Тимъти Зан
Нощният влак за Ригел (1)

1.

Беше се облегнал на едно паркирано до тротоара роботакси, когато излязох през вратата и атмосферната завеса на „Ню Палас тауърс“, а отвън ме посрещна хладният нощен Манхатън. Нисък и слабичък, с гладко, безкосмено лице, облечен в тъмнокафяв шлифер, бежова риза и панталони. Сигурно нямаше още седемнадесет, прецених с бегъл поглед, от онзи тип минувачи, на които обикновено никой не обръща внимание.

Което беше допълнителна причина да го разгледам внимателно, докато се спусках по мраморните стъпала към улицата. Не се и съмнявам, че в една декемврийска вечер из Ню Йорк се скитат много безлични и незабележими хора, но мястото им, както споменах, е на улиците в други части на града, а не тук, в квартала на богатите и могъщите. В околностите вече имаше един такъв субект — моя милост, — та щеше да е прекалено да има две изключения по едно и също време и на едно и също място.

Той ме наблюдаваше мълчаливо изпод големите си мигли, скръстил ръце на гърдите. Ако беше просяк или крадец, вероятно вече щеше да е пристъпил към мен, докато някой законопослушен гражданин би отстъпил любезно от пътя ми. Този тип не направи нито едното, нито другото. Открих, че не свалям внимателен поглед от скръстените му ръце, питайки се какво ли може да крие под шлифера, като същевременно дълбоко в мен се надигаше привичното напоследък негодувание, задето разузнаването на Западния съюз ми бе отнело разрешителното за носене на оръжие, когато преди четиринайсет месеца ме изхвърлиха.

Намирах се на три крачки от хлапето, когато то най-сетне се раздвижи, повдигна полуспуснатите си клепачи и сбърчи чело в опит да се съсредоточи.

— Франк Комптън — произнесе с нисък, плътен глас.

Беше по-скоро обявяване на добре известен факт, отколкото въпрос.

— Точно така — потвърдих. — Познаваме ли се?

На устните му изникна вяла усмивка, докато разтваряше ръце. Напрегнах се, но ръцете му бяха празни. Лявата се отпусна като парализирана надолу, дясната намери колебливо пътя към джоба на шлифера.

Беше все още там, когато тялото му се хлъзна някак лениво по страничната врата на колата и се свлече на тротоара, с извърнати към небето, незрящи очи.

Едва сега, когато светлината на уличната лампа падаше право отгоре му, видях, че върху шлифера му тъмнеят няколко мокри петна.

Приклекнах до него и се огледах. Хлапе с толкова много огнестрелни рани в тялото си едва ли щеше да идва отдалеч и може би този, който му ги бе нанесъл, изпитваше желание да повтори същото и с мен. Но наоколо не се виждаха безцелно скитащи минувачи, нито подозрителни паркирани коли. Опитвайки се да прогоня опасенията си за заели позиция на някой от близките покриви снайперисти със свръхзвукови пушки и електронни мерници, насочих вниманието си към хлапето.

Три от огнестрелните рани бяха почти повърхностни, нанесени от онзи тип оръжия, които обикновено се използваха от полицията, когато искаха да задържат някого, без да прибягват до смъртоносни средства. Останалите бяха от далеч по-едрия калибър на инфразвуковите карабини, каквито използваха при сериозни улични стълкновения.

Следващата стъпка от оръжейната йерархия бяха армейските шредери^[1]. Трябваше да се радвам, че убиецът не бе стигнал до това ниво.

Прокарах внимателно ръка покрай неговата и бръкнах в джоба на шлифера. Вътре нямаше нищо друго, освен тънко пластмасово калъфче — от онези, които се използват за носене на кредитни карти и парични карнетки. Извадих го, повдигнах го към светлината на уличната лампа и го разтворих.

Открих само един предмет — лъскав билет с бронзови ръбчета, запазено място за Трансгалактическата квадрелсова железница 339216, потегляща от Земната станция в 19.55 на 27 декември 2084 г., тоест след седем дни. Билетът бе за трета класа, двайсет и второ място в петнайсети вагон.

Като направление бе указана звездната система Ригел и земната колония Яндро.

Яндро, четвъртата и последна колония в грандиозния план на ООН за превръщане на човечеството в истинска междузвездна раса и издигането му до равнището на другите единадесет империи, които владееха понастоящем галактиката. Яндро, планета, превърнала се в непосилно бреме за ресурсите на земната цивилизация още от онзи първи ден преди десет години, когато на повърхността й бяха стъпили колонистите.

Яндро, причината да бъда изхвърлен от разузнаването на Западния съюз.

Погледнах извърнатото към звездите лице на мъртвото хлапе. Аз съм добър физиономист, но това лице със сигурност виждах за първи път. Върнах се отново към билета и надзърнах в информацията за пътника, която бе отбелязана по-долу.

Първото, което открих там, бе собствената ми дигитализирана снимка.

Още щом я съгледах, усетих, че косата ми настръхва. Снимката беше моя, изписаният отдолу личен номер — също мой, и отпечатъкът от палеца, който се мъдреше отстрани, вероятно също ми принадлежеше.

Опитът ми подсказваше, че няма да е добре за мен, ако бъда открит в непосредствена близост до труп, особено все още топъл като този. Отделих само няколко секунди, за да преровя и останалите джобове, но се оказа чиста загуба на ценно време. Нямаше лична карта, нито кредитни чипове, джобно ножче, квитанции за неплатени сметки или пък писма от дома. Освен калъфчето с билета намерих само карнетка с неизразходвани сто и деветдесет долара.

Чух весели гласове зад гърба си и когато се обърнах, видях група от четирима безукорно облечени млади хора, излизащи от „Ню Палас“ за разходка из града. Надигнах се с привидно спокойствие, заобиколих трупа на хлапето и се насочих в противоположна посока по улицата, толкова бързо, колкото е необходимо, за да не събуждам подозрение. Богаташите, обитаващи тази част на града, също от време на време имаха неприятни срещи със смъртта, но това обикновено се вършеше по възпитан и цивилизован начин, което означаваше, че разполагат с добре платени, възпитани и цивилизовани наемни убийци. Съмнявах се някой от безгрижно спускащите се по стълбите младежи да се бе натъквал досега в живота си на труп, което предполагаше, че ще вдигнат страхотен шум веднага щом го открият. Нямах никакво намерение да съм наблизо, когато това се случи.

Успях да стигна до следващата пресечка и тъкмо щях да свия зад ъгъла, когато нещо ме накара да спра и да погледна назад.

Някаква тъмна фигура стоеше надвесена над трупа. Висока, стройна, но с прегърбени рамене, без никакво съмнение втренчила поглед в поваленото тяло. Заради сумрака и разстоянието не успях да различа чертите на лицето. Но съдейки по поведението му, не беше някой, който щеше всеки момент да се разкрещи или да изпадне в паника. Очевидно въргалящите се по улицата трупове не бяха нещо ново за него.

Тъкмо в този миг непознатият вдигна глава и погледна право към мен.

С огромно усилие на волята успях да се сдържа да не хукна по улицата и продължих с досегашната забързана крачка. Мъжът не понечи да тръгне подире ми, а ме изпрати с поглед, докато се скрих зад ъгъла.

Извървях още две пресечки, за да съм по-сигурен. След това, когато воят на сирените разкъса нощта, вдигнах ръка и повиках едно роботакси.

— Добър вечер — посрещна ме компютризиран глас в кабината. — Накъде пътувате?

Погледнах към калъфчето, което продължавах да стискам в ръка. До земната станция на квадрелсовата железница, в околностите на Юпитер, се летеше почти седем дни. Налагаше се да потегля незабавно, ако смятах да хвана този влак.

Ще кажете, необмислено и импулсивно решение. Но кой знае, можеше в края на краищата да се окаже в моя полза. И без това от известно време обмислях идеята да хвана квадрелсовата и да обиколя галактиката, стига да събера достатъчно средства. А ето че сега ми се удаваше същата възможност, при това за нечия друга сметка.

Вярно, че толкова скорошно пътешествие не влизаше в плановете ми. Нито в сферата на интересите ми бяха жалките провинциални колонии на Земята.

И със сигурност не през трупа на убито хлапе.

Но някой бе вложил немалки усилия и средства, за да ме снабди с билет за Яндро. И някой друг си бе дал живота, за да ми тикне билета в ръцете.

— За къде ще пътувате, моля?

Пуснах калъфчето в джоба и извадих кредитната си карта, съжалявайки, че не бях взел карнетката на хлапето, докато все още имах възможност. Картата можеше да бъде проследена при всяко заплащане.

— „Гранд енд Мърсър“ — рекох веднага щом пъхнах картата в процепа. Петнайсет минути до апартамента, който обитавах, за да си събера багажа, сетне друго такси, за да хвана следващия полет за Луната и от там да се прехвърля на йонната ракета за квадрелсовата станция. Бих могъл дори да спестя няколко часа, ако тази седмица ракетите летяха навреме.

— Благодаря — рече таксито и се издигна плавно над оживената улица.

Капакът на тавана бе отворен и докато се насочвахме на юг, по протежение на Седмо авеню, неволно зареях поглед към оскъдния брой звезди, успели да надвият сиянието на градските светлини. Забелязах три от звездите на Орионовия пояс и втренчих очи в Ригел, намираща се в основата на съзвездието на ловеца, докато се питах дали нашето слънце се вижда от Яндро.

Не знаех отговора. Но изглежда щях да получа скоро възможността да го разбера.