Стив Бери
Загадката Колумб (37)

36

Але влезе в катедралата и почти веднага видя Закария, който стоеше на петдесетина метра от нея. Тръгна към него.

Облечен безупречно както винаги, висок и изправен, без следа от загриженост върху изпитото лице с добре поддържана брадичка, той стоеше точно в средата на пътеката. Але спря на няколко крачки от него.

— Добре ли си? — посрещна я с въпрос Закария.

— Защо искаше да ме убиеш?

— Така ли ти казаха? Че аз искам да те убия?

— Твоят човек ме закара в някаква гора със заповед да ме ликвидира.

— Той не работеше за мен, Але — поклати глава Саймън. — Беше човек на Брайън Джеймисън и е шпионирал за него. Вчера е избягал от имението ми.

Тя знаеше, че това отговаря на истината, но нямаше представа как го е научил този човек.

— Тук съм заради баща ти — добави Закария. — Той не спази ангажиментите, които пое във Флорида, и настоя за тази среща. Вчера ми звънна работодателят на Джеймисън, за да ме уведоми, че си в техни ръце. Чрез теб искат да стигнат до мен, затова и са те излъгали.

— За кого работи Брайън?

— За човек на име Бене Роу, с когото не би трябвало да имам нищо общо. Но го направих, защото той те постави в опасно положение.

— Къде е Роча?

— Знам, че си разстроена след онази постановка. Бъди сигурна, че Роча ще си получи заслуженото. Но баща ти реагира именно благодарение на нея.

Това също беше вярно.

— Няколко пъти ти споменах, че има хора, които правят всичко възможно да попречат на моите проучвания. Бене Роу и Джеймисън са между тях и непрекъснато се намесвате…

— Видях всичко, което се случи във Флорида, когато подгони баща ми — прекъсна го Але.

— Видя ли?

— Всичко бе заснето с камера.

— Нямах друг избор. Бях принуден да се конфронтирам с него. После той пожела да се срещнем тук и аз приех.

— Къде е той? — пожела да узнае тя.

— Тук.

Тя се обърна, Закария също.

Баща й стоеше на няколко крачки от тях.

 

 

Том огледа дъщеря си. Тъмната й коса беше по-дълга, отколкото я помнеше, но все така вълниста. От него беше наследила смуглата кожа, чипия нос, високите скули със заоблена брадичка и стегнатата фигура, но кафявите очи бяха на майка й. И тя като него предпочиташе да не носи очила или бижута. Беше облечена с дънки, поло и ниски обувки. Също като майка си.

— Господин Сейган, ето я тук — обади се Саймън. — Аз изпълних обещанието си. Бихте ли ми предали онова, което е мое?

Том се обърна към Але.

— Добре ли си?

Тя мълчаливо кимна. Двамата със Саймън бяха дошли поотделно, но разговаряха помежду си като стари познати и това беше притеснително.

— Искам онова, което е у вас, господин Сейган — настоя Саймън.

— И какво ще направите, ако не го получите?

— Дъщеря ви е тук, както обещах. Защо не приключим сделката?

Нещо не беше наред. Нищо в поведението на Але не показваше емоциите, които би трябвало да изпитва всяка жена, подложена на унижения от непознати. Погледна я в очите с надеждата да получи отговор на подозренията си, но лицето й остана непроницаемо.

— Дай му каквото иска — обади се най-после тя.

— Дядо ти едва ли би останал доволен.

— Откъде знаеш?

— Прочетох съдържанието на онова, което беше в гроба.

В очите й проблесна любопитство, но той не й предложи повече подробности. Вместо това извади от джоба си прегънат лист хартия и го подаде на Саймън.

— Ето го. Една бележка, предназначена за мен.

Докато Саймън четеше, той не сваляше поглед от Але, която очевидно се чувстваше неудобно.

— И това е всичко, така ли? — вдигна глава Саймън.

— Абирам не беше многословен. За него е равносилно на дълъг разговор. От бележката му вероятно разбирате, че ролята му на левит е била тайна за мен. Сега явно трябва аз да я поема.

— Във Флорида вече ти казах, че не си достоен дори да изричаш тази дума — заряза официалностите Саймън.

— Приключихме ли?

— Да — кимна Закария. — Вече спокойно можеш да довършиш онова, което беше намислил в дома на баща си.

Том с мъка удържа желанието си да забие юмрук в лицето на мръсника.

— Бях намислил да те застрелям — сухо му напомни той.

— Има и още нещо, което би трябвало да знаеш — намръщено го погледна Саймън. — Нещо, което дъщеря ти вероятно няма да сподели с теб. Тя не беше отвлечена, или поне не от мен. Участието й в онзи цирк, който имаше възможност да наблюдаваш, беше абсолютно доброволно.

Том стисна зъби и си напомни да запази спокойствие.

— Кажи му — обърна се към Але Саймън. — Истината винаги помага.

Але мълчеше, но личеше, че е изненадана от изявлението му.

— Споменавам това, защото вчера тя действително беше отвлечена — добави той. — А сега е свободна благодарение на мен.

— Аз пък чух друго — поклати глава Але. — Че именно ти се готвиш да ме убиеш.

— Мога да те уверя, че това го искаха други хора — отвърна Саймън и се обърна към Том. — Нейните похитители работят за един мой делови партньор, който очевидно е решил да промени отношенията помежду ни. Аз се намесих навреме и успях да сключа сделка за освобождаването й. Казвам това, защото тук току-що се появи човекът, който я отвлече.

Але рязко се завъртя. Брайън стоеше в другия край на пътеката въпреки обещанието да чака отвън. Поредната лъжа.

— Той не е мой приятел, но не е и ваш — добави Саймън. — Желая ви всичко хубаво.

— Идвам с теб! — отсече Але.

— Баща ти няма да позволи. Говори с него. Опитай се да изясниш всичко, което стои между вас.

В душата й потръпна страх. Никога не се беше чувствала по този начин.

— Защо ме предаде?

— Истината е хубаво нещо — отвърна Саймън, без да сваля поглед от лицето на Том. — Нали така, господин Сейган?

— Предполагам, че сам ще се увериш в това.

Закария им обърна гръб и закрачи към Брайън Джеймисън. Бележката, взета от Том, изчезна в джоба на панталона му.

— Получи ли каквото искаше? — попита Брайън.

— Тайна. Между твоя шеф и мен.

— Значи просто си тръгваш, така ли? Ще ги оставиш на мира? Тоест в моите ръце?

— Не съвсем — отвърна Саймън и се обърна да погледне Том Сейган и дъщеря му.

 

 

Том наблюдаваше тази сцена от трийсетина метра разстояние.

— Истина ли е това, което твърди той?

Але не отговори, но по лицето й се четяха страх и несигурност. Той се разтревожи.

— Онзи човек се казва Брайън Джеймисън — промълви тя. — Вчера той наистина ме отвлече. Може би Закария казва истината за него.

Мъжът тръгна към тях, а Саймън излезе навън.

Слава богу, че той се беше подготвил.

— Да вървим.

— Къде?

— По-далеч от тук.

Поведе я към решетъчната врата за катакомбите. Билети вече не се издаваха. Ина обаче му беше уредила частна обиколка след работното време. Вече беше разговарял със служителката, която ги очакваше и им махна да влизат. Кос поглед през рамо го увери, че мъжът на име Брайън бърза след тях. Том спря там, където свършваха плочките и започваха каменните стълби, после затръшна вратата. Езичето на ключалката звучно изщрака. Още при появата си в катедралата преди два часа беше забелязал, че тази врата може да се отвори само с ключ. Изненаданата служителка положително го държеше в джоба си, но забавянето с минута-две би трябвало да е достатъчно, за да изчезнат.

До този момент беше сигурен, че основният му враг е Саймън. Сега се появи нова заплаха.

— Върви след мен — подхвърли на Але той.

Двамата бързо се спуснаха по стъпалата, които водеха към криптата.

 

 

Спрял на входа, Закария видя как Але и баща й влизат в катакомбите. Сейган затръшна вратата и Джеймисън беше принуден да спре. В момента служителката ровеше из джобовете си за ключа. Какво ли още е измислил Роу, запита се той. Беше компрометирал Але напълно съзнателно, защото искаше да тръгне с баща си. Което щеше да позволи на Роча да се разправи с тях наведнъж. Разбира се, ако бяха напуснали катедралата през главния портал.

Обаче се случи друго.

Какво му беше казал Сейган за истината?

Предполагам, че сам ще се увериш в това.

Нещо не беше наред. Той излезе навън, засече Роча и му направи знак да се приближи.

— Видях Джеймисън да влиза — промърмори сътрудникът му.

— Спуснаха се в катакомбите — късо поясни Саймън. Дали пък това не бе техният шанс? — Ела!

Двамата изчезнаха обратно във вътрешността на храма.