Тимъти Зан
Нощният влак за Ригел (22)

22.

В началото не последва отговор. Наблюдавах как по лицата на приемниците се менят различни изражения, после всички застинаха в каменна маска.

— За какво искаш да говорим? — попита най-близкият джурианец.

— Ще ти предложа една сделка — отвърнах.

— Франк? — обади се колебливо Бейта.

— Тихо — рекох й аз. — Зная какво правя.

Джурианецът щракна с клюн.

— Нима смяташ, че има какво да предложиш?

— Разбира се. Виждаш ли, мога да ти позволя да спечелиш този рунд. А мога и да го превърна в чиста загуба на време и усилия.

— Обясни.

Махнах с ръка към носилката.

— Разполагам с достатъчни запаси от отровния газ, за да унищожа всички приемници оттук до края на композицията. Вече видя как действа саариксът. Знаеш, че съм способен.

— Дори да ги избиеш, ти пак ще умреш.

— Така е — свих рамене. — Въпросът е дали ти ще умреш.

По редицата на противника премина конвулсия.

— Виждам, че си наясно с проблема — продължих. — Ако този мозъчен сегмент умре, без да съумее да предаде информацията, че инфочиповете са у нас, никога няма да намериш покой. — Посочих малката тълпа. — Всъщност, подозирам, че тъкмо това е причината да ни нападнеш. Изведнъж си осъзнал, че се насочваме право към перския вагон и аванпоста на ДжанКла. Ако избием всички приемници и разрушим корала, този мозъчен сегмент ще стане история.

— Добре, съгласен съм — обяви джурианецът. — Можеш да се върнеш във вагона си и да изчакаш там смъртта.

— Какво великодушно предложение — отвърнах сухо. — Само че преди това трябва да вземем някои неща от багажното.

По тълпата отново премина вълнение.

— Не — заяви твърдо джурианецът.

— Както решиш — рекох. Пресегнах се и вдигнах куфара от носилката. — Ето, това е за теб. Тук ли да го оставя, или да го хвърля в средата на вагона, където ще подейства по-бързо?

— Почакай — изръмжа джурианецът. — Какво толкова ти е притрябвало от багажното?

— Колодата с карти — подхвърлих насмешливо. — Какво те интересува? Нали и без това всички ще умрем?

Отново настъпи пауза… и изведнъж Бейта ме улови тревожно за ръката.

— Франк, онзи Паяк — прошепна тя. — Мисля, че е още жив.

Погледнах към купчината метал, която ми сочеше.

— Шегуваш се.

— Не — настоя тя. — Умира, но все още е жив.

А само Паяците можеха да управляват железницата. Ако успеем да го отнесем в първа класа, може би щеше да ни се размине пълзенето по покрива в стил Дивия запад.

— Добре — обяви джурианецът. — Позволявам ти да преминеш.

Тълпата започна да отстъпва и да се подрежда между седалките.

— Почакай малко — отвърнах. — Ако смяташ да ни пропуснеш през това менгеме, забрави. Всички да се отдръпнат чак до втория товарен вагон и да останат там. Всички, казвам.

— Вече ти дадох думата си — възрази джурианецът.

— И смяташ, че ще ти повярвам? Хайде, размърдай се. И остави това нещо да си лежи там — посочих смачкания Паяк.

— Не искам да го разчлениш за още оръжия.

Приемниците заобиколиха мълчаливо неподвижния Паяк и се изнизаха един по един през задната врата. Във вагона за миг се възцари тишина.

— Тази работа не ми харесва — промърмори пръв Лосуту.

— Прекалено лесно се отказаха.

— Съгласен съм — присъединих се аз. — Макмикинг?

— Ще проверя — той вдигна нунчакуто и изтича при вратата. — Чисто е — докладва оттам. — Да тръгваме, преди да си е променил намеренията.

Кимнах и придвижих носилката напред, като спрях, когато се приближих до умиращия Паяк.

— Директоре, ще ми помогнете ли? — попитах, докато се навеждах над деформираната сфера.

— Какво ще правим с това? — учуди се Лосуту.

— Ще го вземем с нас — отвърнах. — Бейта казва, че е още жив.

— Ще може ли да спре влака? — попита Лосуту.

— Не и оттук — обясни Бейта. — Но ако го отнесем в машината, двамата бихме могли да я вземем под контрол.

— Хайде, побързайте — подкани ни нетърпеливо Макмикинг. Той хвърли изпълнен със съмнение поглед на Паяка. — Наистина ли се надявате, че ще излезе нещо от тази работа?

— Може и да се окаже полезен — рекох. — Да го качим на носилката.

Положихме Паяка върху носилката с крака, насочени напред.

— Добре, отварям вратата — обяви Макмикинг. — Да видим какво ни чака там.

Предполагах, че ще видим тълпа от приемници, готови да ни нападнат, и толкова по-изненадан бях, когато видях само редове от празни седалки в трета класа.

— Прекалено лесно — промърмори Макмикинг, докато оглеждаше пустия вагон. — Намислил е нещо.

— Зная — отвърнах. — Провери тоалетните.

Той застана до най-близката врата и я дръпна рязко. Бърз поглед вътре и я затвори.

— Чисто.

— Какво пък, не ни остава друго, освен да продължим нататък. Ти си прав, но внимавай! Бейта, бъди готова с отровния газ.

Макмикинг тръгна в прохода между седалките, като и този път ги проверяваше една по една. Вървях на няколко крачки зад него, тъй като не исках групата ни да се раздалечава прекалено.

Бяхме по средата на вагона, когато двама халки изскочиха ненадейно иззад редицата точно пред Макмикинг и се хвърлиха срещу него. Макмикинг повали първия с нунчакуто, после отстъпи назад и се извърна към втория.

И в този момент от дъното на вагона наизскача цяла тълпа от мордански приемници, скрити зад всички редици. Бяха въоръжени с части от Паяци и действаха с идеален синхрон.

Главната им цел беше Макмикинг, който след минута се озова под купчина от отломъци. Сграбчих Бейта за ръката и я дръпнах зад ненадеждното прикритие на носилката и в същия миг над главата ми прелетя парче от крака на Паяк.

— Действай! — извиках.

Не се наложи да повтарям заповедта. Още преди върху нас да се изсипе вторият залп от отломъци, чух тихо изпукване, последвано от съскане, което ми подсказа, че Бейта е задействала устройството във втората дръжка. Притиснах я плътно към мен и се помолих Макмикинг да не е забравил да си нагласи маската.

Още две парчета префучаха над главите ни, после шумът взе да утихва. Надигнах предпазливо глава.

И този път отровният газ си бе свършил работата. Приемниците бяха мъртви.

Но с това бяхме изиграли и последния си скрит коз.

— Не стойте там — долетя до нас приглушеният глас на Макмикинг. — Измъкнете ме оттук.

Погледнах към него. Почти бе заровен под купчина отломъци.

Двамата с Бейта заобиколихме носилката и му се притекохме на помощ. След минутка беше свободен.

— Добре ли си? — попитах, докато го дърпах да се изправи.

— Нищо ми няма — изсумтя той и размърда пробно ръце. — Вторият халка бе така мил да поеме върху себе си част от ударите.

— Много любезно от негова страна — рекох и погледнах през рамо. Лосуту се приближаваше към нас по прохода, намръщил очи над маската.

— Какво има? — попитах.

— Прегледах медицинския комплект — отвърна той. — Бутилката и маската са изчезнали.

— Страхотно — въздъхнах и почувствах, че стомахът ми се свива. За всеки случай огледах натръшканите около нас тела. Нито едно от тях не беше с маска.

— Все още не сме проверили комплекта в последния вагон — припомни ми Макмикинг. — Което означава, че могат да разполагат с две бутилки.

— Три, ако е имало и в перския — отбелязах. — Питам се какво ли ще прави с тях.

— Нищо добро — изръмжа Макмикинг. — Колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре.

— Съгласен. Искаш ли този път аз да водя атаката?

— Не, вече започнах да свиквам — той размаха захилено нунчакуто. — Ти се занимавай с носилката.

Огледах тесния проход и лежащите в него тела.

— Бейта, нашият Паяк още ли е жив?

— Да, почти — отвърна тя.

— Тогава ти и директор Лосуту поемете количката — наредих, свалих голямата бутилка върху най-близката седалка и се заех да си я поставям. — Макмикинг?

— Чисто е — извика той иззад вратата.

— Добре — пъхнах ръце в презрамките и вдигнах тежката бутилка на гръб. — Тръгвам.

Никой не ни чакаше в багажното. Поне не се виждаше.

— Бъдете нащрек — предупредих другите, докато се озъртах.

— Можеш да разчиташ на мен — увери ме Макмикинг, докато заобикаляше контейнерите и надничаше зад тях. — Къде точно са онези капаци?

— Ето там — Бейта посочи нагоре, докато двамата с Лосуту полагаха Паяка на пода. — Трябва да разместим малко онези сандъци.

— Или да се изкатерим по мрежата — предложих и извих глава да огледам капаците. Бяха доста големи, а Бейта бе споменала и че са тежки. — Някаква представа как се отварят?

— Защо не използваме това? — Лосуту повдигна заострения край на един от краката на Паяка.

— Може и да свърши работа — казах. — Ако се покатерим горе…

— Комптън? — чух един глас от дъното на вагона. — Франк Комптън?

Извърнах се рязко. Този глас…

— Фалк Растра?

— Да — отвърна Растра. — Моля ви… не съм въоръжен. Искам само да поговорим.

— Не — отвърна Макмикинг, преди аз да успея.

— В никакъв случай — подкрепи го Лосуту. — Това е примамка.

Със сигурност беше прав. Знаех си, но…

— Излез оттам, за да можем да те видим — извиках.

Настъпи кратка пауза, сетне Растра пристъпи иззад контейнерите в далечния край на вагона.

— Не съм въоръжен — извика той отново и вдигна ръце, като започна да се приближава към нас. — Правите голяма грешка.

— Правя ги непрестанно — уверих го аз. — Привикнал съм с това.

— Не, говоря сериозно — продължи да настоява той. — Модри не е злото, подло същество, което изглежда си представяте.

— Всичко това от личен опит ли го знаеш? — попитах, докато разкопчавах презрамките и полагах кислородната бутилка на пода.

— Всъщност, точно така — отвърна той и пристъпи още крачка напред. — Живея с част от него в себе си още откакто ме произведоха във фалк.

— Какво съвпадение — подметнах и застанах зад Макмикинг. — Аз пък си имах работа с цяла тълпа от него през последния половин час. Не мога да твърдя, че преживяванията ми бяха от приятните.

— А ти какво очакваше? — възрази Растра. — Заставаш на страната на хора, които се опитват да го убият.

Наведох се към Макмикинг.

— Върни се при другите — заповядах му шепнешком. Докато ръката ми беше зад гърба му измъкнах от джоба си малкия инструмент с множество приставки и разгънах острието. — Сигурно се опитва да ни отклони вниманието преди атаката.

— Искаш ли да го поваля с един удар и да приключим с това?

— Не, не ми се ще да стигаме чак дотам — отвърнах и прехвърлих инструмента в дясната си ръка. — Мога и сам да се справя с проблема.

Макмикинг кимна и отстъпи.

— Опитват се да го убият, защото той иска да управлява галактиката — извиках на Растра, като вдигнах небрежно дясната си ръка и я положих на близкия контейнер. Точно зад ъгъла, където Растра не можеше да ме види, пъхнах острието под мрежата и започнах да я режа. — А освен това е намислил да направи същото и с мен.

Растра щракна укорително с клюна.

— Само защото иска да те направи член на неговата общност — поправи ме той. — Комптън, бъди искрен, от колко време не си бил част от нещо наистина важно?

— Това е встрани от темата — изтъкнах и продължих небрежно да разширявам отвора. Бях прерязал вървите докъдето ми стигаше ръката, смъкнах ножа надолу и продължих в тази посока. — Пък и никога не съм смятал робството за достижение на цивилизацията.

— Това не е робство — продължи да спори той със спокоен и настойчив глас. — Сигурен съм, че Паяците и белидейците са ти казали нещо друго, но те не са прави. Модри никога не се намесва в действията ти, освен ако не е абсолютно необходимо. Както беше на междинна станция Керфсис — помниш ли? Тогава той повика войниците, реагира по-бързо, отколкото аз бих могъл, и им забрани да те убия.

— Спомням си — признах. — Предполагам, че точните му думи са били: „Не убивайте това“. Ако наистина е така, радвам се, че ме оценява толкова високо.

— Той беше смутен — заговори отново Растра и в гласа му се долови безсилие. — Нима ще градиш преценката си върху прибързани думи? При това думи, които са ти спасили живота?

— Че на какво друго да я градя? — попитах, усещайки как под яката ми се стича пот. Време беше да преминем към следващата фаза от операцията, но не можехме, докато Растра ни се изпречваше на пътя. В мига, когато Модри разкрие плановете ни, той щеше да хвърли срещу нас всички налични сили.

— Гради я върху това, което той може да ти даде — посъветва ме Растра. — Възможности, които няма да получиш никъде другаде. Информация, с която твоите началници не разполагат, получена от разум, който може да бъде навсякъде и да вижда всичко. И най-важното, обещанието за абсолютен мир.

Намръщих се.

— Мир?

— Ами да, какъв смисъл от конфликти, когато приятелите на Модри ще седят на всяка маса за политически преговори в галактиката? Най-сетне и завинаги ще просъществува истинската хармония между расите.

— Звучи като Царството небесно — кимнах. — И всичко това благодарение на сътрудничеството ни с Модри?

Той щракна вдъхновено с клюн.

— Точно така.

Поклатих глава в израз на привидно учудване.

— Бива си те. Много те бива. Виждам, че си научил репликите на добрия приятел на цялото човечество.

— За какво говориш? — попита Растра и люспите на лицето му настръхнаха. — Това съм аз, твоят стар приятел фалк Растра.

— Моят стар приятел беше тас Растра, Модри — поправих го аз. И доколкото виждам, всичко, което е останало от него, е тялото.

— Комптън… Франк… чуй ме.

И в този миг Модри спусна капана.

Чух зад гърба си внезапно шумолене на дрехи и когато се извърнах, видях ЙирТукОо, телохранителя на ДжанКла, да се подава от купчината сандъци зад мен и да скача на пода между Лосуту и Бейта, а на лицето му лъщеше една от липсващите кислородни маски. Той зашлеви небрежно с лявата си ръка Лосуту през лицето и го повали на пода, докато с дясната смъкна по същия начин Бейта. Прекрачи рухналото тяло на Лосуту и в този миг Макмикинг се хвърли към него…

Отново шум зад гърба ми и когато се обърнах, открих, че Растра е нахлузил маска на клюна си и ме напада. Изругах гневно, прерязах с едно рязко движение останалата част от мрежата и забих острието в стената на един от сандъците. Сетне стиснах здраво дръжката на инструмента и прехвърлих цялата тежест на тялото си наляво.

Сандъкът, който дърпах, се подаде през разрязания от мен отвор в мрежата, тези над него се разклатиха и целият куп се изсипа в прохода. Успях да зърна за миг изненадания поглед на Растра, след което лавината от рухващи сандъци го покри напълно. Освободих ножа и се върнах при останалите.

Досега не бях видял Макмикинг да се затрудни от нещо. Но изглежда умората от преживяванията си казваше тежката дума или сблъсъкът в предния вагон го бе изтощил повече, отколкото си даваше сметка. Още докато се извръщах, за да му се притека на помощ, ЙирТукОо се шмугна под разгънатото нунчаку и удари с юмрук Макмикинг в лицето. Макмикинг се олюля назад, спъна се в повредения Паяк, а нунчакуто изхвърча от парализираната му ръка. Стиснах ядно зъби, прехвърлих ножа в позиция за мушкане и ускорих крачка. ЙирТукОо ме забеляза навреме, извърна се и зае бойна стойка, а аз можех да зърна самодоволната усмивка под прозрачната му маска.

Ала в този съвсем кратък миг видях и нещо, което той не виждаше. Напълних рязко гърдите си с въздух и нададох оглушителен рев, за да го предизвикам да гледа към мен.

Вик, който напълно заглуши шума от пристъпващата зад него Бейта. Тя скъси с бърз скок дистанцията и му се метна на гърба. Обгърна шията му с ръце и забоде колена в гърба му, след което дръпна рязко.

Вероятно това бе последното нещо, което ЙирТукОо бе очаквал — че някой, когото е повалил със силен удар, ще се възстанови толкова бързо и дори ще събере сили, за да го атакува. Той понечи да я улови за ръцете, осъзна, че съм твърде близо и се опита отново да заеме отбранителна стойка.

Но преди да го направи, аз вече бях до него.

Има доста малко уязвими места в телата на халките, още по-малко такива, които да могат да бъдат поразени с ножче като моето. За негово съжаление обаче аз ги знаех до последното. Две бързи и точни мушвания и всичко приключи.

— Добре ли си? — попитах Бейта, докато избутвах тялото на телохранителя настрани и й помагах да стане. Дясната страна на лицето й, където я бе зашлевил с опакото на ръката си, бе отекла и зачервена.

— Надявам се — отвърна тя с разтреперан глас. — Какво стана с другите?

— И на мен ми се размина — рече Лосуту, който също се надигаше от земята. — О, не — извика той и посочи с ръка. — Погледнете!

Проследих изпружения му пръст до дясната ръка на ЙирТукОо. Между пръстите му се подаваше малко късче корал.

Стомахът ми се сви, докато мислено проигравах последните действия на ЙирТукОо. Беше ударил Лосуту с лявата си ръка — дотук нищо страшно. С дясната бе зашлевил Бейта, но с опакото, което означаваше, че не би могъл да й причини нищо.

А след това бе ударил Макмикинг.

Чух зад мен сподавено стенание и се извърнах. Макмикинг тъкмо се изправяше на крака.

— Ама че късмет извади този — промърмори той. — Случайно ме завари неподготвен. Какво стана?

— Двамата с Бейта го довършихме — рекох и впих поглед в лицето му. Видях малка, червена резка точно над маската, в самия край, където опираше върху кожата.

— Изглежда ударът е попаднал върху маската — промърмори обнадеждено Бейта до мен.

— Да — кимнах с натежало сърце. — Но не напълно.

— За какво говорите? — попита настойчиво Макмикинг и вдигна ръка към лицето си. Когато я отдръпна, върху пръстите му имаше размазана кръв. — По дяволите! Това да не е същото, за което си мисля?

— Не зная — рекох. — Може да е от ръката.

— Съмнявам се — въздъхна той. — Какво пък, да приемем нещата такива, каквито са. Вие тръгвайте. Искате ли да ви помогна с отварянето на капаците?

— Няма да те изоставим — заяви решително Лосуту. — Аз няма да го позволя.

— Нямате избор — възпротиви се спокойно Макмикинг. — Аз вече съм един от тях. Или скоро ще бъда.

— Но не и в близките дни и седмици — посочи Лосуту. — Така ли е, Комптън? Сигурно ще успеем да го откараме навреме в някоя болница.

— В болницата с нищо не могат да му помогнат — поклати натъжено глава Бейта. — Лекарите дори няма да знаят какво да търсят.

— Ами твоите приятели — Паяците? — попитах я аз. — Те не знаят ли как да му помогнат?

Тя се поколеба. Само за миг, но това бе достатъчно.

— Не — рече. — Съжалявам.

— И все пак му остават няколко дни или седмица, нали? — продължих. — Въпреки че не можем да му помогнем, бихме могли да го вземем с нас.

— И после какво? — попита Макмикинг. — Все някога ще трябва да ме убиете.

— Мислех си, че ще ни е нужен опитен екземпляр, за да докажем нашата теза — рекох.

Лосуту ме погледна стреснато.

— Комптън, ти си един арогантен, безсърдечен…

— Спести си усилията — прекъсна го Макмикинг. — Той е прав. Добре, идвам с вас. Не е ли време да се заемем с капака?

— Да опитаме — кимнах. — Бейта, ще можеш ли…

Бях прекъснат от тропот над главата ми и внезапно нахлуване на силно течение. Когато погледнах нагоре, установих, че част от покрива се плъзга бавно назад.

— Бейта? — извиках, за да надвия воя на вихрушката.

— Паякът — отвърна ми тя по същия начин.

Тъпанчетата ми изпукаха веднъж, сетне се успокоиха.

Изглежда за седемстотин години в тунелите се бе натрупал достатъчно въздух от утечки, за да създаде известно налягане.

— Аз ще взема бутилката — извиках на останалите и се наведох да я вдигна за презрамките. — Макмикинг, Лосуту — погрижете се за Паяка.

Наложи се обаче да се включим всички в операцията по вдигането на Паяка. Лосуту и Макмикинг се изкатериха след него, а аз помогнах на Бейта.

Вече се бях подал през отвора, когато нещо ме накара да се обърна и да погледна назад.

Тялото на Растра все още бе приковано под сандъците, които бях съборил върху него. Но сега лицето му се виждаше и в очите му пламтеше безсилна омраза. Виждах клюна му да помръдва беззвучно, но въздухът във вагона бе твърде разреден, за да чуя какво казва.

— Съжалявам — викнах му отгоре, макар да знаех, че не може да ме чуе. А също и че съществото долу не беше онзи тас Растра, когото някога познавах и уважавах. Това, което бях направил, бе породено от неизбежни обстоятелства, но то не намаляваше болката и вината.

Може би Модри беше пропуснал шанса си. Трябваше да остави Растра по-дълго да ме убеждава. Да се опита да ме убеди в искрените си намерения.

И тогава навярно щях да се изкуша да го послушам.

Но сега имах по-важна работа от това да жаля за изгубен приятел. Обърнах му гръб и го оставих да издъхне на пода, а аз застигнах останалите на покрива.

Не беше толкова зле, колкото очаквах. Покривът се оказа сравнително плосък и макар да липсваха перила или издатини, имаше достатъчно скоби и ръкохватки, монтирани за удобство на обслужващите го Паяци. Ниското въздушно налягане се усещаше като слаб ветрец, който галеше лицата ни, а единствената светлина идеше от мрежата, която обгръщаше тунела. Сияние колкото на пълна луна.

— Аз ще вървя напред — извиках на останалите. — Бейта, ти тръгни зад мен, Макмикинг и Лосуту на опашката. Бейта, ти ще управляваш носилката с Паяка. Готови ли сте? Тръгваме.

Залазих по покрива на багажния вагон, придвижвайки се толкова бързо, колкото ми стискаше. Бейта ни бе уверила, че няма никакъв начин Модри да отвори вратите докато сме вън от станцията, но аз не бях сигурен дали няма да се справи по някакъв начин. Стигнах предната част на вагона и се спуснах внимателно върху гъвкавия коридор между него и предния, после изпълзях от другата страна. Погледнах през рамо, за да се уверя, че другите ме следват, и продължих нататък.

Успях да прекося вагона и тъкмо се приближавах към следващия коридор, когато се наклоних твърде силно наляво и бутилката на гърба ми се изтърколи в тази посока.

Веднага спрях и разперих ръце и крака. Бутилката тежеше наполовина колкото мен и нямаше да й е нужна кой знае каква инерция, за да ме смъкне от покрива. Останах в тази позиция, усещайки леките вибрации на влака под мен, докато не се уверих, че бутилката е застинала неподвижно. След това внимателно се наклоних, опитвайки се да я върна на първоначалното й място. Тя се раздвижи неохотно, но няколко сантиметра, преди да заеме нужната позиция, отново се разклати. Помъчих се да я уравновеся, но тя не ми се подчиняваше и ме дръпна рязко, вероятно увиснала на презрамките.

В първия миг реших да изчакам Бейта да се доближи и да ми помогне, но се сетих, че Модри сигурно вече е измислил някакъв план и не бива да губя повече време. Пък и винаги е имало повече от един начин да се одере котката. Напрегнах мускули, изправих се рязко нагоре, подхвърляйки бутилката във въздуха, и я последвах, за да се преместя към средата.

 

 

И изведнъж открих, че се хлъзгам безпомощно върху покрива на вагона.

Отново се прилепих върху гладката повърхност, опитвайки се да се вкопча в някоя ръкохватка или по някакъв начин да забавя движението си, докато разбера къде бях сбъркал. Първата ми отчаяна мисъл бе, че по някакъв начин Модри бе успял да поеме контрола над машината и бе натиснал спирачките. Втората, още по-страшна — че се бяхме ударили. И в двата случая обаче трябваше час по-скоро да се хвана за нещо, иначе неизменно щях да се озова на релсите.

Внезапно покривът под мен изчезна. Приготвих се за най-лошото и в този миг осъзнах, че съм достигнал следващия коридор и летя с глава право към ръба на вагона отпред.

Блъснах се доста болезнено и останах да лежа там в продължение на няколко минути, любувайки се на звездите, които изпълваха пространството пред очите ми. Зачудих се дали не съм си строшил врата и размърдах леко глава. За щастие нямаше сериозни поражения. Болката намаля до по-поносимо ниво и едва сега умът ми се проясни достатъчно, за да мога да разсъждавам над случилото се. Не бях чул свистене на спирачки, нито блясък или звук от сблъсък. Доколкото можех да определя, влакът продължаваше да се носи със същата скорост.

Което означаваше, че сега не е моментът да се излежавам тук. Чакаха ме още доста вагони до машината отпред. Надигнах се бавно и… премигнах от изненада. Вместо поредния вагон, точно отпред бе самата квадрелсова машина.

Гледах я, озарена от трепкащата светлина на осевата линия, и не вярвах на очите си. Наистина беше машината, ярка и лъщяща, продължаваща да ни тегли напред в тунела със скорост от една светлинна година в минута.

Само че това беше невъзможно. Допреди секунди бях девет или десет вагона по-назад, само на един вагон пред багажното. Как се бях озовал тук? Вървял съм като сомнамбул, въпреки че не съм заспивал?

Или някой друг се беше намесил в онези кратки мигове, през които не бях на себе си?

Устата ми изведнъж пресъхна. Краткотрайна загуба на съзнание, за да може, лишено от страхове, тялото ми да се втурне по покривите и да преодолее разстоянието — да, това бе напълно в стила на модранската колония.

Но в такъв случай защо още бях жив? Нима първо Модри бе решил да се отърве от мен, а после изведнъж бе размислил? Но защо? Погледнах към машината пред мен…

И тогава изведнъж се досетих. Не Модри бе направил всичко това.

Истината бе съвсем друга.

Не зная колко време лежах там. Достатъчно, за да започна отново да мисля и да си спомня за важните неща, които ме чакаха. Разтърках си врата, покатерих се върху вагона и тръгнах напред.

Между него и машината дори нямаше коридор, който да използвам, но затова пък имаше достатъчно дебели кабели, за които да се уловя. За мой късмет вратата на машината бе обърната назад. Натиснах я, не беше заключена и аз пристъпих вътре.

Останах да чакам там, положил голямата бутилка до себе си, докато се появи Бейта.

— Уф! — възкликна тя, след като се спусна при мен. — Досега не бях лазила върху вагони. Не беше толкова страшно, колкото си мислех. Не отваряй още бутилката — помещението няма въздушен шлюз.

— Зная — отвърнах. — Ти добре ли си?

— Да, напълно. Защо, не ти ли изглеждам добре?

— Звучиш малко изнервено. Честно казано, не бях свикнал да долавям в думите ти емоции.

— Ами, само съм уморена — побърза да отвърне тя. Прекалено бързо. — Твърде много преживявания в последния час.

— Ами да. Та, докато сме сами двамата тук, нека те попитам нещо. Когато бяхме в багажното, след като Макмикинг го удариха с корала, ти каза, че не можеш да направиш нищо.

Очите й се отклониха гузно встрани.

— Съжалявам.

— Не бързай да съжаляваш. Всъщност, имаше предвид, че Паяците не могат да направят нищо. Не си казвала, че ти не би могла.

— Не разбирам накъде биеш.

— Напротив, разбираш. Ти се възстанови след атаката на ЙирТукОо доста по-бързо, отколкото очаквах. Доста по-бързо, отколкото очакваше и той.

Очите й бяха неподвижни над маската.

— Франк, аз не съм модрански приемник — заяви тя с твърд глас.

— Зная, че не си — съгласих се аз. — Защото си една от онези, които воюват с Модри, а също така контролират Паяците и квадрелсовата железница, и очевидно цялата останала галактика. И ако ме питаш, вероятно както Модри, така и вие произхождате от едно и също място. Поправи ме, ако греша.

Известно време тя не сваляше от мен втренчения си поглед. Не виждах лицето й, скрито от маската, и нямаше никакъв начин да разгадая какво си мисли. Но времето ни беше ограничено, а Макмикинг и Лосуту не бяха предвидени за участници в този разговор.

— Какво искаш? — попита тя накрая.

— Искам сънародниците ти да почистят полипите на Макмикинг — рекох. — И искам да разговарям с някой от водачите ви и да разбера какво става тук.

Тя поклати глава.

— Не мога да го направя.

— Налага се — заявих с по-твърд глас. — Защото, Бейта, аз знам твоята тайна. Наясно съм с какво си се захванала. И струва ми се, че се досещам и защо, но искам да го чуя от този, който дърпа конците.

На лицето й се появи вяла усмивка.

— Искаш прекалено много, Франк Комптън.

— Това е, защото мога да дам много. Зная тайната, заради която Модри току-що изби цял влак с нещастници.

Тя се понадигна.

— Знаеш къде се намира неговата родина?

— Зная къде е, как да стигнем дотам и може би дори как да го унищожим. — Наведох се и надзърнах през вратата. — Остава ти съвсем малко време да решиш — докато другите ни застигнат. Да или не?

— Е, добре — въздъхна тя. — Но не можем да вземем там целия влак.

— В такъв случай да се освободим от излишната част — предложих. — И без това там всички са мъртви. Може би дори ще е по-лесно за Паяците, ако това нещо просто изчезне, заедно с труповете и всички неприятни въпроси, които биха породили.

Тя ме изгледа строго. Но после чертите й се смекчиха и я видях да кима неохотно.

— Прав си — рече и отново въздъхна. — А какво ще стане с Лосуту и Макмикинг? Ще им кажеш ли?

— Нито дума — уверих я. — Не се тревожи, мога да се справя с тях. Къде смяташ да ни отведеш?

— Ти поиска да разговаряш с чахуин — отвърна тя и неволно склони глава при споменаването на името. — Ще те отведа в нашия дом.

— Ами чудесно — рекох, като се овладях да не потреперя. Значи съм бил прав за нея. Всъщност се бях надявал да греша. — Дано само да не е на другия край на галактиката. Съмнявам се, че Макмикинг би издържал още дълго.

— Близо е — успокои ме тя. — Ще проверя дали другите имат нужда от помощ.

 

 

Лосуту и Макмикинг бяха доста изморени по времето, когато заехме позиция, за да им помогнем да свалят Паяка в машината. Но настроението им се подобри значително веднага щом се озоваха в херметически затвореното помещение и можеха да си свалят маските.

Подобри се още повече, след като им съобщих къде отиваме.

— Но нали Бейта каза, че нищо не могат да направят за мен? — бяха първите думи на Макмикинг, докато я оглеждаше подозрително. — Ако това е някаква залъгалка, забравете.

— Не е залъгалка — уверих го аз. — Но трябва да обещаем да запазим всичко в тайна. — Погледнах към Лосуту. — Отнася се и за двама ви. Паяците настояват на това.

— Разбирам и веднага давам дума — обяви с необходимата тежест Лосуту. — А ти какво ще правиш?

— Двамата с Бейта ще участваме във важно обсъждане. Освен всичко останало някой ще трябва да плати за изчезналия влак.

— Чакай, чакай, за какво говориш? — спря ме объркано Лосуту. — Не можете просто така…

— Те са мъртви, директоре — прекъсна го Макмикинг.

Лосуту сви недоволно устни, но накрая кимна.

— Разбира се — рече той. — Как ще го направите?

— Вече е сторено — поясних аз и погледнах през задния прозорец, където се виждаше отдалечаващият се бавно от нас влак. Нещо привлече вниманието ми и аз втренчих поглед през прозореца.

Там, на покрива на първия вагон, стърчеше самотната фигура на халка, изправен в дял ръст и загледан към нас. Плоското му лице бе скрито наполовина от кислородна маска, но червено-оранжево-пурпурната му туника подсказваше недвусмислено кой е нейният притежател.

И докато гледах натам, видях го да вдига юмрук и да го размахва към нас в израз на безсилен гняв. ДжанКла, Върховният комисар на халките, модрански приемник и безспорен господар на лишения от машина влак, поемаше своя път към мълчаливите, мъртви звезди. Можех само мислено да му пожелая приятно пътуване.