Джак Керуак
Самотен пътешественик (9)

8. Изчезващият американски бродяга

ВСЕ ПО-ТРУДНО МУ Е НА АМЕРИКАНСКИЯ БРОДЯГА в наше време поради засиления полицейски контрол по пътищата, по железниците, на морския бряг, в речните корита, по пристанищата и във всичките хиляда и едно убежища на индустриалната нощ. В Калифорния така нареченият чергар от онзи изначален вид, който скита от град на град и си носи всичко на гърба, „бродягата бездомник“, практически е изчезнал заедно с онзи прастар вид, скитникът златотърсач, който е бродил с надежда в сърцето из мизерните градчета на Запада, които сега са толкова богати, че вече не желаят да посрещат разни бездомници. „Хората тук не желаят да виждат бродяги, макар тъкмо те да са основателите на Калифорния“, ми каза един старец, който се бе прикътал с консерва боб край малък огън в едно дере недалеч от Ривърсайд, Калифорния, през 1955. Големите зловещи полицейски коли, закупени с парите на данъкоплатците (модел 1960, със стряскащи мощни фарове), могат да връхлетят бродягата във всеки един момент от неговия идеалистичен поход към свободата през хълмовете на свещена тишина и уединение. Няма по-благороден порив от това да изтърпиш някои неудобства като змиите и прахоляка в името на абсолютната свобода.

И аз съм бил скитник, но както разбирате, само донякъде, защото знаех, че един ден литературният ми труд ще бъде възнаграден със социална обезпеченост. Не съм бил истински бродяга като онези останали без всякаква надежда освен съкровената вечна надежда, с която човек се сподобява, докато спи в празни вагони, носещи се през долината на Салинас в горещото януарско слънце, наситено със Златна Вечност, към Сан Хосе, където някакви хора със сурови лица ще го изгледат презрително и ще му дадат нещо да хапне и да пийне — край железопътната линия или на брега на Гуадалупе Крийк.

Същинската мечта на бродягата е най-добре изразена в едно прекрасно малко стихотворение, споменато от Дуайт Годард в неговата „Библия на будизма“:

О, с радост за участ такава

бих дал керван със злато!

Стара шапка, вързоп и тояга,

благ ветрец и пълна луна.

В Америка винаги е имало (сигурно сте забелязали уитмановското звучене на това стихотворение, вероятно съчинено от самия Годард!) ясно изразено разбиране за пешеходната свобода още от времената на Джим Бриджър и Джони Апълсийд^[1], която продължава до ден-днешен в лицето на неколцина храбри старчета, които човек все още може да види да се качват на автобуса на някое пустинно шосе, за да стигнат до близкия град, където ще попросят (или поработят), за да си осигурят храната, или пък обикалят източните щати, спят в приюти на Армията на спасението и се местят от град на град и от щат в щат, докато най-накрая стигнат до гетото на големия град, където краката им вече ще откажат. Въпреки това неотдавна в Калифорния видях (в една клисура, през която минава железопътната линия от Сан Хосе, покрита с евкалипти и балдахин от лозови листа) няколко паянтови колиби надвечер, пред една от които седеше възрастен мъж и пушеше тютюн от 15 цента фунта с лула от царевичен кочан (планините в Япония са пълни с изоставени колиби и старци, които пият някакви отвари и се кискат, докато чакат Върховното просветление, което е постижимо единствено чрез временно пълно уединение).

В Америка лагеруването на открито се възприема като полезно занимание за бойскаути, но се смята за престъпление, ако се върши от зрели мъже, които са го превърнали в свое занятие. Бедността се счита за добродетел сред монасите в цивилизованите нации — в Америка могат да те вкарат за една нощ в пандиза, ако те хванат, без да броим глобата за скитничество (по мои спомени — 50 цента, друже, колко ли ще е сега?).

По времето на Брьогел децата танцували около скитника, той бил облечен в дрипави торбести дрехи и винаги гледал право напред, без да обръща внимание на дечурлигата, а родителите не възразявали срещу танците, това било нещо естествено. Сега майките стискат здраво децата си, когато минава скитник, заради образа, който му е изградила пресата — на изнасилвач, удушвач, детеядец. Пазете се от непознати, те черпят с отровни бонбони. И макар скитникът от Брьогелово време и днешният бродяга да са еднакви, децата са различни. Къде изчезна дори Чаплиновият скитник? Скитникът от „Божествена комедия“? Скитникът е Вергилий, той намира пътя. Бродягата пресича детския свят (като в известната картина на Брьогел, на която грамадният скитник тържествено минава по залетите с помия улици на селото под лая на кучетата и смеха на децата, светият Ловец на плъхове), но днешният свят е възрастен свят, а не детски. Днес скитникът е принуден да се промъква — кой не е разбрал за храбрите полицаи от телевизията.

Бенджамин Франклин е бил почти скитник в Пенсилвания; той крачел из Филаделфия с три големи свитъка под мишница и монета от половин пени в шапката си. Джон Мюър е бил скитник, който обикалял планината с един джоб сухари, които топял в ручеите.

Дали Уитман е хвърлял в ужас луизианските деца, докато крачел по пътя си?

А какво да кажем за негъра скитник? Контрабандистът на незаконен алкохол? Крадецът на пилета? Чичо Рем? Чернокожият бродяга от Юга е последният от Брьогеловите скитници, на когото децата правят път и наблюдават с безмълвно страхопочитание. Той излиза от боровата гора със своята стара, ужасна торба. Миеща мечка ли носи в нея? Или носи Брат Заек?^[2] Никой не знае какво носи той в нея.

Златотърсачът, призракът от прериите, Незнайникът от Сакатекас, живият Светец, авантюристът, духовете и призраците на скитничеството са минало — но те (авантюристите) искаха да напълнят прокъсаните си раници със злато. Теди Рузвелт — политическият скитник, Вейчъл Линдзи^[3] — трубадурът скитник, опърпаният бродяга — колко обяда струва всяко от неговите стихотворения? Бродягата живее в Дисниленд, в земята на Оз, населена с човеколъвове, тенекиени човеци, лунни кучета с гумени зъби, оранжево-морави пътеки, изумрудени замъци в далнината, благонравни философи вещери. Бродягата разполага с два часовника, които не могат да се купят в „Тифани“ — на едната китка носи слънцето, на другата — луната, на каишки от небе.

Чуйте! Кучетата лаят.

Просяци влизат в града,

носят дрипи, кожи говежди

или кадифени одежди.^[4]

Ерата на реактивните самолети е натикала бродягата в ъгъла, защото как се скача в движение на товарен самолет? Дали Луела Парсънс^[5] гледа благосклонно на бродягите, чудя се? Хенри Милър би позволил на бродягите да поплуват в неговия частен басейн. Ами Шърли Темпъл, получила от бродяга Синята птица?^[6] Да ни би пък младите Темпъл да са останали без своята синя птица на щастието?

Днес бродягата трябва да се крие, но разполага с по-малко убежища, полицията го преследва, до всички патрулни коли, до всички патрулни коли, забелязан е скитник в района на Вълчи капан, Жан Валжан с торбата със свещниците, който крещи към момчето: „Ето ти твоите су, твоите су!“ Бетовен е бил бродяга, който слушал светлината на колене, един глух скитник, който не чувал оплакванията на другите скитници. Айнщайн, бродягата с опърпаното поло от агнешка вълна, Бърнард Барух, разочарованият бродяга със слухов апарат на пейка в парка, в очакване на Джон Хенри^[7], в очакване на някой много луд, в очакване на персийски епос.

Сергей Есенин е бил велик бродяга, който се възползвал от Руската революция, за да скита наоколо и да пие картофен сок в безпросветните руски села (неговата най-известна творба се нарича „Изповед на хулигана“), и който, докато нападали царския дворец, казал: „Точно в този миг ми се ще да пикая на луната през прозореца.“ Самоотверженият бродяга един ден дава живот на дете. Ли Бо е бил велик бродяга. Егото е най-големият бродяга — да живее Бродягата Его! Чийто паметник един ден ще представлява златно тенекиено канче за кафе.

Исус е бил странен бродяга, който ходел по вода.

Буда също бил бродяга, който не обръщал внимание на другите бродяги.

Още по-странен е вождът Дъжд-в-Лицето.

У. К. Фийддс — червеният му нос обяснява смисъла на тройния свят, Голяма колесница, Малка колесница, Диамантена колесница^[8].

 

 

ДУШАТА НА БРОДЯГАТА Е ИЗТЪКАНА ОТ ГОРДОСТ, тъй като той не общува с никого освен със себе си, с други бродяги и може би с някое куче. Бродягите по железопътните насипи нощем си приготвят големи канчета кафе. Бродягата надменно минава през града, покрай задните входове, където пайовете изстиват на первазите на прозорците, бродягата е душевен прокаженик, той не моли за храна, яките западняшки матрони познават неговата внушителна брада и парцалива тога, „влез де!“. Но при всичката гордост понякога възниква и недоволство, защото тя каже „влез де!“, а се намъкне цяла орда от десет-двайсет бездомници, а е трудно да нахраниш толкова много хора, понякога бродягите са невъзпитани, макар и невинаги, но случи ли се, те изоставят гордостта си и се превръщат в отрепки — отиват на „Бауъри“ в Ню Йорк, на „Скъли Скуеър“ в Бостън, на „Пат Стрийт“ в Балтимор, на „Медисън Стрийт“ в Чикаго, на Дванайсета улица в Канзас Сити, на „Ларимър Стрийт“ в Денвър, на „Саут Мейн Стрийт“ в Лос Анджелис, на Трета улица в Сан Франциско, в гетото на Сиатъл (все „места на обречените“).

„Бауъри“ е пристан за бродягите, дошли в големия град, за да се препитават от хартията, която събират със своите колички. Мнозина от бродягите на „Бауъри“ са скандинавци, мнозина от тях лесно кървят заради алкохола. Когато настъпи зимата, бродягите пият нещо, наречено „смоук“, което се състои от дървесен спирт, капка йод и коричка лимон. Те изпиват това и бум!, изпадат в летаргичен сън през цялата зима, за да не замръзнат, защото нямат подслон над главата си, а зимно време в града става много студено. Понякога бродягите спят направо на тротоара, хванати под ръка, за да се топлят. Ветераните от подслона за бездомници на „Бауъри“ твърдят, че просяците, които пият бира, са най-агресивните.

Закусвалнята на Фред Бънз, която е нещо като „Хауърд Джонсънс“^[9] за скитници, се намира на „Бауъри“ номер 277 в Ню Йорк. Менюто се пише със сапун по стъклата на прозорците. Там бездомниците с неохота дават петнайсет цента за свински мозък, двайсет и пет цента за гулаш и излизат в студената ноемврийска нощ по тънки памучни ризи, за да се слеят на лунния „Бауъри“ с трясък от разбити бутилки в странична уличка, където стоят изправени до стената като непослушни момчета. Някои носят непромокаеми шапки, намерени край железопътната линия в Хюго, щата Колорадо, или пробити обувки, захвърлени от индианците на бунището в Хуарес, или жалки, прокъсани палта. Хотелите за бездомници са облицовани с бели фаянсови плочки и приличат на кенефи. Някога бившите просяци разправяха на туристите, че преди са били лекари с успешна практика, а сега обясняват, че преди са били гидове на кинозвезди в Африка, но след появата на телевизията изгубили лицензите си за сафари.

В Холандия да си бездомник е забранено, а може би и в Копенхаген. Но в Париж можеш да бъдеш бездомник — в Париж бездомниците се радват на великодушно отношение и почти винаги им подхвърлят някой и друг франк. В Париж съществуват различни класи бездомници: бездомникът от висшата класа има куче, бебешка количка, в която си носи имуществото, което обикновено се състои от стари вестници, дрипи, консервени кутии, празни бутилки, счупени кукли. Този бездомник понякога има жена, която върви след него, неговото куче и неговата количка. По-низшите бездомници не притежават нищо, те само седят на брега на Сена и си чоплят носовете срещу Айфеловата кула.

Скитниците в Англия имат английски акцент, което ги прави особени — те не разбират скитниците в Германия. Америка е родината на скитничеството.

Американският бродяга Лу Дженкинс от Алънтаун, Пенсилвания, веднъж даде интервю в закусвалнята на Фред Бънз на „Бауъри“.

„Какво искате да ме питате, какво ви трябва да знаете?“

„Вярно ли е, че си бил бродяга и си обикалял страната?“

„Няма ли да черпите едно вино?“

„Ал, донеси виното.“

„Къде ще излезе, в «Дейли Нюз» ли?“

„Не, в книга.“

„Какво става, младеж, къде е пиенето?“

„Ал отиде до магазина. Нали искаш от онова силното, марка «Тъндърбърд»?“

„Мда“.

След което Лу Дженкинс започва да нахалства.

„Ще дадеш ли някой цент за хотел?“

„Добре, искаме само да ти зададем няколко въпроса като например защо напусна Алънтаун?“

„Заради жена ми, човече, жена ми. Не се жени. Няма да изтраеш. Значи това, което казвам, ще го пише в книга?“

„Хайде, разкажи нещо за бродягите.“

„Какво искате да питате за бродягите? Много се навъдиха напоследък, труден живот, безпаричие. Чуй, що не ми вземеш едно свястно ядене?“

„Ще се видим в «Сагамор»“ (заведение за бездомници на ъгъла на Трета и „Купър Юниън“).

„Добре, младеж, благодарско.“

Той сваля пластмасовата запушалка на бутилката „Тъндърбърд“ с експертен жест.

Бъл-бъл под изгряващата луна, като роза сияйна, той лочи със своята голяма, грозна уста, гърлото жадно поглъща, бълшльоп и виното изчезва, а очите му се ококорват и езикът му облизва горната устна с едно „Ааа!“ И той виква:

„Не забравяй, името ми се пише Дженкинс“.

Друг образ.

„Значи се казваш Ифрам Фрийс и си от Полинг, щата Ню Йорк?“

„Не, казвам се Джеймс Ръсел Хъбърд.“

„Изглеждаш много културен за бродяга.“

„Дядо ми беше полковник от Кентъки.“

„Сериозно?“

„Да“.

„Какво те доведе на Трето авеню?“

„Не мога да се оправя, не ми пука, не ми се разправя, не изпитвам нищо, не ми дреме за нищо. Извинявайте, но снощи някой ми открадна самобръсначката, така че бихте ли ми отпуснали малко пари да си купя самобръсначка «Шик»?“

„Къде ще я включиш? Имаш ли контакт?“

„Това е дръжка със сменящи се ножчета.“

„Ясно“.

„Винаги нося тази книга със себе си — «Правилата на св. Бенедикт». Скучна книга, но имам и една друга в багажа. Но май и тя е скучна.“

„Тогава защо я четеш?“

„Защото я намерих, намерих я в Бристол миналата година.“

„От какво се интересуваш? Нещо интересува ли те?“

„Ами, тази другата книга, която намерих, е ъъ, хм-хм, ъъ, дебела, странна книга — не трябва да ме интервюирате. Говорете с онзи там, стария негър с хармониката. Аз не съм годен, аз искам само да не ме закачат…“

„Виждам, че пушиш лула.“

„Да, кълцан тютюн. Искаш ли?“

„Покажи ми книгата.“

„Не я нося. Нося само това.“

Той сочи лулата и тютюна.

„Кажи нещо!“

„Гръм да ги удари.“

Американският бродяга е обречен, тъй като работата на шерифите се състои от, както казва Луи Фердинан Селин, „една част престъпност и девет части скука“, защото, когато се чудиш какво да правиш посред нощ, докато всички хора спят, почваш да тормозиш всеки срещнат. Тормозят дори влюбените на плажа. Просто се чудят какво да правят, със своите патрулни коли за по пет хиляди долара и със своите радиостанции, и се заяждат с всичко живо нощем и денем или поне с всичко, което се движи, без да върви на бензин или на ток и не носи униформа Аз самият бях бродяга, но трябваше да се откажа през 1956 поради зачестилите телевизионни репортажи за ужасните неща, на които е способен всеки самостоятелно придвижващ се непознат с раница на гърба. Бях обграден от три патрулни коли в Тъксън, Аризона, в 2 през нощта, докато крачех с раницата си, за да нощувам в пустинята под червената луна.

„Къде отиваш?“

„Да спя.“

„Къде ще спиш?“

„На пясъка.“

„Защо?“

„Имам спален чувал.“

„Защо?“

„Изучавам природата.“

„Кой си ти? Дай си документите.“

„Цяло лято работих за Националната служба по горите.“

„Платиха ли ти?“

„Да“.

„Тогава защо не отидеш на хотел?“

„На открито е по-приятно и е безплатно.“

„Защо?“

„Изучавам живота на бродягите.“

„Каква полза от това?“

Искаха да им обясня своето скитничество и едва не ме арестуваха, но аз бях искрен с тях и те само се почесаха и казаха:

„Добре, ти си знаеш.“

Но не ми предложиха да ме закарат четири мили навън от града, в пустинята.

А шерифът на окръг Коучийс ме остави да преспя на студената земя вън от Бауи, Аризона, единствено защото не узна за намеренията ми.

Нещо странно се случва, човек вече не може да остане насаме дори насред дивата пустош (така наречените неусвоени територии), все ще се появи някой хеликоптер да огледа района, трябва ти камуфлаж. След което ти нареждат да следиш небето за странни самолети, които интересуват Гражданска защита, сякаш можеш да различиш едни странни самолети от други странни самолети. Според мен единственият изход е човек да си седи в стаята, да се напива и да забрави за скитничеството и лагеруването на открито, защото в петдесетте щата няма нито един шериф или горски пазач, който би ти разрешил да си сготвиш храна на няколко горящи съчки в гората или в долината, или където и да е, защото въпросният служител си няма друга работа, освен да се заяжда с всичко живо, ако не се движи на бензин или на ток и не носи униформа. Аз нямам за какво да жаля: просто се местя в друг свят.

Рей Радемахер, с когото се запознах в приюта на „Бауъри“, неотдавна ми каза: „Ще ми се нещата да бяха както по времето на баща ми, Джони Пешака от Уайт Маунтинс. Веднъж той потрошил кокалите на някакво момче след скандал за яденето и си тръгнал. Французите, които живеят в района, го наричали “Le Passant" (Минувачът)".

Бродягите на Америка, които все още се придвижват успешно от едно място на друго, са в добра форма, те могат да се крият в гробищата, да пият вино под клоните на дърветата, да пикаят, да спят на кашони, да разбиват бутилки в надгробните камъни и да не им пука, да не се страхуват от мъртвите, да бъдат сериозни и духовити в играта на криеница с полицаите нощем и дори да се забавляват и да оставят отпадъците от своя пикник между сивите плочи на Въображаемата Смърт, да псуват така наречените бели дни, но, о, горкият бездомник от гетото! Той спи в безистена, облегнат на стената, обронил глава, обърнал дланта на дясната си ръка нагоре, сякаш проси от нощта, а другата ръка отпусната надолу, силна, твърда, като ръката на Джо Луис^[10], жалка, трагично опропастена от непреодолими обстоятелства — вдигната като просяшка ръка, пръстите сякаш показват какво заслужава и желае да получи той, описват милостинята, палецът почти докосва върховете на пръстите, сякаш на върха на езика му е да каже с този жест онова, което не би могъл да изрече буден: „Защо ми е отказана милостта да си поема дъх в спокойствието и блаженството на собствено легло, а седя тук в тези ужасни дрипи, на тази бездушна площадка, седя и чакам колелата на този град да се завъртят“, и още: „не искам да показвам ръката си, но в съня си не мога да я скрия, все пак не обръщай гръб на моята жалба, аз съм сам, аз съм болен, аз умирам — виж обърнатата ми длан, прочети тайните на моето човешко сърце, подай ми тази своя ръка, заведи ме в зелените гори отвъд града, покажи ми подслон, бъди добър, милостив, усмихни се — вече съм твърде уморен за друго, омръзна ми, отказвам се, предавам се, искам да си ида у дома, заведи ме у дома, о, братко в нощта — заведи ме у дома, заключи ме от бедите, заведи ме там, където цари покой и разбирателство, в семейството на живота, майка ми, баща ми, сестра ми, жена ми и ти, братко, приятелю — но няма надежда, няма надежда, няма надежда, будя се и бих дал един милион да съм в леглото си — Господи, спаси ме…“ На зли шосета, зад цистерни с нафта, където кръвожадни псета ръмжат иззад телени мрежи, патрулни коли изскачат внезапно като на местопрестъпление, но престъпление потайно и по-гибелно, отколкото може с думи да се изкаже.

Горите гъмжат от стражари.