Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Истинският екип (7)

Хари Хъмфрис

познат още като Хари Хъмф

Хари е едно момче от Ню Джърси, записало се във Военноморските сили, а после в Групите. И днес е част от семейството на специалните сили. Не е служил с мен в „ТЮЛЕН-Група 6“ или в „Червената клетка“, но въпреки това го смятам за един от екипа. Той и жена му Кати ни домакинстваха при всичките ни посещения в Южна Калифорния — само това си е доста голям ангажимент. Хари обичаше да се среща с „новата порода“, а новаците очакваха с нетърпение да чуят някои неща за нашите лудории във Виетнам. Къщата на Хари ни беше като тайник — знаехме, че няма да бъдем прекъсвани и тормозени. Винаги оставахме много повече от онова, което се смята за допустимо. Сутрин къщата винаги изглеждаше сякаш някой е хвърлил бомба — из нея и в двора се търкаляха хъркащи смрадливи тюленски тела.

Считам Хари за един от истинските си братя. В боя двамата с него общувахме без думи и без да губим време за сигнали с длани — толкова много се синхронизирахме. Днес, много години по-късно, вършим същото в деловите преговори или при обучението. Когато ни интервюираха заедно, по всяка тема ние сме като вестник и лъжи, като политик и измама, като кал и влага, като пияница и вино. След всичките години си оставаме Екип.

Хари винаги е бил истински оператор, мотивиран от любов към мисията и към страната си. Отказа се от печеливш и луксозен начин на живот, за да последва сърцето си и да се присъедини отново към Групата при заминаването във Виетнам. (Майка му винаги ме обвиняваше, че съм го отмъкнал от семейния бизнес, за да ходи да лудува на война.) Личните облаги никога не са били висок приоритет за него. Дори и днес, когато ръководи „GSGI“, получава най-голямото си възнаграждение от това, че споделя опита си и помага на действащите оператори да изострят уменията си и да се подготвят по-добре да изпълняват мисиите си.

В подхода си Хари започна като инженер и такъв си остана. С всяка ситуация се захваща методично — анализира я, разработва план, след това изпълнява този план по напълно професионален начин. Никакви нерви или прибързана стрелба от Хари.

Отрицателната страна? Не очаквайте да вдигне телефона веднага: прекалено е зает, мамицата му. Не очаквайте да критикува работата ви — всеки път търси хубавата страна. Не очаквайте да го накарате да подмине единствения проклет щанд за разни джунджурии на търговско изложение. Това е инженерът в него — винаги търси начин да направи по-добър капан за мишки, докато аз просто искам да взривявам капаните заедно с шибаните мишки. Двамата заедно се забавляваме и вършим лайнарски много работа.

Хари забравя да спомене едно — той е истински холивудски тузар. Работи с продуцента Джери Брукенхаймер по продукции за големия и малкия екран. Работи с всички по филма „Свирепия“, една от продукциите на Джери. Хари помогна да се разкрие Холивуд пред хората от нашия екип и истинският характер на групите пред Холивуд — истинска ситуация от тип „печеля-печелиш“. Винаги опитва да прави необходимото хората от нашите групи да бъдат видени в шоубизнеса, като намира начини те да покажат опита си, работейки там или в „GSGI“. Въпреки че от години вече не е в Групите, сърцето му и днес остава при момчетата.

 

ИМЕ: Хари Хъмфрис

РОДЕН: 17 ноември 1940 г.

ГРАД: Киърни, Ню Джърси

ВОЕННА КАРИЕРА: Военноморски резерв на САЩ: ескадрен миноносец „Малой“, Обучение за подводни диверсии; Група за подводни диверсии 22; „ТЮЛЕН-Група 2“

НАЙ-ВИСОКО ЗВАНИЕ: E-6; старшина първи клас

СПЕЦИАЛНОСТ: Оръжие и подривни дейности

ПОНАСТОЯЩЕМ: Основател и директор на „GSGI“ („Global Study Group, Inc.“), обучение и консултации по тактика

 

По отношение на програмата за тюлените Виетнам не беше начало на нищо, а просто поредната ни задача. Провеждали бяхме черни операции в Куба — неща, за които още не говорим. С една дума, някои от нас знаеха какво е бой, да стрелят по теб и да отговаряш на стрелбата. Но със сигурност Виетнам беше и остава най-продължителният период на постоянна схватка за Групите.

Не ме интересува на какво са ви учили — а нас ни обучаваха най-добре, — няма значение какво сте преживели по време на обучението, докато не изпитате себе си в боя, не знаете. Можете ли да го правите? Бива ли ви? Не го знаете, докато не го направите. Това е големият въпрос: Как ще действам под обстрел? Докажете ли това пред себе си, нещата стават много различни. Всъщност човек претърпява огромни промени на характера. Едни за добро, други — за лошо. Важното е, че всеки ден ставате, подготвяте се за работа и се поглеждате в огледалото, слагате си камуфлажа и си мислите: „Този ден може да ми е последният.“ Ето така се учите как да живеете. Всеки ден е сериозен мач. И не просто мач, защото няма гаранции, че ще се върнете.

* * *

Много от роднините ми, чичовци и прочее, са участвали във Втората световна война предимно в сухопътната армия. Всички те са правели обичайното за тази война — прослужвали са си времето и са се махали. Имах един чичо, който говореше доста за изживяванията си. Учил е в подготвителна военна школа — академията „Адмирал Фарагът“. За мен той беше нещо като модел. Той говореше за армията и за дълга ни към нея. Помните, че става дума за Втората световна война. Винаги съм смятал, че това е занимание на честта. Ето защо исках от ранна възраст да се запиша във Военноморската академия. Все още бях в основното училище, когато реших, че ще бъда като него и ще ида в същата подготвителна школа.

Баща ми беше производствен директор в една химическа фирма — семейния бизнес. Майка ми се грижеше за мен и сестрите ми и се занимаваше и с предприемачество — лятно време отваряше магазин.

Още от самото начало ми оказваха натиск да се захвана със семейния бизнес. Винаги съм харесвал инженерната работа, математиката и прочее и затова учих тези науки, но всъщност ми се искаше да служа.

* * *

В семейството ми говореха малко немски; дядо ми беше емигрант второ поколение. Всъщност като тюлен учех в школа по португалски, но немския научих, след като се уволних от ВМС. Работих за една международна компания, базирана в Германия — „Корпорация Хенкел“. Аз бях първият американец, отишъл там като технически инспектор. Настаниха ме в Дюселдорф и, разбира се, трябваше да науча да говоря и пиша на техния език. Семейството ми беше ми дало слух за езика и съм сигурен, че затова го учех по-лесно.

* * *

Академията „Адмирал Фарагът“ е подготвителна школа за Военноморската академия. На седемнадесет години вече се намирах във военноморския резерв, защото по онова време към школата имаше такъв. По време на летните периоди ходих на няколко двуседмични плавания с военни кораби. Отделът по военноморски науки в „Адмирал Фарагът“ се ръководеше от старшини от ВМС и един офицер от ВМС и затова се смяташе, че е част от Военноморското командване. Програмата за резерва предлагаше неограничен брой кандидати за Военноморската академия от тази школа, които желаят да поемат по този път, а не да си уреждат назначения чрез сенатори или конгресмени. И това беше първоначалното ми намерение — да ида във Военноморската академия и да вляза във ВМС на САЩ като свръхсрочнослужещ.

Но по време на четирите си години в академията „Адмирал Фарагът“ се справях доста добре в различни спортове — баскетбол, футбол и бягане по писта — и ми предлагаха стипендии като футболист за няколко университета. След четирите години строга дисциплина във военното училище бях готов да мина от другата страна на оградата. Надуших тази друга страна, където всъщност имаше жени — онези хора с роклите, а не с работни комбинезони. Реших да опитам. Може би допуснах най-голямата грешка в живота си, но пък беше весело.

* * *

Накрая отидох в университета „Рутгърс“ и играх футбол за тях известно време. Оттам заминах за колежа „Монмаут“, специализиран в електрониката, която ме интересуваше. Оттам се озовах на активна служба с моята група от ВМС.

Свикаха ни за активна служба по време на кризата с Берлинската стена — в момента, в който издигнаха стената, започнаха да свикват запасняците. Мобилизираха групата ми за шест месеца, пък и аз трябваше да служа задължителните две години. Затова, тъй като и без това объркаха първия семестър на последната ми година, реших да остана на активна служба. Смятах, че след двете си години ще завърша училище. Минаха повече от две години, но всъщност успях да завърша.

* * *

Служех на един ескадрен миноносец, DE-791, на име „Малой“, към лабораторията за подводна акустика в Ню Лондон, Кънектикът. Провеждахме разработки за хидроакустична апаратура за работа на различни дълбочини, което по онова време беше нова концепция. Мисията имаше силна ориентация към електрониката и аз съвсем естествено ставах за нея.

Тогава за първи път видях водолази, водолази от ВМС, хора от групите за подводни диверсии. До този момент нямах представа, че такова нещо може да съществува. Затова чух всичко за тези страхотни хора и за свръхчовешките неща, на които са способни, и каскадите, които с лекота правят едва ли не за майтап. Звучеше добре.

Корабът ни излизаше в открито море постоянно, защото задачите ни бяха много, много важни и аз търсех начин да се махна от него. По онова време Бюрото за личния състав свикваше веднъж или два пъти в годината доброволци за обучение в Групите за подводни диверсии — преди времето на базовото обучение по подводни диверсии за тюлени. Това ми се стори начин да се махна от флотата. Записах се за там и непрекъснато се презаписвах, но не ме пускаха, защото бях много важен с познанията си по електроника — в края на краищата те имаха само един инженер по електроника, който работеше в противопожарната секция. Не искаха да ме загубят. Затова ме пуснаха чак след седмата молба.

Разрешиха ми да напусна кораба по време на блокадата на Куба, и то само защото направих нещо, с което спасих задника на капитана. Всъщност един апарат падна зад борда. Спуснахме с въже един изключително скъп експериментален електронен апарат и без да забележим, изпуснахме въжето да стигне до кърмата, където се оплете във винта. Намирахме се посред океана и ако срежехме въжето, щяхме да загубим скъпия апарат.

Отидох при капитана и казах:

— Позволете да скоча, сър.

Надянах водолазен апарат, каквито имаше на всеки военноморски кораб за случай на повреди. Часът беше три през нощта посред Атлантическия океан. Метнах се през борда и открих апарата — виждаше се сравнително добре. Спуснах се по въжето и установих, че мога да откача апарата от въжето и да го закача за друго. Затова изплавах на повърхността и взех допълнително въже със себе си, за което закачих апарата. След това отвързах оплетеното въже и така вдигнаха скъпия апарат. После разплетох въжето от винта и корабът се освободи.

Капитанът оцени това много високо. Попита какво искам — похвала в досието и какво още. Отговорих:

— Сър, искам да уважите молбата ми за прехвърляне към Групите за подводни диверсии. Ако можете да направите това, ще ви бъда много задължен.

Следващия ден ми се обади едно приятелче, един от радистите, че се е получила заповедта ми за прехвърляне към групите за подводни диверсии. Оставиха ме при Пуерто Рико и заминах за Литъл Крийк, Вирджиния.

Аз бях първият явил се — три месеца предсрочно, преди началото на обучението. И така, озовах се сред всички инструктори. Те доста се позабавляваха с мен, месеци преди да се покаже някой. Всъщност доста приятно изкарах.

* * *

Аз учих в клас №29. Всъщност Джон Роут, един от съучениците ми, публикува книга на име „Клас 29“, която навлиза в дълбочина в онова, което преживяхме там. Мисля, че в нашия клас имаше 130 до 150 души. По някаква причина имаше и адски много чужденци. Гърци, холандски командоси, датчани — не датски бисквити, а истински датски моряци, — пакистанци. Тонове чужденци. Разбира се, това се прави и сега. Страните, които са приятелски настроени към Съединените щати, изпращат хората си за съвместно обучение и се научават на уменията, преподавани на бойците със специални методи.

Завършихме към тридесетина души, като една трета бяха чужденци. Без тях сигурно щяхме да сме двадесетина американци.

През онези години в Литъл Крийк, Вирджиния, се провеждаше обучение два пъти в годината — зимен и летен клас. Същото се правеше и по Западното крайбрежие, в Коронадо. Паднахме се в зимен клас. Това означаваше, че ни беше изключително, изключително студено и изключително, изключително мокро. Мисля, че ако си спомням нещо от онова обучение преди тридесет и нещо години, то е студът и мокрото. Разбира се, още помня и умората и физическото натоварване. Но изпъква споменът за това колко постоянно измръзнал и постоянно мокър бях. И как всеки ден изглеждаше като година. На края на всеки ден дори не мислех колко още остават, а само: „Отмина още един“, докато лазех към леглото си.

А по отношение на Адската седмица — това си беше петдневно изтезание. То е и първото ви събуждане за онова, което може да се очаква по-нататък. Според мен общото, но неизказано нещо, онова, което всеки, преминал обучението, пази в мисълта си, е: „Не искам това да ми се случва много често.“

Стига се до момента, в който физическото натоварване е толкова голямо или мисълта, че трябва да направиш нещо, което абсолютно никак не желаеш, е прекалено смазваща. Но го правиш. Това се случва отново и отново. Но през онези дълги, трудни бягания по плажа ми стигаше само да вдигна поглед в мъглата и да видя сивите кораби, които излизаха в морето, и затичвах малко по-бързо. Нямаше да се върна там.

* * *

Започнах в Група за подводни диверсии 22, където се срещнах с Дик, а след това станах първият член на „ТЮЛЕН-Група 2“. Записах се за там, като разбрах какво правят. Не беше трудно — само трябваше да получа назначение и да ме приемат. По онова време командир беше Том Тарбокс. Двамата бяхме играли футбол заедно в отбора на Военноморските сили и се познавахме добре, така че ме взе при първата възможност.

Там реших, че съм си намерил мястото. Намерих своята ниша в живота и хората, с които исках да бъда. Професионализмът, уменията и мълчаливата гордост бяха нещо изключително. Смятах, че да си там, е истинска чест. И днес вярвам, че Групите се намираха на абсолютния си връх по отношение на качеството на персонала и програмите, макар че тогава групите още се формираха и командването на ВМС нямаше представа какво да прави с тези хора.

Тогава нещата бяха различни — аз, на двадесет и пет или двадесет и шест години трябва да съм бил най-младият. Обикновено, преди да попаднеш в тюлените, трябваше да си изкарал няколко години в групите за подводни диверсии. Трябваше да си ориентиран в кариерата си — доста пари отиваха за обучение и никой не искаше да ги харчи за някой с четири години служба, който може както е дошъл, така и да си иде. Много от хората имаха доста години служба във флотата, преди да дойдат тук. Но по онова време много повече хора знаеха какво точно представляват Военноморските сили.

Всичко се промени много бързо след началото на виетнамския период. Вземахме хлапетата направо от обучението и ги изпращахме във взводовете, обучавахме ги с хората от взвода и ги изпращахме във Виетнам. Задачата беше толкова голяма, нуждата — също, че нямаше време за прецеждане, за намиране на хора, като вече ходилите във Виетнам.

В един момент ми се удаде възможност да се запиша в програма за интегриране и да стана офицер — пътят на Дик, или да остана където се намирах. Определено не ми се искаше да се махна от Групите. Ако трябваше да остана старшина първи клас през остатъка от кариерата си, нямах проблем, стига да работя с екипите.

Всичко беше заради хората. Определено имахме изключително вълнуваща задача и работа, но всъщност исках да остана с хората, които несъмнено бяха най-страхотните в живота ми. За мен бе истинска чест да съм част от тази група. Не бях виждал хора с такова качество в такава сплотена група. Като бивш спортист съм участвал в големи футболни отбори и приятелството и работата в екип не представляваха новост за мен, но такова качество на едно място беше истинска наслада.

Не искам да смятате, че според мен хората по онова време са били по-добри от хората сега. Качествата на отделните индивиди със сигурност са се променили. В онези дни хората се записваха там по различни причини. Тогава никой не знаеше какво е това водолаз-диверсант. Определено не знаеха що е тюлен. Повечето попадаха в групите по случайност и се влюбваха в живота и хората, с които работеха. Днес се публикуват адски много материали за Екипите; според мен сега съществува голям стимул да се напъне човек, за да може да каже „Аз съм бил там.“ Да си изкара четирите години и да се махне. Около 20% продължават военната си служба в Групите. По мое време тази цифра беше деветдесет и нещо. Човек се махаше, като се пенсионира. Махаше се, защото се налагаше. Аз бях единственият, който се махна, и то заради скъпоплатена работа.

* * *

Направих два срока в Югоизточна Азия. Първото ми пътуване беше с Дик в Осми взвод, когато той заминаваше за втори път. Всъщност аз бях напуснал Групите след една разузнавателна мисия с „Щурмова група 2“ във Франция. Не искам да навлизам в детайли, но това беше и краят на първия ми срок на служба в „ТЮЛЕН-Група 2“. След това открих, че сме разпределени за Югоизточна Азия. Е, нямаше как да остана назад. Нямаше да мога да живея в мир със себе си. Трябваше да се върна при взвода си, да ида на другия край на морето и да бъда с тях.

Затова задействах разни връзки. Дик също задейства връзки във Вашингтон и ме върна в армията със същото звание, за да не загубя доходите си. Имах чувството, че съм бил на училище единадесет месеца, защото отново се намирах в армията, на действителна служба. Не бях успял да отвикна от редовните си обеди в дванадесет с чаша мартини, а срещу мен вече стреляха и аз отвръщах на стрелбата. Скачах от някой хеликоптер, впусках се срещу някоя горичка и се питах дали не е време за обяд? Но скоро се отърсих от това.

За втори път отидох там с програмата „Феникс“. Заминах като съветник в провинция за Лон Ксюен до Кан То. Там ме раниха сериозно и прекарах няколко месеца в болница. Шест месеца минаха, докато се върна в строя с тюлените. Имах възможност да се освободя по болест или пък да не бързам с връщането на действителна служба. Разбира се, исках само едно, и то беше да се върна в Групите. След шест месеца се върнах и отново можех да скачам с парашут. Е, куцуках малко, но и това изчезна след време.

Оттам поведох един екип за обучение за „ТЮЛЕН-Група 2“, който подготвяше взводове за работа във Виетнам. Провеждахме своя собствена програма за обучение и подготовка на нашите оперативни групи. Така разбрах, че всъщност работата като инструктор ми харесва.

* * *

Най-трудната ми задача беше да скоча в един джип с петдесеткалиброва картечница и още двама други и да вляза в град Чау Док, където ни чакаха хиляди виетконгци. Трябваше да преминем няколко мили гъсто населени с виетконгци улици, като си пробиваме път с картечницата, схватка след схватка, седнали като мишени в джипа. Трябваше да стигнем до едно място, в което имаше американски медицински сестри и цивилни, да влезем в района, да избием всички около тях и да ги измъкнем живи, да ги метнем в джипа и с бой да се измъкнем от града. Нямаше начин да излезем живи, но го направихме.

Всичко се дължеше на чист късмет. Късмет и дързост. Предимно късмет. А отидохме, защото трябваше.

Намирахме се в града, Дик — също и научихме за сестрите. Един сержант от групата на инструкторите заяви:

— Аз отивам.

Аз казах:

— Не и без мен.

Попитах Дик дали може да ида и той отговори:

— Да.

Не беше много щастлив, но разбираше за какво става дума. Още двама тюлени се качиха в джипа с мен и заминахме. Нямаше план — просто заминахме.

Един човек караше джипа, а аз седях отзад на петдесеткалибровата картечница и стрелях. Към нас стреляха групички хора. Забелязах, че джипът наистина се управляваше професионално. Искам да кажа, че се движеше натам-насам из улицата. Невъзможно беше да ни улучат, защото джипът не стоеше на пътя. Шофьорът наистина си знаеше работата — истински се впечатлих. Изведнъж се насочихме към един мост и джипът тръгна направо към края му, готов да се преобърне. Реших, че сигурно са улучили шофьора, и затова погледнах към него. Тогава разбрах какво е ставало през цялото време. Аз стрелях с картечницата точно над главата му и му пръсках тъпанчетата. Той трябваше да държи ръце на ушите си. Не беше се докоснал до волана, откакто тръгнахме. Това обясняваше и експертното му каране. Когато стигнахме до моста, се бяхме измъкнали от опасната зона и той можеше отново да управлява.

* * *

Двамата с Дик се сприятелихме мигновено, когато се срещнахме в „Група за подводни диверсии 22“. И двамата бяхме се записали в програмата за интегриране и заедно държахме изпитите за нея. Аз бях от военноморския резерв и нямах право да се явявам, но никой не се досети, колкото и невероятно да звучи. Деловодството ни не беше кой знае колко добро. Както и да е, Дик напусна „Група за подводни диверсии 22“, за да иде в офицерската школа и за да прослужи времето си във флотата, преди да се върне при тюлените. Аз отидох в „ТЮЛЕН-Група 2“ по времето, когато той замина за своето назначение. Тъкмо се връщаше от „ТЮЛЕН-Група 2“, когато ние си дойдохме от разузнаването във Франция.

Определено ние си съвпадахме като личности. Бяхме като близнаци. Ако той е малко по-наясно с голямата картина от мен, аз пък съм по-прагматичен от него. Но се получи равновесие между две личности, така да се каже. Оттогава сме най-добри приятели, от тридесет и пет години.

Много е трудно да си командир и приятел по едно и също време, но Дик го умее, защото е такъв водач. Не управлява на микрониво. Позволява на подчинените си да проявят своя интелект и възможности за вземане на решение. Отнася се към всички като с равни, докато не му докажат, че не са, след което сменя позицията. Но нашите отношения като приятели и командир-подчинен винаги са се ръководели от взаимно уважение.

* * *

След като се уволних от ВМС, се захванах за няколко години със семейния бизнес. После реших, че вече не ми се работи за фамилията, не виждах бъдеще в тази работа и се захванах с мои неща. Накрая се озовах в „Хенкел“ като контрольор на сигурността и операциите. С тях изкарах пет години. Тогава започнах да се занимавам с охранителна работа, антитероризъм, такива неща. Махнах се от „Хенкел“ и започнах консултации и инструктаж по контратероризъм и охрана, което правя и досега. Обучавам тактически, военни и федерални законоприлагащи агенции по въпросите на борбата с терористи и високооборотни действия за полицейските сили със специално оръжие и тактика.

Когато обучавах в „ТЮЛЕН-Група 2“, открих, че харесвах да преподавам, да предавам придобитите умения. Това е най-желаната от мен работа. Закачих инженерската си шапка на закачалката и нахлузих преподавателската и оттогава досега съм по-щастлив и от дявола.

Винаги съм бил кръстоносец. Вярвам, че на този свят има добро и лошо и че доброто трябва да победи. Ако доброто не бъде достатъчно заздравено, ще победи лошото. Каквото мога да направя, за да предотвратя това, ще го правя.

Винаги съм ангажиран с нещо. Неотдавна се завърнах от Косово и Албания, където исках да видя с какво мога да помогна. Заминавам за Колумбия. Приятно ми е да уча млади мъже и жени, които се бият за доброто на онова, което трябва да научат. Един човек си остава един човек. Но ако предава знания на хиляди други, той отива в боя с тях, така да се каже. Ако имате познанията и подкрепата, а аз винаги съм заобикалял себе си с най-талантливите, до които съм стигал, то като група ще успеете добре да предадете знания.

* * *

Насаждането на идеята за работа в екип не е моя специалност. Ако работата в екип я има и ако тя зависи от отделния ръководител на екип, всичко е наред. Ако я няма — виждал съм такива групи, — операциите страдат. Но моята работа е да обучавам определена група на специализирани умения. Уменията, на които обучаваме, са много по-високооборотни и по-авангардни, отколкото се получават от обикновената полицейска школа. Ние обучаваме федерални ведомства. Предстоят ни и програми с военните. Фирма „GSGI“ се състои от бивши тюлени и старши офицери от полицията, местна и федерална, и имаме сбор от мисъл и умения, почиващи на богат опит. Преподаваме една много уникална, много специализирана програма.

Мога веднага да ви кажа, че обучението на военни и на полицаи няма да направи никого богат. Ще ви даде голямо удовлетворение, ако това искате да правите, но няма да ви направи богати. За тази цел трябва да се насочите към цивилния сектор, към фирмите. Програмите за изграждане на личности и водачи, насочените навън неща, са страхотно ефективни при работата в екип. И Дик е далеч по-добър за тази работа от мен. Предпочитам да се концентрирам върху нещата от по-високо ниво. Една страхотна комбинация би била той да изгражда екипа, а аз да преподавам уменията. Но не мога да се занимавам с А и Б на изграждането на екипи. Намирам тази работа за скучна, докато него много го бива.

* * *

От гледна точка на войната със специални методи ми се струва, че бъдещето е много доходоносно. Помислете за това що е война със специални действия — малка, прецизна концепция за войната. Отсега до безкрая може би конфликтите, които ни предстои да виждаме, ще бъдат малки, силно локализирани и изискващи специализирани, малки групи, които да навлизат и неутрализират заплахата. Не смятам, че ще срещнем сериозни конфликти или големи войни, при които водещи ще бъдат армиите. Ще има специални операции — високоспециализирани и санитарни, така да се каже, и много точни. Човек изпраща на война минимален брой хора с много високи умения, за да сведе риска до минимум и да извлече голяма полза. Групите за специални операции са гъвкави, ако не ги претоварвате. Групата за водене на действия със специални методи не може да отиде и да унищожи две дивизии. Но такава група може да атакува командно-контролни пунктове от основно значение, да ги унищожи и да направи нещо, което не може да се направи от въздуха. Групата за специални бойни действия, или няколко такива групи могат да влязат и елиминират самообявилия се чрез преврат военен предводител.

Да погледнем Могадишу. Ако тази операция беше проведена както трябва, щеше да се изпълни с голямо количество разузнавателни данни и с необходимия брой оператори, които да навлязат, за да неутрализират заплахата. Можеха съвсем лесно да успеят. Не така стана обаче. Отидоха с много слаби разузнавателни данни, с много реклама и без подкрепа. Това е резултат от политическото, а не от военното водачество.

* * *

Според мен под водачеството на SOCOM и JSOC^[1], общността на бойците със специални методи — вече не говорим просто за групите тюлени — е конфигурирана най-добре за работа с други военни поделения. До момента ВВС работеха с пехотата, ВВС работеха с ВМС, ВМС — с пехотата — истински кеч. Което се доказа и при операция „Пустиня 1“, а и в Гренада. Но под Командването за специални операции и Съвместното командване за специални операции водачеството е под една шапка. Сега имаме стрелци от първо ниво, пехота, ВМС и подкрепа от ВВС, като всички говорят на един език и се обучават по един и същи начин. Което позволява много по-ефективни действия, а не започване на борба за надмощие в самото начало на мисията.

* * *

Двамата с Дик продължаваме да работим заедно и винаги ще работим заедно. Приятелството и естественият ни афинитет един към друг никога не са отслабвали. Дик ми е най-добър приятел за цял живот и това приятелство не може да бъде прекратено. То се е доказало многократно.