Тимъти Зан
Нощният влак за Ригел (6)

6.

Трафикът на Керфсиската станция, макар и не особено натоварен според джурианските представи, бе впечатляващ, сравнен с човешките станции, през които бяхме преминали, включително Земната. На перона слязоха близо шейсет пътници и още толкова се готвеха да се качат. Повечето бяха джурианци, но имаше и представители на други раси. Двамата с Бейта бяхме единствените човеци.

Тъкмо се отправяхме към терминала на совалката, когато зърнах двама халки да излизат от един третокласен вагон в далечния край на влака. Бяха твърде далеч, за да мога да разгледам лицата им, но походките им ми напомниха за снощните ни посетители. Улових Бейта за ръката и я насочих натам.

— Къде отиваме? — попита тя. — Нали щяхме да се качваме на совалката?

— Не съм го забравил — отвърнах и ускорих леко крачка.

Но или двамата халки ме забелязаха, или те самите бързаха. Преди да преминем и половината от разстоянието, те стигнаха третокласната совалка и изчезнаха през люка.

— Ние сме за първокласната совалка — припомни ми Бейта, този път с настойчив глас.

За миг се подвоумих дали да не наруша процедурата и да последвам двамата халки. Но си спомних, че джурианците не гледаха с добро око над тези техни ужасяващи клюнове към всеки, дръзнал да прекрачи установения ред. Двамата с Бейта бяхме пътници от първа класа и мястото ни беше в първокласната совалка. Не си заслужаваше да си създаваме проблеми, още повече че само след няколко минути всички пътници щяха да се смесят отново на междинната станция.

— Добре — предадох се и отново промених посоката.

Подобно на всички останали в галактиката, които можеха да си го позволят, джурианците използваха шоршиански векторни двигатели, за да създадат изкуствена гравитация. За целта до совалката водеше спираловидна стълба, което пък означаваше, че ще се наложи да нося багажа си на ръка, вместо да го предавам на автоматичната система. Нямах нищо против да остане при мен, като се имаше предвид какво се бе случило с него предния път, когато го бях изпуснал от погледа си.

Бях се опитал да открия сензорите на Паяците на Земната станция и сега също толкова неуспешно се оглеждах за тях. Където и да ги криеха, бяха ги скрили добре.

За разлика от тях сензорите на джурианците бяха в другия край на скалата. Докато трите совалки се носеха плавно към междинната станция, подминахме няколко масивни бойни платформи, на всяка от които бяха монтирани мощни сензорни устройства. На площадките дебнеха в очакване да бъдат повикани готови за бой изтребители.

За щастие този път не се наложи да влизат в действие. Нашата совалка се скачи със станцията и само няколко минути по-късно слязохме в просторната чакалня.

— Ще се редим ли? — Бейта кимна към опашката пред митническите гишета.

Погледнах към тесните коридори зад гишетата. Със сигурност зад стените им бяха монтирани допълнителни скенери и аз се питах дали ще са достатъчно чувствителни да засекат наличието на саарикс в багажа ми.

— Няма нужда — поклатих глава. — Няма да оставаме, забрави ли?

— Мислех, че искаш да се запознаеш с режима за достъп.

— Видях достатъчно — рекох, докато се оглеждах. От двамата халки нямаше и следа. Дали совалката им не се бе скачила с друга част на станцията?

Не. Тъкмо когато двамата бяха изчезнали през люка, бях зърнал да върви след тях този малък пухкав пирк, който сега стоеше недалеч от мен, заобиколен от сферата, в която обикновено се затварят силно миришещите същества. Навярно се бяха измъкнали по пътя между совалката и чакалнята.

Проблемът беше, че единствените врати в коридора, по който бяхме преминали, бяха за служебно ползване. Освен ако охраната за третокласните пасажери не беше по-немарлива, това означаваше, че се намират някъде във вътрешността на джурианската станция.

— Та къде отиваме? — подкани ме Бейта.

Погледнах към страничния коридор, който заобикаляше митницата и щеше да ни върне обратно в залата за заминаващи. Най-простото нещо бе да поемем по него, да се върнем обратно на квадрелсовата станция и да забравим случая, отдавайки го на съвпадение или на превъзбудено въображение.

Но не беше съвпадение, пък и въображението ми си беше съвсем нормално, а това, което бе започнало като малка загадка, сега придобиваше странен обрат. Като се вземеха предвид стриктните правила на джурианците, достъпът на халките до служебните помещения трябваше да е оправдан с някоя наистина сериозна причина.

— Налага се да намерим халките — рекох на Бейта. — Ела.

Отведох я при информационното гише до стената.

— Добър ден, човек — посрещна ме джурианката на гишето и кимна леко с глава настрани, което бе общоприетият жест на уважение към чуждоземец с неизвестен обществен ранг. — С какво мога да помогна?

— Търся двама познати — отвърнах. — Халки. Трябваше да слязат от борда на третокласната совалка. Но не ги виждам наоколо и се чудех дали има някакъв проблем.

— Ще проверя — обеща джурианката и сведе поглед към монитора пред нея. — Не, няма сведения за проблеми или нарушение на процедурата.

— Мога ли да видя схемата на тази секция?

Люспите в горната част на клюна й лекичко настръхнаха, но тя продължи да трака върху клавиатурата без възражения.

— Ето — рече и екранът откъм нашата страна оживя.

Наведох се и разгледах внимателно схемата. Имаше няколко канцеларии от двете страни на коридора, поддръжка, електроразпределение и малък ремонтен цех.

Както и един от входовете за багажното.

— Затворена ли е тази врата? — попитах джурианката и й посочих входа за багажното.

— Необходима ли ви е тази информация? — отвърна тя с вежлив въпрос.

— Там се съхранява багажът, до който няма достъп по време на пътуване — припомних й аз. — Ценности, свръхгабаритен багаж и… оръжие.

Люспите на клюна настръхнаха отново.

— Това помещение е забранено за достъп на неслужебни лица — обясни тя.

— Радвам се да го чуя. Нещо против да проверите за проблеми с охраната?

Съдейки по изражението й, ме мислеше за луд. Но част от работата й бе да общува с луди като мен и затова тя се наведе над клавиатурата.

— Ще бъдете ли така добър да почакате малко? — попита любезно, после стана и напусна гишето.

— Разбира се. — Улових Бейта за ръката и я отведох при близката пейка.

— Не разбирам — прошепна тя, след като седнахме. — Ти смяташ, че онези халки са намислили нещо?

— Зная само, че изчезнаха — рекох, докато оглеждах тълпата. Все още нямаше и следа от двамата халки. — А такива неща ме безпокоят.

Чакахме около петнайсет минути, когато джурианката най-сетне се върна и ни повика.

— Мога ли да се поинтересувам за връзката ви с тези халки? — попита тя.

— Случайни познати — обясних. — Срещнах ги във влака и се надявах да поговорим отново, преди всеки да си поеме по пътя.

— Ясно. — Служителката задържа поглед на лицето ми. — Ще бъдете ли така добър да влезете през жълтата врата в дъното на фоайето? Разрешителят иска да се срещне с вас.

Усетих, че стомахът ми се свива. Повикали са Разрешител?

Прекосихме фоайето към вратата, която ни посочиха.

— Наистина ли ти трябваше да се срещаш с Разрешителя? — попита ме тихо Бейта.

— Разбира се, че не. Надявах се всичко да стане неофициално. Но сега вече е късно.

— Не е задължително да разговаряме с него.

— Ако не го направим, ще започнат да ни търсят. Не ни остава друго, освен да играем по правилата.

Вратата се отвори и ние се озовахме в къс коридор, завършващ с друга врата. Тя също беше отворена. Реших, че е в наша чест, и престъпих прага.

Висок джурианец с изискан вид се надигна иззад пурпурното бюро, за да ни посрещне.

— Добър ден, човеци — рече той и кимна леко с глава, по същия начин, по който и жената от гишето. Люспите му бяха излъскани до блясък, както подобаваше на някой с висок ранг, а върху клюна му бяха изрисувани знаците на Разрешителя. — С какво мога да бъда полезен?

Гласът му ми се стори странно познат. Вгледах се внимателно в чертите на лицето и изведнъж го познах.

— Тас Растра? — попитах.

Люспите върху бузите му се изправиха, докато ме разглеждаше намръщено. Сетне внезапно се изгладиха.

— Господин Франк Комптън! — възкликна той с вибриращия глас на изненадан джурианец. — Каква неочаквана среща, наистина!

— За мен също — подкрепих го аз. — Доста време мина от онзи официален прием на Ванидо.

— Така е — съгласи се той. — Тогава вие отговаряхте за охраната на представителите на Западния съюз.

— А вие бяхте главният Разрешител на губернатора и ми помогнахте да си върша работата.

— Изглежда животът и на двама ни се е променил от тогава — Растра посочи Бейта. — Ако обичате, представете ми вашата спътница.

— Това е Бейта, мой помощник по време на това пътуване.

— Присъствието ви е чест за Джурианските територии — рече й той. — Имате ли сан или титла?

— Никаква — отвърна тя със странно напрегнат глас.

— Бейта не е аристократка — потвърдих, докато Растра я разглеждаше намръщено. Забелязах, че лицето й е напрегнато. Дали и той бе забелязал нещо подобно? — Вече не съм в охраната на знаменитости — продължих с обясненията. — А вие? Сега на станция Керфсис ли работите?

— Всъщност не — отвърна той. — Придружавам един висш правителствен чиновник и му помагам в разрешаването на заплетени случаи.

— Обзалагам се, че има такива — кимнах. — Халките често имат проблеми с джурианския протокол, особено тези с висок обществен сан.

— Нищо сериозно — обясни той дипломатично. — Но тъй като в момента възникна проблем с едни халки и двамата с Върховния комисар ДжанКла ще трябва да изчакаме пристигането на следващия влак, реших да се занимая с вашия проблем.

— Ах — въздъхнах. — Всъщност това е такава дреболия, че не знам дали си заслужава да говорим за нея. Срещнах двама халки на борда на квадрелсовата и се надявах да ги видя отново, преди да се разделим окончателно.

— И защо, по-точно, държахте да ги видите?

За щастие този път вече бях готов с легендата. Надявах се само историята ми да прозвучи достоверно.

— В момента работя в една земна компания, която се занимава с туризъм и пътешествия. Тези халки ми разказваха за интересно местенце някъде в Халкавистската империя. Заинтригуваха ме с разказа си, но така и не се сетих да попитам за точното му местонахождение.

— Разбирам — рече Растра и се облегна назад. — И що за местенце беше това?

— О, от онзи тип, който ние, човеците, харесваме — рекох и махнах небрежно с ръка. Смятах, че ще се размина с някое смътно обяснение. — Спорт на открито, фантастични пейзажи, екзотична храна. Ей такива неща.

— Нещо уникално, естествено — добави Растра, разтваряйки клюна в усмивка. — Вие, хората, цените подобни забавления. Но я ми кажете, как точно се запознахте с двамата халки?

— Срещахме се случайно, както повечето пътници, които се запознават във влака. Те бяха подпийнали и разговорът тръгна леко.

— Научихте ли имената им, откъде са или закъде пътуват?

Усетих, че настръхвам. Разговорът постепенно и неусетно преминаваше в разпит.

— Така и не стана дума за тези неща. И преди да ме попитате, не съм срещал никого от двамата по-рано.

Известно време Растра ме разглежда мълчаливо. След това бавно се надигна.

— Елате — рече той и кимна към вратата зад него. Но преди да излезем, спря и се обърна. — Между другото, сега съм фалк Растра — поясни. — Преди шест луни бях произведен в новия ранг от губернатора.

За миг имах усещането, че някой е дръпнал изпод краката ми социалния килим. С тази почти нехайна забележка Растра изведнъж бе скочил на две стъпала над мен в джурианската обществена йерархия и аз осъзнах със свито сърце, че всеки тон на гласа ми и нюанс на думите, които бях използвал, са били нарушение на установения социален протокол.

— Поздравления — едва успях да промълвя през стиснати устни.

За щастие, като добър Разрешител, какъвто Растра несъмнено беше, той вече бе преодолял проблема.

— Малко неочаквана чест — побърза да признае и щракна два пъти с клюна. После погледна към Бейта и повтори движението. Със същата бързина, с която килимът бе изчезнал, сега се върна на мястото си. С тези двойни потраквания той бе произвел мен и Бейта в равни по обществено положение — лишавайки ни грациозно от неприятното задължение непрестанно да спазваме сложни форми на обръщение и жестове, каквито в противен случай щяха да се изискват от нас.

— Може да е неочаквано — рекох, — но не и незаслужено.

— Благодаря — кимна той. — Но да вървим. Ще ми бъде интересно да чуя мнението ти по един въпрос.

Приближихме следващата врата, която също се отвори. Понечих да последвам Растра, но Бейта ме улови за ръка.

— Този джурианец — рече тя. — Приятел ли ти е?

Същият въпрос бе задала и за полковник Апългейт във влака.

— Вече не — прошепнах. — Когато един джурианец сменя ранга, заедно с това сменя и кръга от приятели. Тук класовите различия се спазват стриктно.

— Но някога сте били приятели?

Усетих, че гърлото ми се свива.

— Бейта, аз нямам приятели — обясних й. — Имам познати, бивши колеги и хора, които биха искали никога да не са се срещали с мен. Защо? Да не кандидатстваш за тази роля?

На лицето й трепна мускулче. Без да промълви нито дума, тя последва Растра.

След още един малко по-дълъг коридор стигнахме тънеща в сумрак стая, където заварихме облечен в армейска униформа джурианец. Стената зад него представляваше голям стъклен прозорец, от онези, които от другата страна са огледало. В съседната стая седяха двама халки под бдителния поглед на въоръжени джуриански войници.

— Това е майор тас Бускша — представи го Растра. — Господин Франк Комптън от Земята и неговата помощничка Бейта.

— Господин Комптън — изръмжа Бускша. — Това ли са халките, които търсите?

Приближих се до стъклената стена и разгледах внимателно чуждоземците, като се спрях най-вече на формата на очите и бръчките им.

— Мисля, че да.

— Добре ли ги познавате?

— Както вече казах на фалк Растра, запознахме се във влака. Предполагам, че не сте ги задържали заради мен.

— Ни най-малко — продължи все така дрезгаво Бускша. — Бяха заловени в багажното помещение.

Ето че подозренията ми се потвърждаваха.

— Кои са те?

— Още не знаем — рече Растра. — Никой от двамата не носи със себе си документи. В момента проверяваме.

— Някаква идея какво може да са търсили вътре?

— Интересен въпрос — отбеляза Бускша и втренчи поглед в мен. — Защо мислите, че може да са търсили там нещо специално?

Повдигнах рамене, докато размишлявах трескаво. За мен беше ясно, че се интересуват от моята персона и от Бейта и следователно са искали да надзърнат в багажа ни. Но ако го призная, нещата можеха да излязат изпод контрол.

— Просто защото не ми приличат на обикновени крадци — подметнах.

— Не ви приличат? — повтори насмешливо Бускша. — На вас?

— Господин Комптън — обясни меко Растра — е бивш служител на разузнаването на Западния съюз. Мнението му не бива да се подминава с предубеждение.

— И какво е сега мнението ви? — попита военният.

Погледнах отново към халките.

— Добре облечени, с наскоро подстригана козина. Това означава най-малкото средата на обществената им стълба, може би дори по-високо. Знаете ли как са пътували?

— В първа класа — рече Растра. — Но на междинната станция слязоха с третокласната совалка.

— Обикновено крадците обичат да се представят за аристократи — изръмжа Бускша. — Защо сте се интересували от тях?

— Както вече споменах на фалк Растра, имахме интересен разговор относно един курорт в Халкавистската империя. Исках да разбера къде точно се намира.

— Работи в туристическа агенция — обясни Растра.

— Аха — кимна Бускша. Той ме изгледа за миг, сетне размърда рамене. — Ами да идем да ги попитаме.

Типична полицейска тактика, която ми беше добре позната. Събираш заподозрените на едно място и следиш за тяхната реакция. Вече нищо не можех да направя, след като сам бях обявил халките за мои познати.

— О, благодаря ви — рекох с привидно оживление. — Бейта, ти остани с фалк Растра.

Бускша ме изведе в коридора и малко по-нататък през друга врата се озовахме при халките. Когато влязох, на лицата им не се изписа нито изненада, нито признаци, че са ме познали.

— Този човек иска да ви попита нещо — обясни майорът лаконично и ми даде знак да пристъпя.

— Добър ден — рекох, след като го заобиколих. — Може би не ме помните — срещнахме се във влака.

— Не сме срещали човеци — отвърна един от тях, докато ме разглеждаше враждебно. — Нямаме работа с човеци.

— Сигурно защото тогава бяхте интоксикирани. Това обяснява защо не си спомняте.

— Никога не се интоксикирам — отвърна първият.

— Аз също — добави вторият, но на лицето му бе изписано съмнение. Този очевидно се колебаеше.

— Помните ли всяка минута във влака — намеси се Бускша. — Да ви се губят моменти?

— Само докато спим — обясни първият халка.

— Или когато се разхождате насън? — подметнах. — Защото вие двамата наистина разговаряхте с мен на вратата на моето купе малко след като напуснахме Яндро.

Двамата халки се спогледаха.

— Не — продължи да упорства първият. — Никога не разговаряме с хора.

— Чудесно — рекох. — В такъв случай, какво търсехте в багажното?

— Имате ли право да провеждате разследване на джурианска територия? — попита все така враждебно първият халка.

— Отговорете на неговия въпрос — намеси се ядосано Бускша. Знаех, че джурианският протокол допуска подобно нещо, макар това да не се нравеше на халките.

Първият халка му метна злобен поглед и направи опит да се вземе в ръце.

— Търсехме нашия багаж — обясни той. — Трябваше да взема нещо.

— Не можехте ли да почакате, докато премине през митницата? — попитах.

— Това е моят багаж — упорстваше той.

— В нашето багажно — контрира Бускша.

— Не ни ли принадлежи нашият багаж? — не се предаваше чуждоземецът. — Имате ли право да не ни допускате до него?

— Да, когато все още не е преминал митницата — отвърнах, усетил, че противникът ми губи почва под краката.

Той очевидно също го беше осъзнал.

— Ние също имаме права — чух го да мърмори, с вид на накърнено достойнство.

— Сигурен съм, че е така — рекох. — Как проникнахте в багажното?

— Беше отключено — заговори вторият халка. Нещо трепна в очите му… — Но кажи ми, човеко. Защо ти ни разпитваш?

Нямаше друг начин, освен отново да прибягна до моята легенда.

— Исках от вас информация — обясних. — Докато бяхме във влака, споменахте едно подходящо място за туристически посещения в Халкавистската империя, с възможности за спорт на открито, великолепни пейзажи…

Точно по средата на изречението вторият халка бръкна небрежно в ръкава си, извади нож с резбована дръжка и се нахвърли върху мен.

Спаси ме пълната ми изненада. Иначе щях да издъхна на място. Бях толкова шашардисан, че умът ми изключи, и ролята му бе поета от втълпените ми в разузнаваческата школа рефлекси. Извих се на една страна, отстъпих с десния крак и свалих лявата ръка надолу и напред. Китката ми попадна върху предмишницата на нападателя, отклони острието покрай гърдите ми и го принуди да изгуби равновесие. Сграбчих китката му с дясната си ръка, ударих го в сгъвката с дланта на лявата и същевременно извих острието към лицето му.

Подход, който би трябвало да го накара да изпусне ножа и същевременно да парализира ръката. Но или не бях уцелил невралгичния пункт, или някой бе променил физиологията на халките от последния път, когато я бях изучавал. Ножът остана в ръката му и аз забелязах с ужас, че острието се забива в дясната му буза.

И сега вече бях загазил здравата. Фактът, че противникът ми ме бе нападнал вече нямаше значение, защото аз бях този, който бе пролял първа кръв. Върху мен щеше да се стовари с цялата си тежест неумолимият джуриански закон.

Пуснах ръката на нападателя и отстъпих назад. Но вече беше твърде късно. И двамата пазачи бяха извадили оръжията си, единият от тях го бе насочил към ранения халка, а вторият към мен.

— Не стреляйте!

Необходима ми беше само секунда, за да позная гласа на Растра, който идваше откъм високоговорителя в ъгъла на стаята. Пазачите се поколебаха, после, за мое най-голямо облекчение, свалиха оръжията.

Вратата се отвори рязко и Растра нахлу вътре, следван на крачка от Бейта.

— Добре ли сте, господин Комптън? — попита той разтревожено. Имаше озадачено изражение, сякаш не можеше да повярва на случилото се. Той насочи вниманието си към двамата халки.

— Отведете ги в килията — нареди на пазачите. — Ще бъдат обвинени в кражба и нападение.

— Ами човекът? — попита Бускша.

Люспите на Растра се набръчкаха. Познаваше правилника не по-зле от мен.

— Той не е виновен — заяви въпреки това на майора. — Противникът му все още стискаше ножа, когато острието проля кръв.

Доста хилаво обяснение, имайки предвид обстоятелствата. Но изглежда щеше да свърши работа. Макар и с видимо недоволно изражение, Бускша склони глава и прие решението.

— Разбрано — промърмори той и премести поглед към халките. — Елате с мен.

В първия миг нито един от двамата чуждоземци не помръдна. След това почти едновременно и двамата рухнаха на пода.

Растра реагира пръв.

— Повикайте лекари — нареди той и пристъпи към тях.

— Не е необходимо — обадих се, без да свалям поглед от телата, от които вече се разнасяше странна миризма. Бяха мъртви, без никаква рана по тях и без някой да ги е докосвал.

Освен мен, разбира се.