Тимъти Зан
Нощният влак за Ригел (23)

23.

Така и не стигнахме до станция Хомшил. Бейта ни откара в едно разклонение, което се виждаше само на нейната карта, и оттам поехме по друга линия, която определено не присъстваше на нито една карта.

Часовете се нижеха бавно. Помещението, в което се намирахме, бе прекалено тясно за четирима души и всеки от нас го усещаше. За щастие, след положените усилия не горяхме от желание да проявяваме каквато и да било активност. През повечето време седяхме или лежахме, дремехме или разговаряхме лениво.

По някое време през първите три часа от пътуването спасеният Паяк тихо издъхна. Бейта се умълча след това, погълната от собствените си мисли, и не разговаряше с никого, освен ако не я заговореха.

И тъкмо когато започнах да се безпокоя за такива неща като храна, вода или тоалетна, ние пристигнахме.

— Господин Макмикинг ще бъде отведен в една лаборатория тук, където да му бъде оказана помощ — информира ни Бейта веднага щом машината закова на станция, която приличаше на познатите ми квадрелсови ремонтни станции. — Директор Лосуту ще го придружи. Оставате при него през цялото време и не правите никакви опити да се отделите — добави тя, втренчила поглед в Лосуту. — Разбрано?

— Да — отвърна той със спокоен глас. — Мога ли да задавам въпроси?

— Колкото си искате. На повечето от тях няма да ви бъде отговорено. Господин Комптън, последвайте ме.

Тя се обърна и излезе през вратата на машината, а аз усетих, че нещо ме жегва. Господин Комптън. След всичко, през което бяхме преминали, ето че пак бях станал господин Комптън. Дали не беше знак, че съм попрекалил с настойчивостта си да дойдем тук?

Може би. По-важното бе, че сподвижниците й все още не можеха да си позволят лукса да ме убият. Поне засега.

Отвън ни очакваха осем Паяка, два от тях — ремонтни роботи, останалите от непознатия клас, какъвто бях видял за първи път, когато Бейта ме бе отвела при Хермод. Два от последните се отделиха от групата и ни отведоха на петдесетина метра встрани, където имаше врата с яркочервена рамка. Тя се отвори веднага щом я доближихме и Бейта ме поведе по стълбите към неголяма совалка.

— Мога ли да узная къде отиваме? — попитах, докато я следвах покорно. Влязохме в кабината и се настанихме зад пулта, на който не се виждаха никакви контролни уреди. Паяците или тези чахуин навярно управляваха совалката дистанционно.

— Ще ти говори ли нещо името на системата? — попита ме Бейта, докато люкът зад нас се затваряше и ние се откъсвахме от тунела.

— Вероятно не — признах. Чу се тихо изщракване и екраните наоколо светнаха едновременно, показвайки картина от околния свят.

Звезден пейзаж, какъвто може да се види в хиляди системи из галактиката. В центъра на прозореца бе разположена малка звезда, бяла, със зеленикав ореол по края.

— Добре дошъл на Викай — обяви Бейта и посочи един тъмен кръг с ярки контури пред нас. — На нашия език това означава „надежда“.

— Предполагам, че това не е планетата, на която се е зародила цивилизацията ви?

— Не, преместихме се тук след Големия бунт, когато ние и Паяците построихме железницата. Този свят беше безжизнен и не представляваше интерес за никого. Най-безопасното място, което бихме могли да си пожелаем.

— Това предстои да се обсъди — рекох. — И кога по-точно е бил Големият бунт?

— Преди хиляда и шестстотин години. Но нека оставим този разговор за Старейшините.

— Щом настояваш — свих рамене. Изведнъж се сетих за нещо друго. — Пратеникът, с който започна тази история, е бил един от вас, нали?

— Да — отвърна тя и в гласа й долових болка. — Пристигнахме на Земята, за да те отведем при Хермод. Той пое напред, а аз останах да уредя някои формалности на космопорта. Трябваше да пътуваме заедно до железницата. — Тя затвори за миг очи. — Но после ти се появи сам на станцията, а аз нямах време да разбера какво е станало с него, защото трябваше да те последвам.

— Съжалявам — рекох. — Може би ще ти олекне, ако ти кажа, че не бих могъл да го спася по никакъв начин. Същото важи и за теб — по-скоро и ти щеше да споделиш неговата участ.

— Зная — рече тя и въздъхна уморено. — Но е трудно да се успокояваш с подобни мисли, когато те боли за изгубен приятел.

— Имал съм подобни случаи — уверих я.

— И сега имаш приятели, Франк — тя ме погледна внимателно. — Или поне, би могъл да имаш, стига да го пожелаеш.

— Няма да споря — подметнах нехайно. — Но ми кажи как по-точно се вписва Модри в тази история?

— Старейшините ще ти обяснят — рече тя. — Те знаят най-добре историята. — За миг се поколеба. — Само те могат да се договорят с теб. Ако решат да го сторят, разбира се.

 

 

Планетата Викай, когато я наближихме, се оказа точно толкова студена и неприветлива, колкото изглеждаше отдалече. Ако това бе представата на чахуин за надежда, помислих си, докато се носехме над пустинния пейзаж, не ми се ще да видя каква ще е тя за депресия.

Но, както беше и с Бейта, нещата не се оказаха такива, каквито изглеждаха. Приземихме се и още преди моята спътница да приключи работата си с корабните системи, площадката под совалката започна да потъва. След няколко минути се озовахме в подземен град, изпълнен със светлина, музика и странни, приятни аромати. Бейта ме отведе в близката сграда, в неголямо помещение, чиито стени изобразяваха небе с облаци и жълтеникаво слънце. В средата на помещението имаше девет кресла, подредени в полукръг.

— Седни тук — рече ми тя и посочи едно крайно кресло. — Старейшината, който ще разговаря с теб, идва.

Едва произнесла тези думи и в стената се отвори триъгълна врата, която не бях забелязал. Прага прекрачи висок мъж с дълга, драпирана тога.

Очаквах да видя непознато, чуждоземно същество, а не човек. За моя изненада и разочарование Старейшината имаше съвсем земен вид. Беше среден на ръст, с кестенява коса и очи, които излъчваха спокойствие.

— Добър ден, Франк Комптън — поздрави ме той и склони леко глава, сетне се настани на кресло в другия край. Гласът му беше мелодичен и школуван като на шекспиров актьор. Добре дошъл на Викай.

— Благодаря ви — отвърнах. Съвсем като човек на вид… и все пак не достатъчно. При по-внимателно вглеждане се установяваше известна смътност на детайлите, особено около устата и ушите, фалшивият начин, по който се сбръчкваха краищата на очите му или по който се движеха устните, почти незабележимото разместване на китките, когато полагаше ръце на скута. — Но, моля ви — добавих. — Налага ли се да си правите труда заради мен?

Старейшината отново склони глава.

— Хермод беше прав — рече той. — Вие наистина сте чудесен избор. — Той се усмихна и в следния миг започна да се топи и да губи първоначалните си очертания, а пръстите на ръцете му изтъняха и се издължиха. Кестенявата коса изчезна, отдолу се показа гол скалп, под ушите му израснаха бакенбарди.

И когато най-сетне трансформацията приключи, беше точно толкова чуждоземен, колкото бях очаквал.

— Благодаря ви — рече той. Колкото и да бе странно, гласът му бе все тъй мелодичен. Вероятно бе запазил промените, които бе извършил в говорния си апарат. — Чуждите форми са трудни за поддържане. — И посочи с два костеливи пръста Бейта. — Което бе основната причина да се нуждаем от човек като вас.

— Бейта каза, че ще ми разкажете за Модри — рекох, изпълнен с нетърпение.

Старейшината кимна.

— Тази история започва преди четири хиляди години с възхода на една раса, наречена шонкла-раа — заговори той. — Тъкмо те първи открили тайната на междузвездното пътуване и започнали да разширяват влиянието си из галактиката. След около хиляда и четиристотин години знаели точното местонахождение на всички заселени и незаселени системи. Последвал период на завоевания, продължил около хиляда години. — Той спря за миг. — Разбрах, че ви е известна тяхната тайна.

— Зная вашата тайна — рекох. — Предполагам, че тяхната е същата.

— Да чуем — подкани ме Старейшината.

Все още не биха посмели да ме убият, окуражих се аз.

— Накратко, вашата величествена квадрелсова железница е една голяма измама — заговорих. — Всичко — влаковете с тяхната странна четвърта релса, шарените лазерни светлинни, които трепкат пред буферите, дори страхотното светлинно шоу на осевата линия. Това не е нищо друго, освен внимателно подбран декор, предназначен да прикрие онова, което става отдолу.

— И то е? — попита с внезапно изпънато лице Старейшината.

— Че само осевата линия е истинска. Има нещо вътре в нея, което кара цялата тази сложна система да функционира. Някои биха го нарекли квантова връзка, не зная, не съм толкова добър по физика. Важното е, че веднъж задвижи ли се железницата, колкото по-близо се намирате до осевата линия, толкова по-бързо се придвижвате. Влакът достига скорост от една светлинна година в минута, информационните цилиндри се разнасят дори още по-бързо, вероятно защото ги държат близо до вътрешността. — Погледнах към Бейта.

— Ти го видя, нали? Моят неволен скок на покрива, когато за кратко изгубих пряк допир с железницата. Дори само сантиметър по-близо до осевата линия бе достатъчен, за да бъда запокитен с девет вагона напред.

Тя кимна със замислено изражение.

— Надявах се, че няма да разбереш какво е станало.

— Значи е вярно — заяви с меланхоличния си глас Старейшината. — Тайната не е опазена.

— Е, не е задължително — отвърнах. — Няма никаква причина информацията да напуска това помещение. Защото, струва ми се, че зная какви ви кара да полагате подобни усилия — махнах с ръка към звездите. — Докато бях на квадрелсовата, Модри се опитваше да ме омайва с песни за това как искал в галактиката да се възцари мир. Вие, чахуин, от друга страна, сте направили нещо, за да го постигнете.

— Нямахме друг избор — отвърна тихо Старейшината. — Защото видяхме докъде води неконтролираният достъп до Мрежата. Шонкла-раа бяха завоеватели, арогантни и склонни към насилие. Веднага щом си осигуриха достъп до Мрежата и се научиха да я заплитат към съседните звездни системи, вече нищо не можеше да ги спре. Те построиха огромни бойни кораби и ги пратиха да летят между световете, да покоряват или унищожават другите цивилизации.

— И какво ги спря накрая? — попитах и се намръщих, споходен от внезапно хрумване. — Или Модри е шонкла-раа?

— Ни най-малко — отвърна Старейшината. — Модри беше само последното оръжие на шонкла-раа.

Оръжие. Думата увисна за миг във въздуха, като хвърлена шепа с черен прах. Погледнах към Бейта, после отново към Старейшината.

— Може би ще е по-добре да се върнем към началото.

Старейшината кимна.

— Преди хиляда и шестстотин години, след хиляда години на робство започна внимателно подготвено въстание, организирано от някои от древните галактически раси, бунт, отдавна планиран и пазен в дълбока тайна. Както и следваше да се очаква, бяха дадени много жертви, включително и изтребването на пет раси, и когато приключи, всички оцелели раси бяха изгубили способностите си да пътешестват дори вътре в своите звездни системи. Но победата си заслужаваше цената, защото нашите потисници най-сетне бяха унищожени докрай.

— Говорите така, сякаш сте участвали — подметнах.

Лицето му за миг се сгърчи. Усмивка? Или гримаса?

— Ако не аз, то моите сънародници — чахуин. Но ние бяхме само една от подчинените раси, конструирани генетично от шонкла-раа, за да бъдем технически помощници. Не сме способни на агресия, нито можем да се бием и по тази причина бяхме оставени на заден план по време на войната. В резултат на това нашият народ не понесе толкова тежки жертви, колкото другите. Но както вече казах, всички бяхме принудени да се върнем към епохата отпреди пътешествията между звездите, някои дори в прединдустриалната ера. Така продължи близо триста години. Мрежата съществуваше, но никой не беше в състояние да я достигне. Някои от нас смятаха, че сме я изгубили завинаги. — Той замълча за кратко. — А след това, съвсем случайно, чахуин откриха скривалище с техническа документация и архиви на шонкла-раа. От времето преди войната. С негова помощ съумяхме да излетим в космоса, а когато достигнахме Мрежата, си върнахме и звездите.

— Само че шонкла-раа се бяха постарали да ви лишат от способността да воювате — рекох. — Което означава, че всеки, на когото се натъкнете сред звездите, ще може да ви побеждава без никакво усилие. И после да ви отнеме всички достижения.

— И целият цикъл щеше да се повтори отново — потвърди Старейшината. — Давахме си ясна сметка, че преди да осъществим контакт с други раси в галактиката, трябва да намерим начин да направим невъзможна междузвездната война.

— И затова построихте тунела.

— И затова построихме тунела — повтори той. — Но ни беше необходима помощ, ето защо първо създадохме Паяците. За целта използвахме генетичните съоръжения на шонкла-раа и нашата собствена плът. Не смеехме да се смесваме с другите раси — съществуваше опасност да открият слабостта ни и отново да ни поробят.

— А не можехте ли да използвате съоръженията, за да премахнете тази слабост? — попитах. — След това бихте могли да се защитавате, без да разчитате на други.

— Или да се превърнем във втори шонкла-раа — възрази той мрачно. — Не. Дори да знаехме как и къде да поставим тази деликатна линия, не бихме посмели да поемем подобен риск.

— Колко благородно от ваша страна — рекох. Вложих в думите по-малко сарказъм, отколкото възнамерявах. — Значи вие и Паяците сте построили тунела. Колко време ви отне?

— Много време. Дори с помощта на вече съществуващата Мрежа, пак ни бяха необходими близо шестстотин години.

— След което създадохте квадрелсовата служба и поканихте останалите раси да се включат в играта — заключих. — И това ни връща отново при Модри.

Лицето на Старейшината се разкриви в неразгадаемо изражение.

— Той трябваше да е последното оръжие на шонкла-раа срещу Великия съюз. Конструиран генетично като групов разум, който е в състояние да прониква, подчинява и контролира водачите на силите, които се изправят срещу тях. — По цялото му тяло премина тръпка. — За наше щастие войната свърши, преди да бъде заложен, както е било замислено, и в продължение на много векове той е останал в състояние на летаргия, в кораловите образувания на Модра I. После, след двеста години Паяците отвориха станция за халките от системата Систарко. Вече знаехме, че в процеса на своето развитие халките бяха открили корала и с това бе започнала мълчаливата война. Само след шейсет години, по наши предположения, Модри бе разпространил пипалата си из цялата Халкавистска империя, поемайки контрол над всички техни водачи. След това бе насочил вниманието си навън, разпращайки халкски приемници из галактиката да продават модрански корал на другите раси.

— При това на такава цена, че да бъде достъпен само за богатите и управляващите — посочих.

— Точно така. Макар че на онзи етап целта на експанзията е била по-скоро събиране на информация, отколкото галактическо завоевание. Той изградил аванпостове за бъдещо използване, но все още главният му интерес бил насочен към това да подчини изцяло Халкавистката империя. През следващите трийсет години обаче Паяците започнали да забелязват влиянието му сред халките, макар че още нямали представа за истинската причина. С нарастваща тревога те се обърнали към джурианците, последните относително скорошни членове на галактическия клуб, и ги помолили да разузнаят какво може да се е случило с техните съседи.

— И заразата се прехвърлила при джурианците — промърморих.

— Да — потвърди мрачно Старейшината. — Разследването им било разкрито, а самите разследващи — заразени. И тъй като членовете на групата били от военното командване, Модри успял да използва мисловните вируси, за да се добере за кратко време до върховете на управлението. — Той махна с издължените си пръсти. — Ние не знаехме за тази оръжейна програма на шонкла-раа, но когато засякохме нечие влияние, което се разпространяваше сред джурианците, заподозряхме, че е въвлечена невидима и зла сила. Удвоихме усилията си, преровихме всички архиви на шонкла-раа, търсехме всякакви сведения.

— Защо просто не затворихте станцията на Систарко?

— По това време не знаехме къде се намира Модри. Нито познавахме механизмите за неговото разпространение, особено това как емоционалните връзки подпомагат прехвърлянето му от едно същество в друго. Още по-тревожно бе, че той като че ли ускоряваше темповете на своите завоевания. Бяха му необходими почти шейсет години, за да покори халките, но само петнадесет, за да се справи с джурианците.

— Искаш ли нещо за пиене или храна? — намеси се Бейта. — Извинявай, забравих да ти предложа.

За моя изненада едва сега почувствах, че умирам от глад. Но разговорът ни бе твърде интересен, за да го прекъсна за ядене.

— Не засега — отвърнах. — Моля ви, продължавайте.

— През следващите шейсет години Паяците се опитваха отново и отново да узнаят кой е нашият противник. Успяха да заинтересуват с проблема четири други раси, като всяка от тях направи опит да го разреши. И четирите се провалиха и едва тогава се досетихме, че всъщност нашите действия улесняват инвазията. Модри се целеше тъкмо в разследващите групи, които пращахме.

— И дори след това все още нямахте представа откъде произхожда заплахата?

— Всъщност бяхме стеснили възможностите до световете от Граклейското разклонение — поясни той. — Като най-вероятна цел се смяташе системата Систарко.

— В такъв случай, с риск да се повторя, защо не затворихте тази станция?

Очите му блеснаха за миг.

— Опитахме се — отвърна той обезсърчено. — Прикривайки се зад икономически причини, изолирахме цялото Граклейско разклонение. Но натискът от останалите империи беше огромен и не само от тези, контролирани от Модри. Опасявахме се, че някой може да реши да щурмува тунела, дори да разруши участък от него или да узнае тайната на Мрежата. Ето защо след няколко седмици открихме линията.

— И всичко продължи постарому.

— Само дето сега вече Модри знаеше кой стои зад всички опити да бъде изобличен. — Старейшината потрепери отново. — И с това самите Паяци се превърнаха в обект на инвазия.

Усетих, че гърлото ми се свива. Пътници, товар и поща, спомних си разсъжденията ми от Земната станция. Трите полюса, на които се крепеше силата на Паяците. Ако те бъдат покорени, войната ще бъде изгубена в самото й начало.

— Надявам се, че сте взели предпазни мерки.

— Самата природа на Паяците и тяхната метална броня правят невъзможен обичайния достъп на Модри — увери ме Старейшината. — Въпреки това, разполагайки с предостатъчно приемници, той се опита да открие други способи. — Погледът му за миг се премести към Бейта. — Един от тях вече видяхте. Трябва да призная, че бяхме започнали да се питаме дали има някаква надежда, или галактиката е обречена да падне под властта на един тиранин. И тогава, само преди трийсетина години, на сцената се появи човечеството. — Той млъкна за миг и отново премести поглед към Бейта. — Вие бяхте необуздана раса, пълна със самоувереност, енергия и изобретателност. Шонкла-раа или не са ви открили, или са ви сметнали за прекалено изостанали в развитието си. Но със сигурност вие бяхте истински шок за всички нас. Нищо подобно досега не се бе появявало в галактиката и трябва да призная, че мнозина от нас бяха смутени и объркани. Но пък други ви виждаха като последната надежда за победа срещу Модри.

— Да не искате да кажете, че друга надежда няма?

— Не съвсем. Досега не сме наблюдавали модранско въздействие сред цимахейците и белидейците. Смятаме също, че и филианците, които са чак на другия край на галактиката, може да са останали незасегнати. Техният опит в генното инженерство и усъвършенстваният им генетичен код създават естествена бариера за завоеванията на Модри.

Което вероятно бе причината Хермод да ми посочи още в началото филианците. Изпращането на агент на Паяците в този последен бастион на независимостта със сигурност щеше да привлече вниманието на Модри.

— Но вашата нескончаема енергия и любопитство ни подсказаха, че можете да се окажете полезни — продължи Старейшината. — Трябваше само да почакаме, докато се адаптирате към живота в галактиката и можете да действате.

— А междувременно белидейците решиха да си опитат сами късмета с Модри — рекох, припомняйки си разговора с Фейр на квадрелсовата железница.

— И се провалиха, също като останалите — потвърди мрачно Старейшината. — Но въпреки това опитите им помогнаха в разрешаването на последната загадка — за мисловните вируси.

— И когато Фейр реши да опита сам, вие му разкрихте цялата история — кимнах. — А като добавка му осигурихте някой, който да отклонява вниманието на противника.

Старейшината наклони леко глава.

— За което се извинявам — рече той. — Но Фейр вече бе преминал към изпълнение на своя план и макар да не знаехме подробности, преценихме, че опитът му има значителни шансове за успех. Същевременно смятахме, че хората не са достатъчно подготвени, за да бъдат използвани срещу Модри. Ето защо подкрепихме с всички средства белидейците, но взехме мерки това да не изложи на риск бъдеща атака на хората.

— Трябва да призная, че се справихте доста добре. Може да не съм бил постоянен фокус на вниманието на Модри, както сте се надявали, но поне успях доста да размътя водата. А и Фейр се бе погрижил да изпипа нещата.

— Така е — промърмори Старейшината. — Само дето планът му имаше частичен успех.

— За съжаление — признах. — Предполагам, след като Модри е разбрал, че вие стоите зад опитите за атака срещу него, е решил да си събере багажа и да изчезне от града. Избрал си е нова родина и започнал да прехвърля там корала.

— И когато Фейр се озова там и унищожи значителна част от кораловите залежи, Модри почти бе успял да се прехвърли на новото място — довърши вместо мен Старейшината. — Бейта каза, че знаете къде е то.

— Да, зная — рекох и скръстих ръце на гърдите. — Сега ви остава да ме убедите, че трябва да ви го кажа.

— Какво значи това? — попита ме той стреснато.

— Означава, че от моя гледна точка вие и Модри не се различавате особено — отвърнах с равен глас. — И вие, и той умеете да общувате по телепатичен път и искате да властвате над другите. Освен това… — поколебах се, преди да продължа — обичате да изопачавате истината, когато ви отърва. — Погледнах към Бейта. — И вие, и той използвате човешки тела.

— Въобще не е това, което си мислиш — заговори Бейта. За разлика от Старейшината можех да чета какво става в душата й по нейното лице. — Модри е паразит, както емоционално, така и физически, същество, което иска да манипулира и контролира другите за свои цели. Аз, от друга страна, съм истинска симбиоза между човек и чахуин, като помежду ни съществува чистосърдечно партньорство.

— И какво участие в създаването на това партньорство има твоята човешка половина?

По лицето й премина сянка.

— Тя е била изоставена — отвърна Бейта с нисък глас. — Бебе, родено на квадрелсовата и захвърлено на произвола.

По кожата ми полазиха тръпки. Не знаех, че такива неща се случват все още, особено след като само богатите и могъщите можеха да си позволят да пътуват между звездите.

— Опита ли се да откриеш майка й?

— Да, открихме я — отвърна Бейта. Макар да се мъчеше да говори така, сякаш цитира факти, усещах стаената в душата й болка. — Но тя не ме искаше. Поне така каза.

— Ние, от друга страна, имахме голяма нужда от нея — обади се Старейшината. — Накарахме Паяците да ни я доведат… после стана сливането.

Отново потрепери.

— Модри поне има добрината да изчака, докато набелязаният екземпляр достигне зряла възраст, преди да го покори.

— Нямахме избор — продължи Бейта, но в очите й блеснаха гневни пламъчета. — Предполагам, че помниш Хермод — и най-вече силно измененото му тяло. Това се случва, когато се опитваш да слееш човек и чахуин на по-късен етап от развитието. Нямахме избор. — Тя преглътна и блясъкът в очите й помръкна. — Ставаше въпрос за собственото ни оцеляване. И за твоето.

— Сега не говорим за мен. Говорим за вас и за това как сте излъгали едно невинно човешко създание, отнемайки правото му на свободен живот. Как по-точно стана това сливане?

— Процесът не е особено сложен, поне от техническа гледна точка — заговори Старейшината. — Макар че, въпреки това, което казахте, ние обмислихме внимателно всички морални въпроси. Но както спомена и Бейта, нямахме друг избор. Използвахме човешко дете и новородено чахуин.

Което означаваше, че бяха постъпили по същия начин и с тяхното собствено дете.

— Просто така?

— Просто така — съгласи се той с осезаемо неудобство. Сетне изпружи пръст към Бейта, който се разтегна като показалка. — Както вече имахте възможност да се убедите, нашите тела са далеч по-податливи на метаморфоза от вашите. Мога да ви уверя, че нито едно от двете същества не е изпитвало страдания — той прибра пръста си до нормалните размери.

— В приемника Модри винаги е невидимо и неосезаемо присъствие, което чака да настъпи моментът, за да вземе нещата под свой контрол — заговори Бейта. — В моя случай човешката и чахуинската част донякъде са разделени и въпреки това те оформят една цялостна личност. Ние сме по-силни от сумата на нашите части.

— Щом го казваш — рекох и погледнах към Старейшината. — А какъв беше онзи, който ми предаде билета за железницата? И той ли е подхвърлено дете?

Старейшината се поколеба.

— Той също беше нежелан.

— Питам дали е бил изоставен?

Той въздъхна.

— Беше закупен — призна. — Още едно дете, което майката не е желала. В този случай действахме чрез агенцията на Хермод, за да се сдобием с него.

— Така значи сте го наели — промърморих със свито сърце. — Купувате и продавате хора, сякаш са стока — също като Модри. Кажете ми тогава — защо трябва да избирам едната или другата страна?

— Ние запазихме мира в галактиката в продължение на седемстотин години — отвърна Старейшината, но в гласа му се долавяше прокрадващото се отчаяние. — Не се намесвахме нито в политическото, нито в търговското…

— Искаш ли да се върне жената? — обади се ненадейно Бейта.

Облещих се от изненада.

— Какво значи това — дали искам да се върне?

— Нали смяташе, че сме отнели правото на едно човешко същество да живее свободно? — продължи Бейта. Лицето й бе пребледняло, но говореше с твърд глас. — Не можем да променим нещо, което продължава вече двайсет и две години. Но ако чахуинската част от мен е съгласна да умре и да върне на човешката нейния живот, това ще поправи ли сторената несправедливост?

Погледнах към Старейшината. Той също изглеждаше изненадан от предложението.

— Не зная — отвърнах. — Какво ще означава това за нея?

Бейта си пое въздух.

— Означава, че ще я върне към онова, което е била — рече тя. — Отново ще я превърне в пълноценен човек.

— И?

Бейта се поколеба.

— Ще бъде пълноценен човек — повтори натъртено. — Това не е ли достатъчно?

Разглеждах внимателно лицето й. И да имаше някакъв скрит умисъл в предложението й, не можех да го уловя.

— Ами… трябва да помисля. Какво става с Макмикинг?

— Лечението ще отнеме няколко часа — обясни Старейшината, поуспокоен, след като отново се бяхме върнали към предишната тема. — За късмет сте го довели тук преди модранската инфекция да се разпространи. — Той погледна към Бейта. — Одеве тя ми напомни… имате ли нужда от вода и храна? Ако желаете, тя може да ви отведе на едно място, където ще получите и двете.

— Благодаря ви — отвърнах, без да свалям поглед от лицето на Бейта. Две същества, разделени и същевременно едно цяло. Не можех да го разбера, но изглежда тя намираше това за естествено и удобно.

„Партньори, съратници, приятели“, го бе нарекла.

Приятели.

Беше ми заявила, съвсем чистосърдечно, че не ме смята за свой приятел. Но за доброто на своя народ бе готова да се раздели със своя най-добър приятел… с най-близкото същество, което познаваше. Да го остави да умре…

Стига да го поискам.

Хвърлих мислено една монета и я проследих в очакване да падне с тази страна нагоре, с която вече предполагах. Да, чахуин не бяха идеални. Но кой всъщност беше?

— Да, бих искал да хапна нещо — рекох. — Но нека първо да приключим въпроса с новия дом на Модри.

Старейшината извърна лице към мен.

— Мислех си…

— Зная — прекъснах го. — Но в края на краищата, всеки избира някаква страна. И както вие казахте, благодарение на вас в галактиката е имало мир. — Погледнах към Бейта. — В интерес на истината, Бейта познава фактите също така добре, както и аз. Би могла сама да направи необходимите изводи. Въпрос: какво е необходимо на Модри, за да си устрои родина?

— Студена, но не заледена вода — отвърна Старейшината. — Полипите могат да оцелеят и в друга среда, но само в студена вода са в състояние да изграждат коралови образувания и да разширяват колективния разум.

— Добре, студена вода има навсякъде — рекох. — Това, което имах предвид, е, че му е необходимо място, където би могъл да избегне атаки от този тип, към който прибягна Фейр.

— Разбирам — рече Бейта и челото й се сбърчи съсредоточено. — Нужно му е място, където не можем да се сдобием с оръжие срещу стоки. Защото на това място няма оръжие, нали?

— Точно така — кимнах. — Но същевременно трябва да е близо до квадрелсова станция. С други думи — някоя примитивна колония.

— В галактиката сигурно има стотици подобни места — промърмори Старейшината.

— Най-малкото — съгласих се аз. — За наше щастие Модри беше така любезен сам да ни посочи точното местонахождение. Бейта, ти ми каза, че човешкото общество и правителството все още не са били инфилтрирани.

— Това е моето мнение — рече тя, като ме гледаше втренчено. — Ала от друга страна, разбрахме, че Апългейт е бил приемник.

— Значи Модри е започнал и там да действа. Но все още не на високо равнище. Лосуту, например, който е очевидна цел, не е бил засегнат. Пита се защо? Първи отговор: Модри знае, че вие държите под наблюдение хората от висшия ешелон и ще го засечете при първия опит за действие. Втори отговор: в момента има по-важна работа.

— Значи е на някоя човешка колония! — възкликна неочаквано Старейшината. — А вие имате само четири.

— Ето, че кръгът се стеснява — съгласих се аз. — Но бих могъл да го намаля още повече. Кажи ми, Бейта кога по-точно влязохме във фокуса на модранското внимание? Дали не беше, когато онзи робот взе багажа ми на Земната станция и го понесе пред всички останали? Апългейт също беше там и този инцидент неминуемо е трябвало да накара Модри да ме свърже с Паяците. Дали тогава поне малко се е обезпокоил?

— Не — отвърна тя бавно. — Във всеки случай там не се случи нищо важно.

— А какво ще кажеш за онзи момент, когато откачихте моя вагон от композицията, за да мога да си побъбря с нашия стар приятел Хермод? Тогава дори Фейр ни бе забелязал. Модри прояви ли интерес?

— Отново не.

— А след като напуснахме Нови Тигрис и отидохме в бара, където Апългейт се забавляваше с неколцина цимахейци — припомних й аз. — Тогава дори не си даде труда да ми махне с ръка или да погледне към мен. Очевидно не го е интересувало какво правя и с кого.

Тя въздъхна и произнесе една дума.

— Яндро.

— Яндро — потвърдих, чувствайки как всичко си застава на местата.

— Безполезен и безлюден свят, за който някои скрити зад кулисите хора полагат отчаяни усилия да бъде колонизиран. Безполезен свят, на който изгубих службата си само защото се опитах да разлюлея лодката. Свят, на който накарахте всички предупредителни светлини на местния модрански разум да замигат в червено, след като ми отделихте петнайсет минути за среща със станционния управител.

— Да — рече тя и в гласа й вече нямаше и капка съмнение.

— Там трябва да бъде.

— Но какво можем да направим? — попита Старейшината.

— Ако системата е безлюдна, както казвате, белидейският подход няма да ни свърши работа.

— Което е още една причина Модри да избере Яндро — съгласих се аз. — За негов лош късмет имам една идея.

— И каква ще е цената да я узнаем? — попита Старейшината.

Изведнъж, като по команда, стомахът ми се сви болезнено.

— Ами, точно в този момент ще се равнява на хубав обяд — рекох. — А след това… ще си поговорим.