Агата Кристи
Фатален шанс (25)

Седма глава

Потънал в мисли, Поаро влезе в „Елена“. Трепереше леко, защото навън духаше студен източен вятър. Фоайето бе безлюдно. Отвори вратата към салона вдясно. Вътре миришеше на застоял цигарен дим, а огънят едва тлееше. Изниза се на пръсти към вратата с надпис „Само за гости на хотела“ в другия край на фоайето. Тук огънят гореше буйно, а в едно удобно кресло внушителна възрастна дама си грееше краката. Тя хвърли на Поаро поглед, изпълнен с такава свирепост, че той извинително се оттегли.

Постоя за момент във фоайето, като наблюдаваше от празното остъклено помещение вратата, върху която имаше надпис с плътни старовремски букви „ТРАПЕЗАРИЯ“. От опита си в провинциалните хотели Поаро отлично знаеше, че единственото време за сервиране на кафе, и то неохотно, бе на закуска, а и тогава основният му компонент беше голямо количество разредено горещо мляко. Малките чашки с мазна и гъста течност, наречена черно кафе, се предлагаха не в трапезарията, а в големия салон. Телешко варено, шницел по виенски с картофи и пудинг — традиционното меню за вечерята — се сервираха в трапезарията точно в седем часа. А дотогава на въпросното място цареше атмосфера на пълен покой.

Поаро замислено се изкачи по стълбите. Вместо да свие вляво към №11 — собствената му стая, той тръгна вдясно и спря пред вратата на №5. Огледа се. Беше тихо и пусто. Отвори вратата и влезе.

Полицията бе приключила със стаята. Личеше си, че наскоро бе измита и разтребена. Подът бе гол. Явно старовремският килим беше изпратен на чистене. Одеялата бяха сгънати и подредени на купчина върху леглото.

Поаро затвори вратата след себе си и се разходи безцелно из стаята. Бе чиста и някак странно лишена от човешко присъствие. Погледът му обхвана мебелировката — писалище, махагонов скрин с чекмеджета, гардероб от същия материал (вероятно той закриваше вратата към стая №4), огромно двойно месингово легло, умивалник със студена и топла вода — в крак с новостите и липсата на работна ръка, голямо, но неудобно кресло, два по-малки стола, старовремска викторианска камина с ръжен и лопата, част от комплекта, в който се включваше и машата, тежка мраморна полица над камината и ръбест мраморен бордюр отпред.

Поаро насочи вниманието си към бордюра. Наведе се, навлажни пръста си и започна да търка десния ръб. После провери резултата. Пръстът му бе леко почернял. Повтори действието с друг пръст по левия ръб. Този път пръстът му остана чист.

— Да — замислено произнесе Поаро, — да.

Хвърли поглед към вградения умивалник. После отиде до прозореца. Той гледаше към някакви плоски ламарини — най-вероятно покрив на гараж, реши Поаро, и към тясна задна уличка. Оттук човек лесно можеше да влезе и да излезе незабелязано от стая №5. Но също така незабелязано можеше да мине и по стълбите. Самият Поаро току-що го бе сторил.

Тихо се измъкна, като затвори вратата след себе си. Влезе в своята стая. Вътре определено не беше топло. Отново слезе долу, поколеба се малко, но подтикван от студа, смело нахълта в стаята за гости на хотела, придърпа едно кресло към огъня и се настани удобно.

Отблизо внушителната възрастна дама изглеждаше още по-застрашителна. Имаше металносив цвят на косата, биещи на очи мустаци, а когато заговори, и дебел, страховит глас.

— Тази стая — започна тя — е само за лица, отседнали в хотела.

— Аз съм отседнал в хотела — отвърна Поаро.

Старата дама се позамисли за момент, преди да поднови атаката си с обвинителен тон:

— Вие сте чужденец.

— Да — съгласи се Поаро.

— Според мен — продължи дамата, — всички вие трябва да се върнете.

— Да се върнем къде? — поинтересува се Поаро.

— Там, откъдето сте дошли — убедено заяви тя. После внесе като допълнение sotto voce^[1] и изсумтя: — Чужденци!

— Няма да е много лесно — кротко отвърна Поаро.

— Глупости. Нали за това се бихме във войната, не е ли така? За да могат хората да се върнат, където им е мястото, и да си стоят там.

Поаро не влезе в спор. Отдавна бе разбрал, че всеки индивид имаше собствено мнение по въпроса „За какво се бихме във войната?“

Възцари се враждебна тишина.

— Не зная вече накъде върви този свят — продължи възрастната дама. — Наистина не зная. Всяка година идвам тук. Съпругът ми издъхна в селцето преди шестнайсет години. Тук е погребан. Всяка година идвам за един месец.

— Достойно за уважение поклонение — вежливо отвърна Поаро.

— И всяка година нещата вървят все по-зле и по-зле. Обслужването е отвратително! Храната е под всякаква критика! Шницел по виенски — дрън-дрън! Шницелът е или от бут, или от филе — а не от кълцано конско месо!

Поаро тъжно поклати глава.

— Единственото хубаво нещо е, че затвориха аеродрума — продължи дамата. — Такъв позор — всички тези млади пилоти, които се мъкнеха тук с отвратителните си момичета. Момичета, как ли пък не! Какво ли си мислят майките им в днешно време, не зная. Оставят ги да хойкат както си щат. Ама правителството е виновно за всичко — като изпраща майките по фабриките. Дава им отпуск, само ако имат малки деца. Малки деца — вятър и мъгла! Всеки може да гледа бебета! Бебето няма да се спусне след войниците. Момичетата между четиринайсет и осемнайсет — те имат нужда от здрава ръка! Имат нужда от майчински контрол. Майката трябва да е наясно какви ги върши дъщеря й. Войници! Пилоти! Само те са им в акъла. Американци! Негри! Полска измет!

Тук вече старата дама се задави от възмущение. Но щом си възвърна силите, отново със задоволство се потопи в справедливата си ярост, използвайки Поаро за мишена на яда си.

— Защо оградиха военните лагери с бодлива тел? За да държат войниците настрана от момичетата? Не, за да държат момичетата настрана от войниците! Мъже, мъже — само за това мислят! Вижте ги само как се обличат. Панталони! Някои глупачки носят дори и шорти — надали биха ги сложили, ако можеха да се видят как изглеждат отзад!

— Съгласен съм с вас, мадам, напълно съм съгласен.

— И какво слагат на главите си? Нормални шапки ли? О, не, някакви безформени парцали. Лицата им — целите в грим и пудра, а устните наплескани. И ноктите им червени — не само на ръцете, но и на краката!

Дамата млъкна и погледна Поаро в очакване. Той въздъхна и поклати глава.

— И в църквата влизат без шапки. Понякога дори и не слагат онези смешни шалове. Просто някаква грозна накъдрена коса. Коса? В днешно време никой не разбира от коси. Когато бях млада, можех да седна върху косата си.

Поаро крадешком стрелна с поглед металносивите кичури. Струваше му се невъзможно свирепата възрастна дама някога да е била млада.

— Една такава никаквица си подаде главата тук онази вечер — продължи неуморно жената. — Увита в оранжев шал, гримирана и напудрена. Погледнах я. Само я ПОГЛЕДНАХ! Веднага се измете. И не беше от хотела — последва обяснението. — Слава Богу, такъв тип жени не отсядат тук! Но каква работа можеш да имаш в една стая с мъж? За мен подобно действие е отвратително. Споделих с онази Липинкот — но и тя не пада по-долу от останалите, върти се около всичко живо, що е обуто в панталон.

У Поаро проблесна слаба искрица интерес.

— Излязла е от мъжка стая, така ли? — попита той.

Възрастната дама разпалено се впусна в темата.

— Точно това ви казвам. Видях я със собствените си очи. Стая №5.

— Кога я видяхте, мадам?

— Ами в деня преди цялата бъркотия около убийството на онзи мъж. Какъв позор да се случи подобно нещо тук! Някога беше такова почтено старомодно място. Но вече…

— И по кое време на деня по-точно се случи?

— Какъв ти ден! Въобще не беше през деня, а вечерта. А и не беше рано. Абсолютен позор. След десет часа. Аз си лягам към десет и петнайсет. А тя ми излиза от стая №5, безочливата нахалница, и, като ме вижда, се отдръпва назад в стаята, кикоти се и приказва нещо на мъжа вътре.

— Него чухте ли го да говори?

— Нали точно това ви разправям. Влиза тя вътре, а той вика: „О, хайде, изчезвай оттук! Писна ми!“ Хубави приказки на мъж към жена. Ама и те си го просят! Уличници!

Поаро я прекъсна:

— Вие не докладвахте ли в полицията?

Тя го закова с унищожителен поглед и, като се олюляваше, се вдигна от креслото. Надвесена над него и впила очи в неговите процеди:

— Никога не съм имала нищо общо с полицията. Полицията — как ли пък не! Аз и полицейски съд!

Трепереща от ярост, тя тръгна да излиза, като хвърли последен злобен поглед към Поаро.

Поаро поседя няколко минути, поглаждайки замислено мустаците си. После стана и се отправи да търси Беатрис Липинкот.

— А, да, мосю Поаро, имате предвид старата мисис Ледбетър? Вдовицата на епископ Ледбетър. Всяка година идва тук. Но между нас да си остане, голяма прокоба е. Понякога наистина е страшно рязка и груба с хората и изглежда не може да проумее, че нещата вече не са същите. Е, естествено тя е почти на осемдесет години.

— Но умът й бистър ли е? Знае ли какво говори?

— О, да. И е доста наблюдателна, понякога дори прекалено много.

— Имате ли представа коя е била младата жена, поселила убития във вторник вечерта?

Беатрис доби изумен вид.

— Не помня въобще някога да го е посещавала млада дама. Как е изглеждала?

— Носила е оранжев шал, увит около главата си, и, доколкото разбрах, е имала огромно количество грим. Говорила е с Ардън в стая №5 в десет и петнайсет във вторник вечерта.

— Повярвайте ми, мосю Поаро, нямам никаква представа.

Потънал в мисли, Поаро тръгна да търси лейтенант Спенс.

Спенс мълчаливо изслуша разказа му. После се облегна на стола и бавно кимна с глава.

— Странно, нали? — каза той. — Колко често всичко опира до познатата стара формула. Cherchez la femme.

Френското произношение на лейтенанта не бе толкова хубаво, колкото произношението на сержант Грейвс, но той се гордееше с него. Изправи се и прекоси стаята. Върна се, стиснал нещо в ръка — червило в позлатена гилза.

— През цялото време тази следа подсказваше, че може би е замесена жена — обясни той.

Поаро пое червилото и размаза мъничко върху опакото на ръката си.

— Много добро качество. Тъмночерешов цвят — най-вероятно е било използвано от брюнетка.

— Да. Намерено бе на пода в стая №5. Беше се търкулнало под скрина и, разбира се, има вероятност да е стояло там известно време. Никакви отпечатъци. Е, днес вече гамата от червила не е бедна както преди, когато имаше само няколко вида.

— Не се и съмнявам, че сте направили необходимите справки.

Спенс се усмихна.

— Да — отвърна той, — както се изразихте, направихме необходимите справки. Розалийн Клоуд носи такова червило. Също и Лин Марчмънт. Франсес Клоуд предпочита по-пастелни тонове. Мисис Лайънел Клоуд въобще не слага червило. Мисис Марчмънт използва бледорозово. Беатрис Липинкот едва ли може да си позволи такива скъпи червила, както и камериерката Гладис.

Спенс направи пауза.

— Проверили сте всичко — отбеляза Поаро.

— Едва ли. Сега изглежда така, сякаш има замесено външно лице — някоя жена, може би, която Ъндърхей е познавал в Уормсли Вейл.

— И която е била при него във вторник в десет и петнайсет вечерта?

— Да — отвърна Спенс. После добави с въздишка: — Следователно Дейвид Хънтър е вън от играта.

— Така ли?

— Ами да. Негова светлост най-сетне се съгласи да даде показания. След като адвокатът му се постара да го вразуми, че е в негова полза. Ето отчетът на действията му.

Поаро зачете прегледно написаните на машина бележки.

Напуснал Лондон с влака в 4.16 часа за Уормсли Хийт. Пристигнал там в 5.30 часа. Тръгнал към Фъроубанк по алеята за пешеходци.

— Причината за пристигането му — намеси се лейтенантът, — според думите му, била да прибере някои неща, които бил забравил — писма, документи, чекова книжка, както и да провери дали ризите му са дошли от пералнята. Те естествено не били дошли! Бога ми, в наше време тези перални наистина са проблем. Четири седмици вече, откакто ни взеха дрехите — чиста кърпа не остана в къщата. Жена ми пере всичко на ръка.

След това съвсем човешко отклонение лейтенантът се върна към действията на Дейвид.

Излязъл от Фъроубанк в 7.25. Твърди, че тръгнал да се поразходи, тъй като изпуснал влака в 7.20 часа, а следващият бил чак в 9.20.

— В каква посока се е отправил? — попита Поаро.

Лейтенантът погледна бележките си.

— Казва, че е обиколил Даун Копс, после Батс Хил й Лонг Ридж.

— Всъщност е направил пълен кръг около Уайт Хаус!

— За Бога, бързо сте разучили областта, мосю Поаро!

Поаро се усмихна и поклати глава.

— Не, не съм запознат с местата, които назовахте. Просто направих някои изводи.

— Нима? — лейтенантът наклони глава на една страна. — След това, пак по неговите думи, докато бил на Лонг Ридж, осъзнал, че доста се е забавил и хукнал в посока към гарата на Уормсли Хийт, цепейки през полето. В последния момент хванал влака, пристигнал на гара Виктория в 10.45 и се отправил към Шепърдс Корт. Там бил в единайсет часа, което е потвърдено от мисис Гордън Клоуд.

— А за останалата част с какви потвърждения разполагате?

— Със съвсем оскъдни, но все пак чуйте сам. Роули Клоуд и други хора са го забелязали да слиза на гарата в Уормсли Хийт. Прислужничките от Фъроубанк били навън (той естествено има свой ключ) и не са го видели, но после открили един фас в пепелника, който предполагам, ги е заинтригувал, а също и пълен безпорядък в шкафа за бельо. После един от градинарите, който работил до късно — затварял парниците или нещо подобно, го зърнал за миг. Мис Марчмънт го срещнала до горичката Мардън, когато тичал за влака.

— Някой видял ли го е да се качва във влака?

— Не, но е телефонирал от Лондон на мис Марчмънт, веднага щом се е прибрал — в 11.05 часа.

— Това проверено ли е?

— Да. Направихме запитване относно обажданията от този номер. Отчетена е такса за междуградски разговор с Уормсли Вейл 34 — номера на Марчмънт.

— Твърде интересно — промърмори Поаро.

Но Спенс продължаваше да нарежда прилежно и методично.

— Роули Клоуд е оставил Ардън в девет без пет. Абсолютно сигурен е, че не е било по-рано. Към девет и десет Лин Марчмънт среща Хънтър при горичката Мардън. Ако приемем, че той е тичал през целия път от „Елена“ дотам, дали е имал време да се види с Ардън, да се скарат, да го убие и да стигне до Мардън? Проучваме тази възможност, но на мен ми се струва, че е малко вероятна. Както и да е, сега започваме всичко отначало. Противно на версията, че Ардън е бил убит към девет часа, в десет и десет той още е бил жив — освен ако вашата стара дама не е сънувала. Значи е бил убит или от жената, която е изпуснала червилото си — дамата с оранжевия шал, или от някой, който се е промъкнал, след като тя си е тръгнала. Но който и да го е извършил, умишлено е нагласил стрелките на часовника на девет и десет.

— Което щеше да се окаже изключително неприятно за Дейвид Хънтър, ако по случайност не бе срещнал Лин Марчмънт на твърде необичайно място? — каза Поаро.

— Точно така. Влакът в 9.20 часа е последният, който тръгва от Уормсли Хийг. Стъмвало се е. Винаги има много играчи на голф, които се прибират с него. Никой не би забелязал Хънтър — дори и персоналът на гарата едва ли би го разпознал. А после той не се е прибрал с такси до вкъщи. Така че можем да се осланяме единствено на твърдението на сестра му, че се е върнал в Шепърдс Корт, което потвърждава неговите думи.

Поаро мълчеше и Спенс попита:

— За какво мислите, мосю Поаро?

Поаро промълви:

— Дълга разходка около Уайт Хаус. Среща в горичката Мардън. Телефонно обаждане и по-късен час… А Лин Марчмънт е сгодена за Роули Клоуд… Да, много бик искал да зная какво точно се е казало в този телефонен разговор.

— Човешкото любопитство ви подтиква към това, нали?

— Да — отвърна Поаро. — Винаги се ръководя от него.