Стив Бери
Загадката Колумб (76)

75

Але беше мокра, мрачна и ядосана. На Саймън. На себе си. Беше действала като пълна идиотка, позволявайки на други хора да се възползват от гнева и илюзиите, които беше хранила.

— Кой сте вие? — попита тя мъжа, който беше хвърлил пистолета във водата.

— Казвам се Франк Кларк и съм полковник на местните марони. Тази земя ни принадлежи съгласно клаузите на специален договор, а това означава, че аз отговарям за нея. Вие коя сте?

— Але Бекет.

— Човекът, който се е появил тук преди шейсет години, е моят дядо — Марк Идън Крос — обади се баща й. — Нейният прадядо. Той ви е казал истината, че изпълнява изключително важно задължение.

— Доколкото съм информиран, той е прекарал дълго време в Ямайка и е опознал мароните по начин, достъпен само за шепа чужденци. Ние сме му предложили това място за светилище и той го е одобрил. — Кларк махна към спокойните води на езерото. — Тази яма е запълнена с тиня преди много години. Дълбока и хлъзгава. Виждате камъните, които са разпръснати по дъното. Някои от тях са номерирани лично от Крос. Такова било неговото желание. Водата и тинята на това езеро служили на мароните в продължение на столетия. А сега служат на евреите. Само левитът може да направи следващата крачка.

Але не беше сигурна, че го разбира. Останалите — също.

— Видяхте как пистолетът легна на дъното — продължи Франк. — Ако не бъде разбъркана, тинята със сигурност ще го издържи. Неномерираните камъни почиват върху твърда скала и не могат да потънат. Но другите — онези с номерата, практически плават върху тинята. Единственият начин да се стигне до скалата отвъд езерото е да се стъпва върху точно определени камъни.

— А какво ще ни попречи, ако решим да преплуваме? — обади се Закария.

— Водата е прекалено плитка, за да го направите без лодка или сал, а тук такива неща няма. Всеки, който опита да прекоси езерото по друг начин, е обречен на смърт. Това е обещанието, което сме дали на левита. Трима души са се опитали да преминат оттатък през последните шейсет години. Телата им са тук, под тинята. След тях дълго време не е имало подобни опити.

— Това е лудост! — отсече Але.

— Такова беше желанието на прадядо ви. Той лично е измислил тези препятствия.

— А как да бъдем сигурни, че казвате истината?

— Имате само моята дума — сви рамене Кларк. — Но той е дал да се разбере, че някой ден тук ще се появи друг левит, който ще знае как точно да премине оттатък.

— И какво всъщност има там? — попита Бене.

Тя също искаше да получи отговор на този въпрос.

— Онова, което търси левитът.

Але забеляза, че Саймън мисли напрегнато. В Прага му беше разказала всичко, което си спомняше за посланието на прадядо й, оставено в ковчега. Включително пет цифри: 3, 74, 5, 86, 19. Баща й също беше запознат с тях.

— Аз знам пътя — обяви Саймън. — Поемам предизвикателството.

Кларк се отдръпна от брега и небрежно размаха втория пистолет.

— Успехът ви ще докаже, че именно вие сте левитът — промърмори той.

Закария беше сигурен в правотата си. Ключът се криеше в числата, които му беше казала Але. 3, 74, 5, 86, 19.

По време на полета беше размишлявал върху тях и бе успял да открие някои доста необичайни неща. Първите три числа, 374, отговаряха на годините на съществуването на Първия храм, разрушен от вавилонците. А вторите три — 586, показваха продължителността на живота на Втория до унищожаването му от римляните. Това не можеше да са съвпадения. Явно Крос нарочно ги беше избрал. Но последното число? 19?

За него нямаше никаква представа. Въпреки това беше убеден, че те ще го преведат през езерото. Нямаше друга причина да бъдат включени в посланието на възрастния левит. Крос беше направил и още нещо.

— Спомнете си посланието на Абирам Сейган — извика той. — Големът ще ни помогне да запазим нашата тайна на свещено за евреите място. Големът е митично създание, направено от пръст с помощта на огън, вода и въздух. Именно това, на което се натъкваме тук. Това езеро е голем.

— Защо го наводнихте? — попита Сейган, обръщайки се към Франк.

— По принцип то винаги е влажно, благодарение на дъждовните води. Но за това предизвикателство трябва по-дълбока вода. Заповядах да разрушат бента в момента, в който разбрах, че Бене е тръгнал насам. Този бент сме го построили ние. Ако тази нощ се провалите, ще го построим отново и ще чакаме появата на истинския левит.

— Защо го правиш? — попита Бене. — Не е ли прекалено? Предпазни мерки срещу някакви чужденци?

— Вече споменах, че ти не ни разбираш, Бене. Мароните винаги са били чужденци, докарани тук оковани с вериги. Ние избягахме в планините, за да бъдем свободни. Евреите са като нас. И тях никъде не са ги приемали. Мнозина от нас още помнят какво са направили за мароните в промеждутъка между двете войни. Това е нашият начин да им се отблагодарим.

Закария чу достатъчно.

— Ще отидеш ти! — обърна се той и заби пръст в гърдите на Роча. — Аз ще ти показвам пътя.

Веднага долови разбирането в очите на сътрудника си.

— Не се безпокой. Знам какво правя.

— В такъв случай защо не отидеш ти? — подхвърли Сейган.

— И да те оставя тук? Няма да стане.

Саймън се надяваше, че след като преодолее препятствието, Франк Кларк ще бъде убеден, че именно той е левитът, който има права върху скритото съкровище. И тогава може би ще реши да се разправи с Роу, Але и Сейган, свършвайки мръсната работа вместо него.

— Всичко ще бъде наред — обърна се той към Роча. — Знам пътя.

Роча кимна в знак на съгласие и пристъпи към ръба на скалата. Спокойната вода отразяваше кървавочервените пламъци на факлите. Под повърхността й ясно се виждаха половин дузина немаркирани камъни, разпръснати на около метър един от друг. Роча протегна крак и стъпи на най-близкия от тях. Водата едва покри глезена му. Той кимна, за да потвърди стабилността, и продължи напред, стъпвайки върху останалите немаркирани камъни. После изведнъж спря.

— Пред мен виждам пет маркирани камъка — извика той. — Числата върху тях са девет, трийсет и пет, седемдесет и две, три и двайсет и четири.

Закария с мъка прикри тържествуващата си усмивка. Отново се беше оказал прав.

— Този с тройката е сигурен — извика в отговор той.

Роча предпазливо протегна крак, стъпи върху обозначения камък и кимна. Системата започваше да се изяснява.

Няколко немаркирани камъка, след това серия от маркирани. Номер 74 се оказа стабилен, както беше очаквал. 5 и 86 след него също предложиха сигурна опора. В момента Роча се намираше на двайсетина метра от отсрещния бряг и започна да изброява числата от новата поредица пред себе си. Закария го увери, че 19 е безопасен и отново се оказа прав. Роча все още беше далеч от брега. До там оставаха около десетина метра.

— Виждам една последна поредица от маркирани камъни — извика той. — Двайсет на брой, плюс множество немаркирани. Няма начин да стигна до тях.

Последна поредица? Но посланието съдържаше само пет числа.

— Можеш ли да стигнеш до брега? — извика той.

— Не — поклати глава Роча. — Много е далеч.

Закария се обърна към Том Сейган, който го изгледа хладно. След разкритията на Кларк той беше запазил мълчание, позволявайки единствено на Але да му се противопостави. Мръсник! Очевидно разполагаше с още детайли, които не беше споделил с дъщеря си. А сега мълчеше и чакаше да провери дали е бил прав.

Роча не знаеше, че следващият избор ще бъде произволен. Това можеше да знае само Сейган, но бившият репортер положително не се интересуваше дали Роча ще умре. Напротив, много по-вероятно беше да желае смъртта му.

— Кажи ми кои числа виждаш! — извика през езерото Закария.

Роча започна да оглежда маркираните камъни, мърморейки под носа си.

— Трийсет и четири! — добави на висок глас Закария.

Роча не се поколеба. Досега шефът му не беше допуснал грешка. Стъпи върху камъка с единия си крак, а след това и с другия. И започна да потъва.

Обзе го паника. Размаха ръце, опитвайки да запази равновесие. После опита да скочи на следващия камък, но тинята около глезените му го държеше здраво.

Докато другите осъзнаваха какво се случва пред очите им, Закария пристъпи към Франк Кларк и заби лакът в слънчевия му сплит. По-възрастният мъж се преви на две, въздухът напусна дробовете му със силно свистене. Роу понечи да се приближи, но Закария изтръгна пистолета от десницата на Кларк и го насочи в гърдите на врага си.

— Назад, Бене! — изръмжа той. — В противен случай ще те гръмна!

Махна с пистолета към Сейган и Але да се приближат до Роу, а след това им направи знак да отстъпят назад. Обърна се към Кларк и кимна към останалите. Искаше да бъдат заедно, за да може да ги наблюдава.

— Помощ, господин Саймън! — изкрещя Роча. — Пратете някой да ме измъкне!

Беше изключено. Поне за момента. Ситуацията беше овладяна и Закария нямаше никакви намерения да я променя. Освен това знаеше по-сигурен начин да се прехвърли оттатък. Роча потъваше бързо. Нищо не можеше да го спре. Тинята вече стигаше до гърдите му. Кларк бавно се изправи.

— Господин Саймън! — изкрещя Роча. — Помогнете ми!

— Ще го оставиш да умре, а? — подхвърли Сейган.

— Точно това мисля да направя.

— Ти наистина си чудовище! — изсъска Але.

— Аз съм боец и имам мисия. Едва ли ще ме разбереш.

— Помощ! — проплака Роча. — Няма ли кой да ми помогне?

— Стой, без да мърдаш! — извика в отговор Сейган.

Но това беше по-лесно да се каже, отколкото да бъде изпълнено. Вече беше твърде късно. Роча изчезна. Върху огледалната повърхност на езерото се появиха концентрични кръгове, които бързо се стопиха. След броени секунди нищо не показваше, че под водата е изчезнал човек. Езерото замръзна в някаква фантастична нереалност.

— Ясно е, че ти не си левитът — обади се Кларк.

Закария насочи пистолета в гърдите на Сейган.

— Ти знаеш шестото число! — изръмжа той.

Не получи отговор.

— Но никога няма да ми го кажеш, нали? Затова следващия опит ще направи дъщеря ти!

— Как ли пък не! — тръсна глава Але.

Той зареди пистолета, прицели се и натисна спусъка.