Стив Бери
Загадката Колумб (22)

21

Але гледаше как Миднайт спира колата, а Брайън се приближава към нея.

— Излизай! — заповяда той.

Тя поклати глава. Миднайт изключи двигателя и изскочи навън, оставяйки фаровете да светят. Брайън отвори вратата.

Тя се плъзна в обратна посока.

— Не ме докосвай! Ще викам! Приближиш ли се, ще викам!

Мъжът се спря на място и се наведе, за да вижда лицето й. Миднайт направи същото.

— Обясни й! — заповяда през рамо Брайън.

— Казаха ми да те убия.

Беше срещала този човек почти всеки ден по време на едномесечния си престой във Виена, но за пръв път чуваше гласа му.

— Кой? — попита тя.

— Саймън предал заповедта на Роча. Искат да изчезнеш. Няма никакъв полет за Флорида. Поне за теб.

И двамата я гледаха загрижено.

— Казах ти, че си загазила — добави Брайън. — Саймън приключи с теб в момента, в който получи съгласието на баща ти. Ти вече не си му нужна.

— Не ти вярвам.

— Слушай ме внимателно — въздъхна той. — Излагам се на огромен риск, като споделям с теб, че имам очи и уши в лагера на Саймън. Този човек тук залага живота си, за да спаси твоя. Би трябвало да си поне малко благодарна.

— А защо го правите?

Тя остана на мястото си в дъното на купето, на около метър от отворената врата. Даваше си сметка, че нищо повече не може да направи. Вратата зад гърба й най-вероятно беше заключена. Беше сама в гората, оставена на милостта им.

— Чуй ме, Але — тръсна глава Брайън. — Ако не бях аз, вече щеше да си мъртва. Аз организирах да те докарат тук. А Миднайт…

— Това ли е истинското ти име? — обърна се към чернокожия Але. — Мислех, че само Роча те нарича така.

— Получих този прякор още като дете — сви рамене той.

— Ти ме опипваше! — обвинително рече Але.

— Роча щеше да се ядоса, ако не бях го направил. Просто играех ролята, която ми бяха определили. Като теб, госпожичке.

— Значи ти си казал на Брайън какво става — най-сетне включи тя.

— Да, мадам — кимна Миднайт. — Това ми е работата.

— Излез — повтори Брайън.

Тя поклати глава, без да помръдне. Той въздъхна, изправи гръб и в ръката му се появи пистолет.

— Измъквай жалкия си задник от колата! Веднага! Не се ли подчиниш, ще използваме сила! — Дулото на пистолета се насочи в нея. — Имай предвид, че съвсем не ми е до шеги!

Тя замръзна. Мозъкът й блокира. Никога през живота си не беше виждала дулото на пистолет, насочен в гърдите й. Плъзна се по посока на отворената врата.

— Късно е, уморен съм, а ни чака дълго пътуване — добави с лека въздишка той.

— Къде отиваме?

— На място, където ще бъдеш мъртва, поне за Саймън. А Миднайт ще се върне да докладва, че вече не дишаш.

— Защо Закария иска смъртта ми?

— Защото този човек си играе с теб вече седмици наред, малка госпожичке — обади се Миднайт. — Говори ти това, което искаш да чуеш, а ти вярваш на всяка негова дума. Но вече получи всичко, което искаше от теб, и ти се превръщаш в пречка за него.

— Какво иска той?

— Да води баща ти за носа — отвърна Брайън. — Интересува го единствено пакетът в ковчега на дядо ти. А ти му помогна да се сдобие с него.

Але все още не беше готова да приеме, че Закария би й причинил зло.

— А вие защо сте толкова загрижени за съдбата ми? — попита тя, залепила гръб за седалката.

Брайън направи крачка напред. Пистолетът остана в ръката му.

— Имам новина за теб — обяви той. — Изобщо не съм загрижен за съдбата ти. Интересува ме това, което знаеш. Но спасих живота ти за разлика от великия ти благодетел.

— И затова трябва да съм ти благодарна, така ли?

Той поклати глава и отново насочи оръжието си в нея.

— Имаш ли представа колко неприятности ми причиняваш?

Тя направи върховни усилия да овладее паниката, която я обземаше. Понечи отново да се отдръпне назад, но осъзна, че това няма да й помогне.

— Ще се подчиниш ли? — попита Брайън и в наблюдателните му очи проблесна надежда.

— Мисля, че нямам друг избор.

Мъжът се обърна към Миднайт.

— Върни се да докладваш, че е мъртва — заповяда той. — И си отваряй очите. Имам предчувствието, че около теб ще се случат много неща.

Миднайт кимна и протегна, ръка към шофьорската врата.

— Ще се наложи най-после да слезеш от тази кола — подхвърли й Брайън.

Тя мълчаливо се подчини. Капакът на багажника отскочи. Брайън извади сака й и го хвърли на земята. Миднайт седна зад волана и потегли, отнасяйки цялата светлина със себе си. Двамата останаха сами в студения мрак. Гората наоколо тънеше в дълбока тишина.

— Време е да тръгваме — обади се той и се насочи към колата си, като нарочно не се наведе да вдигне сака.

Тя го направи вместо него и мълчаливо го последва.