Агата Кристи
Фатален шанс (6)

Пета глава

— Дейвид, кога ще се върнем в Лондон? Кога ще заминем за Америка?

Седнал на отсрещната страна на масата със сервирана закуска, Дейвид хвърли изненадан поглед към Розалийн.

— Нали за никъде не бързаме? Какво му е лошото на това място?

Погледът му преценяващо обходи стаята, в която закусваха. Имението Фъроубанк бе построено на хълмист склон и зад прозорците се разкриваше прекрасен панорамен изглед към застиналата английска природа. Стръмната ливада беше покрита с множество нарциси. Те вече прецъфтяваха, но златистият килим все още се жълтееше.

Докато ронеше препечената филия в чинията си, Розалийн промърмори:

— Ти каза, че ще заминем за Америка — скоро. Веднага щом стане възможно да го уредиш.

— Е, да, но всъщност не е толкова лесно да се уреди. Имай търпение. Нито ти, нито аз можем да изтъкнем някакви делови причини. След война нещата винаги се придвижват трудно.

Леко се ядоса на себе си, докато й обясняваше всичко това. Аргументите, които посочи, макар и действителни, му звучаха като извинение. Чудеше се дали и момичето срещу него ги усеща така. И откъде се взе изведнъж у нея този ентусиазъм за Америка?

Розалийн продължи да мърмори:

— Ти каза, че ще останем съвсем малко. Не си споменавал, че ще живеем тук.

— Какво им е лошото на Уормсли Вейл и на Фъроубанк? Хайде, кажи.

— Нищо. Но те — всички те.

— Фамилията Клоуд ли?

— Ами да.

— Ето кое ми харесва най-много — изрече Дейвид. — Харесва ми да гледам как надутите им физиономии се разяждат от злоба и завист. Нима имаш нещо против да си направя това удоволствие, Розалийн?

Тя промълви тихо с разтреперан глас:

— Бих искала да не изпитваш такива чувства. Не ми харесват.

— Имай кураж, моето момиче. Нас двамата достатъчно са ни тормозили. А всички от тяхната фамилия са си живели леко и безгрижно. На гърба на големия брат Гордън. Малките бълхи върху едрата бълха. Мразя такива хора, винаги съм ги мразил.

Тя възкликна възмутено:

— Не ми допада омразата към хората — грехота е!

— Не мислиш ли, че и те те мразят? Нима са любезни към теб или пък приятелски настроени?

Розалийн нерешително отвърна:

— Не са се държали грубо. Нищо лошо не са ми сторили.

— Но биха искали, миличка. Биха искали — той се изсмя дръзко. — Ако не пазеха толкова собствената си кожа, някоя прекрасна сутрин щеше да осъмнеш със забит в гърба нож.

Тя потръпна.

— Недей да говориш такива ужасни неща.

— Е, добре, може би не нож, а стрихнин в супата.

Тя се втренчи в него с треперещи устни:

— Шегуваш се…

Той отново стана сериозен.

— Не се безпокой, Розалийн. Аз ще се грижа за теб. Ще трябва първо да се разправят с мен.

Заеквайки, Розалийн промълви:

— Ако нещата, които твърдиш, са верни — че те ни мразят, че мразят мен — тогава защо не отидем в Лондон? Там ще сме в безопасност — далеч от тях.

— Провинцията ти се отразява добре, моето момиче. Знаеш как се чувстваше в Лондон.

— Но това беше, когато падаха бомби. О, бомбите! — тя потрепери и притвори очи. — Никога няма да ги забравя, никога.

— Ще ги забравиш — той нежно докосна раменете й и леко я разтърси. — Освободи се от този кошмар, Розалийн. Ти беше изпаднала в шок, но вече всичко е минало. Вече няма бомби. Не мисли за тях. Не си ги спомняй. Лекарят ти препоръча чист въздух и живот сред природата поне още известно време. Затова искам да стоиш далеч от Лондон.

— Наистина ли тази е причината, Дейвид? Мислех си, че може би…

— Какво си мислеше?

Розалийн бавно промълви:

— Мислех си, че може би заради нея искаш да стоиш тук…

— Заради нея?

— Знаеш кого имам предвид. Онова момиче от миналата вечер. Тази, която е служила в Женската спомагателна служба към военноморските сили.

Лицето му изведнъж доби мрачно и сурово изражение.

— Лин? Лин Марчмънт?

— Тя означава нещо за теб, Дейвид.

— Лин Марчмънт? Тя е момиче на Роули. Добрият стар домошар Роули. Този муден, бавно загряващ, симпатичен вол.

— Наблюдавах те, докато говореше с нея миналата вечер.

— За Бога, Розалийн!

— Оттогава сте се виждали, нали?

— Срещнах я край фермата онази сутрин, докато яздех.

— И отново ще я срещнеш.

— Естествено. Това е малко селце. Човек не може да направи две крачки, без да попадне на някой от фамилията Клоуд. Но ако си въобразяваш, че съм хлътнал по Лин Марчмънт, грешиш. Тя е едно надменно, наперено и неприятно момиче с доста груб речник. Желая му на стария Роули щастие с нея. Не, миличка, тя не е мой тип.

Розалийн подозрително попита:

— Сигурен ли си, Дейвид?

— Разбира се, че съм сигурен.

Тя добави плахо:

— Зная, че не одобряваш, когато си гледам на карти… Но те показват вярно, наистина показват. Появи се едно момиче, което носи със себе си тревоги и мъка — момиче, което идва от чужбина. И някакъв мургав непознат мъж също ще се намеси в живота ни. Ще бъде опасен за нас. Излезе картата на смъртта и…

— Ти пък с твоите мургави непознати мъже! — изсмя се Дейвид. — Толкова си суеверна. Не се занимавай с никакъв мургав непознат — това е моят съвет.

Излезе от къщата засмян, но когато се отдалечи, лицето му помръкна и той се намръщи. Промърмори на глас:

— Дяволите да те вземат, Лин. Връщаш се вкъщи от чужбина и объркваш всички планове.

Защото в този момент осъзна, че нарочно поема в посока, където се надяваше да срещне момичето, което току-що бе проклел толкова жестоко.

Розалийн проследи с поглед как той прекоси градината и се озова пред малката порта, която водеше към пътеката през полето. После се качи в спалнята си и разгледа дрехите, окачени в гардероба. Толкова обичаше да докосва и да гали новото си палто от визон. Никога не си беше мислила, че ще има такова палто. Още не можеше да повярва на очите си. В този момент се появи камериерката, за да й съобщи, че мисис Марчмънт е дошла на посещение.

Адела седеше в гостната с плътно стиснати устни, а сърцето й биеше два пъти по-учестено от обикновено. От няколко дни събираше кураж да се обърне с молба към Розалийн, но по стар навик отлагаше. А и беше силно озадачена от необяснимата промяна у Лин и от категоричното й нежелание да намерят изход от затрудненията си, като евентуално поискат заем от вдовицата на Гордън.

Но когато тази сутрин пристигна поредното писмо от банката, мисис Марчмънт бе принудена да предприеме ефективни действия. Нямаше място за отлагане. Лин бе излязла рано, а мисис Марчмънт бе зърнала Дейвид да се отдалечава по пътеката, така че теренът бе чист. Тя държеше да завари Розалийн сама, преценявайки правилно, че така момичето ще е по-лесна мишена.

Но въпреки това се чувстваше ужасно напрегната докато чакаше в слънчевата гостна. Изпита леко успокоение, когато Розалийн влезе в стаята с онова малоумно изражение, което според мисис Марчмънт сега бе особено силно изразено. „Чудя се — помисли си Адела, — дали е последица от бомбардировката или винаги го е имала.“

Розалийн леко се запъна:

— Д-о-о-бро утро. Случило ли се е нещо? Моля, заповядайте.

— Каква прекрасна сутрин! — оживено възкликна мисис Марчмънт. — Всичките ми лалета напъпиха. А вашите?

Момичето я изгледа с празен поглед.

— Нямам представа.

Как се оправя човек с хора, които не приказват за градинарство или кучета — основните теми на провинциалните разговори, мислеше си мисис Марчмънт.

А на глас изрече, без да скрива леката жлъчна нотка в тона си:

— Но, разбира се, вие имате толкова много градинари. Те се грижат за тези неща.

— Струва ми се, че нямаме достатъчно персонал. Старият Мълард казва, че му трябват още две момчета. Но, изглежда, все още има недостиг на работници.

Думите прозвучаха като папагалски заучени фрази — все едно че дете повтаряше нещо, чуто от устата на възрастен човек.

Да, тя си беше едно дете. В това ли се криеше чарът й, питаше се Адела. С него ли бе привлякла здравомислещия, умен, делови човек Гордън Клоуд и го бе омагьосала дотам, че да не забележи глупостта й и липсата на обноски? В края на краищата не можеше да е само външността. Хиляди привлекателни жени безуспешно се бяха мъчили да се домогнат до него.

Но детинската простота би могла да се превърне в примамка за шейсет и две годишен мъж. Дали бе истинска или мнима — преструвка, оказала се от полза, която се беше превърнала в нейна втора природа?

Розалийн продължи:

— Дейвид излезе и се боя, че…

Думите върнаха мисис Марчмънт към действителността. Дейвид можеше скоро да се прибере. Сега се откриваше добра възможност, която не биваше да се изпуска. Словата заседнаха на гърлото й, но тя се насили и ги произнесе:

— Чудя се… дали можете да ми помогнете?

— Да ви помогна?

Розалийн я погледна изненадано и недоумяващо.

— Ами аз… Толкова е трудно… Нали разбирате, смъртта на Гордън промени изцяло живота на всички ни.

„Ах, ти, малка глупачке — помисли си тя, — докога ще ме зяпаш така? Много добре знаеш какво имам предвид. Не може да не знаеш. В крайна сметка преди и ти си била бедна.“

В този момент тя мразеше Розалийн. Мразеше я, защото тя, Адела Марчмънт, седеше тук и се усукваше за пари. Вътрешно си каза: „Не мога да го направя, просто не мога“.

За част от секундата дългите часове на тревожни мисли, грижи и неясни планове проблеснаха в съзнанието й.

Да продаде къщата… (Но къде ще се премести? Никъде не се предлагаха малки къщи, или поне не евтини.) Да вземе наематели… (Но как ще намери персонал? Пък и тя просто не можеше, нямаше начин да се справи с всичкото готвене и домакинстване, свързано с наемателите. Ако Лин й помага — но Лин щеше скоро да се омъжи за Роули.) Да се премести да живее с Лин и Роули? (Не, никога!) Да си намери работа. Но каква работа? Кой би взел жена без професия… остаряваща и уморена?

Чу гласа си — звучеше войнствено, защото в момента тя се презираше.

— Имам предвид финансова помощ.

— Пари? — попита Розалийн.

Тонът й бе искрено изненадан, сякаш парите бях последното нещо, което очакваше да чуе.

Адела продължи упорито и отсечено да изсипва фактите:

— Кредитът ми в банката е превишен. Имам неуредени сметки — за ремонт на къщата, а и данъците още не са платени. Разбирате ли, всичко е намалено наполовина. Имам предвид доходите си. Сигурно данъците са виновни за това. Виждате ли, преди ни помагаше Гордън. За къщата, искам да кажа. Той имаше грижата за покрива, за боядисването и прочее. Получавахме и издръжка. Всяко тримесечие я привеждаше в банката. Непрекъснато ми повтаряше да не се безпокоя и аз естествено не се безпокоях. Искам да кажа, всичко бе наред, докато той бе жив, но сега…

Тя не се доизказа. Срамуваше се, но в същото време изпита и облекчение. В края на краищата най-лошото бе минало. Ако момичето й откаже, значи отказва и толкова.

Розалийн имаше крайно смутен вид.

— Боже мой — промълви тя, — изобщо не знаех. Не съм и помисляла за това… Ами аз, добре… Ще попитам Дейвид.

Адела се вкопчи силно в облегалките на креслото и отчаяно попита:

— Не може ли да ми напишете чек… сега?

— Аз… да, мисля, че мога.

Момичето изглеждаше стреснато. Стана и отиде до бюрото. Започна да рови из чекмеджетата и най-сетне извади чековата книжка.

— Дали да… За каква сума става въпрос?

— Възможно ли е да бъде за… петстотин лири? — думите с мъка се откъснаха от устните на Адела.

— Петстотин лири — Розалийн послушно написа сумата.

Камък се смъкна от плещите на Адела. В крайна сметка всичко мина съвсем гладко! Остана поразена, защото й се стори, че изпитва не толкова благодарност, колкото леко презрение към себе си от лесната победа, Розалийн безспорно беше доста простовата.

Момичето се изправи и тръгна към нея. Несръчно й подаде чека. Сега тя бе притеснената.

— Надявам се, че вече всичко е наред. Наистина много съжалявам…

Адела взе чека. Ръката й се плъзна по розовата хартия. Мисис Марчмънт. Петстотин лири. Розалийн Клоуд.

— Много сте мила, Розалийн. Благодаря ви.

— О, моля ви… Искам да кажа… трябваше да се сетя…

— Много мило от ваша страна, скъпа.

С чека в чантата, Адела Марчмънт се почувства съвсем различен човек. Момичето наистина бе проявило отзивчивост. Неудобно щеше да бъде да удължава срещата. Тя се сбогува и си тръгна. На пътеката се размина с Дейвид, поздрави го учтиво и забърза към къщи.