Джак Керуак
Самотен пътешественик (7)

6. Сам на планинския връх

СЛЕД ВСИЧКИ ТЕЗИ ФАНФАРИ, та и още, стигнах до етап, на който имах нужда да се усамотя и да спра машината за „смилане“ и „наслаждение“ на така наречения „живот“, исках просто да лежа в тревата и да гледам облаците…

Древните са написали: „Мъдростта може да бъде постигната единствено с очите на самотата.“

Пък и до гуша ми бе дошло от всички кораби, железници и „Таймс Скуеъри“ по света…

Подадох молба в Земеделския департамент на САЩ за работа на наблюдателницата за горски пожари към горското стопанство Маунт Бейкър във високите Каскади в Северозапада.

Описанието на работата ме караше да тръпна и да мечтая за прохладни борови гори край сутрешно езеро.

Пропътувах трите хиляди мили от прахоляка на източните градове до Сиатъл през юни.

 

 

ВСЕКИ, КОЙТО Е ХОДИЛ В СИАТЪЛ, без да види Аляското шосе покрай брега на океана, е пропуснал най-важното — тук магазините с индиански тотеми отвън, вълните на Пюджит Саунд, плискащи се в основите на старите кейове, мрачният изглед на вехти складове и пристанищни хангари, както и най-старите локомотиви в Америка, теглещи вагони нагоре-надолу по крайбрежието, намекват под ясното, лъснато от облаците северозападно небе за величието на този край. Пътуването с кола на север от Сиатъл по шосе 99 е вълнуващо преживяване, защото изведнъж пред погледа се изправят Каскадните планини на североизточния хоризонт, истински Комо Кулшан^[1] под своите неизброими снегове. Високите върхове, покрити с девствена белота, представляват скални образувания, източени, струпани, а понякога спираловидно завити във фантастични, невероятни форми.

Тези гледки се извисяват високо над приказните долини Стилакуамиш и Скаджит, земеделски равнини, потънали в идилична зеленина, където почвата е толкова богата и тъмна, че според местните по-плодородна е само долината на Нил. В Милтаун, щата Вашингтон, колата минава по моста над река Скаджит. Наляво към океана, тоест още на запад, река Скаджит се влива в залива Скаджит и в Тихия океан. При Бърлингтън завивате надясно и се насочвате към планината през земеделски равнини, през сънливи градчета и един оживен селскостопански център, наречен Седро-Ули, със стотици коли, паркирани диагонално по типичната главна улица на провинциално градче, с железарии, складове за семена и смесени магазини. С навлизането навътре в долината покрай пътя започват да се издигат гористи възвишения, а реката става тясна и бърза, зелена като океана в облачен ден, но сладката вода идва от топящите се снегове във високите Каскади, толкова чиста, че на север от Марбълмаунт може спокойно да се пие. Пътят продължава да се вие до Конкрит — последният град в долината Скаджит с банка и смесен магазин; след него планината, подаваща се иззад хълмовете, е толкова близо, че вече не я виждаш, но затова пък започваш да я усещаш.

В Марбълмаунт реката представлява бърз поток, роден от безмълвните планини. Нападалите покрай реката дънери предлагат удобни места за сядане, откъдето човек да се подиви на чудния речен свят, в който листата се носят с приятния, свеж североизточен вятър и сякаш танцуват от радост, а дърветата по челата на съседните върхове, забулени от нисколетящи облаци, излъчват целомъдрие. Облаците приемат форма на отшелници и монахини, а понякога приличат на тъжни кучета, понесли се с вятъра отвъд хоризонта. В придошлите води на реката се въртят и бълбукат пънове и коренища. Трупи профучават надолу с двайсет мили в час. Въздухът мирише на борове, трици, дървесна кора, кал и окастрени клони — над водите се стрелкат птици и търсят притаена риба.

След моста при Марбълмаунт, преди Нюхейлъм, пътят става тесен и започва да се вие, докато най-сетне отпред се разкрие коритото на река Скаджит с разпенените й води и скалисто русло, и с малки поточета, които се спускат от стръмните склонове, за да се влеят в нея. Планините се издигат от всички страни, виждат се само хълбоците и ребрата им, а главите остават невидими и покрити със сняг по това време от годината.

При Нюхейлъм от пътностроителните дейности се вдига прахоляк, който се носи през бараките и през триножниците на теодолитите, а язовирът там е първият от серия такива съоръжения във водосборния басейн на река Скаджит, където се произвежда всичкото електричество на Сиатъл.

Пътят свършва при Диабло, тихо работническо селище със спретнати къщурки и зелени поляни, заобиколено от близките върхове, наречени Пирамид, Колониъл и Дейвис. Тук с един дълъг лифт се преодоляват триста метра денивелация, до нивото на язовира „Диабло“ с бента „Диабло“. От язовира изтича плътна и тежка струя вода, в която се случва дънерът на някое съборено дърво да излети като клечка за зъби в тристаметрова парабола надолу. Тук за пръв път човек е достатъчно високо, за да обхване с поглед Каскадите. Светлите отблясъци на север издават язовира „Рос“, който се простира чак до Канада, разкривайки гледка към горите на Маунт Бейкър, която не отстъпва на никоя гледка в Скалистите планини на Колорадо.

Корабчето на електрическата компания „Сиатъл Сити Лайт енд Пауър“ тръгва по разписание от малък кей до бента на язовир „Диабло“ и пътува на север между стръмни гористи склонове до язовира „Рос“, на около половин час път. Пътниците обикновено са служители на компанията, ловци, рибари и лесничеи. Ходенето започва под бента „Рос“ — по скалиста пътечка се преодоляват триста метра по вертикала до нивото на язовира. Тук голямото езеро се открива заедно с няколко плаващи къщи, които предлагат подслон и лодки за летовници, а отвъд тях се намират плаващите къщи на Горската служба на САЩ. Оттук вече, ако имаш късмета да си богаташ или съгледвач на горски пожари, можеш да се отправиш към дивата пустош на Северните Каскади с кон и муле и да прекараш едно лято в пълно усамотение.

 

 

АЗ БЯХ СЪГЛЕДВАЧ и след две нощи безуспешни опити да поспя сред бумтежа и плясъка на плаващите къщи на Горската служба една дъждовна сутрин дойдоха да ме вземат — мощен влекач с привързана към него оградена баржа, която носеше четири мулета и три коня, моите хранителни запаси, фураж, батерии и оборудване. Мулетарят се казваше Анди и носеше същата стара, провиснала каубойска шапка, която беше носил в Уайоминг преди двайсет години.

— Момче, приготви се да те заведем на едно страшно забутано място.

— Точно това искам, Анди, да бъда сам три месеца и никой да не ми се пречка.

— Така говориш сега, но мине ли една седмица, друга песен ще запееш.

Не повярвах. Очаквах с нетърпение едно изживяване, каквото рядко се случва на съвременния човек: пълно и удобно усамотение в дивата пустош, ден и нощ, шейсет и три дни и нощи, ако трябва да съм съвсем точен. Не знаехме колко сняг е наваляло в планината през зимата и Анди каза:

— Ако не е наваляло достатъчно, ще трябва всеки ден или през ден да се спускаш две мили надолу по стръмната пътека с две кофи, моето момче. Не ти завиждам, защото знам какво е. Единия ден се пържиш в жегата и те ядат комарите, а на следващия ще довтаса някоя снежна буря, ще те изненада в гръб иззад връх Хозомийн, откъм Канада, и едва ще смогваш да мяташ достатъчно дръвца в кюмбето.

Но аз имах пълна раница с пуловери, дебели ризи и панталони, и дълги вълнени чорапи, спазарени на крайбрежната улица в Сиатъл, а освен това и ръкавици и ушанка, и купища суха супа и тенекиени кутии кафе.

— Трябваше да си вземеш едно шише ракия, момче — клати глава Анди, докато влекачът подкарва сала ни през езерото Рос наляво и право на север под огромната дъждовна плащаница на планините Сауърдоу и Руби.

— Къде е Самота? — попитах аз за своята планина. (Планина, в която да остана завинаги, както бях мечтал цяла пролет.) (О, самотен пътешественико!)

— Няма да го видиш чак докато се качим горе, а тогава вече ще си така подгизнал, че изобщо няма да ти пука.

Помощник-рейнджър Марти Голке от рейнджърската станция в Марбълмаунт също е с нас и също ми дава съвети и напътствия. Изглежда, никой не копнее за връх Самота освен мен. След два часа плаване по вълните на дъждовното езеро между стръмните склонове, покрити с мокри гори, през което време мулетата и конете кротко зобеха от своите торби, стигнахме до началото на пътеката, наречена Пътека на самотата, и буксирджията (който ни правеше хубаво горещо кафе в кабината) намали скоростта и завъртя баржата до стръмния разкалян склон, осеян с храсти и повалени дървета. Мулетарят шляпна първото муле и то залитна напред с двойния си товар от батерии и консерви, стъпи в калта с предните си копита, направи опит да се изкачи, подхлъзна се, като едва не падна назад в езерото, и най-после с мощен напън се изкатери и затрополи напред, изгубвайки се в мъглата, за да изчака на пътеката останалите мулета и стопанина си. Всички слязохме на брега, отвързахме баржата, махнахме с ръка на буксирджията, качихме се на конете и се отправихме — тъжна, подгизнала дружина — под проливния дъжд. Отначало пътеката, водеща стръмно нагоре, минаваше през такива гъсталаци, че постоянно по главите и коленете ни се изливаше вода. Пътеката беше обсипана с кръгли камъни, по които копитата на животните се подхлъзваха. На едно място имаше паднало голямо дърво, което спря хода ни, докато Анди и Марти не извадиха брадвите и не започнаха да удрят, от тях се сипеха пот и ругатни; направиха малка просека покрай дървото, а през това време аз пазех животните. Скоро двамата бяха готови, но мулетата се страхуваха от стръмнината на просеката и се наложи да ги смушкаме. Не след дълго пътеката излезе на алпийски поляни, осеяни със синя лупина в мократа мъгла, както и с малки червени макове и дребни цветя, изящни като рисунки върху японски чаени чаши. Пътеката продължаваше на зигзаг през високата поляна. Скоро зърнахме едрата, обгърната в мъгла скална грамада и Анди се провикна:

— Когато се качим на онази височина, почти ще сме стигнали, но това са цели шестстотин метра по вертикала, макар да ти се струва, че само да протегнеш ръка, и ще го пипнеш!

Разгънах дъждобрана си и го наметнах презглава в опит малко да се изсуша или поне да спра да жвакам, закрачих редом с коня, за да се сгрея, и се почувствах по-добре. Другите двама продължиха да яздят, навели глави под дъжда. Височината, на която се бяхме изкачили, личеше само когато минавахме през някое опасно място и под нас се откриваха далечните върхове на дърветата.

Алпийската поляна стигна до линията на гората и изведнъж силен вятър започна да набива суграшица в лицата ни.

— Приближаваме върха — извика Анди и изведнъж пътеката се оказа покрита със сняг, конете газеха в трийсет сантиметра киша и кал, а отляво и отдясно всичко беше ослепително бяло в сивата мъгла. — Вече сме на 1500 метра — каза Анди, докато си свиваше цигара, яздейки в дъжда.

Спуснахме се надолу, после отново нагоре, още едно спускане и бавно постепенно изкачване, когато Анди извика:

— Ето я!

Горе, в мрачевината на планинския връх, съзрях малка, сумрачна, островърха хижа, кацнала самотна на темето на света, и преглътнах буцата в гърлото си.

— В това ще ли живея цяло лято? И това ли е лятото?

Вътрешността на хижата се оказа още по-мизерна, влажна и мръсна, с останки от храна и парчета от списания, разръфани от плъховете и мишките, с мръсен под и помътнели прозорци. Но храбрият стар Анди, който беше преживял много такива неща в живота си, запали буен огън в кюмбето и ме накара да кипна една тенджера вода и да добавя почти половин консерва кафе с думите:

— Не е ли силно кафето, за нищо не става!

И скоро от тенджерата се надигна ароматна кафява пяна, а ние извадихме чашите и засърбахме.

През това време двамата с Марти се качихме на покрива, свалихме кофата от комина и издигнахме метеорологичната мачта с ветрометъра, свършихме още някои неща и когато слязохме отново долу, Анди пържеше консервирана шунка с яйца в голям тиган и обстановката беше почти празнична. Отвън кротките животни зобеха от своите торби, доволни от почивката край старата дървена ограда, построена от някакъв съгледвач през трийсетте.

Навън настъпи непрогледен мрак.

В сивата утрин, след като бяха спали в спални чували на пода, а аз — на единственото легло в моята „мумия“, Анди и Марти потеглиха обратно, като се смееха и ме кодошеха:

— Е, какво ще кажеш сега? Тук сме от дванайсет часа, а още не си видял по-далече от дванайсет стъпки!

— Леле, как изобщо ще гледам за пожари в тази мъгла?

— Не бой се, момче, облаците ще се разкарат и ще виждаш на сто мили във всички посоки.

Не му повярвах и поддал се на унинието, прекарах целия ден в чистене и подреждане на хижата, а от време на време излизах и правех двайсет внимателни стъпки в различни посоки из „двора“ (чиито граници, изглежда, представляваха отвесни глухи пропасти), и си легнах рано-рано. Малко преди лягане видях първата си звезда, за кратко, след което огромен призрачен облак надвисна над мен и звездата изчезна. Но за миг ми се стори, че на една отвесна миля надолу съзирам сиво-черното езеро, където Анди и Марти седяха в плаващата къща на Горската служба, в която се бяха върнали още по пладне.

Посред нощ внезапно се събудих с щръкнала коса — в прозореца тъмнееше огромна сянка. После забелязах, че над нея има звезда и разбрах, че това беше връх Хозомийн (2600 метра), който заничаше в прозореца ми от мили разстояние, близо до канадската граница. Станах от мизерното легло, под което се разбягаха мишки, излязох навън и ахнах пред черните силуети на планините, които се тълпяха около мен, и не само това, ами на север зад облачните грамади трепкаше Полярното сияние. Това беше твърде много за градско момче — страхът, че Снежният човек може да се промъкне в тъмното зад мен, ме хвърли обратно в леглото, където се завих през глава в спалния си чувал.

Но на сутринта — неделя, шести юли — с радостно изумление съзрях ясносиньо слънчево небе, а под мен, като сияйно чисто снежно море, се простираше облачното покривало — сякаш бели ружи — и обгръщаше целия свят и цялото езеро, докато аз се къпех в слънце посред снежните върхове, отстоящи на стотици мили един от друг. Сварих си кафе, като си тананиках, и изпих една чаша на дремливия топъл праг.

По пладне облаците се разнесоха и езерото се показа долу, чудно красиво, безукорно синьо огледало, дълго повече от двайсет и пет мили, потоците изглеждаха миниатюрни, свежата зеленина на горите се простираше навсякъде, по езерото и в лагуните се забелязваха дори веселите дири от рибарските лодки на летовниците. Беше един съвършен слънчев следобед, а зад хижата открих снежна пряспа, достатъчно голяма, за да ми осигурява кофи студена вода чак до края на септември.

Работата ми беше да следя околността за горски пожари. Една нощ над територията на Маунт Бейкър се разрази страховита гръмотевична буря без дъжд. Когато забелязах зловещия черен облак да проблясва и да лети заплашително към мен, изключих радиото, положих антената на земята и зачаках най-лошото. „Шшшш! Шшшш!“, правеше вятърът и носеше към мен прах и мълнии. „Так!“, правеше гръмоотводът, улавяйки чест от електричеството на падналата върху Скаджит Пик мълния. „Шшшш! Так!“, и в леглото си чувствах как трепери земята. На петнайсет мили южно, източно от Руби Пик, в района на Пантър Крийк, бушуваше пожар — голямо оранжево петно. В десет часа нова мълния удари на същото място и пламъкът се разрази опасно силно.

Работата ми беше да известявам за паднали мълнии в целия район. Преди да настъпи полунощ, вече се бях взирал толкова напрегнато през тъмния прозорец, че започнаха да ми се привиждат огньове навсякъде, три от тях току до Лайтнинг Крийк — фосфоресциращи оранжеви отвеси от призрачен огън, които ту се появяваха, ту изчезваха.

На сутринта, на 177° 16′, където бях видял големия пожар, имаше необичайно кафяво петно насред заснежените скали, което показваше къде беше бушувал огънят, преди да изтлее в дъждовната нощ, последвала гръмотевичната буря. Но петнайсет мили по-нататък, при Макалистър Крийк, последиците от бурята бяха наистина катастрофални — там огромните пламъци надвиха дъжда и същия следобед образуваха димен облак, който се виждаше чак от Сиатъл. Съчувствах на хората, които трябваше да се борят с тези пожари, огнеборците десантчици, които се спускаха с парашути, както и пешите отряди, които се катереха нагоре по хлъзгавите скали и сипеи, за да се изправят, потни и изтощени, срещу огнена стена. Моята работа като съгледвач на пожари беше доста лека — трябваше само да се старая да предам точните координати (измерени със съответната техника) на всеки пламък, който забележех.

Повечето от дните ми минаваха еднообразно. Ставах около седем, сварявах кафе, излизах на своя алпийски двор с чаша в ръка и без да бързам, измервах скоростта и посоката на вятъра, температурата и влажността на въздуха, после нацепвах дърва, преди да включа радиопредавателя, за да докладвам данните на релейната станция в Сауърдоу. Към 10 огладнявах и си правех закуска от разкошни палачинки, които изяждах на малката маса, украсена с букет от планински лупини и елови клонки.

Ранният следобед беше време за моето специално угощение — шоколадов пудинг с горещо кафе. Към два-три часа лягах на поляната навън и зяпах облаците, които се носеха в небето, или берях боровинки, които изяждах начаса. Звукът на радиопредавателя беше достатъчно силен, за да чуя всеки позив към връх Самота.

По залез-слънце приготвях късния си обяд от сладки картофи, шунка и грах или пък само грахова супа с царевични питки, опечени в алуминиево фолио върху кюмбето. След това отивах до снежната пряспа на склона, за да загреба своите две лопати сняг за легена, и събирах наръч сухи клони за огрев като пословичната японска старица. На катериците и зайците оставях под хижата чиния с остатъци от храна и нощем ги чувах да хрупат. Плъхът също слизаше от тавана да похапне.

Понякога отправях виком въпроси към скалите и дърветата, през пропастите, понякога ги изпявах като йодлери: „Що е пустота?“ Отговорът бе съвършена тишина и аз разбрах.

Преди лягане четях на светлината на керосиновата лампа каквито книги намерех в хижата. Не е за вярване как закопнява човек за книги, когато е сам. След като изгълтах дума по дума един медицински том и адаптираното издание на Шекспировите пиеси от Чарлс и Мери Лам, покатерих се на тавана и подлепих разни скъсани каубойски романи джобен формат и списания, които мишките бяха разръфали. Освен това играех покер с трима въображаеми играчи.

Преди лягане затоплях чаша мляко с лъжица мед и го изпивах за здрав сън, след което се мушвах в спалния чувал. Всеки човек трябва да изпита поне веднъж в живота си здравословното и дори скучно усамотение сред дивата природа, да бъде принуден да разчита единствено на себе си и така да намери своята истинска и скрита сила. Да се научи например да яде, когато е гладен, и да заспива, когато му се спи.

Също така преди лягане беше време за песни. Крачех нагоре-надолу по добре утъпканата пътека, в праха на своя ритъм, и пеех всички популярни шлагери, които помнех, и то колкото ми глас държеше, а единствената ми публика бяха елените и мечките.

В червенината на залеза планините се превръщаха в симфонии от розов сняг — планината Джак, Три Фулс Пик, Фрийзаут Пик, Голдън Хорн, връх Терър, връх Фюри, връх Диспеър, Крукид Тъм Пик, връх Чалънджър и несравнимият връх Бейкър, закрил останалия свят, както и моят малък Джакас Ридж, с който завършваше Ридът на самотата. Розов сняг и далечни облаци, обрамчени с волани като древни и далечни градове в земята на Буда, и неуморимият вятър — фиу, фиу, — който фучеше, а понякога и разхлопваше моята хижа.

За вечеря си правех чап чой и изпичах няколко бисквити, а остатъците оставях в чиния за елените, които идваха в лунната нощ и хрупаха като големи кротки крави — дългороги самци, кошути и дори малки еленчета, — докато аз медитирах сред алпийската трева с лице към вълшебното езеро и лунната пътека върху него. Виждах отраженията на елите в лунното езеро на хиляда и петстотин метра под себе си, обърнати наопаки, сочещи към безкрайността.

И всички насекоми замлъкваха в чест на луната.

Шейсет и три залеза изгледах аз от този отвесен хълм — луди, бушуващи залези над море от разпенени облаци, сред невъобразими зъбери, като нарисувани с молив от невръстна ръка, на фона от всички нюанси на розовото, изпълващи душата със своята неизразима сурова прелест.

В студените утрини облаците се издуваха над Лайтнинг Джордж като дим от гигантски огън, а езерото блестеше лазурносиньо.

Август пристига с трясък, който разтърсва къщата и не вещае нищо августейшо — после идва мирисът на сняг и дим във въздуха, — и снегът настъпва откъм Канада и се вдига вятър, и политат тъмни, ниски облаци като от ковачница. Внезапно над твоя рид изгрява зелено-розова дъга, сред пухкавите облаци и суматохата на оранжевото слънце…

Какво е дъгата, Боже?

Залъгалка

за нищите.^[2]

… излизаш навън и изведнъж сянката ти на върха на хълма се обрамчва от дъгата — загадъчен ореол, който събужда в сърцето ти молитва.

Една тревичка, полюшвана от ветровете на безкрайността, захваната в скалата, а за собствената ти окаяна плът няма отговор.

Твоята газена лампа гори в безкрайността.

 

 

ЕДНА СУТРИН намерих мечешки изпражнения и следи от опитите на чудовището да изстиска кондензираното мляко от консервената кутия, която бе смачкало с лапи и пробило с острите си зъби. В онази мъглива утрин се взирах надолу към загадъчния Рид на глада с неговите мъгливи ели и чезнещи в далечината гърбици, а вятърът теглеше мъглата и я правеше да прилича на снежна буря и аз осъзнах, че някъде в мъглата се спотайва мечка.

И ми се струваше, че това е Великата мечка, която властва над Североизтока и над снеговете и царува над планините. Това беше Царят на мечките, който можеше да строши черепа ми между лапите си или да прекърши гръбнака ми като клечка, това бе неговият дом, неговият двор, неговото царство. И макар цял ден да се взирах, той не се показа от загадката на тези тихи, мъгливи склонове — той бродеше нощем покрай непознати езера, а призори бисерно чистата светлина над гористите склонове го караше да замижи в знак на почит. Той бродеше тук от хилядолетия, беше видял как идват и си отиват индианците и британските войници, и тепърва щеше да види още. Той постоянно слушаше утешителния, възхитителен глас на тишината навсякъде, освен край потоците, той съзнаваше крехкия материал, от който е направен светът, но никога не говореше, никога не използваше знаци, нито хабеше дъха си да негодува — той само дъвчеше, буташе с лапа и крачеше покрай дънерите на дърветата, без да обръща внимание на неодушевените неща, нито на одушевените. Голямата му муцуна се движеше в нощта, чувах я през планинските хребети под светлината на звездите. Скоро той щеше да излезе от мъглата, грамаден, щеше да дойде и да надникне в прозореца ми с големи пламтящи очи. Той беше Авалокитешвара^[3] Мечката, а знакът му беше сивият вятър на есента.

Аз го чаках. Той не дойде.

 

 

НАЙ-СЕТНЕ ЕСЕННИТЕ ДЪЖДОВЕ пристигат, цели нощи вятър и проливен дъжд, докато аз си лежа, сгушен на топло в спалния чувал, настъпват студени, диви есенни дни с вятър, понесъл мъгли, понесъл облаци, с внезапно ярко слънце, с бистра светлина, изпъстрила хълмовете, огънят в печката пращи, аз ликувам и пея с пълен глас. Навън през прозореца виждам катеричка, тя се свива под вятъра и хруска зърно див овес, който стиска между лапичките си — дребен властелин в своето странно царство.

Докато си мисля за звездите нощ след нощ, разбирам, че „Звездите са слова“ и всички неизброими светове в Млечния път са слова, и този свят също. И разбирам, че независимо къде се намирам, дали в тясната стая, отдаден на размисъл, или насред тази безкрайна вселена от звезди и планини, всичко е в съзнанието ми. Няма нужда от самота. Затова човек трябва да обича живота такъв, какъвто е, и да не храни никакви предубеждения.

 

 

КАКВИ ЧУДНИ МИСЛИ спохождат човек в планинското уединение! Една нощ осъзнах, че когато дадеш някому своето разбиране и насърчение, в очите му се появява странен, мек, детински израз, независимо какво нередно е сторил — светът е пълен с душички.

Защото когато човек осъзнае, че Бог е Всичко, разбира, че трябва да обича всичко, колкото и да е лошо, а в дълбокия смисъл едно нещо не е нито добро, нито лошо (като пръстта), то е просто това, което е било, което е, което се показва да е. Каква драма е да разграничаваш едно нещо от друго нещо, „всичко най-презряно под облика на всичко най-красиво!“^[4].

И осъзнах, че не трябва да се крия в самота, а трябва да приема обществото на хората за добро или зло, както постъпва добрата съпруга — разбрах, че ако не бяха шестте ни сетива — зрение, слух, осезание, вкус, обоняние и мисъл, самоличността на несъществуващи неща, нямаше да има нищо за възприемане, нито щеше да има шест чувства или самоличност. Страхът от изчезване е много по-лош от самото изчезване (смърт). Да търсиш изчезването в стария нирванистичен смисъл на будизма е безкрайно глупаво, както потвърждават мъртвите в тишината на своя блажен сън в Майката Земя, която пък е Ангел, следващ орбитата си на Небето.

Лежах сред планинската поляна на лунна светлина с глава в тревата и слушах безмълвното признание за своите временни неволи. И така, да се стремя да достигна нирвана, когато вече се намирам в нея, да достигна върха на планината, когато вече съм там и само трябва да остана там, да остана в блаженството на нирвана — това е всичко, което трябва да правя, без мъка, без път, без дисциплина, като просто съзнавам, че всичко е празнота и готовност, едно Видение и Кинолента във Вселенското Съзнание на Бог (Алая-виджняна), и да остана малко или повече с мъдрост в това състояние. Защото тишината е звукът на диаманта, който прониква във всичко, звукът на Свещената празнота, звукът на изчезновението и блаженството, гробищната тишина, която прилича на тишината на детската усмивка, звукът на вечността, на благословията, която трябва да се вярва, звукът на нищо-не-се-случва-освен-Бог (който скоро щях да чуя в гръмогласната атлантическа буря). Това, което съществува, е Бог в Своята Еманация, това, което не съществува, е Бог в Своята спокойна Неутралност, онова, което нито съществува, нито не съществува, е Божията безсмъртна зора на Бащата Небе (този свят, в този миг). И си казах: „Остани в това, не търси измеренията на планините, комарите или на цели млечни пътища от светове.“ Защото чувството е празнота, старостта е празнота. Съществува само златната вечност на Божието Съзнание, затова практикувай милост и съчувствие, помни, че хората не носят сами отговорност за своето невежество и грубост, те заслужават съжаление, Бог е милостив, защото кой може да каже нещо за нещо, след като всичко е това, което е, отвъд всяко тълкувание. Бог не разпределя, той само поставя, а всяко нещо може само да приеме онова, което се поставя — една гъсеница с хиляда Божи власинки. Затова знай, че няма друго освен теб, Бог, празен и готов и вечно свободен като безброя от атоми навред.

Реших, че когато се върна в света там, долу, ще се стремя да държа съзнанието си чисто посред мътилката от човешки понятия, бълващи своя дим като фабрични комини на хоризонта, докато крача всред тях, напред…

Когато слязох през септември, гората беше хладна и позлатена, загатваше студ, скреж и неочаквани снежни виелици, които щяха да покрият хижата ми напълно, освен ако ветровете над покрива на света не я оголеха отново. Когато стигнах гърбицата, която щеше да скрие хижата от очите ми, преди да се спусна надолу към езерото, за да се кача на лодката, която щеше да ме понесе обратно към дома, аз се обърнах и благослових връх Самота и малката пагода на върха и им благодарих за подслона и за наставлението, които бях получил.