Стив Бери
Загадката Колумб (38)

37

Том бързаше надолу по стълбите, следван от Але.

Не след дълго стигнаха до дъното. Пред тях се разкри лабиринт от тесни коридори, изсечени преди векове направо в скалата. Днес те се бяха превърнали в бароков некропол, последен дом на епископи и църковни настоятели. Докато чакаше, Том беше проучил туристическия справочник и знаеше накъде трябва да вървят. Освен да го вкара през страничната врата, Ина беше поела ангажимента и да го изкара навън, без никой да забележи.

— Натам — махна с ръка той.

Закария вдигна ръка и двамата с Роча потърсиха укритие зад една от колоните. Брайън Джеймисън нетърпеливо подканяше служителката да отключи. Суматохата не привлече кой знае какво внимание от страна на туристите. Той беше влизал в катакомбите и знаеше какво има там — гробове, крипти, кости. Но дали имаше втори изход?

Възрастната жена най-после откри правилния ключ и го пъхна в ключалката. Джеймисън хукна надолу по стълбите.

Двамата стигнаха до решетките в момента, в който жената понечи да превърти ключа обратно.

— Извинете, моля — промърмори Закария и се мушна покрай нея, следван по петите от Роча.

Жената отвори уста да възрази, но Роча затръшна вратата под носа й.

Але беше объркана и дълбоко разтърсена. Нямаше друг избор, освен да тръгне с баща си. Закария я предаде. Изглеждаше наистина ядосан от обвиненията й. Дали пък наистина не я беше спасил? Дали Брайън я беше излъгал?

Нямаше никаква представа. Но за катакомбите беше слушала много. Безкраен лабиринт, в който почиваха мнозина духовници: Плюс телата, сърцата и вътрешностите на Хабсбургите, управлявали Европа в продължение на векове. Плюс костите на над 11 000 покойници, преместени тук в средата на XVIII век по време на опустошителна чумна епидемия. Те бяха струпани на огромни купчини, прекалено отвратителни за вкуса й. Все още помнеше какво бе видяла при първото си спускане тук — преливащи една в друга подземни зали, осветени от жълтеникавата светлина на петромаксови лампи. Баща й явно знаеше къде отива, защото подмина широката зала за туристи и се насочи към костницата вляво. От двете страни на коридора към нея имаше няколко гробници с каменни статуи, охраняващи тежките медни ковчези.

— Къде отиваме? — спря се тя.

— Навън — обърна се да я погледне той.

— Откъде знаеш, че от тук изобщо има изход?

На лицето му се изписа раздразнение.

— Противно на мнението ти аз не съм глупак. Обмислил съм всичко.

— Защо го правиш?

— Може би защото бях принуден да гледам как двама негодници се гаврят с дъщеря ми, завързана за някакво легло! Това не е ли достатъчно? А сега ми казват, че цялата работа е била театър. Наистина ли беше, Але?

Тя се изнерви от въпроса вероятно защото отдавна не беше виждала баща си ядосан. Но вече нямаше смисъл да лъже.

— Да, беше постановка.

— Но въпреки това си позволяваш да ме съдиш? — направи крачка към нея той.

Беше ясно какво има предвид. Безброй пъти го беше обвинявала, че е лош съпруг и баща, наричаше го лъжец и измамник. А накрая и не му позволи да присъства на погребението на майка й.

— Няма ли кажеш нещо? — настоя Том.

— Исках да се съгласиш на ексхумацията. Знаех, че ако само те помоля, нямаше да го направиш.

— Нямаше — кимна той. — Но все пак трябваше да попиташ.

Стояха на мястото, на което основният коридор се пресичаше с друг и завиваше наляво. На табелата на стената пишеше, че натам се намира костницата. Някакво движение я накара да погледне надясно.

Брайън се появи на двайсетина метра от тях. Баща й също го видя.

Ръката на преследвача потъна под сакото. Тя знаеше какво държи там. Миг по-късно пред очите й проблесна дулото на пистолет.

Том също видя оръжието и веднага прецени, че не могат да продължат направо, защото ще се превърнат в лесни мишени. При предварителното спускане в подземието Ина му беше показала най-късия път навън, но за съжаление той се оказа препречен от мъжа с пистолета. Нямаха избор.

Той хвана Але за ръката и двамата затичаха по коридора към костницата.

Закария се спусна по каменните стълби, които водеха към катакомбите. На светлината отдолу успя да зърне някаква сянка, която зави наляво и изчезна.

Докосна ръката на Роча и му направи знак да забавят ход.

Леко кимна и в ръката на помощника му се появи автоматичен пистолет с късо дуло, на което беше завинтен заглушител. Надяваше се на няколко минути спокойствие, които щяха да бъдат напълно достатъчни. Безпокоеше го не само присъствието на Брайън Джеймисън, но и нещо друго. Дали Сейган му бе предал всичко, което съдържаше онзи пакет?

Стигнаха до долния край на стълбището. Пред очите им се разкриха редици дървени скамейки. Бяха се озовали в нещо като втора подземна църква. Над олтара в дъното висеше издялано от камък бароково разпятие. Той направи крачка напред и предпазливо надникна зад ъгъла. В коридора на двайсетина метра от тях се мярна фигурата на Джеймисън с пистолет в ръка, която бързо изчезна някъде наляво.

Двамата с Роча безшумно го последваха.

Безпокойството на Том нарастваше. Нещата не се развиваха според плана. Би трябвало двамата с Але да се спуснат в катакомбите, а Саймън да остане отвъд заключената метална врата. Появата на трети участник не беше предвидена. Не беше очаквал, че дъщеря му ще се окаже в конфликт с него. От схемата в туристическия наръчник беше наясно, че коридорът, по който вървяха, също щеше да ги отведе до резервния изход, но по по-дълъг и заобиколен път.

Там, в горния край на друго каменно стълбище, го чакаше Ина. От него се излизаше на малка уличка зад източната стена на катедралата. Пътят навън беше препречен от солиден железен капак, който се отваряше само отвътре, но Ина беше успяла да убеди своя човек в църковната управа, че странният американски гост трябва да завърши частната си обиколка именно през него, обещавайки му лично да се погрижи капакът да бъде надлежно заключен. Той се беше съгласил, давайки си ясна сметка за услугата, която рано или късно трябва да бъде върната.

Том знаеше за какво става въпрос. Самият той беше използвал тази валута при много и най-различни случаи.

Стигнаха до дъното на коридора. От двете му страни имаше дълбоки ниши, затворени с дебели решетки. Зад тях се виждаха двуметрови купчини кости. Някои бяха старателно подбрани по вид и големина, а други просто разхвърляни. Странна, почти сюрреалистична гледка на подредена смърт. Кои бяха тези хора? Как бяха живели? Каква бе историята им?

Забеляза, че и Але ги гледа с широко отворени очи.

Изпита желание час по-скоро да се махнат от тук. Коридорът пред тях беше дълъг и добре осветен. Повече от двайсет метра прав като стрела тунел с ниши с решетки от двете страни, който не предлагаше никакво укритие.

— Стойте там, където сте! — заповяда мъжки глас зад гърба им.

Двамата спряха и се обърнаха. Преследвачът им стоеше на седем-осем метра от тях. С насочен пистолет.