Тимъти Зан
Нощният влак за Ригел (19)

19.

Три минути по-късно влакът спря на станцията и пътниците започнаха да слизат. Само две минути след това двамата с Бейта вече бяхме заели избраното купе.

— Не бързай да се разполагаш — предупредих я, след като оставих багажа на койките и се приближих до прозореца. Намирахме се откъм страната на перона и аз със свито сърце забелязах, че всички халки с шарени туники се качват на нашия влак.

И не само в първа класа. Част от тях се настаниха във втора, дори в трета класа. Места, които халкските благородници не биха заели и под смъртна заплаха.

На вратата се потропа, в последователността, която бяхме уговорили с Фейр. Бейта отвори и той се шмугна вътре, като побърза да заключи.

— Лоша работа — бяха първите му думи.

— Без майтап? — вметнах. — Вече ни просветли, че модранските колонии могат да поемат контрола върху телата на своите приемници. Въпросът е за колко дълго?

— Нямам представа. Сигурно за колкото е необходимо.

— Но колкото по-дълго приемникът е под контрол, толкова по-голям е шансът да осъзнае, че се случва нещо странно — намеси се Бейта. — На всеки му се губят секунди, друг е въпросът, когато става дума за часове, дори дни.

— Ако е така, работата е сериозна. Защото халките се блъскат вътре и се редят на опашка чак до трета класа.

— Вероятно възнамерява да нанесе удара си по време на предстоящото пътуване — промърмори Фейр. Той опипа машинално дръжката на пластмасовия пистолет и се намръщи. — Разполага ги така, че да не можем да се скрием никъде във влака.

Отново погледнах към тълпата. На перона все още имаше доста халки.

— Не — рекох. — Това не ми прилича на набързо скалъпен план.

— Тогава какво е? — попита Фейр.

— Нямам представа. Може и да греша, а за съжаление нямаме време за обсъждане. Бейта, вземай си багажа. Слизаме.

— Какво? — подскочи Бейта и се ококори.

— Ще се разделим — обясних, докато обмислях какво може да се направи. За нещастие с толкова много халки на платформата дори слизането в последния момент нямаше да ни спаси.

Трябваше да измислим нещо по-хитро.

— Аз и групата ми ще останем във влака и ще се справим с приемниците тук — рече й Фейр. — Класическо примамване…

— Което няма да се получи — прекъснах го аз. — Бейта, можеш ли да отвориш вратата в движение?

Очите й се разшириха още повече.

— Външната врата ли?

— Ще скачаме ли? — попита Фейр, който изглеждаше не по-малко изненадан.

— Да, и да, нямаме друг избор — докато обяснявах, пресегнах се и затъмних с едно докосване прозореца. — Ако излезем в коридора, останалите халки ще ни последват. Можеш ли да отвориш вратата, или не можеш?

— Не — отвърна Бейта, която изглежда се опитваше да проумее какво съм намислил. — Но Паяците биха могли…

— Повикай веднага един тук — наредих й и вдигнах куфарите. — Ще слезем само двамата, корак Фейр. Като имам предвид броя на халките, войниците ти ще се нуждаят от вещото ти ръководство.

Той втренчи поглед в мен и аз се подготвих да посрещна възраженията му. Но такива не последваха и той кимна смирено. Колкото по-малко хора участваха в предстоящата операция, толкова по-голям бе шансът за успех.

Отдолу се чу познатото стържене на освободени спирачки и влакът бавно потегли.

— Съгласен — рече Фейр и вдигна ръка в белидейски военен поздрав. Сетне неочаквано извади горните два пластмасови пистолета от кобурите, завъртя ги наопаки и ми ги подаде откъм дръжките. — Вземи — рече. — Може да ти потрябват.

Нямаше време да питам какво, за Бога, можеха да свършат два пистолета играчки. Пъхнах ги в сакото си, кимнах и излязох в коридора.

Чудех се дали ще го видя отново.

До външната врата вече ни очакваше кондуктор. Влакът бе набрал значителна скорост и всяко забавяне можеше да се окаже фатално.

— Бейта? — повиках през рамо.

Тя не отговори, но в следния миг коридорът се изпълни с внезапно нахлул отвън въздух. Хвърлих куфарите на перона, сграбчих Бейта за ръката и — чудейки се дали това не е най-голямата ми глупост в живота — скочих след тях.

Паднахме доста силно и се затъркаляхме върху перона. Най-сетне спряхме, аз лежах по гръб, а Бейта се бе облегнала на мен.

— Как си? — попитах, докато правех бърз преглед на тялото си. Колената и лактите ме боляха, на няколко места се бях ожулил до кръв. Но изглежда нямаше счупено.

— Май ми се размина — промърмори тя неуверено. После изстена и бавно се надигна.

— Чакай, не бързай да ставаш — спрях я, улових я за ръката и я дръпнах обратно. В коловоза до нас влакът продължаваше да набира скорост. Преминаха и последните товарни вагони и аз ги изпроводих с поглед, докато изчезваха нататък в тунела. Постепенно избледня и обичайното светлинно шоу на осевата линия и едва тогава се надигнах, за да огледам наоколо.

Нямаше да се справя по-добре, дори да бях планирал внимателно този ход. Намирахме се в сервизната част на станцията, подобна на онази на Систарко, където бяхме направили внезапната промяна в посоката и бяхме продължили за Модра I. През два коловоза от нас се издигаше просторен хангар. Само на метри от мястото, където лежахме в момента, релсите се пресичаха и ако бяхме попаднали там, сигурно щяхме да се изпотрошим.

Най-важното бе, че перонът с пътниците се намираше на километър и половина от нас.

— Сега какво? — попита Бейта.

Изведнъж осъзнах, че все още я притискам към себе си.

— Трябва колкото се може по-бързо да се качим на друг влак — рекох и й пуснах ръката. — Има ли възможност да се свържеш с Паяците и да поискаш да ни уредят специален влак, който да ни вземе оттук?

— Съмнявам се. Няма да му стигне разстоянието да набере скорост.

— Дори ако се състои само от машина и един вагон?

— Дори тогава — тя се поколеба. — Всъщност, дори да могат, не мисля, че това ще ни бъде от някаква полза. Приемниците със сигурност ще видят, че влакът спира тук, ще се досетят какво е станало и ще пратят съобщение. И тогава пак ще си имаме неприятности, но на следващата станция. Освен — рече тя замислено — ако не спрем на следващата станция.

— Не, това няма да помогне — поклатих глава. — Дори да не спираме на следващите станции, нали трябва да преминем през тях? Приемниците ще предупредят сподвижниците си и те могат да повредят релсите, дори ще бъде достатъчно да хвърлят нещо върху тях. Като например себе си.

— Това е невъзможно. Модри няма да допусне да изгуби всички тези приемници само за да ни отмъсти. — Тя погледна към перона, по който продължаваха да се разхождат немалко халкски благородници. — Освен ако целта му не е отмъщение.

Въздъхнах.

— Ето нещо, което не ми дава мира от началото на това преследване. Модри трябваше да ни спре още когато измъкнахме подводницата. Трябваше да хвърли всички сили срещу нас, докато бяхме на Модра II, съвсем близо до кораловите залежи. А не го направи.

— Да, ти го каза още тогава.

— А после, когато се качихме на железницата, бяхме затворени в нея в продължение на четири дни. Защо приемниците не се събраха тогава, за да ни ударят?

— Не са имали достатъчно време, за да се организират?

— Тогава и аз си помислих така. Докато стигнахме Джурскала и броят на приемниците взе рязко да нараства. — Махнах с ръка към перона. — Знаеш ли защо, Бейта? Защото въобще не го интересува, че сме разрушили кораловите залежи. Друго го е обезпокоило, но едва когато някой е отишъл там и е разбрал — че сме проникнали в комплекса и сме взели архивите. Архивите за експорта на корали.

Тя ме погледна за миг, сетне лицето й пребледня.

Кимнах.

— Той вече е бил напуснал Модра, когато я атакувахме. Това е истината, Бейта. Не целият, разбира се, сигурен съм, че ударът на Фейр е нанесъл сериозна вреда, когато са взривили онези корали. Но Модри вече се е преместил, за да си създаде нова родина. Само че този път не знаем къде е.

 

 

Измина доста време, през което продължавахме да лежим на перона, опитвайки се да си съберем мислите.

— Но защо го е страх от архивите? — попита Бейта. — Сигурно смята, че чрез тях можем да открием новата му родина, и се опитва да ни спре.

— Възможно, макар че се съмнявам. Фейр дори не можа да разбере кога и какви товари са били пращани в неговата империя, камо ли информация, която вероятно е дълбоко законспирирана. Предполагам, че просто не иска да рискува.

— Въпреки това мисля, че не бива да се отказваме — рече тя и в очите й блесна пробудена надежда. — И първото, което трябва да направим, е да се махнем оттук.

— Съгласен. Мислиш ли, че ще успееш да накараш Паяците да ни донесат някои неща в хангара?

— Стига да им се побират в ръцете — засмя се тя. — Май имаш някакъв план?

— Може и да имам. Сетих се за „Дамата изчезва“, онзи стар филм на Хичкок, който гледахме във влака заедно с Растра и ДжанКла. Спомняш ли си как качиха старата жена във влака?

— Бяха я превързали, сякаш е пострадала при катастрофа — отвърна бавно Бейта. — Но в този край на станцията по принцип се навъртат само Паяци. Модри няма ли да заподозре нещо, ако види хора?

— Правилно, затова няма да се приближаваме от тази посока — кимнах към хангара. — Първо ще пропълзим до хангара. А като влезем вътре, ще свирнем на роботите да ни прекарат багажа. След това, ето какво ще ми е нужно…

 

 

Както винаги, цената на успеха се коренеше в правилния разчет на действията.

Нямаше никакво съмнение, че модранският мозъчен сегмент във влака за Белис щеше бързо да осъзнае, че двамата с Бейта сме го напуснали. Но по това време щеше да е далеч извън комуникационния обхват на сегмента, който се намираше тук, на станция Джурскала. Нямаше да му остане друго, освен да чака следващата спирка, четири часа по-нататък, преди да прати съобщение в наша посока.

Междувременно приемниците в този район вероятно щяха да са се приготвили да отпътуват за дома, изпълнени с убеждението, че са били тук по някоя важна причина. Получат ли обаче съобщение от другия сегмент, ловът щеше да бъде възобновен.

Но близо час преди това съобщение да стигне дотук, имаше влак, който потегляше право към Земята. Ако можехме да се качим на него, без да бъдем забелязани, щяхме да спечелим известна преднина.

Имаше, разбира се, много неуточнени неща. Разполагахме с ограничено време и ресурси, само с дрехите в багажа си, плюс онова, което Паяците биха могли да ни осигурят. Но също както ние трудно различавахме халките един от друг, това важеше и за тях. Въпросът бе как по-бързо и незабелязано да се смесим с хората на перона. Което напълно изключваше възможността да се разходим дотам в компанията на Паяците.

В края на краищата, повечето от опасенията ми се оказаха напразни. Паяците ни осигуриха един малък катер, вероятно предназначен за транспорт на ремонтни материали. Кабината не беше херметизирана, но наоколо имаше достатъчно кислородни бутилки за компенсиране на утечките през атмосферните бариери в двата края на станцията. Натоварихме в катера две от тях за всеки случай, после Паяците започнаха да маневрират бавно, приближавайки катера към станцията. Бях помолил да ни оставят при онзи шлюз, който е възможно най-близо до перона, откъдето щяхме да потеглим. Така, петнайсет минути преди пристигането на влака катерът се прилепи от външната страна на станцията.

Погледнах към Бейта, увита в стерилизираща болнична пижама и пристегната към самозадвижващата се носилка. Лицето й бе напълно скрито от бинтове, един фалшив клюн стърчеше точно по средата, за да прикрие кислородната маска отдолу. Имаше и други набързо пригодени подплънки, чиято цел бе напълно да променят контурите й, да увеличат масата на раменете и да сведат броя на пръстите на краката до три.

— Готова ли си? — попитах.

Тя отговори с приглушено сумтене под маската и за миг ми дожаля за нея. Представях си какво й е, овързана в бинтове, неспособна да вижда и чува ставащото наоколо. Положението й бе далеч по-неприятно от моето.

Но нямахме друг избор. Модри щеше да търси двама човеци и само по този начин можехме да я преобразим на тежко ранен джурианец.

Прокарах внимателно ръка през косата си, боядисана в черно и прилепнала върху скалпа с няколко капки машинно масло, сетне пригладих мустаците, с които се бях сдобил с помощта на лепило и кичури от косата на Бейта. Това, плюс широката риза, която бях измъкнал от някакъв спешен медицински комплект, трябваше да свърши работа.

— Добре тогава — рекох. — Тръгваме.

Протегнах се и натиснах копчето за отваряне на вътрешната шлюзова врата. На перона зад нея вече ме очакваха няколко обслужващи робота, плюс неголяма тълпа любопитни пътници.

— Побързайте! — наредих на висок глас, като се постарах да прозвучи с нужния професионализъм. — Но внимателно — добавих. — Не го тръскайте.

Те ме заобиколиха и бавно повдигнаха носилката. Помогнах им да я пренесат през отвора на вратата и побързах да я затворя. Не исках някой да надзърне към катера и да установи, че няма нищо общо с медицинския транспорт. Но роботите вече изнасяха носилката и тълпата се бе отдръпнала на почтително разстояние.

Застигнах ги, задействах разгъващите се колела и дадох знак на роботите да се отдалечат.

— Благодаря ви — рекох на Паяците, които се навъртаха наблизо, за да ги командват. — Оттук нататък мога и сам да се справя. Извадих от джоба си дистанционното, включих носилката на автоматичен режим и закрачих по перона, следван от нея и мнимия пациент.

Все още очарована от неочакваното представление, тълпата се разтваряше пред мен като Червено море пред Мойсей. С крайчеца на окото си забелязах няколко шарени халкски туники, които се приближаваха към нас, и си наложих да не ускорявам крачка.

— Какво е станало? — попита един джурианец, като пристъпи напред и се надвеси над клюна на Бейта, сякаш се опитваше да надзърне през превръзката и да провери дали не е някой познат.

— Инцидент с киселина — отвърнах и му махнах да отстъпи назад. — Моля ви — стойте на разстояние. Пациентът има ужасни изгаряния и имунната му система е съвсем отслабена.

— Не трябваше ли да го откарате на междинната станция? — попита друг. — Там е най-близката болница.

— Точно от там идваме — отвърнах невъзмутимо. — Случаят е за специалист.

— Няма ли специалисти на Джурскала? — обади се трети.

— Моля ви — произнесох със стиснати устни. Защо тези типове не млъкнат и не ме оставят на мира? — Направете място…

— Слава Богу, че успяхте — чух да произнася един глас с облекчение зад гърба ми и мъж с вид на бизнесмен застана от другата страна на носилката.

Отворих уста да го помоля да се отдръпне, но той продължаваше да бърбори.

— Получих съобщението и веднага спешно се свързах с офиса. В момента събират екип от специалисти — ще бъдат готови, докато пристигнем. Казаха да не жалим средства.

Втренчих поглед в него. Гладко избръснато, невзрачно лице, пригладена назад коса… и тогава изведнъж го познах. Това не беше търсещ забавление досадник, нито налудничав маниак. Човекът, който крачеше от другата страна на носилката, бе ненадминатият хамелеон, самият Брус Макмикинг.

От объркване изгубих ума и дума и не знаех какво да кажа. Не че имаше някакво значение. Макмикинг продължаваше представлението с пълна сила.

— Какво е положението? — попита той. — Казаха ми, че киселината била хидрохлорна, но в сместа имало и други химикали.

— Да, така е — отвърнах, след като най-сетне дойдох на себе си. В далечния край на станцията вече се виждаха мъждукащите светлини на приближаващия се влак. — Точно заради тях пораженията са толкова тежки. След разкъсването на кожата вътре са проникнали парахлорични и флуоро-димонистачни… всъщност, какво да ти обяснявам.

— Да, разбира се — промърмори Макмикинг. — Парахлорични. Хм. Ужасна работа.

Влакът вече бумтеше в коловоза, но забавяше бързо скоростта си и не след дълго спря до нас. Двамата с Макмикинг продължихме още известно време да бълваме псевдомедицински термини, докато секне потокът от слизащи пътници. После, все още заобиколени на почтително разстояние от тълпата, ние вкарахме носилката през вратата на един от вагоните първа класа. Двама кондуктори вече ни очакваха, за да ни помогнат.

Стоях над опакованото тяло на Бейта и мърморех успокоителни думи, най-вече заради пътниците, с които се разминавахме по коридора, докато се прибрахме в купето.

— Не ме разбирай погрешно — рекох, веднага след като затъмних прозореца и се обърнах към Макмикинг. — Но какво, за Бога, правиш тук?

Той сви рамене.

— Защитавам инвестициите на господин Хардин, разбира се.

Озърнах се, чудейки се дали Бейта може да ни чува.

— Смятах, че ме е уволнил — рекох с нисък глас.

— Изглежда е решил да ти даде още един шанс — заяви Макмикинг, докато ме разглеждаше с любопитство. Сетне извади от джоба си моя часовник, бележника и кредитната карта и ги хвърли на леглото. — И така, май че имаш проблеми с халкската аристокрация.

— С тях и с всички останали важни персони и политически фигури на станцията — отвърнах. Разкопчах коланите, с които бе пристегната Бейта и се заех да й свалям превръзките. — Струва ми се, че те посъветвах да отведеш господин Хардин надалеч оттук.

— Да, той вече пътува — увери ме Макмикинг, докато гледаше шашардисано измъкващата се от пашкула си Бейта. — Отскочи до междинната станция с едни други хора, за да провери как вървят инвестициите му в тази система. Ще остане там ден-два, преди да се прибере у дома. — Той повдигна вежди. — Надявам се дотогава проблемите ти да бъдат решени.

— Не се безпокой, проблемите ми вървят с мен. Благодаря за помощта, но по-добре да си тръгваш.

— И аз ти благодаря, за предупреждението. Здравейте — рече той на Бейта.

Тя го погледна ококорено и аз положих ръка на рамото й.

— Няма страшно — побързах да я успокоя. — Той ни помогна да минем покрай приемниците и да стигнем тук.

— Казвам се Макмикинг — представи се Макмикинг невъзмутимо. — Колега на господин Комптън.

— Колега? — повтори Бейта, като въртеше очи тук към мен, ту към него.

— Да, отскоро. За втори път — промърморих, макар да знаех, че с това само подсилвам объркването й. — Всъщност той работи за Лари Хардин, един от най-богатите хора на Земята. — Хвърлих многозначителен поглед на Макмикинг. — В миналото съм имал вземане-даване с господин Хардин.

Както и очаквах, Макмикинг схвана бързо обстановката.

— Точно така — потвърди нехайно. — Случайно забелязах странния начин, по който напуснахте влака, и предположих, че имате неприятности.

— Откъде знаехте, че ще се върнем на станцията? — попита с напрегнато изражение Бейта.

— Не знаех — сви рамене Макмикинг. — Но близо десет години съм бил ловец на глави — преди да започна работа за господин Хардин. Имам добра представа за начина, по който разсъждават бегълците. — Той ме дари с лека усмивка. — Особено такива хитреци като господин Комптън. Защо не ми кажете какво става?

Усещах, че Бейта е все така напрегната, докато й свалях превръзките. За щастие вече бях измислил сравнително достоверна история, или поне такава, на която Макмикинг щеше да повярва.

— Става въпрос за изнудвания — заговорих, като си придадох тревожен вид. — Само че са замесени някои доста могъщи личности в галактиката.

— Интересно как не сме чули нищо за това.

— Защото противникът действа много потайно. И поне засега човешката Конфедерация е извън плановете. Но скоро това ще се промени и мога да те уверя, че стане ли, господин Хардин ще е един от първите в списъка.

Макмикинг присви очи. Сега вече бях спечелил цялото му внимание.

— Нека дойдат — заяви той и в гласа му се долови заплаха. — Ние ще сме готови.

— Може дори да не разберете, че се е случило — предупредих го аз. Сетих се, че Апългейт е в течение, макар и на част от историята, и реших, че няма нищо лошо да го посветя, поне донякъде. — Те прибягват до силно пристрастяващ химичен елемент, който се намира в модранските корали.

Той се намръщи.

— Корали?

— Проникват през дребни драскотини на кожата — продължих с обясненията. — Едно докосване и си готов.

Той изсумтя.

— Значи трябва да го докоснеш? Корала? Сигурно се шегуваш.

— Агентите им са много настойчиви.

— Едва ли чак толкова. Не мога да си представя някой да ме накара да пипам някакъв си корал.

Погледнах го внимателно и изведнъж картината започна да ми се изяснява. „Не мога да си представя някой да ме накара да пипам някакъв си корал…“

Това беше. Боже Всемогъщи, това беше достатъчно.

— Затова значи те гонят? — продължи той. — Попаднал си в нечий списък на богатите и известните.

— Не съвсем — възразих, докато обмислях следващите си стъпки в разговора. — Преди няколко дни наши съюзници им разрушиха главната база. Доста са ни сърдити за това.

На вратата се почука.

— Очакваш ли някого? — попита Макмикинг и пристъпи към вратата.

— Не — отвърнах с тих глас.

— Няма страшно — обади се Бейта. — Това е нашият багаж.

Макмикинг я погледна учудено.

— Вашият багаж сам ли чука на вратата?

— Щом казва, послушай я и отвори — изръмжах нетърпеливо.

Той прехвърли учудения си поглед върху мен, сетне кимна, обърна се и отвори вратата. На прага стоеше кондуктор и куфарите ни висяха от три от ръцете му. Макмикинг ги пое мълчаливо, положи ги на леглото и затвори вратата.

— И така — поде той. — Само с това купе ли разполагаме?

— Не, ние разполагаме с две купета — отвърнах. — Ти, от своя страна, си тръгваш незабавно…

Млъкнах, защото в този момент под краката ни се чу шумът от освободените спирачки.

— Боя се, че не — произнесе със спокоен глас Макмикинг.

— Макмикинг, кучи син… — задавих се от гняв и го улових за рамото. Бях готов да го изхвърля собственоръчно.

Но той се освободи с лекота от хватката ми. Пък и беше късно. Влакът бързо набираше скорост и не можех да направя нищо.

— Ох, Макмикинг — въздъхнах и отпуснах ръце.

— Успокой се — рече той. — Нали не смяташе, че ще си тръгна доброволно, след като те заварих в такова ужасно положение? Пък и човек като господин Хардин обича да се грижи за инвестициите си.

— За инвестициите си? — попита Бейта.

Отново въздъхнах.

— После ще ти разкажа.

— А междувременно — засмя се Макмикинг и сплете пръсти зад тила си, облягайки се на седалката, — къде ще спя аз?