Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Real Team, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Ричард Марчинко

Заглавие: Свирепия 10

Преводач: Венцислав Градинаров

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: мемоари; спомени; биография

Националност: американска (не е указана)

Печатница: Атика

Художник: Атика

ISBN: 954-729-056-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3403

История

  1. — Добавяне

Дейв Тъш

познат още като Циклопа

Циклопа е живото доказателство за това, че тюленският екип е организация с равни права — ние наистина обичаме да наемаме на работа инвалиди. Според мен Дейв никога не е гледал на живота по онова, което наричаме нормален начин, и затова промяната на възгледите му нямаше голям ефект. Той виждаше нещата по свой начин и толкова. Може да нямаше едно око, но пък имаше много кураж — достатъчно, за да продължава да работи като оператор и да добива разбиранията и опита, от които се нуждаеше, за да прави нещата още по-добре.

В Групите Дейв се славеше като работяга, като човек, който може да говори и мотивира бойците. Когато го наех за „Шестицата“, той нямаше опит в работата със старши офицери, но знаех, че доста бързо ще добие нужната практика. Ако не губи контакта с бойците, ще бъде добре информиран; ако работи здравата дълги часове, ще свърши необходимото. И тъй като за него нямаше горещо търсене във ВМС, щеше да насочи вниманието си към „Шестицата“ и към своята работа. Дейв никога не ме подведе.

Да, рисковано беше да му позволя да работи с нас, но трябваше да приемем риска. В противен случай той не би имал представа какво ни трябва на терена. Неговата задача беше да ни закара там, да ни върне, да ни оборудва с необходимите неща и комуникации и да планира следващото събитие. Нелека задача, защото се движехме в групи от четиридесет и повече оператори. След това, в свободното си време трябваше да готви бюджети и да смята, когато се намирахме на ръба на разорението, за да успея да открадна още някоя торба със злато. Дейв вършеше всичко това, и то добре.

В крайна сметка наех човек, за когото знаех, че ще ни върши добра работа. В замяна получих абсолютна лоялност и истински работен кон-офицер, който изготвяше операциите. Нощта, когато Дейв се преби и си счупи гръбнака, беше истинско преживяване в стил „Хъмпти дъмпти“[1] — нямаше да можем да го вдигнем отново. Това беше загуба за мен и за Военноморските сили.

Преди около година Дейв доведе своя клас от Аляска във Вашингтон. Събрахме се (без курсистите) в стария град Александрия за модифициран обяд в стил „Шкипера“. Истинско удоволствие беше да го видя отново и да открия колко е ентусиазиран относно работата си като треньор, учител, ръководител и наставник. Точно това не бих очаквал от него, но показва, че момчетата от Групите не могат да постигнат само онова, което го няма във въображението им. Циклопът може да е с ограничено зрение, но вижда много повече от важните неща в този свят, отколкото повечето от нас.

 

ИМЕ: Дейв Тъш

РОДЕН: 28 октомври 1946 г.

ГРАД: Уала Уала, Вашингтон

ВОЕННА КАРИЕРА: Подводница „Чино“ (SS341); „ТЮЛЕН-Група 1“; „Група за подводни диверсии 11“; Специално лодъчно звено 26; „ТЮЛЕН-Група 6“.

НАЙ-ВИСОКО ЗВАНИЕ: Майор

СПЕЦИАЛНОСТ: Торпедист

ПОНАСТОЯЩЕМ: Директор на училище и преподавател. Аляска.

 

Имаше един човек, тюлен, който отиде да учи скокове със свободно падане и се отказа. Аз не бях единственият след това, който го гледаше с пренебрежение. Не го виня за това, че е нервен — и аз съм така. Но не там е работата. Отиде после в школа на сухопътната армия. Той засрами Групите. А това не е приемливо. Изобщо не го уважавах. Изобщо не исках да съм в неговото положение. Затова човек трябва да върши каквото трябва.

* * *

Когато бях съвсем малък, пътувахме доста, живяхме в Калифорния и Тексас, защото баща ми беше във Военновъздушните сили — точно накрая, на Втората световна война и след това в Корейската война.

Чичо ми също беше във Военновъздушните сили, военен от кариерата. Той беше нещо като герой. Японците нападнаха Филипините в същия момент, в който атакуваха и Пърл Харбър. Чичо ми летял с един B-17, приготвял се да кацне във военновъздушната база „Кларк“ и тъкмо направил завой за заход, когато японците се появили. На неговия самолет се приписва свалянето на първия японски самолет през войната. Оттам участвал в китайската кампания и стана полковник.

Но не мога да кажа, че ми е повлиял много — нали беше военен, постоянно отсъстваше и затова не прекарвах много време с него. Моят баща ми показваше от едни книги какво е правил. Искам да кажа, че всичко беше страхотно и аз много се гордеех, но влиянието му не се чувстваше всеки ден.

След като баща ми се уволни от Военновъздушните сили, когато бях към шестгодишен, отидохме да живеем в град Москва, щат Айдахо, където израснах. Баща ми вършеше всякакви неща — известно време имаше магазин, но предимно се занимаваше с трактори и комбайни. Когато се пенсионира, беше директор по обслужването в една агенция за продажба на селскостопанска техника на „Джон Диър“. Майка ни изгледа три деца — имам по-голяма сестра и по-малък брат — и работеше като деловодител още от времето, когато Моби Дик е бил още малък като кротушка.

В гимназията играех футбол, пълен защитник и полузащитник, и бягах на писта. Участвах и в отбора по плуване.

В гимназията бях под средното ниво — нямах много мотивация. Интересувах се от спорта и момичетата, което продължи и в колежа. Веднага след гимназията заминах в колежа в Трежър Вали, където специализирах футбол и момичета. След края на първата година се ожених и заминах за втората година в университета в Айдахо.

Все още нямах силна академична мотивация. През първата година завърших счетоводство. Добре се справях, но не го харесвах много. През втората година главен предмет ми беше архитектурата, която харесвах много независимо от лошите оценки. Един от проблемите се състоеше в това, че работех по четиридесет часа седмично на една бензиностанция и в същото време ходех на училище. Просто нямах много време за домашна работа, а тя е доста трудна, когато учиш архитектура.

След това ми се обади една съседка, която живееше през две врати и работеше в наборната комисия. Тя каза:

— Твоят номер идва и ще трябва да идеш в армията.

Аз отговорих:

— Ама аз не искам в сухопътната армия.

И така заминах за Военноморските сили.

Нямах никаква представа за тюлените. Интересувах се от водолазите. Мислех си, че във ВМС не може да няма водолази и че може би ще успея да ида при тях.

Изпратиха ме на лагер за базово обучение — е, нека само кажа, че по онова време не даваха кой знае каква информация. Първо ни направиха едно представяне за подводниците и си казах: „О, ето какво искам.“ После, следващия път, ни представиха тюлените и си казах: „О, ето какво искам.“ Тюлените ми изглеждаха като хората, които се намират на предела на физическите възможности. Аз и без това не се справях кой знае колко добре в клас, винаги съм бил най-добре с физическите действия и затова реших, че трябва да ида там.

Затова се явих на тестовете за тюлен и се справих много добре. Всъщност командирът ми каза, че от цялата група са избрали мен на първо място. Оказа се обаче, че не мога да замина за базово обучение за тюлени, защото вече съм се записал доброволно за подводниците. Командирът ми каза:

— Е, като си получиш разпределението, запиши се пак и ще те вземем.

Оказа се, че при подводничарите не стигали хора и затова вкарат ли някого при себе си, не го пускаха. Аз отидох в школа за торпедисти, където заявих, че искам да постъпя доброволно при тюлените, и ми казаха, че да, веднага, след като завърша школата. Оттам ме изпратиха в школа за подводничари. И там същото — „да, да, веднага щом завършиш школата“. После ме изпратиха на една подводница и казаха: „Да, да, веднага, след като си получиш квалификацията.“

По това време бях научил за Програмата на ВМС за образоване на срочнослужещите. Това означаваше за мен възможност да стана офицер и затова отидох в колежа, за да уча изчислителна техника. Пак не бях най-великият студент. Поддържах минималната оценка, която позволяваше да остана в тази програма, да оцелея. Реших, че не си струва да уча за по-високи оценки. Не ме интересуваше образованието, а офицерското звание.

Когато това свърши, опитах да се запиша в Групите, но разпределителят от образователната програма каза:

— Не, не. На нас ни трябват флотски моряци.

Моят командир обаче се застъпи и щом си получих офицерското звание, заминах за базовото обучение за тюлени. Изминали бяха почти седем години след първия ми опит да вляза тук — седем години доброволно кандидатстване при всяка възможност и абсолютно досаждане.

Записах се в клас 75. Не помня точно колко започнахме — шестдесет и трима или шестдесет и седем — там някъде. В завършващия клас бяхме шестнадесет души, но двама останаха да завършат с другата група и така, завършихме четиринадесет.

Не знам колко класове могат да се похвалят с това, но по време на Адската седмица не загубихме нито един човек. Един отпадна в предишния петък, защото се боеше от Адската седмица. Ние, останалите, се събрахме и поговорихме. Решихме, че ако някой иска да напуска, е добре преди това да поговори с някой друг.

Не знам дали сте чували за SCISM — това е военната версия на олимпийските игри. Всички страни от Свободния свят се съревноваваха в бягане, плуване, стрелба и др. Практически всеки един от ВМС, присъствал на тези състезания, беше тюлен — нямаше групи за подводни диверсии. Моят приятел Боб Беърд стана шампион по петобой на тази олимпиада три поредни години. Никой друг по време на базовото обучение не можеше да се мери с него по плуване, затова аз станах другият човек в неговата плувна двойка по време на тренировките.

Във вторник вечерта на Адската седмица ни дадоха първата възможност да спим. Аз седях на ръба на койката си и по лицето ми се стичаха сълзи, а Боб каза:

— Какво има?

Отговорих:

— Не мога.

Боб само отговори:

— Сега ще се наспим. Легни си и като се събудиш, напусни.

Изобщо не бях помислил за такова нещо. Преоблякох се в сухи дрехи и спахме около час, след което ни събудиха. Не помислих за напускане през остатъка от седмицата.

После по едно време Боб каза:

— Господи, май няма да издържа.

Аз му отговорих:

— Боб, затваряй си шибаната човка. На всички ни е трудно, а на теб ти е лесно. Не ми се слушат глупости, така че плувай.

В края на Адската седмица ми каза:

— Благодаря ти. Истински съм ти благодарен за онова, което ми каза.

Аз запитах:

— Ти сериозно ли го мислеше?

— Да, по дяволите, сериозно.

Изненада ме. Не че щях да му кажа нещо друго, ако знаех какво мисли.

Не мога да си представя как сам човек би издържал през Адската седмица. Не можеш да останеш буден през цялото време, мисловно буден всяка една секунда. Нуждаеш се от друг, който да помогне. Имаше един, чието коляно се наду толкова, че трябваше да го носим. Ето как Групите стават онова, което са. Карат те да разчиташ на другите.

* * *

Сред момчетата, с които ме назначиха в „ТЮЛЕН-Група 1“, имаше двама офицери и дванадесет сержанти. Станахме много сплотен взвод. Веднъж бяхме в Сан Франциско за някакво учение. Командирът на взвода каза:

— Окей, свободни сте. Знаете, че утре сутринта трябва да сте тук в толкова и толкова часа.

Момчетата не реагираха.

— Какво има?

Отговорихме:

— Ами ние мислехме, че ще идем някъде заедно.

Така и направихме. Не го правят често в армията, но в Групите е нещо обикновено. Човек не трябва да се сближава много с офицерите и прочее глупости, но не е така в Групите. Пиех с момчетата и се хранех с тях, веселяхме се и правехме всичко заедно.

Имал съм само един човек, който имаше проблем да се обръща към мен с думата „сър“, когато работим, и с Дейв, когато пием бира. Накрая му казах:

— Когато работим, не ми казваш Дейв и затова ще те улесня — наричай ме сър винаги.

Но другите нямаха този проблем. Аз можех да съм Дейв, приятелят и те можеха да идват в моя дом, аз — в техните, но когато работехме, аз бях шефът.

* * *

Човек научава много начини за мотивация по време на базовото обучение за тюлени. Имаше един момент, когато трябваше да се спускаме по въже и това направо ми изкара акъла. Но си мислех така: „Стигнал съм дотук — в никакъв случай няма да се отказвам сега. Дори и да пукна.“ След базовото започваш да мислиш така. Страхът може да работи в две посоки. Той може да те накара да спреш пред нещо, но може и да те накара да сториш друго. При нас всичко се свежда до това, че няма други възможности. Ти си част от екипа и това е част от работата.

* * *

Една вечер, когато бях оперативен офицер в Звено 12, бях направил парти у дома си. От стената висеше един спортен лък. Моят командир го видя и запита:

— О, ти стреляш ли с лък?

— Да — отговорих и го свалих, след което го опънах няколко пъти и си поиграх с тетивата — просто се будалках. После реших да му сваля тетивата. Застъпих единия му край с крак, а другия хванах с ръка и в същото време го натиснах в средата, за да освободя напъна. Когато преместих края на тетивата, за да се откачи от единия край, лъкът ми се изплъзна, краят му отскочи нагоре и ме удари в окото. Фокус-мокус — ето така ослепях с това око.

Известно време нещата изглеждаха така, сякаш ще трябва да се махна от тюлените. Комодорът[2], който отговаряше за бойните действия със специални методи, главнокомандващият, прекият ми командир — всички се застъпиха за мен. Но Медицинското бюро направи препоръки на Бюрото за личния състав, което пък постъпи както обикновено. Вероятно можеха да отменят решението на Медицинското бюро, но не го направиха. В Бюрото за личния състав имаше един полковник, който си беше чист задник. Той каза:

— Това няма да стане. Ако сте тюлен, значи сте плувец-оператор. Ами какво ще стане, ако някоя нощ, докато плувате, парче шрапнел ви удари в дясното око и нямате ляво?

— Ами ако ме удари в лявото око?

— Това не е целта на спора.

— Вижте, ако ме удари парче шрапнел, сигурно ще мине и през мозъка ми и ще умра. Ако пък не ме убие и умра, защото съм ослепял, не разбирам защо това трябва да ви притеснява. Мен няма да ме притеснява.

Но той отговори:

— Не, няма да стане.

Служителят, който разпределяше хората по онова време, ми беше приятел. Той ми каза:

— Виж какво, не мога да те преместя без одобрение от Бюрото за личния състав, но мога да те оставя тук, в този взвод завинаги. Значи ще те оставим тук, докато оня тъпак в Бюрото се махне, и ще опитаме пак със следващия.

През това време се появил Марчинко. Уволнил беше своя оперативен офицер в „ТЮЛЕН-Група 6“ и си търсеше нов човек, когато изскочило името ми.

На интервюто казах:

— Вижте, имам един проблем с окото.

А той отговори:

— Много съм зает, мамка му. Искаш ли работата или не?

Отговорих:

— Да, сър, искам я.

След това се обадих на моя приятел и го попитах:

— Марчинко наистина ли може да направи това? Да не обърне внимание на положението ми?

Онзи отговори:

— Да. Може да вземе когото си поиска. Ако той те иска, значи си при него. Честито.

И така се преместих в „Шестицата“ като офицер, отговарящ за операциите. Всички искаха да влязат в „Шестицата“, а аз, по дяволите, едва не изхвръкнах от специалните сили. Тогава Марчинко ме взе и с това нещата приключиха. Облякох цивилни дрехи, пуснах си дълга коса и се чувствах блажен.

* * *

Един от въпросите на Дик на интервюто беше:

— Ако аз ти заповядам, би ли казал на някой адмирал да иде да се чука?

Аз глупакът реших, че пита дали ще бъда лоялен към него. Знаете ги такива хипотетични въпроси.

И така, отговорих:

— Да, ако така искате. Вие сте шефът.

Нямах представа, че щеше да ми даде много възможности да правя точно това — да кажа на някой адмирал да иде да се чука, точно с тези думи. Въпросът съвсем не беше хипотетичен, абстрактен.

Дик беше много цветиста личност. Още е такъв. Пих с него на един обяд преди година и не се е променил много. Но доста се отчуждихме от останалите Групи. Не съм сигурен дали така бих постъпил на негово място, но пък съгласието или несъгласието ми не са от значение — той е шефът. Аз бях и оставам истински лоялен към него.

Ще ви кажа що за шеф беше той. Когато заминах в „Шестицата“, имах опит като офицер, отговорен за операциите, и знаех играта. Идват съобщения и аз изготвям проект на отговор и го нося на заместник-командира. Заместник-командирът го поорязва и ми го връща, след което го занасям на командира, който променя каквото си иска, подписва се и му дава ход.

Е, май бях изкарал три дни в Групата и занесох едно съобщение на заместник-командира, който не му обърна внимание, а ми го върна. Отидох при Дик, командира, и той ми каза:

— Не ти ли дадох права да даваш ход на съобщенията?

— Да, сър.

— В такъв случай, дай му ход.

— Не искате ли да го прочетете преди това?

— Ще го прочета, когато го видя на таблото.

И така, давах ход на неща, които той не беше поглеждал.

След две седмици отидох при него и попитах:

— Сър, можем ли да поговорим?

— Да, какво има?

— Ами аз пиша много неща, които са свързани с политиката на Групата. Може би трябва да поговорим, за да разбера какво точно искате, за да мога да пиша нещата така, както ги желаете.

Той само ме погледна и каза:

— Пиши нещата така, както смяташ, че трябва да бъдат написани. Ако не ми харесат, ще те уволня и ще наема някой друг.

Ето какво искаше да каже:

— Няма да те обучавам на лайнарски неща. Нямам време да те обучавам. Наех те, защото смятам, че можеш да се справиш, и ако не можеш, ще те разкарам.

Идеята, че имам неговата подкрепа и че той ми оказва такова доверие, беше доста голям комплимент. Но мисълта, че мога просто да правя каквото смятам за необходимо и че ако то не е правилно, ще загина, ме плашеше доста.

Веднъж написах едно известие до Съвместното командване и им казах, че ще спрем да се обучаваме. Те трябваше да ни изпратят определена сума пари, но не го сториха. А парите вече бяха изхарчени, аз ги изхарчих за самолети. И изведнъж ни казват, че няма да видим парите. Марчинко не беше наоколо и затова, останал сам, изпратих писмо на Съвместното командване с вестта, че спираме да се обучаваме.

Те се обадиха по телефона:

— Какви ги говорите, мамицата ви? Няма да спирате да се обучавате.

Аз казах:

— Знам, но така трябва да постъпя, защото искам да накарам НАДСАТ да се огънат. [НАДСАТ е армейският акроним за НАДводни Сили, АТлантически океан.]

Съвместното командване каза:

— Играйте си каквито искате игрички, но не спирайте обучението.

— Да, сър, няма да спираме.

Това беше петък вечерта. Събота сутрин ми се обадиха от канцеларията за Специалните действия към НАДСАТ:

— Добре де, ще ви изпратим парите.

Марчинко се появи следващата седмица, погледна таблото и каза:

— Какви са тези глупости?

Обясних му какво бях направил и защо и че работата е станала. Той нямаше нищо против. Не обсъждахме въпроса нашироко. Не го обсъждахме и натясно. Всеки от другите ми командири щеше да пощурее, че съм постъпил така по свое усмотрение. Не и Марчинко.

Не знам какво още може да иска човек от шефа си. Той очаква от вас да свършите добра работа, дава ви свободата да го правите и ви подкрепя. Имал съм началници, които казват:

— Искам да направиш това и това — не, не така, а ето така.

Но съм отговарял:

— Вие сте истински компетентен — сигурен съм, че ако го направя по този начин, ще стане. Аз също съм истински компетентен. Ще го направя по своя начин.

Този вид разговор никога не се проведе при Марчинко. Той наблюдаваше всичко, което правех, но не се пречкаше. Ако нещата не ставаха, викаше хората и казваше:

— Нещата не вървят. Оправи ги.

На мен никога не ми каза такова нещо и затова не знам дали казва да опиташ това или онова. Но определено викаше хората и те опитваха отново и отново. Но трябва да ви кажа, че нямаше да могат да опитват вечно. Осираш се, казват ти, че трябва да оправиш нещата, и всичко свършва дотук. Тюленските групи не са организации на извиненията и работата при Марчинко определено не се вършеше така. Даваш ли резултати, животът е добре. Ако спреш да произвеждаш, животът ти се влайняваше, и то доста бързо.

* * *

Изкарал бях известно време в „Шестицата“, към година и половина май, и „Синята група“ работеше добре. „Група Злато“, която започна да работи с богат опит, не вървеше. Няколко пъти сменяха водачите на екипа, но пак не се получаваше така, както Марчинко искаше. Затова ме попита дали не искам аз да водя групата. Технически погледнато, това си беше понижение, но пък можех отново да влизам в операции, така че се съгласих адски бързо.

Възникнаха много противоречия. Заместник-командирът Норм Карли беше разстроен. Запита ме:

— Какво ще правиш, когато влезеш в една стая и не можеш да виждаш вляво?

Отговорих:

— Ами ясно е, нали? Ще ида надясно, а следващият ще влезе наляво.

Както и да е, Норм нямаше защо да се притеснява. Така и не станах водач на групата, защото си строших гръбнака.

Нощта не беше особено добра. Отишъл бях в Ню Мексико, за да скачам в квадрати и да се поупражнявам в скокове от голяма височина с ранно отваряне на парашута. Признавам си, че винаги съм мразил скоковете. Ако скачаш във вода и всичко се влайни, трябва само да излезеш на повърхността и готово. Но ако си във въздуха и всичко се влайни, стигнеш ли до повърхността, те чакат сериозни проблеми.

Та това щеше да е последният ми скок, преди да се върна във Вирджиния. Изскочих, отворих парашута и две клетки крайно вдясно не се напълниха с въздух докрай. Помъчих се с тях и едната се отвори, но другата — не. Дойде време да решавам. Дали да остана така, на сигурно, или да пробвам друг вариант? Този парашут ме държеше във въздуха, резервният ми също беше квадратен, но нямах кой знае колко вяра в този тип парашути. Съвсем определено не ми се искаше да откачам основния си парашут, за да дръпна резервния и да видя какво ще стане. Затова реших да остана с каквото имам. Е, това значеше, че за да карам право напред, трябваше да държа едното управляващо въже по-високо от другото.

И така стигнах до земята, направих кръг, прецених посоката на вятъра, точката на кацане и всичко друго. Когато се приземяваш, разтегляш парашута, дърпаш въжетата и убиваш скоростта в посока напред. Но аз бях малко зает с мисълта за точката за кацане и с други такива неща и дръпнах двете въжета еднакво надолу. От което започнах да се въртя, загубих скорост и паднах.

Ударих се доста силно. Раздробих лакътя си и си счупих гръбнака. Първата ми грижа беше да не ме повлече парашутът. Затова го откачих и легнах с надеждата, че ще ми стане по-добре. Лежах така час, час и половина, докато се разсветли. Но не ми ставаше по-добре.

Междувременно един самолет кръжеше и знаех, че ме търси. Лежах в храсталаци, тридесетина сантиметра високи, облечен в камуфлажни дрехи. Знаех, че няма голяма вероятност да ме забележат. Не носех лампа за ориентиране — не знам защо. Вероятно това беше единственият скок, на който нямах такава лампа. Но парашутите ни бяха бледосини. Надигнах се и разпрострях парашута си върху храстите, за да го видят. Самолетът се завъртя два пъти над мен и се отдалечи и затова реших, че са ме открили. Знаех, че моите момчета ще дойдат и ще ме намерят. Така и стана.

Прекарах няколко дни в местене от една болница в друга на път за Източното крайбрежие. В „Шестицата“ имаше доста работа и затова през цялото време разговарях с момчетата по няколко пъти на ден.

Накрая просто казах:

— Аз съм дотук. Вие, момчета, няма с какво да ми помогнете, сам мога да се оправя вкъщи.

Измислих някаква глупост за това, че трябва да се прибера вкъщи, защото хората притесняват жена ми и семейството ми, нещо от този сорт — излъгах нещо, не помня точно какво. Започнах работа на следващия ден.

Налагаше се от време на време да спирам и да лягам на пода, но имаше много работа. Аз имах много работа и просто я вършех.

* * *

Така се свърши с Военноморските сили. Едноок човек със счупен гръбнак — номерът нямаше да мине.

Затова се махнах от Групите и се захванах с някакъв бизнес в Айдахо. Сред многото неща се захванах с треньорство по футбол за една гимназия в Генеси, Айдахо. Това ми хареса много и реших да стана главен треньор, защото главният треньор, за когото работех, беше идиот. Затова отново записах училище и си взех степен. Щатските власти на Айдахо не ми позволяваха учителско свидетелство с дипломата по изчислителна техника. Не знам защо. Доста добре се справях с математиката и затова взех диплом по математика и право да преподавам. Впрочем този път завърших с много висока средна оценка. Въпрос на приоритети.

Преди това изобщо не ми беше минавало през ум да се захващам с преподаване. На всяка среща с бивши колеги ме питат с какво се занимавам и като им кажа, че преподавам, избухват в смях. Преди две години един стар приятел се обади и каза:

— Чувам, че преподаваш.

— Точно така — отговорих.

Той каза:

— Да, така говорят хората. Хайде сега, кажи с какво всъщност се занимаваш.

Отидох в Аляска, защото в Айдахо боклучарите изкарват повече от учителите. Инвалидната ми пенсия щеше да е по-голяма от заплатата. Нещо не е наред там.

* * *

Едно нещо, с което си тръгнах от Групите, беше идеята, че сме най-добрите. Аз очаквам много от учениците си. Мотивирам ги, карам ги да се насилват. Това, че съм бивш тюлен, означава много за тях. Ако те си мислят, че учителят им е бил тюлен, а не някой смотльо, това е добре.

Това лято обучавам едно хлапе, което ще бъде за първи път при нас. Новак е и като видя другите хлапета, които са били с мен известно време, каза:

— Много са напред. Аз мога ли да стигна много напред?

Отговорих:

— Ами поизостанали сме доста, но ще видим какво може да се направи.

И така се захванахме с алгебрата, та стигна до нивото за осми клас, защото вземаше по два-три урока дневно. Сега работим по алгебра за втория срок с по два урока дневно за цялото лято. Той иска да завърши алгебра, статистика, геометрия и тригонометрия през следващите две години, за да се захване с висша математика в университета.

Адски лесно е да мотивираш децата. Обичам да работя с тях. Проблемите създават учителите — според мен те са доста скапани. Когато бях в Групите, мисията беше номер едно. Групата — номер две. Човек си изпълнява мисията и не е важно дали ще пукне, докато го прави. Но се грижи и за Групата. А самият той, собствените му интереси — те идваха на трето място.

Но от работата с тукашните учители установявам, че номер едно за тях са самите те. Мисията е обучение на деца, а за тях това е номер три. Тревожат се за себе си, след това за останалите учители в профсъюза и накрая за децата. Аз нямам много приятели сред учителите. Не ми харесва начинът им на мислене.

Мисля, че по принцип презирам нагласата на цивилните. Ето защо според мен фирмата „Кръстопът“, която Дик обмисля да създаде, е страхотна идея. Преди да можеш наистина да станеш част от екипа, трябва да познаваш себе си много добре. А за това няма по-добър начин от напрегнатото физическо натоварване. Много школи съм виждал, в които се опитват да правят точно това, а завеждащите ги хора не разбират бъкел от тези неща. Защо не наемат някой, който знае за какво става дума, та да им свърши работа?

* * *

Но както казах, децата могат да бъдат мотивирани доста лесно. Карам ги да преодоляват големи предизвикателства в часовете по физическо обучение. Няколко души лягаме и правим по хиляда коремни преси заедно. Това звучи като нещо много трудно, но не е. Ако поработите, тялото ви свиква и не му е трудно.

Сега има едно момче, миналата година му беше първата при мен. Много кофти живее вкъщи и според мен вече щеше да се е озовал в затвора. Та това хлапе се захвана с физическото обучение и проумя, че може да влезе в много добра форма. После започна да говори за желанието си да иде в армията, може би в специалните сили. Аз му казах:

— Защо не опиташ при тюлените? Защо ти трябва да се захващаш с второстепенни неща?

Той отговори:

— Ами не съм сигурен, че ще се справя.

— Със сигурност ще се справиш. Не трябва да се справиш още утре. Имаме време да те готвим.

Та това правим с него. Сега той е мотивиран и има към какво да гледа.

Преподавах и на деца от едно семейство и най-голямото, момиче, започна часове по физическо обучение при мен. Замина да учи във Военноморската академия и ми каза, че след като започнала, базовото обучение си било направо майтап. Тя беше готова за него. В момента е във флотата, а единият й брат е първокурсник във Военноморската академия. Най-малкият ще започне там през това лято.

Друго едно хлапе иска да иде в академията и да стане тюлен. Говорили сме за това и му казах:

— Групите не са футболни или баскетболни отбори. Там не трябва да добиеш добра физическа форма, за да играеш срещу други отбори. Трябва ти добра физическа форма, за да вършиш онова, което се иска от теб, но то не е атлетика. Групата иска работа в екип с хора, но не става дума за игри.

Като гледам назад, към времето си в Групите, смятам, че това е най-важната част от живота ми, най-важното нещо, което съм правил. То повлия най-силно на живота ми. Проповядвал съм го на няколко хлапета като стимул за живот и им помагам да стигнат там.

Бележки

[1] Игра на думи с името на герой от „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол. — Б.пр.

[2] Старо звание във Военноморските сили на САЩ, заменено с контраадмирал. — Б.пр.