Джак Керуак
Самотен пътешественик (3)

2. Мексикански пасторал

КОГАТО МИНАВАШ ГРАНИЦАТА в Ногалес, Аризона, едни свирепи американски граничари, някои от които с бледи лица и очила със стоманени рамки, тършуват из мизерния ти багаж за следи от скорпиона на беззаконието. Чакаш търпеливо, както се прави в Америка, сред тези безбройни жандарми и техните безбройни закони против (няма закони за) — но щом прекрачиш през вратичката от стоманена мрежа и стъпиш в Мексико, се чувстваш сякаш току-що си избягал от училище, като си излъгал учителката, че те боли коремът, и тя ти е казала да си отиваш у дома в два следобед. Чувстваш се сякаш току-що се връщаш от църква в неделя сутринта, сваляш официалния костюм и навличаш удобния си износен лек приятен гащеризон, за да играеш — оглеждаш се и виждаш щастливи засмени лица или умислените сериозни лица на тревожни влюбени, бащи, полицаи, чуваш музика от бара отвъд малкия парк с балони и близалки. По средата на парка има естрада за концерти, истински безплатни концерти за хората, на която свирят изпълнители на маримба, може би от няколко различни поколения, или джазбенд, изпълняващ мексикански химни за Ел Пресиденте. Влизаш, прежаднял, през летящите врати на каубойския бар и си поръчваш една бира на тезгяха, обръщаш се и виждаш около себе си хора, които играят билярд, готвят такос, носят сомбрера, ранчоси с пищови на кръста и пеещи бизнесмени, хвърлящи мексикански пари към музикантите, които вървят насам-натам из бара. Великото чувство, че влизаш в Чистата земя, още повече, че е толкова близо до враждебните физиономии от Аризона и Тексас и целия Югозапад, но можеш да откриеш това чувство, това фелахско отношение към живота, това щастливо безвремие на хора, които не се занимават със сериозни културни и цивилизационни проблеми, чувство, което можеш да откриеш почти навсякъде другаде — в Мароко, в Латинска Америка, в Дакар, в Кюрдистан.

Няма „насилие“ в Мексико, това са просто измислици на холивудски сценаристи или на писатели, които ходят в Мексико, за да търсят насилие — познавам един американец, който ходеше в Мексико, за да се бие по баровете, понеже там обикновено не те арестуват за хулиганско поведение, боже мой, виждал съм мъже, които се боричкат на шега насред улицата, спират движението, заливат се от смях, а хората минават и се усмихват. Мексико е мека и добронамерена страна, дори ако се придвижваш с опасни типове, както правех аз — „опасни“ в смисъла, който влагаме в Америка. Всъщност колкото по-навътре в страната навлизаш и колкото повече се отдалечаваш от границата, толкова по-добронамерени стават хората, сякаш влиянието на цивилизацията е надвиснало над общата граница като тъмен облак.

ЗЕМЯТА Е ИНДИАНСКА СТИХИЯ — седял съм на нея, свивал съм дебели цигари марихуана върху пръстени подове в дъсчени колиби недалеч от Масатлан, близо до опиумния център на света, ръсили сме опиум върху джойнтите, с почернели пети.

Говорехме за Революция. Домакинът смяташе, че в началото индианците са владели и Северна, и Южна Америка и вече е време да се изправят и да кажат: „La tierra esta la notre“ (земята е наша), като изрече тази фраза, той цъкна с език и се изсмя студено, свивайки рамене в израз на недоверие, че някой изобщо разбира идеята му, но аз внимавах и го разбрах напълно. В ъгъла, частично закрита от масата, седеше една индианка на осемнайсет, лицето й беше озарено от пламъка на свещта — тя ни гледаше, опиянена или от опиума, или от самата себе си като съпруга на мъж, който сутрин излиза на двора с копие и цепи съчки на земята, като безстрастно хвърля острието в земята и от време на време се извръща да направи някакъв жест и да каже нещо на съпругата си. Сънливото жужене на фелахското селце по пладне — недалеч от морето, от топлия тропически Пасифик на Рака. Назъбената като гръбнак планинска верига, която се простира чак до Калексико, Шаста, Модок, Паскоу на река Колумбия, лежи малко по-навътре, в края на крайбрежната равнина. Бях стигнал до там след хиляда мили черен път — тихи автобуси модел 1931, леки, елегантни и шантави, със старомодни ръчки за амбреаж, стърчащи от пода, дървени седалки пейки, подскачащи в непрестанния прахоляк надолу през Навахос, Маргаритас, през сухите пустини и колиби на Доктор Пепър, през свинското око върху полуизгорената тортиля — през изпепеляващия път, водещ към тази столица на световното кралство на опиума — о, Небеса, — през които наблюдавах нашия домакин. На пръстения под в ъгъла хъркаше войник от мексиканската армия, беше революция. Индианецът беснееше. „La tierra esta la notre…“

Енрике, моят водач и другар, който не можеше да казва „г“ и вместо това казваше „к“ — тъй като произходът му и езикът на мищеките не се бяха претопили с испанското име на родния му Веракрус. В подскачащите през вечността автобуси той крещеше в ухото ми „Корещо? Корещо? Значи «caliente». Разбира?“ „Да, да.“ „Корещо значи «caliente». Корещина.“ „Г-орещина.“ „Кой буква?“ „Г“ „К?“ „Не… Г…“ „Не ковори това, не лесно.“

Когато казваше „к“, цялата му челюст се издаваше напред и аз виждах индианеца в него. Сега той седеше на земята и разпалено обясняваше нещо, опитваше се да ходатайства, да предпази, да измоли от стопанина на къщата, който, съдейки по суровото му отношение, трябва да беше Кралят на някаква величествена банда разбойници, погребани в пустинята, съдейки по презрението, с което говореше на всяка тема, трябва да беше крал по кръв и по право, аз седях мълчаливо и гледах, също като Херардо в ъгъла. Херардо слушаше с учудено изражение лудата реч, която брат му държеше пред Краля и по стечение на обстоятелствата, пред странния американец гринго с неговата моряшка торба. Докато слушаше, нашият домакин се усмихваше презрително и кимаше като стар търговец, после се обърна към жена си, показа си езика и си облиза долната устна, после я захапа и се изсмя презрително към тайнствения мексикански мрак над осветената от свещта колиба под звездите на тихоокеанския бряг на Тропика на Рака като в бойното име на Акапулко. Луната обливаше скалите на Ел Капитан. Блатата на Панама ме очакваха и съвсем скоро щяха да ме дочакат.

Сочейки с тежка ръка и пръст, стопанинът: „В планините на голямото плато! златото на войната е заровено дълбоко! пещерите кървят! ще подмамим змията навън от горите! ще откъснем крилете на птиците! ще живеем в железни къщи, катурнати в поля от дрипи!“

„Si“, каза нашият мълчалив приятел от ръба на сламеника. Естрандо. Козя брадичка, безстрастни унили кафяви очи, тъжни и наркотични, опиум, ръцете висят, странен шаман и антураж на този Крал, той подмята забележки, с които привлича вниманието на останалите, но опита ли да продължи, нищо не излиза, не се получава и другите се отегчават и отказват да изслушат неговите разсъждения и артистични щрихи към общия разговор. Първично телесно жертвоприношение искаха те. Никой антрополог не бива да забравя канибалите или операция „Аука“^[1]. Дайте ми лък и стрела и тръгвам; готов съм; билет за самолет; без билет; списъкът е празен; рицарите стават смели, когато косите им станат бели; младите рицари само мечтаят.

Омекна. Нашият индиански Крал не се интересуваше от теории; той слушаше реалните молби на Енрике, приемаше халюцинациите на Естрандо, гърлен говор, сбита образна реч, като насочена навътре лудост, от която Кралят бе научил всичко за действителността, което го засягаше — той ме наблюдаваше с открито недоверие.

Чух, че попита на испански дали този гринго не е някакво ченге от Ел Ей, някакъв агент на ФБР. Чух това и казах „не“. Енрике се опита да му обясни, че съм interessa, посочвайки челото си, имайки предвид, че се интересувам от света — опитвах се да науча испански, бях мислител, cabeza, а също chucharro — пушач на марихуана. Това, че бях чучаро, не породи никакъв интерес у Краля. В Ел Ей той бе пристигнал от мексиканския мрак с боси крака, с празни ръце, с черно лице, вдигнато към светлината — някой беше откъснал синджира с кръста от врата му, някое ченге или престъпник, погледът му се изпълни с гняв при спомена за това, отмъщението му бе или тишина, или някой там бе останал мъртъв, а аз се явявах агент на ФБР — чудатият преследвач на мексикански заподозрени с досиета и отпечатъци от крака по тротоарите на железния Ел Ей с вериги в затворите, както и на потенциални революционери със следобедни мустаци в червеникавата мека светлина.

Той ми показа едно топче О. Аз го назовах. Частично удовлетворен. Енрике продължи да ме защитава. Шаманът се усмихна на себе си, той нямаше време за усукване и за церемониални танци в съдебната зала, нито за песни във възхвала на виното в алеи за платена любов, в търсене на сводници — той беше Гьоте в двора на Фредерико Ваймар. Трептения от телевизионна телепатия обгръщаха стаята, докато Кралят мълчаливо склони да приеме присъствието ми — когато го стори, чух как скиптърът отекна в мислите им.

И тогава О, свято море на Масатлан, и голямата червена вечерна равнина с кафяви и сиви магарета и черни и кафяви коне и зелено пулке^[2].

Трите мучачас на две мили от нас си говореха в точния концентричен център на червената кръгла вселена — нежните им гласове не стигаха до нас, а ревът на вълните на Масатлан не можеше да ги заглуши — нежните морски ветрове разкрасяваха тревите — три острова на миля навътре от брега — скали — калният сумрак над покривите на фелахското село зад нас…

ДА ОБЯСНЯ, БЯХ ИЗПУСНАЛ КОРАБА в Сан Педро и се намирах по средата на пътуването, което бях започнал с евтини второкласни автобуси от мексиканската граница при Ногалес, Аризона, по западното крайбрежие, с крайна точка Мексико Сити. Бях се запознал с Енрике и братчето му Херардо в крайпътните заведения из пустинята Сонора, докато пътниците протягаха крака, а дебели индианки сервираха люти тортили с месо, печени на камък, и докато човек си чакаше сандвича, малките прасета доверчиво ровеха пръстта в краката му. Енрике беше чудесно момче с черна коса и черни очи, поел на епично пътуване до Веракрус, на две хиляди мили надолу, на брега на Мексиканския залив, заедно с по-малкото си братче поради някаква причина, която така и не разбрах — разбрах само, че в домашно изработеното си дървено радио той държи около половин фунт силна, тъмнозелена марихуана с дълги черни мустачки, по които се познава добрата трева. Веднага започнахме да пафкаме, скрити сред кактусите зад пустинните автогари, клечахме под горещото слънце и се смеехме, а Херардо гледаше (той беше само на 18 и баткото не му позволяваше да пуши). „Защо? защото марихуана лошо за очи и лошо за la ley“ (вредна за зрението и нередна за закона). „Но за тип!“, тук той посочваше мен (заваляйки думата „теб“), „и мен!“, посочваше себе си, „няма проблем“. Той се съгласи да бъде мой водач през дългото пътуване през континенталните пространства на Мексико — говореше малко английски и се опитваше да ми обясни величието на своята родина, а аз напълно го разбирах. „Виж?“, казваше той, сочейки далечните планински вериги. „Мехико!“

Автобусът беше висок и тесен, с дървени пейки, както казах, пътници в шалове и сламени шапки се качваха вътре заедно със своите кози или прасета, или пилета, а децата се возеха на покрива или пееха и крещяха на платформата отзад. Тресяхме се и подскачахме в продължение на целите хиляда мили по черни пътища, а стигнехме ли до някоя река, шофьорът просто прегазваше с автобуса през брода, отмивайки прахоляка от машината, и отново се затрисаше по пътя. Странни градове като Навахоа, където се разходих сам и видях на откритото пазарче един касапин, застанал до купчина гадно говеждо месо сред облак мухи, докато краставите, мършави фелахски кучета се криеха под масата, и градове като Лос Мочис (Мухите), където седнахме да изпием по оранжада с натрошен лед като местни благородници на малките лепкави маси, а в местния вестник се съобщаваше за среднощен дуел между полицейския началник и кмета на града, всички бяха под въздействието на тази новина, белите улички жужаха от вълнение, двамата с револвери на хълбоците, бум, бам, направо на калната улица пред пивницата. Сега се намирахме в друг град, още по̀ на юг, в Синалоа, бяхме слезли от автобуса в полунощ, за да се промъкнем в индианска нишка между колибите и покрай кръчмите („Не добре, аз и тип и Херардо влиза в бар, не добре за la ley“, каза Енрике) и продължихме, Херардо носеше моряшката ми торба на гръб като истински приятел и брат, прекосихме голям пуст площад от гола пръст и се озовахме сред няколко дъсчени колиби, които образуваха малко село недалеч от нежния, огрян от звездите прибой, и почукахме на вратата на мустакатия див мъж с опиума и той ни пусна в своята огряна от свещ кухня, където той и неговият шаман Естрандо ръсеха червени щипки чист опиум върху джойнти, дебели колкото пури.

Стопанинът ни позволи да пренощуваме в една сламена колиба — обителта на Естрандо, който също бе достатъчно любезен да ни позволи да преспим в нея — той ни въведе на светлината на свещта, взе си имуществото, което се състоеше от запасите му от опиум, скрити под сламеника на пръстения под, и се измъкна навън да нощува другаде. Разполагахме с едно-единствено одеяло и хвърлихме жребий кой да спи по средата — падна се на Херардо, който не възрази. На сутринта станах и погледнах през пръчките: това беше хубаво тихо селце от колиби със сламени покриви, с прекрасни кафяви девойки, които носеха на раменете си стомни вода от кладенеца на селото; между дърветата се издигаше дим от опечени тортили, лаеха кучета, играеха деца и както споменах, нашият домакин цепеше дърва с копие, като хвърляше копието в земята и разцепваше дръвцата на съчки, удивителна гледка. А когато поисках да се облекча, посочиха ми някакво древно каменно седало, което се издигаше над селото като кралски трон, и се наложи да седна там пред очите на всички, на открито — майки минаваха и любезно се усмихваха, деца ме зяпаха с пръст в устата, млади момичета си тананикаха и работеха.

Започнахме да си прибираме багажа, за да се качим отново на автобуса и да продължим към Мексико Сити, но първо си купих четвърт фунт марихуана, а веднага щом направихме сделката, в колибата нахълтаха няколко мексикански войници и опърпани полицаи с тъжни очи. Попитах Енрике:

— Ще ни арестуват ли?

Той каза „не“, само искали част от марихуаната за себе си, безплатно, и щели да ни пуснат да си вървим. И така, Енрике им даде половината от това, което имахме, а те насядаха из колибата и започнаха да свиват джойнти на пода. Мъчеше ме толкова силен махмурлук от опиума, че само лежах, зяпах и имах чувството, че ще ме набучат на шиш, ще ми отрежат ръцете, ще ме провесят с главата надолу от някое разпятие и ще ме изгорят на високия каменен клозет. Някакви момчета ми донесоха супа с люти чушки и всички се смяха, докато сърбах, полегнал на една страна — супата подпали гърлото ми, накара ме да пъшкам, да кашлям и да кихам, и моментално се почувствах по-добре.

Станахме и Херардо отново вдигна моята моряшка торба на гърба си, Енрике скри марихуаната в своето дървено радио, стиснахме си ръцете с нашия домакин и с шамана, здрависахме се сериозно и тържествено с всеки един от десетимата полицаи и войници и поехме отново в индианска нишка под горещото слънце към автогарата.

— Сега — каза Енрике, като потропа върху домашно изработеното си радио — виж, mir, котови напуши.

Слънцето беше много силно и ние се потяхме — стигнахме до голяма красива църква в старинен испански стил и Енрике каза:

— Влиза тук сега.

С почуда осъзнах, че и тримата сме католици. Влязохме вътре и Херардо коленичи пръв, после Енрике и аз коленичихме до пейките и направихме кръстния знак, а той прошепна в ухото ми:

— Вижда? Хладен чорква. Крие от слънце за minuto.

В Масатлан спряхме на здрачаване да поплуваме във или под водата във великолепния прибой и там, на брега, с голям джойнт, който димеше в ръката му, Енрике се обърна, посочи навътре към разкошните зелени поля на Мексико и каза:

— Виждаш ли трите момичета далече навътре в полето? — Аз гледах и гледах и едва съзрях три точки посред далечно пасбище. — Три мучачас — каза Енрике. — Означава: Мехико!

Той искаше да отида с него във Веракрус.

— Мой занаят обущар. Ти стоиш у дома с момички, аз работи, mir? Ти пише interessa и ние има сума момички.

След Мексико Сити повече не го видях, защото нямах никакви пари и трябваше да спя на кушетката на Уилям Сюърд Бъроуз. А Бъроуз не желаеше Енрике наоколо.

— Не се занимавай с тези мексиканци, всичките са мошеници.

Още пазя заешката лапичка, която Енрике ми подари на раздяла.

НЯКОЛКО СЕДМИЦИ ПО-КЪСНО за първи път отивам да гледам борба с бикове, която, признавам, беше novillera, за новаци, а не истинската борба, която се провежда през зимата и съответно е истински спектакъл. Арената представлява идеално кръгла купа с кафяв пясък в средата, търмъчен и заравняван от истински експерт на греблото, като човека, който търмъчи втора база на „Янки Стейдиъм“, само че този стадион по-скоро трябва да се казва „Хвърли топа“. Когато влязох, бикът тъкмо беше излязъл на арената и оркестърът беше седнал по местата си. Зад оградата имаше момчета с фино избродирани, тясноскроени дрехи. Те чакаха тържествено, докато бикът не се втурна в галоп, излизайки от някакъв ъгъл, който не бях забелязал и в който бикът дотогава най-вероятно бе мучал панически, черни ноздри, големи бели очи и широки рога, огромен гръден кош и никакъв корем, тънки крака, сякаш намазани с вакса за печка, търсещи да се оттласнат от земята под себе си с цялата локомотивна тежест отгоре им, някои хора се разсмяха, бикът галопираше, сменяйки посоката, с хлътнатините, вдълбани от мускулите му в съвършената трофейна кожа. Матадорът излезе на арената и подкани бика, бикът се втурна и нападна, матадорът подигравателно размаха плаща, пропусна рогата на лакът разстояние от слабините си, завъртя бика с плаща си и се отдалечи като някакъв благородник, при което остана с гръб към озадачения съвършен бик, който не нападна като в „Кръв и пясък“ и не вдигна господин благородника високо на рогата си. Тогава се почна. На сцената се появява пиратският кон с капаци на очите, язден от РИЦАР пикадор с кавалерийско копие, чиято работа е да излезе и да хвърли няколко стоманени остриета, които се забиват в плешката на бика, който решава да вдигне коня във въздуха, но конят е защитен с броня (слава богу) — историческа и откачена сцена, само дето внезапно осъзнаваш, че пикадорът е отворил обилно кървящи рани в бика. Заслепението на горкия бик в безумен световъртеж продължава — смелият кривокрак дребен бандерилеро, който носи две стрели с флагчета, върви право към бика, бикът се обръща право към него, но двамата не се сблъскват челно, защото бандерилерото е забил стрелата в бика и си е плюл на петите, преди да съм мигнал (а аз мигнах), защото от бика трудно се бяга. Хубаво, но от бика вече се лее кръв като от Христос на небето по Марлоу^[3]. Възрастен матадор излиза и пробва бика с няколко завъртания на плаща, следва нова порция стрели, сякаш бойно знаме се вее от врата на живия, дишащ, страдащ бик и всички ликуват. Устремът на бика вече се е превърнал в клатушкане и ето че излиза главният матадор герой, за да го довърши, в този миг барабанът на оркестъра издумква, отново става тихо като облак, минаващ пред слънцето, чуваш как се разбива бутилката на някой пияница на миля навътре в жестоката испанска зелена благоуханна провинция — децата застиват за миг над своите тортили — бикът стои под слънцето с наведена глава, търси дъха си, хълбоците му буквално пърхат зад ребрата, плешките му са надупчени със стрели като свети Себастиан. С предпазлива стъпка младият матадор, по свой начин храбър, се приближава и ругае, а бикът се извръща и се сили на треперещите си крака към червения плащ, хвърля се към него, кръвта струи отвсякъде, а момчето го превежда през въображаемия обръч, като се върти на пръсти с обърнати навътре колене. Бога ми, за нищо на света не исках да видя неговия стегнат корем, разцепен от рог. Той отново накъдри плаща на вълнички срещу бика, който стоеше там и си казваше „О, защо не ме оставят на мира?“, матадорът се доближи и сега вече животното стегна уморените си крака, за да се втурне, но единият крак поддаде и вдигна облаче прах. И той се хвърли напред, след което отново спря да си поеме дъх. Матадорът закри сабята си и подвикна на отчаяния бик, който беше оцъклил очи. Бикът наостри уши, но не помръдна. Цялото тяло на матадора се изпъна като дъска, трепереща под стъпките на многобройни крака, под чорапа му затрепери мускул. Бикът скочи едва три фута напред, хвърляйки пясък с копита, а матадорът изви гръб над него като човек, който се пресяга над гореща печка, за да хване нещо от другата страна, и заби сабята си цял метър навътре между плешките на бика. Матадорът тръгна в една посока, бикът — в друга, със сабя, забита до дръжката, залитна и побягна, погледна нагоре с човешко недоумение към небето и слънцето и гърлото му заклокочи. — Идете да видите това нещо, хора! — Той блъвна десет галона кръв във въздуха и тя се разплиска наоколо — падна на колене, давейки се в собствената си кръв, изплю още кръв, изви врат, изведнъж се отпусна като чучело и главата му рухна на земята. Той още не беше мъртъв, друг идиот излезе и го закла с кама колкото мушитрънче, която заби в сънната му артерия, но бикът продължи да рови с муцуна в пясъка и да мляска собствената си кръв. Очите му! О, тези очи! Някакви безумци се смееха на употребата на камата. Изкараха навън впряг паникьосани коне, вързаха бика с верига и го повлякоха в галоп, но веригата се скъса и бикът се хлъзна в прахта като мъртва муха, забърсана от нечий крак. — Изведете го, изведете го оттук! — Извличат го, вторачените бели очи са последното нещо, което виждам. — Следващият! — Но първо печените момчета събират кръвта в количка и я изкарват навън. Мълчаливият експерт с греблото излиза отново. — „Оле!“ — момичетата хвърлят цветя към убиеца на животни с неговите елегантни панталони. И аз видях как всички умират и никой не се вълнува, почувствах колко ужасно е да си живял само за да умреш като бик, заключен в ревящ обръч от хора…

Хай Алай, Мексико, Хай Алай!

ПОСЛЕДЕН ДЕН В МЕКСИКО, намирам се в малката църква близо до Редондас в Мексико Сити, в 4 часа в сивия следобед, обикалял съм целия град да разнасям пратки по пощите, ял съм меки бонбони за закуска и сега, с две бири под себе си, отдъхвам в църквата и размишлявам над празнотата.

Точно над мен се издига голяма страдалческа статуя на Христос на Кръста, когато я забелязах, веднага седнах под нея, след като я погледах малко със сплетени пръсти („Жан!“, викат името ми от двора и аз изтичвам до вратата да погледна, но се оказва, че викат някаква дама). „Mon Jésus“, казвам аз, поглеждам нагоре и Го виждам, изобразен е с красиво мъжествено лице като на младия Робърт Мичъм и със затворени очи в смъртта, но едното е леко отворено и като че ли също напомня за младия Робърт Мичъм или за Енрике, вцепенен от наркотичен чай, който ме гледа през дима и казва „Hombre, човече, това е краят“. Коленете му са издрани така силно, че са разцепени до кост, хлътнали цял инч навътре там, където капачките на коленете Му са смазани с вик от млатещите падания с големия Кръст Млатило, дълъг сто мили на гърба Му, и докато той върви сведен с Кръста по камъните, те Го ръгат с остени, за да рухне отново на колене, а Той вече е останал без колене, Той е прикован на кръста — аз бях там. Вижда се голямата рана в ребрата му, където са се забили върховете на копията. Не бях там, ако бях там, щях да изкрещя „Спрете“ и също да бъда разпнат. Тук на окървавените от жертвоприношения с извадени сърца ацтеки Свещена Испания е изпратила картина на милост и състрадание, казваща: „Така ли постъпвате с Човек? Аз съм Син Човешки, Аз съм от Човек, Аз съм Човек и вие искате да направите това с Мен, Който съм Човек и Бог — аз съм Бог, а вие ще пронижете вързаните Ми нозе с дълги гвоздеи с набраздени глави, смазани от силата на ръката, стоварила чука — това Ми сторихте, защото проповядвах Любов?“

Той проповядваше любов, а вие Го привързахте към дърво и Го приковахте с гвоздеи, глупци, трябва да ви бъде простено.

Вижда се кръвта, стичаща се от ръцете Му към мишниците и хълбоците Му. Мексиканците са увили изящна препаска от червено кадифе около слабините Му, статуята е твърде възвишена и твърде висока за медали върху Тази Свята Победна Препаска.

Каква Победа е Победата на Христос! Победа над лудостта, над човешката безнадеждност. „Убий го!“, продължават те да реват на боеве, боеве с петли, борби с бикове, боксови боеве, улични боеве, полеви боеве, въздушни боеве, словесни боеве. „Убий го!“ Убий Лисицата, Свинята, Мушицата.

Христе в Предсмъртни Мъки, моли се за мен.

Вижда се тялото Му, увиснало на Кръста от прикованите с гвоздеи ръце, приведената стойка, изобразена майсторски от богобоязливия скулптор, който е работил върху тази статуя с цялото си сърце, Състраданието и силата на един Христос; някой чист по душа католик, може би от индианско-испански произход от XV век, сред руини от кирпич и кал и пушек в средата на индианското хилядолетие в Северна Америка е създал тази statuo del Cristo и я е поставил в новата църква, която сега, през 1950, четири-петстотин години по-късно, е с липсващи части от свода, където някой испански Микеланджело е изрисувал херувими и неземни същества за наставление на отправилите взор нагоре в неделните утрини, когато добрият падре възвестява закона на вярата.

Дълго се моля на колене, вдигнал очи към Христос, внезапно се будя в транс в църквата, коленете ме болят и долавям в ушите си кънтеж, който прониква цялата църква и ушите, и главата ми, и самата вселена, присъщата тишина на Чистотата (която е Божествена). Сядам тихо на пейката и разтривам коленете си, а тишината кънти.

Пред мен е Олтарът, Светата Дева е в бяло сред поле от синьо-бели-златни орнаменти, твърде далече, за да видя добре, заричам се да се приближа към олтара, когато част от хората си тръгнат. Присъстващите са все жени, млади и стари, и изведнъж се появяват две деца, облечени в дрипи и одеяла, босоноги, които бавно вървят отдясно между редовете, голямото момче внимателно държи ръка над главата на братчето си, стиска нещо в нея, не мога да разбера — и двамата са боси, а се чува тракане на токове, не мога да разбера, те се приближават към олтара, застават отстрани на стъкления саркофаг със статуята на един от светците, през цялото време вървят бавно, предпазливо, докосват всичко, гледат нагоре, пълзят безкрайно бавно през църквата в пълен унес. При ковчега по-малкото момче (3-годишно) докосва стъклото и застава откъм краката на покойника и докосва стъклото, и аз си мисля „Те разбират смъртта, те стоят в църквата под небесата с минало без начало и проникват в бъдещето без край, сами очакващи смъртта, при нозете на мъртвия, в светия храм.“ Получавам видение за себе си и двете момчета, изгубени в огромна безкрайна вселена, над нас и под нас няма нищо освен Безкрайната Празнота и Огромност, безбройните мъртъвци във всички посоки на съществуването, навътре в атомните светове на собственото ни тяло или навън във вселената, която може да е просто един атом в безкрайността от атомни светове и всеки атомен свят е само образ — навътре, навън, горе и долу, нищо освен празнота и божествено величие, и тишина за двете момчета и мен. Следя ги внимателно, докато си тръгват, поразен, виждам малко момиченце, високо лакът и половина, на две годинки или на една и половина, което се поклаща зад тях, малко кротко агънце на църковния под. Вниманието на голямото братче е насочено към това да държи шал над главата й, той иска малкото братче да държи своя край, между двамата и под балдахина крачи Принцеса Прелестна и изучава църквата със своите големи кафяви очи, потраквайки с токчета.

Веднага щом се озовават навън, те започват да си играят с другите деца. Много деца си играят в дворчето отпред, някои стоят неподвижни и разглеждат барелефите върху фасадата на църквата, ангели в помътен от дъжда камък.

Покланям се на всичко това, коленича до пейката и излизам, като хвърлям един последен поглед на св. Антоан от Падуа (свети Антъни), санто Антонио де Падуа. Улиците отново са прекрасни, светът неизменно е пропит с благоухание от розите на щастието, но никой от нас не го забелязва. Щастието се състои в това да разбираш, че всичко е един голям, странен сън.