, студ. Комендантът бил отвратително животно. Вместо с поздрав той посрещнал Достоевски и един друг от кръжока на Петрашевски с предупреждението, че най-малкото нарушение на правилата се наказва с телесен побой. Бидейки благородници, до този момент те не били застрашавани от телесни наказания — една не съвсем незначителна привилегия в Русия на Николай I. Сега, когато били лишени от званието си, вече не се ползвали с тази привилегия. Според изричното разпореждане на царя те трябвало във всяко отношение да бъдат третирани като обикновените престъпници.

Настъпил период на нечовешки трудности и несгоди, понякога смекчавани от прояви на небрежност и поквареност от страна на пазачите и от изблици на типичната за русите доброта. Затворническите лекари позволявали на Достоевски от време на време да престоява в болницата, като измисляли някакви причини, а това вече било нещо доста по-различно. По начало на него не му било разрешено да чете никакви други книги, освен Новия завет, който той научил така добре, както вероятно го е знаел отец Зосима; но разни добри жени от града някак си успявали да внасят тайно книги в болницата. До затвора стигали нормални по вкус храни и водка, които също така били строго забранени. Както и пари. По някакъв необясним начин Достоевски успявал да намира назаем пари с таланта на човек, който би намерил назаем дори на Северния полюс. Някъде по средата на присъдата на Достоевски комендантът бил сменен и жестокостите понамалели. Въпреки заплахите Достоевски и другите политически избягнали телесното наказание, макар че той неведнъж присъствал, когато довличали в стаята пребити от бой мъже.

Никой друг велик писател не е бил подлаган на каторга. По-късно той описал преживяванията си, съвсем леко изменени, в „Записки от Мъртвия дом“, описал ги обективно, без капка озлобление, така, сякаш това било някакво своеобразно божие наказание, понесено от друг. Според Толстой това е едно от най-верните изследвания на човешкото страдание, напълно лишено от сантименталност въпреки човешкото съчувствие. И наистина е така. Това е единствената книга на Достоевски, която Толстой е хвалил.

Факт е, че през времето, прекарано в затвора, здравословното състояние на Достоевски се подобрило. Нервите му се уталожили. Ипохондрията му намаляла. При спокойни нерви той бил много твърд човек. Правело му удоволствие да се занимава с физически труд на въздух. Само в болницата успявал тайно да почете по някой и друг час, без обаче да има възможността да напише нито дума. Всъщност за него това е било почивка от творчеството, такава, каквато някои писатели намират по време на война. Сигурно е знаел, че когато отново излезе на свобода и може да пише, книгите ще започнат да извират една след друга и той ще бъде по-уверен в себе си от преди. Бил убеден, че учи много неща.

По-късно заявил, че тъкмо в затвора разбрал и обикнал истинския руски народ, най-низшите от низшите. Очевидно в този случай някаква своеобразна носталгия стопляла и омекотявала спомените му. Неговите писма от затвора не внушават такива чудесни човешки отношения. Не е ясно дали той е обичал най-низшите престъпници, но едно е сигурно — те не са го обичали. Достоевски не бил общителен дори с хората от своята среда, а с необразованите престъпници нито можел, нито искал да размени дори една дума.

„Записки от Мъртвия дом“, макар и редактирана така, че да го представи не чак толкова мрачен, колкото е бил, е добро свидетелство за действителното състояние на нещата. Сигурно е имало двама-трима затворника, на които той е допадал и пред които съумявал да покаже съчувствието си. В такива случаи излъчвал голямо и истинско очарование. Повечето от тях обаче просто му се подигравали и били доволни, че макар и благородник, той е в същото унизително положение като тях. Този благородник бил по-нещастен в затвора, отколкото хора като тях, свикнали на тежък живот. Така му се падало. Сега той стоял по-ниско от тях, на самото дъно.

Той вярвал също така, че се е научил да разбира не само руските народни маси, но и руската мисия в света. Това довело до някои от сложните колебания и поврати в неговите възгледи. Понякога бил убеден, че не трябва да е сред интелектуалците либерали, че за него няма място там. Отново се изпълвал с ярост срещу режима. Режимът вършел големи злини. Той потъпквал човешките надежди и любовта. Но не можел да бъде променен от намиращите се под влиянието на западноевропейската цивилизация либерали, които не разбирали злото, залегналото в човешките същества зло. Тези либерали си имали своя санитарна програма, според която всичко можело да се оправи чисто и просто, като се промени социалната обстановка. Либералите не смятали, че трябва да се променят и самите хора. Той ни най-малко не бил съгласен. От сбирките на кръжока на Петрашевски Достоевски бил намразил либералите повече, отколкото си мислел. В бъдеще тази негова омраза щяла да се отприщи, още повече че вече имал опит зад гърба си. Само руският народ можел да спаси Русия. Той щял да крачи смирено редом с него.

Смята се, че Достоевски приемал страданието и се подчинявал на властта. Може би. Но не би трябвало също така да се забравя, че той можел да изпитва едновременно много чувства. До известна степен дори взел да мисли по-трезво. Неговият инстинкт за реалност започнал да въздейства върху въображението му. Всъщност той изгубил някогашната си вяра в революционерите, ако въобще е имал такава, дори в най-умните и най-прекрасните революционери от типа на Белински. Те не плували по течението. Ако той искал да напише книгите си и да каже важни неща, трябвало сам да намери пътя към течението.

В затвора го измъчвал един въпрос, който за него бил основен и който щял да продължава да го измъчва до смъртта му. Вярва ли в бога? Всичко това изразил в диалога Щатов-Ставрогин, който написал двадесет години по-късно. Но то винаги е било част от него…

 

 

Ставрогин: — … Вие самият вярвате ли в бога, или не?

Шатов: — Аз вярвам в Русия, вярвам в нейното православие. Вярвам в тялото Христово… Вярвам, че в Русия ще настъпи новото пришествие… Вярвам…

Ставрогин: — А в бога? В бога?

Шатов: — Аз… аз ще вярвам в бога.

 

 

Лесно е да се намерят в творчеството на Достоевски и други такива нюанси на вяра и невяра, на надежда и отрицание по отношение на общественото развитие, на конформизъм и бунтовничество. Лесно е, но не е убедително, Достоевски не открил хармонията. Говорел за руската широка натура (която включва и широтата на мисълта като добродетел). Добродетел или не, той я притежавал в по-голяма степен от който и да е друг.

След като излежал присъдата си до последния ден и краката му след четирите години, били освободени от веригите, Достоевски бил изпратен да служи като най-обикновен редник в един сибирски батальон. Той не знаел, а вероятно и никой друг не знаел колко дълго ще трябва да остане във войската. Можело да минат години. И все пак бил поне частично свободен. Накарали го да върви пеша до Семипалатинск — затънтено гарнизонно градче, в което войниците нямало с какво друго да се занимават, освен с военна подготовка, пиене и комар. Достоевски се отдал на първото и станал добър войник. Другите две занимания не го вълнували; хазартът все още не го съблазнявал. Наместо това той писал на любимия си брат Михаил, като го умолявал да му прати книги и пари. От предпазливост и страх Михаил не му бил писал до затвора. Между тях съществувала истинска братска обич, но от страна на Фьодор тя била по-силна.

След време книгите и парите пристигнали. Достоевски успял освен това да заеме пари от други. Дълговете му нараствали. Сигурно е трябвало да положиш невероятни усилия, за да влезеш в дългове като войник в Семипалатинск. И все пак не бива да забравяме, че още от времето на Пушкин, та до днес писателите се ползват със специални почести в Русия, което е коренно различно от положението в Западна Европа. Той си спечелил приятели и поддръжници, тъй като хората си спомнили, че е писател. Спечелил си един изключително верен и ценен приятел, много млад държавен чиновник на име барон Врангел, който му заел пари, настанил го в своята дача, използвал влиятелните си познанства в Петербург. Наскоро, след като Достоевски пристигнал в Семипалатинск, на трона се възкачил нов цар. Този цар, Александър II, бил по-доброжелателен от баща си. Атмосферата се поразведрила. Достоевски съчинил патриотично — угоднически оди. Скоро започнал да пише и сериозни неща. Още докато бил войник, му позволили да отпечата една повест, макар че името на автора останало неразкрито — твърде странна приумица от страна на властите, като се има предвид, че всеки образован човек в Петербург щял да разпознае безпогрешно стила на Достоевски.

Семипалатинск може и да е бил заспало гарнизонно градче, но Достоевски не водил дълго време заспал живот. Няколко месеца след като пристигнал там, той се влюбил. Бил точно на тридесет и четири години и дотогава не се бил влюбвал, поне няма такива сведения. Ако това е вярно, нужно е известно обяснение. Естествено четирите години, прекарани в затвора, се изключват от живота му. Но по-късно, в по-зрелите си години, той доказал, че е от хората, които влагат много страст във всичко, че е чувствителен и чувствен човек. Може би ще прозвучи твърде схематично, ако кажем, че като младеж неговите чувства и преди всичко въображението му някак си са цензурирали и потискали здравия му разум. И все пак изглежда, че наистина е било така.

Когато най-после се влюбил, той се влюбил необуздано. Любовта му била вихрена, трогателна, изтъкана от най-противоречиви чувства — такава, каквато я бил описал в „Бедни хора“ и в „Неточка Незванова“, още преди сам да я бил преживял.

Няма съвсем точни описания на Мария Исаева, жената, в която се влюбил. Била около тридесетгодишна, с крехко здраве. Имала малък син на име Павел, на галено Паша, който по-късно се превърнал в страхотно бреме за Достоевски. Изглежда, че Мария била болезнено чувствителна жена, образована и честолюбива, изнервена от неблагоприятния развой на живота й. Вземете Чеховите „Три сестри“, поставете ги в условия на бедност и забвение и може би ще получите някаква представа за причините на Марииното недоволство. Никоя от снимките на възлюблените на Достоевски не отговаря на словесните описания на очевидците, но Мария със своята специфична свръхчувствителна напрегнатост изглежда красива.

Съпругът й бил низш чиновник, но останал без работа. Когато Достоевски се запознал с тях, той вече пиел сериозно. Бил затормозен, любвеобилен, малодушен човек. И той като Мария страдал, но маниакалното пиене не му помагало.

В началото Достоевски обикнал цялото семейство. Това станало, преди младият Врангел да дойде на работа в града, и Достоевски жадувал за някаква компания. Той не бил имал приятел от години, поне не такъв, с когото да може да говори. Мария била чела доста книги и преди да уволнят Исаев, те си купували литературните месечници. Нивото на литературните интереси сред образованите слоеве в Русия било много по-високо от това в Англия, макар че жизненият стандарт на англичаните бил многократно по-висок.

Времето минавало приятно у дружелюбното семейство Исаеви. Неочаквано на Исаев му предложили работа в Кузнецк, отдалечен на стотици километри. Кузнецк бил дори още по-затънтено градче от Семипалатинск, но като длъжностно лице Исаев не можел да откаже такава една служба. Още повече че той и семейството му живеели в пълна оскъдица. И така, те заминали. Достоевски осъзнал със стендаловска яснота, че е влюбен.

Започнал да пише страстни любовни писма. Нейните отговори били в същия дух. Няколко месеца след като семейството се преместило в Кузнецк, починал Исаев. Те знаели, че той е болен, но смъртта му вероятно все пак ги изненадала.

Какво да правят? Достоевски искал да се ожени за Мария; двамата си обещали взаимно да сключат брак. Но как? Неговите дългове растели. Той можел да бъде произведен в офицерски чин, но парите, които получавал един младши офицер в царската армия, не били достатъчни за прехраната му. Започнал да страда от по-чести и по-силни припадъци. Додето живеел в Сибир, не можел да изкарва достатъчно пари чрез писане. На стотици километри далеч от него, в омразния Кузнецк, Мария, останала без стотинка, се чудела как да изхранва Паша и себе си. Ситуацията била твърде подобна на тази в „Бедни хора“, където безпомощният чиновник не е в състояние да помогне на момичето, което обича.

След време всичките тези проблеми били разрешени, но тогава изникнало ново усложнение, при което животът сякаш имитирал изкуството. Появил се младият Врангел, добър търпелив и смел — макар че новото правителство било сякаш по-благосклонно, той все пак се подлагал на риск, като дружал с човек, осъден за политическо престъпление и който всъщност щял да бъде под наблюдение още двадесет години. Той заел пари на Достоевски, за да не умре Мария от глад, и продължил да му дава нови заеми. Врангел бил човек със стабилен, устойчив характер и е един от най-благородните герои в цялата тая история.

Затова пък Мария проявила неустойчивост на характера. Тъкмо когато пречките започнали да отпадат една подир друга, тя се влюбила в друг — учител, много по-млад от самата нея. Последвали гротескни, патетични, понякога красиви сцени, сякаш взети от ранните романи на Достоевски. Бури на ревност. Гняв. Сълзи на разкаяние. Угризения на съвестта. Достоевски се сприятелил с младия човек, опитал се да му намери по-добра работа, защитавал го, възхвалявал го пред Мария. Бил готов да се откаже от всички свои претенции и да направи каквото било по силите му за тях двамата. И бил съвсем искрен, тя много добре знаела това. Мария се трогнала извънредно много от тази доброта и в крайна сметка решила, че всъщност човекът, когото истински обича, е Достоевски.

И така, най-накрая те се оженили. Достоевски вече бил получил офицерски чин. Възвърнат му бил благородническият ранг. Изненадващо е колко важно е било това за него, за човек, който до такава степен е бил освободен от обществените условности, много по-свободен от Дикенс, Толстой, Балзак; но и в този случай както винаги той не бил напълно последователен.

Наскоро след това му позволили да се откаже от офицерския си пост. Причините били уж здравословни, но всъщност властите вече били склонни да му разрешат да се заеме отново с литературата. Можел да напусне Сибир, но не трябвало да отива да живее в нито един от двата главни града. За известно време двамата с Мария се установили в Твер. Най-после му позволили да се върне в Петербург, почти десет години след като той, окован във вериги, бил натоварен на шейна на път за Сибир.

Веднага след това двамата с брат си Михаил замислили знаменити и почти толкова оптимистични планове, като тези на Балзак. Достоевски продал на издател своята повест „Село Степанчиково и неговите обитатели“ и успял да погаси някои от дълговете си. Михаил си докарвал сравнително прилични доходи като тютюнопроизводител, но открай време изпитвал желанието да се занимава с нещо по-близко до литературата. Решили да започнат да издават ново сериозно списание. Но не списание за дълбокоумните либерали. Фьодор се бил отдалечил твърде много от тях. Бил се отдалечил твърде много от безветрието от западноевропейски тип. Още в Сибир бил писал на една своя благодетелка: „Ако някой ми каже, че истината е вън от Христос, аз бих останал по-скоро с Христос, отколкото с истината“. Подобни негови афоризми объркали петербургските либерали; те били първите сериозни признаци за двойствеността на неговите възгледи през следващите двадесет години.

От друга страна, той не можел да се приобщи изцяло към славянофилите. Национализъм, да; боготворене на руския народ, да; но не и всевъзможните други реакционни идеи. По някакъв своеобразен начин бил и твърдо останал, типичен интелектуалец от деветнадесети век, здраво вкопчен в остатъците от идеите на Просвещението, коренно различен от Толстой. Например, за разлика от Толстой Достоевски подкрепял еманципацията на жените. Никой правоверен славянофил не можел да направи това.

И така, новото списание трябвало да пази деликатно равновесие между дясното и лявото. В Русия от деветнадесети век това било обикновено рецептата за провал. Всъщност списанието „Время“ си създало име и можело да се допусне, че за няколко години ще възвърне заетите предварително пари. Михаил се занимавал с търговската част, Фьодор бил редактор, деен като Дикенс, проявяващ интерес към всичко, добър журналист като Дикенс и със също такъв остър нюх. Известно време нещата вървели добре. Неговият класически репортаж за каторгата „Записки от Мъртвия дом“ пожънал огромен успех. С други думи, тази творба още повече затвърдила славата му. Големият ентусиазъм не значел повече пари, тъй като списанията купували книгите веднъж завинаги. Той проявил лекомислие и предприел пътешествие из Западна Европа, която, бидейки русин до дъното на душата си, намерил за отвратителна. Посетил Германия, Франция, Англия, Швейцария, а после и Италия заедно със Страхов, негов колега от списанието и между другото един от малкото хора, към които не се отнасял чак толкова подозрително. Въпросът за Достоевски бил коя от тези страни му харесвала най-малко; вероятно Англия, тъй като тя била най-богатата и представлявала върхът на рентабилната цивилизация. Достоевски сигурно е единственият пътешественик от деветнадесети век, а и след това, който е установил, че Швейцария е изключително мръсна страна.

Върнал се в Русия, почувствал се отново добре и написал книгата пътепис „Зимни бележки за летни впечатления“, която му спечелила още по-голяма слава. Страниците за блестящия разкош на Лондон и за детската проституция на Хеймаркит трептят от възмущение. Чудесно било да се завърнеш отново в една чудесна страна. Стига да не бил бракът му.

Бракът му тръгнал накриво още от самото начало. А дори и преди това. Много мъже, по-обикновени мъже, биха знаели какво ги очаква. Ако в него не се бореха такива противоречиви интуитивни чувства или пък ако у него имаше поне следа от Балзаковия реализъм относно жените, той никога не би се оженил за Мария. Но ето че и в този случай, макар че Достоевски вече наближавал четиридесетте, неговото въображение било прекалено силно в сравнение с чувството му за действителност — или, ако щете, прекалено силно за неговата скрита виталност, за неговото участие в „живота на насекомите“.

Малцина са били ръководени от такива силни и широкомащабни емоции. Малцина са живели така вглъбено. Той е човекът, видял и казал онова, което никой друг не е съумял да види и да каже. Но все пак ние не бива да мислим за него като за нещо абстрактно. В края на краищата и Достоевски е бил човек като всички нас, човек от плът и кръв. Макар никъде да няма писмени данни за това, истината е, че той не получил от Мария кой знае какво, а може би и никакво сексуално удоволствие. Няма значение кой е бил виновен и дали въобще някой от тях двамата е бил виновен. Той търсел любовта, но не я намерил. Не проявил проницателност при търсенето. Неговото въображение му било и продължавало да му бъде лош водач. И въпреки това не се чувствал победен; макар и вече на средна възраст, той бил изпълнен с надежди, сякаш бил младеж.

А имал нужда от надежди. Изведнъж всичко започнало да се руши. Той изживял твърде съкрушителна любовна история с една двадесет години по-млада от него девойка, чийто характер бил по-див и от неговия. Тя още по-устремно се втурнала да осъществява желанията си, без ни най-малко да я е грижа кой ще пострада от това. Наричала се Полина Суслова, била дъщеря на бивш крепостен селянин, освободен вследствие на събитията от 1860-те години, образована, крайно независима в поведението си. Независима при налагане на волята си, която не зачитала никакви закони. Полина била написала повест за „Время“. Обожавала Достоевски като писател. Била много красива. Освен във всяко друго отношение била еманципирана и сексуално, макар че това била първата й любовна връзка. В крайна сметка най-вероятно тя го е съблазнила.

Освен това вероятно е била сексуално студена. По-късно тръгнали слухове, че била перверзна, със склонност към садомазохизъм. Възможно е да си е мислела, че са й нужни някакви особено силни стимули и че не трябва да се спира пред нищо. Възможно е и Достоевски с неговото буйно въображение да си е мислел, че му е нужно същото. Това никой не знае. Във всеки случай сигурно е едно — тя била жестока към чувствата на другите.

След като веднъж вече получила власт над Достоевски, започнала да му прави номера. Уговорили си среща в Париж. Той правел всичко възможно да скрие увлечението си от Мария, чието крехко здраве се влошавало все повече и повече. Полина настоявала Достоевски да се разведе с жена си, но поне в този случай той й се противопоставил. Не можел да нарани Мария точно в този момент, при нейното здравословно състояние. В Париж Полина го посрещнала студено, като най-обикновен приятел, и му заявила, че си била намерила друг любовник, по когото била увлечена изцяло, и за съжаление вече не можела да бъде негова.

Наскоро след това любовникът, испански студент, я изоставил. Достоевски трябвало да я утешава като брат, не като любовник. Бил безнадеждно прехласнат по нея. Тя можела отново да упражни властта си над него. Разбрали се да тръгнат заедно на пътешествие из Европа, но като брат и сестра, без никакви любовни отношения. Той трябвало да се съгласи. Важното било да е с нея, независимо при какви условия. Вече бил започнал да играе комар. Безполезните му опити да я спечели отново били посрещани с леденостуден, неприязнен отказ. Не настъпила никаква промяна в отношенията им. Накрая той се върнал в Петербург сам, без пари, без утеха.

Дълго след това историята с Полина хвърляла сянка върху живота му и дори повече от сянка, ако се вземат предвид някои от женските му персонажи. Това била най-бурната любов в неговия живот. В някои от най-измамните моменти на връзката им той може и да си е мислел, че точно тази любов му е нужна. Но от гледна точка на по-нататъшните събития точно тя не му е била нужна.

Интересно е да се отбележи, че през целия този период, а и след него, по време на брака му и на опустошителната история с Полина Суслова, книгите, които пишел, били неестествено лишени от физическа любов. Тук следва да се каже, за да се избягнат съмненията в обратното, че Достоевски не е страдал от излишна скромност. Ако прочетем неговите писма до втората му жена, не може да не ни направи впечатление — въпреки нейната внимателна цензура — неговата жизнерадостна, открита, разбира се, в рамките на разумното чувственост. Но в „Село Степанчиково“ или в „Унижените и оскърбените“ почти няма и помен от това — много по-малко, отколкото в романите на един такъв благовъзпитан англичанин викторианец, какъвто е Тролъп. Тук напълно отсъства либидото на Достоевски, настойчиво и всепоглъщащо, щом се отприщело. Персонажите от „Село Степанчиково“ и „Унижените и оскърбените“ са представени достоверно по отношение на техните душевни, но не и на техните физически чувства. Емоциите са уловени, разбрани, описани с цялото му майсторство да пресъздава действителността, и романите са много по-интересни, отколкото е прието да се смята. Фома Фомич от „Село Степанчиково“ в психологическо отношение е един напълно изграден образ. Уместно е да го сравним с Уилям Дорит, най-характерния пример от творчеството на Дикенс в тази насока. Дорит е много по-блестящ като цялостен образ, но що се отнася до психологическата истина, Фома безспорно е гениален.

Същата вътрешна истина носят и двата нежертвени персонажа от „Унижените и оскърбените“ Валковски и Альоша. Никой от тези образи обаче не се налага като образ на обективно съществуващ човек. Ние много трудно можем да ги видим. През всичките тези години на безумство Достоевски проявил своето цялостно разбиране за хората, визуално, интуитивно, обективно, единствено в небелетристичната си творба „Записки от Мъртвия дом“. Тук хората, които той е наблюдавал в затвора, не само са видени, но и разбрани, наред с душевните чувства съществуват и физическите, душа и плът са едно.

Когато се завърнал в Петербург, след като изгубил Полина, Достоевски открил, че и всичко друго се руши. „Время“, което все още съществувало благодарение на заемите, но обещавало да пожъне успех, било забранено от цензурата. Скоро след това им позволили да основат друго списание, „Эпоха“, но те вече нямали нито вдъхновение, нито пари.

Междувременно Мария умирала. Тя била болна от туберкулоза и от известно време живеела в Москва, тъй като се смятало, с типичната за деветнадесети век вяра във въздействието на „въздуха“, че тамошният въздух е целебен за тази болест. Болестта бързо я сразила и Достоевски бил при нея, когато починала. Там, до мъртвото й тяло, той изживял мъчителни моменти на самоупреци, угризения на съвестта, объркване и скръб. Задавал си въпроса дали е възможно човек да обича някого другиго така, както обича себе си.

Няколко месеца по-късно най-неочаквано починал и брат му Михаил. Това бил нов повод за скръб, по-силна и по-чиста. Това означавало и отговорност, която малцина биха поели върху себе си. Всичките пари на Михаил били погълнати от списанието. Той оставил само толкова, колкото да се плати за погребението му. Оставил освен това вдовица и деца, любовница и още едно дете, както и големите дългове, сключени заради двете списания. Достоевски веднага се заловил да уреди дълговете и да подсигури всички — семействата и, разбира се, сина на покойната си съпруга Паша.

Едва ли може да има по-некомпетентен човек от Достоевски по отношение на финансовите въпроси. До последната година на живота си той не успял да се отърве от тези си задължения. Никой значителен писател (а това важи и за повечето от незначителните) не е трябвало да работи под тежестта на подобни грижи.

Семейства, дългове — те били неговата съдба. Той може и да не е разбирал нищо от търговската страна на живота, но повече от всеки друг е разбирал от съчувствие. Не очаквал, а и не получил благодарност от никого. Просто се чувствал задължен да се грижи за всички тях въпреки собствената си непрактичност. Това било благородно. На мнозина то би се сторило прекалено. Никой от приятелите му не разбирал защо го прави, при това с такава страст. Той, изглежда, въобще и не си е представял, че може да постъпи по друг начин. Неговото поведение очевидно не произтичало от някакво излишно чувство за финансова честност или пък за семеен дълг. Той обичал дълбоко брат си и може би този мотив е бил по-силен от дълга.

И така, притиснат от кредитори, застрашен от затвор за длъжници, той се заловил здравата да пише. Спряло да излиза и второто списание. Нови дългове. Той заел още пари. Получил наследство от някаква богата леля, което бързо се стопило. Отчетът на приходите и разходите на Достоевски би бил кошмар за всеки счетоводител. Взел по-често да получава епилептични припадъци, които ставали и по-силни. Продължавал да пише. Работел върху един роман, който по-късно щял да получи широка известност. Наричал се „Престъпление и наказание“.

Също както при „Червено и черно“, „Ана Каренина“ и собствения роман на Достоевски „Бесове“, подтикът за написването на тази книга бил истински случай. Но както при Стендал, никакъв подтик не действал, ако дълбоко в душата на писателя не съществували подходящи предпоставки, дотогава неизползвани и дори неосъзнати. Подобно на Дикенс Достоевски разбирал настойчивостта на вътрешните мотиви за престъплението. Той вероятно е приемал необходимостта от власт и от поведение, съобразено с нормите на обществото; но същевременно знаел, може би дори смущаващо добре, какво значи да се озовеш извън обществото и да го проклинаш с презрение.

И тъй, неговото въображение било погълнато от Расколников, при това така упорито и силно, че цялата тази история престанала да му се струва неловка. До този момент никой писател не бил представял така, сякаш отвътре, полемиката между нормите на обществено поведение и свободната, бунтарски настроена душа. Никой не е съумял да я представи така и след това. Както се е случвало и с Достоевски (за негово смущение), свободната душа се вслушва в нормите на поведение, но после пак се стреми да си прави своето.

Подобно на останалите негови книги, с изключение на една, романът бил написан, за да се публикува на свезки. Достоевски работел с прекъсвания, под постоянния обстрел на кредиторите, които му досаждали или го заплашвали. Нямал минута спокойствие, нямал време да редактира текста. Всичко това не оказало влияние върху цялостното въздействие на творбата.

При такава изключителна книга обикновено не се обръща внимание на нейните чисто технически качества, но „Престъпление и наказание“ има поне едно такова качество, което не може да остане пренебрегнато. Това е първата творба на Достоевски, в която той разработва, почти без специално да се е замислял, метод за представяне на състоянията на вътрешното съзнание. „Идиот“ и „Братя Карамазови“, както ще стане дума по-нататък, са още по-ярки примери за този метод.

Постепенно, с ежемесечното отпечатване на свезките в „Русский вестник“ (списание, което рядко се появявало на обявяваната дата), Достоевски си завоювал репутацията на един от тримата големи майстори писатели в съвременна Русия. Толстой тъкмо започвал да публикува „Война и мир“. Тургенев вече от доста време се ползвал с известност и бил писател на писателите, признание, което Достоевски не успял да получи приживе. Езотеричното литературно мнение било студено към него и останало такова. Но езотеричното литературно мнение не можело да премахне онова, което цялата останала интелектуална Русия приемала за дадено — че у Достоевски имало нещо като природна сила.

Той продължавал да пише под натиска на своята хроническа нужда от пари. Сега ни се струва странно как е възможно един толкова известен писател — неговото име, наред с тези на Толстой и Тургенев, вече фигурирало в английските справочници за Русия — да живеел в такава оскъдица. Това се дължало отчасти на рицарското му отношение към дълговете и наследниците на Михаил, отчасти на неговата собствена непрактичност и отчасти на това, че тъй като поради горните две причини той винаги бил в нужда, не можел да се пазари със списанията. Книгите носели съвсем малки доходи на писателя, освен ако с тяхното издаване не се заемел някой с по-твърда ръка от ръката на Достоевски. Списанията плащали според руската система на „кола“, като една кола обикновено значела шестнадесет страници^[5]. Оттук по-дебелите книги били и по-доходни. Сумата, плащана на кола, зависела от споразумението между списанието и писателя. Тургенев, който бил много богат, можел да иска по 500 рубли на кола. Толстой, който бил умерено богат, в началото получавал доста по-малко. Достоевски, който бил беден, вземал по 150. Разтърсван от чувства, понятни за всеки писател, той казал: „Готов съм да призная, че Тургенев е по-добър писател от мен (нито за момент не мислел така). Но не мога да призная, че е четири пъти по-добър“. За да приключим с този въпрос, ще добавим, че дори на върха на славата си Достоевски не вземал хонорари от мащабите на Толстоевите и Тургеневите. За „Братя Карамазови“ получил по 300 рубли на кола.

Ето при такива условия подписал най-глупавия и най-опасен договор в литературната история, поне в тази, която ни е известна. Дали действително е било така, или пък сам си въобразявал, но той бил застрашен от перспективата да попадне в затвора за длъжници. Тогава сключил договор със Стеловски, който заслужава да бъде запомнен като най-съвършения експлоататор в книгоиздаването въобще. Договорът им бил следният: Стеловски получавал правото да преиздава всички дотогавашни произведения на Достоевски. Освен това Достоевски се задължавал до ноември 1866 година да му предаде един нов роман, който още не бил написан и който не бил „Престъпление и наказание“. Ако Достоевски не успеел да му предаде този роман, Стеловски получавал всички права над всички творби, които той щял да напише през следващите девет години, без да му плаща нищо повече. Според договора Достоевски трябвало да получи 3 000 рубли. По-голямата част от тази сума щяла да отиде за погасяване на дългове, разписките за които вече се намирали в ръцете на Стеловски, макар че Достоевски не го знаел.

Само човек, изваден от равновесие поради дълговете си, би могъл да подпише такъв договор. Но ако е по-практичен, дори и изваден от равновесие, той пак няма да го подпише. Достоевски го подписал.

Не се заловил веднага за работа, за да спази срока на Стеловски. Може да не е бил много други неща, но истински писател е бил. Той знаел, че „Престъпление и наказание“ е значително художествено произведение. И като значително художествено произведение то го държало в плен. Не можел да освободи творческата си енергия и да се заеме с нищо друго. Това вероятно би важало, макар и не чак с такава убийствена сила, за всеки друг писател в разгара на работата му над един шедьовър.

Но затова пък имал достатъчно свободна енергия, за да се впусне да ухажва една прелестна млада жена, Ана Корвин-Круковска, генералска дъщеря, едва двадесет и три годишна, красива, надарена, силно заинтригувана от известния писател, достатъчно заинтригувана, за да бъде и малко влюбена в него. Друг човек в такова отчаяно и очевидно безизходно положение не би си и помислил за женитба. Но не било така лесно да се укроти кипящата енергия на Достоевски. Той искал да се ожени за нея. Настоявал. Генералът не бил съгласен, но това било само точка в плюс за Достоевски. Девойката, подобно на много други нейни съвременнички рускини от добри семейства, била радетелка за свободата на жената. Майката донякъде й съчувствала.

И все пак Ана накрая му отказала. Тя, изглежда, признала пред по-малката си сестра, че не го обича достатъчно, за да му отдаде живота си, както той би искал от нея.

С удоволствие ще отбележим, че макар след това тя да нямала късмет в живота си, отношенията между нея и Достоевски останали най-приятелски. С удоволствие ще отбележим и друго, че семейството, с изключение на генерала, умеело да цени гения. Майката смятала, че Достоевски е чудесен човек. А по-малката сестра била влюбена в него до уши. За утешение се омъжила за един от най-великите руски математици и така осъществила желанието си да обича и да се грижи за гений.

Дори човек с неговите запаси от надежда можел да се отчае. Безнадеждно обсаждан от парични проблеми, отхвърлен от една от най-прекрасните млади жени, до края на септември 1866 година той не написал нито дума от романа, предвиждан в договора със Стеловски. Обърнал се към Стеловски с молба за отсрочка. Отговорът — категорично не. Всеки можел да му предскаже, че тук нямало да има милост, Стеловски щял да настоява за изпълняването на договорните задължения до последната буква.

Оставал само още един месец. Тридесет дни, за да напише роман. Никой не можел да каже, а и днес никой не би могъл да каже, че Достоевски е имал кой знае какъв късмет в живота си. В този единствен случай обаче той наистина имал голям късмет. Неговите приятели литератори знаели за злощастния договор със Стеловски. Те предложили да измайсторят заедно един роман, като всеки от тях напише по една част; после ще ги съединят и ще предложат ръкописа на Стеловски, който ще бъде задължен да го приеме. При една не чак толкова критична ситуация Дикенс предложил подобна услуга на Уилки Колинс. Достоевски отказал. Гордостта и съвестта му на творец били по-силни, отколкото у много други писатели. Тогава на един от приятелите му дошла нова идея. По това време до Русия вече била стигнала западната техника на стенографията. Обучавали се стенографи. Защо да не ангажира някой стенограф? Всички го били чували, нарушавайки обичайното си мълчание, да говори за някакъв бъдещ проект, тихо, напрегнато, като хипнотизиран, понякога без да спира. Защо да не опита? Ако му потръгнело, щял да успее да издиктува романа до 30 октомври.

Явно не му оставало нищо друго, освен да опита. На 4 октомври двадесетгодишната Ана Григориевна Сниткина дошла в квартирата му. По-късно тя казала, че била вцепенена от благоговеен страх. Достоевски бил нейният писател идол и тя била готова да го боготвори. Той изглеждал зле. Бил раздразнителен, нервен, неспокоен. Не можел да започне работа тази сутрин. Не можел да запомни името й и в продължение на следващите две седмици все така го забравял. Привечер успял да издиктува няколко страници. За нейна изненада той най-спонтанно й разказал някои от житейските си несгоди, включително и сцената с лъжливата екзекуция.

В своите мемоари Ана сама описва външния си вид. Тя може и да не е била красива според общоприетите разбирания, но на снимките се вижда, че е имала хубави очи и чувствително лице. От снимките тя, със своето спокойствие, изглежда по-привлекателна от Полина. Ана била добра, умна, квалифицирана като стенограф. Наскоро преди това бил починал баща й. Затова дошла при Достоевски облечена в траур, който подхождал на ненатрапчивия й маниер на работа. Всъщност на нея въобще не й се налагало да работи. Приживе баща й бил среден по ранг чиновник, който оставил приличен доход на семейството си. Ана можела да продължава да живее с майка си, която била порусена шведка. Но макар че била силно религиозна и не споделяла либералните принципи, Ана все пак била рожба на шестдесетте години. Според веруюто на младите жени от този период те трябвало да бъдат независими. Затова именно решила да работи като стенограф и първата й служба била при Достоевски.

Работела компетентно и при това предано. Вечер се връщала вкъщи със стенографския запис, дешифрирала го и на следващия ден му занасяла ръкописа. Страниците се трупали една върху друга и взели да образуват една доста прилична купчина. Ана непрекъснато го окуражавала разбира се, че ще успеят в срока. Била скромна, не му се натрапвала, но самият факт, че тя седяла кротко до него, го успокоявал. Той продължавал да й разказва разни истории от живота си. Тя се осмелила да го попита защо всичките са толкова трагични. Той й отговорил, и с пълно право, че не е видял кой знае колко щастие в живота си, но се надява да види. Тя продължавала да го боготвори и си мечтаела да може да се грижи за него.

Той приключил с диктуването на 29 октомври. Книгата се наричала „Играч на рулетка“. Полина Суслова била оставила ярка следа върху целия разказ, но по това време Ана сякаш не го забелязвала. Затова пък тя, със своя здрав разум и чувство за отговорност, смятала, че героят е прекалено слабоволев. Той сигурно би могъл да се отърси от страстта си към хазарта? Ти не можела да изпитва уважение към него. Достоевски й казал, че не е толкова лесно. Уверил я, че човек трудно се отърсва от пристрастията си.

Според договора със Стеловски ръкописът трябвало да бъде предаден на 30 октомври. В противен случай Достоевски трябвало да понесе щетите. И той, и Ана, която вече имала делови нюх, били уверени, че Стеловски възнамерява да го измами. На 30 октомври той не бил в кантората си — обяснили на Достоевски, че бил заминал за няколко дни. Никой друг в кантората нямал право да приема нито този, нито какъвто и да било друг ръкопис. Достоевски и Ана обаче предусещали това. Той се бил съветвал с адвокат. Ако ръкописът се депозира в някой централен полицейски участък срещу разписка от старши полицейски служител, тогава договорните условия са изпълнени. Но дори и тук бюрократичната случайност им причинила известни главоболия. Този следобед старшите полицейски служители имали почивен полуден. Достоевски получил разписката едва в 10 часа вечерта на 30 октомври.

Задълженията на Ана приключили. Трябвало им някакъв претекст, за да се срещнат отново. Той я накарал да го покани, за да се запознае с майка й. Два пъти посетил дома им и помолил Ана да му помогне за последната част на „Престъпление и наказание“.

Определили деня — точно две седмици след последния път, когато той й диктувал „Играч на рулетка“. Тя пристигнала и той й казал, че обмисля друг роман, не „Престъпление и наказание“. Вдъхновението за него му дошло от затруднението, в което се намирал негов приятел, човек на неговата възраст, болен, непривлекателен, обременен с дългове и разни други задължения. Той се бил влюбил в едно младо момиче.

Ана не била глупава, веднага разбрала, че той говори за себе си.

Достоевски продължил: щял да нарече момичето Ана, хубаво име. Ана, макар че не била глупава, не била уверена в собствения си чар. Тя си помислила, че той може би отново храни надежди за Ана Корвин-Круковска. Историята вече й била известна.

Достоевски я помолил като жена да го посъветва относно предполагаемия роман. Смята ли тя, че е възможно от психологическа гледна точка такова момиче да се отзове на любовта на такъв човек?

Сега вече Ана прозряла истината. Отговорила му с жар, че, разбира се, такова нещо е възможно.

Тогава Достоевски й казал да си представи, че тя е момичето, а той, Достоевски, мъжът, и че той я моли да му стане жена. Какво би отговорила тя?

Ето какво си спомня самата Ана, че е казала: „Ще отговоря, че ви обичам и ще ви обичам през целия си живот“.

И точно така станало. Но междувременно се случили много неща. Те живели като съпрузи четиринадесет години, до неговата смърт. От нейна страна имало пълна преданост и убеждението, че той е най-прекрасният човек на тази земя. На него му било нужно повече време, докато се влюби безвъзвратно (все още получавал писма от Полина, които го измъчвали), но постепенно така се пристрастил към нея, че вече не бил в състояние да пожелае никоя друга и буквално казано, за да дадем най-точна представа за възторжената му любов, обожавал всеки сантиметър от тялото й.

В своите откровени и честни мемоари Ана казва, че още от началото тя го обичала с цялото си сърце и душа, но тогава любовта й не била ни най-малко физическа. Освен това намеква, че нейната любов винаги е представлявала по-скоро духовно обожание, отколкото нещо, близко до земята. И положително е била убедена, че е така, тъй като се е старала да бъде възможно най-искрена. Вероятно за нея е било по-лесно да изрази физическата любов с действия, отколкото с думи.

Достоевски не се стеснявал да я изразява и по двата начина. Малко по малко неговата привързаност към Ана се превърнала във всепоглъщаща страст. Може би в началото и на него не му се вярвало, но той открил, че през целия си живот е имал нужда именно от това. Край на мъките, на които го подлагала Полина, за да възбуди неговата безразсъдна страст. Край на променливите настроения на неговата първа съпруга. Сега той получавал самопожертвувателната любов на Ана и тя отприщила у него брачната сексуалност, която била в неговата същност. Сега вече можел да се отпусне и да заживее живота на насекомите. Достоевски се отпуснал, и то за дълго. Той често страдал от угризения за своите прегрешения, бил готов да изкупва много грехове. Но в две сфери поне изпитвал по-слабо чувство за вина от повечето други мъже. Не се чувствал виновен, нито пък кой знае колко неловко заради хитрините, до които прибягвал, за да изкара някоя и друга пара. Не се чувствал виновен за всичко онова, което му доставяло удоволствие в секса, особено пък в секса на един щастлив брак.

С течение на годините той все повече и повече се влюбвал, тяхната физическа любов го изпълвала с все по-голям възторг. Ако трябвало да отиде до Москва и да я остави в Петербург заедно с децата, й пишел почти ежедневно, често по няколко писма на ден. Писмата му били дълги, пламенни и чувствени, чувствени като техния пряк телесен допир, който той прославял, като й казал, че скоро двамата ще бъдат пак заедно. Преди да публикува писмата, с които тя напълно основателно се гордеела, Ана внимателно ги редактирала. Проявявайки може би излишна скромност, тя се шокирала, макар и приятно, когато четяла тези възторжени описания на техните интимности. Но се чувствала достатъчно спокойна и самоуверена, за да го предупреди закачливо: нека не забравя, че държавният цензор може да отвори писмата му. „Нищо — непоколебимо й отговорил Достоевски в следващото си писмо, — нека да ги отвори и да ни завиди“. Този пасаж е взет от едно възторжено писмо от 1879 година и по-нататък продължава: „Колко хора след дванадесетгодишен брак се обичат като нас, и то се обичат повече, отколкото в началото?“.

Понякога я упреквал в безредие; но всъщност единственият му истински укор към нея бил, че не е достатъчно откровена, в смисъл, откровена спрямо техните плътски удоволствия. Била прекалено скромна, за да пише (или да говори в интимните им моменти) така, както пишел и вероятно говорел той. В същото това писмо от 1879 година Достоевски направил своего рода описание на брачната любов: „Ще кажеш, че тя е само едната страна, и то най-вулгарната. Но не, не е вулгарна. И освен това в основата си всичко друго зависи от нея“.

Доста проста мисъл за човек, който нямал обичая да се изразява просто. Много време трябвало да мине, докато излезе наяве този негов инстинктивен реализъм. И ето сега най-после реализмът щял да напътства или дори да контролира въображението му. Ето защо знаменитите романи от тези последни четиринадесет години от живота му са по-богати в чувствено отношение, по-балансирани между ума и тялото от всичко, което той бил написал дотогава. Жените в „Идиот“, „Бесове“ и „Братя Карамазови“ са наистина от плът и кръв.

Ана направила много за него. Преди всичко освободила го от неговото собствено въображение.

Въпреки нейната целомъдрена цензура, поради която се е изгубила една голяма част от любовната игра между тях двамата, писмата все пак представляват възхвали на жизнерадостта и невъздържаността. Той ще свали всичките й дрехи и ще я нацелува цялата, отпред и отзад, от главата до краката. Ще съзерцава с наслада любимата плът, както й казвал често. Изглежда, че е обичал разнообразието в секса, така както е обичал разнообразието в емоциите. Можел да се развълнува от мисълта за различни части от нейното тяло. От нейните изящни крака. Краката го привличали особено много. Човек би си помислил, че всичко това е било доста досадно за младата жена, ала тя била търпелива и го обожавала. Странно, но тя не е задраскала нито един пасаж, в който се говори за целуване на крака, за галене на крака, за преклонение пред крака, сякаш не е съзнавала, че нейните крака са били някакъв фетиш. И все пак вероятно е знаела какво да забелязва. Цензурирала е всички пасажи, които, съдейки по контекста, почти сигурно са съдържали намеци за интимна близост. В едно писмо само споменава за синината, останала от това, дето той я ощипал, преди да замине; Достоевски й отговорил закачливо, че ще я щипе, докато престане да я обича, което нямало да стане никога.

Съществуват и по-недвусмислени загатвания, макар и със съмнителна автентичност. И все пак те са показателни. Човек би си казал, че в спалнята на Достоевски се е раздавало правосъдие.

Нейните собствени сведения би трябвало да четем с леко съмнение. Тя говори за неговата ревност. В началото сигурно го е измъчвала дива и истинска ревност. Той бил човек на средна възраст, женен за много млада жена. Обезумявал, когато тя позволявала на някого просто да й целуне ръката. Но в крайна сметка на него не му липсвала проницателност и би било абсурдно да си мислим, че той не е разбирал колко дълбока и предана е нейната любов към него. Ревността като навик, разбира се, може би е продължила да съществува, но човек добива впечатлението, че някои от тези сцени на ревност са измислени и съвсем не са били наситени с такова яростно чувство за собствено достойнство, както ги описва Ана. Тя държала на всяка цена да запази неговата метафизична извисеност. Но няма защо и ние да правим това. Без съмнение той е бил велик човек, но това не значи, че не е бил способен да таи в себе си, подобно на други мъже, известни еротични помисли или дръзки желания. Както и тя. Ана признава, че от време на време му е правили номера, за да провери дали все още е ревнив. По нейните думи той побеснявал, ставал недоверчив, презирал се заради недоверчивостта си, изпълнен с угризения, приемал доказателствата за нейната невинност и двамата напълно помирени, проливали мили сладки сълзи. Може да се напише и друг сценарий, в който двамата подхващат една не особено благородна кавга, като проникновеният религиозен мислител се отдава на някакво въображаемо отмъщение.

Както и да е, техният брак се оказал изключително щастлив, един от малкото щастливи бракове на велики писатели в историята на литературата. При това никой, който познавал младия Достоевски и неговия живот, не би могъл да предскаже такъв брак. Кой би му предрекъл щастие — сравнявайки го с блестящия Дикенс или с могъщия Толстой? Но тъкмо Достоевски получил щастие, не те.

Разбира се, тревогите и неприятностите му не изчезнали, те продължили почти до неговата смърт. През всичкото това време Ана се опитвала и най-после успяла да му създаде мир и спокойствие.

Тя била истинска героиня. Притежавала забележителен стоицизъм и голяма жизнеустойчивост. И добре, че ги е притежавала. Най-напред трябвало да мобилизира волята си срещу цялата пасмина от храненици на Достоевски. Те самите обаче не биха употребили думата „храненици“. Държали се така, сякаш били убедени в очевидността на своето морално право. Обявили се срещу брака. Той не бивало да мисли за брак на тази възраст. А още по-тежко провинение от негова страна било да си мисли, че парите, които печели, са негови и той може да разполага с тях, както си иска. Той принадлежал и трябвало да продължи да принадлежи на всички тях. Такова било властното, грубо мнение на Паша, който вероятно е най-наглият, най-нахалният доведен син, познат в историята.

Не могли да попречат на женитбата, а Ана просто приела, че Фьодор не може да избяга от мрежата на своите задължения. Би било грешка да го насилва. Тук тя не проявила страхливост, а нещо като предпазлива мъдрост. Щяла да се постарае обаче да го отдалечи от всички тях. Имала необходимите извинения за това. Вдовицата на Михаил, ужасният Паша, цялата тая сган, която задръствала жилището им през седмиците след сватбата, вгорчавали живота й. Трудно било да остане насаме със съпруга си. Те водели разни свои млади познати и се отнасяли с нея като с глупачка, която не е достойна да разговаря с Достоевски. Всичко това я разстройвало, но Ана си изготвила план за действие. Един път, когато той отново я сварил да плаче, тя му казала, че цялата тази враждебност около тях ще разруши брака им. Те двамата трябвало да получат възможност да се опознаят.

Решили да заминат за Западна Европа. Както винаги нямали пари. Майката на Ана, която им симпатизирала напълно, им била подарила красиви сребърни прибори и сервиз за хранене за техния бъдещ собствен дом, ако се сдобият с такъв. Заложили ги и потеглили. Смятали да прекарат в чужбина четири месеца. Останали четири години.

Не че не искали да се върнат. Твърде често изпитвали познатата на толкова руси носталгия, подобна на физически глад. Но същевременно се страхували, че ако се върнат, него ще го затворят заради дългове. Натрупаните дългове все още не били изплатени. Дори нещо повече, увеличили се, тъй като починал съпругът на неговата сестра, а той бил един от гарантите на Михаиловото списание. Това означавало ново обещание от страна на Достоевски да изплати няколко хиляди рубли. А приходите им не били кой знае колко големи. Когато пристигнали в Дрезден, той още не бил започнал да работи над нов роман. Можел и наистина получавал малки аванси от Катков, издателят и собственикът на „Русский вестник“, който бил един от неговите верни и благоразумни поддръжници. По-голямата част от тези пари трябвало да заминат обратно за Петербург, за семейството на Михаил и за Паша. Вдовицата на Михаил заявила, че за нея не е удобно да получава сумите през такива неравномерни интервали и че би желала те да бъдат изплащани на всеки три месеца.

Малкото пари, които им оставали, както обикновено просто изтичали през пръстите му. Без много шум Ана поела нещата в ръцете си. Всичките им пари за харчене стояли при нея. Не й било нужно много време, за да разбере, че в тяхното семейство тя ще трябва да отговаря за практическите дела.

И така, през следващите няколко години двамата живеели в най-добрия случай бедняшки студентски живот, а често дори и в още по-голяма нужда. Едното им дете починало още като бебе, но другото, дъщеря им — Любов, оцеляло. Както вече бил направил веднъж в миналото, Достоевски заел пари от Тургенев, когото ненавиждал. А след това се отнесъл зле с него. Да моли за услуга един такъв човек — този факт извадил наяве подозрителността и отмъстителността, на които бил способен Достоевски, а те съвсем не били незначителни. Той се отплатил за услугата по твърде жесток и несправедлив начин, чрез сатиричния образ на Кармазинов от „Бесове“. Тургенев разбуждал всички най-лоши и ксенофобични страсти както у Достоевски, така и у Толстой. Те и двамата чувствали, че Тургенев съвсем спокойно можел да бъде и французин. Бил прекалено поевропейчен. Колкото и да се преструвал, той не обичал Русия. Бил неискрен. Към тях се отнасял покровителствено. Те нямали нужда от неговия тип цивилизованост.

Майката на Ана понякога им помагала да се измъкнат от положението по чисто скандинавски, практично — тактичен начин. Така можело. Достоевски не бил в състояние да изпитва благодарност само към едного, към Тургенев. Майката на Ана обичала дъщеря си и била привързана към Достоевски. Той, изглежда, се е разбирал изненадващо добре със своите тъщи, действителни или евентуални. Когато на Ана и на Достоевски им оставали по няколко излишни стотинки, те си позволявали дребни студентски удоволствия — бутилка вино, плодове, купешки сладкиши. И двамата обичали сладко, сякаш били деца.

Местели се от град в град, от една окаяна квартира в друга. Дрезден — Баден — Женева — Милано — Флоренция — Висбаден. Някъде имало руски колонии, както например в Дрезден и Женева. Така градовете ставали малко по-поносими. Те и двамата говорели чудесен немски, но ненавиждали почти всички германци и почти всички швейцарци. Италианците им се стрували по-човечни, а италианските селяни им напомняли за дома.

В Баден и Висбаден имало казина. Това означавало опасност. Достоевски, който по време на пътешествието си с Полина се отдал на комарджийската страст — страст механична, както жестът, с който посягаш да си вземеш нова цигара, и толкова натрапчива, че не ти дава да се откажеш от играта — отново попаднал под нейната власт. Още по-рано, когато говорел на Ана за „Играч на рулетка“, в думите му нямало високомерна отчужденост. И той, като много други комарджии, си имал свое логическо оправдание, което повдигало духа му. По този начин именно те можели да забогатеят. Всичките им дългове можело да бъдат изплатени само за две-три седмици! Двадесет и пет хиляди рубли — това не било нищо за една печеливша игра. Цялото това стискане за пари, притеснението, че горката Ана няма какво да облече — всичко това било непоносимо, и само по този начин щели да излязат от положението! Освен това той имал своя система. Нужно му било единствено хладнокръвие.

Но не бил хладнокръвен. Освен това нямал представа от законите на статистическата вероятност. Изглежда, си е мислел, че един спокоен англичанин би изпълнил системата съвършено. С положителност си е мислел, че ако е бил англичанин, щял да бъде хладнокръвен. И да не забравя системата си. Щял да знае кога да спре.

Винаги пропилявал докрай нещастните стотинки, които Ана можела да му отпусне. Тя нито веднъж не го упрекнала. Това било ново изпитание за нейната мъдрост. Тя разбирала, че ще е все едно да упрекне някой, обхванат от всепоглъщаща любов. Трябвало някак си да го приеме. Отивала в заложната къща с неговата връхна дреха или с някоя от последните си рокли. Давала му парите. Той й благодарял пламенно, връщал се на масите в казиното и изгубвал всичко.

Всичко това се повторило много пъти. Посещенията в заложната къща станали част от тяхното ежедневие. Трябвало да крият тези свои посещения от подозрителните хазайки. Колкото до самите тях, изглежда, не се чувствали особено притеснени — така както би се чувствала една западноевропейска двойка. Във Флоренция, където останали без никакви пари, Ана заложила част от бельото си.

Тя трябвало да понесе повече трудности, отколкото е нормално за една млада жена. Още през първия месец от техния брачен живот Достоевски получил един от своите силни епилептични припадъци и Ана трябвало да се грижи за него. Не е особено приятно да се грижиш за епилептик след припадък, но тя знаела, че всичко това ще се повтори много пъти, както и станало. Такова нещо биха понесли и други влюбени млади жени. По време на тяхното изгнаничество неговите нерви се изострили още повече, той станал болезнено неспокоен и раздразнителен. Това също биха понесли и други влюбени млади жени, както и житейските несгоди, до които той я докарал. Повечето жени обаче биха протестирали срещу комара, поради който несгодите ставали още по-големи и, освен за представите на влюбения, още по-възмутителни. А почти всяко друго момиче, освен нея би се опълчило срещу ненаситните желания на онези паразити в Петербург. За да издържи, тя трябвало да мобилизира цялата си преданост, до последния атом, но години след това, когато той вече не бил между живите, тъкмо този спомен бил единствената причина за недоволство от нейна страна.

Тя била права, когато го накарала да заминат. Вярно е, че после заплатила за това с твърде висока цена, както и той. Живот, изпълнен с лишения, често под нивото на обикновеното човешко съществование. Комарджийската мания. Болестта, смъртта на първото им дете. Неговите неовладени нерви; напрежението, нормално за хора, които живеят в изгнание. И все пак, като се остави всичко това настрана, тя знаела, че сега той е изцяло неин. Бил неотлъчно свързан с нея и само смъртта можела да ги раздели. За такъв брак си била мечтала тя и за такъв брак се била борила. Единствената хвалба, която си позволила вече като възрастна жена, била, че колкото и да изглеждало невероятно, колкото и по интелект да стояла по-ниско от него (Ана била изключително скромна в това отношение), той я обичал истински и пламенно. Онзи, който се съмнява в това, нека прочете неговите писма, тоест тяхната цензурирана от нея версия — така написала тя с неприкрита гордост.

Въпреки постоянните изпитания в тези чужди, мразени от тях градове, когато всеки ден отивали до пощата, напразно надявайки се на някой пощенски запис, а после тръгвали пак към заложната къща, тя написала в дневника си, че всичко това нямало значение; може би тъкмо тези неща били цената, с която заплащали за своето щастие, с него тя била щастлива до забрава, а знаела, че и той е щастлив, вече била сигурна, че наистина я обича.

Нямало кой да им пречи. Във Флоренция нямало руснаци, нямало с кого да говорят на руски. Това имало добри последствия в практическия смисъл на думата. Тук Достоевски можел по-лесно да седне да пише, отколкото в Петербург. Той продължавал да бъде верен на писателските си навици. В стаята можело да бъде кочина, но върху писалището му царял абсолютен ред: писалките, мастилото, хартията се намирали на своите свещени места. Въпреки цялата си деловитост Ана не била чак такъв маниак по реда и срещала затруднения в това отношение.

Тя трябвало да се приспособи и към една друга негова привичка. Подобно на Балзак и за разлика от много други, Достоевски творял нощно време. Ана си лягала, а той оставал да пише още пет-шест часа, обикновено с голяма скорост. В четири или пет сутринта събуждал Ана и както свенливо е отбелязано в една от най-добрите биографии, бавно и продължително й пожелавал лека нощ.

По този начин именно по време на престоя им в Европа той създал „Идиот“ и по-голямата част от „Бесове“. Бил добър и строг критик на собственото си творчество и затова, говорейки след години за тези свои две книги, обичал да прави следните две забележки. Първо, че ако е нямал чак толкова много грижи, ако е имал малко повече свободно време и не е бил в такава материална нужда, можел да създаде по-зрели и по-стройни в композиционно отношение творби. Можел дори да ги напише в почти толкова безукорен стил, както книгите на омразния Тургенев и тогава те щели да имат шанс да просъществуват също тъй дълго.

Достоевски не го знае, но неговите книги вече съществуват толкова дълго, колкото всяка друга велика творба от неговия век, и ще продължат да съществуват. И все пак в думите му сигурно има известна доза истина. Той винаги обмислял грижливо своите първоначални планове и първоначалните скици на образите си, както се вижда от неговите бележки. Неправдоподобните моменти се появявали в процеса на самото писане. Може да е крайно романтично да питаме дали Достоевски нямаше да бъде по-малко Достоевски, ако тези неправдоподобни моменти бяха старателно окастрени. Възможно е да е така. И все пак едва ли неговата дяволска проницателност би се променила, ако архитектониката на романите му беше идеална като тази на Ибсеновите пиеси.

Вторият самокритичен момент е по-интересен. Обикновено започвал книгите си въз основа на някаква превъзходна идея. Не бил ненужно скромен относно дарбите си и смятал, че никой друг не можел да има такива идеи. Но се самообвинявал в това, че никога не ги осъществявал както трябва. Повечето писатели изпитват подобно чувство, но той имал предвид нещо по-специално. Изглежда си е мислел, макар и да не е използвал този модерен термин, че не му достига техническо умение. Той не би могъл да смята, че му липсва умението да въздейства психологически върху читателя. Но не е бил много далеч от истината, ако е допускал, че не притежава широките технически способности на един Дикенс или на един Толстой.

Достоевски не се е стараел да намери начин, за да изрази динамиката на вътрешното съзнание. Първи Пруст и Хенри Джеймс от големите писатели се замислили дали да не експериментират в тази насока, но дори и те не се заловили с въпроса прекалено устремно. Дикенс и Толстой имат някои случайни попадения в това отношение. А тъй като притежавали технически възможности, за да изразят всичко, те биха направили и повече такива опити, ако са смятали, че си заслужава. Докато Достоевски всъщност имал само един способ, който използвал в романите си за всякакви цели, и това е драматургичният диалог, който по напрегнатост надминава всички граници на нормалния човешки диалог и все пак, като по чудо, внушава не само действителни чувства, но също така колебанията и стремленията на ума и на душата.

Всъщност благодарение на дълбокия психологизъм на Достоевски този единствен технически похват е достатъчен, за да бъдат описани различни видове съзнание. И все пак, когато изследвал княз Мишкин в „Идиот“, Достоевски, изглежда, останал разочарован от крайния резултат. Първоначалното му намерение било да ни каже повече от казаното до този момент за един наистина добър човек. Преценил, че не го е осъществил.

На нас днес ни се струва, че критериите на Достоевски са били почти толкова високи, колкото тези на Шекспир, който сметнал, че всъщност не е сполучил с „Крал Лир“. За мнозина, между тях и за автора на тези страници, „Идиот“ е връх в изкуството на Достоевски, който отстъпва само на „Братя Карамазови“. Някои дори го поставят над него. А и въпреки неудовлетворението на Достоевски, това била неговата любима книга.

Дори само образите на Аглая Ивановна, Настася Филиповна и Рогожин биха били достатъчни, за да накарат и най-добрия писател да си помисли, че животът му не е отишъл непразно. Но опитвал ли се е друг да опише такава доброта като тази у княз Мишкин? Това е едно постижение, което няма равно на себе си. И то е може би в още по-голяма степен несравнимо поради двусмислието, с което Достоевски оставя княза накрая. Това не е, защото князът полудява. Намерението на писателя не е било да представи символичното поражение на добротата. За Достоевски, който приемал съвсем спокойно своята велика идея, Мишкин не е някакъв символ, а уязвимо човешко същество, същество като всеки от нас, чиято сила би намаляла, ако съществуваше просто като персонификация на тази идея. Не, двусмислието се появява още преди да полудее князът. Той говори с Радовски, моли го да повярва, че Аглая ще разбере защо той, Мишкин, трябва да се ожени за Настася Филиповна. Радовски не е симпатичен персонаж, но подобно на други персонажи на Достоевски, той притежава необикновена прозорливост. Фактът, че прекалено голям брой герои се отличават с прозорливост, естествено донякъде е причината за яркостта на романите.

„Винаги съм вярвал, че тя ще разбере“ — казва Мишкин.

Радовски му отговаря направо, че тя няма да разбере. „Аглая Ивановна ви обича като жена, като човек, а не като някакъв отвлечен дух.“

После идва съкрушителният удар. „Вие най-вероятно не сте обичали нито едната, нито другата.“

Веднъж завинаги заявява на Мишкин, че въпреки своята всеобхватна доброта, въпреки че му е чужд всякакъв егоизъм, той не е способен на любов. На онази любов, която изпитват човешките същества. Дотам ли докарва, добротата? Това ли означава добротата?

Както повечето от сериозните въпроси, поставяни от Достоевски, и този остава без отговор.

След четиригодишно изгнаничество Достоевски и Ана решили, че не могат повече. Те имали само един дом. Трябвало да се върнат, макар и да знаели на какъв риск се подлагат. „Идиот“ бил публикуван в списанието на Катков, „Бесове“ излизал на месечни свезки, но те все така продължавали да нямат пари и тънели в дългове. Нямало значение. Достоевски бил способен да каже: по-добре затвор за длъжници, отколкото чужбина. Отново заложили някои свои вещи и получили достатъчно пари, за да могат да си платят пътя до Петербург.

Събрали пари за билетите, но Достоевски помолил Ана да му ги даде. Искал само още веднъж да си опита късмета във Висбаден. Изгубил всичко. Бил отчаян. Изповядал се пред свещеник. Обещал на Ана, че повече никога няма да играе комар. Тя не му повярвала. Вече била чувала такива обещания.

Оказало се обаче, че този път ще спази обещанието си. Комарджийската страст го оставила също тъй внезапно, както го била обхванала. До края на живота си повече не играл комар, поне доколкото можела да забележи Ана, нито пожелал да играе. Тя не го разбирала, нито пък другите. Как може човек така изведнъж да се откаже от някаква своя страст? Обяснението вероятно е по-просто от обясненията за всички други действия на Достоевски. При цялото това вълнение дълбоко в съзнанието си той внимателно обмислял и преценявал всичко — сложните мотиви, противоречивите подбуди, способността си за самопреценка. Може би просто е заключил, че системата му е погрешна.

Ана някак си отново събрала пари за път. Катков им изпратил известна сума, за да си купят билети и да освободят някои от заложените си вещи. Никой друг писател не е имал такъв търпелив издател. Разбира се, това не било само чиста благотворителност от страна на Катков. Каквито и парични главоболия да му създавал Достоевски, той бил едната от двете големи звезди измежду неговите сътрудници. Те се завърнали в Петербург с около сто днешни долара, два куфара, безкрайно признателни и целите омазани в сълзи на радост.

Завърнали се обаче и към предишните неприятности. Оставената от тях покъщнина била разграбена от тълпите Михаилови роднини. Паша бил продал библиотеката на Достоевски, а сега предлагал да дойде да живее при тях заедно с жена си. Благодарение на Катков успели да наемат апартамент от две и половина стаи и да се сдобият на кредит с малко мебели. Старите кредитори започнали да обсаждат жилището, като заплашвали Достоевски със своите дългови разписки. Те много приличат на кредиторите от романите на Дикенс и Тролъп, размахващи в ръцете си „разписките“.

Достоевски бил вече на петдесет години, а те сякаш едва сега започвали живота си. И все пак, почти без да го съзнават, най-лошото било зад гърба им. Имали точно две придобивки. Ана се била завърнала от изгнаничеството не момиче, а уверена в себе си млада жена, изключително щастлива в брака си, сигурна, че е успяла да поеме неговите дела здраво в ръцете си. Когато се завърнали у дома, тя била бременна в осмия месец, но щом се родило детето (малкият Фьодор), започнала да действа като човек с характер и опит, а често и с деловитостта на обещаващ административен служител. Справила се с Паша, на когото не била простила. Казала, че ще го пусне в къщата си заедно с жена му толкова, колкото би пуснала някоя случайна съпружеска двойка от улицата. Не позволила на Достоевски да се разстройва с кредиторите, нито да се среща с тях. С тях също щяла да се разправя лично тя. Можела да бъде забележително хладнокръвен опонент. Добре, щом искат, нека изпратят Фьодор Михайлович в затвора за длъжници. Но тогава те самите трябвало да плащат всичките му разходи. Така било според тогавашните руски закони, които тя била изучила. Това щяло да им струва доста много. Той щял да постои определено време в затвора, а после отново, съгласно руските закони, дълговете му щели да се смятат за изплатени. Така че те щели само да загубят и по-добре да се съгласели дълговете да бъдат изплатени на части. А ако си правели сметка да конфискуват мебелите на семейството, и това не ставало: мебелите не били техни, а на магазините, от които ги били наели. Не притежавали нищо, което можело да бъде взето от кредитор.

За първи път през петдесетгодишния живот на Достоевски някой внасял ред в неговото финансово положение. Наскоро след това тя решила, че ще е добре да стане негов издател и да публикува книгите му в твърди корици. Нито „Идиот“, нито „Бесове“, които били излезли на месечни свезки, не били купени от книгоиздател. Защо да не ги издаде самата тя? Започнала да обикаля книжарниците, научила се как и кога се прави отбив от цената, научила се да сключва сделки. Книгоиздаването не било особено доходно в Русия, но тя успяла да докара нещата до един постоянен приход. Наскоро след смъртта на Достоевски при нея отишла графиня Толстая, която също била решила да стане издател на своя съпруг, и я помолила да я научи на занаята. Двете се сприятелили. След време започнали да печелят доста добри пари.

Втората придобивка на семейство Достоевски била тази, че през годините, прекарани в чужбина, неговата литературна слава нараснала, макар и да била противоречива. Критиците в Петербург и Москва не знаели как да постъпят с „Идиот“ и разрешили проблема, като писали за него колкото могли по-малко. Затова пък с „Бесове“ знаели как да постъпят, и то било да отрекат и отхвърлят романа. Литературното мнение в Русия било разделено на партии. Либералите имали надмощие в повечето списания, макар че списанието на Катков било на консервативни позиции. Без да определяме точно какво е посланието на Достоевски в „Бесове“, а това е един твърде спорен въпрос, то в никакъв случай не е либерално. Повечето прогресивни интелектуалци били убедени, че Достоевски се е превърнал в заклет реакционер и най-яростно се е отказал от прогресивните стремежи и надежди. Същевременно западноевропейската критика откликнала възторжено на творбата и благодарение на това „Бесове“ се превърнала в най-известната книга на Достоевски в Америка и Англия.

Ако човек прочете романа съвсем безпристрастно, почти всичко, казано за него, ще му се стори прекалено опростено. Като художествено произведение „Бесове“ е по-неясен, по-объркан от всички други негови романи. Но в него има знаменити неща. Никой западноевропейски или американски писател не е създал образ като този на Степан Трофимович, макар че около нас има много Степан Трофимовичовци. Никой западноевропейски или американски писател не е сътворил такива майсторски портрети на мисловно неустойчиви хора като тези на Кирилов и Шатов. Но цялата книга е издържана в един дух на страстно омерзение, който ни кара да забравяме, че в нея са залегнали много, най-различни и противоречиви послания.

Идеята за книгата му била подсказана от действителен заговор, ръководен от един младеж на име Нечаев, съмишленик на Бакунин. Той напомнял на Достоевски за заговорите, по които сам някога се увличал. Подобно на мнозина, които познават заговорническата дейност отвътре, той след това я намразил. В Женева бил посещавал разни заседания на либерали, които по-късно също така намразил.

За него не било трудно да мрази. Той преди всичко намразил либералите. Тук под либерали разбираме прогресивно мислещите хора на кръстопът. Техните утопични, необмислени възгледи за бъдещето на човечеството го отвращавали. Според него престъплението съществувало, злото съществувало, всеки човек бил отговорен за действията си. Тези самодоволни глупаци, които заявявали лицемерно, че всичко зависело от обкръжението, превръщали живота в един фарс. Неговите яростни схващания за същността на либералния оптимизъм до голяма степен са верни и днес.

Трябва да се прочете целият текст, а не само две трети от него. Достоевски не по-малко страстно е бил убеден в правотата на своята собствена представа за бъдещето на хората. Ако някой си мисли, че той е виждал някакви добродетели в западноевропейското общество, това значи, че просто чете със затворени очи. Достоевски е човек на крайностите, където и да се намират тези крайности. Той би се съгласил със старата теологическа максима на Шарл Симеон — истината се намира в едната от двете крайности, но никога по средата.

В резултат на „Бесове“ Достоевски незабавно изгубил и нищожната подкрепа на критиката, която имал. Самият той е казвал, че през целия си творчески път е имал двама поддръжници литератори (Белински и Некрасов); колкото до останалите, не желаел да бъде погребан близо до тях, те достатъчно го били тровили приживе.

Писателите предпочитали да се правят, че не забелязват съществованието му. Но той си имал своя публика, на която книгите му говорели повече от тези, на който и да било друг руснак. След „Бесове“ негови покровители станали влиятелните консерватори. И това било напълно естествено. Въпреки двусмислията — а някои от консерваторите били достатъчно проницателни, за да ги забележат — много от възгледите в романа съвпадали с техните. Русия. Православна Русия. Ужасите на западноевропейския материализъм. Световният катаклизъм, който той непрекъснато предричал. Достоевски бил единственият голям писател, чиито позиции били близки до тези на православната църква. И те се възползвали от него. Направили го редактор на реакционното списание „Гражданин“, което всъщност било ръководено от отявления реакционер княз Мешчерски. Давали му скромна заплата, единственият постоянен приход, който той въобще е получавал през живота си. Но Мешчерски имал думата последен и това не харесвало на Достоевски. Освен това не обичал да го използват. Работата не му се нравела и той не се задържал на тази служба дори една година. Бил твърде горд, но както всеки човек се поддавал на обаянието на властните хора. Няма съмнение, че покровителството на Победоносцев го главозамайвало. Победоносцев бил най-интелигентният измежду висшите служители на монархията. Бил един от частните учители на царевича, после станал оберпрокурор на светия Синод и се знаело, че е „сивият кардинал“^[6] в Русия. Неговият възглед за човешката природа бил изцяло песимистичен, едновременно презрителен и мрачен, и изхождайки от тази основа, той се противопоставял яростно на всеки, дори и най-незначителен стремеж към онова, което хората наричат прогрес. Четял Достоевски и му се възхищавал. Всички високопоставени руси от онова време четели много или поне се предполагало, че е така. Достоевски останал потресен, когато разбрал, че царят, Александър II, бил прочел само два или три негови романа.

Победоносцев бил покровител с престиж. Той не смятал да уреди дълговете на Достоевски. А и никой не очаквал такова нещо. Но го избавил от полицейския надзор, упражняван над Достоевски дори и след като той вече бил станал любимият писател на двореца. Победоносцев неусетно повлиял върху неговите политически разсъждения, тоест върху разсъжденията му като публицист, не като белетрист. През онази нещастна година, когато работел в „Гражданин“, Достоевски започнал своя „Дневник на писателя“, където надълго и нашироко разсъждавал за всичко, което му дойдело наум. По-късно продължил да го публикува на отделни месечни свезки за своя сметка. Това произведение засилило връзката му с читателската публика. Достоевски изготвял извънредно грижливо своите отговори на читателските писма, като давал бащински съвети и проповядвал разумност и предпазливост, сякаш самият той бил живял възможно най-порядъчния и най-благоразумен живот. В своите публицистични статии следвал линията на Победоносцевата партия, макар че на него не му било нужно кой знае какво ръководство. Самият той бил твърде набожен.

Ако трябвало обаче да промени или преиначи някой религиозен пасаж в свой роман, не можел. Веднъж, изглежда, все пак се опитал. Той изпращал коректурите на всяка месечна свезка от „Братя Карамазови“ на Победоносцев. Победоносцев благоразумно одобрявал. След като прочел главата „Великия инквизитор“, той я върнал заедно с бележка, в която изразявал възхищението си от литературните качества на откъса, но заявявал, че в следващата свезка всичко това трябвало да бъде най-решително оборено, за да не се накърнява духът на истинската религия. Достоевски отговорил пламенно, че ще го направи. И може би се е опитал. Но не успял.

В периода преди „Братя Карамазови“ (започнал да го пише в 1878, когато бил на петдесет и седем години) Достоевски заживял по-спокойно и по-добре. Благодарение на твърдата ръка на Ана изплатили дълговете и в 1878 година били почти свободни от задължения. Паша, който вече имал голямо семейство, продължавал да предявява разни искания. Достоевски вероятно е имал слабост към този безделник. „Дневник на писателя“ донесъл малко пари, издателската дейност на Ана — доста повече. Тя се заела, отново успешно, с разпространяването на книги по пощата, и то на книги, написани не само от Достоевски. В средата на седемдесетте години Достоевски публикувал „Юноша“ — роман, който силно го разочаровал, този път с основание. Благодарение на тази книга обаче той се сдобрил с някогашния си колега либерал Николай Некрасов. Първата стъпка направил Некрасов. Той казал, че би желал отново да публикува нещо от Достоевски в своето списание. Щял да му плати двойно повече от Катков. Достоевски се чувствал задължен на Катков, но разбрал, че „Русский вестник“ в продължение на месеци ще е зает от новия роман на Толстой „Ана Каренина“. И така, Достоевски с искрена радост дал „Юноша“ на човека, който някога го бил лансирал.

Критическите отзиви за книгата били невероятно добри, несравнимо по-добри от тези за „Идиот“ или „Бесове“. На нас сега може да ни се струва, че всички са били луди. Но обяснението е много просто. Списанието на Некрасов било популярен либерален орган, а списанието на Катков — непопулярен консервативен орган. Сравнително скоро след това Некрасов починал от рак след продължително и мъчително боледуване. Той бил чудесен поет и благороден човек.

Въпреки че периодът на заложните къщи бил отминал, семейство Достоевски трябвало да се местят от квартира в квартира, една от друга по-мрачни и душни, от онзи тип жилища, каквито би наел някой дребен чиновник или младши университетски преподавател. За Достоевски било достатъчно в кабинета му да няма прекалено много хлебарки. До края на живота му те не търсели нищо повече от най-елементарните удобства. Все още имали доста големи медицински разходи. Сега, когато вече нямал толкова много грижи, Достоевски страдал по-рядко от епилептични припадъци, но получил някакво заболяване на белия дроб, което, според лекарите, ръководени от тогавашната вяра в географската терапия, трябвало да бъде лекувано в Емс. В продължение на няколко години той ходил там на лечение. Ана и децата не можели да отидат с него, тъй като това щяло да им струва прекалено скъпо. В Емс той се чувствал нещастен, дори и за един Достоевски. Оттам именно написал повечето от писмата, за които вече говорихме и в които казвал на Ана, че с всеки изминат ден, месец, година я обича повече и повече — писма необуздани, все по-екзалтирани, все по-еротични, изпълнени с все по-голямо обожание.

Заболяването му било определено правилно като емфизема, но то не било крайно тежко и не застрашавало живота му. Лекарите казали, че въпреки всичките си оплаквания, той е невероятно жилав и силен.

Все така материално притеснени, семейство Достоевски си позволили едно-единствено дребно разточителство. Наскоро, след като се завърнали в Русия, те наели за три месеца къща в един провинциален град, съвсем скромна дървена дача. Там получили такова спокойствие, че започнали всяка година да отиват в малкото градче и да наемат все по-луксозни дачи, докато накрая си купили своя собствена. Макар че вече нямали дългове, трябвало да пестят, за да съберат исканата сума, която била 1 000 рубли. Малкото градче било в Новгородска губерния, където русите били построили някои от първите си християнски църкви (в Новгород, Велики Ростов, Псков). Градчето се наричало и още се нарича Старая Руса. Намирало се на около двеста километра от Петербург, на юг от езерото Илмен. През лятото се превръщало в непретенциозен курорт, където столичани отивали да се къпят в естествените води на езерото и да се наслаждават на предимствата на първобитния начин на живот. Инак било абсолютно незабележително.

Само че не останало незабележително, тъй като се превърнало в градчето на „Братя Карамазови“, за което в по-голямата част от романа се говори като за „нашето градче“, макар че в един момент Достоевски вметва следната объркваща забележка: „Името на нашето градче, няма защо да крия повече, е Скотопригоневск“. Скотопригоневск е действително съществувало съседно селище, но няма съмнение, че именно Старая Руса е физическият дом на „Братя Карамазови“. Понякога това изненадва западноевропейските читатели, които обикновено си представят, че подобни драми са ставали в много по-далечни места, може би някъде из Централна Русия, в степите, в някой безнадеждно забутан град. Руснаците винаги са знаели, че „нашето градче“ е Старая Руса. Могат да се проследят улиците, реката, мостът и много други отделни места. В една своя блестяща новела Даниил Гранин методично разкрива какво е запазено днес от града на Достоевски.

Всичко това може да се проследи, тъй като Достоевски описвал географската среда на своето повествование грижливо и с любов, също както Балзак, когато пишел за главната улица в Сомюр. Може би, за да обуздава въображението си, Достоевски се е нуждаел от конкретните реални факти. Още от първите страници на „Братя Карамазови“ личи неговото желание да оживи физическия свят, да го направи от плът, кръв и разум. Това е очевидният смисъл на книгата, който й придава непостигната от него до този момент живост и някаква особена приповдигнатост. И преди в своите произведения Достоевски е обръщал внимание на къщите дори когато хората вътре в тях са като безплътни, като някаква объркана смесица от сложни емоции и раздвоен дух, но той не се е вглеждал кой знае колко в така наречената природа. В „Братя Карамазови“ Альоша оставя тялото на своя любим учител отец Зосима; излиза в градината на манастира, оглежда с възторг нощното небе, целува пръстта и се заклева да я обича винаги. В цялото творчество на Достоевски няма друг такъв пасаж.

Всеки писател, дори и най-великият, би бил щастлив да създаде поне една такава книга в живота си — тоест книга, при която всичко още от началото да тръгне както трябва. Явно, че самият той е бил уверен в това — нещо необичайно за него, — щом като изоставил „Дневник на писателя“ и в първите месеци на 1878 година започнал да пише романа. Известно време преди това му се искало да попадне на някакъв първокласен сюжет. И отново всеки писател, дори и най-великият, би бил щастлив да намери поне един първокласен сюжет в живота си. Стотици автори могат да измислят добри механични сюжети, но истински дар божи е онзи, който е органически свързан с темата. Такъв един сюжет, разбира се, е различен по вид от обикновеното повествование, чийто майстор Достоевски винаги е бил. Повествованието е съществено важно за всеки сериозен роман, но естественият или неизмислен сюжет е нещо, което често липсва дори на големите романи; случаите направо могат да се изброят на пръстите на двете ръце.

Сюжетът на Достоевски е като на добър криминален роман, при това е разработен майсторски. Кой е убил татко Карамазов? Писателят разполагал с всички технически способи, необходими за такъв разказ. Освен това може би за първи път разполагал и с всички технически средства, нужни за задълбочените изследвания, които са най-забележителното нещо в този роман. Възможно е да го е подпомогнала стройната композиция на разказа — тоест изискванията на сюжета. Може би в този случай формата или архитектониката на романа му е дала подходящите възможности, ни повече, ни по-малко (в други свои книги той е имал прекалено големи възможности), за да изрази своите дълбоки мисли.

Що се отнася до темата, като нещо различно от повествованието и сюжета, той е поел риск, който за него е по-малък, отколкото би бил за повечето други писатели. Темата би могла да бъде прекалено схематична. Тя му била подсказана от прочутата Гоголева Тройка — необузданият, бясно препускащ екипаж, който преминава по цяла Русия и повежда русите един бог знае накъде. В разработката на Достоевски единият от конете на тройката трябвало да представлява плътта, вторият — разумът, третият — духът. Бащата на Карамазови, долен, коварен, порочен старец, чийто образ понякога се осветлява от проблясъци на прозорливост, хумор и мъдрост, каквито Достоевски често виждал в подобни персонажи, завещал на тримата си сина своята неуморна чувственост, живота на насекомите, който Достоевски така добре бил опознал от собствения си опит.

При най-възрастния син, Дмитри, тази чувственост се изразява в буйна физическа страст, при Иван тя е скрита дълбоко в него, под скептичния му ум, а при най-младия, Альоша, сублимира в религиозно чувство. Те са трите коня на Тройката. Както казахме малко по-горе, всичко това би могло да изглежда твърде схематично, а героите да се превърнат в стереотипи. Ала при Достоевски, с неговата проницателност и въображение, става точно обратното. Той използва цялата си емоционална многостранност, за да покаже трима водени от инстинктите си млади мъже, раздвоени като самия него и толкова близки до действителността, толкова човешки, колкото могат да бъдат едни литературни персонажи. Малко са онези младежи, които биха прочели книгата, без да се идентифицират с един или друг от братята. Интелектуалците обикновено си представят, че са Иван — умен, колеблив, несигурен дори в това дали вярва в бога, или не, все още не изпитал физическа любов, но не по-малко от другите жадуващ за нея. Когато в началото на 1960-те години в Москва даваха драматизацията по романа, младежите подвикваха по коридорите: „Всички ние сме наследници на Иван Карамазов“. Или: „Не забравяйте. Ние сме наследници и на Альоша“.

Обикновено се смята, че образът на Иван е в най-голяма степен автопортрет на Достоевски. В това има нещо вярно. Особено ако става въпрос за Достоевски като млад. Но може би едва с възрастта човек започва да осъзнава, че Дмитри е по-забележителният персонаж. Той притежава сила, каквато Иван все още не е намерил у себе си. Дмитри върши зли неща, истински измамник е и въпреки всичко иска да бъде добър. Той е опасен и необуздан човек, но в същото време е способен на любов, и то не само физическа. Тук Достоевски черпи от цял един жизнен опит, и то от своя собствен. За някои читатели, особено когато остареят, Дмитри е най-големият успех на книгата.

Тоест най-големият успех, що се отнася до създаването на един напълно реален човешки образ. Най-големият успех, що се отнася до драматична сцена, и то повече от драматична, е разговорът между Иван и Альоша в нещо, което понякога се нарича ресторант, макар че прилича по-скоро на кръчма, шумна и неуютна като днешните лондонски кръчми. Типично за изкуството на Достоевски е това, че той разполага своето най-дълбоко откровение в едно такова място, което едва ли не с някакво умиление описва надълго и нашироко, така че да можем действително да усетим миризмите му и да чуем глъчката.

Трудно се забравя този разговор, този по-скоро монолог, почти изцяло изграден от страстните, категорични изблици на Иван, които изтръгват измъчени отговори от Альоша, отчаяно вкопчен в своята вяра. Това е една от най-паметните сцени в цялата световна литература. Някои хора я поставят над и извън литературата и тя така ги е разтърсила, че те си спомнят съвсем точно мястото и времето, когато са я прочели за първи път. Поводът за негодуванието на Иван срещу живота са страданията на невинните. Той говори на Альоша за измъчванията, на които биват подлагани някои деца. Казано с прости думи, говори му за проблема зло. Но това е прекалено опростено за Достоевски и за тази сцена. Иван описва съществуващия свят. Накрая казва, че ако това е светът, който бог е създал, той не желае да живее в него; и ако има рай господен, няма да отиде там. Или по неговия самоунищожителен израз, връща си билета.

След това Иван разказва своя Сън за Великия инквизитор. Той вече е уталожил своето силно човешко възмущение, но неговата пророческа и духовно възвишена реч е в своя апогей. И все пак може би не това е най-забележителното в целия разговор. Най-забележителното е, че през всичкото време, под повърхността на този великолепен, но привидно безпристрастен спор самите Иван и Альоша, чиито нерви са възбудени до крайност, се намират в черната власт на онази чувственост, която поражда ненавижданите от тях злини. В тази сложна, братска полулюбов Иван се опитва да сломи Альошината вяра, а Альоша копнее да каже: „Помогни ми в моето неверие“.

Още от първата месечна свезка романът „Братя Карамазови“ получил такъв прием, какъвто Достоевски не помнел от времето на „Бедни хора“, тоест от преди тридесет и пет години. Четящата публика го гълтала жадно от брой на брой. През цялата 1879 и през 1880 година списанието на Катков се търсело все повече и повече. Най-после Катков бил възнаграден. Нараснала и славата на Достоевски. Дори неговите врагове трябвало да признаят неохотно, че в този роман си личи талантът. Повечето младежи, включително и прогресивно мислещите, смятали, че това е една забележителна творба. Някои от либералите му опростили реакционните изявления. Колкото до реакционерите, той бил техният герой, който бил написал една велика книга. Отношението на Победоносцев било студено — одобрително — и дори със забавна нотка на човешка слабост той решил, че е житейският първообраз на отец Зосима, което било напълно погрешно. Царят помолил Достоевски да поприказва с неговите невръстни синове, тъй като само той можел да им повлияе най-добре. Царевичът, бъдещият Александър III, не бил особено интелигентен, но прочел най-добросъвестно книгата и си записал няколко искрени въпроса, които да зададе на автора.

Здравословното състояние на Достоевски сякаш било по-добро от всякога. След последния си престой в Емс дишал по-лесно, макар че работел неистово, изпращал на Катков откъс след откъс, пишел както в миналото до малките часове на нощта, планирал продължение на „Дневник на писателя“ веднага щом приключи с „Братя Карамазови“. Нищо чудно да е замислял и още една част на романа. Години наред бил размишлявал над книга, която да се нарича „Историята на един Велик Грешник“. Сам той е загатвал, че тази идея може да се реализира, ако се изпрати Альоша в светския свят. Съвсем спокойно е можел да напише такава книга, макар че немалко от проектите на Достоевски са останали неосъществени. Ако я беше написал, тя нямаше да разруши магията на „Братя Карамазови“, тъй като формата на този роман е достатъчно пластична, за да издържи на каквото и да е.

През лятото на 1880 година имало интересно събитие. Най-видните литературни дружества в Москва били решили да издигнат паметник на Пушкин. Донякъде, за да помирят литературните групировки, те поканили както либералите, така и консерваторите, огромно множество от хора, цяла литературна Русия, като геният на едната страна бил Достоевски, а на другата — Тургенев. Толстой отказал да отиде, отхвърляйки с презрение тържествената церемония. Може да е имал и друга, лично своя причина, тъй като щял да бъде задължен да говори пред публика, а не умеел.

Достоевски и Тургенев отишли на тържеството. И двамата рецитирали творби от Пушкин, за което били възторжено аплодирани от съответните си привърженици. Това били дни на разговори и вълнения, на литературни и политически спорове. Тържеството се превърнало в събитие със силен национален заряд.

На третата сутрин Достоевски трябвало да произнесе своята реч по случай празненството. С положителност никоя реч, произнесена от писател по повод на някакво литературно събитие, не е произвеждала такъв ефект. Достоевски нямал чак такава практика като Дикенс, който можел да се състезава с най-големите оратори на Англия. Гласът му бил напрегнат и тих почти до шепот. Остава тайна как е стигнал до многолюдната публика в онова утро на празненствата в памет на Пушкин. Но тази реч се превърнала в част от културната история на Русия. Може би славата на Достоевски и неговите житейски страдания са му помогнали да хипнотизира публиката. Но ако се съди по разказите на очевидци, той постигнал това преди всичко благодарение на своята силна, дълбока личност.

Както повечето речи, речта за Пушкин не е особено вълнуваща, когато я четеш. Една голяма част от мислите в нея той вече бил изразявал преди. Пушкин е притежавал онова специфично руско качество, казал Достоевски, да се обръща към всички хора, да им съчувства и да страда заедно с тях. Той е бил говорител на цялото човешко братство. И то именно защото е бил руснак. Русия има мисията да поведе света към едно бъдеще, когато хората ще заживеят в една огромна общност, подвластна на любовта.

Възторжени аплодисменти. Хората от публиката плачели, крещели, прегръщали се, викали за Достоевски, Пушкин, Русия, за човешкото братство. Тълпи от мъже и жени се качвали на подиума и прегръщали Достоевски. Разнежен, просълзен, Тургенев го целунал и му казал, че е повече от гений. Следващият оратор провъзгласил, че всички те са присъствали на историческо събитие, че сега навсякъде ще възтържествува добрата воля, и той не може да добави нищо повече от това. Публиката отново започнала да вика, хора припадали. Мнозинството крещяло: „Вие сте нашият пророк“. Не би било типично за съдбата на Достоевски, нито за настроенията в Русия от края на деветнадесети век, ако това невероятно величаене бе продължило дълго време, все така единодушно и ненарушено. Тургенев, който често променял мненията си, решил, че е бил зашеметен от пламенното слово на Достоевски и че всъщност ненавижда този несдържан руски шовинизъм. Другите либерали, както и прогресивните вестници, също се чувствали объркани. Те започнали да съпоставят и преразглеждат някои от убежденията на Достоевски. Харесвал им неговият популизъм, вярата му в руските народни маси — и все пак той не бил демократ, не радеел за парламентарно правителство.

Достоевски се почувствал оскърбен. След като бил преживял толкова много, той най-после получил максималното признание. Твърде жестоко било сега да му търсят недостатъците. И все пак, въпреки критикарите, въпреки собствените си изострени нерви, знаел със сигурност, че от всички руски писатели само той можел да се сравнява с Толстой като обществена фигура. А вероятно е знаел и че макар Толстой да печелел привърженици на своето учение, неговият собствен глас бил проникнал по-надълбоко в Русия и му бил донесъл повече любов.

Това се казвало щастие. След като приключил „Братя Карамазови“, възторгът на читателите от романа нараснал още повече. Никакви писателски колебания, а такива той изпитвал в по-голяма степен от много други, не можели да го накарат да се съмнява в това. Книгата имала изключителен успех.

У дома тяхната любов с Ана продължавала да бъде все така силна. Коледата на 1880 година му донесла всички причини за онова щастие, за което си бил мечтал, но дотогава не познавал. Всички, събрани заедно, му били поднесени като един огромен дар. Настъпила 1881-ва и той навлязъл в своята шестдесета годишнина. Рядко човек е имал толкова много, макар и закъснели причини за благодарност. В последната седмица на януари Достоевски получил кръвоизлив в белия дроб. Последвали още и той починал, без мъки, на 9 февруари. Изчислено е, че двадесет хиляди души са участвали в траурната процесия. До този момент подобно нещо не се било случвало за никой друг писател никъде по света, макар че четири години по-късно тълпата от хора, която придружила ковчега на Виктор Юго до гроба му в Париж, била също толкова многолюдна.