Стив Бери
Загадката Колумб (57)

56

Бене крачеше след Трей, който вървеше по петите на Франк Кларк. Никой не беше включил фенерчето си. Нямаше нужда. Ярката луна предлагаше предостатъчно светлина. Трей не отделяше поглед от показанията на джипиеса, който държеше в ръце. Франк напредваше уверено без помощта на електрониката.

— Върви точно към целта — тихо подхвърли Трей.

Нищо чудно, горчиво си помисли Бене. Особено след разговора им в имението. Никога не беше допускал, че старият му приятел може да го измами по такъв начин. И се беше подготвил. Под ризата му тежеше кобур с полуавтоматичен пистолет.

— Още петдесет метра — обади се Трей.

От далечината долетя грохот на падаща вода. Продължаваха да си пробиват път сред гъстата зеленина и не след дълго стигнаха до малко езеро. Водата се вливаше в него от двайсетина метра височина, вдигайки високи пръски. Малко по-надолу, вече укротена, изчезваше в гъстата гора. Такива водопади имаше с хиляди около имението на Бене. Ямайка се славеше с изобилие на водни ресурси. Франк включи фенерчето си. Лъчът пробяга по пенещата се повърхност на езерото, после се вдигна нагоре, към водопада.

— Входът на пещерата се намира зад падащата вода и представлява тясна цепнатина в скалата — поясни той. — Но не води за никъде. Фалшива следа.

— Тогава защо ни го показваш? — попита Бене.

Полковникът наведе фенерчето си към земята.

— Някога е водел към мината, но е бил запечатан преди много години. Мароните са залагали капаните си там с цел да прогонят любопитните.

— Какво искаш да кажеш, Франк?

— Че това, което ще видиш, е отнело живота на много хора.

Посланието беше ясно. Предстои ни рисковано начинание.

— Готов съм — обяви той.

— Пистолетът, който криеш под ризата си, няма да свърши работа. Ще се наложи да плуваш.

Бене съблече ризата си, свали кобура и го подаде на Трей. След това понечи да събуе панталона и ботушите си, но Франк го спря.

— Тези неща ще ти трябват.

— Добре де, какво да правя? — започна да се нервира Бене.

— Под водопада има триметрова пукнатина. От нея се върви нагоре и се стига до малка пещера, която е била част от мината по времето на Колумб. Тогава в нея се е влизало направо от процепа зад водопада, но вече не е така. Това е причината това място да не бъде открито толкова дълго време.

— Откъде знаеш? — обади се Трей.

— То е част от наследството ми.

— И аз идвам — отсече Трей, обръщайки се към Бене.

— Няма да стане — поклати глава той. — Това си е наша, маронска работа.

Закария чакаше отговор на въпроса си.

— Вие искате Трети храм — промълви посланичката. — Но без появата на Месията.

— Аз съм убеден, че Месията ще се върне само ако построим Третия храм.

— Повечето евреи са на обратното мнение — отбеляза тя.

— Те грешат — поклати глава той.

И наистина мислеше така. Никъде в купищата документи, които беше изчел, не се споменаваше, че храмът трябва да бъде построен след появата на Месията. Предишните два са били изградени без него. Защо и с третия да не се случи същото? Разбира се, по-добре би било Месията да дойде. Това би било предзнаменование за Оламха-ба — бъдещия свят, в който всички народи ще живеят в мир. Войната ще престане да съществува. Изгнанието на евреите ще приключи и всички ще се върнат в родния Израел. Край на убийствата, грабежите и грехопаденията.

Това беше достатъчно оправдание за намеренията му.

— Вие планирате нова война, Закария — отбеляза посланичката. — Как възнамерявате да върнете съкровищата ни?

Тя очевидно знаеше отговора.

— По начин, който мюсюлманите няма как да игнорират.

— Вашата искра.

Нима има нещо по-подходящо за събуждане на заспалия Израел от връщането на свещените за всички евреи реликви на Храмовия хълм? Реликви, изгубени в продължение на две хилядолетия? А арабите несъмнено ще реагират, възприемайки подобен акт като пряка заплаха за господстващото си положение в района. Те всекидневно се борят срещу достъпа на евреите до хълма и със сигурност ще възприемат завръщането на еврейските реликви там като огромна провокация. И ще реагират. Което означава, че ще предизвикат чувство за мъст и у най-кротките израелски граждани.

Той вече чуваше мнението на коментаторите, сравняващи вавилонците и римляните с арабите, тъй като всички те отказват правото на евреите да си възвърнат Храмовия хълм и да издигнат там светилище на своя Бог. Два пъти в историята техните храмове са били безмилостно разрушавани. Нима ще позволим това да се случи и трети път?, ще се запитат те.

Израел притежава предостатъчно мощ, за да се защитава. Подобен светотатствен акт със сигурност ще предизвика реакцията на неговите граждани.

— Искра, която ще даде началото на огромен пожар — кимна той.

— Със сигурност е така.

— А какво ще направите вие, когато това се случи? — попита Закария.

Наистина искаше да чуе отговор на този въпрос.

— Ще внеса в Кнесета искане за незабавен отговор на поредната провокация и пълна окупация на хълма. Прогонване на всички мюсюлмани от това свято място. Те несъмнено ще окажат съпротива и тогава ще получат доказателство за нашата мощ.

— А светът? Американците? Те със сигурност ще се обявят против подобен акт.

— Просто ще им задам един въпрос: как постъпихте вие, когато станахте обект на терористични нападения? Изпратихте цяла армия в Афганистан, нахлухте в Ирак. Направихте всичко възможно да защитите онова, което е важно за вас. И ние ще сторим същото. Ще наложим израелското господство над хълма, където ще изградим своя Трети храм. А ако вие сте прав, Месията ще се появи веднага след това и светът ще се радва на траен мир. Бих казала, че си струва да поемем подобен риск.

И той беше на същото мнение. Както баща му и дядо му преди това.

— Колко близо сте до успеха? — попита тя.

— По-близо от всякога. Последното късче от мозайката се намира тук, в Прага. Много скоро и то ще бъде в ръцете ми.

Жената го възнагради с доволна усмивка.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита тя.

— Не. Ще свърша всичко сам.

Бене се гмурна в ледената вода и заплува надолу, следвайки светлината на фенерчето в ръцете на Франк Кларк. Би трябвало да изпитва студ, но кръвта му кипеше. Чувстваше се като част от армията на своите деди, готвеща се за решителен бой с британските червенодрешковци. Оскъдно въоръжена, но изпълнена с непоколебима решителност.

Светлината на Кларк изчезна в някаква тъмна дупка, но лъчът все още се виждаше. Той включи своето фенерче и се насочи натам. Не след дълго се озова в малка подводна пещера с диаметър около два метра. Светлината на Кларк сочеше към тавана. Панталонът и ботушите му го теглеха надолу като тежки котви, въздухът му свършваше. Зарита с крака към светлината и главата му изскочи на повърхността. Франк седеше на ръба на скалата, от крачолите му шуртеше вода. Насочи фенерчето към приятеля си и подвикна:

— Изпива ти силите докрай, нали?

Беше прав. Бене остави фенерчето си на камъка и се измъкна от водата. Дробовете му възстановиха нормалната си дейност. Нервите му се отпуснаха, но предпазливостта остана.

Лъчът на Франк опипа стените на пещерата. Беше с неправилна форма, дълбока и сравнително ниска, само с един изход. На камъка до него беше издълбана извита буква X.

— Знакът на испанците — подхвърли Франк. — Измислен от самия Колумб, великия адмирал на океана.

Але крачеше редом с баща си и Берлингер.

Бяха напуснали подземието. Часовникът на кулата над еврейския общински съвет показваше няколко минути преди девет. По павираните улички щъкаха хора. Повечето павилиони покрай стената на гробището вече бяха отворени. Край портала от ковано желязо дежуреше униформен служител. До ушите й долиташе приглушеният грохот на уличното движение. Утринният хлад бързо отстъпваше под ярките лъчи на слънцето.

Все още беше впечатлена от гневното избухване на баща си. Една от фразите му остана забита в съзнанието й. Не ме карай да се чувствам виновен за нещо, което не съм извършил. Беше го нарекла лъжец и измамник заради всичко, което се беше случило.

Но тези думи продължаваха да я човъркат. Какво искаше да каже?

Би трябвало да го попита, но не събра смелост да го стори. Единственото й желание беше да научи каквото може, а след това да избяга по-далече от него. Раницата с мобилния телефон вече беше обратно на рамото й. Баща й бе прибрал писмото, ключа и картата. Беше успяла да зърне, че е на Ямайка. Какво означаваше това?

Берлингер ги поведе към сграда с висока кула в единия край. На табелата до вратата пишеше, че Церемониалната зала е построена през 1908 г. Триетажна, в неоромански стил със стръмен покрив, наподобяваща крепост.

Равинът спря и се обърна с лице към тях.

— От балкона над главите ни някога са произнасяли траурните речи — поясни той. — На това място са подготвяли мъртвите за последния им път. Днес е музей. — Махна с ръка към външното стълбище. — Да влезем.