Тимъти Зан
Нощният влак за Ригел (2)

2.

— Моля за внимание — обяви привидно успокояващ глас от високоговорителите в ресторанта. — Квадрелсов влак 339216 пристига след един час от Хеливанти и Белидош. Всички пътници за Нови Тигрис, Яндро, Джурианск и Цимахейската република, ако обичат, да се съберат в зеления салон за отпътуващи. Моля за вашето внимание…

Съобщението бе повторено още веднъж на английски, после на джуриански и махейски. Довърших сандвича, избърсах си ръцете и извадих картата от процепа на масата, която бях заел. Забелязах, че повечето от останалите посетители в бара не проявяваха нетърпение, вероятно щяха да пътуват с някои от по-късните влакове. Смъкнах се от столчето и задействах дистанционното на багажа. Два архаични куфара се изтърколиха от нишата в краката ми.

Успяха да изминат само няколко метра, когато едно от моторчетата на по-големия издъхна и той започна да се върти в кръг. Изругах полугласно, изключих го, наведох се и вдигнах куфара с небрежния жест на човек, който обича да си носи багажа само за да се поддържа в добра форма. След това се отправих към вратата.

Бях по средата на пътя, когато забелязах момичето да излиза от едно сепаре и да се присъединява към рехавата групичка, следвана покорно от собствения й куфар.

Бях я видял за първи път на Сутерлинския космопорт, където и двамата очаквахме полета за Луната, и оттогава непрестанно се мяркаше в периферията на полезрението ми — през три полета и две различни станции.

Сега, изглежда, тя щеше да пътува със същия квадрелсов влак.

Сам по себе си, разбира се, фактът, че бяхме прекарали близо седмица, летейки в една и съща посока, не означаваше нищо. В края на краищата от тази част на Атлантика до квадрелсовата станция имаше само една пътническа линия. Всеки, решил да се поразтъпче между звездите, щеше да направи същия избор като мен.

Проблемът бе, че момичето не се вписваше в нито една от стандартните категории пътници. Не я видях да разговаря с някого от останалите пасажери, нито дори с персонала на станциите. В космоса също се срещат срамежливи или затворени субекти, но дори те си намират досадни и скучни занимания, като например да четат списания или да спят, усукани като пашкули. На няколко пъти бях слизал до бара на йонната ракета, но нито веднъж не зърнах там момичето, което явно напускаше каютата си само в установените часове за хранене. Не се показа дори на корабното коледно празненство.

Докато вървях само на няколко метра зад нея, неволно се любувах на късата й, лъскава кестенява коса. Беше около двайсет-двайсет и две годишна, с очи, които пасваха на цвета на косата, и стройна, елегантна фигура на човек, който тренира, за да се поддържа. Имаше хубави черти, ала очите й гледаха някак отнесено. Вероятно тъкмо по тази причина никой на борда на йонната ракета не бе посмял да я заговори.

Имаше и една друга странна особеност, която бях забелязал по време на нашия полет: нито веднъж не заплати за каквото и да било с кредитна карта. Използваше само парични карнетки.

Разбира се, аз също прибягвах до тях. Но аз имах солидни причини да избягвам възможността да бъда проследен. Особено след като бях оставил онзи труп на улицата пред „Ню Палас тауърс“.

Питах се какви причини може да има момичето.

Совалката вече се товареше, когато я приближих, заедно с групата от ресторанта. Влязох вътре, намерих свободно място и оставих багажа на конвейера, който щеше да го откара до багажното на покрива. Петнайсет минути по-късно потеглихме. Преминахме покрай оръдията и ракетните инсталации на бойната платформа на Земната федерация, която се носеше плавно из космоса като някаква гигантска хищна птица, и поехме петдесеткилометровия маршрут към квадрелсовата станция.

Зяпах през прозореца, когато я приближихме, заслушан в разговорите и възклицанията наоколо. Квадрелсовият тунел пресичаше небосклона точно над нас — блестящ метален цилиндър, простиращ се от безкрай до безкрай. Необяснимо защо, въпреки че лъщеше, беше трудно да бъде забелязан, докато не се озовеш почти до него, което вероятно бе причината да не бъде открит в продължение на близо стотина години, през които различни изследователски сонди бяха кръстосвали пространството около Юпитер.

Още по-трудно бе да се видят краищата на тунела, които изчезваха в двете посоки, където цялото това съоръжение преминаваше в хиперпространството — мястото, където бе разположено. Бяха правени няколко опита да се проследи цилиндърът до мястото на изчезването му, но колкото и далече да отидете, тунелът си остава солиден. Специалистите го наричаха „трансоптична илюзия“, което бе хитър начин да скрият, че нямат ни най-малка представа за какво става въпрос.

Но от друга страна, поне доколкото ми беше известно, нито една от останалите раси, които пътуваха с квадрелсовата железница, не беше по-добре осведомена. Единствените, посветени в тази тайна, бяха Паяците — съществата, отговорни за поддръжката на железницата — но те не проронваха нито думичка по въпроса.

Самата станция представляваше разширение на тунела, с дължина пет километра и диаметър два, с отвори с различни размери, разположени в редици от външната му страна. Според общоприетата теория станциите бяха по-големи от останалата част на тунелите, за да могат да ги „закотвят“ към реалното пространство. Някои по-цинични коментари гласяха, че целта е да се оправдае по някакъв начин огромният хонорар от няколко трилиона долара, който трябваше да бъде заплатен при монтирането на квадрелсова станция в Слънчевата система.

Към два от отворите бяха скачени пътнически совалки, подобни на нашата, готови да приемат пристигащите. Още десет или дванадесет от отворите бяха заети от товарни кораби, което означаваше, че скоро ще пристигне голяма товарна композиция. Транспортирането на товари и стоки бе истинският гръбнак на тази операция, като се има предвид, че квадрелсовата железница отговаряше за всеки грам от стокообмена между няколко хиляди обитаеми светове в галактиката. Пътническият транспорт, разбира се, беше приятна придобивка, но в общ план едва ли покриваше и една стотна от печалбата, реализирана от Паяците.

Совалката ни се размина с малък обслужващ катер и се прилепи към отвора, маркиран с ярка виолетова светлина. Чу се приглушено изщракване на скоби и люкът на покрива се отвори. Усещайки наличието на въздух, херметичната преграда на станцията се разгъна като диафрагма, а пътниците разкопчаха коланите и се отправиха, носейки се из въздуха, нагоре към люка, където се подреждаха покрай подвижната стълбичка.

В информационната брошурка, която бяха раздали на всеки от нас, изрично се подчертаваше, че за разлика от ротационната псевдогравитация, съществуваща на междинните станции, осигурена от шоршиански векторно-маневрени двигатели, каквито използваха навсякъде из галактиката, в тунелната система се поддържаше изкуствена гравитация, която започваше от самия външен ръб на отвора. Но на всяка совалка се пада поне по един кретен, който не си дава труда да чете указанията. Нашият беше шестима души в редицата пред мен и се носеше с уверени движения нагоре, без да си дава труда да се придържа за перилата на стълбичката. Той достигна отвора и изведнъж рязко смени посоката — веднага щом главата му премина от другата страна, гравитацията на тунела го сграбчи в обятията си и го запокити назад. При следващия си опит беше достатъчно благоразумен да не изпуска перилата, докато не премине невидимата преграда.

Минута по-късно, за първи път от близо две години насам, стоях насред най-великото инженерно постижение, което е познавала някога тази вселена.

Общото устройство на станцията бе съвсем банално и като се изключеше фактът, че тя е построена във вътрешността на огромен цилиндър, би могла да се намира навсякъде върху земната повърхност или под нея. Имаше трийсет канала с четирирелсови линии, разположени на равни разстояния по вътрешната й повърхност, с елегантни постройки между тях, изпълняващи ролята на сервизни центрове, ремонтни работилници и чакални за пътниците, сменящи линиите.

Защо релсите бяха четири, си оставаше още една от загадките, на които едва ли някога щяхме да получим отговор. Две релси с подобни размери щяха да са напълно достатъчни, за да поддържат нужната стабилност, а третата — да осигурява енергията за движението от външен източник. Но никой не можеше да обясни защо на системата е била нужна и четвърта релса.

Всъщност, повечето хора вероятно никога не си бяха задавали подобен въпрос. Може би дори не бяха забелязали, че има релси. Защото първото, което виждаха всички, когато влизаха в тунела, бе осевата линия.

В официалната информация за квадрелсовата железница осевата линия се описва като оптична искряща тръба вътре в тунела, с неизвестен състав и предназначение, което е все едно да опишеш райска птичка като хвъркащ предмет с цветна перушина. С диаметър десет метра, сияеща във всички цветове на дъгата — включително инфрачервения и ултравиолетовия спектър, — осевата линия беше като светлинно шоу при кофеинова свръхдоза. На приблизително равни интервали шарките меняха своята обагреност, бързина и интензитет и немалко наблюдатели бяха готови да се закълнат, че линията се гърчи и извива, и изглежда сякаш е подложена на огромно напрежение и всеки момент заплашва да се скъса. Хлабавата метална мрежа, която обгръщаше осевата линия, само придаваше допълнителна достоверност на тази илюзия, наподобявайки екраниращ щит, който да опазва пътниците при евентуален инцидент.

За щастие, детайлните измервания отдавна бяха доказали, че „гърченето и извиването“ са още една оптическа илюзия. Същите тези измервания бяха потвърдили, че осевата линия е разположена точно в геометричния център на тунела, откъдето произхождаше и названието й. В действителност, това бе всичко, което бяха успели да разкрият уредите. Повечето експерти бяха на мнение, че осевата линия е ключът към тайната за принципа на действие на квадрелсовата железница — с изключение на онези, които настояваха, че тя е четвъртата релса, — но общо взето дебатите спираха дотук. Нито един скенер, достатъчно компактен, за да премине през отворите на станцията, не бе в състояние да проникне през външната обвивка на осевата линия и да установи какъв е строежът й, също както най-мощните военни сканиращи устройства не съумяваха да преодолеят обшивката на самия тунел. С други думи, изследванията бяха стигнали до задънена улица, което изглежда бе напълно според желанието на Паяците.

— Добре дошъл, пътнико — произнесе един глас зад мен.

Като говорим за дявола… Придавайки си невинно изражение, аз се обърнах.

Един от Паяците бе застанал зад мен — сивкава сфера с диаметър половин метър, увиснала под корона от седем сегментоидни крачета. Лъщящата повърхност на сферата отразяваше светлинното шоу на осевата линия. Съществото бе почти два пъти по-високо от човешки бой, като самата сфера висеше на около метър над главата ми, което подсказваше, че точно този Паяк е техник по поддръжката. Факт, сам по себе си достоен за внимание, тъй като обикновено с пътниците се занимаваха кондукторите.

— Добре заварил — отвърнах с привидно нехайство. — Какво мога да направя за теб?

— Къде ти е багажът?

Погледнах през рамо към купчината от куфари, чанти и пътни сакове, разтоварени от совалката, част от които вече се раздвижваха, за да потърсят собствениците си.

— Там някъде — посочих нехайно. — Защо?

— Ако обичаш, донеси го тук — рече Паякът. — Трябва да бъде прегледан.

Усетих, че сърцето ми се свива. При всички предишни пътувания с квадрелсовата железница само веднъж досега бяха изисквали багажа ми за проверка и това бе станало, след като скенерите бяха открили вътре нещо нередно.

— Разбира се — кимнах, като се опитвах да запазя спокойствие, докато задавах команди чрез дистанционното, надявайки се куфарът да не ме изложи, като издъхне по средата на пътя.

За мое учудване не само че не го стори, но и си проправи път между останалите куфари и се приближи бодро към мястото, където го очаквахме двамата с Паяка.

— Да го отворя ли? — попитах.

— Не. — Паякът пристъпи към куфара, наведе се, отдели два от крайниците си, оставайки стабилно подпрян на останалите пет, пъхна ги в дръжките и повдигна товара. — Ще ти бъде върнат — добави той и се отдалечи към една от сградите непосредствено до линията, на която се очакваше да пристигне моят квадрелсов влак.

Изпроводих го с поглед, чудейки се, както мнозина други обитатели на галактиката, какво ли може да се крие зад сияещата сфера. Но металната кожа на Паяците блокираше също толкова ефикасно сензорите, колкото и осевата линия. Биха могли да бъдат роботи, андроиди, говорещи патици или нещо още по-причудливо и налудничаво. Съществото изчезна в сградата и споходен от внезапно предчувствие, аз се извърнах.

Момичето стоеше хрисимо при купчината от куфари, подреден в краката й багаж, но гледаше към мен. За един кратък миг погледите ни се срещнаха и задържаха от разстояние. После, сякаш осъзнала със закъснение, че я гледам, тя сведе очи.

Намръщих се, обърнах се и се отправих към перона. Ако влакът пътуваше по разписание — а досега не бях чул квадрелсов влак да закъснява, — щеше да пристигне точно след осем минути. Трийсет минути след това щеше да потегли, с моя милост на борда.

Дотогава Паякът би трябвало да ми върне багажа — иначе ме очакваше доста солена сметка.

 

 

Седем минути по-късно в далечния край на тунела се появи червеникаво сияние, предвещаващо приближаването на влака.

Останалата част от пътниците се бяха струпали на перона и отново чувах възхитени подвиквания и изненадани възклицания. Влакът се приближаваше бързо и скоро червеното сияние се разтвори в чифт ослепителни лазерни лъчи, проблясващи между огромния преден буфер на двигателите и осевата линия отгоре. На местата, където лъчите докосваха линията, сиянието й се усилваше многократно и аз се позабавлявах да наблюдавам изплашените реакции на неколцина от онези, които очевидно стъпваха за първи път на квадрелсова станция. Сетне лазерите угаснаха и тъмната, неясна маса отзад се превърна в лъщяща сребриста машина, теглеща композиция от също толкова лъскави сребристи вагони, която с приближаването към перона снижаваше бързо скоростта си. Машината и първите няколко вагона профучаха покрай нас, после, с пищене на задействаните спирачки, квадрелсовата железница закова на място.

Тази композиция се състоеше от шестнайсет вагона, всеки от тях с по една врата близо до предния край. Вратите на вагоните се отвориха едновременно и от всяка излезе по един Паяк кондуктор, досущ като техника, с който бях разговарял преди малко, но със значително по-нисък ръст. Кондукторите отстъпиха встрани от вратите и застанаха там, като часовои пред Бъкингамския дворец, докато земните и извънземните пътници прибираха разтоварения багаж и се отправяха към чакалните за прехвърляне на други линии, или към местата, където щяха да се прекачат на совалките. В задния край на влака неколцина техници пренасяха по-едрите товари от вагоните към транспортните кораби, докато от другата страна, както знаех от опит, още една група техници вадеше багаж и товари от отделенията под купетата.

Погледнах към предната част на влака, където двама техници бяха спрели при машината. Единият от тях се покатери, използвайки монтираните за целта ръкохватки, и достигна една издатина на покрива, точно зад компактната сателитна чиния. Той отвори със свободните си крака капака на издатината, сетне извади внимателно отвътре пощенския цилиндър и го подаде на техника долу. Вторият Паяк пое цилиндъра и го замени с друг, който скоро след това бе поставен на мястото на предишния. Измамно дребни по размери, тези цилиндри бяха натъпкани с всички последни новини от галактиката, заедно с лични електронни съобщения и всякаква кодирана информация.

Пътници, багаж и поща — печелившата триада на всяка цивилизация. И всичко това се прекарваше чрез квадрелсовата железница.

Всичко това под контрола на Паяците.

Само след няколко минути потокът от слизащи пътници секна и кондукторите отново пристъпиха напред.

— Всички на борда на Трансгалактическа квадрелсова железница 339216 за Нови Тигрис, Яндро, Джурианск и Цимахейската република — обявиха те в един глас, повтаряйки дословно информацията, изписана на огромния холоекран над композицията. — Отпътуване след двайсет и три минути.

Тълпата се люшна напред, докато Паяците повтаряха съобщението на джуриански и махейски, което си беше чиста загуба на време, тъй като точно за този влак нямаше нито един пътник, представител на споменатите раси. Но ритуалът си беше ритуал, както бях научил през времето, през което бях на държавна работа, и не биваше да се нарушава само защото в конкретния случай бе напълно безсмислен. Заобиколих тълпата отзад и се насочих към петнайсети вагон, последния преди товарния.

Билетът ми имаше бронзов цвят, което само по себе си подсказваше, че мястото е в непрестижната категория. Но едва когато се качих в купето и се запромушвах в тясното пространство между подредените покрай стената контейнери, аз си дадох сметка колко ниско в хранителната верига се намирах. Петнайсети вагон бе всъщност хибрид — това бе товарен вагон, натъпкан на три четвърти с контейнери, с една тясна редица от трийсет седалки, подредени в средата.

Десетина места бяха заети от представители на други космически раси — цимахейци, джурианци, един белидеец, и никой от тях не ми обърна внимание, докато вървях по пътеката. Джурианците, наподобяващи изправени на два крака игуани, със закривени клюнове и трипръсти крака с извити нокти, имаха мътни люспи, говорещи за низшия им произход, докато трътлестите цимахейци бяха разпуснали рунтавите си косми, вместо да ги усучат на плитки, както го правеха техните аристократи.

Обърнах по-специално внимание на белидееца, когато се приближих към него, като втренчих поглед в кобурите и най-вече в подаващото се от тях оръжие, което при тяхната раса бе истинският признак за социално положение. В тунела не се допускаше внасяне на истинско оръжие, но белидейците се бяха приспособили към правилата на Паяците, като заменяха личното си оръжие с точни пластмасови копия, когато пътуваха.

За мен тези извънземни винаги са изглеждали някак нелепо и кой знае защо ги оприличавах на катерици, които си играят на войници. Но имайки предвид, че отвъд пределите на квадрелсовата железница оръжията им бяха истински, беше разумно да запазя мнението за себе си.

Колкото и да бе странно, този белидеец не носеше никакви декорации. Но от друга страна, рекох си, нищо чудно, след като очевидно тук отзад сме натъпкани все изметта на междузвездните цивилизации. Който и да беше неизвестният ми благодетел, явно не обичаше да си развързва кесията.

И все пак този вагон щеше да ме откара на Яндро със същата бързина, с която и вагоните от първа класа. Поне веднъж нямаше да се налага да се притеснявам, ако съседът ми по място има заплашително едро туловище или съмнителни хигиенни навици.

И в този момент, тъкмо когато подминавах белидееца, той ме погледна.

Не беше кой знае какъв поглед, нищо повече от небрежно повдигане на клепачите и почти незабавното им спускане. Но в краткия миг, когато очите ни се срещнаха, по гърба ме полазиха тръпки.

Ала не беше нищо, което да ме накара да реагирам по какъвто и да било начин, ето защо продължих и се настаних на мястото си. Тринайсет минути по-късно чух глух и равномерен тропот от освобождаването на спирачките. Няколко секунди след това, със съвсем леко разтърсване, влакът потегли напред. Чу се ритмично потракване отдолу — всеки път, когато колелата се удряха в празнините между релсите — и ритъмът непрестанно се ускоряваше. Вестибуларният ми апарат засече едва доловимо движение нагоре в мига, когато напускахме станцията и се насочвахме към по-тясната част на тунела. Малко след това движението отново стана хоризонтално и ние поехме към Яндро. Общо осемстотин и двайсет светлинни години, един приятен нощен преход с влака.

Което, разбира се, беше точно онази част, караща учените да си скубят косите. Никъде през целия ни път железницата нямаше да надхвърли скоростта от сто километра в час по отношение на тунела. Това вече бе доказано със скоростомери и доплерови измервания на стените на тунела.

Ала от друга страна, когато само след четиринайсет часа пристигнем на станция Яндро, щеше да се окаже, че спрямо останалата част от галактиката сме се придвижвали със скорост от една светлинна година в минута.

Никой не знаеше как се получава това, включително която и да било от шестте раси, които твърдяха, че използват квадрелсовата железница още от самото й създаване преди седемстотин години. Не можеха дори да постигнат съгласие дали скоростта в хиперпространството се усилва, или по някакъв начин се скъсява разстоянието.

В миналото винаги съм смятал подобни спорове за загуба на време. Системата работеше, Паяците я поддържаха във функциониращо състояние и до този момент това бе напълно достатъчно.

Но това беше допреди странната случка в подножието на „Ню Палас тауърс“ преди седмица.

И, разбира се, преди Паяците да ми отнесат багажа. Можех само да се надявам, че са го поставили някъде на борда на влака и че ще го открия, когато сляза на Яндро.

Наклоних облегалката назад, извадих електронния си бележник и един от чиповете с книги от джоба си. Смятах да почета, докато останалите пътници се настанят, а след това да се разходя до ресторанта за втора и трета класа. Съществуваше възможност моят все още неизвестен благодетел да е някъде във влака и да подготвя среща с мен, така че ми се струваше добра идея да си създам представа за колкото се може повече пътници.

Но още докато четях първите изречения, усетих, че погледът ми се замъглява. Пътят от Земята беше дълъг и едва сега започвах да усещам натрупаната умора. Реших, че ще е най-добре да подремна, преди да се занимая със запомнянето на лица. Изключих бележника, прибрах го и нагласих алармата на часовника да ме събуди след час. Метнах прощален поглед на белидееца, облегнах се назад и затворих очи.

 

 

Пробудих се внезапно. Главата ме цепеше, тялото ми бе натежало като от прекалено много спане и ме глождеше неясното усещане, че нещо не е наред.

Не бързах да отварям очи, вместо това първо се ослушах и размърдах ноздри за признаци на движение или подозрителна миризма. Нищо. Какво тогава бе задействало интуицията ми?

И после изведнъж го забелязах. Равномерният потракващ ритъм на колелата се променяше, забавяйки постепенно темпото. Влакът приближаваше към станция.

Едва забележимо повдигнах клепачи. Бях опрял брадичка на гърдите и скръстил ръце. Часовникът показваше, че са изминали два часа, откакто бяхме напуснали Земната станция — час по-дълго, отколкото трябваше да спя, и три часа по-малко, отколкото ни бяха необходими, за да стигнем до Нови Тигрис.

В такъв случай къде — и защо — спирахме?

Повдигнах лекичко глава и бавно отворих очи. Когато заспивах, пред мен седяха други шестима пътници. Сега всички бяха изчезнали.

А може би не. Не ги виждах, но забелязах някакво движение в пространството зад контейнерите, където не достигаше светлина. Някой, струва ми се, стоеше при вратата.

Белидеецът?

Измъкнах се безшумно от седалката, докато пулсът ми постепенно се ускоряваше, заплашвайки да изпревари бясното темпо на влака. Теоретично Паяците не позволяваха да се внася оръжие в тунелите. Но също теоретично не би трябвало да има спирки между Земята и Нови Тигрис.

Бях изминал около половината разстояние до вратата, когато с познатото свирене на спирачки влакът преустанови движението си. Сянката помръдна отново и аз коленичих зад най-близката седалка в мига, когато фигурата се подаде зад контейнерите.

Не беше белидеецът. Беше момичето.

— Здравейте, господин Комптън — заговори тя. — Ще дойдете ли с мен, ако обичате?

— Да дойда — къде? — попитах предпазливо.

— Навън — отвърна тя и посочи вратата зад нея. — Паяците биха искали да разговарят с вас.