Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Истинският екип (5)

Дени Чокър

познат още като Змията

Денис беше и си остава един от онези прилични на Адонис момчета — широки рамене, добър гръден кош, тесен кръст и толкова малък задник, че трябва винаги да вири пишка, за да не му падат гащите. Той е атлет по природа, тича като газела, катери се като паяк и пие като риба. През цялото това време не забравя всички други тюленски функции.

Преди да дойде в Групите, беше служил известно време в сухопътната армия, колкото за опознаване и за вземане на решение: „Бил съм, правил съм го, няма да го повторя.“ Оценяваше оперативните възможности в екипите повече от всеки друг. Избран беше като един от младите лъвове, които трябва да бъдат предизвикани и проверени — с една дума „пушечно месо“. Знаех, че можех да хвърля доста лайна към Дени и че това не би го притеснило — толкова силно се концентрираше върху това да свърши работа.

Освен превъзходен физически екземпляр, Дени беше и отличен стрелец. Имаше сили да носи греховно много муниции, както и мускулите, необходими да насочва куршумите в целта, въпреки че използвахме „горещи“ патрони с бърз темп на стрелбата. Тъй като всичко му се удаваше така естествено, винаги беше трудно да се прецени къде е най-добър или кои от операциите не го карат да изпада в екстаз. Имаше дух на човек, за когото няма невъзможни неща, точно каквито търся, и резултатите винаги бяха превъзходни. Когато се случеше да се разхвърчат пословичните лайна, беше удоволствие да отстъпиш крачка назад и да го гледаш как действа. Гордееше се с всяко свое действие, дори с грижите за собственото си оперативно оборудване. Това беше неговият комплект и искаше да е сигурен, че е готов за тръгване на момента.

За мен беше удоволствие да гледам как узрява или, ако щете — как расте. В началото на „Шестицата“ той беше като оперативен сюнгер, желаещ горещо да попива всички нови хитрини в занаята. Имаше толкова силна гордост, че винаги правеше необходимото да се намира на най-високо ниво на ефективност във всички области на действие, на които се учехме и изпитвахме. Дени беше самоинициативен и като работеше с екипа си, наказваше първо себе си, а след това пак себе си.

Когато дойде в „Червената клетка“, Дени беше доказан оператор, ангажиран сега с подобряване на тактическата работа. Дотук с обикновените стандарти. Как може да се свърши работата по-добре? Как можем да се подготвим за мистър Мърфи? Кой е „най-неблагоприятният сценарий“? Той беше овладял всички физически предизвикателства и сега се захващаше със стратегическия мисловен процес за планирането на мисията и обучението за конкретните операции.

Когато Змията се почувства достатъчно старши и опитен, не се колебаеше да опитва да ми дава съвети по въпроси на операциите, обучението и личния състав. Чувстваше се като човек, който живее в окопите, и искаше да преценявам перспективите от тази гледна точка. Дори ако не се съгласявах с него, той просто ми намигаше, вдигаше палец и отговаряше с весело: „Ясно, шкипере.“ И правеше така, че нещата ставаха. Нивото и дълбочината на съветите му съответстваха на очакванията и страстите му.

Казах по-напред, че изграждането на „Шестицата“ беше моят докторат в армията. Службата като главен старшина имаше същата роля в живота на Чокър. Както толкова много други членове на екипа, Дени усещаше онова чувство на братско задължение, нуждата да върне даденото от източника, който даваше толкова много на всички нас. Докато всички попови лъжички търпяха най-трудните физически и умствени предизвикателства в живота си, главен старшина Денис Чокър служеше за модел, за цел и за наритвач на задници. За тях, личинките, той стоеше някъде между Бог и Дявола, в зависимост от настроението през деня.

Дени не споменава това тук, но посред трудната си работа си взе образованието от колежа. На това може да гледате като на лично усилие за лична полза, но няма да разберете истинския смисъл за Групата. Чокър показа на младите попови лъжички и на старшите инструктори необходимото усилие за развитие на силите със специално предназначение в наши дни, обричането на труд за по-добра подготовка за действие. Не може да се почива на лаври; човек трябва да се изправи срещу живота и да напада всяко противоречие.

Един инструктор от най-високо ниво трябва да бъде добър оператор. Но добрият оператор може и да не е добър инструктор. Някои хора имат проблем с общуването или нямат търпението да се съобразяват с нивото на курсистите. Дени е страхотен инструктор. Той истински и изцяло обича да предава опит на желаещите го. Наблюдавах как той и екипът му работят по декорите на филма „Скалата“ с Шон Конъри и Никълъс Кейдж. Истинско удоволствие беше човек да гледа как Дени се оправя с холивудските глупости и пукотевици и успява да запазва концентрацията и готовността на хората си.

Сега предава таланта си под егидата на фирма „GSGI“ с друг от „братята“, Хари Хъмфрис. Дори и в отвъдния живот ние продължаваме да съблюдаваме правилата на екипите, като маршируваме напред и посрещаме всички предизвикателства в света на бизнеса. Играчите не се сменят — сменя се само игрището!

 

ИМЕ: Денис Чокър

РОДЕН: 28 юли 1954 г.

ГРАД: Мантуа, Охайо

ВОЕННА КАРИЕРА: 82-ра въздушна дивизия от армията на САЩ, Военноморски сили на САЩ, „ТЮЛЕН-Група 1“; „ТЮЛЕН-Група 6“; „Червената клетка“; Група за развитие на специалните бойни действия; Главен старшина в центъра на ВМС за бойни действия със специални методи

НАЙ-ВИСОКО ЗВАНИЕ: E-9

СПЕЦИАЛНОСТ: Помощник-боцман; инструкторско ниво

ПОНАСТОЯЩЕМ: Директор на операциите за фирма „GSGI Inc.“ за обучение и консултации по въпросите на охраната. Инструктор по тактически въпроси и разработване на учебни програми

 

За първи път по мене стреляха в Гренада. Заминах там на мисия с Дюк Ленърд — ние бяхме онези, които отидоха при посланика Скун и го измъкнаха. Господи, какъв провал беше това.

По онова време дъвчех тютюн и бях напъхал най-голямата стиска в устата си. Летяхме над острова и към нас хвърчаха трасиращи куршуми със зелена фосфоресцираща боя. Перката ни заприлича на швейцарско сирене, а и бяхме се претоварили с хора, защото така се налагаше.

И така, намирахме се под обстрел, адски претоварени, всички се бяха сгушили един до друг. Погледнах към ветераните от Виетнам — те до един ми се смееха. Казаха:

— Е, как е да си под обстрел?

Отговорих:

— Ами ако задният люк беше изпаднал, поне щяхме да можем да отговаряме на стрелбата.

Като кацнахме, трябва да съм изразходвал половин час, за да изкарам тютюна от устата си — така беше пресъхнала.

Ще бъда честен — няма да казвам, че да, приятно ми беше, даже съм щастлив. Не, съвсем не е така. Вършехме каквото се очакваше от нас и то определено беше интересно. Но има и друго. Не знам как да го обясня. Човек се обучава, обучава и обучава и винаги иска да види как обучението му ще свърши работа в реалния живот.

* * *

Вкъщи бяхме пет деца — аз съм втори по големина и единствено момче. Баща ми се занимаваше с малко от всичко навсякъде из Охайо и въобще в тази част на страната. Работеше като шофьор на камион за една голяма ферма, след това отиде в друга ферма — с млекодайни крави. След това започна да кара камиони с осемнадесет колела, а накрая успя да направи денонощен магазин. Последната му работа, преди да се пенсионира, беше отново да кара камион. Казвам, че се пенсионира, но в мига, в който го направи, купи терен за палатков лагер и го държа известно време. Накрая го продаде, но сега работи в магазин за авточасти просто за да се занимава с нещо. Не може да търпи бездействието.

Майка ми също беше от този край. Нейното семейство е от Бохемия, която някога е била отделна държава, но сега е част от Чешката република. Майка ми е израснала с езика на Бохемия. Отгледана е от баба си, която дошла оттам и можеше да говори само този език. Дошла е тук и е родила седем синове, като всичките са служили във Втората световна война — шестима във ВМС и един в сухопътната армия.

Помня баба си много добре, но не познавах дядо си — бащата на майка ми. Наричам го Хенри VIII, защото се е женил осем пъти.

Помня, че веднъж дойде вкъщи, полупиян, с куче. Каза, че отива на лов за мечки в Кентъки. Накрая му измъкнахме пушката от колата и го качихме на самолет за Аризона, при брата на майка ми. Задържахме кучето.

Той не помни качването на самолета. Предполагам, че е стигнал до седалката и е заспал. Като слязъл от самолета, възкликнал:

— Господи, каква жега. Къде се намирам?

Очевидно той не беше от най-отговорните родители. Майка ми е била около петгодишна, когато баба ми взела децата и ги отгледала. Та както казах, много добре помня баба си и няколко думи на нейния език. Дотолкова научих чужд език. А когато отидох в „ТЮЛЕН-Група 6“, започнах онова, което наричаме курс по испански за оцеляване в боя. Съвсем базово обучение — аз не владея езика на някакво високо ниво.

Когато родителите ми се оженили, майка ми работила на различни места. Известно време била секретарка на един съдия в Равена. Когато семейството се разраснало, станала домакиня и след това, преди осем-девет години, отново започна работа в градската банка. Всъщност и сега работи.

В детството ми често се местехме. Отначало живеехме в някакво село, но държавата изкупи имотите ни, за да строят язовир. Преместихме се в родния град на баща ми Мантуа. Мантуа има само един светофар. Самият град е с две преки улици, като между тях има седем бара. Градът се е поразраснал малко от последното ми пребиваване. Мисля, че сега имат два светофара.

В гимназията спортувах — бейзбол, футбол, няколко години борба. А за оценките… е, да си кажа честно, до осми клас се справях доста добре. След това, когато отидох в гимназията, започнах да си губя времето и да си търся повече забавления, отколкото може би трябваше. Станах нещо като черната овца в семейството. Сестрите ми винаги фигурираха в почетните списъци, до които Дени Чокър не можеше изобщо да се доближи. Дори се наложи да повтарям един предмет през първата си година — правителствено устройство, струва ми се. Не се разбирах много с учителя.

Но въпреки това баща ми казваше:

— Ако някой ще изкара колеж, това е Дани.

Аз му казвах, че не искам колеж. Струваше ми се, че трябва да помогнат на сестрите ми. Аз не бях готов за колежа. Те бяха по-подготвени от мен. Аз исках да видя света.

Винаги съм искал да изляза. Винаги стоях навън, в гората. Имах си собствено място за палатка. Просто излизах и си вършех работата. Не ме разбирайте погрешно — имам сплотено семейство и съм с най-високо мнение за него. Но исках да се махна, за да видя нещо различно.

Баща ми не се радваше на това. Той беше воювал в Корея четири-пет години. Уволнил се като сержант точно след раждането на най-голямата ми сестра. Не говореше за Корейската война. Аз разглеждах медалите и куртката му, когато се качвах на тавана, но той никога не говореше много за тях.

Както и да е, завърших гимназията на седемнадесет години. На осемнадесет станах през юли. Исках да се запиша в армията през последната си година и трябваше да получа разрешението на родителите си. И както казах, баща ми не остана очарован. Разстрои се малко. Според мен просто не искаше и аз да трябва да преминавам през всичко това.

Е, минаха четири месеца, преди да го накарам да подпише документите. Всъщност записах се в армията два месеца преди края на учебната година. И след като завърших, заминах.

В армията изкарах три и половина години. През 1974 г., годината на близкоизточната криза с Египет и Израел, ме бяха изпратили там, където заедно с 82-ра въздушна дивизия стояхме на едно шосе. И тъкмо да се върна оттам, ме изпратиха в Турция във връзка с един проблем за НАТО.

Така че успях да видя малко свят, както и Форт Браг, а като за сухопътната армия това беше доста.

По това време вече възнамерявах да изкарам службата си, а после да се махна от армията и да играя футбол към някой колеж. Когато играех в гимназията, тежах между 68 и 72 кг. Исках да увелича теглото си. Когато излязох от армията, тежах към 90 кг. Та ето каква цел преследвах: отивам в армията, уволнявам се, отивам в колеж и опитвам да играя футбол в отбора.

Което и сторих донякъде. През първата пролет тренирах с отбора и имаше едно момче, на което бяха обещали стипендия. То ме удари и си спуках капачката на коляното. По онова време нямаше ортоскопична хирургия, затова просто ми извадиха ставните връзки. Така кариерата ми в колежанския футбол приключи.

По тази причина се преместих в Колорадо, като си мислех да уча за дивечовъд, но пък всички училища бяха пълни. Реших, че какво пък, по дяволите, ще се върна в армията. По време на подготовките за скокове с парашут срещнах някои момчета, които бяха от тюлените. Винаги съм харесвал предизвикателствата. Ако някой ми каже „Не можеш да направиш това“, отговарях:

— Глупости, може да се направи и аз ще го направя.

А онези момчета определено ми създаваха усещането за предизвикателство.

* * *

Когато се записах за базово обучение по подводни диверсии, ми казаха, че само 25 от 125 издържат докрай. И както казах, това предизвикателство ме заинтригува.

Моят клас беше с номер 101. Първия ден бяхме точно около 125 червея. Завършихме 17. Общо бяхме 20 или 25, но с няколко души, върнати от третата и втората фази. Разбира се, и при нас няколко останаха за следващия клас.

Искам да кажа, че това беше типично. Преди Адската седмица гъмжеше от хора, но след нея районът остана празен. По-късно като главен старшина донякъде успях да потвърдя онова, което чувствах за Адската седмица през онези дни, когато я изживявах. Тя е ситуацията, в която е възможно да поставиш индивида възможно най-близо до реалния бой — до подобен натиск и физическо напрежение. Те искат да разберат как се адаптира човек. Как работи в екип при такова натоварване. Как функционира, без да спи. Според мен спеше се четири часа седмично.

Така се чувствах и по онова време — стигнех ли до сряда, знаех, че ще издържа до края. Мислех си: „Каквото искате ми правете, но няма да се махна.“ А това съм го виждал и в много други случаи — стигнеш ли дотук, ще стигнеш до края. Ще се понатъртиш, ще имаш издигания и падения. Но ще се справиш.

Само че онази първа неделя вечер, както и понеделникът и вторникът, и вторник вечерта са най-лошите дни, защото човек все още доста добре осъзнава какво става. Човек наистина трябва да се окопае здраво в себе си и да не се предава.

Помните, че трябваше да се откажа от футбола, защото си счупих коляното. И когато се записах за обучението по подводни диверсии, ми казаха:

— Ще бъдем искрени с теб. Коляното ще ти създава проблеми и затова не се разочаровай, ако изхвръкнеш заради него.

Аз отговорих:

— А имам ли възможност да опитам?

— Да — казаха.

— Това ми стига.

Знаете, предизвикателство.

Честно да си призная, коляното не ми създаваше проблеми. Притесняваше ме големият пищял след Адската седмица. Имах голяма фрактура. Около седмица ходех с чехли, защото стъпалата ми се разшириха от целулит. Три седмици ми трябваха, за да се излекувам от това. Но коляното ми никога не ме е притеснявало.

* * *

Веднага след базовото обучение отидох в „ТЮЛЕН-Група 1“. Не се наложи да ходя на школа по парашутизъм, защото едва преди година и половина бях излязъл от армията. Затова в деня, след като се явих, ме метнаха на самолета и завързаха за мен една МНЛ. По онова време ни даваха стария модел с въглеродния двуокис, които падат под вас и цопвате във водата с надута и готова за тръгване лодка. [Дени говори за надуваеми гумени лодки — Малки Надуваеми Лодки.]

Е, нашият инструктор по скокове не беше много подходящ. Затова натресоха МНЛ на Дени новака и ме метнаха от самолета в Коронадо. Всички останали паднаха във вода, а аз кацнах посред едно игрище. Отбори на „ТЮЛЕН-Група 1“ и Група за подводни диверсии 11 играеха софтбол и аз кацнах с надута лодка. Никога не го преживях.

След „ТЮЛЕН-Група 1“ отидох във взвод „Кило“. Това беше и първото ми назначение. Когато се върнах, вече имаше втори взвод, наречен „Ехо“, който беше равносилен в началото на групата „Mob 6“ на Марчинко. В тази група престоях една година и тогава се появи Дик, за да проведе интервю за своята група, и ме избра.

Помня, че за първи път видях Дик, когато служех във взвод „Кило“ и бях отишъл в Харви Пойнт за обучение по диверсии. Мисля, че тогава Дик беше майор или старши лейтенант, а може би и по-младши. Но имаше брада и войнишка подстрижка и го видях долу, в столовата за войниците. Някои от другите ми го посочиха и казаха:

— Ето това е човекът от „Mob 6“. Другите офицери са му много ядосани.

След като опознах Стареца, разбирам защо е така.

След това заминах в „ТЮЛЕН-Група 6“ с Дик и после той създаде „Червената клетка“. Отидох в нея, за да сме заедно. А след малкия му провал — господи, много ни намачкаха. Изкарах си двете години там, а после се върнах в Групата за развойна дейност. През 1994 г. бях станал старшина и от мен поискаха да поема командването на базисното обучение по подводни диверсии.

Команден пост като този не се отказва. А и честно казано, смятах, че така ще мога да върна нещо на общността за всичко, което тя направи за мен.

Сега, когато съм пенсиониран, все още срещам момчетата, преминали базовото обучение за подводни диверсии. Толкова много курсанти минаха през мен, че няма начин да запомня всички имена. Но те си спомнят за мен. Боже, как си спомнят.

* * *

Спортувах отборни игри през цялата гимназия — футбол, бейзбол. Определено това е едно ниво на работа в екип. Но в Групите нивото е друго. Там възниква братство, връзка, която никога не може да бъде разрушена. Дори момчетата, които умряха, винаги са с нас. Човек никога не забравя хората, с които работи, макар и пътищата на всички ни да се разделиха. Почти като да си в голямо семейство с братя.

Едно от първите неща, които правех с всеки нов клас, беше да им обясня термина БОПД/Т. Казвах:

— БОПД/Т не е просто базово обучение по подводни диверсии за тюлени. Всички вие ще създадете връзки помежду си и ще станете приятели. Това е БОПД/Т и след това то ще прерасне в онова, което наричаме Групите. Вие ще мръзнете, ще се чувствате зле и ще имате нужда да бъдете близо един до друг, за да се топлите. И за да си помагате да преживеете тази ситуация, както и всички останали.

И нещата започват оттук.

* * *

Мотивацията за мен не е проблем, или поне не за предизвикателните неща. Но когато нещо е скучно — е, както казва Стария: „Не трябва да ти харесва, трябва просто да го направиш.“ Така се опитвам да обърна нещата, да си дам някакво удовлетворение накрая. Да си дам цел.

Ще бъда искрен с вас — част от базовото обучение омръзва и затова трябва да се мотивирам, за да го правя. Затова, вместо да загубя ентусиазма си за даден клас, леко разменях упражненията. Да кажем, че сме с тях на стрелбището и се учим да стреляме. Може да им кажа:

— Лягай по гръб, вдигай се на глава и стреляй.

Или ако имах стълба, ги карах да се качат по нея и да висят надолу с главата. Просто за разнообразие. Така се мотивирам малко повече и нещата са по-интересни, а и за тях е добро обучение. А тук става дума именно за обучение — обучение и мотивация, които започват от планирането.

През първата фаза вземах надуваема лодка, парашут и весло. И казвах на класа:

— Най-напред това ще бъде вашият живот. Лодката ще ви вкара и ще ви изкара. В свободното си време трябва да я лепите, да се грижите за нея, да я надувате, за да е готова за действие. Веслото не е просто весло. То е вашето оръжие. И загубите ли го, когато идвате насам, сте безполезни, затова го пазете с живота си. Парашутът — ако не се грижите за него, не проверявате ремъците, не ги заменяте, когато е необходимо, ще паднете и ще провалите екипа.

Също използвах ситуации от „ТЮЛЕН-Група 6“, от собствения си опит в Гренада, Панама, Хаити, Ел Салвадор. Съотнасях всичко, на което се обучавахме, към реални бойни ситуации и така мотивирах хората.

И просто проповядвах сплотеността на екипа — човек тук не е сам. Казвах им:

— В Групите няма „аз“. Ако сте индивид, ще ви махнат като плевел. Ще се научите. Някои от вас са силни в едно, други — в друго. Но онова, което прави операцията успешна, е работата в екип. Това ще ви позволи да преодолеете проблема. Трябва да отхвърлите личностните конфликти и всичко останало, или нещата просто няма да вървят.

Знаете ли, в бизнеса също не е много по-различно. Хората казват:

— Да, всички работим заедно като екип, но в този доклад ще се запише нечие име. Някой ще получи похвалата.

Е, то е като повишаването в звание при военните. Не всеки може да получи повишение, а и никой не се повишава сам. Да, аз стигнах до старшина, но то не се дължеше изцяло на мен. Дължеше се на всички неща, в които съм участвал заедно с останалите.

Според мен, ако всеки си върши работата, ще бъде възнаграден по един или друг начин. Пак се връщаме на мотивацията. Може би не заплатата е мотивация, а научаването на ново умение, което можете да използвате в настоящата си работа.

* * *

Преди години, преди преврата в Хаити, осем души отидохме там и измъкнахме осемнадесетмесечно бебе от страната заедно с родителите. Помня това така добре, защото с по-малко хора в реална ситуация не бях работил — четирима с два екипажа за лодките. Без да изстреляме нито един куршум.

Прекосихме плажа, проникнахме в града, намерихме семейството. Върнахме се и направихме срещата в морето, почти до хоризонта. И отпътувахме. Без нито един изстрел. А около района имаше хора, войници. Значи можеше да стане и леко напечено. Много планиране падна, докато всичко тръгне както трябва.

След това дойде Панама. Напълно различна ситуация. Чувствах се като полицай от групите за специални оръжия и тактика, но беше забавно: търсене на данни, опити да намерим Нориега, отваряне на врати с ритник, разбиване на стени, проверка на тунели и други. Разни селяни с автомати „Калашников“ стреляха по други хора, но толкова отдалече, че не улучваха нищо и това също беше забавно.

Знаете ли, мисиите, които ни даваха, особено в „ТЮЛЕН-Група 6“, бяха онези, които никой не искаше. Ние ги започвахме и ги изпълнявахме. Както казах, ако някой рече, че не може да се направи, аз доказвам, че може.

Готов съм да тръгна веднага. Ако ме викнат с думите:

— Хей, Дени, отново ни трябваш.

Аз ще отговоря:

— Ще ме сложите ли най-отпред, за да ритна вратата?

* * *

Преодоляване на страх? На това не гледам като на страх. Гледам на него като на адреналинов поток.

Когато ми възложат задача, започвам с оглед на ситуацията и последствията и възможните резултати от действията. А това планиране за такива ситуации и осигуряване на резервни варианти наистина помага да преодолееш страха.

Но да помислим за скачането с парашут — ако се шубельосаш още преди да скочиш през рампата, е време да се отказваш, защото си загубил един аспект на безопасността. На страха, на това да си уплашен, гледам по същия начин. Не се боя толкова, че да не мога да мръдна, но няма и да се хвърля с рогата напред. Искам да кажа, ние наистина ще направим каквото трябва, но ще преценим мерките. Ще изберем приоритетен начин на действие, един резервен вариант и после още един резервен вариант. А това не е същото, както да планираш прекалено много. Всички питат „ами ако?“ Аз не вярвам в този въпрос. Ако правиш нещата просто, всичко ще стане.

* * *

Дик е един от няколкото офицери, които бих последвал навсякъде, по всяко време. Подкрепата му за Групите, отношението му — различаваха се много от тези на повечето офицери. Те седят и казват:

— Това е единственият начин да го направим — моят начин.

Дик беше много открит. Имаше доверие на срочнослужещите. Възлагаше ни различни задачи.

Помня, че аз се занимавах с комуникациите. Той питаше:

— Дени, какво ни трябва?

— Това и това, шкипере.

— Добре, имаш го, направи така, че да действа.

И толкова. Дори в „Червената клетка“ Стария не ни казваше как да си изпълняваме операциите. Казва:

— Трябва да приберем този човек. Толкова. Трябва да свършим работа.

— Окей, шкипере.

И свършвахме работата.

Това е едно от нещата, които опитвам да правя и аз, да ги предавам на другите. Ако имам осем души в екипа и един от тях е нов, искам мнението му. Може и да знае нещо, да има известен опит, който би могъл да промени нещата. Възможно е да има и нов подход.

Научих това от Стария. Той оставяше срочнослужещите да движат нещата.

* * *

Обичам стрелбата, тактиката и възможността да се прехранвам от това, че ги правя. Работя с една фирма, наречена CSGI, изпълнявам операции — програми по навлизане, както наричаме конфликтите от близко разстояние и процеса на вземане на решение, когато влизаш през вратата. Това е най-важното.

CSGI е фирма за обучение, сформирана от двама членове на Групите преди седем години. Натъкнах се на един от тях, когато бях главен старшина. Те снимаха „Скалата“ и имаха нужда от някои хора за водолазните сцени. Интервюираха дванадесет души и избраха шест. Когато отидохме на снимките, ни харесаха толкова много, че ни наеха като актьори. Голяма работа, а?

Е, след това започнах работа за CSGI, като провеждах обучение през уикендите — просто курсове по стрелба. Човекът, с когото работех, говореше за програмата за обучение и аз казах:

— Разбира се, звучи страхотно.

Затова започнахме да я реализираме. Доста сме напреднали и имаме много работа.

Започнахме с голям брой полицейски екипи за специални тактики и оръжие около Лос Анджелис. Проведохме обучение и с граничните патрули в Сан Диего, с тяхната група за реагиране и с инструкторите. Вече вършихме работа с една изправителна институция, като още двадесет са се записали. Да видим, още кой? Обадиха се от митниците. Граничните патрули от Ел Пасо. Следващата седмица заминаваме за Индиана, където ще работим с един полицейски екип за специални тактики и оръжие. Нещата започват.

Аз съставям програмата за обучение, практическите занимания, а това ме кара да се чувствам добре, защото така мога да използвам познанията си. Имам бакалавърска степен по образоване на работната сила. След като станах главен старшина в групите за базово обучение по подводни диверсии, довърших обучението си за две години и два месеца. Накрая си взех дипломата. Трябваха ми само двадесет и пет години, но го направих.

* * *

Като гледам всичко, което става, особено в Близкия изток и в Корея, смятам, че трябва отново да насочим вниманието си към специализираните групи. Научихме много неща, особено в „Червената клетка“, за ползата от групите от по един или двама души. Смятам, че сега има нужда от такива, за да вървят нещата напред, да се събира информация и т.н. Защото лично аз смятам, че днешната разузнавателна мрежа е неприемлива. Изпращат хора, които не са оператори и които не знаят какво търсят. Според мен те не проникват достатъчно дълбоко. Просто нещата не стават както трябва.

И сега, след разговорите с различни агенции и полицейски управления, виждам, че хората от Специалните сили могат да свършат някои неща и вътре в страната. Имам предвид възможността международни терористични групи да преминат границата. Такава възможност определено има.

А Групите сега разработват „Визия 2001“, което е нова програма за обучение. Когато я минах, нямаше занимания в клас. Сега опитват да включват и обновяване на теоретичните познания на хората, но в реални ситуации. Провеждат различни курсове, опресняват знанията в политически план и така образоват хората.

Групите нямат достатъчно хора, както винаги е било. Разбира се, не мога да кажа, че ще ги спрат напълно, но виждам как ги орязват.

* * *

Обучението по създаване на водачи, обучението за водене на екипи, е нещо, което повечето корпорации не правят сами. Имах възможност да говоря за мотивацията пред една фирма за ипотеки и те ме извикаха още веднъж, за нова реч. Значи има нужда. Корпорациите нямат концепция за работата в екип. Толкова силно насочват вниманието върху отделния човек.

Искам да кажа, че не трябва да ме разбирате погрешно — всеки търси личната изгода. Но ако искате да извлечете най-голяма лична полза, то съберете добър екип. Ще имате по-голяма полза така, отколкото ако опитвате да работите сами и да вършите всичко сами.

И така, на срещите с онези бизнесмени говорех за това — мотивацията и работата в екип и никакъв индивидуализъм. Работа заедно. Всичко започва от морските ми бащи, от Дик и от другите. Научиха ме на много неща и затова аз се връщам и казвам:

— Ето какво научих.

Искам да го предам на други.