Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Истинският екип (2)

Лари Барет

познат още като Кръглоглавия/Насипното злато

Лари служеше с мен, когато командвах „ТЮЛЕН-Група 2“. В онези години той беше млад боец от сержантския състав на работа в отдела за боеприпасите. Той е от онези упорити булдози, които не пускат, докато не свършат работа. („Булдог“ е уместно, защото е служил преди това в Морската пехота.)

Когато започнах първоначалния подбор за „Шестицата“, Лари стоеше първи в списъка. Защо избрах този сержант, който стоеше по-ниско от китово лайно? Защото каквото и да правеше, работеше здравата. Средният човек влага известно усилие в нещата, които му се удават естествено, и зарязва нещата, които не му се удават. Някой над средното ниво ще се старае да подобри слабите си места, но може да не напъва толкова силно в нещата, които са му лесни, разчитайки на естествените си способности. Изключителният човек тръгва напред с пълни сили, независимо върху какво работи. Лари беше изключителен. „Усърдие“ е единият начин да се каже; дух за „преодоляване на трудностите“ е другият. Той винаги жадуваше да научава още, желаеше да направи онази допълнителна стъпка, за да стане по-квалифициран оператор.

(За пояснение — много пъти ще срещате „Шестицата“ и „Червената клетка“, които са две сродни, но отделни групи. „ТЮЛЕН-Група 6“ имаше мисията да се бори с тероризма по целия свят. Това означаваше убиване на терористите или недопускането им да вършат мръсните си дела. „Червената клетка“ беше замислена да покаже на ВМС тактиките на терористите и да помогне за разработване на антитерористично обкръжение на ВМС по целия свят. Това означаваше създаване на програми за повишаване на информираността и сигурността, които дотолкова да затрудняват гаднярите да достигнат до вас, та те да се откажат и да идат по-надолу по улицата, към базата на ВВС.)

Лари ме впечатли и с друго. Кръвта на повечето хора е от група А, Б или 0, или пък АБ. Във вените на Лари тече нещо уникално — кръв от група Л-О-Я-Л-Н-О-С-Т. Той не е просто лоялен към мен; той е лоялен към убежденията си. При Лари няма лайнарщини — нещата са „всичко или нищо“. (Скоро ще видите, че това е обща черта на хората от „Истинския екип“. Там няма „бели полета“ — всичко е бяло или черно. Думата „компромис“ не е част от речника им.) Един пример за лоялността на Лари: след като го избрах, ме накара да помисля за човека от двойката му по време на обучението, Франк Филипс. (Франк е другото Насипно злато.) Не само ме накара да го интервюирам, но говори и с него — каза му да се навие за групата и да не задава тъпи въпроси. Лари беше лоялен към човека от двойката и към новата си група; той вярваше в групата още преди тя да е създадена.

Друга положителна черта беше умението му да овладява чужди езици. Можеше адски бързо да понаучи един език. Дайте му пет дни и ще схване и прецени устна и писмена реч, и ще се изразява доста добре — с един недостатък: какъвто и да беше езикът, той говореше с провлачения акцент на Южна Флорида. Това ограничаваше ефективността му в тайните операции. Но в това нямаше голям проблем. Всички имаме своите таланти и ограничения. Ключът е едните да се повишат до максимум, а другите — да се ограничат. Щях да избера и други в Групата заради словесните умения.

Но във всяко друго отношение Лари беше страхотен от гледна точка на оперативността. Когато иска, може да се слее с обкръжението си и да се превърне в тапет; има от онези лица, които ви се струва, че познавате отнякъде. Сработва се почти с всекиго. Може да се приближи до напълно непознат и да започне разговор, без да изглежда нахален или заплашителен.

Зад тази външност на човек с добри маниери мозъкът му винаги действа. Винаги има в мисълта си някаква цел. Винаги събира данни в търсене на начин да изпълни мисията по-ефективно. Не спира да учи и не спира да предава всичко, което може.

През годините съм имал привилегията да наблюдавам как Лари се развива като водач. Той винаги водеше отпред и изискваше максимална ефективност от подчинените си. Учеше се от старшините, които го отгледаха; прекарваше време в окопите с бойците си, за да ги подготви добре като воини и като личности за каквото им предстоеше. Адски добър инструктор е — безупречен в представянето и със силно желание да обяснява защо и как става всичко. Не забравя никога, че тези глупости и за него някога са били новост. Имал съм привилегията да наблюдавам как той отгледа две млади момчета с еднаква изчерпателност и посветеност. Решен е да предава всичко, което му е дал баща му, плюс онова, което „морските бащи“ са му оставили.

Не искам това да звучи като онези картички за свети Валентин с текст „Обичам те — обичай ме“ и затова ще поговоря малко за недостатъците на Лари. Лоялността му бе толкова силна, че първият му импулс беше да следва заповедите или желанията ми, дори ако вижда по-добър начин. Дори можеше да не ми каже за този по-добър начин. Скоро се научи да говори повече, а когато говореше, аз слушах. Знаех, че идеите му са основани на мисъл и чест. Той никога не говореше просто за да чува собствения си глас.

Лари беше и остава „пазител на храма“. Блажен е, който го включи в организацията си. Ако Съединените щати пак имат нужда от таланта му, знам, че той ще присъства в някаква форма или вид.

Сега чуйте какво има да каже един ръмжащ булдог за работата в екипа.

 

ИМЕ: Лари Барет

РОДЕН: 22 декември 1951 г.

ГРАД: Дефуниак Спрингс, Флорида

ВОЕННА КАРИЕРА: Морска пехота на Съединените щати; „ТЮЛЕН-Група 2“; Mob SIX; „ТЮЛЕН-Група 6“, „Червената клетка“; „ТЮЛЕН-Група 4“, свръзка на ВМС с ВВС за специалните операции.

НАЙ-ВИСОКО ЗВАНИЕ: E-9, главен старшина

СПЕЦИАЛНОСТ: Оръжейник

ПОНАСТОЯЩЕМ: Собственик/управител на парк за каравани и природен палатков лагер

 

За първи път участвах в бой в Гренада. Стори ми се… доста интересно. Ударихме една радиостанция, откъдето отвърнаха на огъня, завладяхме я и прекратихме предаванията. Не след дълго започнаха да идват войници с шестколесни бронирани камиони. Точно тогава се отвори адът. Трябваше да се измъкваме със стрелба по плажа. Наложи се някои от хората да плуват в океана, за да завземат една рибарска лодка.

Първият път според мен е винаги странен. Човек си мисли: „Защо онези стрелят по мен? Аз съм съвсем свестен човек — защо се опитват да убият точно мен? Просто защото съм проникнал в страната им…“ Но беше много странно.

Боят може да е ужасен, вълнуващ, мощен — все такива различни неща според онова, което ви се случва в момента и колко добре се справяте с него. А боят има отношение и към мястото, в което се намирате. Може да кажете, че Гренада не беше кой знае какво. Но от моята гледна точка беше много. Всичко зависи от онова, което се случва върху вашето малко късче земя.

* * *

Баща ми се занимаваше с различни неща. Беше корабостроител — правеше кораби от клас „Либърти“ през Втората световна война. Бил е едно от тринадесет деца, от които две служили в армията през войната. Но той остана в корабостроителницата. После, след войната, също се занимаваше с различни неща. Слагаше капани, продаваше кожи, отвори бакалница и бензиностанция, имаше говеда — стигал е до 150. Правеше необходимото.

Майка ми въртеше магазина. Самата тя работеше много. Не съм срещал по-жилав човек от баща си, но в крайна сметка се оказа, че майка ми беше по-жилава. Трябваше да се занимава с мен и двете ми сестри, и с него. Силна жена.

Баща ми твърдо вярваше в работата. Никак не се застояваше в къщата. Дойде ли лятото, ни намираше работа, даваше ме под наем на хората наоколо, за да чистя земята с мачете, или пък при някой дърводелец. Така че всяко лято работех. Освен това, разбира се, винаги помагахме из магазина, наливахме бензин и така нататък. Това беше в дните на пълното обслужване без допълнително заплащане.

Имахме уникално детство. Да израснеш в магазина си е цял един отделен разказ. Имахме си домашна мечка, а баща ми носеше и малки алигатори, когато се връщаше от лов.

Винаги съм ходил в съвсем малки училища и затова в гимназията нямахме отбор по футбол или бейзбол. Занимавах се малко с бягане на писта. По отношение на класните занимания — бях истински добър ученик. Назначиха ме за секретар-ковчежник на Бета-клуба в гимназията. След това, към единадесети клас, започнах да пия и да хойкам с момчетата. Оценките ми съответно паднаха.

И така, когато завърших, нямах реална представа какво искам да правя. Отначало се хванах на едно влакче в лунапарк в Панама Сити във Флорида. Според рекламата това беше най-бързото влакче в света. Всяка сутрин се качвахме по релсите и ги мажехме с грес, за да се движи влакчето по-бързо. Катерехме се под релсите и затягахме болтовете, разхлабили се от предния ден. Работехме седем дни в седмицата, от девет-десет сутринта до полунощ или един през нощта.

Работих така през по-голямата част от лятото. След това започна да ми доскучава. Един ден се качих в последното вагонче и се прехвърлих извън него. Сещате ли се за онези, големите пружини отзад? Аз стъпих на тях и се държах за вагончето. Така се возих през целия път.

Тъкмо слязох и видях шефа да тича насам. На няколко метра от мен забави и когато ме наближи, каза:

— Жена ми видяла някой да се вози отзад на вагончето. Идвах, за да ти кажа за това, и виждам, че си бил ти. Направиш ли го още веднъж, ще трябва да те уволня. Как би изглеждало във вестниците заглавие като „Служител на развлекателно влакче убит, докато се прави на клоун?“

Е, както казах, доскучаваше ми. Уволниха един приятел, аз се разсърдих и също напуснах. Хванах се с една група, която прочистваше земи за прокарване на канал в сушата. Прочиствахме земите през всяко блато в радиус от незнайно колко мили. Доста ми омръзна. Познавах едни момчета от Морската пехота и ми се струваше, че мога да се хвана там.

Изкарах две години и излязох ефрейтор. Сигурно щях да се запиша отново, ако не беше един малък проблем. Веднъж, когато се прибирах от отпуск, се сбих със заместник-шерифа. Заведоха дело. Когато се прибрах в базата, сержантът каза:

— Виж какво, запиши се отново и ще те изпратя в Окинава. Не могат да те докоснат.

Но аз отговорих:

— Не, баща ми даде сума ти пари за гаранция. Трябва да ида на съд.

И така, когато излязох от армията, отидох в град Мобайл в Алабама. Делото не стигна до съд. Отпадна, защото се доказа, че шерифът беше ме тормозил.

Е, по това време вече не ми се искаше да се връщам в Морската пехота. Започнах да работя в строителството, да строя блокове и да върша обща работа. Просто не правех нищо. Върнах се към старите си навици — пиене, сбивания.

Мотаех се с едно момче, чийто баща работеше във ВМС. Карал самолет от самолетоносач — „Форстол“. Самолетоносачът няколко пъти се палил и затова винаги го наричаше „Горския пожар“. Както и да е, той все говореше, че тюлените това, тюлените онова. Доста интересно ми се струваше, а и аз се изморявах от бездействието. Казах за това на приятелката си, която щеше да ми става съпруга. Питах я:

— Колеж или ВМС. Ти избирай.

Тя отговори:

— ВМС.

Затова отидох и се записах. Знаех, че трябва да променя нещо, и ми се струваше, че това е пътят.

* * *

Записаха ме в клас по подводни диверсии номер деветдесет и две. Не съм сигурен колко души започнахме. Струва ми се, че бяхме стандартната бройка — около 120. Завършихме двадесетина с няколко връщания назад за повтаряне.

Според мен човек никога не е напълно готов за онова, което се случва по време на обучението. Мислех си: „Е, ще бъде трудно, но на остров Парис също не беше лесно, а ти се справи.“ Тъй като бях служил преди, ме освободиха от първоначалния лагер и отидох направо за обучението по подводни диверсии. Затова преди да се явя, останах тук, вкъщи, и опитвах да се подготвя. Тичах и вдигах тежести пет дни в седмицата, а след това изпусках пара през почивните дни с купони и всичко останало.

Мислех си, че съм в добра форма. Явих се два дни преди класа и отидох да бягам с някои от момчетата. Тогава ми се стори, че ще умра. Наистина.

Но знаех в мислите и сърцето си, че няма да се откажа. Може да се справя или да не се справя, но нямаше да се махна просто защото аз съм се отказал. Щеше да се наложи да ме изритат. Същото както работата за баща ми. Имах своя задача и се намирах там, за да я свърша.

* * *

Най-трудното, което си спомням за Адската седмица, е нощният десант на скалите. Ние бяхме зимен клас и в онзи момент вълните май стигаха четири метра. Излизахме денем и трябва да ви кажа, че морето беше ужасно. Хората се нараняват, и то сериозно, ако вълните ги запратят в тези скали. Когато се готвехме за нощното излизане, си мислех: „Не, те се шегуват. Прекалено опасно е. Будалкат ни.“ Е, качваме се в лодките и накрая отминаваме прибоя. Вълните там са достатъчно трудни. И продължавам да си мисля: „Не, будалкат ни. Ще ни кажат да се връщаме.“ Но продължаваме напред и аз пак си мисля: „Адски близо сме. Скоро ще трябва да ни кажат да се връщаме.“ В този момент разбрах, че нещата са сериозни. Ето това беше трудно.

Помагахме си малко през това учение и през цялата седмица. Но в крайна сметка всичко зависи от теб. Хората може да те насърчават, но след определен момент трябва да се грижат за себе си. Те не са там, за да се грижат за теб. От теб зависи всъщност дали ще се справиш.

През онези дни стигаше само да изглеждаш така, сякаш искаш да се махнеш. Кажеш ли го, изхвръкваш. После се реши, че това било унизително. Не е унизително. Аз дори не си ги спомням онези, които се отказаха. Единствено помня каските им, които оставаха до леглата. Обикновено напускаха, когато сме на обучение, така че дори не ни липсваха. Човек просто оцелява. Продължава напред. Чувстваш се зле за онези, които не са се справили, но кои са те? Не можеш да си спомниш.

* * *

Веднъж, по време на обучението, се обадих вкъщи и майка ми запита:

— Е, как е, сине?

Отговорих:

— Ами доста трудно е, мамо. Карам я ден за ден.

Винаги ще помня отговора й:

— Сине, ако другите момчета го могат, ти също ще се справиш, сигурна съм.

Тогава си помислих: „Е, благодаря ти, мамо. Голям съвет, няма що.“ Но всъщност по-хубаво нещо от това едва ли можеше да каже. Ако те го могат, и ти ще се справиш. Не се притеснявай.

Мислех за това по време на дългите преходи с плуване в залива при Луизиана до нефтените кули. Ако не прецениш добре течението, може да останеш във водата цели шест-седем часа, а след това пак трябваше да се покачиш по кулата. Такова нещо изисква много усилия. Но пък знаете — ако те го могат, ти също ще се справиш.

* * *

Знаете старата поговорка: Куражът не е липса на страх, а победата над него. Тук винаги има страх, въпросът е да го преодолееш. Според мен това до голяма степен се определя и от натиска. Например Гражданската война. Хората са служили със свои съседи и никой не е искал да се чуе в дома му, че е страхливец.

Това, че се справяш с трудното обучение, не е гаранция, че ще се справиш добре в боя. Но ако не се справиш добре на обучението, човек може с голяма сигурност да се обзаложи, че няма да се справиш много добре и с истинската ситуация.

В наши дни, ако някой иска да се откаже от обучението, не го пускат. Провеждат му четири-пет съветнически сесии и го оставят да се постопли.

— Не искаме да решава прибързано.

Само че в някои ситуации в реалния живот не е възможно да се откажеш. Не можеш просто да се отдалечиш. Там напускаш и някой трябва да поеме твоя товар.

* * *

Разбира се, чувал бях какво ли не за Дик — див, със здрави юмруци и стабилен в пиенето. Което по онова време беше точно като за мен.

За първи път го срещнах, докато разтоварвахме един камион на едно място, което е по-добре да не споменавам. Става дума за времето със заложниците в Иран при подготовката за спасяването им. По онова време дъвчех тютюн и се бях изплюл в една чашка, която оставих на бронята на камиона. Само че чашката се преобърна и се разля. Чух глас:

— Кой направи тази мръсотия? — последван от няколко отбрани слова.

Вдигнах поглед и видях Марчинко. Помислих си: „Майчице, още не съм се запознал с него, а вече закъсах.“

Когато започнах работа при Дик, установих, че е страхотен командир. Най-добрият, при когото съм работил. В организационен план е гений, ако се съди от начина, по който събра „Шестицата“, по който използваше хората в определени райони и по който организираше екипа.

Освен това той е удивителен водач. Първо, застъпваше се за хората си. И се ангажираше лично. Имаш чувството, че той знае разни неща за теб — неща, които може би дори не искате той да знае. Гледа те и сякаш прозира през теб, приема някои твои недостатъци и помага да използваш предимствата си. Мотивираше ни да вършим неща, които не сме мислели, че можем.

Помня, че когато подготвяхме „Шестицата“, той накара целия екип да се квалифицира в скокове с парашут със свободно падане. Дотогава имах тридесетина или четиридесет скока с отваряне на парашута с въже от самолета. Но разликата между връзването на парашута с въже и свободното падане е доста голяма. Марчинко ни заведе във Флорида и всички се квалифицирахме за такива скокове, и то не с какви да е парашути, а с новите, квадратни, които са доста опасни, ако не знаеш какво правиш с тях.

Накараха ни да легнем на пода и всички заехме поза на падаща жаба. Едни хора ни обикаляха и коригираха: „Това коляно не е както трябва.“

Направихме го два пъти и Дик каза:

— Окей, ето парашута.

Показа ни как да го сгъваме. Сгънахме го веднъж, два пъти, а после всички се качихме на самолета и се издигнахме на девет хиляди метра, за да скачаме.

Бях уплашен до смърт. Но всичко мина добре. Всички се справиха, всички свършиха работа, всички се научиха. И това трябваше да се направи. Изоставахме с графика и Стария ни каза:

— Тръгваме. Никакви отпуски, докато се учим. Предстои ни мисия.

Когато си в екипите, трябва да доказваш себе си всеки път. Не можеш да кажеш: „Е, аз съм много печен и ще му поотпусна края.“

* * *

Повече от всичко ми липсват момчетата. Не операциите. Не мисля да се запиша в частен клуб по парашутизъм, много рядко се спускам под вода и, разбира се, не се занимавам с разрушения. Но момчетата — те бяха мой тип хора. Семейство.

Разбира се, семействата имат конфликти. Ние имахме конфликти през цялото време. Но това не означава, че не бяхме професионалисти. Хората ни наричаха каубои и какво ли не още, но бяхме професионалисти. Свършвахме работа. Излизахме с шкипера за по чашка и бяхме като баща и син. Но дойдеше ли време за работа, за дежурство, на следващия ден той ставаше шефът, а аз — работникът. Така се потвърждаваха думите на баща ми — върши си работата, върши я добре и ще успееш.

Марчинко и баща ми ме научиха да оценявам усилената работа, да работя в екип и да се грижа за хората си. Сигурен съм, че ми се искаше двамата с Марчинко да се запознаят. Имаха много общо. Може би затова харесвам Марчинко толкова много.

* * *

Напуснах Военноморските сили в Деня на Вси светии през 1994 г. Вече бях започнал един бизнес — строях пристани и крайморски диги заедно с един от Специалните сили, който току-що беше се уволнил. Работихме с един по-стар от нас, който имаше шлеп и трябваше да ни го продаде, но накрая се отказа.

Но тази работа е доста неприятна, особено за гърба. Стигнах до момента, в който не можех повече да я върша. Всеки ден ходех за прегледи на гръбначния стълб. Затова се заех с онова, което вършеше Марчинко — върших го известно време, после започнах да работя с един стар приятел от тюлените, Крис Карачи, в източната част на Мичиган и се занимавах с всякакви неща. Работих с един приятел, който е капитан на яхтата на милионер, и му помагах да я докарва от Савана във Форт Лодърдейл. Там работих по системите за кондициониране на въздуха.

След това, не след дълго, се върнах тук, където съм израснал. Със сестра ми отворихме магазина отново и открихме паркинг за каравани. Трябваше да правим нещо със земята — данъците постоянно растяха и затова решихме да създадем един хубав паркинг за каравани, като оставим всичко максимално близко до природата. Не искаме да тъпчем хората като сардини. Искаме да оставим малко място, да прокараме туристически пътеки — такива неща. През имота тече поточе и няма много хора, защото притежаваме земите от двете му страни на около половин миля по течението.

Исках да се върна тук, защото тук съм израснал и това място е много специално за мен. Освен това имам едно момче на девет години и едно на три и е добре за тях да са тук. Опитвам да отгледам синовете си така, както съм отгледан аз — с познаване на ценността на труда.

Къщата е заобиколена от хектар и половина прочистена земя, част от която е покрита с бодливи крушовидни кактуси. Човек трябва да ги изкопава и изхвърля постоянно, защото иначе само се разрастват. Затова карам момчето си да взема кофа и да излиза навън, за да се занимава с това. Работи малко, а после се маха. Аз го намирам и му казвам:

— Виж какво, аз съм шефът, а ти — работникът. Не можеш да изоставиш работата си, докато не ми се обадиш.

Научаваме някои неща. Смятам, че не след дълго майка му ще го кара да пере дрехите, да мие съдовете и всичко друго. Добре ще му се отрази.

* * *

Определено смятам, че има нужда от нещо, което учи хората как да работят и как да мислят за нещо друго освен за себе си.

Имах един старшина, Боб Шамбъргър, който ни казваше:

— Меката земя ражда меки хора.

Винаги твърдеше, че цитира Александър Велики, но не знам дали е така. Според мен всички стигнахме дотук — станахме мека страна. Сега съм християнин — от две години — и смятам, че страната ни се е отвърнала от Бог и от Библията, от необходимата етика и морал. А хората имат нужда от тези неща. Знаете, че има разни служители на висши постове във фирмите, които отиват в гората, палят огън и се бият по гърдите, за да се правят на мъже. Тъжно.

* * *

Войната със специални методи става все по-уместна за ситуацията в света. Човек не може винаги да изпраща ракети „Круз“ в складове за наркотици и да ги взривява. Затова според мен войната със специални методи ще бъде използвана все повече и ще бъде все по-ценна. Но според мен тази война трябва да се върне към ценностите, с които е започнала — усилено обучение, концентрация върху мисията. Хората не стават по-жилави, разбирате ме, нали? Хората стават по-меки. И ако продължава отслабването на нормите, за да се устрои идното поколение, ще останем с хора, които не могат нищо. Нека не се занимаваме с броя на хората, а с качеството им. Ако вземете дори две хиляди души, които не струват нищо, пак няма да свършите нищо. Но с двеста души от най-подходящите, ще свършите работа.

Това е вярно и за групите. Те трябва да внимават да не станат прекалено големи и да загубят от погледа си целите и способностите, които са имали в самото начало. Вече имаме адмирали и структура. Хората трябва да направят крачка назад и да видят какво стана със специалните сили в армията. Те се разрастват все повече и повече, а офицерите започват все повече да командват и създават все по-висши длъжности, и хората започнаха да желаят да са там, за да си получат повишението.

Една от силните страни на Марчинко беше в това, че разчиташе на старшините за много неща. Те не изпускат от поглед бойците и знаят какво става. Повечето офицери в групите никога не прекарват повече от две години, най-много три в оперативните взводове, освен ако не са късметлии или много добри. След това отиват на обучение, започват следдипломна работа, стават командири. Но никога повече не остават на оперативно ниво за разлика от старшините, които може да прекарат повечето от кариерата си в оперативни дейности.

Не е възможно хора, които престояват две години, да станат командири на група и да вземат решения, които засягат не само екипа, но и идеята на войната със специални методи изобщо. Необходим е някой, който знае за какво говори и когото четиризвездният човек горе в армията би уважавал. А не някой, дошъл на поста по политически съображения.

Но, изглежда, светът е устроен така. Стане ли горещо, моливаджиите се разбягват като плъхове и се изпокриват. После, когато всичко се оправи, се връщат и отново поемат всичко.

* * *

Всички сме го виждали. Костюмаджиите, бюрожокеите, те командват, когато нещата са добре. После, когато се разхвърчат лайна, напускат кораба. Това е сигналът за Истинския екип да излезе на сцената отляво и да наритва задници.