Джак Керуак
Самотен пътешественик (2)

1. Пристани на бездомната нощ

ТУК ДОЛУ НА ТЪМНАТА ЗЕМЯ

        преди всички да отидем на небето

ВИДЕНИЯ ЗА АМЕРИКА

Все на автостоп

Все по влаковете

Все това завръщане

в Америка

През мексиканската и канадската граница

Да започнем с картина на мен самия, на която съм с вдигната яка, вързана спретнато с кърпа около врата, докато се тътря покрай тъмните, печални складове на мечтаното пристанище на Сан Педро с миризмата на нефтените рафинерии във влажната мъглива коледна вечер на 1951, миризма като от изгоряла гума, оживелите мистерии на морска вещица от Тихия океан, където от лявата ми страна, докато се тътря, се виждат мазните вълни на залива, непрестанно прииждащи и прегръщащи пенестите подпори, а по-далеч, върху гладките води потрепват светлините на корабите и на лодките, превозващи провизии, те се носят навътре, изоставили тази последна площадка от американската земя. Навътре в тъмния океан, това диво, безрадостно море, откъдето червеят невидимо се носи към мен, като летяща вещица, отпусната небрежно на скръбен диван, но косата й се развява и тя е на път да открие алената радост на любовниците и да я погълне, нейното име е Смърт, обречеността на траурния кораб, на носа му пише „Роумър“^[1], боядисан в черно, с оранжеви гикове, той се приближава като призрак, без звук, макар машините му да потръпват, за да застане на кей в Сан Педро и да се изпълни със стонове и ридания, току-що завърнал се от плаване до Ню Йорк през Панамския канал, а на борда му е моят стар другар, така да се каже, Дени Бльо, който ме подмами да пропътувам 3000 мили с автобус с обещанието, че ще ми уреди работа на кораба и аз ще плавам около света. И тъй като и без това лентяйствам и няма какво друго да правя, освен да обикалям истинската Америка с тъжно лице и нереално сърце, готов съм да се хвана като смачкан мияч на чинии на тази стара гемия, стига да си купя елегантна риза в хонконгска галантерия или да размахам дървен чук за поло в сингапурски бар, или да заложа на австралийски кон, за мен е все едно, стига да е забавно и да обикалям света.

Пътувам от седмици, все на запад от Ню Йорк, известно време останах във Фриско при един приятел и междувременно изкарах 50 долара като носач на багаж на гарата, а сега тъкмо съм изминал 500-те мили от Фриско като почетен таен гост в служебния вагон първа класа на товарния влак благодарение на познанствата си в железницата, но вече съм решил да стана печен моряк, ще се кача на борда на „Роумър“ тук, в Педро, но си мисля, че ако не беше това плаване, с удоволствие бих си останал железничар, бих станал спирач на влакове и бих получавал добра заплата, яздейки стария боен влак. Но бях болен, повален от внезапна, мъчителна настинка, някакъв калифорнийски хикс вирус, и с мъка се взирах през прашния прозорец на служебния вагон, докато профучавахме покрай снежнобелия прибой на Сърф, Тангеър и Гавиота, по лунните релси между Сан Луис Обиспо и Санта Барбара. Стараех се с всички сили да се наслаждавам на това пътуване, но бях в състояние единствено да седя отпуснат на седалката в служебния вагон, заровил лице в скатаното си палто и всички кондуктори от Сан Хосе до Лос Анджелис трябваше да ме будят и да ме разпитват кой съм, обяснявах, че имам брат спирач и сам аз съм спирач по Тексаската линия, и всеки път, когато вдигнех глава, си мислех: „Стари Джак, в момента пътуваш в служебен вагон покрай океанския бряг по най-фантастичната железопътна линия, която можеш да си представиш, също като в детски сън, защо не вдигнеш глава да погледнеш навън и да се порадваш на пенестия океански прибой на Калифорния, последната земя, обливана от нежни пенести вълни, прииждащи от моретата на всички ориенти и мъгливи заливи оттук до Катерас, Флаперас, Волдивите и Ратерас, момче“, и вдигнах глава, но там не се виждаше нищо освен моята изтерзана душа и бледи отблясъци от нереална лунна светлина върху нереално море и прелитащите очертания на кръглите камъни на чакъла, релсите под светлината на звездите. Пристигнах в Ел Ей сутринта и се заклатушках с голямата безформена торба на рамо от гарата на Ел Ей право в един хотел на „Мейн Стрийт“ в центъра, където останах на легло 24 часа, пиейки непрестанно бърбън, лимонов сок и аспирин, и където получих видение за една вечна Америка, още съвсем млада, и си казах „Ще се кача на «Роумър» в Педро и ще отплавам за Япония, преди да си мигнал“. Когато се почувствах малко по-добре, надникнах през прозореца, за да разгледам горещите слънчеви улици на коледния Ел Ей, и накрая отидох да се разходя из билярдните зали и ваксаджийските столове в бедняшкия квартал, мотаех се в очакване на деня, в който „Роумър“ щеше да застане на кей в Педро, където щях да посрещна Дени под трапа с пистолета, който ми беше изпратил.

Причините за срещата в Педро бяха повече от една — той ми беше изпратил пищов във вътрешността на една книга, която внимателно беше издълбал и беше опаковал в колет, увит в кафява хартия, завързан с канап и адресиран до едно момиче в Холивуд, Хелън не знам коя си, на адреса, който ми бе съобщил, „Ето какво, Керуак, когато пристигнеш в Холивуд, отиваш право у Хелън и питаш за колета, който съм й изпратил, после го отваряш внимателно в хотелската си стая и вътре намираш пистолета; той е зареден, така че внимавай да не си отнесеш някой пръст, после го слагаш в джоба си, чуваш ли, Керуак, влезе ли това в развинтеното ти откачено въображение, сега имаш да свършиш тази малка работа за мен, твоето другарче Дени Бльо, помниш ли, че ходехме заедно на училище, заедно измисляхме как да оцелеем, заедно крънкахме центове, дори станахме заедно ченгета, дори се оженихме за една и съща жена (хм), искам да кажа, и двамата сваляхме една и съща жена, Керуак, сега от теб зависи да ми помогнеш да се защитя от бесния Матю Питърс, донеси пищова“, като ме смушква и набляга на всяка дума и ме смушква с всяка своя дума, „носи го със себе си и внимавай да не те хванат и внимавай да не изпуснеш кораба, каквото и да правиш“. Планът му беше абсурден и напълно типичен за маниак като него, така че аз, разбира се, не взех пистолета, дори не потърсих Хелън, а просто довтасах в оръфаното си палто, забързан, почти закъснял, виждах как мачтите на кораба се приближават към кея, нощ, навсякъде прожектори, прекосих злокобния обширен комплекс на рафинериите и цистерните за съхраняване на нефт, с жалките си очукани обуща, които отдавна бяха поели на истинско пътешествие — още от Ню Йорк, по следите на този фантасмагоричен кораб, но скоро щеше да ми стане ясно, още същото денонощие, че няма да се кача на никакъв кораб, в онзи миг все още не знаех това, но бях обречен да остана в Америка, вечно, по железни или водни пътища, но винаги в Америка (дори на кораби, плаващи по Мисисипи, преди да се отправят към Далечния изток, както ще се види по-късно). Без пистолет, треперещ в ужасната зимна влага на Педро и Лонг Бийч, в нощта, покрай фабрика, наречена „Котаракът в чизми“, с малка поляна с американски знамена отпред и голяма реклама на риба тон, вътре правят риба за хора и котки, покрай доковете на „Матсън“^[2], но „Лурлин“ го нямаше. Държах очите си отворени на четири за Матю Питърс — злодея, за когото беше предназначено оръжието.

Цялата история започна доста по-рано в тази изпълнена със скърцане на зъби земна кинолента, откъс от която представям тук, а макар и вековечен, колко бурен може да бъде светът, докато накрая осъзнаеш: „Е, май всичко се повтаря.“ Но Дени нарочно беше потрошил колата на Матю Питърс. Живеели с някакви момичета в Холивуд. Моряци хора. Можех да си представя снимки, на които седят до слънчеви басейни, по бански костюми, с руси момичета, в прегърнати пози. Дени беше висок, леко пълен, смугъл, с блестящо бели зъби и лицемерна усмивка. Матю Питърс беше много привлекателен блондин със самоуверено сурово изражение или (мрачно) изражение на безмълвна порочност, героят на тайфата, на времето, за когото винаги се говори със закрита уста, тайни истории, разказвани от всеки пияница и трезвеник във всеки бар и закусвалня оттук до другата страна на всички светове на Татхагата^[3] в десетте посоки на вселената, сякаш жужат духовете на всички комари, живели някога, историята на света е достатъчно гъста, за да погълне Пасифика толкова пъти, колкото песъчинки успееш да преброиш на плажа. Голямата жалба, която чух, голямата история, с която постоянно опяваше Дени, който е голям жалител и опевач и един от най-ругателните оплаквани, беше следната: „Докато аз просех центове и ровех в кофите за боклук в Холивуд, забележи, докато обикалях богаташките къщи нощем, промъквайки се тихо за бутилки, които прибирах в торбата, за да ги върна после по 5 цента парчето, когато беше невъзможно да си намерим работа на доковете или на кораб, безмозъчният Матю си правеше яки купони и харчеше всеки цент, който изкопчеше от почернелите ми пръсти, и нито веднъж, нито ВЕДНЪЖ не чух от него и ДУМИЧКА в знак на признателност — можеш да си представиш как се почувствах, когато накрая ми открадна любимото момиче и се заключи с него за цяла нощ — промъкнах се в гаража, където държеше колата си, избутах я тихо навън, без да паля мотора, затъркалях я по улицата и потеглих, човече, право за Фриско, и си порках бира от кейове — слушай, това е страхотна история…“, и той продължава да разказва историята си по своя неподражаем начин, как потрошил колата в Кукамонга, Калифорния, челен сблъсък в някакво дърво, как за малко не умрял, как се държали ченгетата, адвокатите, пресата, всички тези неприятности, и как накрая се добрал до Фриско и се хванал на кораб, и как Матю Питърс, който знаел, че той е на „Роумър“, щял да го чака на пристанището в същата тази мъглива, студена нощ в Педро с пистолет, нож, гавази, авери, с всичко, което намери. Дени щеше да слезе от кораба, оглеждайки се на всички страни, готов да се хвърли на земята, а аз трябваше да го чакам под трапа и да му подам светкавично пищова — всичко това в мъгливата мъглива нощ.

— Добре, хайде, разказвай историята.

— Не жафкай.

— Нали искаше да разказваш?

— Не жаф-жафкай — казва Дени по характерния начин, изговаряйки „жаф“ високо, с отчетливо движение на устата, като радиоводещ, който се старае да произнася ясно всеки звук, а края на думата изрича нормално, това беше номер, който бяхме усвоили в откачената гимназия, където всички приказваха превзето, ах недей, необяснимите ученически лудории, толкова отдавна забравени, а Дени в онази абсурдна мъглива нощ в Сан Педро продължаваше да използва, сякаш имаше някакво значение.

— Не ЖАФ-кай — каза Дени, като ме хвана здраво за мишницата и ме погледна сериозно, той е висок около метър и деветдесет и гледа надолу към моите метър и седемдесет и три, а очите му са тъмни и блестящи, личи си, че откача, вижда се, че отношението му към живота е непонятно, макар че със същата сериозност той понякога поддържа и обяснява своите схващания за мен например. „Керуак е жертва, ЖЕР-тва на собственото си ВЪОБРАЖЕ-ние.“ Или любимата му шега за мен, която уж трябва да е смешна, а всъщност е най-тъжното нещо, което той или някой друг е разказвал. „Една вечер Керуак отказа пържена пилешка кълка, питам го защо, а той вика «Мисля си за горките гладуващи хора в Европа»… Хаххх-ХА-ХА-ХА-ХА.“

И той пуска своя фантастичен смях, който представлява огромен, пронизителен хвърлей в небето, уникален смях, с който винаги си го представям, когато си го спомня в черната нощ, в световната нощ, в нощта, когато стоеше на пристана в Хонолулу, облечен с контрабандни японски кимона, четири броя, а митничарите го накараха да се съблече, докато остана само по тях в нощта, на кея, големият, як Дени Бльо, съкрушен и много, много нещастен. „Мога да ти разкажа такава дълга история, дето няма да приключи за цяло околосветско плаване, Керуак, само дето ти не траеш, не знаеш, не умееш да слушаш… Керуак, а КАКВО ще кажеш на бедните гладуващи европейци за фабриката «Котаракът в чизми» ей там, в която има купчини риба тон, мММ? Ха-ххх-ХА-ХА-ХА-ХА, правят една и съща храна за хора и за котки, аха-ХА-ХА!“ И когато се смееше така, разбирах, че се забавлява страхотно, но е самотен, защото другите никога не го разбират, на всички кораби, на които е плавал, хората просто не разбираха какво толкова смешно е казал, нито пък номерата, които погаждаше и за които ще разкажа по-късно.

— Потроших колата на Матю Питърс, разбираш ли, но трябва да знаеш, че не го направих нарочно, Матю Питърс си го мисли, неговите авери си го мислят, Пол Лаймън си го мисли, за да може да си мисли, че съм откраднал жена му, което, уверявам те, Керуак, не съм направил, беше един приятел, Хари Маккинли, той открадна жената на Пол Лаймън… шофирах колата на Матю до Фриско, щях да я зарежа там на някоя улица и да отплавам с кораб и той щеше да си я получи обратно, но за нещастие, Керуак, тъй като в живота нещата невинаги се получават така, както бихме желали, та в онзи град, дето все не мога да си спомня името му, там, ехо, ъ-ъ, Керуак, не ме слушаш — той ме стисва за ръката. — Не жафкай, ами слушай какво ти ПРИКАЗВАМ!

— Разбира се, слушам те.

— Тогава какво ми сумтиш и хъмкаш, какво има там, горе, птичките ли пеят там, горе, мММ? — И той се извръща с кратък презрителен, самотен смях. В тези моменти аз виждам истинския Дени, когато се извръща, не е кой знае какъв майтап, няма как от това да стане истински майтап, той си приказваше и се бе опитал да си направи майтап с това, че аз уж не слушам, а аз всъщност слушах, и то внимателно, както винаги, неговите тиради и балади, но той се извърна след като се бе измайтапил, в погледа му се долови далечно отчаяние, сякаш пред теб стои едно голямо бебе с двойна брадичка или с трапчинка на брадичката, което ридае горко, със сърцераздирателна френска примиреност, скромност, дори кротост, пресича цялата гама от абсолютно злобни клевети, подлост и интригантство до скръбта на дете в нощта, скръбта на Ананда^[4], виждал съм го и знам. — Кукамонга, Практамонга, Каламонгоната, никога няма да си спомня името на този град, но забих колата право в едно дърво, Джак, и тряс, изведнъж върху мен връхлетяха всякакви изнудвачи, ченгета, адвокати, доктори, индиански вождове, старши застрахователни агенти, измамници, казвам ти, имам късмет, че изобщо се отървах жив, трябваше да звъня на кого ли не за пари, знаеш, че майка ми във Върмонт ми пази спестяванията и когато загазя, звъня вкъщи, там са ми белите пари за черни дни. — Знам, Дени.

Но за капак на всичко се оказа, че някакъв приятел на Матю Питърс на име Пол Лаймън, чиято жена избягала с Хари Маккинли или някаква подобна врътка, която така и не разбрах докрай, та тези двамата взели дебела пачка и скочили на пътнически кораб за Далечния изток, а сега живеели с някакъв алкохолизиран майор във вила в Сингапур и го раздавали много добре по бели панталони и спортни обувки, но съпругът Лаймън също бил моряк и дори бил другар по кораб на Матю Питърс и (макар по това време Дени още да не знаеше, че и двамата са на борда на „Лурлин“) (много съществено) не щеш ли, той бил убеден, че Дени стои и зад това, така че тези двамата се заклели да убият Дени, да му видят сметката, и според Дени двамата щяха да са на кея, когато корабът му пристигнеше същата вечер, с патлаци и авери, а аз също трябваше да бъда там, готов, когато Дени слезе по трапа, бърз като светкавица, а също така изтупан, за да отидем след това в Холивуд при неговите звезди и гаджета, и всички страхотни работи, за които ми беше писал, та тогава аз се показвам бързешком и му подавам патлака, зареден и запънат, а Дени се оглежда внимателно за спотайващи се сенки в мрака, готов да се хвърли по лице на земята, взима от мен пищова и двамата потъваме в тъмнината зад кея и се спускаме към града — за по-нататъшни събития и развои.

И така, „Роумър“ навлезе в пристанището, изтеглиха го успоредно на бетонния кей, аз станах и попитах тихо един от матросите на палубата, които развиваха въжетата:

— Къде е дърводелецът?

— Кой, Бльо? Ще го видя след малко.

Още няколко въпроса и Дени се появява, докато изтеглят кораба до кея, матросът поставя предпазители против плъхове на буксирните котвени въжетата, капитанът надува малката си свирка и невидимата огромна вечност на бавната корабна маневра приключва, чуваш шума на витлата, шуртенето на шпигатите — голямото призрачно плаване е приключило, корабът е в пристанището, същите човешки лица са на палубата и ето ти го Дени в своя гащеризон и невероятно — в мъгливата нощ той вижда своето момче, застанало на кея, както е по план, с ръце в джобовете, почти може да го докосне, ако се протегне.

— Тук си, Керуак, не съм предполагал, че ще дойдеш.

— Нали ти ми каза да дойда.

— Изчакай половин час да приключа, да се измия и да се облека и идвам. Някой да се навърта наоколо?

— Не знам.

Огледах се. От половин час се оглеждах непрекъснато, паркирани коли, тъмни ъгли, навеси, входове, ниши, египетски гробници, пристанищни миши дупки, пиянски коптори, бирени кутии, мачти, гикове, орли рибари — не, героите не се виждаха никъде.

 

 

НАЙ-ТЪЖНИТЕ ПРОЙДОХИ, които можете да си представите (хо-хо-хо), двамата закрачихме по кея, в тъмнината, покрай граничните служители, които само хвърлиха на Дени един рутинен поглед и така или иначе нямаше да намерят пистолета в джоба му, но той си бе направил целия този труд да го изпрати по пощата в издълбана книга и сега, докато се озъртахме, той прошепна:

— Носиш ли го?

— Да, да, в джоба ми е.

— Дръж го и ми го подай, като излезем на улицата.

— Спокойно.

— Май ги няма, но знае ли човек.

— Гледах навсякъде.

— Излизаме оттук и дим да ни няма. Всичко съм планувал, Керуак, какво ще правим довечера, утре, целия уикенд; говорих с готвачите, измислили сме го, едно писмо за теб до Джим Джаксън в синдиката и ще спиш в юнкерската каюта, само си представи, Керуак, цяла двойна каюта само за тебе, а мистър Смит също се съгласи да дойде да празнува с нас, ха-ха.

Мистър Смит беше дебелият, блед шкембест магьосник от машинното, моторист или смазочник, или редови бърсач, най-забавният старец, който човек може да си представи, и Дени вече се смееше и се чувстваше добре, и забравяше за въображаемите си врагове — когато излязохме на улицата, вече беше очевидно, че всичко се е разминало. Дени носеше скъп хонконгски костюм от син шевиот, с подплънки на раменете, които му придаваха войнишка стойка, с фини гънки, прекрасен костюм, в който той крачеше до мен в моите скитнически дрипи — като френски фермер, размятал тежки обуща по стъргалото, като бостънски тарикат, стъпващ тежко през градския парк в събота вечер, тръгнал да се види с момчетата в билярда, но по свой особен начин, с неговата херувимска усмивка, подчертана от мъглата, правеща лицето му веселяшки кръгло и червено, макар не старо, но със слънцето, събрано от плаването през Панамския канал, той напомняше на Дикенсов герой в дилижанс по прашните пътища, а колко зловеща беше картината около нас, докато крачехме. С Дени винаги имаше много вървене пеш, безкрайно ходене, той не искаше да похарчи един долар за такси, защото обичаше да ходи, но също така едно време той излизаше с първата ми жена и я дръпваше през турникета на метрото, преди да е разбрала какво става, изотзад естествено — страхотен трик, с който спестяваше пет цента, — игра, в която Дени беше ненадминат, както се вижда. Стигнахме до линията на „Пасифик Ред Кар“^[5] след двайсет минути бързо ходене покрай тези грозни рафинерии и долнопробни моряшки стриптийз барове, под невъзможно небе, обсипано вероятно със звезди, видими само като смътни проблясъци в тази южнокалифорнийска нощ по коледно време.

— Керуак, стигнахме линията на „Пасифик Ред Кар“, имаш ли и най-малка представа какво означава това, сигурно ще кажеш, че имаш, но, Керуак, ти просто си най-смешният човек, когото познавам…

— Не, Дени, ТИ си най-смешният човек, когото познавам…

— Не ме прекъсвай, не жафкай, не…

Все така отговаряше той, все говореше, водеше ме през релсите към някакъв хотел в центъра на дългия Сан Педро, където някой трябваше да ни срещне с блондинки, затова пътем той купи два кашона бира за нас, да си имаме, и когато стигнахме до хотела с палми в кашпи отпред и палми в кашпи около бара и паркирани коли в безжизнената безветрена вечер, в безжизнената калифорнийска тъжна безветрена мръсна мъгла, и младите мексиканци минаха покрай нас в мощна кола, Дени казва:

— Виждаш ли тези мексиканци, тези пачуко в тази тяхна кола с тези техни сини джинси, те утрепаха един наш моряк тук миналата Коледа, точно преди една година, той не правел нищо, гледал си работата, но те наизскачали от колата и го смачкали от бой, не взели пари, нямал пари, но просто така, от злоба, нали са пачуко, обичат да пребиват хора за кеф…

— Когато бях в Мексико, хората там не ми се видяха такива…

— Мексиканците в Съединените щати са друга бира, Керуак, ако беше скитал по света колкото мен, щеше да знаеш какво имам предвид, когато ти нахвърлям някои груби факти от живота, но ясно е, че ти с твоите гладуващи европейци никога, НИКОГА няма да РАЗБЕРЕШ… — и той отново ме хваща за ръката, вървейки, както едно време в гимназията, докато изкачвахме слънчевия хълм към мъжката гимназия „Хорас Ман“, на 246-а в Манхатън, на скалите горе в парка „Ван Кортланд“, тесния път, минаващ покрай английски дървени къщи и блокове с апартаменти, до обвитото в бръшлян училище, но никой не можеше да върви толкова бързо, колкото Дени, той никога не спираше да си поеме дъх, изкачването беше много стръмно, повечето се задъхваха, бъхтеха се, пъшкаха и стенеха, но Дени ги подминаваше със своя силен, радостен смях. По онова време той продаваше ножове на богатите четвъртокласници в тоалетната. Тази вечер беше подготвил още номера.

— Керуак, тази вечер ще те запозная с две кукамонги в Холивуд, ако успеем да стигнем навреме, ако пък не — утре със сигурност… две кукамонги, които живеят в един жилищен блок, построен около плувен басейн, чу ли какво ти казах, Керуак?… плувен басейн, за плуване…

— Знам, знам, виждал съм го на онази снимка, на която сте с Матю Питърс и всички блондинки, страхотно… Ще ги забиваме ли?

— Чакай малко, преди да ти разкажа останалото, дай ми патлака.

— Не го нося, тъпако, казах го само за да слезеш от кораба… Щях да ти помогна, ако нещо станеше.

— НЕ ГО НОСИШ ЛИ? — Той си спомни как се е хвалил пред целия екипаж „Моето момче е отвън на кея с патлака, казах ли ви“, а преди това, когато корабът отплавал от Ню Йорк, в типичния си стил той написал на лист хартия съобщение с червени печатни букви: „ВНИМАНИЕ, НА ЗАПАДНИЯ БРЯГ ИМА ДВАМА НА ИМЕ МАТЮ ПИТЪРС И ПОЛ ЛАЙМЪН, КОИТО МНОГО ИСКАТ ДА ПРЕТРЕПЯТ ДЪРВОДЕЛЕЦА НА «РОУМЪР» ДЕНИ БЛЬО, ТАКА ЧЕ ВСИЧКИ КОРАБНИ ДРУГАРИ НА БЛЬО, КОИТО ИСКАТ ДА ПОМОГНАТ, ДА СИ ОТВАРЯТ ОЧИТЕ НА ЧЕТИРИ ЗА ТЕЗИ ДВАМА ГАДОВЕ, КОГАТО КОРАБЪТ ВЛЕЗЕ В ПРИСТАНИЩЕТО НА ПЕДРО, И ЩЕ ИМА НАГРАДА ПОДПИС ДЪРВОД. ПОЧЕРПКА В ДЪРВОДЕЛНАТА ДОВЕЧЕРА“ — скоро шумно хвалел момчето си в салона на екипажа.

— Знаех, че ще разкажеш на всички, че нося пистолет, и затова ти казах, че го нося. Не ти ли беше по-спокойно, когато слизаше от кораба?

— Къде е?

— Изобщо не съм ходил.

— Значи още е там. Ще трябва да го приберем тази вечер. — Той се умисли, беше му разминало.

Дени имаше големи планове за хотела, който се казваше „Ел Каридо Пер то Мотпейота Калифорния“ — хотел за влюбени, както казах, с палми в кашпи и моряци, почитатели на мощни автомобили, синове на работници в авиационната и електронната индустрия на Лонг Бийч, цялата многообразна и наистина тягостна калифорнийска култура, типично местно свърталище със задимени помещения, с млади мъже със слънчев загар, хавайски ризи и ръчни часовници, които надигат високи тесни бирени бутилки, усмихват се похотливо и си говорят с момичета със скъпи огърлици, малки бели нещица от слонова кост на загорелите от слънцето уши и празно синьо море в очите, а също и с прикрита животинска жестокост, миризма на бира и тютюнев дим в прохладния плюшен коктейлбар и цялата тази американщина, която ме побъркваше като младеж и ме подмамваше да напусна родния дом и да стана герой в американската джазова романтична нощ. Същото нещо беше побърквало и Дени, някога той беше едно тъжно, неспокойно френско момче, пристигнало с кораб да учи в частно американско училище, омразата вече тлеела в костите му и в тъмните му очи и той мечтаел да умъртви света — но след малко Мъдрост и Просветление от Майсторите на Превъзходния Запад той вече искал да мрази и да убива в коктейлбаровете, както е научил от филмите с Франшо Тон^[6] и Бог знае още откъде и от кого. Вървим към това място по мрачния булевард, нереална улица с много ярки улични лампи и ярки, но мрачни палми по тротоара, оребрени като ананас, издигащи се в неразличимото калифорнийско нощно небе, в пълно безветрие. Вътре не ни чакаше никой, Дени както винаги е направил погрешна преценка и е бил изпързалян (което е добре за него, но той не го знае), така че пихме по две бири, като се преструвахме, че чакаме, Дени ме баламосва с още приказки, никой не идва, нито приятели, нито врагове, Дени е съвършен даоист, нищо не му се случва, бедите се плъзгат по раменете му като вода, сякаш са намазани със свинска мас, той не знае какъв късметлия е и ето че сега има компания, неговото момче Ти Жан, което е готово да отиде навсякъде и да следва всекиго само за приключението. Изведнъж по средата на третата бира той подсвирва и се сеща, че сме изпуснали влака, който минава през един час, което означава още един час в тъпия Педро, искаме да стигнем до светлините на Лос Анджелис или на Холивуд, ако е възможно преди да са затворили баровете, представям си всички неща, с които Дени ще ни уреди там, непонятни, забравени фантазии, които имах, преди да пристигна на самата сцена, не на екрана, а на тъпата, четириизмерна сцена. Фрас, Дени решава да хванем такси и да догоним влака с кашоните бира в ръце, впускаме се в бяг към пиацата за таксита, хващаме едно и тръгваме след влака, шофьорът не коментира, защото знае колко егоцентрични са моряците, един неприветлив таксиджия в един неприветлив пристанищен град. Отпрашваме, но някак си изпитвам подозрението, че онзи не кара достатъчно бързо, за да хванем влака, който пердаши пред нас с 60 мили в час по линията за Комптън и предградията на Ел Ей. Подозирам, че не иска да го глобят за превишена скорост, като в същото време се прави, че кара достатъчно бързо, за да угоди на прищявката на двамата моряци отзад, подозирам, че ще изработи стария Ден с едни 5 долара. Нищо не може да изкефи Ден повече от това да хвърли петарка на вятъра. Това си му е стилът, така си я кара, обикаля света на кораб, бачка в трюма сред електрическите уреди, най-вече понася обидите на офицери и екипаж (в четири сутринта той спи в койката си „Хей, дърводелецът, ти дърводелец ли си или манекен, или си началник-кенеф, скапаният фар на предния гик пак не работи, не знам кой тук стреля с прашка, но искам фара поправен, акостираме в Пенанг след два часа и мамка му, ако още не е тъмно, а ние нямаме светлини, ти гориш, не аз, питай първия помощник“), така че Дени трябва да стане и аз ясно си представям как го прави, изтрива невинния сън от очите си и се изправя сред студения вой на външния свят, ще му се да има меч, за да отреже главата на този човек, но в същото време не желае да прекара остатъка от живота си в затвор или на него да му отрежат главата частично и да прекара остатъка от живота си парализиран със скоба на врата и подлога под задника, затова изпълзява от леглото и усмирява яростта на зверовете, изпълнила всичките хиляда и един електрически апарата на скапания смрадлив стоманен затвор, който на всичкото отгоре се носи посред морето и се нарича кораб. Какво са 5 долара за един мъченик?

— Дай газ, трябва да хванем този влак.

— Карам бързо, ще го хванете. — Той пресича Кукамонга. — Точно в 11,38 през 1947 или 1948, не помня точно коя година, но помня, че направих същото за едни други двама моряци и те хванаха влака. — И той продължава да приказва, като леко намалява точно колкото светофарът да стане червен, и аз се облягам назад и казвам:

— Можеше да минеш на този светофар, сега вече няма да успеем.

— Нали не искаш полицаите да ни глобят?

— Къде са? — казвам аз и поглеждам през прозореца към нощните блата в търсене на знаци от присъствие на полицейски мотоциклет или кола — виждат се само блата и бездънна нощ, а далече по хълмовете блестят коледните светлини в прозорците на хората, мъгливо червено, мъгливо зелено, мъгливо синьо, пронизва ме внезапна болка и си мисля: „О, Америка, толкова голяма, толкова тъжна, толкова черна, ти си като листата на сухото лято, които шумолят в края на август, ти си безнадеждна, който и да те погледне, ще види само суха, ужасна безнадеждност, предчувствие за неизбежна смърт, мъките на настоящия живот, коледните светлини няма да спасят никого, можеш да окачиш тези коледни светлини на някой изсъхнал храст през август, нощем, и да бъде красиво, каква Коледа изповядваш ти в тази бездна?… в този мъглив облак?“

— Няма проблем — казва Дени. — Давай, ще го стигнем.

На следващия светофар минава на червено за фасон, но отново забавя скоростта преди следващия, релсите пред нас са тъмни, никакъв знак от задницата или предницата на влака, по дяволите, стигаме до спирката, където преди две години оставил онзи моряк, но влака го няма, едно осезаемо отсъствие, дошъл и заминал, миризма на празно. По електрическата неподвижност на кръстовището се усеща, че току-що нещо е било тук и си е тръгнало.

— Май го изпуснах, мамка му — казва таксиджията, като бутва назад шапката си извинително, но много лицемерно, така че Дени му подава петте долара и слизаме, а Дени казва:

— Керуак, това означава, че ще чакаме цял час тук на тази студена спирка в студената мъглива нощ следващия влак за Ел Ей.

— Няма нищо — казвам аз, — поне си имаме бира, отвори по една — и Дени рови в кашона за отварачката и отваря два кена, които изсъскват в тишината на вечерта и ние сърбаме, изпиваме по две бири и започваме да хвърляме камъни по знаците, танцуваме да се сгреем, клечим, разказваме си вицове, спомняме си миналото, Дени казва „Ю-хуу“ и аз отново чувам разкошния му смях да звъни в американската нощ и се опитвам да му кажа: „Лени, причината да гоня този кораб цели 3200 мили от Статън Айланд до скапания Педро е не само че искам да се кача на него и да плавам около света, да се напия в Порт Суетнам, да направя пазарлък в Бомбай, да открия евтините хотели и зурните на мръсния Карачи, да вдигна свои революции в Казбата на Кайро и да стигна от Марсилия до края на света, но и заради теб, заради нещата, които сме правили, заради чудесните спомени, които имам с теб, Ден, това не може да се забрави… Никога нямам пари, признавам си, вече ти дължа шейсет за автобуса, но трябва да признаеш, че се опитвам… Съжалявам, че все нямам пари, но знаеш, че се опитах с теб тогава… Мамка му, ю-хуу, искам да се напия тази вечер.“ А Дени казва: „Не е нужно да висим на студено, Джак, виж ей там има бар, ей там (крайпътно заведение свети червено в мъгливата вечер), може да е някой мексикански пачуко бар и да ни пребият, но хайде да влезем и да изчакаме половината час, който остава, на по бира… и да видим има ли кукамонги“, и ние се запътваме натам през празната площадка. През това време Дени ми обяснява как съм си прецакал живота, но това вече съм го чувал от кого ли не от източния бряг до западния и не ми пука много, а тази вечер хич не ми пука, карам я както аз си знам.

 

 

ДВА ДНИ ПО-КЪСНО товарен кораб „Роумър“ вдига котва без мен, не ме допуснаха от Моряшкия синдикат, защото нямах стаж, казаха, че трябвало да почакам два-три месеца и да работя на доковете или нещо от сорта, и да чакам някой крайбрежен курс до Сиатъл, а аз си казах: „Щом трябва да пътувам покрай брега, поне да бъде брегът, за който копнея.“ И така, изпращам „Роумър“ с поглед навън от залива на Педро, пак по тъмно, червената светлина на левия борд и зелената светлина на десния борд се плъзгат над водата, следвани от призрачните светлини на мачтата, туут! (свирката на малкия влекач), и от смътните светлини на люковете, така подобни на гандхарви^[7], на илюзия, на Мая^[8], където някои членове на екипажа четат в койките си, други хапват в салона, а трети, като Дени, усърдно пишат писма с голяма писалка с червено мастило, в които ме успокояват, че при следващото околосветско плаване ще се кача на „Роумър“. „Само че на мен не ми пука, заминавам за Мексико“, казвам аз и се отправям към спирката на влака, като махвам за сбогом към кораба на Дени, който чезне в далечината…

Сред лудориите, които извършихме след онази първа нощ, за която разказах тук, беше и това, че качихме едно грамадно кълбо скитащи тръни по трапа на кораба в 3 след полунощ на Бъдни вечер, пъхнахме го през люка в кубрика на котелното (където всички хъркаха) и го зарязахме там. Когато се събудиха сутринта, не знаеха къде се намират, в джунгла ли, що ли, и пак си легнаха. И когато главният механик изкрещя „Кой, по дяволите, домъкна това дърво на борда!“ (беше три на три метра, огромно кълбо сухи вейки), после из цялото желязно сърце на кораба се чуваше гласът на Дени: „А-ха-ха-ха! Кой, по дяволите, домъкна това дърво на борда! Този главен механик ще ме умори, много е смешен!“