Джак Керуак
Самотен пътешественик (6)

5. Сцени от Ню Йорк

ПО ОНОВА ВРЕМЕ МАЙКА МИ живееше сама в малък апартамент в Ямайка, Лонг Айлънд, работеше в обувна фабрика и все ме чакаше да се прибера у дома, за да й правя компания и да я водя веднъж месечно в „Рейдио Сити Мюзик Хол“. В жилището й имаше малка спалня, която ме очакваше, с чисто бельо в скрина и чисти чаршафи на леглото. Беше огромно облекчение след всичките спални чували, койки и твърдата земя покрай железопътните линии. Това е още едно от многото удобства, които тя цял живот ми е осигурявала, за да мога да си стоя вкъщи и да пиша.

Винаги съм й пращал остатъка от заплатата си. Отдадох се на спане до насита и целодневна медитация вкъщи, на писане и на дълги разходки из любимия Манхатън, който беше на половин час път с метрото. Обикалях улиците, мостовете, „Таймс Скуеър“, кафенетата, крайбрежната, срещах се с всички приятели — поети и битници, разхождахме се заедно, впусках се в авантюри с момичета от Вилидж, правех всичко с онази голяма луда радост, с която човек е изпълнен, когато се завърне в Ню Йорк.

Чувал съм някои велики чернокожи певци да го наричат „Ябълката!“

„Вземете например вашия островен Манхатън, опасан с кейове“^[1], изпя Хърман Мелвил.

„Обкръжен от искрящите приливи“, изпя Томас Улф.

Широки гледки към Ню Йорк отвсякъде, откъм Ню Джърси, от върха на небостъргачите.

ДОРИ ОТ ПРОЗОРЦИТЕ НА БАРОВЕ, като онзи бар на Трето авеню — 4 следобед, мъжете викат посред възбудата и звъна на чаши и месингови напречници за крака, „къде си“ — въздухът е наситен с октомврийско слънце, изпълнило рамката на входа със светлината на циганското лято. Двама търговци от „Медисън Авеню“, приключили дългия работен ден, влизат, млади, костюмирани, пафкат пури, предоволни, че денят е зад тях, а питиетата — пред тях, нахълтват рамо до рамо, но на шумния бар няма място (Мамка му!) и те застават отстрани, говорят и се смеят. Мъжете обичат баровете и добрите барове заслужават да бъдат обичани. Пълно е с бизнесмени, работници, митични герои на епохата. Посивели къркачи с мръсни гащеризони и блажени физиономии зад халбите бира. Безименни шофьори на камиони и автобуси с фенерчета на коланите, дърти бираджии със съсипани лица, надигащи тъжно морави устни към грейналия от питиета таван. Барманите са чевръсти и любезни, обичат си работата и клиентите. Като Дъблин в 4:30 следобед, след края на работния ден, само че това е Трето авеню, великият Ню Йорк, мирише на безплатен обяд, мирише на „Муди Стрийт“, на изгорели газове, на мръсни кухни, затръшнати врати, герои с китара и бакенбарди, мирише на дървени прагове и следобедна дрямка. Но това тук е Ню Йорк, пред очите се издигат небостъргачи, гласовете се смесват, приказват, обсъждат клюките, докато на Иъруикър му олекне. О, Джак Фицджералд, могъщи Мърфи, къде си? Бачкатори с олисели темета и вехти сини ризи, с излинели дочени гащеризони, стиснали стъклени чаши, пълни с кафява следобедна бира, покрити с пяна. Под краката ти тътне метрото, един мъж с бомбе без палто, директор в някаква компания, сваля десния си крак от напречника и качва левия. Цветнокож мъж с шапка, млад, със самочувствие и с вестник под мишница, си взима довиждане на бара топло и бащински — той управлява асансьор на съседната пряка. Не беше ли там, дето Новак, търговецът на имоти, все стоял до късно през нощта с набраздено от грижи лице, за да се замогне, в своята тясна среднощна килийка все пишел доклади и писма, а жена му и децата полудявали у дома в единайсет вечерта; амбициозен, тревожен, в своята малка кантора на Острова, без достойнство, но отворен за всякакви бизнес предложения, за голямата амбиция всяка работа е малка, а сега храни колко ли на брой червеи? и никога не направи мечтания милион, никога не пи едно с Чао Дъра Бъра и Аз Също Джиджи Биджи в тази късна следобедна бирена зала, пълна с възбудени мъже, местещи столове по пода и протрити подметки по напречника, в този Ню Йорк? Така и никога не викна по една халба за всички, не предложи на мухата, кацнала на червения му нос, едно питие, никога не се разсмя, никога не си отпусна душата — само и само, разяждан от язва посред нощ, да бъде богат и да осигури на семейството си най-доброто. Затова сега одеялото му е направено от най-добрия американски материал, отсечен и избичен във фабриките на Хъдсъновия залив, вапцан от художник в бял гащеризон (в мълчание), обгърнал някога живата плът, сред червеите, под цветята. Венци! Пийте по още една бира, къркачи! Нехранимайковци недни! Любовници!

АЗ И МОИТЕ ПРИЯТЕЛИ в Ню Йорк имаме свои начини да се забавляваме, без да харчим много пари и най-вече без да се срещаме с формалистични досадници, например приятна вечер на кметския бал. Не се налага да се здрависваме, не се налага да обещаваме и се чувстваме прекрасно. Просто се мотаем наоколо като дечурлига. Отиваме на някой купон, разказваме какво сме правили и хората си мислят, че се фукаме. Казват си: „Тези пък, битници!“

Една типична вечер:

Слизаш от метрото на Седмо авеню и 42-ра улица, минаваш покрай обществената тоалетна, която е най-мизерната тоалетна в Ню Йорк — никога не се знае работи ли, не работи ли, обикновено има катинар и пише, че не работи, или пък я обикаля някое белокосо изпаднало старче, всичките седем милиона човека в Ню Йорк са минавали някога покрай тази тоалетна — покрай новия щанд за хамбургери на скара с въглища, щандове с безплатна религиозна литература, джубоксове с оперна музика и един мърляв подземен магазин за списания втора ръка, до щанда за карамелизирани ядки, където мирише на търговски безистен, мяркат се оръфани екземпляри на стария бард Плотин, пъхнат между комплект немски гимназиални учебници, където продават дълги, мизерни на вид хотдози (макар че всъщност са си много хубави, особено ако нямаш 15 цента и чакаш някого в кафене „Бикфърдс“, когото да изръсиш с малко кинти).

Хора, които излизат от подлеза и висят с часове в дъжда с подгизнали чадъри, сума момчета в гащеризони, които се страхуват да не ги вземат войници, застанали по средата на стълбите в очакване на Бог знае какво, сред тях със сигурност има и романтични типове, пристигнали наскоро от Оклахома с намерението да се озоват в прегръдките на някоя непредвидимо страстна блондинка в луксозен апартамент на върха на Емпайър Стейт Билдинг, а някои от тях сигурно си мечтаят да станат собственици на Емпайър Стейт Билдинг с помощта на магия, която им се е присънила край горския поток зад къщата им на края на град Тексаркана. Срамуват се да не ги видят как влизат в киното за мръсни филми (как се казваше?) срещу „Ню Йорк Таймс“. Тигър и лъв, както казваше Том Улф за разните персонажи, които минават покрай този ъгъл. Облягаш се на магазина за пури, пред който има няколко телефонни будки на ъгъла на 42-ра и Седмо, където е толкова приятно да водиш разговори, докато зяпаш улицата навън, и в които е толкова уютно, когато навън вали, че ти се иска да удължиш разговора, и пред очите ти минава кой ли не. Баскетболни отбори. Баскетболни треньори. Всички редовни посетители на площадката за ролкови кънки минават оттук. Разни типове от Бронкс, които търсят купона, но най-вече търсят любов. Странни двойки момичета, които излизат от киното за мръсни филми. Не си ли ги виждал? Или объркани, пияни бизнесмени с накривени шапки на посивелите глави, вторачени кататонично нагоре в летящите реклами върху фасадата на „Таймс“, огромните букви изписват новина за Хрушчов, мигащите лампи изписват числеността на азиатските нации, след края на всяко изречение винаги следват петстотин шпации. Внезапно на ъгъла се появява невротичен полицай, който нарежда на всички да се махнат. Това е центърът на най-големия град в света и това е, което правят тук битниците. „Да стоиш на ъгъла, без да чакаш никого, е Могъщество“, казва поетът Грегъри Корсо.

Вместо да влезеш в някой нощен клуб — ако можеш да си го позволиш (повечето битници подминават с празни джобове „Бърдленд“), — колко странно е просто да стоиш на тротоара и да наблюдаваш чудака от Второ авеню с осанка на Наполеон, който минава покрай теб, ровейки из трохите от бисквити в джоба си, или някакъв 15-годишен младеж с нахална физиономия, или внезапното профучаване на нечия бейзболна шапка пред лицето ти (защото само това успяваш да видиш) и накрая някаква възрастна дама със седем шапки и старо, проскубано кожено палто в юлската нощ, понесла огромна руска плетена чанта, претъпкана с изписани листове хартия, на които пише „Фондация Фестивал, 70 000 зародиша“, а от ръкавите й летят молци — тя ускорява крачка и заговаря неколцина светилищници^[2]. Войници с денкове в мирно време, свирачи на хармоника, слезли от товарните влакове. Разбира се, има и обикновени нюйоркчани, които изглеждат нелепо и не на място, всеки посвоему странен, с пица и „Дейли Нюз“ в ръка, устремени към сутерени или влакове — самият У. Х. Одън може да бъде видян да крачи тук под дъжда. Пол Боулс, спретнат в своя костюм от полиестер, минава оттук на връщане от Мароко, духът на самия Хърман Мелвил, следван от Бартълби Писаря от „Уолстрийт“ и Пиер, подозрителния денди от 1848, също са излезли на разходка, за да проверят какво дават на светлинните рекламни табла върху фасадата на „Таймс“. Да се върнем при щанда за вестници. КОСМИЧЕСКИ ВЗРИВ… ПАПАТА УМИВА КРАКАТА НА БЕДНИ…

Да пресечем улицата и да влезем в „Грантс“ — любимото ни място за хранене. За 65 цента тук получаваш голяма чиния пържени миди, купчина пържени картофки, малка порция колело, малко сос тартар, малка чашка червен рибен сос, резен лимон, две филии пресен ръжен хляб, бучка масло, а за още десет цента се сдобиваш с чаша газиран брезов сироп. Колко забавно е да ядеш тук! Цели тумби испаноезични емигранти, дъвчещи хотдог прави, наведени над големите купи с горчица. Десет бюфета с различни специалитети. Сандвичи със сирене за десет цента, два бара за пиене до свършека на света, уха, и дебели, безизразни бармани. Както и полицаи в дъното, плюскащи гратис, пияни, оклюмали саксофонисти, самотни клошари от „Хъдсън Стрийт“, сърбащи супата си с мълчаливо достойнство, с почернели пръсти, мизерия. Двайсет хиляди клиенти на ден, петдесет хиляди в дъждовни дни, сто хиляди в снежни дни. Отворено денонощно. Съвършено уединение под червените светлини, сред нестихващата глъчка. Тулуз-Лотрек със своята уродливост и своя бастун, рисува в ъгъла. Можеш да останеш точно пет минути, докато си излапаш храната, или да прекараш тук часове в безумни философски разговори с някой приятел и да се чудиш и маеш на хората. „Да хапнем по един хотдог преди киното!“, и така се забравяш вътре, че никога не стигаш до киното, защото тук е по-интересно от филм за Дорис Дей по време на ваканция в Карибите.

„Но какво ще правим тази вечер? Марта иска да иде на кино, а ние мислим да си вземем нещо за пушене. Хайде в «Отомат».“

„Момент. Трябва да си лъсна обувките на този хидрант“.

„Не искаш ли да се видиш в кривите огледала?“

„Искате ли да си направим четири снимки за четвърт долар? Нали сме на сцената на вечността! След време ще гледаме снимката и ще си припомняме, когато вече ще сме мъдри, стари, беловласи Хенри Дейвид Торовци, живеещи в дървени колиби.“

„Абе кривите огледала са ги махнали, преди бяха тука.“

„А кино «Лаф»?“

„И него са махнали.“

„Обаче има цирк с бълхи.“

„Танцьорките дали са още тук?“

„Бурлеската я няма от сто години.“

„Хайде в «Отомат» да гледаме как старите дами ядат боб или как глухонемите си говорят през витрината, сякаш невидимият език прелита през стъклото от едно лице към друго, от едни пръсти към други… Забелязали ли сте, че «Таймс Скуеър» е като една голяма стая?“

От другата страна на улицата се намира „Бикфърдс“, под навеса на театър „Аполо“, до малката книжарница, която продава само неща като Хавлок Елис и Рабле, а вътре постоянно се навъртат сексманиаци? „Бикфърдс“ е централното място за срещи на „Таймс Скуеър“, мнозина висят тук от години, момчета и възрастни, чакайки Бог знае какво, може би някой ангел от „Таймс Скуеър“ да превърне цялата голяма стая в един дом, в някакво имение, това е добре за цивилизацията. За какво ни е иначе „Таймс Скуеър“? Поне да бъде част от купона. Най-великият град на света. На Марс имат ли „Таймс Скуеър“? Какво щеше да прави Петното^[3] на „Таймс Скуеър“? Или свети Франциск?

Едно момиче слиза от автобуса на автогарата до Пристанищната служба и влиза в „Бикфърдс“, малка китайка с червени обувки сяда на една маса да пие кафе, чака татенцето.

Голяма и разнообразна група от хора се срещат в „Бикфърдс“ денонощно. По времето на бийтпоколението някои поети се срещаха тук с известния образ Хънки, който се появяваше и изчезваше с големия си черен шлифер и цигаре в устата, връчвайки квитанции за заложени вещи — пишеща машина „Ремингтън“, портативно радио, черен шлифер, за да се сдобият с малко мангизи, след което да се отправят към горната част на града, където да се забъркат в някоя история с ченгетата или с тайфата. Освен това разни тъпи гангстери от Осмо авеню също се навъртаха тук — може би още се навъртат, — но старите са в затвора или мъртви. Сега поетите отиват там само да изпушат лулата на мира, да потърсят призрака на Хънки или старата тайфа и да помечтаят на чаша изветрял чай.

Идеята на битниците беше по-скоро, че ако ходиш там всяка вечер, можеш сам да откриеш цял сезон на Достоевски на „Таймс Скуеър“ и да се запознаеш с всички вестникари и с всички техни проблеми и с техните семейства и мизерия — религиозни фанатици, които те водят у дома си и ти държат дълги проповеди на кухненската маса за „новия апокалипсис“ и тям подобни идеи: „Моят пастор в Уинстън-Салем ми каза, че Господ е измислил телевизията, защото когато Христос слезе отново на земята, те ще го разпнат отново направо на улицата в този тук Вавилон и ще насочат към него телевизионните камери, и по улиците ще потече кръв, и всички очи ще видят.“

Още си гладен и слизаш в закусвалня „Ориентал“ — също „любимо място за хапване“ — евтин нощен живот — в сутерена срещу автогарата до Пристанищната служба на 40-а улица, където получаваш мазни агнешки главички с гръцки ориз за 90 цента. От джубокса звучи ориенталска музика.

В зависимост от това как е настроението — приемаме, че то вече е високо, — стигаш например на ъгъла на 42-ра улица и 8-о авеню, близо до дрогерията на Уелан, това е друго място, на което можеш да срещнеш разни хора — чернокожи проститутки, дами, залитащи в бензедринова психоза. От другата страна на улицата се вижда започналата разруха на Ню Йорк — събореният хотел „Глобус“ напомня липсващ зъб в редицата сгради на 44-та улица, а зелената сграда на „Макгро-Хил“^[4] се издига в небето високо-високо, самотна кула близо до река Хъдсън, където товарните кораби сънуват под дъжда варовик от Монтевидео.

Вече е време да се прибираме. Стана тъпо. Или: „Хайде във Вилидж или в Долен Ийст Сайд, да чуем джаз предаването на Сид Торин или да си пускаме индийски плочи и да хапваме пържоли по пуерторикански или яхния с дроб, да проверим дали Бруно е срязал още някой автомобилен гюрук в Бруклин, макар че Бруно вече е по-кротък, може да е написал някое ново стихотворение.“

Или да погледаме телевизия. Нощният живот — Оскар Левант говори за своята меланхолия в шоуто на Джак Пар.

Ако във „Файв Спот“ на ъгъла на 5-а улица и „Бауъри“ свири Телониъс Монк, влизаш. Ако се познаваш с управителя, можеш да влезеш безплатно, да седнеш на някоя маса и да пиеш една бира, но ако не го познаваш, можеш да се промъкнеш вътре, да застанеш до вентилационната шахта и да слушаш. В събота и неделя винаги е пълно. Монк седи замислен с безизразно лице, дрън, казва нещо, големият му крак тактува леко върху пода, извърнал глава настрани, заслушан, изведнъж прозвучава пианото.

Лестър Йънг свиреше там малко преди да умре и често седеше в кухнята между сетовете. Моят приятел поетът Алън Гинзбърг веднъж влезе при него, падна на колене и го попита какво ще направи, ако в Ню Йорк падне атомна бомба. Лестър каза, че ще отиде да открадне бижута от „Тифани“, независимо от ситуацията. И попита „Защо си на колене?“, без да знае каква легенда е той за бийтпоколението, приживе канонизиран. Клубът „Файв Спот“ е оскъдно осветен, вътре работят чудати сервитьори, винаги има добра музика, понякога Джон „Трейн“ Колтрейн ръси тук купчини самородни ноти от големия си тенор саксофон. През почивните дни компании от горната част на града изпълват заведението и приказват, без да спират — никой няма нещо против.

О, и два-три часа в „Еджипшън Гардънс“ в Уест Сайд Челси, районът на гръцките ресторанти. Чаши узо, гръцки ликьор и красиви танцьорки на кючек с пайети и сутиени с мъниста, несравнимата Зара, която се извива на пода като мистерия под звуците на флейтите и ритъма на Гърция, а когато не танцува, седи в оркестъра с мъжете и удря дайре със замечтан поглед. Сума ти двойки от предградията седят по масите и ръкопляскат на този ориенталски спектакъл. Закъснелите висят прави покрай стената.

Не ти ли се танцува? „Гардън Бар“ на Трето авеню е мястото, където можеш да танцуваш на воля в задимената вътрешна зала на музиката от джубокса, а на сервитьора изобщо няма да му пука.

Може просто да си поговорим. „Сидар Бар“ на Университетския площад, където се мотаят всички художници плюс едно 16-годишно момче, което беше там един следобед и лееше струя червено вино от испански винен мях в устата на приятелите си, но все не уцелваше.

В нощните заведения в Гринич Вилидж, известни като „Халф Ноут“, „Вилидж Вангард“, „Кафе Бохемия“, „Вилидж Гейт“, също се свири джаз (Лий Сониц, Джей Джей Джонсън, Майлс Дейвис), но ти трябва пачка, и не толкова, че ти трябва пачка, ами тъпата комерсиална атмосфера убива джаза и джазът се убива сам на такива места, защото мястото на джаза е в евтините, весели заведения с по 10 цента бирата, както беше в началото.

Има голям купон в мансардата на един художник, от грамофона звучи диво фламенко, момичетата изведнъж се превръщат целите в бедра и токчета, а хората се опитват да танцуват между разветите им коси. Мъжете започват да откачат и да се бутат в хората, обувки с дебели подметки летят през стаята, мъже сграбчват мъже през коленете и ги вдигат на три метра от земята, падат, но никой не се пребива, прас. Момичета се изправят с краката нагоре, опрели длани на мъжки колене, полите им падат и разкриват воланите на ханшовете им. Накрая всички се обличат да си ходят и домакинът казва изумено: „Колко сте порядъчни!“

Или пък току-що са открили нечия изложба, или има литературно четене в „Ливинг Тиътър“ или в „Гаслайт Кафе“, или в кафенето на галерия „Севън Артс“, недалеч от „Таймс Скуеър“ (на 9-о авеню и 43-та улица, невероятно място) (начало в полунощ в петък), където след края всички се втурват в стария луд бар. Или пък на парти у Лирой Джоунс, който има новия брой на списание „Юген“, което отпечатва сам на малка раздрънкана машина и в което са публикувани стихотворения от кой ли не, от Сан Франциско до Глостър, Масачузетс, и струва само 50 цента. Епохален издател, дискретен експерт в занаята. На Лирой вече му е писнало от купони, всички постоянно му събличат ризата и танцуват, три сантиментални момичета тананикат над поета Реймънд Бремзър, приятелят ми Грегъри Корсо води някакъв спор с журналист от „Ню Йорк Поуст“ и казва: „Но ти не разбираш плача на кенгурата. Зарежи кариерата. Замини за Чудските острови!“

Да се махаме оттук, стана прекалено литературно. Да вървим да се напием в „Бауъри“ или да хапнем от онази салата с дългите фидета и да пием чай в стъклени чаши в ресторанта на Хонг Фат в Китайския квартал. Защо постоянно трябва нещо да ядем? Хайде да минем пеша по Бруклинския мост, та да ни дойде апетитът. Искате ли да хапнем бамя на „Сендс Стрийт“?

Нюансите на Харт Крейн!

„ДА ИДЕМ ДА ВИДИМ Дон Джоузеф?“

„Кой е Дон Джоузеф?“

Дон Джоузеф е страхотен корнетист, който се мотае из Вилидж с тънките си мустачки и с отпуснати покрай тялото ръце, и с корнета си, който простенва и шепне, когато той свири нежно, най-великият корнет от Бикс^[5] насам. Той застава до джубокса в бара и свири с музиката за една бира. Прилича на красив киноактьор. Той е великият супербляскав, дълбоко неизвестен Боби Хакет^[6] в света на джаза.

Ами това момче, Тони Фрушела^[7], което седи по турски на килима и свири на тромпета си Бах наизуст, а по-късно вечерта го виждате заедно с другите типове да импровизира модерен джаз?

Или Джордж Джоунс, пройдохата от „Бауъри“, който свири страхотно на тенор саксофон в парковете на разсъмване заедно с Чарли Мариано^[8] просто за кеф, защото обичат джаза, и онзи случай на брега на разсъмване, когато изпълниха цяла сесия, а един тип отмерваше ритъма с пръчка по дъските на кея.

Като стана дума за пройдохи от „Бауъри“, трябва да споменем Чарли Милс, който върви по улицата с група скитници, които пият от виното му, и пее в хроматична гама.

„Да посетим чудатите, велики неизвестни художници на Америка и да поговорим с тях за техните картини и идеи — Айрис Броуди с нейните бежови византийски ажурни Деви.“

„Или Майлс Форст и неговия черен бик в оранжевата пещера.“

„Или Франц Клайн и неговите паяжини.“

„Проклетите му паяжини!“

„Или Вилем де Кунинг и неговото бяло.“

„Или Робърт де Ниро^[9].“

„Или Доди Мюлер и нейното Благовещение в двуметрови цветя.“

„Или Ал Леели и неговите платна с гигантски стъпки.“

„Гигантът на Ал Леели спи в сградата на кино «Парамаунт».“

Един друг велик художник пък се казва Бил Хайне, той всъщност е неизвестен подземен художник, който по цял ден кисне с разни странни типове по кафенетата на Източна десета улица, дето дори не приличат на кафенета, а по-скоро на сутеренните магазини за употребявани дрехи по „Хенри Стрийт“, само дето над вратата е сложена някоя африканска фигура или скулптура от Мери Франк, а вътре от електрически грамофон звучи Фрескобалди.

Я ДА СЕ ВЪРНЕМ ВЪВ ВИЛИДЖ, да виснем на ъгъла на Осма улица и Шесто авеню и да погледаме интелектуалците, които минават покрай нас. Журналисти от „Асошиейтед Прес“ се клатушкат към своите сутеренни апартаменти на „Уошингтън Скуеър“, главни редакторки със своите грамадни немски полицейски кучета, които късат веригите, самотни лесбийки се стопяват в мрака, безименни експерти по Шерлок Холмс със сини нокти се качват в стаите си да вземат скополамин, млад мъж с набъбнали мускули, облечен в евтин сив немски костюм, обяснява нещо странно на своята дебела приятелка, велики издатели се навеждат любезно над щанда за вестници, за да си купят ранното издание на „Таймс“, големи, шкембести хамали излизат от Чаплинов филм от 1910 и си тръгват за дома с големи кесии чап чой (ще нахранят всички), меланхоличният Пикасов арлекин, сега собственик на фотографско ателие, се е вторачил в съпругата и новороденото си дете, после вдига пръст за такси, шишкави звукозаписни техници с кожени шапки профучават по тротоара, девойки с проблеми в стил Д. Х. Лорънс, които се хвърлят на 50-годишни мъже, старци в „Кетъл ъф Фиш“ и меланхоличният призрак на Женския затвор в Ню Йорк, чийто силует се извисява, притихнал като самата нощ — по залез-слънце прозорците приличат на портокали, — поетът е. е. къмингс си купува пакет бонбони за кашлица в сянката на това чудовище. Ако вали, човек може да застане под тентата пред „Хауърд Джонсънс“ и да наблюдава улицата от другата страна.

Ангелът на бийта Питър Орловски в супермаркета пет входа по-нататък пазарува бисквити „Юнийда“ (късна петък вечер), сладолед, хайвер, бекон, претцели, газирано, програмата на телевизията, вазелин, три четки за зъби, шоколадово мляко (мечтаейки за печено прасенце), картофи от Айдахо, козунак, червясала зелка по погрешка, пресни домати и лилави пощенски марки, колекционира ги. После се прибира у дома без пукнат цент, оставя всичко на масата, изважда дебела книга със стихотворения на Маяковски, включва стария телевизор, настройва го на филм на ужасите и заспива.

С това приключва нощният живот на битника в Ню Йорк.