Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (27)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Taken at the Flood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Фатален шанс

Преводач: Милена Йоцова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Абагар Холдинг“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „АБАГАР“ — Печатница В. Търново

Редактор: Стоянка Сербезова

ISBN: 954-584-081-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4358

История

  1. — Добавяне

Тринайсета глава

Във въпросния вторник следобед Лин Марчмънт излезе на дълга разходка. Почувствала нарастващо вътрешно безпокойство и неудовлетворение, тя бе решила да премисли нещата.

С Роули не се бяха виждали от няколко дни. След буреносната им раздяла онази сутрин, когато го бе помолила да й заеме петстотин лири, те бяха продължили да се срещат както обикновено. Лин разбираше, че молбата й е била неразумна и че Роули с право я бе отхвърлил. Въпреки това разумът надали беше сред най-привлекателните качества за влюбените. Външно нещата между двамата бяха същите, вътрешно — не бе сигурна. Последните няколко дни й се бяха сторили непоносимо монотонни, макар да не си признаваше, че внезапното заминаване на Дейвид за Лондон имаше нещо общо с настъпилата скука. Дейвид, горчиво разсъждаваше тя, е интересна личност…

Що се отнасяше до роднините й, в момента всички й се струваха ужасно досадни. Майка й, в отлично разположение на духа, я бе ядосала по време на обяда същия ден, като обяви, че ще търси втори градинар. „Старият Том просто не може да се справи.“

— Но, мила мамо, ние не можем да си го позволим — яростно възрази Лин.

— Глупости. Наистина си мисля, Лин, че Гордън би останал крайно недоволен, ако можеше да види в какво състояние е градината. Той бе толкова педантичен относно лехите покрай оградата, косенето на тревата и поддържането на алеите. А погледни сега на какво приличат. Чувствам, че Гордън би искал всичко отново да се приведе в ред.

— Дори ако трябва да вземаме назаем пари от вдовицата му, за да го постигнем.

— Казах ти вече, Лин. Розалийн се представи чудесно. Мисля, че наистина усети нещата от моята гледна точка. Сметката ми в банката се оправи, след като изплатих всички борчове. И наистина ми се струва, че втори градинар ще ни е само от полза и ще направим икономии. Помисли си за зеленчуците, които ще можем да отглеждаме допълнително.

— Можем да си купуваме много повече зеленчуци за много по-малко от три лири седмично.

— О, надявам се да намерим някого за по-ниска сума скъпа. Толкова много хора сега излизат от армията и си търсят работа. Във вестниците пише.

— Съмнявам се, че ще ги откриеш точно в Уормсли Вейл или Уормсли Хийт — сухо отсече Лин.

Макар и въпросът да остана висящ, мисълта, че майка й ще използва Розалийн като постоянен източник на средства, не й даваше мира. Тя съживяваше спомена за подигравателните думи на Дейвид.

И така, кисела и раздразнена, тя се отправи на разходка, за да се поразтуши.

Но лошото й настроение не се подобри при срещата с леля й Кати пред пощата. Леля Кати бе доволна от живота.

— Струва ми се, скъпа Лин, че скоро ще имаме добри вести.

— За какво намекваш, лельо Кати?

Мисис Клоуд кимна с усмивка на човек, който разбира от тези неща.

— Осъществих най-изумителния контакт — наистина беше изумителен. Щастлив край на всички наши неприятности. Срещнах една спънка, но оттогава всички послания гласят да опитвам отново и отново. Ако в началото не успеете… и така нататък. Няма да издавам никакви тайни, скъпа Лин, и последното нещо, което бих искала, е преждевременно да подхранвам напразни надежди, но съм твърдо убедена, че нещата много скоро ще се наредят добре. И съвсем навреме. Наистина толкова се тревожа за вуйчо ти. Прекалено усилено работи през войната. Действително има нужда да се оттегли и да се отдаде на изследванията си, което, разбира се, не може да стане, ако няма приличен доход. Понякога получава такива едни нервни пристъпи. Наистина се безпокоя за него. Толкова е странен.

Лин кимна замислено. Промяната у Лайънел Клоуд не бе убягнала от вниманието й, както и странната смяна на настроенията му. Подозираше, че от време на време прибягва до употреба на наркотици като стимулиращо средство и се питаше дали не се е пристрастил към тях до известна степен. Това би обяснило изключителната му нервност и раздразнителност. Чудеше се доколко леля Кати е наясно или се досеща. Леля Кати, реши Лин, съвсем не бе толкова глупава, колкото изглеждаше.

Докато се спускаше по Хай стрийт, тя зърна вуйчо Джереми да влиза през външната врата на къщата си. През последните три седмици изглеждаше много състарен.

Лин ускори крачка. Жадуваше да се махне от Уормсли Вейл, да тръгне нагоре по хълма и през обширните поля. Закрачи енергично и скоро се почувства по-добре. Щеше да си направи хубава разходка от пет-шест мили и да обмисли нещата. Винаги, цял живот се бе смятала за решително същество с твърдо установени принципи. Бе знаела какво иска и какво не. Никога досега не се бе оставяла да я носи инерцията.

Защото точно това правеше сега! Носеше се по течението! Безцелен, празен живот. Откакто излезе от армията. Обзе я прилив на носталгия по отминалите военни дни. Дни, когато задълженията бяха ясно формулирани, животът течеше по определен план и ред, а бремето на самостоятелните решения бе смъкнато от нея. Но дори и когато я осъзна, мисълта я ужаси. Нима наистина навсякъде хората тайничко изпитваха подобни чувства? Това ли в крайна сметка бе последицата от войната? Не физическата опасност — не мините в морето, не бомбите във въздуха, нито свистенето на куршумите. Духовната опасност — осъзнаването на факта, че животът е по-лек, ако престанеш да мислиш… Тя, Лин Марчмънт, вече не бе решителната личност с ясно установени принципи, която се бе записала в армията. Интелигентността й бе ограничена и вкарана в добре очертани рамки. А сега, отново господарка на себе си и живота си, тя бе отвратена от нежеланието на ума й да поеме и преодолее собствените й лични проблеми.

С внезапна кисела усмивка Лин си помисли: „Колко е странно, ако действително образът на «домакинята» от вестниците е дошъл на власт във военните условия. Жени, които, спирани от безброй забрани, не бяха получили никакви конкретни права. Жени, които трябваше да планират, да обмислят и да импровизират, да използват всяка капка вродена находчивост, дори и без да подозират, че я притежават в такава степен! Сега само те можеха да се изправят, без да залитат, поели своята и чуждата отговорност. А тя, Лин Марчмънт, образована, умна, занимавала се с дейност, изискваща интелект, стриктност и усърдие, бе изгубила вярната посока и бе станала нерешителна. Да, какви омразни думи — носена от инерцията…

Онези, които бяха останали у дома — например Роули…

Съзнанието й изведнъж се насочи от отвлечените обобщения към личните й неприятности. Тя и Роули. Това бе проблемът, истинският проблем, единственият проблем. Действително ли желаеше да се омъжи за Роули?

Сенките бавно се сгъстяваха, светлината угасваше и падаше здрач. Лин седеше неподвижно, подпряла брадичката си с ръка, в края на малка горичка на склона. Гледаше към долината. Загубила бе представа за времето, но усещаше странно нежелание да се прибере у дома. Отдолу, вляво, се простираше Лонг Уилоус. Лонг Уилоус — нейният дом, ако се омъжи за Роули.

Ако! Отново всичко опираше до това — ако, ако, ако! От гората се стрелна птица с пронизителен писък като плач на сърдито дете. Струя дим от преминаващия влак се изви нагоре в небето, изписвайки огромни въпросителни:

? ? ?

Да се омъжа ли за Роули? Искам ли да се омъжа за Роули? Изобщо някога имала ли съм желание да се омъжвам за Роули? Мога ли да си представя какво би станало, ако не се омъжа за Роули?

Влакът изпухтя към долината, димът затрептя и се разсея. Но въпросителните не се изличиха от съзнанието на Лин.

Преди да замине, обичаше Роули. „Но се върнах променена — помисли си тя. — Вече не съм същата Лин.“

В съзнанието й изплува стих:

„Животът и светът, а и самата аз сме променени…“

А Роули? Роули не се бе променил. Да, така беше. Той си бе останал същият. Такъв, какъвто беше преди четири години, когато тя замина.

Искаше ли да се омъжи за Роули? Ако отговорът беше отрицателен, тогава какво всъщност искаше?

Зад нея в горичката изпукаха съчки и се чу мъжки глас. Човекът, който си проправяше път през шубраците, изруга. Тя извика:

— Дейвид!

— Лин!

Появи се от гората и изглеждаше слисан.

— Какво, за Бога, правиш тук?

Бе тичал и говореше леко задъхано.

— Не зная. Просто мисля, седя и си мисля — тя неуверено се изсмя. — Сигурно… вече е станало много късно.

— Имаш ли представа колко е часът?

Тя разсеяно погледна часовника си.

— Пак е спрял. Изглежда въздействам по някакъв начин на часовниците и нарушавам хода им.

— Не само на часовниците — отвърна Дейвид. — Това е от заряда ти. От енергията, от жизнеността, която притежаваш.

Той се приближи към нея. Смътно обезпокоена, тя бързо скочи на крака.

— Вече се стъмва. Трябва бързо да се прибирам вкъщи. Колко е часът, Дейвид?

— Девет и петнайсет. Налага ми се да тичам като луд. Непременно трябва да хвана влака за Лондон в 9.20.

— Не знаех, че си се върнал.

— Наложи се да взема някои неща от Фъроубанк. Но не бива да изпусна този влак. Розалийн е сама в апартамента, а когато нощно време е сама в Лондон, се паникьосва ужасно.

— Дори и в кооперация с портиер? — попита Лин с презрителен тон.

Дейвид отвърна рязко:

— В страха няма логика. Когато си преживял бомбардировка…

Лин внезапно се засрами и разкаяно добави:

— Съжалявам. Бях забравила.

Внезапно Дейвид възкликна с горчивина:

— Да, забравя се, всичко се забравя много бързо! Връщаме се към сигурността. Към познатото ежедневие. Там, където сме били, преди да започне кървавият спектакъл! Да пропълзим в малките си дупки и да си играем на сигурност. И ти също, Лин — и ти си като останалите.

Тя извика:

— Не съм. Дейвид, не съм. Точно си мислех сега…

— За мен?

Бързината му я стресна. Ръката му обви тялото й и я привлече към себе си. Целуна я разгневено с горещи устни.

— За Роули Клоуд ли? — заяви той. — Този селяндур? За Бога, Лин, та ти принадлежиш на мен.

После, пак така внезапно както я бе притиснал, той я пусна и почти я отблъсна от себе си.

— Ще изпусна влака.

И се втурна неудържимо надолу по хълма.

— Дейвид…

Той се обърна и извика през рамо:

— Ще ти се обадя, когато пристигна в Лондон…

Тя го наблюдаваше как тича през гъстия здрач — бърз, добре сложен, изпълнен с вродена грация.

След това прималяла, с разтуптяно сърце и разпокъсани мисли, бавно се отправи към дома си.

Поколеба се малко преди да влезе. Искаше й се да избегне любвеобилното посрещане на майка си, въпросите й…

Майка й, която бе взела петстотин лири на заем от хора, които презираше.

„Нямаме право да презираме Розалийн и Дейвид — мислеше си тя, докато се изкачваше тихо по стълбите. — Ние сме същите като тях. За пари сме готови на всичко.“

Влезе в спалнята си и с любопитство загледа отражението си в огледалото. Сякаш виждаше непознат човек…

И тогава я обзе яростен гняв.

„Ако Роули наистина ме обичаше, трябваше да ми намери отнякъде петстотин лири. Трябваше, просто трябваше. Не биваше да допуска да се унижавам, като вземам заем от Дейвид — Дейвид…“

Дейвид бе казал, че ще й се обади, щом пристигне в Лондон.

Тя слезе долу, пристъпвайки като насън.

Понякога сънищата можеха да бъдат много опасни…