Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Истинският екип (8)

Майк Пурди

познат още като Дюи Пачия крак

Хората постъпват в армията по всякакви съображения. За мнозина хлапета от скапани семейства военната служба изглежда по-добра от всяка друга алтернатива. Така е и с Майк Пурди. Неговата история е добър пример за това какво може да направи човек, когато му дадат възможности.

Майк е бил жилаво куче от самото начало. Беше жилест, пъргав и навит да захапе куршума независимо от калибъра и от стрелеца. Забелязах това още през първите пет минути на интервюто за „ТЮЛЕН-Група 6“ и затова просто съкратих разговора. Разбира се, Майк не знаеше какво става — изложил ли се беше или не. Той просто си беше Майк Пурди.

Необходимо е да помните нещо, когато интервюирате хора за нов проект или когато интервюират вас. Когато събирах „Шестицата“, разговарях с толкова много хора, колкото да напълниш цяла лайнарка, и те до един изглеждаха добри на хартия. Но ми трябваха хора, които да могат да мислят в действие и които не можеш да сплашиш лесно. По време на разговорите повечето хора искаха да ми дадат „верния“ отговор — да ми кажат какво според тях аз исках да чуя. Измъквах се от стаята за разговори и дочувах шепот от стаята за чакане, докато момчетата си разказваха въпросите, които им задавахме. Затова вършех странни неща и задавах тъпи въпроси. Исках да видя кои бяха тези хора лично, а не на хартия. Адмирал Рикоувър^[1] е правил по-лоши неща, когато е интервюирал кандидати за програмата си за ядрените подводници. Слагал кандидатите на столове с неравни крака, карал ги да чакат в килера преди интервюто. Като минимум винаги провеждал интервютата в празни, неудобни стаи и винаги бил раздразнителен и непредсказуем.

Майк се превърна в един от младите лъвове, силно посветен, мотивиран и гладен за мисии. Когато дойде в „Шестицата“, беше толкова нов, че единственият език, който знаеше, беше този от улицата — нямал време да изучава език. По-късно се превърна във филипински каубой — научи тагалог^[2] свободно. Нямаше някакви истински умения, но пък притежаваше доста улична хитрина и агресивен дух.

Както ще чуете, този агресивен дух понякога му създаваше главоболия. Ще ви разкаже за един конкретен инцидент и искам да ви подготвя малко за него. По онова време бяхме претърпели една неприятност по време на обучение — наложи се Пурди да качва свой приятел от групата на самолет, за да го изведе от обекта и в крайна сметка от Групите. Неприятността беше голяма — в едно от временните съоръжения за обучение един шибан новобранец се спъна, докато влизаше през вратата, и пусна куршум в един от хората. Да, инцидент беше, но можеше да се предотврати, а и изходът се оказа фатален. След няколко операции раненият почина.

Естествено, момчетата бяха малко поразтърсени. Разпрах им задниците, обясних им, че трябва да обръщат внимание на подробностите и да спрат да удрят и драскат колите, които вземахме под наем. Всички бяха изморени, с понижено настроение и без никакво желание за глупости от никого. Е, малко след това група млади офицери от ВВС ударили на паркинга колата на Майк. Той повдигнал глас, което довело до бърз „ръчен“ диалог. Ще чуете от Майк какво стана после. В крайна сметка аз разбирах защо беше станало така. Правех всичко възможно да защитавам групата и да защитя и неговата кариера. Той беше един от стрелците, за които си струваше да се бие човек и днес отново бих го направил. Лоялността е двупосочна улица.

Пурди се изкачи по стълбицата на званията, като междувременно предаваше наученото. И сега прави същото — преподава умения на онези, които имат жизнена „нужда да знаят“. Продължаваме да се виждаме често, проверяваме си взаимно пулса, за да сме сигурни, че всичко е наред. Очаквам деня, когато ще посетя Лас Вегас и ще видя как Майк ще спечели на големите игри. Той се обзалага за почти всичко. Разбира се, в това няма нищо лошо. Той не се обзалага на сляпо, а мисли, преценява шансовете, преценява риска и претегля онова, което може да загуби. Това са ценни умения. За Майк хазартът е още едно учебно пособие.

 

ИМЕ: Майк Пурди

РОДЕН: 15 декември 1956 г.

ГРАД: Линуд, Калифорния

ВОЕННА КАРИЕРА: Кораб „Ел Пасо“; „ТЮЛЕН-Група 1“; „ТЮЛЕН-Група 6“; Институт за езиково обучение към Министерството на отбраната; „Червената клетка“; Група за развитие; Военноморска група за борба със специални методи; „ТЮЛЕН-Група 4“; Група за развитие

НАЙ-ВИСОКО ЗВАНИЕ: Уорънт офицер — тюлен, с код 7151^[3]

СПЕЦИАЛНОСТ: Оръжейник

ПОНАСТОЯЩЕМ: Независим консултант

 

Понякога се изненадвам, че стигнах дотук. Преди двадесет, двадесет и пет години, когато карах камионетка за бонбони, търговец на наркотици ми се струваше като нещо много добро. В онзи момент тази кариера май беше най-вероятната.

* * *

Всъщност Линуд е част от Лос Анджелис, близо до центъра. Не е най-добрата му част сега, а и преди не беше кой знае какво. Нямаше организирани банди, а по-скоро се биеха махала срещу махала. Ако някой навлезе във вашия район, загазва. Ако пък вие навлезете в чужд район, вие загазвате.

Аз съм бебето в семейството — имам един брат и две сестри. Баща ми служи няколко години в армията по време на Втората световна война, след това се премести в Лос Анджелис и замина да работи за „Файърстоун“, производителите на автомобилни гуми и каучук. Там работи тридесет и шест години, след което се пенсионира. Не са много хората, които правят така в наше време. Майка ми ни отгледа, като работеше и в една фирма на име „Пасифик Валв“. И двамата бяха добри, работливи хора.

Аз се представях добре като ученик — почти винаги четворки. Не се стараех особено. Просто се опитвах да си поддържам оценките достатъчно високи, за да играя бейзбол.

През гимназията работих за една фирма на име „Бонбоните на Том“, която зареждаше машини за бонбони в град Уотс. Работата си я биваше за гимназист. Карах една странично отворена камионетка, зареждах автомати и всяка нощ се прибирах с камиона вкъщи. С него карах гаджета на автомобилното кино. И ядяхме бонбони колкото си искаме.

След гимназията работих за Том на пълно работно време. Не знаех какво точно искам, но след два-три месеца реших, че не това е работата за мен. Освен това исках да се махна от този район. Вече няколко от приятелите ми се намираха в затвора, а и още доста вървяха по този път и знаех, че трябва да се махна. Отидох на разговор с един човек от бюрото за вербуване на войници. Каза ми, че ще ми дадат 2000 долара, ако стана водач на танк. Мислех си, че след като съм карал камионетката за бонбони, танкът не би ме затруднил много. Затова се съгласих и човекът каза:

— Добре, ела утре и подпиши документите.

Прибрах се вкъщи и казах на баща си, че ще постъпя в армията. Той само дето не полудя. Както казах, знаех, че през Втората световна война е бил в армията, но нищо повече. Никога не говореше за онези години — знаехме само, че три пъти е ставал сержант, три пъти е разжалван и пак произвеждан. Но когато му казах, че ще постъпвам в армията, той не позволи. Каза, че само ще набивам крак и няма да ме научат на никакви технически умения. На съседната улица живееше един човек, който вербуваше хора за ВМС, и баща ми ме посъветва:

— Иди да поговориш с него. Във Военноморските сили поне ще те научат на нещо.

Оказа се прав, и то как.

Човекът започна с въпрос:

— Искаш ли да станеш тюлен?

Запитах:

— Какво е това?

Отговори:

— Попитай всеки морски пехотинец, чиято ръка е била чупена от тюлен.

За първи път чувах за тюлените. Аз не съм израснал с филмите за водолази и други; по дяволите, дори и сега не гледам такива. Но да, звучеше ми добре.

Затова се записах и отидох на базово обучение и докато бях там, издържах и изпита за базово обучение по подводни диверсии за тюлени. Не издържах само изпита по плуване с десет секунди. Човекът, който ни изпитваше, ми каза:

— Трябва да се явиш пак.

Отговорих:

— Мамка му, след три-четири месеца, когато трябва пак да се явявам, ще бъда десет секунди по-бърз. Защо трябва пак да се явявам?

Той каза:

— Не, трябва пак да се явиш.

Аз отвърнах:

— Е, какво пък, вървете по дяволите. Аз не се нуждая от вас.

И така след това заминах във флотата.

Служих като помощник при оръжията на кораба „Ел Пасо“, където изкарах няколко месеца. Една нощ, докато стоях вахта, някъде след четири, отидох да събудя следващия. Той се казваше Колвин. Оттогава не съм го виждал, но му дължа много. Отидох при койката му и казах:

— Колвин, ставай.

Той започна да се дави и да кашля — беше голям и дебел, — след което се обърна и каза:

— Имаш ли цигара?

Загледах го и си казах: „Господи, аз трябва да се махна от този кораб.“

Затова отново се явих на изпит и този път направих всичко, за да издържа. Изкарах още една пълна година на кораба, след което отидох да се готвя за тюлен.

* * *

Учих в клас 98. Мисля, че започнахме към 130 души и завършихме 30. Точно 30.

Нямах представа какво ме чака, не бях подготвен. Изкарах си годината във флотата и преди да замина за базовото обучение по подводна диверсия, си взех отпуск от тридесет дни. Тогава тежах към деветдесет килограма и като плувах, не можех да ритна с крака и пет пъти, без да се задъхам. Ето защо, за да издържа обучението, просто не трябваше да се предавам.

Но дори и така, според мен не е възможно да си подготвен за базовото обучение по подводни диверсии за тюлени, нито за Адската седмица. Трябва просто да стиснеш зъби и да караш напред. Което за мен беше лесно, защото за да се мотивирам, трябваше само да погледна някой кораб. Знаех, че ако се откажа, ще се върна там, във флотата, с големия, дебел Колвин. Затова реших, че няма да се отказвам. Може да ме изритат, но сам няма да се махна.

* * *

Първата ми схватка беше в Гренада. Четирима души тръгнахме преди всички останали. Задачата ни беше да разузнаем летището в Салинас и да посрещнем парашутистите. Скоковете не минаха добре и даже загубихме хора, а самата разузнавателна мисия не се проведе. Проникнахме и ни забелязаха от патрулен катер. Дълга история.

Както и да е, след като всичко свърши, се оказа, че всички от моята лодка и от екипа били изпратени при радиостанцията или при къщата, или не знам къде и участвали в невероятни престрелки. А аз стоях готов да си тръгвам рано-рано, без да съм участвал в никакъв екшън. Всъщност чувствах се ненужен.

В Панама беше различно. Много неща се случиха и ние проведохме много мисии. Прекарахме тридесет дни в непрекъснати операции.

Панама изискваше всичко от мен, и то не както може да си помисли човек. Провеждахме невероятен брой нападения в търсене на Нориега. Когато той се появи в Папал Нунцио, ние все още атакувахме къщите на неговите лейтенанти, къщи на наркотрафиканти и други такива неща. В стаите, в които влизахме, почти винаги имаше хора и се изискваше много, за да не започнеш просто да стреляш. На няколко пъти много лесно можехме да гръмнем хора и да ни се размине. Щяха да го отдадат на неизбежните опасности на войната. Всъщност, за да не стреляш, се изисква голяма дисциплина и умения.

Не ме разбирайте неправилно — бих застрелял всеки, когото трябва, за да успее мисията. Но не е необходимо човек просто да стреля и да убива всичко, което се движи. Това е лесният изход. За да свършиш работа без тези неща, се изискват повече умения, по-силна дисциплина.

Отчасти всичко се дължеше на опита. Ако в групата имаше мнозина млади, според мен убитите щяха да бъдат много повече. Но много отдавам на обучението в „Шестицата“, което шкиперът започна с нас от самото начало. Обучението никога не може да покаже как точно е в боя. По време на обучение по вас не стрелят, вие не можете да убивате други и затова не виждате как точно човек би реагирал на такова нещо. Но обучението ни беше възможно най-добро. Възможно най-близо до истината, до физическото и умствено натоварване.

Споменах вече, че баща ми е бил в армията през Втората световна война — в Нормандия и други такива места. Както казах, никога не говореше за тези неща и не разказваше много-много за войната. В Панама останахме и за Коледа и затова се обадих у дома по-късно.

Баща ми запита:

— Как беше?

Отговорих:

— Ами честно казано, татко, доста бързо се предаваха.

Той отвърна само:

— Ха, точно като италианците.

* * *

Нямах кой знае какви очаквания от Групите. Военноморските сили бяха изход от гетото, а Групите — изход от редовните ВМС. Така гледах на нещата — като на възможност да направя нещо по-добро.

Но след като човек постои там, след като успее да влезе там, разбира, че е част от това семейство — невероятно семейство, което никой не може да му отнеме. Освен самият той. И той трябва да издържи до края.

Част от екипа — това става вашата визитка. Това сте вие. Ако застана пред Бог до райските врати и той каже:

— Какво правеше там долу?

Ще отговоря:

— Бях тюлен.

Човек казва тези думи с известна гордост. Тази гордост, която обвързва вас и другите и е уникална.

Всички ние имахме различен произход, различни личности, но това е без значение. Човек става изключително сплотен с другите. През първите две години, когато създавахме „Шестицата“, не си бяхме вкъщи 320 дни от общо 365. Всеки ден вършехме лайняната работа, хубавата работа и пиехме и се забавлявахме. Станахме братя.

Трябва да кажа, че пиенето винаги е било любимото ми оперативно занимание. Стрелбата беше на второ място. Но не упражнявах двете едновременно.

Никога не съм обичал нощното гмуркане с кислороден апарат и компас. Непрогледна тъмнина, човек следва компаса и се движи сляпо в кофти води и от плавниците му отскачат отблясъци светлина като гигантска мишена за онова, което е навън. Трудна работа. Изобщо не я харесвах.

Но най-лоши бяха скоковете от голяма височина в началото. Направо воняха. Нямахме подходящи ръкавици и нищо друго, но скачахме от десет хиляди метра. Горе е минус петдесет градуса. Когато стигнеш на земята и започнеш да се разтопяваш, не можеш да се движиш. Десетина души стоят, полузамръзнали и разревани като някакви момиченца. Някоя стара корейска баба би могла да ни очисти с дръжката на метлата. Тогава за първи път чух шкипера да казва:

— Не трябва да ти харесва, трябва просто да го направиш.

И до голяма степен нещата са точно такива. Когато е зле, просто продължаваш напред. Знаеш, че рано или късно ще има по бира и ще можеш да се смееш за това колко кофти е било. Но честно казано, не се смеехме много за първите си скокове от голяма височина. Независимо от количеството бира.

* * *

Има един вид мотивация — не може да се откажеш и да подведеш хората от екипа. Тази мотивация помага да издържиш базовото обучение.

Има и мотивация да успееш или да изпъкнеш. С годините човек я губи. Не иска да изпъква. Не иска да е жабок номер едно на света. Оставя това за следващата порция млади.

Двамата с Фостър Грийн говорихме за това онзи ден. С него сме служили почти навсякъде. Когато бяхме в „ТЮЛЕН-Група 1“, си казвахме:

— Направят ли някаква специална група, искам да съм в нея.

По едно време се заговори за нова група. Всички заинтересовани трябваше да се запишат за разговор. Затова аз, Фостър, Дени Чокър, все момчета от взвод „Ехо“ в „ТЮЛЕН-Група 1“, се записахме.

Тогава за първи път срещнах Дик, на интервюто за „Шестицата“. Чувал бях разни неща — бил луд, щял да ни откъсне главите. Разбира се, тогава бяхме млади жабоци и слушахме какви ли не разкази за Виетнам от хора от Западното крайбрежие, които познаваха Дик. Но всъщност по онова време за мен нямаше голямо значение дали ще работя за него. Исках новата група. Едва след като влязох в нея, разбрах кой е той и каква роля има.

Дойде моят ред за разговор за „Шестицата“ и влязох. Дик седеше там — едър човек с брада. Доста внушителен. Не каза нищо, само си седеше. Норм Карли, заместникът, задаваше въпросите. Обикновените неща — защо мислиш, че е добре да те вземем и прочее. Стария само седеше. По едно време се обади:

— Кажи ми нещо.

Отговорих:

— Какво, сър?

— Каквото и да е, по дяволите! Кажи ми нещо!

По онова време обичах да залагам — всъщност още залагам — и казах:

— Според мен тази седмица човек спокойно може да заложи на „Рейдърс“ с шест точки, сър.

Той отвърна:

— Марш оттук!

Излязох и си мислех: „Да, със сигурност се оплесках.“

Докато се усетя обаче, получих заповед за групата. Или е заложил на „Рейдърс“ и е спечелил, или просто интервюто беше достатъчно.

* * *

Фантастичен командир беше. Когато излязоха книгите, хората започнаха да ме питат:

— Ти познаваш Марчинко?

Отговарях:

— Да, познавам го.

И винаги добавях:

— Той беше най-добрият ми командир.

Невероятни времена бяха. Нещата се случваха бързо, а и той имаше график за подготовка на групата. Антитерористичната мисия беше съвсем ново нещо. А той бе просто невероятен, надарен водач. Много лесно можеше да мотивира другите — истински Винс Ломбарди^[4].

Възлагаше задача, но не се занимаваше с микромениджмънт. Очакваше успех. Не ти казваше непременно как трябва да го направиш. Просто ти казваше какво да направиш. Толкова. Ориентиран беше към резултатите.

Другото — знаеш, че е там. Зад теб, каквото и да стане, дори ако нещата се осерат докрай. Винаги стоеше там, с момчетата.

Точно след като се сформира „Шестицата“, когато все още бях старшина трети клас, се сбих с един офицер от Военновъздушните сили и в крайна сметка оня загуби едното си око. Срещу мен отправиха всевъзможни обвинения — граждански, военни. Шкиперът изслуша обясненията ми, изправи ме пред мачтата и ме обяви за невинен. След това комодорът го обвини, че се опитва да потули всичко, и шкиперът ме закара при комодора.

За него щеше да е по-лесно да ме изостави. Щеше да е по-добре от политическа гледна точка. Опитваха да го удрят, като се възползваха от този инцидент. Но Стария каза:

— Виж какво, не е задължително да търпиш всичко това. Може да се разсмърдиш много, но за командването е по-добре, ако не го сториш. Нека изчакаме, за да видим какво ще стане.

Дори отиде да разговаря с онзи в болницата в Бетесда, за да го разубеди да не повдига обвинения. Върна се и ме извика в канцеларията си. Попитах:

— Как мина?

Той отговори:

— Ами ето какво ще направим. Ще му извадим и другото око и ще му купим куче.

Ето колко се застъпваше за хората си.

През цялото време можеше да ми каже: „Пурди, изоставяме те.“ Не беше длъжен да се застъпва така за мен. Аз бях само едно младо хлапе, едно нищо. Пушечно месо. Дори не бях работил много за него. Но той не ме остави. А такъв жест не се забравя. И досега бих направил всичко за него.

Такава лоялност съществуваше в цялата група. Всеки екип се състоеше от тридесет-четиридесет души и старшината на екипа беше Бог. Боб Шамбъргър беше нашият командир, движещата сила. Той беше като баща. Загина в Гренада. Тогава се разделяхме на екипажи на лодки, като старшите водеха. Младоците наричахме впрегатни кучета. Всеки можеше да ги сдъвче. Но бяхме невероятно семейство. Все още момчетата от „Шестицата“ са ми най-добрите приятели. Най-близките приятели. Буквално всичко знаем един за друг, от най-големите си страхове до най-големите желания. И дявол да го вземе, всички ние още се търпим.

* * *

Сега съм независим инструктор по същите неща, които правехме като тюлени. Имам клиенти от частни фирми и от правителството. Тънка работа — хората, за които работя, не искат това да се разгласява.

Върша онова, което ми харесва, а и парите са добри. Мога да пътувам. Вероятно ще продължа така още четири-пет години. В крайна сметка иска ми се да се храня от покер. Трябва да спестя малко пари и да измисля как да се озова в Невада. Ще живея така, докато сметна, че онова, което предлагам, е все още валидно и информацията ми не е остаряла.

Липсва ми ежедневието и закачките. Всеки ден имаше нови вицове, не трябваше непрекъснато да внимаваш да не обидиш някого. Липсват ми мисиите, помпането при подготовките за тях. И достъпът до оборудване — самолети за скачане, патрони за стреляне и всичко друго. Станеш ли цивилен, трябва да си плащаш.

* * *

Сегашната обстановка би била страхотна за Групите. Обкръжението е наситено с цели. Защо не беше така през 1980 г., когато се сформира нашата група? Много по-добре можехме да вършим нещата, защото нямахме йерархична бюрокрация, която да ни забавя и спира.

Групите сега са се оцветили в зелено — контролира ги сухопътната армия. Командват се от армейското оперативно командване или от съвместното оперативно командване, което е друго наименование за сухопътната армия. Затова стане ли нещо, вече не е както навремето, когато командирът на флотата разполагаше с взвод тюлени, които можеше да изпраща където реши. Тогава дори съвместното командване беше по-малко и по-бързо. Сега дори редовните екипи срещат трудности да излязат и да свършат някаква работа.

Групите стават все по-големи и по-тромави. Организацията им е както всички останали — разрастват се и губят скорост и гъвкавост. Не са както преди, повече хора ги наблюдават, харчат се повече пари и просто не могат да се движат както тогава.

Променило се е и водачеството. Според мен, ако Дик все още беше там, щеше да покаже нещо много различно. Веднъж преди години очерта бъдещето на Групите. Невероятно беше. Адски добър план. Очевидно, след като се махна, това не се случи. Но пък стилът му на водач би имал голямо значение. Не се боеше да ритне системата. Не се притесняваше за званието си. Не всички офицери се притесняват за чина си. В Групите има много добри офицери. Но сега в Групите има и адмирали и очевидно някои хора си мислят точно за това: „Ако не сбъркам някъде, ще ме повишат.“ Да, но единственият сигурен начин да не сбъркаш е да не правиш нищо. Но не така трябва да бъдат командвани Групите.

* * *

Според мен за нещата, на които обучава Дик, има голям пазар. Всеки би могъл да се възползва, да се научи да разчита на другите и да накара другите да разчитат на него. Да насочи вниманието си повече към мисията, а не към себе си — такава е и старата поговорка, когато започваш базовото обучение по подводни диверсии: „В Групите няма «Аз».“

В работата си постоянно използвам нещата, които съм научил от Дик. Трябва да мотивирам хората, да втълпявам работа в екип. А от Дик научих много — оставяй хората да си вършат работата, води отпред и други.

Но най-добре помня неговото чувство за хумор. Колкото и лошо да станеше, колкото и да се осереше всичко, винаги намираше смешната страна. Черен хумор, но и от него има нужда. Аз постоянно използвам и това в курсовете, които обучавам.

Има някои хора, за които по всяко време през живота, независимо как се развива той, се усмихваш само като чуеш името им. За мен такъв е шкиперът. Винаги ме кара да се смея.