Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (27)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Taken at the Flood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Фатален шанс

Преводач: Милена Йоцова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Абагар Холдинг“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „АБАГАР“ — Печатница В. Търново

Редактор: Стоянка Сербезова

ISBN: 954-584-081-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4358

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Празненствата на леля Кати винаги бяха едни и съши. Те се отличаваха с припряност и аматьорство — качества, характерни за самата домакиня. Доктор Клоуд имаше вид на човек, който едва сдържа раздразнението си. Отнасяше се към гостите с неизменна учтивост, но създаваше впечатление, че полага немалко усилия.

На външност Лайънел Клоуд не се отличаваше особено от брат си Джереми. Бе слаб сивокос мъж, но му липсваше невъзмутимостта, присъща на адвокатите. Движенията му бяха резки и припрени. Нервността и раздразнителността му се приемаха като обида от много от неговите пациенти и те оставаха слепи за истинските му умения и за вродената му доброта. Проявяваше жив интерес към медицинските изследвания, а хобито му бе да изучава употребата на билки от най-ранно минало до наши дни. Докторът притежаваше ярък интелект и трудно понасяше приумиците на жена си.

Макар че Лин и Роули винаги се обръщаха към мисис Джереми Клоуд с „Франсес“, мисис Лайънел Клоуд си оставаше неизменно „леля Кати“. И двамата я обичаха, но намираха, че е доста смешна.

„Празненството“ привидно бе организирано по повод завръщането на Лин у дома, но всъщност си беше чисто семейна история.

Леля Кати радушно приветства племенницата си:

— Толкова красива и загоряла изглеждаш, мила моя. Египет явно си е казал думата. Прочете ли книгата за предсказанията за египетските пирамиди, която ти изпратих? Толкова е интересна. Наистина обяснява всичко, не мислиш ли?

Появата на мисис Гордън Клоуд и брат й спаси Лин от отговора.

— Розалийн, това е племенницата ми Лин Марчмънт.

Лин погледна вдовицата на Гордън Клоуд с добре прикрит интерес.

Да, момичето, което се бе омъжило за стария Гордън заради парите му, наистина беше прекрасно. Роули също излезе прав с твърдението си, че излъчва някаква невинност. Черна коса, падаща на едри вълни, ирландски сини очи с много черни зеници, полуотворени устни.

Всичко останало по нея бе лукс. Роклята, бижутата, маникюрът, коженото наметало. Имаше доста хубава фигура, но не умееше да носи скъпи дрехи. Не й стояха така, както биха изглеждали върху Лин Марчмънт, дори и ако разполагаше само наполовина с нейните възможности! (Но никога няма да имаш този шанс, прошепна й вътрешният глас.)

— Приятно ми е — каза Розалийн Клоуд. Обърна се плахо към мъжа отзад и го представи: — Това… това е моят брат.

— Приятно ми е — кимна Дейвид Хънтър.

Той бе слаб, елегантен младеж с черна коса и черни очи. Лицето му бе мрачно, дръзко и дори леко безочливо.

Лин веднага разбра защо всички от фамилията толкова го ненавиждат. В чужбина се беше сблъсквала с мъже от този тип. Безразсъдни, дори опасни. Мъже, на които не може да се разчита. Мъже, които съставят свои закони и пренебрегват общоприетите. Мъже, които при атака се оказват безценни, а извън огневата линия докарват началниците си до лудост.

Лин словоохотливо се обърна към Розалийн:

— Харесва ли ви имението Фъроубанк?

— О, великолепно е! — отвърна Розалийн.

Дейвид Хънтър се изсмя леко подигравателно.

— Горкият Гордън добре го е спретнал. Не е пожалил средства.

Това бе самата истина. Когато Гордън бе решил да се засели в Уормсли Вейл или по-скоро да прекарва там известен период от напрегнатото си всекидневие, той предпочете да си построи къща. Беше твърде изявен индивидуалист, за да хареса нещо, носещо отпечатъка на чужди хора.

Нае млад архитект със съвременен поглед и му даде свобода на действията. Половината Уормсли Вейл намираше къщата за ужасна. Хората не одобряваха боядисаните в бяло ъгловати форми, вградените мебели, плъзгащите се врати и стъклените маси и столове. Единствената част, която се радваше на всеобщо и искрено възхищение, бяха баните.

В думите на Розалийн „великолепна е“ звучеше страхопочитание. Смехът на Дейвид я накара да се изчерви.

— Вие сте бившата доброволка от Женската спомагателна служба към военноморските сили, нали? — обърна се Дейвид към Лин.

— Да.

Изгледа я преценяващо от горе до долу и по неизвестна причина тя се обля в руменина.

Леля Кати отново изникна внезапно. Притежаваше чудното свойство да се материализира в пространството. Навярно го бе усвоила по време на многобройните спиритически сеанси, в които участваше.

— Масата е сложена! — възкликна задъхано тя. После вмъкна между другото: — Не мога да кажа, че вечерята е особено богата. Хората не бива да очакват прекалено много. Всичко е толкова трудно, нали? Мери Луис ми довери, че всяка седмица дава по десет шилинга на рибаря, за да не я забравя. За мен това е непристойно.

Доктор Лайънел Клоуд говореше нещо с Франсес Клоуд и от време на време долиташе нервният му смях:

— О, стига, Франсес, не очакваш от мен да повярвам, че наистина смяташ така, нали? Хайде да сядаме на масата.

Всички влязоха в занемарената и неугледна трапезария. Джереми и Франсес, Лайънел и Катрин, Адела, Лин и Роули. Семейно тържество на фамилията Клоуд — с двама външни участници. Защото макар че носеше името Клоуд, Розалийн не се бе превърнала в част от тях, за разлика от Франсес и Катрин.

Розалийн бе чужд човек, чувстваше се неловко и беше нервна. А Дейвид — Дейвид бе разбойникът. По принуда, но и по собствен избор. Всички тези мисли се въртяха в главата на Лин, докато заемаше мястото си на масата.

Някакво чувство прииждаше на талази, въздухът се наелектризираше. С какво? С омраза? Можеше ли наистина да е омраза?

Каквото и да бе, това чувство таеше в себе си пагубна сила.

Лин внезапно си помисли: „Но така е навсякъде, не само тук. Откак се завърнах, непрекъснато ми прави впечатление. Последица от войната. Злонамереност. Неприязън. Среща се къде ли не — във влакове, в автобуси, в магазини, сред работници и чиновници, дори и на полето. А в заводите и мините сигурно е още по-лошо. Злонамереност. Но тук е изразена в по-голяма степен. Тук е специфична. Преднамерена“.

Смаяно се запита: „Наистина ли ги мразим толкова много? Тези непознати, отнели онова, което смятаме, че ни принадлежи“.

И после: „Не, не още… По-късно може би, но не и сега. Не, те са хората, които мразят нас“.

Прозрението й се стори тъй изумително, че тя потъна в мълчание и съвсем забрави да поддържа разговора със съседа си по маса Дейвид Хънтър.

След малко той я прекъсна:

— Мислите ли за нещо?

Гласът му звучеше мило и леко развеселено, но Лин изпита угризения. Дали не бе решил, че тя нарочно се държи невъзпитано и не води разговор. Отвърна:

— Съжалявам. Мислех си за положението в съвременния свят.

Дейвид студено произнесе:

— Не особено оригинална тема за размисъл.

— Да, така е. Хората са много почтени в наши дни, което обаче изглежда не носи нищо добро.

— Обикновено далеч по-рационално е да се стремиш да причиниш зло някому. В последните години бяха измислени няколко интересни нещица в тази област, включително и новото piece de resistance[1], атомната бомба.

— И аз си мислех нещо подобно. Но не за атомната бомба, а за злонамереността. Определена рационална злонамереност.

Дейвид спокойно каза:

— Злонамереност — да. Но за рационалност мога да поспоря. В средновековието хората са били далеч по-рационални в това отношение, отколкото днес.

— Какво имате предвид?

— Ами в най-общ смисъл черната магия. Урочасването. Восъчни фигурки. Заклинания по пълнолуние. Избиване на добитъка на съседа. Убийство на самия съсед.

— Нали не вярвате, че съществува черна магия? — недоверчиво попита Лин.

— Може би не. Но във всеки случай хората прибягват до нея. И все пак в днешно време — сви рамене той, — при всичката злонамереност на света, вие и вашата фамилия няма да можете да навредите на мен и на Розалийн, не смятате ли?

Лин отметна поривисто глава. Внезапно усети, че й става забавно.

— Е, вече е късно — вежливо отвърна тя.

Дейвид Хънтър се изсмя. Явно той също се забавляваше.

— Искате да кажете, че ние вече грабнахме плячката? И въобще не ни е грижа.

— О, да, и изглежда това ви доставя невероятно удоволствие.

— Парите ли? Смея да кажа — да.

— Нямам предвид само парите. Включвам и самите нас в удоволствието.

— Защото ви правим луди ли? Може би да. Всички сигурно сте били толкова самодоволни и надути заради паричките на стария. Направо вече сте ги виждали в джоба си.

Лин възрази:

— Не бива да забравяте, че сме били научени на това от дълги години. Да не пестим, да не мислим за бъдещето бяхме насърчавани да кроим какви ли не планове и проекти.

(Роули, помисли си тя, Роули и фермата.)

— Явно само едно нещо не сте научили — доволно заяви Дейвид.

— Какво е то?

— Че на този свят няма нищо сигурно.

— Лин! — извика леля Кати от мястото си начело на масата. — Един от духовете на мисис Лестър е бил потомствен свещеник от четири поколения. Знаеш ли какви прекрасни неща предсказа? Трябва да си поговорим с теб, мила, надълго и нашироко. Не се и съмнявам, че Египет ти е повлиял физически.

Доктор Клоуд остро я прекъсна:

— Лин може да си намери много по-приятни занимания от твоите врели-некипели.

— Лайънел, ти си толкова предубеден — възрази съпругата му.

Лин се усмихна на леля си. После потъна в мълчание, а последната фраза на Дейвид се въртеше в главата й.

На този свят няма нищо сигурно…

Някои хора обитаваха подобен свят. За тях всичко бе опасно. Дейвид Хънтър бе такъв човек… Лин не познаваше този свят, но въпреки това той криеше за нея известно очарование.

Скоро Дейвид продължи със същия тих и развеселен глас:

— Да не би вече да не си говорим?

— О, не.

— Добре. Още ли завиждате на мен и на Розалийн за нечестно придобитото богатство?

— Да! — разпалено възкликна Лин.

— Прекрасно. И какво мислите да сторите?

— Ще купя малко восък и ще се заема с черна магия.

Той се разсмя.

— О, не, няма да постъпите така. Вие не разчитате на старомодни методи. Вашите похвати ще бъдат съвременни и вероятно доста ефикасни. Но ще загубите.

— Какво ви кара да мислите, че ще има битка? Нима вече не сме приели неизбежното?

— Всички се държите превъзходно. Страшно е забавно.

— Защо ни мразите? — тихо попита Лин.

Нещо проблесна в тъмните, непроницаеми очи.

— Едва ли ще го проумеете.

— Навярно ще мога — отвърна Лин.

За миг Дейвид замълча, а после каза със сговорчив тон:

— Защо ще се омъжвате за Роули Клоуд? Той е такъв глупак.

Лин рязко отвърна:

— Вие нищо не знаете. Изобщо не го познавате. И едва ли някога ще го разберете.

Дейвид продължи със същия тон:

— Какво мислите за Розалийн?

— Прекрасна е.

— Друго?

— Струва ми се, че не й е весело.

— Абсолютно сте права — съгласи се Дейвид. — Розалийн е доста глупавичка. И страхлива. Винаги се е страхувала. Оставя се безропотно да я носи течението, а после не знае какво става. Искате ли да ви разкажа за Розалийн?

— Ако имате желание — учтиво отвърна Лин.

— Да, имам. В началото силно се увличаше по театъра и започна да се занимава с това. Естествено не я биваше. Записа се в някаква третокласна пътуваща трупа, която заминаваше за Южна Африка. В Кейптаун трупата съвсем закъсала. Розалийн приела да се омъжи за държавен служител в Нигерия. Нигерия не й харесала, а и съпругът й едва ли й е харесвал особено. Ако е бил някой здравеняк, който се напива и я бие, можело е и да се получи нещо. Но той бил по-скоро интелектуалец — притежавал огромна библиотека насред дивата пустош и обичал да разговаря за метафизика. Тя отново се понесла към Кейптаун. Човечецът постъпил доста добре и й отпуснал прилична издръжка. Можел е да й даде развод, но не е бил в състояние да го направи, защото бил католик. Както и да е, за късмет умрял от треска, а Розалийн получила скромна пенсия. После започнала войната и тя отплавала с кораб за Южна Америка. И там не й харесало особено, ето защо се качила на друг кораб, където се запознала с Гордън Клоуд и му разказала тъжния си живот. Оженили се Ню Йорк, прекарали щастливо две седмици. Малко по-късно Гордън загина при бомбардировка. А Розалийн наследи голяма къща, ценни бижута и огромно богатство.

— Хубаво е, че историята има щастлив край — каза Лин.

— Да — отвърна Дейвид. — Без да притежава капчица интелект, Розалийн винаги е имала голям късмет, което също никак не е зле. Гордън Клоуд беше здрав и силен мъж. На шейсет и две години. Като нищо можеше да поживее още двайсетина години, дори и повече, което едва ли щеше да е голямо удоволствие за Розалийн. Когато се омъжи за него, тя беше на двайсет и четири, а сега е едва на двайсет и шест.

— Изглежда дори по-млада — заяви Лин. Дейвид погледна към отсрещната страна на масата.

Розалийн ронеше трохи от хляба. Приличаше на нервно дете.

— Да — замислено продължи той. — Така е. Предполагам, че въобще не може да мисли.

— Бедното момиче! — внезапно възкликна Лин.

Дейвид се намръщи.

— Защо е това съжаление? — сопна се той. — Аз имам грижата за Розалийн.

— Надявам се.

Той отново се намръщи.

— Всеки, който се опита да я измами, ще се разправя с мен. Доста добре умея да се боря, а някои от средствата ми не са съвсем почтени.

— А сега за своя живот ли ще ми разкажете? — хладно попита Лин.

— В съвсем съкратен вариант — той се усмихна. — Когато избухна войната, не виждах никакъв смисъл да се бия на страната на Англия. Аз съм ирландец. Но като всички ирландци и аз обичам битките. Десантните войски ме привличаха неудържимо. Изпитах известно удоволствие, но за жалост бях изваден от строя, защото ме раниха тежко в крака. Тогава отидох в Канада и започнах да обучавам доброволци. Тъкмо бях останал без работа, когато получих от Ню Йорк телеграмата на Розалийн. Съобщаваше ми, че се омъжва. Нищо не се споменаваше за голям удар, но аз умея да чета между редовете. Пристигнах със самолет, залепих се за щастливата двойка и заедно с тях се прибрах в Лондон. А сега — той нагло й се усмихна, — „Морякът се прибра у дома от морската шир“. Това си ти. Ловецът[2] се прибра у дома от гората. Какво има?

— Нищо — отвърна Лин.

Тя се изправи заедно с всички. Докато влизаха в гостната, Роули й подхвърли:

— Изглежда чудесно се разбирате с Дейвид Хънтър. Какво си говорехте?

— Нищо особено — отвърна Лин.

Бележки

[1] Piece de resistance (фр.). — Средство за защита. — Б.пр.

[2] Хънтър от „hunter“ (англ.). — Ловец. — Б.пр.