Джак Керуак
Самотен пътешественик (5)

4. Мърлячите в кухнята на морето

ВИЖДАЛ ЛИ СИ КАК ГОЛЯМ ТОВАРЕН КОРАБ напуска залива в сънения следобед, а докато претърсваш с поглед дължината на железния корпус за хора, моряци, духове, които управляват призрачния съд, който безшумно пори водите със стоманен плуг, вдигнал нос към Четирите вятъра на света, не откриваш нищо, никого, жива душа?

Ето го посред бял ден — неприветлив, унил, грамаден кораб, който незабележимо потръпва, машинното глухо тътне, в задния край, скрито под водата, гигантското витло нечуто пуфти и бие, тласкайки кораба навън към морето, към вечността, под звездите от секстанта на лудия помощник-капитан в розовата вечер на Мансанильо, навън от тъжния прибой — към водите на други заливи и други рибари, към загадки, опиумни нощи в морски кралства, тесни пътеки в кюрдската земя. Изведнъж, Боже мой, съзираш неподвижни бели точки на палубата, между палубите, в палубната надстройка, ето ги значи… разноликите членове на кухненския персонал, облечени в бели дрехи, през цялото време те са стояли облегнати неподвижно, сякаш части на кораба, на площадката над камбуза. Вечерята е свършила, останалата част от екипажа дреме, сита, по койките, а те са неподвижни свидетели на останалия свят, докато се плъзгат по вълните на Времето, никой страничен наблюдател не може да схване измамата, преди да разбере, че го наблюдават, дълго преди да осъзнае, че това там са човешки същества, единствените живи същества наоколо. Мюсюлмански юноши, неприятни славяни, жители на морето, наблюдаващи иззад своите глупави бели престилки — негри с готварски шапки, увенчали лъскавите, измъчени черни чела, до кофите за смет на Вечността, латинска фелахска отмора и отпуснатост в дремливото пладне. И, о, безпътните, безумни чайки, които грачат и се спускат в сиво, вихрено було над движещата се кърма. И бавно побеляващият килватер, кипнал от мощното витло, което се върти и върти на края на вала, задвижван от горенето и налягането в машинното отделение, под сприхавата воля на немския главен механик и гръцките младши мотористи с потни бандани, единствено капитанският мостик може да насочи тази неукротима енергия към някой Пристан на разума отвъд безбрежни, самотни, невъобразими морета от лудост. Кой е на форпика? Кой е на кърмовата палуба? Кой е на горната площадка, друже? Жива душа няма. Корабът излиза от нашия сънлив, отпуснат залив и се насочва към Проливите, към устата на Нептун, изтънява, смалява се пред очите ни, отвъд морския фар, отвъд последната ивица суша — мрачен, зловещ, повлякъл сиво тънко було омара с комина, който пуска горещи вълни към небето, флаговете потрепват от морския бриз. Едва успяваме да различим името на кораба, изписано с траурна сериозност на носа и фалшборда на горната палуба.

Скоро първите дълги вълни ще превърнат този кораб в извиваща се морска змия, с муцуна, заровена в кипналата вода. Къде ще са тогава момчетата от корабната кухня, които се подпираха така свойски на перилата под слънцето? Те ще са се прибрали вътре, ще са затворили люковете за дългото пленничество на плаването по море, желязото ще е залостено, ще са останали само пиянските сънища от брега, трескавите възторзи от първата нощ на Ембаркадеро, десет питиета, белите кепета по дължината на кафявия, очукан тезгях на бара, Фриско бъка от моряци, тролеи, ресторанти, хълмове, но сега е нощ, градът на хълмовете е останал отвъд моста „Голдън Гейт“, вече плаваме навън.

Часът е един. Корабът „Уилям Карутърс“ плава към Панамския канал и Мексиканския залив.

Снежнобелият флаг на проснатото на кърмата пране трепти — олицетворение на тишината на кухненските работници, които са се прибрали вътре. Виждал ли си ги да се носят към открито море, подминавайки ферибота, който пренася теб и твоя форд по пътя за работа, с мърляви кухненски престилки, противни, зли, долнопробни като утайка от кафе в кофата за боклук, незначителни като обелки от портокал върху мазната палуба, бели като курешките на чайките — бледи като перушина, — откачените мръсни миячи и сицилиански авантюристи в кухнята на мустакатия океан? И питал ли си се що за живот е техният? Когато го срещнах за първи път онази сутрин в Моряшкия синдикат, Джорджи Варевски така поразително се вписваше в ролята на призрачния кухненски работник, поел на плаване към потайностите на Сингапур, та разбрах, че вече съм го срещал стотици пъти — някъде — и че ще го срещам още толкова.

 

 

ТОЙ ИМАШЕ ПОКВАРЕНАТА ФИЗИОНОМИЯ на усърден, трескав, алкохолизиран европейски келнер, но и в добавка нещо мръсно, коварно, неуловимо — не поглеждаше към никого в залата, надменен като аристократ в своята вътрешна тишина и убеденост, всички истински пияници в пиянската си лудост, която е само отмора от ужасната превъзбуда, имат една такава тънка, несигурна усмивка, потрепваща измамно в ъгълчетата на устата, и общуват с нещо дълбоко вътре в себе си, независимо дали то е отвращение или трепетният възторг на махмурлука, и отказват да общуват с другите, колкото да става приказка (това е работа на безпътната пиянска нощ), а вместо това предпочитат да седят сами, да страдат, да се усмихват, да се смеят вътре в себе си, сам-самички, тези крале на болката. Панталоните му бяха смачкани и издути на коленете, окаяното му сако сигурно бе преседяло цяла нощ свито на топка под главата му. Ниско на края на дългата му ръка и пръсти висеше недопушен фас, запален няколко часа по-рано и впоследствие пален, забравян, гасен и носен с мили през треперещата сивота на принудата. От един поглед ставаше ясно, че е изхарчил всичките си пари и трябва да се хване отново на кораб. Той стоеше, леко приведен в кръста, готов за всякакъв приятен, весел или друг развой на събитията. Нисък, русоляв, със славянски черти, той имаше широки, крушовидни скули, които бяха лъщели зачервени посред пиянството на предишната нощ, а сега бяха бледи и безжизнени — над тях гледаха лукави, лъчисти, сини, дръпнати очи. Косата му беше тънка и рядка, също измъчена, сякаш голямата Божия ръка на Пиянската нощ я беше пипнала и оскубала — неравна, рядка, бледа, балтийска коса. Имаше рядка брада и очукани обувки. Човек би могъл да си го представи в безукорна бяла куртка, с напомадена и зализана коса, в парижки и европейски салони, но дори тази представа не можеше да изтрие славянската лукава порочност от погледа му, макар да гледаше само в обувките си. Устните му бяха плътни и червени, свити, сякаш готови да измърморят „Гад мресна…“.

Започнаха да обявяват свободните длъжности, аз получих работа като палубен чистач, а Джорджи Варевски, лукавият потръпващ гузен блед блондин получи работа като сервитьор в салона, без да сваля своята уморена, аристократична, бледа, недоверчива усмивка. Името на кораба беше „Уилям Карутърс“. Трябваше да се явим на някаква си Военна база в 6 сутринта. Обърнах се направо към новия си другар по кораб и го попитах:

— Къде е тая Военна база?

Той ме изгледа с лукава усмивка.

— Ще покажа. Ела в бар на „Маркет Стрийт“ 210, „Джеймис“, 10 часът довечера — отиваме, спим на кораб, хващаме метро през моста…

— Добре, разбрано.

— Гад мресна, олекна ми.

— Какво има? — Мислех, че му е олекнало, задето е получил работа, на която не се е надявал много.

— Зле ми било. Цяла вечер снощи света изпил…

— Какво?

— Пиене смесвал.

— Бира? Уиски?

— Бира, уиски, вино… проклето зелено нещо…

Стояхме на големите стълби на Синдиката, над сините води на залива на Сан Франциско, в морето под нас се носеха белите кораби и цялата ми любов се надигна у мен да приветства моя новооткрит моряшки живот. Море! Истинско плаване! Моят мечтан кораб беше пристигнал, не сън, а действителност, с оплетен такелаж и другари от плът и кръв, назначението за работа беше на сигурно място в портфейла ми, а предишната вечер бях посритвал хлебарките в своята тъмна стаичка на мизерната Трета улица. За малко да прегърна новия си другар.

— Как се казваш? Страхотно!

— Джорджи, Джорджи-й, аз съм поляк, Луд поляк, викат ми. Познават ме всички. Аз пия, пия, пия, осера пак и работа прецакам, кораб изпускам — сега дават нов шанс, толкова зле ми било, да гледам не можех, но малко вече поолекна.

— Пий една бира и ще се оправиш…

— Не! Почвам пак, откачам, две, три бири, бум! Няма ме, отлитам, не виждаш ме повече, край. — Вяла усмивка, примирен жест. — Така е. Луд поляк.

— Назначиха ме чистач, а теб — в салона.

— Дават последен шанс, а после „Джорджи, бум, махай се, умри, уволнен си, ти не моряк, гад мресна, глупак, пак осрал“, знам — той се ухилва. — Те виждат очи блестят и казват „Джорджи пак пиян“, не, още една бира не мога, не осера преди отплаване…

— За къде плаваме?

— Смяна на товар — Далечен изток — може Япония, Йокохама… Сасебо, Кобе, не знам. Може Корея, може Сайгон, Индокитай, не знае никой. Ако си новак, ще покажа как се работи. Аз съм Джорджи Варевски, Луд поляк, не ми дреме…

— Окей, приятел. Ще се видим в 10 довечера.

— „Маркет“ 210. И не напивай и не пропускай!

— Ти също! Ако не дойдеш, тръгвам сам.

— Не грижи се, няма пари. Ни цент, гад мресна. Няма за ядене.

— Искаш ли два долара да хапнеш нещо? — извадих портфейла си.

Той ме погледна лукаво.

— Имаш?

— Два долара не са проблем.

— Окей.

Той си тръгна с ръце в джобовете на панталоните си, скромно, примирено, но с чевръсти, устремени стъпки към целта и докато го наблюдавах, установих, че той наистина се движи с невероятна скорост, с наведена глава, замислен над света и над всички пристанища по света, в които щеше да се озове със своята бърза крачка.

Обърнах се да вдъхна свежия въздух на пристанището, във възторг от късмета, който бях извадил, и си представих себе си с мрачно лице, обърнато към океана през последната порта на Златна Америка, за да не се завърна никога повече, представих си плащаницата на сивото море, обгърнала носа на моя кораб.

Никога не ме е занимавал тъмният, абсурден, свиреп истински живот на този бесен работнически свят, не.

 

 

САМИЯТ АЗ СЕ ПОЯВИХ НАСМУКАН КАТО КЪРЛЕЖ в десет същата вечер, без багаж, само с един стар корабен другар, Ал Сублет, който празнуваше с мен моята „последна нощ на брега“. Варевски седеше в дъното на тъмния бар с двама пияни и пиещи моряци. Не беше близнал и капка, откакто се бяхме разделили, и с какво печално търпение понасяше чашите, които му предлагаха, както и неизменните обяснения. Светът се въртеше като вихър, когато влязох със залитане в бара, дюшемето, сякаш рисувано от Ван Гог, ме носеше към кафяви тоалетни с дъсчени стени, плювалници, голи маси в дъното — като в каубойските барове на вечността на „Муди Стрийт“ в Лоуел. Така е било и в баровете по Десето авеню в Ню Йорк, за мен — и за Джорджи също — първите три бири в октомврийския здрач, безгрижните викове на децата по железните улици, вятърът, корабите в речния ръкав — начинът, по който искрящата жар изпълва стомаха, зарежда със сила и обръща света от мъчителните подробности на нуждата и оцеляването в гигантски възторг, който се издува като сянка от коса светлина, и със съпътстващата го загуба на плътност и сила, така че на сутринта, след трийсетата бира и десетте уискита и безсмислените сутрешни вермути, изпити на някой покрив, с вдигната яка на палтото, или в някой сутерен, все места с отнета енергия, а не с прибавена, колкото повече пиеш, толкова повече фалшива сила имаш, фалшивата сила е куха. Фрас, на сутринта човек е мъртъв, кафявите волни възторзи на баровете и кръчмите са изчезнали в потръпващата празнота на света, полуживите нервни окончания мърдат в центъра на корема, бавната парализа на пръстите и ръцете — привидението и ужасът на човек, който някога е бил розово бебе, а сега е потръпващ призрак в безумната сюрреалистична нощ на градовете, забравени лица, пръснати пари, пръсната храна, питиета, питиета, питиета, хиляди разговори, проведени в мъгла. О, щастието на моряка с бяло кепе или на алкохолизирания бивш моряк, който ръмжи някъде по Трета улица в Сан Франциско под котешката луна, докато величественият кораб разделя водите на Златната порта, нощна вахта, морякът здравеняк в бяла куртка, застанал на форпика с лице към Япония, с отрезвяваща чаша кафе, сипаничавият безделник рухва между тесните стени, безсилен, зове смъртта си, търси отънялата нишка на любовта върху въртящия се стол в самотни, мрачни барове — всичко е илюзия.

— Гад мресна, ти пиян-н — изсмя се Джорджи, виждайки ме как се пуля пиянски, ръся пари от джобовете си и удрям по тезгяха — „Бира! Бира!“.

И отново отказа да пие.

— Не осирам преди кораб — тоз път загубя разрешително, синдикат ми се фръцне и чао, Джорджи, бум.

Лицето му е потно, крадливият му поглед избягва студената пяна на халбите, пръстите му още стискат късия фас, почернял от никотин и житейски несгоди.

— Човече, къде е майка ти? — изкрясках, като го видях толкова сам, подобен на малко момче, изгубено в кафявото стихийно кълбо от напрежение, викове, пиене, труд, пот…

— В Източна Полша, при моя сестра. Не иска в Западна Германия, много набожна, много скромна и горда — на църква ходи. Не пращам нито цент. Каква полза?

Приятелчето му ми поиска долар.

— Кой е този?

— Хайде, дай долар, вече имаш кораб, той също моряк.

Не ми се щеше, но му дадох долара и докато Джорджи, аз и приятелят Ал си тръгвахме, той ме нарече педал, защото му дадох парите толкова неохотно. Върнах се да го слумкам или поне да навляза в морето на неговата наглост и да го накарам да се извини, но всичко беше в мъгла и аз подуших летящи юмруци и пращящи дъски и черепи, и полицейски камионетки в кафявия безумен въздух. Намерението ми се разтвори в мъглата, Джорджи си тръгна, беше нощ, Ал си тръгна, аз тръгнах със залитане по пустите улици на Сан Франциско със смътното съзнание, че ако не съм на кораба в шест, ще го изпусна.

 

 

СЪБУДИХ СЕ В 5 сутринта в старата ми квартира до жп линията със скъсания килим и пердето, закриващо гледката към отсрещния почернял от сажди покрив и към безкрайната трагедия на едно китайско семейство, където синчето, както казах, търпеше постоянни мъки и неспирно плачеше, всяка вечер татко му го шамаросваше мълчаливо, а майката пищеше. В сивата тишина призори в съзнанието ми прогърмя мисълта „Изпуснах кораба“ — имах един час да го хвана. Взех си предварително приготвената моряшка торба и се втурнах навън, клатушкайки се с торбата на рамо в сивата мъгла на съдбовния Фриско, за да хвана градския влак, да прекося залива по моста и да стигна до Военната база. От края на линията взех такси и се озовах в района на кораба, коминът с изписано „Т“ за „Трансфюъл“ се показваше над сивия военен склад. Продължих бързешком навътре. Беше кораб тип „Либърти“, черен, с оранжеви гикове и синьо-оранжев комин — „УИЛЯМ Х. КАРУТЪРС“, а наоколо нямаше жива душа. Спуснах се по лъкатушния трап с тежката торба, хвърлих я на палубата и се огледах. Откъм камбуза напред се носеше разгорещена глъчка. Веднага подуших задаващи се неприятности, когато някакъв дребен сприхав немец започна да ме джафка колко съм закъснял, а аз му показах своя железничарски джобен часовник, за да докажа, че съм закъснял само с 12 минути, но той продължи да пръска слюнка и жлъч — по-късно го нарекохме Хитлер. Един готвач с елегантен тънък мустак се намеси:

— Закъснял е само 12 минути. Хайде да направим закуската, ще говорим след това.

— Тези проклетници си въобразяват, че ще закъсняват, а аз ще си трая. Ти ще си мияч — каза той изведнъж и се усмихна на прекрасната си идея.

Мияч друг път, понечих да отвърна, но готвачът ме хвана за ръката.

— Назначили са те чистач, значи ще бъдеш чистач. Само тази сутрин прави каквото ти казва. Значи искаш той да измие чиниите?

— Да, няма достатъчно хора.

Вече усещах как настъпващата жега на оукландския ден притиска моя изтерзан от махмурлука мозък. Отнякъде се появи Джорджи Варевски и ми се усмихна.

— Ще дам дрехи — тази сутрин работим заедно. Показвам.

Той ме поведе по стоманените ужасяващи коридори до шкафа за дрехи, непоносимата жега и мъка стояха пред мен, а съвсем неотдавна се бях протягал с безгрижието на безделника и свободата на скитника в изгнаническия приют за бедняци. Но сега бях в казармата — глътнах таблетка бензедрин, за да се изправя срещу изтезанието — поне си спасих работата. От стенанията на ужаса и съненото гадене над мивката с купчините чинии от нощната вахта и от закуската за двайсетина минути преминах в усърдна, действена, енергична добронамереност, като непрекъснато задавах въпроси на всеки срещнат, включително на старшия стюард, хващах го за ръката, слушах, свел глава, проблемите на хората, не преставах да бъда внимателен с тях, работех като вол, вършех допълнителна работа, попивах всеки съвет на Джорджи, от бензедриново отчаяние към състояние на любов, труд, учение. Леех пот сред стоманата.

Внезапно зърнах отражението си в стъклото на люка — слепнала от пот коса, окръглени очи, бяла престилка, мигом превърнал се в слуга и роб на гемиите, а едва седмица по-рано крачех с високо вдигната глава покрай влаковата линия, по график, железопътни следобеди край дремливи чакълести разклонения, пропусках локомотиви, без да губя достойнство, докато се навеждах, за да преместя стрелката. Тук бях проклет мияч на чинии, това беше изписано на челото ми, и то за по-малко пари. На път за далечен Китай, за далечните опиумни бърлоги на Йокохама…

 

 

ЗАКУСКАТА ПРЕМИНА КАТО В СЪН, препусках в бензедринова треска, изминаха 24 часа, преди изобщо да си разопаковам багажа или да погледна през люка и да си дам сметка, че се намираме във водите на Оукланд.

Предишният палубен чистач ме заведе в каютата ми — той беше възрастен блед мъж от Ричмънд Хил, Лонг Айланд (тоест беше виждал слънце само на долната палуба, сред ослепителната белота на прясно изпраните и скатани чаршафи). В каютата имаше само две койки, но разположени ужасно до тръбите на котелното отделение.

Огледах се отчаяно. Старецът ме смушка и ми довери:

— Ако не си бил чистач досега, може да имаш проблеми.

Това означаваше, че трябва да го гледам сериозно в бялото лице и да кимам, да се взирам в него, да потъна в неговата вселена, да науча всичко — чистаческото всичко.

— Ако искаш, ще ти покажа кое къде е, но не съм длъжен, защото слизам.

Той наистина слезе, отне му два дни да си събере багажа, един час му отне само да си обуе ужасните, заразени, противни, болнични чорапи, на цвят бели като тънките му бели глезени, да си завърже обувките, да прокара пръст по гърба на шкафчето, по пода и по стените за всяка прашинка, която може да е забравил да обере, малкото му нездраво шкембе висеше от безформената му мършава фигура. Дали това не беше палубен чистач Керуак през 1983?

— Добре, покажи ми кое къде е! Трябва да действам.

— По-полека, не бързай — само капитанът е станал, а той още не е слизал за закуска. Ще ти покажа, слушай сега, ако искаш де, иначе аз слизам и не съм длъжен — и той забрави какво щеше да ми каже и отново се зае с белите си чорапи. У него имаше нещо болнично.

Завтекох се да потърся Джорджи. Корабът беше един безкраен железен кошмар — мечтаното солено море беше химера.

 

 

И ЕТО МЕ, залитащ през трагичния мрак на робските коридори, обраснал с метли, парцали, дръжки, пръчки, пачаври, като тъжно бодливо свинче, свел лице към пода, угрижен, погълнат, понесен от въздушния свят, изтръгнат от сладкото си предишно мизерно легло и подземно спокойствие. Имам голям кашон (празен), в който изхвърлям пепелниците и кошчетата на началниците, имам два пръта за бърсане, един за пода на тоалетните, друг за палубите — с по един мокър и един сух парцал, извънредна работа и собствените си мисли. Бясно издирвам задълженията си — разни хора се опитват да се разминат с мен в коридорите, за да си свършат работата на кораба. След няколко безцелни, тъжни лизвания с парцала по пода на помощниккапитанската кабина той се връща от закуска, бъбри с мен дружелюбно, той ще бъде началство на кораба, нещата изглеждат добре. Споменавам интересните записки в изхвърлените тетрадки относно звездите.

— Ако се качиш в щурманската зала, ще намериш много интересни тетрадки в кошчетата за боклук — казва ми той.

По-късно отивам там, но залата е заключена. Капитанът се появява. Гледам го объркан, потен, очакващ. Той вижда идиота с кофата и тренираният му ум зацепва.

Беше нисък сивокос мъж с внушителен вид, очила с рогови рамки, хубави удобни дрехи, морскозелени очи, спокоен, непредубеден поглед. Под тази повърхност се таеше безумен, злонамерен, извратен дух, който се прояви още в първия миг, казвайки:

— Да, Джак, трябва само да се научиш да си вършиш работата добре и всичко ще бъде наред, в твоя случай чистенето, слушай сега, влез — той ме накара да вляза в кабината, където можеше да говори тихо. — Когато вършиш тази работа… внимавай… не използваш — започнах да прозирам лудостта му в неговото запъване, накъсана мисъл, смяна на темата, — не използваш един и същи парцал за тоалетната и за палубата — каза той гадно, с подъл тон, почти злобно и ако само минута по-рано се бях дивил на достойнството на неговата работа, на големите карти на работната му маса, сега сбърчих нос, осъзнавайки, че този човек се вманиачава за някакви парцали.

Има едни такива неща, казват се микроби — заяви той, сякаш това ми беше неизвестно, макар хич да не ми пукаше за неговите микроби. Стояхме двамата в това калифорнийско утро насред пристанището и обсъждахме тези въпроси в неговата безупречна кабина, която беше нещо като палат в сравнение с моя мизерен килер, и дали му пукаше изобщо, нито грам.

— Да, ще го изпълнявам по този начин, не се тревожете, ъхм, човече… капитане… сър — още нямах представа как да прозвуча естествено с тези нови моряшки армейщини.

Очите му блестяха, той стоеше приведен, в него имаше нещо нездраво, нещо коварно. Минах всички офицерски каюти, вършейки работата хаотично, в очакване Джорджи или някой друг да дойде да ми покаже как се прави. Време за сън нямаше, все още махмурлия, следобед трябваше да върша работата на третия помощник-готвач, да измия купчината съдове в мивката на камбуза, големи казани и тигани, докато човекът пристигнеше от Моряшкия синдикат. Той се оказа едър арменец с близко разположени очи, дебел, около 120 килограма — постоянно хапваше, докато работеше — сладки картофи, парчета сирене, плодове, опитваше от всичко, а в промеждутъците се тъпчеше с големи порции.

Неговата каюта (която беше и моя), беше първата в коридора откъм предната част. В съседната каюта спеше палубният механик Тед Джойнър, сам. Той често ме канеше на по чашка, винаги с поверителна, южняшка, червендалеста физиономия, „Истина ти казвам, еди-кой си не ми допада много, това е положението, но такава е хавата, слушай ме, не те будалкам, истина ти казвам, всичко е въпрос на… абе не ми се харесва и ш’ти кажа истината, не ми се увърта, знаеш ме, Джак“. Макар да го раздаваше най-големия джентълмен на кораба, той беше от селските райони на Флорида и също тежеше 120 кила, като въпросът беше кой яде повече, той или Гаврил — помощник-готвач и мой съкаютник, но според мен — Теди.

Истина ти казвам.

 

 

ДО НАС бяха двамата корабни мотористи гърци, единият беше Джордж, а другият почти не говореше и никога не си каза името. Джордж от Гърция, корабът всъщност беше гръцки „Либърти“ под американски флаг, който често пърхаше над съня ми в следобедното сгъваемо легло на кърмата. Гледайки Джордж, сещах се за кафявите листа на Средиземноморието, стари пристанища със златист цвят, узо и смокини на остров Крит, неговата кожа имаше такъв цвят, освен това имаше малък мустак, маслиненозелени очи и слънчев характер. С невероятно търпение приемаше той шегите на останалия екипаж за това как гърците обичали да им го вкарват отзад — „Оп, оп!“, смееше се той — „В гъз, оп-оп“. Мълчаливият му съкаютник беше младо момче, което възмъжа пред очите ни — лицето му все още беше момчешко, с тънък любовчийски мустак, фигурата му все още беше момчешка, със стройни ръце и крака, а той пускаше шкембе, което изглеждаше несъразмерно и сякаш растеше с всяка следваща вечеря. Сигурно някоя нещастна любовна история беше убила у него всякакво желание да изглежда млад и привлекателен.

Трапезарията беше до тяхната каюта, после беше каютата на Джорджи, на сервитьора и на мияча, който се появи чак на втория ден, по-натам, в предния край срещу носа бяха главният готвач и вторият готвач и пекар. Главният готвач беше Чонси Престън, негър от Флорида, но чак от Кийс и във външността му имаше и нещо карибско, за разлика от обикновения отруден негър от полетата на Юга, особено докато се потеше над кухненската печка или кълцаше телешко със сатъра, отличен готвач и много приятен човек, когато минавах с чиниите, все казваше „Кво става, готин?“, беше як и жилав като боксьор, с перфектна черна фигура, да се чудиш как не надебеля при всичките невероятни вкусотии, сосове, яхнии със свински джолан и пържени пилета по южняшки, които готвеше. Но още при първото великолепно ястие, което приготви, се чу дълбокият, спокоен заплашителен глас на русия боцман швед:

— На този кораб не харесваме пресолени манджи.

А Прес отвърна от камбуза със също толкова дълбок, заплашителен глас:

— На който не му харесва, да не яде.

Отсега се почваше…

Вторият готвач и пекар беше градско момче, синдикалист, почитател на джаза и на стилните дрехи, възпитан, мустакат, елегантен, с бледозлатиста кожа, корабен готвач, който ми каза:

— Пич, не обръщай внимание на ежбите и крамолите на този кораб или на който и кораб да попаднеш в бъдеще, само си върши работата старателно и — (смигване) — ще се оправиш, братле, мене слушай. Загряваш ли?

— Загрявам.

— Така че давай го без нерви и ще си живуркаме като голямо щастливо семейство, ще видиш. Искам да кажа, пич, все пак хора сме. Главният готвач Прес е свестен човек, много, верно, че капитанът и главният стюард не са. Работата е ясна, държим се заедно.

— Загрявам.

Той беше метър и осемдесет и пет, носеше шикозни платнени обувки в синьо и бяло и фантастична пъстра японска копринена спортна риза, закупена в Сасебо. До койката му имаше страхотен радиоапарат „Зенит“, приемащ на къси вълни, който улавяше джаз станциите по света от тук до Мадрас, но никой да не е посмял да го пипне без негово разрешение.

Моят грамаден съкаютник Гаврил, третият готвач, също беше градско момче и също беше синдикалист, но също така беше самотен, грамаден, дебел, потаен, нелюбящ и нелюбим морски мърляч.

— Човече, имам всички записи на Франк Синатра, включително „I Cant Get Started“, направен в Ню Джърси през 1938.

„Не ми казвай, че положението ще се оправи“, помислих си. Тук беше и Джорджи, чудесният Джорджи и обещанието за хиляда пиянски нощи в загадъчните ухания на истинския, обгърнат от океани Ориент. Бях готов.

След цял следобед миене на тенджери и тигани — работа, чийто вкус познавах от 1942 в сивите студени морета на Гренландия и на която гледах не толкова като на унижение, а по-скоро като на някакво спускане в ада, изкупителен труд сред гореща пара, наказание с вряща вода и попарване заради всички меки облачета, на които бях лежал напоследък (с дрямка в четири преди вечеря) — излязох за първата си вечер на брега в компанията на Джорджи и Гаврил. Облякохме чисти ризи, сресахме се и слязохме по трапа в прохладата на вечерта: моряците идват.

 

 

НО ТАКА ТИПИЧНО ЗА ВСИЧКИ МОРЯЦИ е да не правят нищо — само слизат на брега с пари в джобовете и се мотаят наоколо с досада и дори с някаква безчувствена тъга, пришълци от друг свят, от един плаващ затвор, в цивилно облекло, безкрайно безинтересни на вид. Прекосихме обширния терен на военноморското депо — грамадни, боядисани в сиво складове, пръскачки, напояващи безлюдни тревни площи, ненужни и неизползвани, простиращи се между релсите на депото. Огромни пространства в червения здрач без жива душа наоколо. Тъжни групички моряци, изплували вън от Гигантския Макрокосмос в търсене на микрокосмическа буболечка, в търсене на удоволствията, предлагани в центъра на Оукланд, които впрочем са никакви, само улици, барове, джубоксове с нарисувани хавайски момичета, бръснарници, тук-там магазини за алкохол, тук-там обичайните образи. Знаех, че единствените места, където има купон и жени, са мексиканските и негърските улици, които бяха в покрайнините на града, но аз последвах Джорджи и Тежкаря, както по-късно започнахме да наричаме третия готвач, до един бар в центъра на Оукланд, където просто седяхме в кафявия сумрак, Джорджи не пиеше, Тежкаря не го свърташе. Аз пиех вино, не знаех къде да отида и какво да правя.

Намерих няколко добри записа на Джери Мълиган в джубокса и ги пуснах.

 

 

НО НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН отплавахме от Златната порта в сивия, мъглив вечерен здрач и преди да разберем, се отлепихме от издадения бряг на Сан Франциско и го изгубихме зад сивите вълни.

И отново пътувах надолу по западния бряг на Америка и Мексико, само че този път по море, без да губя от поглед смътната кафява линия на брега, където понякога в ясен ден можех да видя прорезите и каньоните на Южнотихоокеанската железница там, където вървеше покрай брега, като в стар, забравен сън.

Понякога нощем спях на палубата в сгъваемото легло и Джорджи Варевски ми каза:

— Гад мресна, някоя сутрин стана и ти не тук, проклет Тихи океан, мислиш проклет Тихи океан много тих? Голяма приливна вълна дойде някоя нощ, докато сънуваш момичета и пофф — няма те вече, отнесе те.

Благословени изгреви и благословени залези в Тихия океан, докато всички на борда работят мълчаливо или четат в койките си, а алкохолът отдавна е свършил. Спокойни дни, които започвах призори с разполовен грейпфрут на перилата на кораба, усмихващите се делфини под мен скачаха и се гмуркаха, описвайки вълнообразни линии във влажния сив въздух, а понякога силните, плътни дъждове превръщаха море и дъжд в едно. Написах хайку за това:

Напусто, напусто!

Проливен дъжд се излива в морето!

Спокойни дни, които изпортих, защото глупаво смених длъжността си на чистач с тази на мияч в кухнята, която е най-приятната длъжност на кораба, понеже ти осигурява обгърнато от сапунена пяна уединение, но после глупаво се прехвърлих в офицерския салон (бюфет-стюард), а това е най-неприятната длъжност на кораба.

— Защо не се усмихнеш и не поздравиш с добро утро? — каза капитанът, докато му сервирах яйцата.

— Не съм много усмихнат човек.

— Така ли се сервира закуска на офицер? Постави я внимателно с две ръце.

— Добре.

През това време главният механик крясва:

— Къде е проклетият ананасов сок, не искам проклет портокал!

И аз се спускам към най-долния склад, но докато се върна, помощник-капитанът беснее, защото закуската му закъснява. Помощник-капитанът има гъст мустак и се мисли за герой от роман на Хемингуей, когото трябва да обслужват с голяма изтънченост.

После, докато плаваме през Панамския канал, аз не мога да откъсна очи от екзотичните зелени дървета и растения, палми, къщи, хора със сламени шапки, тъмнокафявата топла тропическа кал по бреговете на канала (Южна Америка е току зад блатата, в Колумбия), но офицерите крещят:

— Хайде, по дяволите, не си ли виждал Панамския канал досега, къде е обядът?

Плавахме през Карибско море (син брилянт), докато стигнем в залива Мобил и самия град Мобил, където слязох на брега, напих се с момчетата и по-късно отидох в една хотелска стая с красивата млада Роуз от „Дофин Стрийт“ и пропуснах сутрешната работа. Докато двамата с Роуз се разхождахме, хванати за ръце, по главната улица (представлявахме ужасна гледка, и двамата без бельо и чорапи, аз по панталони, тя по рокля, навлекли на голо тениски и обувки, и двамата пияни, а тя е страхотна мадама), капитанът, който се мотаеше с туристическия си фотоапарат, ни видя. Връщам се на кораба, върху мен се излива огън и жупел и аз казвам, че напускам и слизам в Ню Орлиънс.

Корабът продължава плаването от Мобил, Алабама, на запад към делтата на Мисисипи под гръмотевична буря в полунощ, която осветява блатата и безбрежието на голямото устие, където цяла Америка излива сърцето, калта и надеждите си в един огромен поток към безнадеждността на Залива, в преродената Бездна, в Нощта. А аз лежа на сгъваемото легло на палубата и наблюдавам с помътени от махмурлука очи.

Корабът се насочва нагоре по Мисисипи, обратно към сърцето на американската земя, където съвсем неотдавна съм пътувал на автостоп, мамка му, няма да има екзотика и Сасебо за мен. Джорджи Варевски ме погледна и се ухили.

— Гад мресна, Джак-трак, осрал, а?

Корабът застава на кей на някакъв спокоен зелен бряг като бреговете в „Том Сойер“, някъде нагоре от Лаплас, за да товари варели с нефт за Япония.

Взимам си заплатата от около $300, сгъвам ги в обща пачка с $300-те, които са ми останали от работата в железницата, мятам моряшката торба на гърба и хайде пак.

Поглеждам в салона на екипажа, където всички момчета седят наоколо, но никой от тях не ме поглежда. Обхваща ме някакво злокобно чувство. Казвам:

— Кога казаха, че отплавате?

Те се извърнаха към мен безизразно, с невиждащи очи, сякаш бях призрак. Когато Джорджи ме погледна, в неговия поглед видях същото нещо, което сякаш казваше: „След като вече не си член на екипажа на този призрачен съд, ти си мъртъв за нас.“

„И след като вече нямаме никаква полза от тебе“, бих могъл да добавя, спомняйки си всичките пъти, в които бяха търсили компанията ми за тъпи, обгърнати в дим разговори по койките, с провиснали тлъсти бели шкембета в ужасната тропическа жега, на плътно затворени люкове. Или мазнишките изповеди за грехове, в които нямаше нищо трогателно.

Прес, чернокожият главен готвач, който беше уволнен, също щеше да слезе в града и двамата щяхме да се сбогуваме на тротоара в стария Ню Орлиънс. Началниците бяха расисти, а капитанът най-много от всички. Прес каза:

— Много ми се идва с теб в Ню Йорк да видя „Бърдленд“, но трябва да се хвана пак на кораб.

Слязохме по трапа и поехме към града в тишината на следобеда.

Вторият готвач профуча с кола покрай нас по шосето за Ню Орлиънс.