Чарлс Пърси Сноу
Реалистите (6)

Галдос

Вече дълго време интелектуалният свят в своето мнозинство като че ли се задоволява с невежеството си по отношение на испанската литература. Най-ярък е случаят с Галдос. С изключение на академичните кръгове и на образованите жители на ония части на САЩ, където има силно испанско влияние, твърде малко хора, говорещи английски език, са чували името му или биха могли да кажат нещо по-съществено за него. През 1880-те и 1890-те години негови книги са били превеждани на английски, френски и други езици, без да събудят особен интерес. Днес само два негови романа се продават в английски преводи. И въпреки това Галдос е голям писател.

Наистина е голям писател, от същия вид и ранг, както другите, включени в този подбор. Можем да го сравним с Балзак и това сравнение няма да бъде в негов ущърб. Тези думи може да прозвучат като преувеличение, но са казани умишлено. Ние трябва да осъзнаем какво губим, като не го четем. Неговият шедьовър „Фортуната и Хасинта“ е един от най-прекрасните романи в световната литература и никой друг автор не е правил такова задълбочено изследване на женски образи (двете героини от заглавието).

Роден е в Лас Палмас през май 1843 година, като десетото и последно дете на Себастиен Перес и Долорес Галдос. Бащата бил на петдесет и девет години, а майката на четиридесет и три. Кръстили го с пълното име Бенито Мария де лос Долорес Перес Галдос. Официално и върху заглавните страници на книгите си се подписвал Бенито Перес Галдос, но още от младежките си години, а и по-късно, вече като писател, използвал само името на майка си.

За това има две причини, едната съвсем прозаична. Перес е от най-често срещаните испански презимена и както е при Лопес, Мартинес, Фернандес, Гарсия, Ернандес и т.н., то нерядко се изоставя в полза на майчиното. Освен това специално в тяхното семейство родът Галдос бил значително по-изтъкнат от рода Перес и Долорес Галдос, жена със страхотен характер, била известна само с моминското си име.

Това не означава, че имало нещо нередно в брака на родителите му. Напротив, на Канарските острови нямало по-благопристойно семейство от тяхното. Долорес възпитала всичките си деца като изпълнителни и дисциплинирани католици. Семейството им било порядъчно, сравнително преуспяващо, от кръга на средната буржоазия. Имали роднини, които заемали доста високо положение в обществото. Бащата на Долорес бил дошъл на Канарските острови като секретар на Инквизицията, твърде достолепна служба, която чудно как била дадена на светски човек. Себастиен Перес произхождал от състоятелен селски род. Участвал като офицер доброволец във войната на Португалия и Испания срещу нашествието на Наполеон, проявил се, получил орден и му била подарена земя. Още преди да се ожени за Долорес, той вече отглеждал с успех лозя. Макар че като личност жена му го превъзхождала, бил практичен и почтен и голямото му семейство живеело охолно. Двама от братята на Бенито по-късно станали генерали в испанската армия.

Тъй като бил любимият изтърсак, при това нежно и стеснително дете, Бенито бил ограждан със специални грижи и обич. През цялото му детство майката бдяла над него като над някаква своя лична собственост. На всички им било ясно, че е надарено дете. Нейното пламенно желание било той да прослави още повече семейството. Затова се погрижила да му даде най-доброто образование, което можел да предложи Лас Палмас. Вероятно научил донякъде английски и доста добре латински и френски. Четял много. Справял се добре с училищните си задължения, достатъчно добре. Майка му се безпокояла, че се разпилява. Изглежда, че пишел скришно и негови статии и стихотворения се появявали анонимно в местния печат. Имал немалък художнически талант. Карикатурите му били толкова оригинални, че директорът на училището си ги запазвал. По-късно Галдос, подобно на Достоевски, често украсявал белите полета на ръкописите си с рисунки. Някои негови малки маслени платна били отличавани с награди на изложбите в Лас Палмас. Явно, че е можел да си припечелва прехраната в много сфери на изкуството.

Майка му продължавала да се безпокои. По-друго била очаквала тя от него. И сигурно е щяла да се тревожи още повече, ако е знаела, че той бяга от училище, за да проучва задните улички на града и пристанището. И в училище, и вкъщи бил прекалено мирен и тих, но наблюдавал всичко. Почти нищо не убягвало от погледа му, от неговия свръхестествен точен поглед.

Най-после майка му решила. Нямало да го остави да пропилее дарбите си. Трябвало да получи юридическо образование. Притежавал всички данни, за да стане първокласен адвокат. Адвокатството било почтена професия и най-добрият начин за него да стигне до някоя високопоставена служба в Испания. Трябвало да отиде в Мадрид и да запише в университета право.

Бенито не желаел да бъде адвокат. Предпочитал да стане архитект. Завързали спор, тя, използвайки целия си дар слово, той, с обичайната си липса на красноречие. Бенито знаел много добре колко е силна майчината му воля. Накрая постигнали съгласие. Той заминал за Мадрид да учи право.

Това прилича на едностранен компромис. Но всъщност, макар и външно плах, той бил не по-малко решителен от нея. За него било добре дошло да отиде в Мадрид. Дълбоко в съзнанието му вече се оформял таен план. Нямало кой знае какво значение какъв предмет ще изучава или ще се прави, че изучава. Важното било, че ще се намира в Мадрид по някакъв повод и с достатъчно средства за съществувание. По-нататък знаел какво иска да прави.

Едва ли някой друг от великите писатели на деветнадесети век е бил така сигурен относно призванието си. И тази сигурност за него била основната движеща сила. Той щял да стане писател. Почти всичките му познати го смятали за непретенциозен и скромен. И действително бил непретенциозен повече от нормалното. В компания често се показвал неподправено плах и както биха се изразили някои хора — chétif^[1]. Но скромен не бил. Щял да стане най-големият писател в Испания на своето време. Въпреки всички тревоги и колебания на младостта, нито за миг не се усъмнил, че ще успее.

В такова състояние на духа се намирал на деветнадесетгодишна възраст, когато пристигнал в Мадрид. В такова състояние на духа се намирал и когато починал, стар, сляп, вече осъществил своето призвание. Бил си извоювал огромна популярност и успех, бил изпълнил онова, към което се стремял, и сега умирал — странно и неизвестно защо — почти толкова беден, както когато започвал. Като младеж не издавал никому намеренията си. Година след година се записвал прилежно в университета като студент по право. Година след година правният факултет съответно докладвал, че семестрите не му се зачитат поради отсъствия от занятията. Той успявал да скрие от семейството си своите намерения, макар че една от снахите му се досетила и станала негова най-възторжена поддръжница. Успявал също така да скрие заниманията си и от своите състуденти, което би било невъзможно, ако той беше един обикновен, непосредствен двадесетгодишен младеж.

Но не бил обикновен и непосредствен младеж. Когато се събирали с приятели на чашка кафе, цялото му държане излъчвало приветливост; той слушал, наблюдавал и се обаждал съвсем рядко — другарите му казвали, че не си отваря устата дори за да си поръча кафе. И все пак всички го обичали. През целия му живот, въпреки мълчаливата му затвореност, у него имало нещо кротко, благо. Имало присъствие. Не бил красив, но бил представителен, с гъста тъмна коса, непроницаемо лице, наблюдателни и пронизващи малки очи — ето още една прилика с Достоевски. Бил висок за испанец, строен, може би дори малко прекалено дълъг. Имал навика да преплита краката си под масата. В редките случаи, когато казвал нещо, гласът му бил сподавен и речта му не вървяла гладко.

Имал и друго качество, което още повече увеличавало неговата репутация като желан гост на събиранията на кафе (tertulia), увеличавало я необяснимо много за представите на един съвременен англосаксонец. Докато останалите младежи говорели с часове за политика, религия, жени, той си седял тихо в някой ъгъл и изрязвал птици от хартия. Благодарение на вярното си око и сръчни пръсти бил много добър в това занимание. Мигел де Унамуно, който съвсем не бил толкова привлекателна личност, колкото Галдос, вероятно е заимствал този номер от него. Унамуно се отнесъл твърде непочтено към славата на Галдос. Щом решил, че неговото собствено аз не е достатъчно признато, и той взел да изрязва птички от хартия.

Галдос освен това изрязвал от хартия и фигурите на прочути мадридски проститутки. С това си занимание се прочул дори още повече в студентските кръгове и получил прякора „El chico de las putas“. Казват, че тази фраза звучи необичайно на испански. Буквално тя означава „момчето на проститутките“. Възможно е другарите на Галдос да са се опитвали да разберат къде и защо скита той.

Много дълго се опитвали да разберат и друго — каква професия ще си избере той. Дали няма да стане правителствен шпионин? Това предположение им се виждало напълно правдоподобно. Веднъж някой го видял да влиза в редакцията на вестник. Ясно. Този мълчалив, стеснителен, непроницаем Галдос възнамерявал да стане журналист.

И наистина станал. Но само като крачка по пътя. Назначили го едновременно в два вестника. Бил добър журналист, подобно на Дикенс, един от неговите кумири, и подобно на Дикенс работил като репортер в парламента. Използвали го също така да ходи из Мадрид и да събира разни истории. Това му донесло малко пари. Донесло му и познания. Макар и да бил роден на Канарските острови, скоро опознал Мадрид по-добре от кореняците мадридчани. По-късно никой — освен канарските патриоти, които се чувствали пренебрегнати — не го мислел за друго, освен за мадридчанин, но е известно, че в неговия чист кастилски говор се срещали няколко диалектни думи (от португалски произход).

Журналистиката ангажирала само част от неговата енергия. Той не си пилеел времето. Четял жадно, като всеки млад писател. И той като Достоевски и Толстой, само че с двадесет години по-късно, четял Дикенс, Балзак и Шилер — модните писатели за младите интелектуалци. Четял също така днес вече забравени испански автори. Трябва да помним, че потенциално големите писатели четат големи писатели, но не само тях. Често те се учат, за добро или за зло, от обикновените, преходните четива на своето време. Греъм Грийн е казвал много мъдри и искрени слова за автори, които са му повлияли най-силно, но повечето от тях не са включени в университетските програми.

Наред с всичко друго, и преди всичко друго, младият Галдос пишел. Той не би бил дете на своето време, на литературния деветнадесети век, ако не бе започнал с пиеси, пиеси в стихове в стила на Шилер — един от най-опасните модели за подражание измежду всички майстори на перото. Галдос съчинил една драма в стихове за прогонването на маврите от Испания и някои други драматургични творби. Те никога не са поставяни на сцената и казват, че са ужасни. Интересна задача за сравнителното литературознание би било да се види дали те са по-ужасни от пиесите на другите големи белетристи и поети на деветнадесети век.

Първата по-дълга публикувана работа на Галдос била преводът на „Посмъртните записки на клуба Пикуик“. Това било едно доста странно и смело начинание. Както знаем, Галдос не се научил да говори английски. Няма доказателство, че действително е владеел езика, но казват, че преводът му звучи съвсем добре. Бил публикуван във вестник „Ла Насион“. Дикенсовият език далеч не е от най-простите.

След това Галдос се заловил да пише романи. Той, така или иначе, щял да стигне дотам — бил прекалено интелигентен, за да не разбере какви са истинските му дарби. Но изборът му бил ускорен от чужди добри намерения — тоест добри намерения в обратната посока, чието предназначение било да го отклонят от писането и да го върнат към някаква добра, сигурна, почтена професия. Семейството му все още мислело, че той учи право, макар и не така целеустремено, както можело да се желае. Двадесет и четири годишен, Галдос се върнал в Лас Палмас за някаква ваканция (през целия си дълъг живот той щял да посети своя дом само още веднъж). Провели се семейни заседания под ръководството на майката. Можело ли да се съчетаят правото и литературата? Общото мнение било не, като само снахата, която била половин американка, изразила несъгласие. Галдос не изяснил, че му е все едно дали ще стане адвокат или санитарен инспектор. Споровете продължили. На някой му хрумнала идея. Защо да не съберат общо пари и да изпратят Бенито на разходка до Париж?

Кой знае защо, решили, че това ще го пренасочи към правото. Галдос мълчал и си мислел, че точно този резултат най-малко можело да се очаква. От друга страна, и това го накарало да се обади веднъж-дваж, си казвал, че разходката до Париж е чудесна идея. Чудесна заради неговите собствени планове. Именно по време на това пътуване действително разбрал Балзак и осъзнал с какво трябва той самият да се занимава в тоя живот. Подобно на Балзак започнал с исторически роман. Книгата не била исторически романс, каквито било модно да се пишат тогава, но действието й се развивало в миналото. Той все още не стигал до най-дълбоките си творчески извори. Трябвало да минат още десет години, докато се опита да съчетае своята обществена с психологическата си прозорливост, така че да може да изследва и описва живота наоколо си. Тогава именно настъпил неговият велик период, който обхванал само няколко години от дългата му литературна кариера, но през който той извоювал своите триумфални успехи в областта на реализма.

Освен през този период у него се борели противоречиви мисли. Бил абсолютно уверен, че ще е големият писател на Испания; но повечето от книгите, които пишел, не подхранвали у него тази увереност. Засягал се от критиците, по което не се различавал кой знае колко от други автори: Толстой пренебрегвал мнението им, но повечето писатели нямат Толстоевия характер. Освен това, и преди всичко, Галдос живеел в общество с блестящо минало, при това минало, което в ретроспекция изглеждало още по-блестящо, отколкото е било в действителност. В сравнение с останалите страни от Западна Европа Испания на Галдос живеела в застой и хората като него се стремели неудържимо към някакво по-добро бъдеще.

Външно погледнато, през целия живот на Галдос Испания непрекъснато се променяла в политическо отношение, прогонвала монарси, опитвала се да стане република, възстановявала династии, играела си с институции. Галдос не вярвал в институциите. Още от ранната си младост бил либерал и останал такъв до смъртта си. Обичал всичко, свързано с Испания — езика, природата, хората от мадридските бордеи, понякога дори анахронизмите. Бил изключително предан патриот. Познавал историята и политиката по-добре от повечето други писатели. Жадувал за национално възраждане. Но се отнасял скептично към политическото разрешаване на въпроса. Също както Достоевски в Русия, вероятно смятал, че това възраждане може да дойде само чрез вътрешна промяна в самите хора. И макар да изглеждал скромен, вярвал, че именно той ще даде началото на това възраждане чрез собствените си романи.

Днес ни се струва странно, че един толкова мислещ и скептично настроен човек е можел да храни подобна илюзия. Може би ще е добре да си припомним, че имало нещо много общо между Испания от деветнадесети век и Русия от деветнадесети век. Но все пак съществувала и една дълбока разлика. Испания била имала велико минало. Русия щяла да има велико бъдеще; по всеки друг въпрос руснаците спорели помежду си, но само не по този. Инак, по отношение на жизнения стандарт, и двете страни били векове назад от Англия, Германия и Франция. Техните интелектуалци много добре разбирали това, когато тръгвали да пътуват в чужбина. Тогава не било прието да ходят до Съединените щати, а именно там са щели да се почувстват още по-потиснати.

И в Испания, и в Русия мислещите хора били разделени от политиката. Политиката щяла да ги спаси, само че чия политика? Литературните спорове трябвало да бъдат политически. Може би като резултат те се гордеели със своите идеи и невероятно много вярвали в тях и в печатаното слово. Волята, интелектът и печатаното слово можели някак си да доведат до промяната. Галдос бил сигурен, че като казва на хората истината за самите тях чрез романите си, ще може да ги поведе.

Един от пътищата, по които можел да ги поведе — и това щяло да бъде неговото най-ясно и категорично послание, — бил срещу църквата. Именно църквата, със своята ненакърнена средновековна власт и черно невежество, задържала развитието на Испания. Галдос бил непоклатим антиклерикал. Но колкото и невероятно да звучи, той бил същевременно човек с остро религиозно чувство. В някои от неговите по-късни романи, най-вече в „Насарин“, това чувство е особено силно. Подобно съчетание на антиклерикална свирепост и религиозно чувство не би се сторило странно на много западноевропейци. Галдос бил за католицизъм лишен от украси, суеверия, самодоволство и власт. Насоката, която взе испанският католицизъм през последните двадесетина години, може би щеше да го изненада, а може би щеше и да му хареса и той щеше да я приеме.

Първият исторически роман „Златният извор“, чието действие се развива през периода 1820 — 1823, се занимава със специфичните за един испански либерал проблеми. За да може да го публикува, той трябвало най-сетне да бъде наясно със семейството си. Бил на двадесет и седем години. Осведомил ги, че ще стане писател и нищо друго, освен писател. Изкарвал прехраната си като журналист, но нямал достатъчно пари, за да плати да се издаде романът му. За огорчение на майка му Мадрина, снахата, половин американка, която била най-близкият му човек от цялото семейство и негова предана почитателка, веднага му предложила необходимите пари. В същност Галдос никога не е бил действително беден в Мадрид, никога не се е намирал в положението на младия Балзак или младия Достоевски. А много скоро щял да бъде съвсем добре в материално отношение, поне за испанския стандарт.

Да искаш да издадеш роман в Мадрид през 1870 година, съвсем не било окуражителна перспектива. Авторите на популярни любовни романчета публикували книгите си на месечни свезки, които се продавали само на абонати. За да може един начинаещ да издаде своя книга с твърди корици, той трябвало да заплати първоначалните разноски и да убеди книжарите не толкова да купуват екземпляри, колкото да ги излагат. Така станало и с първия роман на Галдос, но после няколко месеца наред не се случило нищо повече. Тогава той направил реклами на книгата си чрез един от вестниците, в които работел. И имал късмет. Двама-трима от влиятелните писатели разбрали за книгата и я прочели.

Галдос бил открит. Заговорили за него. Всичко това напомня за начина, по който бил приет „Бедни хора“ на Достоевски. Интелектуалците либерали били малочислени, но тяхното мнение се зачитало; а те казали, че в Испания се е родил голям писател. Първата му книга „Златният извор“ не се продала в много екземпляри. Но скоро след това Галдос станал писателят, чиито романи се търсели най-много в Испания. Неговата идея за темата на произведенията му отговаряла на надеждата му за национално възраждане и същевременно носела пари. Той се потопил в испанската история. Испанската история от деветнадесети век била нещо, което народът трябвало да научи достоверно, без фалшив блясък, но все пак с чувство за собствено достойнство. Той можел да му я разкаже в една поредица от романи. Започнал поредицата през 1873, когато бил на тридесет години; написал десет романа, след което още една поредица от десет романа — и всичките тези двадесет книги създал за шест години. Това била първата част на „Национални епизоди“.

„Епизодите“ започнали стремително — с романа „Трафалгар“. Втората книга била „Дворът на Карлос IV“. Галдос се превърнал във фигура с национално значение. Десетте романа от първата поредица се появили със забележителна скорост, десет в продължение само на две години. Те били забележителни и на външен вид, тъй като кориците им били украсени с националния флаг. Книгите докосвали надеждите на Испания. За такова нещо именно си била мечтала образованата общественост.

Историята била сигурна работа. Галдос бил добросъвестен и ерудиран човек и макар че не прикривал собствената си идеологическа позиция, не изопачавал фактите. Като всеки добър писател използвал не само природните си дарби, но и действителния живот, за да подхранва своята проницателност, която, макар и не особено силна в ранните романи от „Епизодите“, вече била оформена.

Тъй като вече бил национален герой, Галдос много по-трудно можел да стане и интернационален. Испания била изостанала, слаба държава, настрана от главните събития. Никой в Англия или Франция нямало да се заинтересува от някаква си поредица романи с исторически сюжети, които те нито познавали, нито искали да опознаят. За какво бил целият този шум? Някои английски и френски издатели направили плахи опити да публикуват преводи на книгите, непосредствено следващи първите двадесет „Епизода“. Опитите се оказали неуспешни. Ако първите преводи на творби от някой чужд писател не се харесат, след това много трудно може да се събуди интересът към него. Така големите романи на неговата зрелост, писани през следващото десетилетие, когато той бил между четиридесетте и петдесетте, останали незабелязани в Лондон и Париж, а шедьоврите му бяха преведени както трябва едва преди няколко години.

Затова пък в Испания тридесетгодишният Галдос вече бил известен като изразител на мнението на либералите и като техния най-високо професионален писател. Ако оставим настрана една негова особеност, за която ще стане дума по-нататък, той работел крайно дисциплинирано. И нямало как иначе, щом написал общо над осемдесет романа, а вече към края на творческия си път и над двадесет пиеси.

Никой не може да напише осемдесет романа, някои от които доста обемисти (шедьовърът му е малко по-дълъг от „Братя Карамазови“), ако не се залови здраво за работа. Галдос се заловил здраво за работа. Работел с методичността на Тролъп, като пишел по все повече и повече часове на ден и все повече и повече страници. Както е при всички големи професионалисти, работната му практика вероятно би поразила неговите романтично настроени почитатели като твърде прозаична. Ставал в зори. Кафето и топлото мляко го чакали на работната му маса. Както много други писатели държал масата му да бъде абсолютно подредена и всичките му книжа да се намират на точно определените си места (същото важало за Балзак, Дикенс, Достоевски и Толстой). Тъй като не бил женен, за домакинството му се грижели две от неговите сестри, които поддържали педантична чистота и гледали да няма никакви излишества.

Още с първите глътки кафе той започвал работата си. Притежавал точна памет, зрителна и словесна, така че нямало защо да препрочита онова, което бил написал предния ден. Веднъж щом преодолеел най-трудното — тоест щом книгата потръгнела, — започвал да пише методично и равномерно. Пишел до един часа. Следвал скромен обяд със сестрите, по време на който той не говорел. Думи, храна, алкохол, забавления — такива неща не се прахосвали в дома на Галдос. Остатъкът от деня бил лично негов. Разписанието, по което се движел, било методично като писането му — привечер посещение в кафене, вечеря в ресторант, — но именно така намирал време за единствената странност на характера си.

Тъй като бил добър професионалист, не оставял практическата, издателската страна на случайността. Сам повел рекламната кампания за първите „Епизоди“. Националното знаме върху корицата било негова идея. Повечето от идеите за следващите издания също били негови. Някои хора, особено ония, които обичали да се прекланят пред знаменитостите, смятали, че една възвишена личност като него е много далече от такива земни неща като парите. Към това трябва да се отнесем леко скептично. Той може и да не е бил особено практичен при сключване на договорите си, но с положителност не е бил чужд на желанието да привлече и задържи колкото може по-голяма читателска публика. Това било крайно наложително както за каузата, така и — тук той не се самозаблуждавал — за самия него. Никой испански писател не можел да очаква, че ще получава за книгите си онова, което са получавали Дикенс или Тролъп, но от тридесетгодишната си възраст нататък Галдос печелел доста добре. Освен това за всеки писател от деветнадесети век числеността и предаността на неговата публика имали дълбоко емоционално значение. Неприятно било да четеш мъгляви рецензии за книгите си, но много по-лошо било да наблюдаваш как читателите ти намаляват.

„Национални епизоди“ му донесли слава и пари, но той все още не бил използвал своите най-дълбоки източници. Едва на тридесет и осем годишна възраст вече можел да започне. Това било в 1881 година, когато публикувал първия от своите „Съвременни романи“. Не намерил за тази поредица заглавие, равностойно на „Човешка комедия“, и с привичния си литературен такт се задоволил с най-обикновеното. Тъкмо за тази поредица се учил най-много от Балзак. Имал почти всички дарби, за да направи за Испания това, което Балзак направил за Франция. Дори допуснал подобни грешки, като например от време на време по някое нелепо обобщение. В „Национални епизоди“ вече бил използвал герои, които се повтарят от книга в книга, и вероятно още по онова време е имал ясно оформена идея за тази панорама на своето съвремие.

По принцип бил по-сдържан от Балзак. Далеч не бил толкова ексцентричен. Не губел чувството си за реалността, което при него трудно можело да се поклати. Балзак знаел много. Галдос също. Що се отнася до познаване на човешките същества, едва ли може да се каже кой е бил по-добър. И двамата имали изключителна възприемателна способност — тоест притежавали проницателност, интуиция, житейски опит, всичко това свързано в една обща хармония. Балзак умеел по-добре да се пренася мислено в бъдещето, отчасти защото опростявал нещата повече, но и Галдос, в разцвета на творческите си сили, придобил това умение в достатъчна степен. Що се отнася до социалния обхват, предимство, макар и слабо, имал Галдос. Балзак познавал чудесно по-голямата част от парижкото общество. Галдос също мадридското, само че, за разлика от Балзак, той бил сведущ и по отношение на неговите най-низши слоеве. Никой друг писател не е познавал един голям град така добре и на толкова много различни нива. Балзак пишел майсторски за аристокрацията, буржоазията, интелектуалните кръгове и занаятчиите. Галдос бил отлично запознат с цялото общество, от аристокрацията до кипящата от негодувание беднота, като при това ни най-малко не бил заслепен от бомонда.

Макар и да не е чак толкова важно, но той знаел града с географска точност, улица по улица. Испански изследователи като Педро Ортис са чертаели карти на местодействията в неговите романи. Джеймс Джойс бе заявил, че нямало да има значение, ако разрушат Дъблин. Той можел да бъде възстановен по текста на „Одисей“. Подобно самохвалство не било в стила на Галдос, но той е можел да каже същото за Мадрид, и то с по-голямо основание.

Най-голямата заслуга на Галдос са неговите „Съвременни романи“. Международното признание, към което той така упорито се стремял, но не успял да получи приживе, не може да бъде достатъчно голямо, ако не се прочетат и разберат както трябва най-добрите романи от тази поредица.

Първата книга, „Обезнаследената“, е може би най-доброто въведение към Галдос за английски говорещите читатели. Повествованието не е така наситено със събития, както в някои от следващите романи, но почти всички характерни достойнства вече присъстват и тук. Главната героиня е девойка (един от чудесните женски образи на Галдос), която живее в непретенциозен провинциален дом, но й е внушено, че е незаконна внучка на някаква дама от висшата аристокрация. Момичето, Исидора, има обективни причини да вярва в истинността на тази история. Нейният баща (който, ако историята е вярна, не й е баща) и един неин чичо, фантазьор и скъперник, са й показали някакви документи.

Самата Исидора е готова да вярва във всичко това. Тя е великодушна, романтичка, честолюбива, сигурна, че този скромен дом не е подходящото за нея място. Макар и бедна, тя се големее и харчи безразсъдно, подобно на други Галдосови героини. В началото на книгата преобладават нюанси на типичното за испанските писатели увлечение да говорят за пропастта между фантазията и действителността, нюанси, умишлено заети от Сервантес и Калдерон. Скоро след това обаче ние се потапяме в характерните за Галдос образи и социална сцена.

При една умело видяна от писателя среща предполагаемата баба маркиза казва на Исидора да не бъде толкова глупава и наивна. Но нищо не може да убеди Исидора, която завежда дело; докато се бори за, както сама смята, своите права, тя си намира любовник, тъй като е чувствено момиче и както повечето Галдосови героини изпитва нуждата да се посвети изцяло на някой мъж. После я поема друг любовник, защото само по този начин тя може да оцелее, докато приключи делото. Най-накрая бива принудена да разбере, че тези нейни безценни документи са фалшифицирани от побъркания й баща. Ударът е съкрушителен. Тя намразва своята лелеяна мечта със същата страст, с която някога се е стремяла към нея. Всичко това звучи мелодраматично, но всъщност е написано изключително сдържано. Исидора остава без пукната пара и не умее да върши нищо. Няма какво друго да прави в Мадрид от 1870-те години, освен да стане проститутка.

Навсякъде в „Съвременни романи“ действието се развива на фона на испанската история от времето на Галдос. В „Обезнаследената“ хората коментират абдикирането на един крал и с онази неоправдана надежда, която съпътства президентските избори в САЩ, говорят за възвръщането на Бурбоните. Както е типично за Галдос, и тук някои глави с второстепенна важност оживяват книгата. В това отношение той се учи не само от Балзак, но си позволява да подражава леко и на своя друг кумир, Дикенс. В книгата се говори за чудесното сиромашко семейство Релимпио, което прилича на някакво смекчено и полуреалистично семейство Микобър, а тяхната коледна вечеря е Дикенсова по дух, но е наситена с още по-силна ирония. Има и едно не толкова успешно копие на Съркъмлокюшън Офис, угнетяващо и потискащо, но не така живописно, макар че Галдос е бил по-наясно от Дикенс как точно действа едно учреждение. Прекрасният млад доктор Микис сигурно дължи нещо на Балзаковия Бианшон, но той е един от най-добре изградените образи в книгата; това значи твърде много, тъй като персонажите на Галдос рядко не са триизмерни.

Перипетиите на братчето на Исидора са разказани с клиническа точност: такива именно са били схватките между бандите гаврошовци в Мадрид, погледнати от близко разстояние.

Няколко интересни романа са посветени на дребната буржоазия, като например „Мъка“ и „Госпожа Брингас“. „Фортуната и Хасинта“ обхваща много по-широк социален кръг и въобще е по-съдържателна и по-дълбока от написаните преди и след нея книги. Галдос я създал между четиридесет и две и четиридесет и четири годишната си възраст и я публикувал на четири части, всяка от които била по-голяма от един стандартен за двадесети век роман. Цялата творба има скромното подзаглавие „Два разказа за омъжени жени“. И то отговаря на истината; ала както и самият автор знаел много добре, това не е всичко. Галдос не очаквал и не получил възторжени отзиви. Но тъй като все още се ползвал с голяма слава, не го и критикували; просто никой не го похвалил. По принцип той се обиждал от мнението на критиците. Този път обаче не се обидил. Знаел, че дори да не бил написал нищо друго, това негово произведение било достатъчно.

Той изследва своите две героини с любов, но без да ги щади. Както всички женски образи в неговото творчество, те са обрисувани живо и реалистично. Техните бракове, единият нещастен, другият — пагубен, са описани със същата любеща, безпристрастна безпощадност. Цялостният ефект не е потискащ, освен ако не е потискащо изключително дълбокото опознаване на човешките същества. Пред нас е животът такъв, какъвто го живеят хората, изобразен смело, сведущо, интересно.

Бракът на Хасинта с нейния братовчед Хуанито е сполучлив не само според нормите на висшата мадридска буржоазия, към която те принадлежат, но и от лично нейна гледна точка, тъй като тя е влюбена. Хуанито е очарователен, лекомислен младеж, който се харесва на жените и който може да бъде добър, стига това да не му струва много. Той е наследник на богатство, натрупано от търговия с манифактурни стоки. Галдос, който умее да ни заинтригува, щом нещо му е интересно и на него, описва с професионална вещина търговията в Мадрид от средата на деветнадесетото столетие. Той я познава по-добре от Хуанито, тъй като младежът не се занимава с нищо друго и не е способен на нищо друго, освен да се забавлява с момичета. Известно време неговата млада съпруга е щастлива. Жизнерадост лъха от разказа за първите месеци от съвместния живот на младите съпрузи, техните ежедневни радости и сръдни. Този брак е описан по-реално в сравнение със сходния брак на Облонски от „Ана Каренина“ донякъде заради това, че Галдос е имал отношение към домашния живот, включително и към най-обикновените и най-глупави подробности.

Още преди сватбата вниманието на Хуанито било привлечено — и дори нещо повече — от едно друго момиче, Фортуната. Веднъж, когато се скитал из бордеите, той забелязал красива, снажна млада жена, която ядяла сурово яйце. Тя излъчвала жизненост, чувствена жизненост, на която Хуанито можел да отвърне, но и много други неща, на които не можел. Произхождала от най-бедните среди. Родителите й починали, когато била на дванадесет-тринадесет години. Останала без подкрепа. Появил се един мъж, след него други. Не била влюбена в никой от тях, но с някои й било приятно.

На двадесет и две-три години, когато срещнала Хуанито, тя нямала кой знае какви задръжки. За пари не се продавала, но била готова да се отдаде за любов. Дотогава не била обичала и бързо се влюбила в Хуанито със същата всеотдайност, с която го обичала и неговата непорочна млада съпруга. Чувствата на Хасинта ни най-малко не били хладни, но в нейната любов имало нещо майчинско; тя копнеела за дете, но не можела да зачене. Докато любовта на Фортуната била еротична, жертвоготовна и всепоглъщаща.

Антитезата между двете героини е основата на цялата тази обемиста книга. Хуанито дава на Фортуната достатъчно пари, за да живее, и от време на време я посещава. Тя има две деца от него. Първото умира. Фортуната вярва пламенно на неговите обещания. От друга страна, Хасинта, която полека-лека открива, че Хуанито си има любовница, също вярва, че тази връзка е на приключване. Има редица дълбоко проникновени пасажи, в които се вижда колко променливи могат да бъдат човешките емоции — как ревността на влюбения може да изчезне в миг и да бъде заменена с пълно доволство и сигурност. После ревността се връща отново. Същото става и с угризенията на съвестта, отведнъж заличени от чувството за невинност.

Хасинта обаче е много по-съдържателен човек от своя съпруг. В края на книгата, когато Фортуната умира след смъртта и на второто си дете, Хасинта вижда Хуанито в истинската му светлина, без да храни капчица илюзия спрямо него. Сега тя вече е господар на чувствата си.

В романа има голям брой действащи лица и всички тях Галдос изследва и представя със свойствената си смесица от проникновение, ирония и уважение. Всяко човешко същество е човешко същество, дори и когато, както се случва понякога, това е едва ли не единственото му качество. Въпреки сложността и объркаността на романа, в техническо отношение той е изработен майсторски, макар че, попаднал под впечатление на цялото, човек престава да обръща внимание на тези неща; всъщност точно това вече е една твърде висока оценка за техническото умение на автора. Тук Галдос не е използвал редица технически похвати, които откриваме в други негови романи, като например да пише някои сцени така, сякаш са отделни пиеси. Както в „Обезнаследената“, макар че там случаите са много повече, така и тук неговите герои понякога се изразяват чрез вътрешен монолог — по-късно този метод става известен под името поток на съзнанието, между другото доста подвеждащ термин. Един такъв твърде типичен вътрешен монолог четем, когато богаташът англофил Морено, безнадеждно влюбен в Хасинта, върви от Хайд Парк до Кромуел Роуд, което впрочем е доста странно за един толкова мадридски роман.

Галдос не е използвал за книгата своите драматургични текстове, но някои от основните епизоди са готови направо за сцената. Той е бил роден драматург и това си личи в най-важните диалози. Някакъв нещастник, вероятно импотентен, обожава Фортуната и иска да се ожени за нея. След като Хуанито я напуска, очевидно завинаги, тя бива принудена да приеме любовта на този човек, за да си възвърне достойнството. Бракът им е истинска трагедия. И двамата по душа са добри и биха искали да бъдат добри. Той е неудачник, полуинтелектуалец. Тя чете съвсем слабо, а да пише не може. Двамата нямат почти нищо общо. Преди да се оженят, Фортуната се опитва да му обясни какъв е бил нейният живот и какви чувства изпитва към Хуанито. Има и една по-мрачна сцена, след като тя вече се е омъжила за този човек и го е напуснала. Неговият брат свещеник се опитва да я накара да се върне.

Техният разговор сякаш е взет от Достоевски. Свещеникът, който не е напълно безкористен, и именно в това се състои неговата духовна драма, й говори за необходимостта от изкупление. Тя само е чувала тази дума и все пак някак си разбира какво има предвид той. На нея религията въобще не й е ясна, но сега слуша думите му така, сякаш са музика. Цялата тази сцена е изключително вълнуваща и силна.

Едва ли Галдос е чел Достоевски, чиито творби са стигнали за първи път до Испания няколко години след като била публикувана „Фортуната и Хасинта“. Но той познавал много добре лекциите на Емилия Пардо-Басан върху руския роман. Достоевски и Галдос определено имат нещо общо. Фортуната обаче таи в себе си едно убеждение, което би било чуждо на Достоевски. И тъкмо то обърква свещеника. А е съвсем просто. Това е убеждението, че тази любов, нейната любов към Хуанито, не може да е грешна.

Когато книгата била публикувана за първи път, обвинили Галдос, че се е впуснал в натурализъм а ла Зола. За да се обори това погрешно схващане, е необходимо да му се отдели повече място, отколкото можем да си позволим тук. Линията, отделяща реализма от натурализма, е твърде неясна. Литературните категории са по-прости и по-шаблонни от произведенията, които те се опитват да определят. Съвършено вярно е, че Галдос е събирал повече фактологически данни, правел е по-дълги списъци на мебели и на женски дрехи, отколкото би могъл да си позволи един писател през 1978 година, дори и да е също толкова напорист и любознателен като него. Впрочем той е събирал по-голямо количество такъв материал в сравнение с другите писатели реалисти от неговото столетие, като се изключи учителят му Балзак. Но Галдос — и това е разликата между реализма и натурализма — винаги тълкува нещата, пречупвайки ги през своите собствени познания.

Докато такова нещо при крайния натурализъм няма. Натурализмът на Зола не е краен и затова е интересен. Но много от заклетите натуралисти стигат до крайност, та дори и оттатък, изправяйки ни пред възхитителната перспектива да се сблъскаме с цял куп неосмислени, объркани факти. Това в никакъв случай не може да важи нито за Галдос, нито за Балзак. Например във „Фортуната и Хасинта“ Галдос си позволява една глава, наречена „Кафеджийски навици“. В тази глава има сцени, които са свързани с темите и множеството повествователни линии, но в началото тя представлява описание на нравите в кафенетата, на това как в Мадрид по времето на Галдос компаниите се местели от кафене в кафене, като всички тези заведения не се различавали едно от друго. Подобно описание би могло да представлява досаден натуралистичен конгломерат. Но при Галдос далеч не е така. Както винаги наблюдателен, той оглежда тези явления и после разсъждава върху тях. Също както едно поколение по-късно би направил и Пруст.

Тези размишления доставят приятна отмора от наситените с напрежение многобройни човешки истории. Галдос се вглежда в героите си внимателно и надълбоко. Те са човешки същества като самия него и тъкмо в този смисъл собствената му личност е сложила своя отпечатък навсякъде. В нито един момент той не е сантиментален. Както мъдро бе отбелязал някой, сантименталността се изразява в това да пропускаш някои неща. Изграждайки своята кулминационна точка — а той е последният човек, който би пожелал да избегне една такава точка — Галдос не пропуска нищо, дори и такива неща, които според някой не толкова добър писател и реалист биха отслабили въздействието. В края на „Фортуната и Хасинта“ Фортуната е на смъртно легло. Тя не може да кърми новороденото си бебе. Съдбата й е ужасна. В моменти на просветление тя се опитва да направи нещо, за да намери човек, който да се грижи за детето й; иска да изпрати бележка до Хасинта. Това е драмата на нейната високо емоционална натура. Описана е много сдържано и трудно може да бъде прочетена без вълнение. Но тъй като писателят не пропуска нищо, той не забравя, че у Фортуната наред с останалите бурни чувства има и известен бедняшки снобизъм. Една приятелка й разказва за някаква богата посетителка: „И знаеш ли какво казала на Пласидо (прислужник в дома на Хуанита), когато си тръгвала? Че е наредила, ако искаш нещо, желанията ти да се изпълняват“.

„Естествено — казва Фортуната, обхваната от простодушна гордост. — Пласидо е слуга в къщата и още от малък не е правил нищо друго, освен да изпълнява заповедите на богаташите…“

Галдос винаги е озадачавал читателите си не само по негово време, но и днес, откъде познава така добре, с такива подробности и сигурност, бедните и отритнатите, евтините проститутки и отрепките от бордеите.

Да проникнеш в домовете на бедните чиновници, не било особено трудно; Дикенс и Достоевски са успели. Но цялата тази сбирщина от света на Фортуната — как я е опознал Галдос? Отговорът е прост. По възможно най-прекия начин. Галдос е бил страстен поклонник на жените. При това, изглежда, са го привличали най-вече жените от низшите обществени кръгове — проститутки, полупроститутки, жените от бордеите, които били чували за този симпатичен, добър, богат и щедър мъж. Той не търсел постоянна връзка. Имал е няколко високопоставени любовници, но, изглежда, много ловко е успявал да се измъкне от тях. Всичко у жената му харесвало, но преди всичко обичал нейната плът, и то когато я получавал лесно и начаса.

Всичко това пазел в абсолютна тайна. Давал много интервюта, но говорел за литература и политика, не за себе си. Когато четем интервютата с него, взети от американски и английски журналисти, получаваме впечатлението, че те са налучквали нещо такова. Някои от приятелите му се догаждали, особено неговият съдружник във фирмата, която издавала книгите му. Този съдружник не можел да не забележи, че Галдос непрекъснато тегли от фирмата необяснимо големи суми за човек, който води такъв скромен живот.

Когато петдесетгодишният Галдос изпаднал във финансови затруднения, които с времето ставали все по-сериозни и по-сериозни, макар че той все още бил най-преуспяващият испански писател, и други хора започнали да се досещат. Възможно е още на младини неговите приятели студенти да са го подозирали в такова пристрастие — поне прякорът, който му измислили, дава основание за това.

Тази страст, привичка, необходимост или както и да я наречем, си имала свое място в режима на неговите дни. Празнината в дневния му ред, която дълго време озадачавала домашните му, днес вече не е празнина. Цяла сутрин пишел — това била неговата първа необходимост. В един часа скромен обяд, на който присъствали и неговите сестри, без обаче да смущават мислите му — също като в дома на благочестив свещеник. Преди да удари два часът, той излизал всеки следобед в продължение на десетилетия; излизал сам, докато отпаднал физически и тогава го придружавал един верен и дискретен слуга. Ако давал някакво обяснение вкъщи, то било — „по работа“, „по издателски дела“. В творчеството на Галдос има няколко намека, които могат да се приемат като прикрити шеги по негов адрес.

Две жени си разказват своите любовни похождения. Едната, Аурора, приятелка на Фортуната, се оплаква, че ергените, особено заможните ергени, са големи егоисти. Уреждат си срещите посред бял ден, в два следобед. Ама че час!

Това е Галдосовият час. Известно е, че той имал две-три скривалища в Мадрид — взети под наем стаи, където можел да приема любовниците си. Имената на повечето от тези жени са предадени на забвението, явно завинаги. Вероятно са били неграмотни и не са си водили дневници. Фортуната четяла, макар и трудно, но не можела да пише. Естествено, в колекцията на Галдос е имало някоя Фортуната. Той разказва за нея съвършено достоверно, предава до най-малките подробности нейните простички и честни обяснения за това колко малко знае (според нея Дева Мария, Исус Христос и св. Петър са добри хора, но нищо повече). Тя пита какво означават някои по-дълги думи и не може да ги произнесе. За един писател романтик не би било трудно да създаде образа на някой пълен дивак, но тук този дивак е взет от живота. Можем да се обзаложим, че някой ден, както се е разхождал из бедните улички и е наблюдавал всичко наоколо си, той е зърнал снажната фигура на момиче, което яде сурово яйце.

Както споменахме, той не се е ограничавал само с жени от бордеите. В живота му е имало една приятна и образована шведка, Хуанита Лунд, с която поддържал, макар и не съвсем редовна връзка с години. Имало е и една не толкова приятна, но по-колоритна испанска графиня, Емилия Пардо-Басан, която притежавала литературни дарби и била нещо като испанската Жорж Санд, с книгите, мъжете и всичко останало. Била писателка, при това доста добра. Пишела му дълги и цветисти любовни писма, които по-късно били публикувани. Нейният пламенен характер компенсирал липсата на физически прелести (била необичайно дебела). Галдос, който имал силно чувство за самосъхранение, изглежда, че почти не е писал любовни писма нито до нея, нито до някоя друга. Ако пък е писал, не са открити. От неговата кореспонденция, с която разполагаме днес, се вижда, че и в писмата си той е бил извънредно сдържан и предпазлив, както в разговорите си.

Подобно на Балзак и на много други писатели, които докосват емоционалните струни, Галдос получавал писма от обожателки. Някои от тези писма били направо предложения. По негово време жените в буржоазна Испания не водели чак толкова затворен живот, както смятаме. Без съмнение той приемал някои от тези предложения. Но никоя от тези връзки не поглъщала вниманието му дотам, че да попречи на неговите задължителни ежедневни посещения в Барнис Бахос^[2].

Той познавал тамошните улички и дворове както никой друг буржоа. Вслушвал се в речта не само на жените, с които имал отношения, но и на мъжете, на амбулантните търговци, просяците, дребните престъпници. Запомнял езика им и го използвал нашироко в своите романи. Вероятно се чувствал по-свободно с хората там, отколкото с компаниите в кафенетата.

Във всеки случай те го обичали. Той естествено представлявал необичайна гледка; веднага биела на очи неговата изпълнена с достойнство походка, когато минавал покрай порутените магазинчета, влизал през разхлопаните врати и се качвал по стълбите с липсващи стъпала. Неговият строг черен костюм изпъквал сред дрипите на тези голтаци, които си крещели един на друг, но никога не на него. Него те обичали. Естествено в тяхната обич имало и известно користолюбие. Много бързо разбрали, че той не само е щедър, но е и крайно небрежен към парите си, както по отношение на своите момичета, така и на всеки, който е в нужда. Не можели да знаят, че същото важало и за неговите събратя по перо. В няколко свои романа Галдос с явно удоволствие и разбиране е скицирал образи на жени, които изпадат в материално затруднение поради това, че парите изтичат между пръстите им, сякаш са вода. Този дребен недостатък му е бил пределно ясен, тъй като и той го притежавал. Уж бил толкова благоразумен и предпазлив, уж харчел толкова малко за себе си, а пък парите изчезвали.

И въпреки всичко все още остава загадка защо се е забъркал в такава финансова каша. За себе си сигурно е харчел съвсем малко. Има предположения, че съдружникът му го измамил — в пристъпи на параноя самият Галдос вярвал в това — и офейкал с част от парите на фирмата. Всичко това противоречи на съществуващите данни, но все пак може би не е зле да се направи проверка на техните сметки. Подобна проверка би ни показала точно колко е печелел Галдос. Може да се окаже, че е печелел много по-малко, отколкото си мислим ние, които сме свикнали на писателските доходи в Америка и Англия. Ако е така, това би обяснило донякъде неговите парични проблеми.

Макар и да си уговарял срещи в своите тайни скривалища, той обичал също така да посещава своите любовници в техните жилища. Оттук именно идват и описанията на подобни интериори в неговите книги. Както винаги наблюдавал внимателно и се наслаждавал на вида и миризмата на ежедневното съществувание, независимо дали то било мизерно, разкошно или само приятничко. Изглежда, че обичал да чете коректури в стаята на една от своите любимки. Нищо чудно тя да е била прототипът на Фортуната. За нея сигурно е било много трудно да прочете някои думи. Той се заемал да й ги обяснява и тъй като тя била весела по природа, я разсмивал.

Този негов своеобразен начин на живот накарал близките му да си зададат един въпрос. Той не се бил женил, но колко ли деца имал? Това никой не знаел. И до днес не знае. Известно е, че е имал поне една дъщеря. Той надраскал нейната рождена дата в бележника си и очевидно от време на време отивал да я види. Предполага се, че част от парите му са отишли за нея. Тя получила образование и се превърнала в умна и приятна на вид жена. Била спокойна, стеснителна и решителна. Когато той бил на смъртното си ложе, настояла да го види. Сама се наричала Мария Галдос и години след смъртта му я канели на честванията на Галдос.

Знае се, че е имал и други деца, но не е известен броят им. Предполага се, че един от чиновниците в собствената му издателска къща е бил негов син. Другите вероятно са си живеели своя живот из бедняшките улички, като само от време на време най-мистериозно са получавали пари. Очевидно Галдос не е изпитвал по-голяма отговорност към тях, отколкото Толстой към незаконния си потомък, макар че Мария доста го объркала, когато се опитала да проникне в семейството му. Според някои испански източници той е имал поне шест деца, но според други — цифрата е много по-голяма. Най-вероятно никой никога няма да узнае това със сигурност.

Впрочем слабо е да се каже, че този негов начин на живот е бил своеобразен. Трудно бихме могли да си спомним нещо подобно за когото и да било от големите писатели, а и въобще всичко това е крайно необичайно. За Мопасан жените са били също такава натрапчива мания, но той е бил невъздържан във всяко едно отношение, докато Галдос във всяко друго отношение е бил образец на въздържаност. В скоби казано, Мопасан хванал сифилис и умрял на четиридесет и няколко години. Галдос не се разболял от сифилис и живял до седемдесет и седем годишна възраст, без, както ще видим след малко, да промени своите навици до самата си смърт.

Испански приятели са ми казвали безгрижно, че Галдос е имал две слабости, писането и жените, и че обяснението за скритата страна на неговото съществувание е чисто и просто биологично. Биологично, казват те убедено, като истински разумни хора от Средиземноморието. Добре, само че това звучи опростенчески. Галдос обичал жените и всичко, свързано с тях. Не само телата им, но и техния начин на мислене, техните вкусове. Огромно удоволствие му доставяло да гледа как една жена се облича и съблича и в това отношение не е единствен, но той също така заедно с тях се възхищавал от дрехите им.

Чудно е, че не е пожелал да има една постоянна връзка наред с всичките си други увлечения. Във „Фортуната и Хасинта“ той сякаш несъзнателно изпуска едно признание по този въпрос, макар че много малко писатели до такава степен са си скъпели признанията. В тази книга Хуанито казва, че единствено разнообразието от жени може да го подтиква към живот, и ние трябва да заключим, че това разнообразие му служи като полов стимулатор. Без разнообразие не може да има пълноценен полов живот. Хуанито е безделник, докато Галдос е бил тъкмо обратното. Хуанито притежава твърде бедно въображение, докато Галдос — твърде богато. Нуждата от разнообразие е самоизвинението, което обикновено си намират безделниците без въображение. Да не би специално в това отношение Галдос да се е идентифицирал с подобни хора?

След като минал четиридесетте, започнал да получава обществени почести. Консервативните сили били против него. Със закъснение бил избран в Кралската испанска академия по език и литература. А тъй като бил обидчив, заел мястото си в нея едва години след това. Направили го член на Кортесите, както подобавало на най-известния писател либерал. Той най-добросъвестно посещавал заседанията, но само веднъж се изказал. Продължавал да бъде все така изключително стеснителен. Съществува мнението, впрочем твърде схематично, че тази негова стеснителност е била обратната страна на дързостта му с жените.

В Кортесите, където бил на особена почит, той, наблюдателен както винаги, се държал като най-обикновен член на партията си, предан, но безгласен. Много по-късно, когато се отказал от монархо-либерализма и станал републиканец, изкарал още една сесия в Кортесите и седял също така тържествено и мълчаливо като член на друга партийна групировка. Не можел да говори пред публика. Неговата практика била такава: много внимателно си написвал речта, дори и по някой съвсем дребен литературен повод, и карал друг да я прочете. Едва ли е имало човек, по-непригоден от него за обществен живот.

Не че не търсел обществено признание. Напротив, той жадувал за такова признание особено с напредване на възрастта. Бил болезнено стеснителен, но нека отново си припомним, че не бил скромен. Пропътувал цяла Западна Европа, за да извоюва международна слава на книгите си. Един писател може да постигне това чрез появата на собствената си личност само ако има у себе си нещо от филмовата звезда, какъвто е бил Байрон или какъвто е днес Евтушенко. Галдос нямал особен успех. Но той не се отказвал лесно нито от творческите, нито от обществените си амбиции. И едните, и другите представлявали органическа част от него, нищо че е бил толкова непретенциозен.

Неговите творчески амбиции, благородни, но ненаситни още от самото начало, го отклонили от съблазнителната популярност към сравнителния неуспех на „Фортуната и Хасинта“, макар че книгата постепенно си пробила път. Амбициите му не стихнали с приближаването на петдесетте. Не било малка работа да обновиш испанския роман. Сега неговата задача била да обнови испанската драма. Той чувствал, че е написал най-добрите испански романи и че ще е хубаво да се опита да напише и най-добрите пиеси.

И така, създал двадесет и една пиеси, като започнал в началото на деветдесетте години на миналия век и свършил през 1918, на седемдесет и пет годишна възраст. С някои от пиесите си пожънал огромен успех (тоест според представите в Испания, където една пиеса не се играела дълго време), с други стигнал до пълен провал. Станал най-известният драматург на испанската сцена. За човек с неговия характер премиерите означавали страхотни мъки, страхотни дори в сравнение с тези на който и да било друг драматург. Той седял зад кулисите и пушел цигара след цигара, не можел да говори, не можел да разбере нищо. В скоро време повечето хора в Испания и Латинска Америка го познавали по-добре като драматург, отколкото като романист. Тук един англосаксонец е в неизгодно положение. Пиесите на Галдос не стигнали до нашата сцена и не може да се каже как биха били посрещнати те у нас по онова време или как бихме ги възприели ние, ако се поставят днес.

В неговите романи има епизоди със силно драматургичен характер, в най-добрия смисъл на думата. Той е бил майстор на драматургичния диалог, който е съвсем различен от натуралистичния. Сценичните адаптации на тези романи вероятно биха имали успех, впрочем известно е, че професионални драматурзи са инсценирали негови книги с успех. По това, което знаем от втора ръка за пиесите му, изглежда, че те не са били от същата величина като най-добрите му романи. Подобно на други писатели реалисти, впоследствие насочили се към сцената, като например Хенри Джеймс, той може би е приел тази форма прекалено несериозно, въпреки силното си литературно съзнание. Тоест може би пиесите му са прекалено механични и абстрактни, докато неговите романи дълбаят в същността на непредсказуемите мотиви за човешко поведение; може би е бил прекалено повествователен и прекалено очебийно е пропагандирал идеите си. Такова впечатление се създава от сведенията за неговата най-успешна пиеса „Електра“, превърнала се в нещо като национален химн за либерална Испания. Погледнато обективно или през призмата на една по-различна култура, тя звучи като чиста антиклерикална мелодрама — свещеникът злодей, невинното момиче, изолирано в манастир. Испанците казват, че в тази пиеса Галдос се проявява като техния Ибсен. Вярно е, че не познаваме произведението, но въпреки всичко трудно можем да повярваме на едно такова твърдение.

Във всеки случай пиесите увеличили националната му слава. Той имал и две други причини за желанието си да покори театралната сцена. Едната била, че пиесите се разпространявали по света по-бързо от романите и може би най-после щял да види осъществена своята заветна мечта, тоест шумен успех в Париж. Това не станало, макар че завоювал успех из цяла Латинска Америка. Втората причина била, че пиесите носели пари.

Това станало, макар че и тези пари не разрешили финансовите му проблеми. След петдесетгодишната му възраст неговите парични дела се влошавали все повече и повече и на стари години той изпаднал в крайна нужда — поради обстоятелства, свързани с личния му живот, както деликатно писали озадачените биографи след смъртта му.

Колкото повече печелел, толкова по-силно се оплаквал от безпаричие и толкова повече сякаш обеднявал. Както вече казахме, тук има някаква все още неизяснена тайна. Колко печелел? Положително повече от Достоевски, но бил непрактичен като него и ставал все по-разточителен по отношение на тайнствените си навици. Наред с пиесите продължил да пише и романи, тъй като неговата творческа страст, както и другата му всепоглъщаща страст не намаляла. За да спре водопадите от дългове, той създал трета поредица от своите „Национални епизоди“, като се надявал да получи значителни парични постъпления. И наистина ги получил, но те не спрели водопадите за дълго. Всеобщото мнение е, че третата поредица е чиста халтура, макар някои неконформистки гласове да твърдят, че тези романи са много по-добри от романите от първите две поредици и че са дело на един зрял творец, а пък книгите от четвъртата поредица са още по-добри. При всичките си проблеми Галдос запазил непокътнати своите дарби. „Действителност“ е един от неговите най-хубави романи, както и такива неортодоксални и възвишени творби като „Насарин“, създадени в последните години на живота му.

На шестдесетгодишна възраст той постепенно изпаднал в една от онези кризи, на които не им се вижда краят. Бил най-прославеният писател в своята родина. Освен това бил духовният водач на либерална Испания. Когато един писател има ореола на духовен водач, той е натоварен с допълнителна отговорност. Това важи както за Галдос, така и за Толстой. Те не се стремят толкова да създават възвишено изкуство, колкото доста грубо да раздуват значението на собствената си личност. Признаци за това се забелязвали при Галдос. Неговите велики творби били зад гърба му, макар че и сред новите, които създал, имало добри.

Но той все повече страдал от непрекъснатата обсада на кредитори и храненици. Седмица след седмица го притискали за пари. Приходите му намалели. Продажбата на книгите му спаднала, не трагично, но достатъчно, за да накара един вече възрастен писател да се разтревожи. Следобедните излизания се превърнали в единствените му блажени, безгрижни моменти. Само със своите приятелки, колкото и да харчел за тях, той можел да забрави своите тревоги.

Навсякъде другаде му се струвало, че го преследват. Бил убеден, че съдружникът му от издателската фирма го мамел. Този съдружник бил човекът, който знаел най-добре как и къде отивали приходите от книгите му. Галдос завел дело. Приятелите му го вразумили и нещата се уредили без съд. Той постепенно обеднявал, да не кажем и нещо по-лошо. Неговият здрав разсъдък започнал да му изневерява.

Може би заради самото предизвикателство или поради стремежа си към обществена слава Галдос направил крачка наляво. Той бил духовният водач на либерална Испания. Но младите го обикнали дори още повече, когато се обявил за републиканска Испания.

Орисниците все още не си били разчистили сметките с него. На шестдесет и пет-шест годишна възраст получил лек удар. Но най-лошото било, че зрението му отслабвало. Дълго време се опитвал да скрие това и успявал да напише повечето от романите си на ръка. Накрая лекарите установили, че има перде и на двете си очи. Казали му, че операцията ще го излекува.

Неговите приятели и почитатели разбрали за бедността, в която бил изпаднал. Може би поверително се разпространявали и слухове за причините й. Почти никой, дори и неговите врагове клерикали не го осъждали за историите, които чували, макар че враговете му го осъждали за неговите политически убеждения. Много хора започнали да говорят, че трябва да се направи нещо за Галдос. Не бивало да оставят великия старец да затъне още повече в беднотия. Той от толкова време бил най-маститата литературна фигура в Испания, че го мислели за по-възрастен, отколкото бил в действителност. Възмутително било техният патриарх да живее в немотия.

Защо да не му се даде Нобеловата награда? Ще е добре за Испания, а и неговото финансово положение ще се оправи (само за известно време, сигурно са си казвали скептично настроените му приятели, тъй като тогава Нобеловата награда била по-малка, дори и по курса от 1912 година). Почти всички писатели в Испания били мобилизирани в негова подкрепа. Но консервативната опозиция отказала да участва. Католическата преса се разбесняла. Кралската испанска академия по език и литература обявила, че ще бъде неудобно тя да го подкрепи официално. И все пак ентусиазмът взел национални размери, споделял го дори Галдос, който с годините ставал по-унил, но и не толкова затворен в себе си.

Не получил Нобеловата награда. Не бил достатъчно известен извън границите на своята родина. Но може би по-важното било това, че както биха казали днешните журналисти, бил спорна личност в собствената си страна. При подобни обстоятелства Толстой също не получил тази награда. От гледна точка на литературната история това е възможно най-невероятният отказ. Не по-малко невероятно ни се струва днес и отхвърлянето на кандидатурата на Галдос.

Неговите поддръжници не се предали. Защо да не организират общонационална подписка и да съберат пари, колкото била Нобеловата награда, че и повече? Галдос посрещнал възторжено и тази идея. Побързали да открият подписката. Пръв бил кралят Алфонсо XIII, който подарил една доста прилична сума. Алфонсо нямал претенциите, че разбира кой знае колко от книги, но той се отнесъл рицарски към Галдос. Докато Галдос, вече немощен, с отслабнало зрение, показал, че е изгубил своето чувство за действителността. Той се оплакал, че кралят не го бил поканил в летния си дворец на крайбрежието, където самият Галдос в по-честити дни си бил построил къща. На него не му идвало наум, че най-видният републиканец не може да е особено подходящ обект за кралско гостоприемство.

Подписката започнала успешно, но постепенно замряла. Едно подобно начинание не би имало успех в никоя страна. В Испания то вероятно само предизвикало недоумение. Галдос, техният най-прочут писател, чиито книги те познавали още от детството си, молел за помощ! По същия начин сигурно биха се озадачили и американците, ако петдесет години по-късно ги бяха помолили да събират пари, за да подпомогнат Ърнест Хемингуей.

В крайна сметка правителството се погрижило Галдос да не умре в бедност. Дали му синекурната длъжност член на комитета за честването на тристагодишнината от смъртта на Сервантес. Заплатата, която получавал, била достатъчна, за да му осигури едно прилично съществувание. Тържествата по случай тристагодишнината били отменени, но той продължил да получава тази заплата до смъртта си.

Междувременно ослепял или поне бил толкова зле със зрението, че вече не можел нито да чете, нито да пише. Операциите на пердето излезли несполучливи. Може би шестдесет години по-късно очната хирургия би му помогнала, но диагнозата му, изглежда, въобще не е била съвсем ясна. Последните седем години от живота си прекарал лишен от зрение. Малцина са живели до такава степен чрез погледа си. Неговият непрогледен край напомня за крал Лир.

Той се вглъбил в себе си. Унасял се в мечти, а когато стоицизмът му изневерявал, започвал да сипе обвинения и да предявява искания. Втълпил си, че са го ограбили с подписката, че организаторите са отмъкнали парите. Скандалът станал обществено достояние и се наложило да бъде потушен.

През всичкото това време Галдос упорито диктувал. След като ослепял напълно, не се опитвал повече да пише романи, но пиесите можело да бъдат диктувани, така че съчинил четири пиеси и един дълъг диалог. Освен това не се отказал от втората страст на своя живот и нищо не можело да го спре да посещава своите момичета. Тъй като бил сляп и не можел да върви сам, придружавал го един слуга, който умеел да пази тайни. Високият старец и неговият придружител станали обичайна гледка за улиците на Бариос Бахос. Там Галдос както винаги бил посрещан с любов от отрепките на обществото. Слугата намирал местата на срещите на Галдос с питане. Упътвали го вежливо, без никой да проявява любопитство. Явно цялата тази история била отдавна известна на хората от бордеите. Те почитали стареца и с поведението си сякаш искали да запазят неговото достойнство.

Той не променил навиците си. Запазил своя интерес към жените. Режимът му бил изменен само в едно отношение. Преди да ослепее, правел тези свои посещения следобед. Сега по неизвестни причини разписанието било променено и той поемал заедно със слугата си сутрин.

Когато се завърнел в своя дом, Галдос потъвал в мислите си. Ако дойдели да го навестят приятели, се показвал по-приказлив от преди. Както и при много други хора в екстремни ситуации, неговото така дълго сдържано „аз“ започнало да се проявява. Интересували го главно работата му и нуждите му — обичайните изисквания на един инвалид.

Когато се научил, че Галдос е обиден, задето не го бил поканил в двореца си, кралят го поканил. Галдос не пропускал да разказва за случая на всички, които го посещавали.

Починал от уремия след мъчително боледуване. През последните си месеци често изпадал в безсъзнание и бълнувал. Когато дъщеря му Мария настояла да го види, бил с ясно съзнание, макар и крайно изнемощял.

Неговата публика, народът му, читателите му, бедняците, които знаели само името му, но го обичали, му останали верни до края. Никой друг испански писател не е бил изпращан от такава многолюдна погребална процесия — може би двадесет хиляди души. По същия начин русите изпратили до гроба Достоевски, а парижаните — Юго. Това са трите големи демонстрации на обществена скръб, причинена от смъртта на писател. Ние винаги обичаме много да говорим за евентуалното удовлетворение, което би изпитал мъртвият, но не може да не си помислим, че това би доставило на Галдос по-голямо удоволствие от всякакви хвалебствия.