Агата Кристи
Фатален шанс (22)

Четвърта глава

Следствието се провеждаше в Корнмаркет.

Следователят, мистър Пебмарш, бе дребен, неспокоен човечец с очила, абсолютно уверен в значимостта на собствената си персона.

До него лейтенант Спенс бе сместил масивното си туловище. На скромно местенце бе седнал нисък мъж с вид на чужденец и огромни черни мустаци. По-нататък беше цялата фамилия Клоуд: семейство Джереми Клоуд, семейство Лайънел Клоуд, Роули Клоуд, мисис Марчмънт и Лин — всички бяха налице. Майор Портър седеше отделно от тях, сякаш не го свърташе на едно място и явно се чувстваше неловко. Дейвид и Розалийн пристигнаха последни. Седнаха встрани от останалите.

Следователят прочисти гърлото си и като хвърли поглед към съдебните заседатели — девет местни величия, откри заседанието.

Полицейски началник Пийкок…

Сержант Вейн…

Доктор Лайънел Клоуд…

— Били сте на посещение при пациент в „Елена“, когато Гладис Ейткин е нахълтала при вас. Какво ви съобщи тя?

— Каза, че посетителят в стая №5 лежи мъртъв на пода.

— И поради тази причина вие се качихте в стаята?

— Да.

— Моля, опишете какво открихте там.

Доктор Клоуд направи описание. Труп на мъж… с лице към пода… черепни травми… задната част на главата… маша.

— По ваше мнение черепните травми са били нанесени с въпросната маша?

— Някои от тях — безспорно да.

— И ударите са били повече от един?

— Да. Не направих подробен оглед, тъй като реших, че трябва да се повика полицията, преди да се докосва тялото или да се променя положението му.

— Съвсем правилно. Мъртъв ли бе мъжът?

— Да. От няколко часа.

— Според вас от колко време бе мъртъв?

— Не бих си позволил да твърдя със сигурност. Поне от единайсет часа — възможно е от тринайсет-четиринайсет. Да кажем, че смъртта е настъпила между 7.30 и 10.30 предната вечер.

— Благодаря ви, доктор Клоуд.

После бе призован съдебният лекар да даде пълно описание на травмите. Имало охлузвания и отоци по долната челюст, около пет-шест удара били нанесени в основата на черепа, някои от които несъмнено станали причина за смъртта.

— Извършено е било насилие с изключителна жестокост.

— Точно така.

— Необходимо ли е било наличие на голяма сила за нанасяне на ударите?

— Ннне, не точно сила. Ако се хване откъм страната на клещите, машата би могла да се завърти без много усилия. Тежката стоманена топка в края й я превръща в опасно оръжие. И съвсем крехък човек би могъл да нанесе ударите, в случай че, как да кажа, действа в пристъп на безумна ярост.

— Благодаря ви, докторе.

Последваха подробности за тялото — никакви признаци на недохранване, в добро здравословно състояние, възраст — около четиридесет и пет години. Без симптоми на заболявания или изменения: сърце, бял дроб и прочее — нормални.

Беатрис Липинкот се изправи, за да даде показания за пристигането на убития. Регистрирал се под името Инок Ардън, Кейптаун.

— Покойникът представи ли купонна книжка?

— Не, сър.

— А вие поискахте ли му я?

— В началото, не. Не знаех колко дълго смята да отседне в хотела.

— Но после му я поискахте?

— Да, сър. Той пристигна в петък, а в събота аз го помолих, ако смята да остава повече от пет дни, да ми даде купонната си книжка.

— Как прие той това?

— Каза, че ще ми я даде.

— Но всъщност не го направи?

— Не.

— Не е споменавал, че я е изгубил? Или че въобще няма купонна книжка?

— О, не. Каза само: „Ще я потърся и ще ви я донеса“.

— Мис Липинкот, подслушахте ли в събота вечерта някакъв разговор?

С много подробни и сложни обяснения за необходимостта да провери състоянието на стая №4, Беатрис Липинкот разказа своята версия. Следователят вещо я напътстваше.

— Благодаря ви. Споменахте ли пред някого за дочутия разговор?

— Да, пред мистър Роули Клоуд.

— Защо го направихте?

— Реших, че той трябва да знае — Беатрис се изчерви.

Висок слаб мъж. (мистър Гейторн) се изправи и поиска разрешение да зададе въпрос.

— По време на разговора между покойника и мистър Дейвид Хънтър покойникът заяви ли категорично, че е самият Робърт Ъндърхей?

— Не… не… не спомена такова нещо.

— В действителност той говореше за „Робърт Ъндърхей“ като за съвсем отделна личност?

— Да… да, така беше.

— Благодаря ви, господин следовател, исках просто да изясним този въпрос.

Беатрис Липинкот се оттегли, а мястото й зае Роули Клоуд.

Той потвърди, че Беатрис му е предала съдържанието на разговора, а после разказа за срещата си с покойника.

— Последните му думи към вас са били: „Съмнявам се, че ще успеете да го докажете това без мое участие?“

— Като под „това“ разбираме факта, че Робърт Ъндърхей е жив.

— Да, точно така каза. После се изсмя.

— Изсмя ли се? Какъв беше според вас смисълът на тези думи?

— Ами… просто си помислих, че се опитва да изтръгне от мен някакво предложение, но впоследствие реших…

— Мистър Клоуд, нас всъщност не ни интересува какво сте решили впоследствие. Да приемем ли, че в резултат на тази среща вие сте си поставили за цел да откриете някой, който е познавал покойния Робърт Ъндърхей? Както и че с известна помощ сте постигнали целта си?

Роули отговори:

— Да.

— В колко часа си тръгнахте от стаята на покойника?

— Доколкото мога да бъда точен — в девет без пет.

— Какво ви кара да определите този час?

— Докато вървях по улицата, долових сигнала на новините през един отворен прозорец.

— Покойникът спомена ли по кое време очаква своя клиент?

— Каза само: „Всеки момент“.

— И не назова никакво име?

— Не.

— Дейвид Хънтър!

Разнесе се сподавен шепот, докато жителите на Уормсли Вейл протягаха шии, за да видят високия, фин млад мъж с печално изражение, който застана предизвикателно с лице към следователя.

Предварителната процедура завърши бързо. После следователят започна:

— Отишли сте да се срещнете с покойника в събота вечерта?

— Да. Получих писмо от него, в което ме молеше за помощ и твърдеше, че е познавал първия съпруг на сестра ми в Африка.

— У вас ли е то?

— Не, не пазя писма.

— Изслушахте разказа на Беатрис Липинкот за разговора ви с покойника. Отговаря ли той на истината?

— Съвсем не. Мъжът разправяше за познанството си с покойния ми зет, оплакваше се от лошия си късмет и от неудачите, които го съпътствали, и помоли за известна финансова подкрепа, като естествено обеща, че един ден ще може да ми се отплати.

— Каза ли ви, че Робърт Ъндърхей е още жив?

Дейвид се усмихна.

— Не, разбира се. Думите му бяха: „Ако Робърт беше жив, сигурен съм, че щеше да ми помогне“.

— Това е нещо доста по-различно от твърденията на Беатрис Липинкот.

— Обикновено — започна Дейвид — подслушвачите долавят само част от разговора и често разбират напълно погрешно смисъла на казаното, в резултат на което попълват пропуснатите подробности с помощта на богатото си въображение.

Беатрис се втурна гневно напред и възкликна:

— Но аз никога…

Следователят се намеси и въдвори ред:

— Тишина, моля!

— Е, мистър Хънтър, отидохте ли повторно при покойника във вторник през нощта?

— Не.

— Вие чухте мистър Роули Клоуд да казва, че покойникът е очаквал посетител.

— Може и да е очаквал. Ако е така, то не съм бил аз този посетител. Бях му оставил пет лири. Реших, че това е напълно достатъчно. Той не ми представи никакво доказателство, че е познавал Робърт Ъндърхей. Откакто наследи огромното състояние на съпруга си, сестра ми се превърна в мишена за всеки просяк и готованец в околността, решил да измоли нещо.

При тези думи погледът му спокойно обходи членовете на фамилията Клоуд, насядали един до друг.

— Мистър Хънтър, ще ни съобщите ли къде бяхте във вторник вечерта?

— По-добре открийте сами — отвърна Дейвид.

— Мистър Хънтър! — следователят почука по масата. — Изказването ви е извънредно глупаво и неблагоразумно.

— От къде на къде ще ви давам обяснение къде съм бил и какво съм правил? Ще имам достатъчно време да го направя, когато ми предявите обвинение в убийство на този човек.

— Ако продължавате да се придържате към подобна линия на поведение, подобно нещо може да ви се случи по-скоро, отколкото си мислите. Познато ли ви е това мистър Хънтър?

Като се приведе напред, Дейвид пое в ръка златната запалка. Изразът му бе озадачен. Върна я обратно и бавно произнесе:

— Да, моя е.

— Кога за последен път е била у вас?

— Липсва ми от… — той направи пауза.

— Да, мистър Хънтър? — гласът на следователя беше любезен.

Гейторн се размърда неспокойно, готов да се включи, но Дейвид го изпревари.

— Беше у мен миналия петък — в петък сутринта. Оттогава не си спомням да съм я виждал.

Мистър Гейторн се изправи.

— Моля за разрешение, господин следовател… Посетили сте покойника в събота вечерта. Възможно ли е да сте забравили запалката там?

— Напълно е възможно, мисля — бавно каза Дейвид. — Със сигурност не помня да съм я виждал от петък насам — после добави: — Къде е намерена?

Следователят отвърна:

— По-късно ще се спрем на този въпрос. Сега можете да се оттеглите, мистър Хънтър.

Дейвид бавно се върна на мястото си. Наведе глава към Розалийн и започна да шепне нещо в ухото й.

— Майор Портър!

Покашляйки се леко, майор Портър застана на свидетелското място. Изпъчи се с парадна стойка съвсем по военному. Единствено начинът, по който навлажняваше устните си, издаваше вътрешното му напрежение.

— Джордж Дъглас Портър — бивш майор от Кралските стрелкови части в Африка?

— Да.

— До каква степен познавахте Робърт Ъндърхей?

Като по команда майор Портър изстреля места и дати.

— Вие огледахте тялото на покойника?

— Да.

— Успяхте ли да го идентифицирате?

— Да. Това бе тялото на Робърт Ъндърхей.

Вълна от възбуден шепот се разнесе из залата.

— Заявявате го категорично и без никакво съмнение?

— Точно така.

— Допускате ли някаква възможност да сте сбъркали?

— Не, никаква.

— Благодаря ви, майор Портър. Мисис Гордън Клоуд.

Розалийн се изправи. Мина покрай майора. Той я изгледа с известно любопитство, но тя не му обърна никакво внимание.

— Мисис Клоуд, от полицията ви заведоха да огледате тялото на убития?

Тя потръпна.

— Да.

— Вие заявихте категорично, че тялото е на съвършено непознат за вас мъж.

— Да.

— Имайки предвид изявлението на майор Портър, бихте ли желали да оттеглите или промените твърдението си?

— Не.

— Категорично заявявате, че това не е било тялото на вашия съпруг Робърт Ъндърхей?

— Не беше тялото на моя съпруг. Беше мъж, чието лице никога в живота си не съм виждала.

— Хайде, мисис Клоуд. Майор Портър разпозна в негово лице своя приятел Робърт Ъндърхей.

Розалийн отвърна безизразно:

— Майор Портър греши.

— Вие не сте под клетва на това дело, мисис Клоуд. Но много е вероятно съвсем скоро да се изправите пред друг съд, където ще трябва да се закълнете. Готова ли сте да дадете клетва, че тялото не е на Робърт Ъндърхей, а на напълно непознат човек?

— Готова съм да се закълна, че тялото не бе на моя съпруг, а на съвършено непознат за мен мъж.

Гласът й бе твърд и уверен. Погледът й срещна очите на следователя, без дори да трепне.

Той промърмори:

— Можете да се оттеглите.

После, като смъкна пенснето си, се обърна към заседателите.

Тяхната роля бе да установят как един мъж е намерил смъртта си. По този въпрос спор не можеше да възникне. Версията за нещастен случай или самоубийство бе изключена. Нито лък можеше да става въпрос за непредумишлено убийство. Оставаше само една възможност — предумишлено убийство. Що се отнася до самоличността на убития, тя така и не бе ясно установена.

Господата бяха чули единия свидетел — човек с честен и неподкупен характер, на чиято дума може да се вярва — да твърди, че трупът е на бивш негов приятел, Робърт Ъндърхей. От друга страна, съществуваха доказателства, достатъчни за тамошните власти, според които Робърт Ъндърхей бе умрял от треска в Африка, и този факт не бе предизвикал никакви съмнения. Противно на изявлението на майор Портър, вдовицата на Робърт Ъндърхей, понастоящем мисис Гордън Клоуд, твърдеше, че тялото не е на Робърт Ъндърхей. Двете мнения бяха противоположни. След въпроса за самоличността съдебните заседатели трябваше да решат дали има достатъчни доказателства за посочване на извършителя на убийството. Дори и да смятаха, че свидетелските показания сочат към определена личност, налагаше се да се съберат още много доказателства, за да се заведе съдебно дело — улики, мотив и възможност за извършване на престъплението. Извършителят трябва да е бил видян от някого в района на престъплението в споменатия период от време. При липса на подобни показания най-подходящото съдебно решение следваше да бъде предумишлено убийство без достатъчни доказателства за конкретния извършител. Подобно решение предоставяше на полицията всички правомощия да проведе необходимото разследване.

Накрая следователят разпусна съдебните заседатели, за да обсъдят решението си.

Процедурата им отне четирийсет и пет минути.

Произнесеното решение бе обвинение в предумишлено убийство срещу Дейвид Хънтър.