Метаданни
Данни
- Серия
- Свирепия (8)
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- The Real Team, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Градинаров, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Биография
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,6 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ричард Марчинко
Заглавие: Свирепия 10
Преводач: Венцислав Градинаров
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Атика
Град на издателя: София
Година на издаване: 1999
Тип: мемоари; спомени; биография
Националност: американска (не е указана)
Печатница: Атика
Художник: Атика
ISBN: 954-729-056-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3403
История
- — Добавяне
Дан Кейпъл
познат още като Ники Гръндъл Гадния
Когато събирах „Червената клетка“, познавах Дан само по реноме — а то впечатляваше. Дан беше един от „младите лъвове“, който реве доста и не се бои да ядоса старите кучета. Тъкмо се учеше как да демонстрира мускули, когато започна упражняването на политиката на „нулева търпимост“ срещу нас, експресивните жабоци. Разпознах един от недостатъците си в Дан. Изглежда, и двамата сме били в отпуск, когато са раздавали търпението. Дан беше толкова енергичен, че чак преливаше; когато не го предизвикват, кара перушината на други да настръхва просто защото е такъв, какъвто е.
Дан вече беше вкусил боя; можеше да се харесва сутрин, когато се бръсне. Хубаво е да установиш след боя, че си се справил според собствените си очаквания. Макар в сравнение с другите оператори от „Червената клетка“ той да беше все още младок, неговата енергия, младежката му фигура и търсещо съзнание го правеха важен актив. Трудно е да влезеш в някоя цел, ако си сто и нещо килограмова горила, но Дан можеше да го прави. Той е толкова бъбрив, приятелски настроен човек, че противниците му не разбират, че пред тях стои истинска заплаха. Докато не умрат.
Защо всичко това го правеше толкова важен за „Червената клетка“? Спомнете си световната обстановка в края на осемдесетте гадини, когато събирах екипа. Световната обстановка се променяше. Съединените щати вече не се страхуваха от това, че трябва да водят война със Съветската мечка „отвъд хоризонта“; предстояха нови заплахи отблизо, мръсни и право в лицето. Нашата мисия: да подготвим военноморските бази и кораби на САЩ, като провеждаме антитерористични учения по света.
Веселяшкият характер на Дан му позволяваше да се сближава със служителите на ВМС, военни и цивилни. Можеше да им измъква информация, да им краде личните карти и да им задига пропуските за базите. Подхождаше новаторски и можеше да се измъква леко от неприятни ситуации. Всичко това помагаше в контраразузнавателната част на операциите.
Ето и друго предимство — макар и да не беше в групите от дълго време, вече беше понаучил различни езици. (Сигурен съм, че тези умения е добил с помощта на няколко „дългокоси речници“, които са му дали необходимия стимул да комуникира ясно и идиоматично на съответния език.)
Най-големият ми проблем с Дан беше как да не го оставям без предизвикателства. Е, това не е лош проблем. Оставях го да води, да създава контакти с други правителствени ведомства, за да разширява техническите ни умения и информираност за новите устройства в процес на разработване. В замяна предлагахме експертни познания на онези, които искаха да научат повече за стрелбата и плячкосването.
Дан нямаше умения на ниво пътник, но със сигурност умееше да троши нещата, което му позволи да усвои много неща в добрата стара обратностроителна дейност. Защо е важно това? Ами ако сте достатъчно стар, за да помните филмите за Втората световна война, добрите винаги имаха партизани, които да мъкнат с мулета експлозивите, оръжието и т.н. В днешния свят такива хора няма. Налага се да работим с това, което носим на гърба си. Група от шест или дванадесет души не може да мъкне всичко необходимо. Човек трябва да подбира, да е по-гъвкав за нещата, които ще занесе за елиминиране на целите, както и за влизане и излизане от района. А след като конфликтът свърши, често пъти е полезно целта да бъде върната в изходна позиция със същата скорост. Обратностроителната дейност има своите предимства и Дан я овладя.
Дан и сега е човек на „идеите“ — винаги търси по-добри устройства, процеси или възможности за бизнеса. Поради всичките си положителни черти Дан не може да бъде доволен, докато не стане шеф сам на себе си с безкрайни хоризонти. Продължава да развива интересите и талантите си. Знам, че един ден и това ще стане и той ще превземе всички цели и благоприятни възможности в обсега на сръчните си ръце.
ИМЕ: Томас Даниел Кейпъл
РОДЕН: 27 май 1964 г.
ГРАД: Потъксент Ривър, Мериленд
ВОЕННА КАРИЕРА: Военноморски сили на Съединените щати; „ТЮЛЕН-Група 4“; „Червената клетка“; Група на ВМС за специалните операции
НАЙ-ВИСОКО ЗВАНИЕ: E-6, рулеви старшина
СПЕЦИАЛНОСТ: Боеприпаси и диверсии
ПОНАСТОЯЩЕМ: Консултант по обучение и огнестрелни оръжия „Хеклер и Кох“
Работата в екип ми спаси живота. Удряш се челно в стълб за високо напрежение и със скорост шестдесет километра в час, а после падаш свободно от тридесет метра височина. Необходими са ти хора, които знаят какво, по дяволите, вършат, как да се справят със ситуацията, как да работят като група и да се погрижат за теб. Става въпрос за собствения ви живот.
* * *
Морето, морските войни са темата в моето семейство. Хората от семейство Кейпъл са водили кораб до пристанището Мистик, в Кънектикът. Корабът се е наричал „Австралия“. Първоначално са превозвали осъдени от Англия в наказателната колония в Австралия. След това дошли тук, в Съединените щати, и превозвали товари нагоре-надолу по залива Чесапийк. В един момент капитанът продал кораба за бутилка вино. Е, има известно недоразумение дали е ставало дума за продажба или за загуба на кораба в игра на покер. Както и да е, онова вино трябва да е било адски хубаво.
* * *
За мен родният град е Честъртаун, на източния бряг на Мериленд, малък град, създаден около хиляда и седемстотната година. Самото семейство Кейпъл е имало голям род по Източния бряг, а и семейството на майка ми е от този край.
Разбира се, аз не съм израснал в Честъртаун. Местехме се доста, докато бях малък — типично семейство на военни. Баща ми се пенсионира като старшина от Военноморските сили — постъпил през петдесетте години, той си остана моряк от онези с широките панталони. Работеше по авиационното въоръжение и затова летеше доста. Живеехме във Флорида, в тамошните бази на ВМС, а след това отидохме в Калифорния. Тогава прекара известно време с патрулен катер в кафявите води на Виетнам. След това се завърна на служба в морето и се пенсионира на Източния бряг.
Баща ми има четирима братя, като всички те също служеха във ВМС. Трима от петимата братя са старшини от запаса. Един от братята на майка ми беше морски пехотинец и, разбира се, всички от ВМС не го брояха за нищо. Дядо ми по майчина линия също е бил старшина във Военноморските сили. По време на Втората световна война е участвал в кампанията за изграждане на летища и бази по разни острови. Така че ако съберете времето, прослужено от семейството ми във Военноморските сили, то надхвърля двеста години.
* * *
Във втори клас г-жа Любке раздаде контролно, като един от въпросите беше: „От какво се страхуваш?“ Записах: „Горили и момичета.“ Следващият въпрос беше: „Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?“ — и отговорих с големи, дебели букви: „ЖАБОК“.
В училищната библиотека имаше една книга, наречена „Жабоци и парашути“. Всеки ден от втори до пети клас я вземах. Мислех си, че да си водолаз-жабок е най-страхотното нещо на света. Все още мисля така.
* * *
Винаги казвам, че в училище стигнах само до шести клас. След това се оправях предимно с преписване. В гимназията имах група момичета, които ми правеха домашните преди часа. Тогава вече не се страхувах от тях.
Мислех си: „За какво, по дяволите, ми трябва тригонометрия?“ — както всяко друго хлапе. Затова акцентирах върху спорта и, разбира се, върху извънкласните занимания. Пиене в паркинга и уриниране върху колите на приятелите ми.
Практикувах три спорта — футбол, борба и лакрос[1]. През последните две години от гимназията ми предложиха две пълни стипендии за футбол или лакрос, или за комбинация от двете. Във футбола бях вратар. Държах училищния рекорд с двадесет и седем хванати топки в една игра. Очевидно мачкаха ни. В борбата мачкаха основно мен.
Като тийнейджър реших, че искам да бъда първият офицер от ВМС във фамилията Кейпъл. За момче, растящо по Източния бряг, Военноморската академия от другия край на залива изглеждаше много страхотно с хората, които тичаха натам-насам в белите си униформи. По време на последната си година в гимназията получих номинации от Конгреса и от президента. Очевидно президентът дава по две номинации за всеки щат и аз получих едната само заради историята на семейството.
Но в крайна сметка не ме приеха по различни причини. По време на разговорите с комисията баща ми — Бог да го благослови — им каза, общо взето, да вървят на майната си. Запитаха го каква заплата получава. Баща ми тъкмо беше се уволнил от ВМС и се занимавахме с фермерство, за да си плащаме сметките. Но от чувство на гордост и прочее баща ми отговори:
— Доходите ми не са ваша работа. Те нямат връзка с образованието на сина ми.
Отговориха:
— Но комисията би искала да знае.
— Това не е работа на комисията.
Не получиха тази информация.
Имаше и други фактори. Играл бях в гимназиалния отбор по лакрос и треньорът на военноморския отбор по лакрос се интересуваше от мен. Такива фактори.
С една дума, получих писмо от академията, в което се казваше, че резултатите ми от изпита SAT[2] са твърде ниски. Мисля, че минимумът беше 1200 точки, а аз имах около 1150. Поисках резултатите от изпита SAT за останалите футболисти просто за да видя техните резултати. Не ги получих.
Отказал бях всички спортни стипендии, защото исках назначението към Военноморската академия и му отдавах сто процента сигурност. Ето защо когато дойде отрицателният отговор, другите училища бяха спрели да се интересуват от мен. Всичко или нищо в името на Военноморската академия. Когато ми изпратиха онова писмо, ги пратих по дяволите. Аз така или иначе ще съм водолаз-жабок — просто ще се запиша във ВМС.
* * *
Аз бях почетният новобранец в лагера за базово обучение. Номер едно в малкия клас. За мен той продължи девет седмици, защото ми признаха първоначалното обучение в школата за класиране, иначе би трябвало да е продължавал тринадесет или осемнадесет седмици. По дяволите, когато баща ми се е обучавал, седмиците са били двадесет и четири, убивали са половината от хората и е трябвало всеки да ходи бос в снега. Или поне така казва.
По едно време изпратиха ротата ни при басейна. Имаше един тюлен и един сапьор, които трябваше да ни мотивират за доброволно записване (не че аз се нуждаех от мотивиране) и ни пуснаха филма „Мъже със зелени лица“. Пуснаха го и аз си казах: „А, ето какво искам да правя. Маршируването в тези панталони с широки крачоли не е за мен. Ето това искам.“
След филма човек можеше да се запише за първоначалния тест. Той се състоеше от преплуване на петстотин метра, след това лицеви опори, коремни преси и набиране на лост и пробягване на миля и половина в униформен панталон и обувки за определено време. Записах се и издържах теста. Има различни нива, всички със своите срокове. Ако искате да идете на обучение по подводна диверсия за тюлени, трябва да се справите по-добре. Аз се справих най-добре и можех да се запиша или при тюлените, или при оръжейниците.
Друга приумица на съдбата — човекът от тюлените не присъстваше в деня, когато издържах теста. Винаги съм се ядосвал за това. И така сапьорът ме накара да се запиша в школата за обезвреждане на боеприпаси.
По онова време същата школа караха и няколко тюлени — Блеър Оукс, Грег Филпот и Кърт Камбъл. Доста се сближих с тези жабоци. По онова време тюлените провеждаха една програма „Бозайници“, по линията на която се обучаваха и работеха с морски свинчета и тюлени, истински тюлени. Програмата беше прехвърлена към отдела за обезвреждане на боеприпаси, защото по-добре отговаряла на профила на мисията им. Сега хората, участвали в програмата „Бозайници“, трябваше да преминат обучение по обезвреждане на боеприпаси, за да продължат работата си.
И така, аз се намирах в школата за водолази към отдела за обезвреждане на боеприпаси и си живеех живота. Имах повече енергия от двегодишно дете. Мисля, че през цялото време съм спал не повече от два часа. Побърквах всички. Тюлените ме виждаха да тичам като маниак и ме питаха:
— Какво правиш тук?
— Уча се на разни неща. Живея си живота.
— Не, какво правиш тук? В тази школа? Не ти е тук мястото.
Започнах да загрявам, че бих желал да взривя нещо. Страхотно щеше да бъде. Но обезвреждането на нещо, което може и да гръмне, не ми се струваше разумно. Взрив на място — ето това е разумно за мен. Помислих си: „Тадж Махал. Чудесно. Взрив на място.“
— Не, ние не правим такива неща. Ние обезвреждаме.
Защо? Защо да рискувам живота си, за да обезвреждам проклетото нещо, след като никой не се навърта около него? А нещата са и по-лоши — аз просто стоя и подавам гаечния ключ на тъпия на вид човек, който трябва да обезврежда. Къде е смисълът в това? [В случай че не сте го схванали от контекста, под „взрив на място“ Дан разбира точно това — да взривиш минетчийската мина на място. Не опитвате да я обезвредите; а просто й слагате заряд, детонирате го и унищожавате мината на място. Разбира се, поврежда се конструкцията, към която е закачена, но така е по-безопасно за хората — няма риск от нараняване при опитите за обезопасяване на заряда. Просто го взривяваш и вървиш напред!]
И когато онези ми казаха „Дан, какво правиш тук? Ти имаш прекалено много енергия за такова нещо. От теб ще стане страхотен водолаз. Страхотен тюлен!“, аз за малко не изкрещях, че точно това искам.
Затова постъпих така, както съм постъпвал много пъти при вземане на решения за живота си. Отговорих:
— Да, прави сте. Ще се преместя.
— Не искаш ли да помислиш?
— Не.
И така, поисках да се откажа от тази школа — единственият случай на отказ от училище през целия ми живот, — за да ме прехвърлят за обучение по подводни диверсии за тюлени.
Получих заповед да се явя за следващия клас след около три седмици. Разбира се, вече бях имал възможност да се докосна до мистиката на тюленските екипи, а и имах тлъстини по кръста, та се питах дали наистина мога да го направя, в каква форма трябва да съм и други такива.
Два дни след като получих заповедта, си изкълчих левия глезен. Дадоха ми отпуск по болест почти до деня, в който трябва да се явя за обучение по подводна диверсия. Изпаднах в истинска паника. Мислех си: „Господи, започвам със закъснение. Това не е истина.“
Разговарях с разни надути доктори и специалисти по медицина: „Гипсът трябва да остане, не си движи крака, за да има време да зарасне.“ „Не, трябва да свалиш гипса, за да заздравиш мускулите, които са ти останали на левия глезен, за да можеш да продължиш.“
Когато се махнах оттам, отидох в река Честър и накиснах гипса, докато не падна. Опаковах си чантата, метнах се в пикапа и се отправих за Коронадо, Калифорния.
Стигнах в четвъртък, а обучението започваше в понеделник. Разбира се, глезенът ми съвсем не беше излекуван. Завързах обувката си толкова здраво, че към края на деня ми останаха разкървавени белези от връзките. Това ми беше шината. Бавното тичане приписах на факта, че съм дебел.
Нямах намерение да чакам следващия клас по подводна диверсия. Това беше моят шанс и моята възможност. Не си представях, че може да има друг начин. Моят клас имаше номер 132 и каквото и да става, аз щях да завърша с този клас. И само за това мислех.
Бараките за обучението по подводни диверсии имаха три етажа. Първият е за третата фаза, вторият — за втората, а третият — за първата. Не знам за колко хора беше предназначен третият етаж, но имаше такава блъсканица, че чак хора висяха от прозорците и от балкона. В моята стая имаше седем души на две легла с пружини и три походни легла. До Адската седмица спях на походно легло.
Започнахме със 120 души; накрая завършиха 18, с 16 от класа и двама върнати. В началото на Адската седмица в стаята продължавахме да бъдем седем души. В края останахме двама. Помня как един от по-долните етажи ни попита дали може да се премести при нас. В неговата стая бяха седем души, но остана само той и се чувстваше самотен.
* * *
Съвсем накрая на обучението за подводни диверсии получих интересно писмо — назначение за Военноморската академия. Е, сега всичко се нареждаше. Щях да завърша обучението по подводни диверсии и след това да изпълня първоначалния си план да стана военноморски офицер.
Поисках среща с командира — Том Двете нашивки. Той имаше силен, гърмящ глас като на проповедник от Джорджия.
— Поздравления, синко. Това е голяма чест. Аз самият съм от Военноморската академия и тропам с пръстена си къде ли не, и така нататък и така нататък.
Отговорих:
— След като завърша Военноморската академия очаквам да се върна в екипите и да продължа по пътя си на водолаз.
— Не, не става така.
— Какво искате да кажете?
— Няма да завършиш с класа си — ще напуснеш няколко дни преди края. А за да се върнеш в екипите, ще трябва отново да минеш базовото обучение по подводни диверсии.
Помислих си: „Откачена работа. Да кажеш на едно осемнадесетгодишно момче, което цял живот е искало това и което е издържало дотук, че ще трябва да повтори всичко? Луд ли си? Или може би смяташ мен за луд? Искам да кажа, можеш да ме ритнеш в топките, но няма да стане да се връщам тук втори път за същото.“
Затова отговорих:
— Отказвам се от назначението.
Том Двете нашивки си глътна езика.
— Не можеш да постъпиш така!
— Мога. Отказвам се. Искам назначение в тюленска група.
В този момент поглеждам през залата към инструкторите от третата фаза, до един сержанти, и виждам, че сякаш си казват: „Тоя е окей.“
Но Том Двете нашивки ме преследваше с дни:
— Синко, пропускаш голяма възможност. Сигурен ли си, че така искаш?
Отговарях:
— Вече го сторих. Няма да ходя във Военноморската академия. Могат да ме целунат по задника, а и вие също.
Шибано назначение — не знам дали Том не го е измислил, или пък е било някаква „промяна в политиката“. Не съм проучвал въпроса, пък и не ме интересува. Затворих вратата и повече не погледнах назад. Пътят, по който поех, беше идеален.
* * *
След обучението по подводни диверсии се явих в „ТЮЛЕН-Група 4“. Мечтаех си да ме изпратят където и да е по Източното крайбрежие. Гледах къде ходят групите от Западното крайбрежие — Филипините, Филипините и пак Филипините. А Източното крайбрежие покриваше Централна и Южна Америка и Европа. В началото на осемдесетте години имаше немалко политически проблеми в южните части на континента, а политическите проблеми са равни на намеса. Съединените щати в качеството си на световен полицай не можеха да позволят някой да воюва собствената си война — опази Боже. Ние трябва да идем там и да се погрижим за нещата.
Имах късмет в „ТЮЛЕН-Група 4“. Предположението ми за политическа нестабилност се оказа вярно и така участвах в разни ситуации в Централна и Южна Америка и в Карибите. Получих почетен медал от Антигуа; всъщност получих и медал от ВМС по времето, когато заслужих и първия си тризъбец.
Всъщност точно там исках да се намирам. Ако преди да вляза в групите преливах от енергия, то сега бях напълно неконтролируем. Когато човек завърши базовото обучение по подводни диверсии за тюлени, си мисли: „Лош съм до мозъка на костите си.“ Но то няма нищо общо с онова, което става в групите. Имаш свръхмотивация и фокус и си заедно с други свръхмотивирани хора, до един фокусирани върху общата цел — страхотно е.
Имах късмета да вляза в групите, когато ветерани от Виетнам водеха обучението и участваха в някои от взводовете. Използването на този опит от Виетнам в Централна и Южна Америка спаси живота на много от нас. Помня, че попивах точно тази информация като сюнгер. Исках да знам всичко, което знаеше онзи. Исках да бъда като него и в същото време да съм по-добър.
Именно по тази причина групите са толкова чудесни: „Да, старче, много те обичам, но ще ти наритам задника.“
* * *
Ето какво изживях по време на първия бой. Намирах се при Рио Коко, между Хондурас и Никарагуа. Пресичахме никарагуанската граница с цел наблюдение. Това беше по времето, когато Либия се побъркваше и Рейгън изпращаше бомбардировачи, за да убият Кадафи, когато възникна проблемът с Оливър Норт[3] и т.н.
Интересуваха ни две цели. Първо, един ориентиращ обект точно там, където отивахме. Контрите щяха да включат своите радиопредавания и ориентиращият обект щеше да посочи къде са, за да могат сандинистите да идат и да ги избият. Затова искахме да открием този обект и да го унищожим. Второ, там имаше самолетна писта и целта беше да се разбере какво става там, кой участва, колко души са и други.
Отидохме като съветници, за да покажем на контрите как да разузнаят тези две цели. Имаше няколко елемента на подкрепа — с речни лодки и други, както и въздушна поддръжка. Под това прикритие на супер двойносекретна мисия колкото по-голям ставаше елементът на подкрепа, толкова повече той пречеше на мисията. На всички нас трябваше да помагат четирима души, но в крайна сметка нашият екип започна да оказва подкрепа на хората, които подкрепяха нас.
Както и да е, влязохме, разузнахме си целите, ядохме бръмбари и други и си тръгнахме. Аз бях картечар — можех да нося картечницата и всичките муниции за нея и пак да маневрирам и да се оправям в джунглата така тихо, както някой с истински леко въоръжение. Това ме правеше много удобен, защото носех истинска огнева сила — можех да покривам голямо огнево поле и да избягаме, като аз продължавах да съм толкова прикрит, колкото всеки друг.
Затова се свързахме с нашите хора от контрите и се метнахме в двете гумени лодки. Седях до лоцмана; разбира се, аз исках да карам лодката. Аз исках да правя всичко.
Помня как излезе зората — синя и мъглива. Помня, че сложих картечницата на коленете си и си седях. Лоцманът, който беше от контрите, си караше лодката и аз се излегнах на слънце, за да си почина истински, като най-после имах възможност да дишам с пълни гърди. Докато си на мисия, доста ясно осъзнаваш, че дишането е шумно, и поддържаш тишина, и сега тъкмо се освобождавахме от това.
Случи се така, че докато се прибирахме, няколко сандинисти бяха си тръгнали за дома и пътеките ни се пресякоха. Видяха ни, преди ние да ги видим. Всъщност бяхме свалили гарда. Вече се предполагаше, че не сме в тяхна територия и можехме да си отдъхнем на път за дома. Стана така, че малкият сандинистки патрул организира бърза засада. Първото, което помня, е шум като пукане сякаш от купонджийски бомбички.
Всичко това стана за милисекунди, но в съзнанието ми е доста дълго. Лоцманът понечи да каже нещо и лицето му експлодира. Удариха го в тила. Разбира се, щеше ми се да се пошегувам, например „Аз ли казах нещо, та експлодират?“, но нямаше време. Той се свлече, а аз се размърдах, всъщност паднах от лодката.
Разбира се, тъй като носех картечница и муниции, паднах на дъното с два пъти по-висока скорост от звуковата. Пукането и шумът на извънбордовия двигател заглъхнаха в мига, в който потънах. Значи намирах се под вода, задържах дъх и си мислех дали да не захвърля оръжието и мунициите. Но реших да ходя по дъното като хипопотам.
Когато се показах обратно на повърхността, видях какво е станало. Сандинистите действаха хитро — нагласили се бяха в класическа засада. Удариха ни при един завой на реката, където трябваше да забавим. Аз паднах от лодката, преди тя да стигне завоя, а останалите продължиха. Следователно аз се намирах встрани от огневата линия. Никой не знаеше, че съм там.
Другите тюлени вече бяха започнали да отговарят на стрелбата. Добраха се на по-добри позиции и се измъкваха. Ние се намирахме на разузнавателна мисия — нямахме много муниции, просто искахме да се откачим, да отговорим на стрелбата и да бягаме.
Сандинистите дори не гледаха към мен, а насочваха вниманието си към моите хора. Прицелих се, свалих предпазителя и натиснах спусъка. Картечницата M-60 е за стрелба от рамо и помня как затворът прелетя край ухото ми, удари камерата и нищо не се случи. Но съм сигурен, че онези чуха шума. Стоях във водата до кръста без никакво прикритие. Презаредих и отново почнах да стрелям. По този начин ги притиснахме като в Г-образна засада. Сандинистите бяха притиснати от насрещна стрелба и от стрелба отдясно. През първите няколко секунди ги засипах с двеста куршума. Направо режех дърветата. Моята стрелба ги накара да отидат към моята група, за да може тя да ги очисти.
След всичко това залепихме лодките и се върнахме към границата. Лоцманът на нашата лодка загина, но само толкова. Никой друг не беше дори одраскан.
Иска ми се да кажа, че бях планирал всичко, но падането от лодката беше пълна грешка. И трябваше да направя каквото мога. Това се дължеше изцяло на уроците от тюлените-ветерани от Виетнам. Те бяха истински легенди. Истински завършени неконвенционални воини. Животът им беше неконвенционален, мисловният им процес — също. И така имаш предимство. Черпиш от целия си опит, от детството, когато си тичал натам-насам. От всичко, което върши работа. Но постигаш целта си.
Така стигаме до обучението. Разбира се, необходимо е да се обучаваш, обучаваш и обучаваш, и пак да се обучаваш. Както казва Стария: „Колкото повече се потиш в учението, толкова по-малко ще кървиш в боя.“
Но не ви трябва да се затваряте и да го удряте само на мозъчни упражнения. Обучението освобождава мисълта, дава възможност да се възползва човек от неконвенционалното мислене. Не ви трябва да разчитате на обучението, а на себе си. Колкото по-ясна е главата ви по време на конфликта, толкова по-успешно ще действате, защото ще можете да мислите за други начини да овладеете ситуацията. Можете да черпите от всевъзможни източници. Например: „Помня как като дете заврях онази пиратка в онова гнездо с оси и сега тук можем да направим същото, за да отклоним вниманието.“ Така няма да зациклите на едно място.
Но да се върнем към Рио Коко. В крайна сметка ние пак влязохме, пак се върнахме при ориентиращия обект и извикахме подкрепа от въздуха. Самолетите дойдоха и унищожиха района, а ние го прочистихме, за да е сигурно, че не е останал никой. Обектът падна и контрите получиха информация за това кой идва и си отива от летището. Мисиите ни бяха завършени, а и аз бях опознал вкуса на нашата работа. От този момент нещата ескалираха, в смисъл че се опитвах да се захващам с още повече неща. Станах адреналиноман, трябваше да разбера какво става там, от другата страна, кой участва и така преминавам към Дик и неговата организация.
* * *
В екипите се опитвах да бъда най-бърз, най-силен, най-шумен, най-голям пияч и най-готин. Стана така, че се натъкнах на хора, още по-арогантни и от мен, а аз бях готов да ги гътна. Разбира се, плашеха ме до посиране. Това бяха дългокосите бързаци от другата страна на улицата, от „ТЮЛЕН-Група Ш-ш-ш“. Аз бях в „ТЮЛЕН-Група 4“ и имах няколко срещи с хора от „ТЮЛЕН-Група Ш-ш-ш“, а после работих с някои от инструкторите им, а по-късно и с някои хора от щурмовата им група. [Какво е „ТЮЛЕН-Група Ш-ш-ш“, питате? Е, това е още малко от хумора на Дан. Иска да каже „ТЮЛЕН-Група 6“, но се подиграва с тайнствеността ни.]
Не помня първата среща с Дик, но всеки път присъствието му ме изпълваше със страхопочитание. Той беше Мъжът. Ако изпия няколко напитки и той е наоколо, мисля, че го притеснявам, защото имам толкова голямо мнение за него.
Помня Дик от времето, когато буйстваше и предстоеше да създаде „Червената клетка“. Това е 1984 г. През 1985 все още бях шибан новак в групите. Говорих с момчетата и ме представиха на Дик, което е било голяма чест, както разбирам сега. Аз стоях настрани, защото смятах, че хората са пълни с толкова много говежди лайна, а и че действията казват повече от думите. Докато се усетя, получих покана за разговор за „ТЮЛЕН-Група Ш-ш-ш“. И пак докато се усетя, получих заповед да се явя в „Червената клетка“, за която нямах никаква представа.
Отначало изпитвах съкрушително притеснение. Прекарал бях две години в „ТЮЛЕН-Група 4“ и бях голяма риба в малък вир, а сега се връщах назад, към малката риба в големия вир. Първият ми ден приличаше съвсем на първия ден в „ТЮЛЕН-Група 4“. Не става въпрос за това, че човек се страхува, а за това как се владее. Аз отидох и започнах да се приспособявам.
* * *
Казах по-горе, че работата в екип ми е спасила живота. Ето какво стана.
Изпълнявахме скок от голяма височина с високо отваряне на парашута. Провеждахме обучение в пустинята на Аризона посред нощ. Бях се запознал с Лора, която ми е годеница, и си прекарвах добре в нейната компания, когато ми се обадиха момчетата и питаха:
— Къде си? Готови сме за тръгване.
Искам да знаете, че това е единственото ми закъснение за мисия.
Аз бях командир на група и винаги свиквах момчетата за вдъхновяващ разговор преди тръгване. Затова онази вечер им казах:
— Току-що правих най-страхотния секс през живота си и както казва Джеронимо[4], „днес е хубав ден за умиране“.
Всички ме изгледаха, сякаш за да питат: „Какво говори този, по дяволите?“
Но честно, това ми дойде наум.
Всичко започна чудесно. Излетяхме с няколко момчета от разни поделения, от сухопътната армия и други, и аз подредих всички и изскочихме през рампата. Групата изглеждаше красива, истински плътна. Дотук добре.
След това чувам по радиото:
— Един е изостанал на триста метра.
Не знаех дали е от моите момчета или не, но не можех да го оставя назад. Изостанах, за да видя какво може да се направи. Всъщност така нямаше да кацнем на целта. Обадих се, за да кажа, че аз поемам водачеството. Щяхме да кацнем шест мили преди целта и се налагаше да тичаме през пустинята. Без оборудване, само с автомати. Ризо тичаше най-бавно от всички. Казаха му:
— Ризо, ти ще ни водиш през пустинята колкото можеш по-бързо.
[Позволете да обясня, ако сте объркани. Като се придържа към изостаналия на триста метра парашутист, целият екип би се приземил на шест мили преди зоната за кацане, или целта. Вместо да летят с парашутите по целия път, те ще трябва да тичат шестте мили в пустинята, за да стигнат до първоначалната зона за кацане. Забавят ли се още, ще се отдалечат още повече от целта. Най-доброто, което Дан можеше да направи, е да сложи най-бавния да води през пустинята, като се надява, че изостаналият ще настигне групата.]
Затова, след като се обадих по радиото до всички, оставих онзи зад нас да си лети в забрава; нямаше с какво да му помогна. Той беше от сухопътната армия; забравил да каже, че за първи път прави такъв скок нощем със снаряжение за пълномащабно учение. Е, поне не забрави да си отвори парашута.
След това изгря луната и стана истински красиво. Огледах се назад, за да проверя дали групата е компактна. Помня, че се обърнах за последен завой, луната осветяваше парашутите и си помислих, че тази сцена би била страхотна за някой филм. Шестнадесет души кацат в единия край на футболно игрище. Ще можем да хвърлим боклуците от себе си и да си изпълним задачата.
Като завих, за да се обърна с лице напред, видях пред себе си жици за високо напрежение. Стиснах спирачните въжета и ги смъкнах рязко под задника си. Така парашутът ми загуби възможност да лети напред, а въжетата ме пернаха по задника. Имах чувството, че ме бият отзад с дръжка за метла. Пуснах въжетата за управление и стиснах с ръка микрофона, за да предупредя всички да направят завой.
Впрочем, след като блокираш този вид парашут и пуснеш спирачните въжета, той скача нагоре със скорост до четиридесет мили в час. Но нямаше проблем — тъкмо бях погледнал висотомера си и знаех, че имам поне още тридесетина метра, преди да кацна на земята. Нещата не изглеждаха чак толкова зле. Всички щяха да кацнат в плътна група и аз щях да се намирам на десетина-двадесет метра напред. Трябваше да им укажа посоката. Посегнах за микрофона и погледнах назад, за да съм сигурен, че ще ги насоча правилно. Погледнах жиците и прошепнах:
— Ха, не ме закачихте, копелета.
След това се обърнах напред и включих микрофона. В този момент скоростта ми беше към двадесет-тридесет мили в час. И точно тогава ударих стълба и втората група жици.
Много болезнено беше. Искам да кажа, че ме жилна доста зле.
Тук вече нещата стават малко мъгляви, но помня, че парашутът докосна жиците и се стопи по тях. Знаех, че ако срежа въжетата, нямаше да мога да отворя резервния си парашут през оставащите тридесет метра до земята. Затова реших да го дръпна рязко от жиците, за да може да се напълни с въздух, преди да кацна. Е, не стана точно така. Част от него — тази, дето гореше — така и не се напълни с въздух. От мястото, където подметките ми се отпечатаха върху стълба, до мястото на кацане имаше двадесетина метра. Преминах ги в свободно падане.
Аз се намирах най-ниско в групата и момчетата прелетяха над жиците и кацнаха в малък, спретнат кръг. Това се случи посред нощ, към два-три часа, и не бяха видели какво стана с мен. Но пък не усетиха маниашката ми енергия и започнаха да се питат: „Къде е Дан?“ Не с паника, а просто „Къде е този майкоосквернител?“ Приземили се бяхме толкова назад от целта, че попаднахме сред стадо крави, които по някаква причина се навъртаха около жиците за високо напрежение. И сега, след като ги изплашихме до посиране, те започнаха да мучат, аз седях на земята и крещях за помощ, но никой не можеше да ме чуе с разбитото лице, защото гласът ми не се различаваше сред мученето на кравите.
Закараха ме в медицинския център в Тъксън за по-малко от час, след като се приземих — близо сто мили за по-малко от час. Оня от сухоземната армия, който беше оплескал всичко, се обади до аварийната служба, която ме изведе оттам.
Е, това е безславният разказ за парашута.
* * *
Струва ми се, че най-големият проблем в света на бизнеса е, че той се ръководи от хора, които не могат да правят онова, което твърдят, че могат. Не съм виждал много умни шефове — хора, които могат да преценят кой ги поддържа, кои са по-низшите ръководители и прочее, и да ги сплотят и мотивират.
Ето това Дик вършеше добре. Оглеждаше всички, забелязваше различните им силни страни и възможности и ги изкарваше наяве. Даваше ни възможност да вършим повече, отколкото изобщо сме мислили, че можем.
* * *
Невъзможно е да ме победите. Просто няма да можете да ми надвиете. И според мен хората в света на бизнеса не са свикнали с това — другите да им казват истината, да поемат водачеството, да бъдат открити и явно откровени.
Има една стара поговорка: прави каквото трябва и не се страхувай от никого. Да, аз се натъквам на проблеми от време на време, но не е възможно да ми надвиете. Винаги излизам отгоре, и то по причина на опита си от екипите. Не ме е страх от никого. Няма причина за това.
Работил съм в организация и с човек, който ме е учил, че не мога да приемам ограничения. Човек е способен да върши много повече, отколкото смята, че може.
Когато ми се обадиха за работата при Хенри Кисинджър, стоях в снега почти час и половина само по боксерки. И онзи така и не разбра за това. Трябваше да изляза, защото бебетата плачеха. Иначе нямаше да мога да говоря с човека, без да се чува пищенето. Дъщеря ми, Сидни, не беше спала цяла нощ, никнеха й зъби и затова я държах в опит да я накарам да замълчи, когато телефонът иззвъня.
Човекът от другия край на линията каза:
— Може ли да говоря с Томас Капел?
Първо, нарече ме Томас, а сбърка и фамилното ми име, Кейпъл, от което разбрах, че не се познаваме и нямам представа кой е. Затова отговорих:
— Да, на телефона е Томас Капел — и наблегнах на фамилното си име, сякаш за да опитам да го накарам да разбере що за задник е.
Той отговори:
— Аз съм директорът на охраната на Хенри Кисинджър и се питах дали можем да поговорим с вас за една работа тук.
Казах:
— Изчакайте малко, моля.
Подадох бебето на тогавашната си жена, стиснах слушалката и излязох навън. Намирахме се в Аспен, Колорадо, посред зимата и стоях в снега по боксерки, за да говорим повече от час. Получих работата.
Когато бях дете, се прибирах вкъщи, майка ми ме виждаше и казваше:
— О, Господи, пак кръв. Къде се поряза?
Отговарях искрено:
— Ами не знам.
Баща ми винаги казваше за мен:
— Никакви усещания, никакво чувство.
Но според мен това е доста вярно в известна степен, защото аз просто не обръщам внимание на болката.
Така че това не ми е от базовото обучение по подводни диверсии или от екипите, или пък от наученото от Дик. Според мен човек се ражда така. Но влиянието на всички тези неща определено канализира това качество, разви го в правилна посока и го превърна в средство, което мога да ползвам.
Имам две деца — Хари, на шест години, и Сидни, която е на четири. Като ги гледам, виждам, че Сидни има този стремеж, а Хари го няма или не е същото. Хари е най-страхотното момче на света. Обичам го до смърт. Чудесно дете е. Много е замислен и чувствителен. И постоянно преговаря за нещо. Според мен от него ще излезе фантастичен адвокат. Винаги търси мотива.
Ето как изрази това Дик онзи ден по своя красноречив начин.
Каза:
— Лайната летят към децата ти и Хари ги гълта, задържа ги и те го притесняват. Докато Сидни веднага ги изплюва. И като го прави, се прицелва.
Ето една случка, от която ще разберете какво имам предвид. Един ден на двора Хари извади един охлюв от черупката. Лора го видя и каза:
— Хари, знаеш ли, че така убиваш охлюва?
Изражението на лицето му сякаш говореше: „Господи, бедният охлюв. Не исках да го убивам.“
Сидни изобщо не се интересуваше от охлюви, но чу всичко и започна да търси охлюви, за да ги убива. Сидни е от децата, които стоят разтреперани във водата, с посинели устни и като им кажете, че водата е много студена, отговарят:
— Да, и какво? Ще ме оставите ли да плувам още?
Определено е като мен.
По-горе стана дума за дядо ми по майчина линия — онзи, който е участвал в изграждането на летища и бази по островите. Като бях на девет-десет години, един ден се покатерих на тавана в неговата къща и намерих стария му куфар. Отворих го и там намерих униформите, медалите и пакета писма между дядо ми и баба ми. И снимки. Разбира се, попитах дядо си за тези неща и разказите започнаха. Очите ми сигурно са станали големи като топки за голф. Мислех си, че всичко това е страхотно.
Затова взех униформите и медалите на дядо си и на баща си, както и моите и ги сложих в куфар, за да ги открият моите деца. Мислех си, че Хари ще последва традицията на семейство Кейпъл — службата във ВМС, тюлените и всичко останало, — но май това не е за него. Може би това е за Сидни. И то е страхотно.