Джак Керуак
Самотен пътешественик (8)

7. Голямото пътешествие до Европа

КЪТАХ ВСЕКИ ЦЕНТ, за да похарча всичко наведнъж за едно голямо, величествено пътешествие до Европа или докъдето стигнех, и ми беше весело и леко.

Отне ми няколко месеца, но накрая си взех билет за един югославски товарен кораб, който щеше да отплава от терминал „Буш“ в Бруклин за Танжер, Мароко.

В една февруарска сутрин на 1957 вдигнахме котва. Разполагах със самостоятелна двойна каюта, с книгите си, със спокойствие, тишина и концентрация. Този път щях да съм писател, комуто не се налага да върши чужда работа.

Петролните цистерни на американските градове едва са изчезнали в далечината и вече се носим на дванайсетдневен курс към Танжер — дремливо арабско пристанище от другата страна на океана, но щом хълмистият запад изчезва зад борда, пуф, налитаме на буря, която продължава да се усилва до сряда сутринта, вълните са два етажа високи, заливат носа, разбиват се с трясък и заливат с пяна прозореца на каютата ми, което кара дори стар морски вълк като мен да се свива, а горките югославянчета търчат да връзват товарни платформи, теглят фалове и надават къси, пронизителни викове посред соления вихър на този бурапуш, и чак по-късно научавам, че тези откачени славяни гледат две малки котета някъде на долната палуба и след като бурята утихва (а на мен ми се е явил Господ като сияйно бяла фигура, посред трепетните мисли за това как ще спуснем спасителните лодки в безнадеждността на морските грамади — бам, бам, бам, вълните се усилват и са все по-високи и по-високи, докато накрая, в сряда сутринта, поглеждам през прозорчето на каютата след мъчителни опити да поспя по корем с възглавници от двете страни, за да не се прекатуря, поглеждам и виждам вълна, толкова библейски грамадна, да идва към мен откъм десния борд, че не мога да повярвам, не мога да повярвам, че съм се качил на този югославски товарен кораб за Европа в неподходящия момент, това е корабът, който ще ме закара на отвъдния бряг, при кораловия Харт Крейн^[1] в неговите градини на дъното на океана) — горките малки котенца, след като бурята утихна и се появи луната като тъмна маслина, предричаща Африка (Не изобилства ли световната история с маслини^[2]), двете малки хитри муцунки седят една срещу друга в спокойната лунна светлина, където се спотайват Попай и Морската вещица, но накрая ги подмамих в моята каюта да помъркат в скута ми, докато се носехме плавно към другия бряг — африканския, а не онзи, до който ще ни преведе смъртта. Но докато се вихреше бурята, съвсем не бях толкова наперен, колкото съм сега, докато пиша за нея, бях сигурен, че това е краят, и разбирах, че всичко е Бог, че нищо не се случва освен Бог, ревящото море, нещастният самотен кораб, носещ се отвъд хоризонта със своето дълго, измъчено тяло и без идея за пробудени светове и милиарди деви^[3], окичени с ангелски цветя, почитащи мястото, където се изучава Диамантът, клатушкани като бутилка в ревящата бездна, но не след дълго красивите хълмове и медени бедра на африкански любовници, кучета, котки, пилета, бербери, рибешки глави, къдрокосите пеещи оплаквачки на морето със звездата на Дева Мария и загадъчно полегналият бял морски фар — „Каква беше тази буря?“, успявам да попитам на бебешки английски русия стюард (опитай се да бъдеш рус на върха на мачтата, Пип), а той само ми повтаря „БУРАПУШ! БУРАПУШ!“, издувайки бузи, което по-късно разбрах, че означава просто „Севернякът“, така казват на северния вятър в Адриатика.

Единственият друг пътник на кораба освен мен е грозна жена на средна възраст, със сигурност югославски шпионин, изпратен от руснаците зад „желязната завеса“, плаваме заедно, тя има възможност да разглежда паспорта ми в капитанската каюта нощем и да го подправи, така че накрая никога да не стигна до Танжер, а вместо това да ме натикат в трюма и да ме откарат в Югославия завинаги и нищо повече да не се чуе за мен, а единственото нещо, в което не подозирам екипажа на Червения кораб (с неговата червена звезда от руска кръв на комина), е, че те са предизвикали бурята, която едва не ни затри и едва не ни сгъна на две като сандвич около маслинката на морето, толкова страшно беше, после започнах да получавам реверсивни параноидни фантазии как онези провеждат тайно заседание в каюта под люлеещия се фенер и говорят: „Този мръсен американски капиталист на борда е Йона, бурята е заради него, изхвърлете го в морето“; и така аз лежа на койката и се мятам от едната страна до другата и си представям какво е да те изхвърлят в океана (с пръските, които излитат с 80 мили в час от гребените на вълни, достатъчно високи да залеят Банката на Америка), представям си как ако потъна с главата надолу, китът ще ме погълне и ще ме държи в слузестата си утроба, докато ме изплюе на някоя (Всемогъщи Боже), на някоя пясъчна коса, на последния къдрокос забравен непознат бряг, аз ще лежа на плажа, един Йона с видения за китови ребра — но в действителност моряците не се притесниха особено от огромните вълни, за тях това беше просто един бурапуш, за тях това беше просто „Мноого лош време“, а в трапезарията всяка вечер седя сам на дълга маса с бяла покривка с руската шпионка, един срещу друг, това е континентална подредба на столовете, която не ми позволява да си седя спокойно и да зяпам в празното, докато се храня или чакам следващото блюдо, риба тон, зехтин и маслини за закуска, солена риба за закуска, какво не бих дал за малко фъстъчено масло и млечен шейк. Не мога да кажа дали шотландците са измислили това море нарочно, за да плашат мишките в трюма, но перленият цвят на водата, дивият хаос, споменът за бялото кепе, отнесено от вихъра, Видението за Бог, което получих, за себе си, за кораба и другите, безутешната кухня, безутешната помийна кухня на морето с нейните разлюшкани тенджери в сивия сумрак, сякаш тенджерите знаят, че ще се изпълнят с рибя чорба в мрачната кухня под кухнята на мрачното море, люлеенето и дрънченето, о, този стар кораб с дългия си корпус, за който отначало на бруклинския док си казах „Боже мой, колко е дълъг“, но ето че сега не е достатъчно дълъг да се задържи неподвижен посред това колосално занасяне от страна на Бог, пори водите напред, желязното тяло потръпва, и то след като си бях помислил „Защо трябва да прекарат цял ден в този град на цистерните“ (как се казваше това градче в Ню Джърси — Пърт Амбой) с голям, черен и доста зловещ маркуч от дока за зареждане, който налива и налива цяла неделя, с надвисналото зимно небе, просветващо в оранжево, без жива душа на дългия, пуст кей, където излизам на разходка след зехтинената вечеря, с изключение на един човек, последния американец, когото виждам, който крачи и ме гледа подозрително, защото ме смята за член на Червения екипаж, помпи гориво цял ден, пълни тези огромни резервоари на старата „Словения“, но когато се озоваваме в открито море насред тази Божия буря, се радвам безкрайно и облекчено въздъхвам, че прекарахме цял ден в зареждане, и си мисля колко ужасно щеше да е да ни свърши горивото посред бурята и да подскачаме безпомощни насам-натам по вълните. За да избяга от бурята онази сряда сутрин например, капитанът просто се завъртя с гръб, не би могъл да го направи странишком, само с гръб или фронтално към прииждащите водни великани, и когато направи този завой около 8 сутринта, помислих си сега непременно ще се преобърнем и ще потънем, целият кораб, с онзи непогрешим фатален трясък, накланя се бързо на една страна, еластично напрежение, усещам как се накланя докрай, вълните на бурапуша също натискат, държа се за илюминатора и гледам навън (лицето ми се мокри от пръските), и ето че се накланяме обратно към прииждащата водна грамада и пред мен се изправя вертикална стена от море, корабът трепери, килът държи, дългият кил долу, който сега е само малка рибешка перка, а на дока си мислех „Колко дълбоки са каналите покрай кейовете, щом дългите килове не докосват дъното“. Вълната ни удря и залива палубата, в илюминатора и в лицето ми плисва вода и се стича в леглото ми (Морето е мое легло) и корабът отново се накланя на другата страна, после се изправя, а капитанът завърта „Словения“ с гръб към бурята и се отправяме на юг. И отново си мисля как ще се озовем в дълбините с поглед, обърнат навътре, в безкрайна утроба от блаженство, удавници — в усмивката на океана, която вдъхва отново живот на невъзможното. О, снежни ръце на Бог, видях ръцете му там, отстрани на стълбата на Яков на мястото, където ако трябваше да напуснем кораба (сякаш спасителните лодки щяха да оцелеят повече от секунда, преди да се разбият на трески в борда посред цялото това безумие), бялото лице на самия Бог да ми казва „Малки Жан^[4], не се тревожи, ако те взема днес заедно с другите бедни дяволи на това корито, то ще е защото нищо не се случва освен мен, всичко съм аз“, или както пише в Ланкаватара сутра, „Не съществува нищо освен самия Ум“ (А пък аз казвам „Не съществува нищо освен Златната Вечност на Божия ум“) — видях думите ВСИЧКО Е БОГ, НИЩО НЕ СЕ СЛУЧВА ОСВЕН БОГ, изписани с мляко в морските дълбини — бъди благословен, този живот не е нищо друго освен безкрайна процесия в безкрайно гробище, но нищо не е освен Бог, нищо друго не съществува — затова колкото по-високо се издига над мен водното чудовище и ми се присмива, толкова повече ще се наслаждавам на Рембранд и ще предизвиквам онези, които се будалкат с Толстой, и ще стигнем до Африка, и стигнахме дотам, и ако има урок, който някога съм научил, то той беше урок в БЯЛО — какъвто и мрак да дойде и да доведе всякакви духове и ангели, ние ще пърпорим напред чак до гористия бряг, до скалистия бряг, до лебедовата сол, о, Езекил, защото онзи следобед бе така нежен и спокоен и подобен на Средиземноморие, когато зърнахме земя, но чак когато видях тънката усмивка на капитана, докато се взираше през своя бинокъл, повярвах наистина, и най-после можах сам да зърна Африка, да видя гънките на планините, сухите дерета, преди да видя самите планини, но накрая ги видях, бледозелени и златни, без да знам чак докъм 5, че това са всъщност планините на Испания, там някъде беше старият Херкулес, подпрял света на раменете си, оттам и спокойствието и стъклената тишина на водите, водещи към Хесперида. Прекрасната звезда на Дева Мария пред нас, а по-натам виждах Париж, в сценичното осветление на моето видение видях Париж, където слязох от влака в предградието Пьопъл дьо Пей, и вървях пеш пет мили все по-навътре и навътре като в сън, в града Париж, докато стигнах накрая до златния център, който тогава си представях, което се оказа глупаво, защото какъв ти център в Париж. Малки бели точици в полите на дългата зелена африканска планина, и още как, това е малкият дремлив арабски град Танжер, който ме очаква да го изследвам тази нощ, затова слизам в своята самостоятелна каюта и започвам да си проверявам раницата дали е добре закопчана, за да я метна на гръб и да сляза по трапа, да ми подпечатат паспорта с арабски букви „Оие, еие, еккеи“. Междувременно кипи дейност, движат се кораби, няколко очукани испански товарни съда, толкова стари и очукани, че не е за вярване, мизерни и малки, а трябва да се справят с бурапуши, с едва половината дължина на нашия и едва половината вместимост на нашия, а отвъд тях, дългите пясъчни ивици на Испания показват, че Кадис е по-сух, отколкото съм сънувал, но продължавам да мечтая за испанския плащ, испанската звезда, песента на испанското гето. И накрая едно невероятно мароканско рибарско корабче, пърпорещо навътре в морето с малък екипаж от пет души в мърляви шалвари (носят балонести панталони, защото може да носят в чреслата си Мохамед), а някои с червени фесове, но такива червени фесове, каквито не сте виждали, истински, кирливи, смачкани, прашни фесове, истински червени фесове от истинския живот в истинската Африка, вятърът духа, а малкият едномачтов платноход се носи с високата си кърма, направена от ливански кедър, отдаден на къдрокосата песен на морето, на звездите на нощта, на молитвените призиви на Рамазана…

 

 

РАЗБИРА СЕ, ПЪТЕШЕСТВИЯТА не са толкова приятни, колкото изглеждат отстрани. Едва когато човек се прибере у дома от всичката жега и ужас, може да престане да се нервира и да си припомни всички чудати неща, които е видял. Един прекрасен прохладен и слънчев следобед в Мароко (бризът духаше откъм Гибралтар) излязох на разходка и двамата с моя другар стигнахме до предградията на странния арабски град, като обсъждахме архитектурата, обзавеждането, хората, небето, което според него вечер изглеждало зелено, както и качеството на храната в различните ресторанти из града, а той добави: „Аз съм само таен агент от друга планета, но проблемът е, че не знам защо съм изпратен тук, забравил съм проклетото послание“, а аз отвърнах: „Аз също съм небесен посланик“, и изведнъж видяхме стадо кози, които вървяха по пътя след едно десетгодишно арабско пастирче, което носеше на ръце малко козле, а след него вървеше козата майка, която го умоляваше, блеейки, много да внимава с бебето, а момчето каза: „Еграя, фа и капата катапатафатая“, с гърлена артикулация, както говорят семитите. Казах:

— Виж, истинско пастирче носи козле!

А Бил отвърна:

— Да, тези малки мошеници постоянно разнасят козлета насам-натам.

После се спуснахме по един хълм и видяхме някакъв свят човек или по-точно ревностен мохамеданин да се моли, коленичил пред залязващото слънце с лице към Мека, и Бил се обърна към мен и каза:

— Нямаше ли да е чудесно, ако бяхме истински американски туристи и аз изведнъж се втурнех към него с фотоапарат да го снимам? — след което добави: — Между другото, как да минем покрай него?

— Ами от дясната страна — отвърнах.

Отправихме се към къщи и към оживеното открито кафене, където всички се събираха вечер под кресливите дървета, пълни с птици, недалеч от Зоко Гранде, решавайки да следваме железопътната линия. Беше горещо, но средиземноморският бриз бе прохладен. Срещнахме възрастен скитащ арабин, който седеше на релсите и разказваше истории от Корана на група дрипави деца, които го слушаха с внимание или поне със страхопочитание. Зад тях беше къщата на майка им, ламаринена барака, където тя простираше бяло, синьо и розово пране пред бледосинята ламаринена барака под яркото африканско слънце. Не разбирах какво прави човекът и казах:

— Този някакъв идиот ли е?

— Не — каза Бил, — това е пътуващ духовник, който проповядва божието слово на децата, това е hombre que rison — богомолец. В този град има такива богомолци, облечени в бели роби, които обикалят улиците боси и не позволяват на разни хулигани да се бият на улицата, просто отива при тях, поглежда ги и те се разбягват. Освен това хората в Танжер не са като хората в Уест Сайд, Ню Йорк, започне ли мариз на улицата между арабските хулигани, всички мъже излизат от кафенетата и ги спукват от бой. Не останаха мъже в Америка, там само седят и нагъват пица пред телевизора, драги мой.

Този човек беше писателят Уилям Сюърд Бъроуз, а ние двамата крачехме по тесните улички на медината^[5] (Казба е онази част от града, която се намира между крепостните стени) към малък бар и ресторант, където ходят всички американци и изгнаници. Исках да разкажа на някого за пастирчето, за светия човек и за мъжа на релсите, но никого не го беше еня. Дебелият холандец, който държеше заведението, каза:

— Не мога да намеря добро момце в този град. — Казваше „момце“ вместо момче. Бъроуз се превиваше от смях.

Оттам отидохме във вечерното кафене, където се събираха всички деградирали аристократи от Америка и Европа, както и някои будни, ентусиазирани араби или полуараби, или дипломати, или каквито там бяха. Попитах Бил:

— Къде мога да си намеря жена в този град?

Той каза:

— Има курви, но трябва да познаваш някой таксиметров шофьор или най-добре един тип от Фриско на име Джим. Той ще ти покаже къде и какво да направиш.

Същата вечер аз и художникът Джим излязохме и застанахме на един ъгъл и не след дълго дойдоха две забулени жени с тънки памучни фереджета над устата и носовете, виждаха се само тъмните им очи, бяха облечени в дълги, широки дрехи, под които се показваха само обувките им, Джим викна едно такси, което чакаше там, и потеглихме към квартирата ми, която представляваше къща с двор към морето и морския фар, който се въртеше непрестанно и от време на време хвърляше отблясъци в прозореца ми, където, останал сам с едната от загадъчните забулени, аз гледах как тя сваля дрехата и фереджето и ето че пред мен застана изящна малка мексиканска (тоест арабска) красавица, прекрасна и кафява като октомврийско грозде или може би като абанос, и се обърна към мен с устни, разтворени от въпроса „Е?“, и аз запалих свещта на масата. Когато си тръгна, тя слезе с мен до долния етаж, където мои познати от Англия, Мароко и САЩ пушеха домашно приготвен опиум и пееха песента на Каб Калоуей „Да пушим сладък опиум“. На улицата, докато се качваше в таксито, тя беше много любезна.

Оттам по-късно заминах за Париж, където не се случи кой знае какво освен най-красивото момиче на света, което не хареса раницата на гърба ми, а и без това имаше среща с някакъв тип с тънки мустачки, каквито можете да видите из нощните заведения на Париж с ръка в джоба на панталоните си и с надменна усмивка.

А в Лондон какво да видя — една красива, божествено прекрасна блондинка, облегнала гръб на една стена в Сохо, която подвиква на добре облечени мъже. Тежък грим, сини очни сенки, най-красивите жени на света определено са англичанките… освен ако и вие като мен не предпочитате брюнетки.

 

 

НО МАРОКО НЕ БЕШЕ САМО разходки с Бъроуз и курви в квартирата, аз си правех екскурзии, сръбвах чинцано в кафенета на тротоара самичък, седях на плажа…

По брега вървеше железопътна линия, по която се движеше влакът от Казабланка — седях на пясъка и наблюдавах странните арабски спирачи и тяхната смешна железница CFM (Централна железница Мароко). Вагоните бяха с колела с тънки спици, вместо сцепки имаше само буфери, по два цилиндрични буфера от двете страни, а вагоните се закачаха с обикновена верига. Сигналистът даваше с гола ръка командите за спиране и тръгване, като използваше пронизителна свирка и гърлени команди на арабски към началника на влака. Вагоните нямаха нито ръчни спирачки, нито стълби под стъпенките. Разни бездомни араби седяха в саморазтоварващи се вагони с въглища и се возеха напред-назад по брега в очакване да потеглят за Тетуан…

Един от спирачите носеше фес и шалвари — можех да си представя диспечера, облечен в джалаба, седнал с лула хашиш до телефона. Но пък имаха добър дизелов локомотив, машинистът с фес държеше дросела, а отстрани пишеше DANGER A MORT (опасно за живота). Вместо да използват ръчни спирачки, те търчаха с развети поли да освободят хоризонталния лост, който спираше колелата със спирачни трупчета — откачена работа — изумителни железничари. Сигналистът търчеше с викове „Теа! Теа! Мохамед! Теа!“. Мохамед беше преден спирач, той стоеше на далечния край на плажа и гледаше тъжно. През това време забулени арабки в дълги роби се мотаеха наоколо и събираха изпопадали въглища от релсите — за рибата довечера, за огъня през нощта. Но пясъкът, релсите, тревата бяха същите като на Южната тихоокеанска линия… Бели дрехи над пясъка под релсите край синьото море…

Както казах, разполагах с много приятна квартира на втория етаж плюс двор, звездите нощем, морето, тишината, френската хазяйка, китайския камериер — двуметровият холандски педераст, който живееше в съседство и водеше арабски момчета всяка вечер. Пълно спокойствие.

Фериботът от Танжер до Алхесирас беше много тъжен, защото беше така весело осветен единствено за ужасната функция да плава до отсрещния бряг.

В медината намерих прикътан испански ресторант, където за 35 цента сервираха следното меню: чаша червено вино, супа от скариди с фиде, свинско с червен доматен сос, хляб, едно пържено яйце, един портокал в чиния и едно еспресо: заклевам се.

За по-добро писане, сън и размисъл отидох в местната дрогерия и си купих „Симпатина“ за стимулация, „Диосан“ за кодеинови видения и „Сонерил“ за здрав сън. Междувременно двамата с Бъроуз си набавихме опиум от един тип с червен фес в кафене „Зоко Чико“, направихме си лули от празни зехтинови кутии и пушехме, пеейки песента на Каб Калоуей за Уили, пушачът на опиум, вместо за Мини, пушачката на опиум, а на следващия ден смесвахме хашиш и прясна марихуана с мед и подправки и си правехме големи кейкове с „маджун“, които изяждахме, като ги дъвчехме с горещ чай, след което излизахме на дълги пророчески разходки сред поля, осеяни с малки бели цветя. Един следобед, напушен с хашиш, аз медитирах на слънчевия покрив на къщата и си мислех: „Всички неща, които се движат, са Бог, и всички неща, които не се движат, са Бог“, и с повтарянето на тази древна тайна всички неща, които се движеха и издаваха шум в Танжер онзи следобед, изведнъж се възрадваха, а всички неща, които не се движеха, изглеждаха доволни…

Танжер е очарователен, красив, приятен град, пълен с чудесни ресторанти с континентална кухня като „Ел Панаме“ и „Л’Ескарго“ с невероятни вкусотии, сладка дрямка, слънце и цели галерии католически свещеници недалеч от квартирата ми, които се молеха с лице към морето всяка вечер. Нека навсякъде звучи молитва!

През това време лудият гений Бъроуз седеше разчорлен зад пишещата машина в своята къща с двор и пишеше следните думи:

„Самотата на хиляда мотела стене над континента като мъгла над неподвижните мазни води на прилива…“ (говорейки за Америка.) (Америка постоянно е в мислите на изгнаника.)

В Деня на независимостта на Мароко едрата 50-годиш-на сексапилна чернокожа камериерка почисти стаята ми и сгъна старателно моята мръсна, непрана тениска на стола…

И все пак понякога Танжер беше неописуемо тягостен, безжизнен и аз вървях две мили по плажа сред древните ритмични рибари, които теглеха мрежи на групи и пееха древни песни в прибоя, оставяйки рибата да се мята на пясъка от морски очи, а понякога гледах страхотни футболни мачове, които дивите арабски момчета играеха на пясъка, някои вкарваха голове, удряйки топката заднишком, под аплодисментите на децата.

И аз крачех по земята на Магреба, осеяна с бедни къщи, прекрасна като земята на Мексико със своите зелени хълмове, магарета, стари дървета, дворове.

Един следобед седях в коритото на една река, която се влива в морето, и наблюдавах как приливът се издига над главата ми, когато неочаквана буря ме подгони по плажа обратно към града като елен, мокър до кости, а после на булеварда с кафенетата и хотелите слънцето изведнъж се показа и обагри мокрите палмови дървета, събуждайки у мен познато чувство — едно старо познато чувство, — спомних си за всички.

Странен град. Седях на една маса в „Зоко Чико“ и наблюдавах образите, които минаваха покрай мен: странен неделен ден във фелахинска Арабия, човек би очаквал да види загадъчни запердени прозорци и дами, мятащи ножове, но, бога ми, жената, която видях, забулена в бяло, седеше и гледаше към червения кръст над малка табела, на която пишеше: „Лекар, денонощно, тел. № + 9766“, а кръстът беше червен — точно над магазин за тютюн с багаж и снимки, където едно босо момче се облягаше на тезгяха посред семейство испанци с ръчни часовници. През това време минаха английски подводничари, които се опитваха да се напият още повече с малага, но само мълчаха и страдаха по дома. Двама невръстни суингъри си поговориха за музика (десетгодишни арабчета) и се разделиха с разперени ръце, едното момче носеше жълто кепе и син костюм с дълъг жакет. Черно-белите плочки по пода на откритото кафене, където седях, бяха помътнели от самотното танжерско време — едно момче с остригана до кожа глава се приближи до мъжа на съседната маса и каза „Йо“, а келнерът се втурна да го прогони, като викаше „Яг“. Един проповедник с дрипава кафява роба (hombre que rison) седеше на масата до мен с ръце в скута си, но гледаше встрани към една сцена, в която имаше яркочервен фес, момиче в червен пуловер, момче в зелена дреха… Бленувайки суфи…

Какви стихове осеняват един католик в земята на исляма: „Свята майко, взряна в черното море… ти ли съхрани финикийците от дълбоките води преди три хиляди години?… О, благородна кралице на среднощните коне… благослови суровата мароканска земя!“…

Защото това наистина беше немилостиво сурова земя, което осъзнах един ден, докато се изкачвах в близките планини. Първо вървях по брега, в пясъка, там, където чайките похапваха на сияйната маса — отначало си помислих, че се молят — чайката водач казва молитвата. Докато седях в пясъка, се питах дали миниатюрните червени буболечки в него се събират и съвкупяват. Опитах се да изброя песъчинките в шепа пясък, знаейки, че съществуват толкова светове, колкото са песъчинките във всички океани. О, благословен свят измежду световете! Защото тъкмо тогава един Бодхисатва, пророк на мъдростта, с вехта роба и брада, се приближи, крачейки с тояга и с безформена кожена торба, памучна бохча и кошница на гърба и с бяла кърпа около набръчканото, кафяво чело. Видях го от мили далеч да се приближава по брега — загърнат в дрехата си арабин, крачещ покрай морето. Дори не си кимнахме — беше излишно, защото се познавахме толкова отдавна.

След това тръгнах навътре в сушата и се приближих до една планина, която се издига над Танжерския залив, и стигнах до спокоен овчарски район, където се чуваше рев на магарета и блеене на овце, радостни в своите долчинки, и лекомислените трели на странните птици, залутани в пустошта от скали и храсти, щавени от горещото слънце, брулени от морския вятър, сияйни възгласи проблясъци. Притаените колиби от клони напомнят на Горен Непал. Арабски овчари ме гледаха свирепо, тъмни, брадати, облечени в дълги роби, с голи колене. На юг се издигаха африканските планини. На стръмния склон, под мястото, на което бях седнал, се виждаха тихи бледосини села. Щурци, шумът на морето. Тиха планина. Берберски села или скотовъдни стопанства, жени, понесли на гърба си дърва за огрев, спускащи се по склона, малки момичета сред пасящи бикове. Сухи дерета посред тучни зелени пасища. А уж картагенците били изчезнали!

Когато се спуснах обратно към брега и се озовах пред белия град Танжер, нощта бе настъпила и аз погледнах към хълма, където живеех живот озарен, и си помислих: „Нима съм живял там, изпълнен с фантастични мисли?“

Арабите празнуваха събота вечер с гайди, тъпани и зурни: това ме вдъхнови за хайку:

Крача по нощния плаж,

военна музика звучи

по булеварда.

 

 

НЕОЧАКВАНО, ЕДНА НОЩ В ТАНЖЕР, където, както казах, малко ми беше дотегнало, към три сутринта засвири прекрасна флейта и приглушени тъпани откъм медината. Чувах звуците в стаята си в испанския квартал, гледаща към морето, но когато излязох на терасата, настлана с теракотни плочки, там нямаше нищо освен едно спящо испанско куче. Звуците идваха през няколко квартала, някъде около пазара, под мохамеданските звезди. Беше началото на Рамазана, едномесечните пости. Колко тъжно: само защото Мохамед е постил от изгрев-слънце до залез-слънце, цял един свят трябва да прави същото заради вярата си под тези звезди. На другия край на залива фарът се въртеше и хвърляше своя сноп светлина върху терасата ми (двайсет долара на месец), после се завърташе и огряваше берберските хълмове, където звучаха още по-странни флейти и още по-странни и дълбоки тъпани, и отвъд, към Хесперидите, в нежния мрак, където зората настъпва откъм морето. Изведнъж съжалих, че вече си бях купил билет за кораба до Марсилия и трябваше да напусна Танжер.

Ако някога плавате с пощенски кораб от Танжер за Марсилия, за нищо на света не си купувайте билет четвърта класа. Аз си мислех, че съм много печен пътешественик и ще спестя пет долара, но когато се качих на кораба на следващата сутрин в 7 (грамаден син безформен корпус, който ми изглеждаше толкова романтичен, докато завиваше покрай танжерския кей откъм Казабланка), веднага ми казаха да изчакам с група араби, а след още половин час ни отведоха в кубрика, използван от френските военни. Всички койки бяха заети и трябваше да седна на пода и да чакам още един час. След няколко безуспешни опита да узная нещо от стюардите, ми бе обяснено, че не ми е зачислена койка, нито съм включен в списъка за храна. Практически бях в положението на пътник без билет. Най-после видях една койка, която, изглежда, никой не ползваше, и я заех с гневен въпрос, отправен към войника наблизо: „Ill y a quelqu ’un ici?“^[6] Той не си направи труда да ми отговори, само сви рамене, не точно по галски, а по-скоро по европейски, с безразличие и досада. Изведнъж съжалих, че напускам ленивата, но искрена прямота на арабския свят.

Глупавото корито потегли през Гибралтарския проток и веднага започна да се люлее силно в мъртвото вълнение, което е може би най-лошото в света и се образува от испанския шелф. Беше почти пладне. След кратка медитация на покритата със зебло койка излязох навън на палубата, където войниците се бяха наредили с канчетата си за обяд и където половината френска армия беше повръщала по палубата и беше невъзможно човек да премине, без да се подхлъзне. През това време забелязах, че дори на пътниците от трета класа се сервираше обяд в трапезарията, освен че имаха каюти и обслужване. Върнах се при моята койка и извадих от раницата туристическия си комплект от канче, чаша и лъжица и зачаках. Арабите продължаваха да седят на пода. Старшият стюард — едър, тлъст германец, който приличаше на пруски гвардеец, влезе и каза на френските войници, които току-що бяха сдали наряда на горещата алжирска граница, да не се мотаят, а да почистят палубата. Те го изгледаха безмълвно и той си тръгна със свитата от кисели стюарди.

По пладне всички се размърдаха, някои дори запяха. Видях, че войниците се запътиха със своите канчета и лъжици и ги последвах, при което се приближих с опашката до мръсен кухненски казан, пълен с постен варен боб, и след кратко помайване при вида на моето различно канче помощник-готвачът пльосна вътре един черпак от варивото. Все пак, за да се получи истински обяд, отидох до пекарната в предната част на кораба и бутнах бакшиш на хлебаря, дебел французин с мустаци, който ми даде чудесна прясно опечена франзела, и аз седнах на една макара на носа да се храня на чистия вятър, и даже доста ми се услади. Зад левия борд Гибралтарската скала вече чезнеше в далечината, водите се укротиха и скоро настъпи ленив следобед, а корабът следваше курса си към Сардиния и Южна Франция. И изведнъж (както толкова бях мечтал това пътуване, вече опропастено, да бъде едно прекрасно плаване с величествения „пощенски“, с червено вино в чаши с тънки столчета, с весели французи и блондинки) малък намек за онова, което очаквах от Франция (в която никога не бях ходил), прозвуча от високоговорителите: една песен, която се казва „Mademoiselle de Paris“, при която всички френски войници, които седяха около мен, прислонени от вятъра зад кърмовата преграда, изведнъж придобиха романтични изражения и оживено заговориха за своите любими у дома и всичко в миг започна да напомня за Париж най-после.

 

 

РЕШИХ ДА ПОЕМА ОТ МАРСИЛИЯ ПЕШ по шосе №8 до Екс ан Прованс и оттам да тръгна на автостоп. Не бях и сънувал, че Марсилия ще се окаже толкова голяма. Щом ми удариха печат в паспорта, прекосих железопътното депо с раница на гърба. Първият европеец, когото поздравих на негова територия, беше възрастен французин с извити мустаци, който пресичаше линиите с мен, но не отвърна на веселия ми поздрав „Allo l’Père!“. Но това нямаше значение, дори паветата и трамвайните линии бяха за мен самият рай, най-после невъобразимата пролетна Франция. Продължих да крача покрай жилищни постройки от XVIII век, бълващи въглищен дим, подминах голяма боклукчийска кола с едър кон и колар с барета и раирана риза. Стар форд модел 1929 изръмжа покрай мен към пристанището, а вътре се возеха четирима главорези с барети и цигари между устните като герои от някой забравен френски филм. Влязох в някакъв бар, който работеше рано сутрин в неделя, седнах на една маса и пих горещо кафе, сервирано от някаква дама по халат, но нямаше сладкиши — тях намерих от другата страна на улицата в малката пекарна, boulangerie, където миришеше на хрупкави наполеони и кроасани, и похапнах с удоволствие, докато четях „Пари соар“, а от радиото се носеха музика и новини от моя въжделен Париж — седях там, завладян от необясними спомени, сякаш в някой предишен живот съм бил роден в този град, имал съм тук брат, а през прозорците виждах голите дървета, бухнали от зелените пролетни листенца. Колко стар изглеждаше този предишен живот във Франция, тази моя френска душа — всички тези имена на продавници и пивници, épicerie, boucherie, магазините рано сутрин като в моя роден френскоканадски край, като в Лоуел, Масачузетс, в неделен ден. Quel Diffèrence? Внезапно ме завладя щастие.

 

 

КОГАТО ВИДЯХ КОЛКО ГОЛЯМ Е ГРАДЪТ, намислих да хвана автобус до Екс, а после да продължа по пътя на север към Авиньон, Лион, Дижон, Санс и Париж, като очаквах да прекарам първата нощ на тревата в Прованс, в спалния чувал, но не бях познал. Автобусът беше приятен, обикновен местен автобус, който напусна Марсилия и се отправи нагоре през малки селца, където френски бащи упражняваха голф удари в старателно поддържаните си градини, докато децата им влизаха през портичките с дълги франзели хляб за закуска, а образите, които се качваха и слизаха от автобуса, изглеждаха толкова познати, та ми се щеше родителите ми да можеха да ги видят и чуят, докато казват: „Bonjour, Madame Dubois. Vous avez été à la Messe?“ Скоро пристигнах в Екс ан Прованс и седнах в едно кафене на улицата да изпия два вермута и да погледам Сезановите дървета и веселата френска неделя: покрай мен мина мъж със сладкиши и еднометрови франзели, хоризонтът беше осеян с керемиденочервени покриви, а в далечината се мержелееха сини хълмове и потвърждаваха съвършенството на Сезановата провансалска палитра, червеното, което използва дори в ябълките от натюрмортите си, кафявочервено и фон от тъмно пушечносиньо. Помислих си: „Лекотата, благоразумието на Франция са толкова приятни след флегматичността на арабите.“

След вермутите отидох в катедралата „Сен Совьор“, която беше на прекия път към шосето, и там, подминавайки един възрастен белокос мъж с барета (а наоколо хоризонтът, наситен със Сезановото пролетно „зелено“, си отиваше с пушечносините хълмове и керемиденочервените покриви), аз се разплаках. Плаках и в катедралата на Спасителя, слушайки величествените стари песнопения, изпълнявани от момчетата в хора, а наоколо сякаш се носеха ангели, не можах да се овладея и се скрих зад една колона от любопитните погледи на френските семейства, изучаващи раницата ми (трийсет и пет килограма), като бършех очи, плачейки дори при вида на някаква баптистерия от VI век с кръщелен купел от стари римски камъни, където са били кръстени толкова много новородени с разбиращи очи от сияен течен диамант.

 

 

НАПУСНАХ ЦЪРКВАТА и се отправих към шосето, повървях около миля, твърде горд, за да вдигна ръка за автостоп, и накрая седнах на един тревист хълм край пътя с гледка към чистия Сезанов пейзаж — малки покриви на ферми, дървета и далечни пушечносини хълмове с урви, характерни за земята на Ван Гог на север в Арл. По шосето се движеха многобройни малки коли, в които нямаше място, и велосипедисти с развети коси. Продължих да крача и безнадеждно да вдигам палец в продължение на пет мили, след което се отказах и спрях в Егюи, което е първата автобусна спирка по шосето — стана ми ясно, че във Франция автостопът не върви. Пих кафе в едно доста скъпо кафене в Егюи, където френски семейства обядваха в откритата градина, и тъй като до автобуса имаше още един час, тръгнах на разходка по един черен път, за да разгледам вътрешността на Сезановия край, и там попаднах на една мораво-жълтокафява ферма в спокойна тучна долина — много селска гледка с избелели розови керемидени покриви, сиво-зелена, мека топлота, момичешки гласове, сиви бали сено, градина, побеляла от прясно положения изкуствен тор, цъфнала в бяло череша, обедно кукуригане на петел, високи „Сезанови“ дървета в черно, ябълкови дървета, върби сред ливадата от люцерна, овощна градина, стара синя каруца под навеса на плевнята, купчина дърва, бял плет покрай кухненското помещение.

После автобусът пристигна и прекосихме околностите на Арл, където видях неспокойните следобедни дървета на Ван Гог, поклащани от силния мистрал, редовете кипариси, жълти лалета в саксии по прозорците, широко открито кафене с голям сенник под златната слънчева светлина. Видях и разбрах Ван Гог, мрачните урви отсреща… В Авиньон слязох, за да се прехвърля на Парижкия експрес. Купих си билет до Париж, но имах няколко часа и се разходих в късния следобед по главната улица — хиляди хора, пременени в неделните си дрехи, отправили се на своята отегчителна, безкрайна провинциална разходка.

Влязох в един музей, пълен с каменни фигури от времето на папа Бенедикт XIII, както и една прекрасна дърворезба на Тайната вечеря със скърбящите апостоли, скупчили глави, Христос по средата с вдигната глава, но изведнъж една от скупчените глави на по-заден план е втренчила поглед в теб и това е Юда! По-навътре в галерията има предримско, вероятно келтско чудовище, изрязано в древен камък. Отново се озовах навън, за да поема по една от павираните улички в Авиньон (прашен град), а улиците бяха по-мръсни от мексиканско гето (като улиците на Нова Англия през трийсетте, близо до сметището), в канавката се търкаляха женски обувки и течеше средновековна помия, покрай каменните стени играеха дрипави деца, а около тях мистралът вдигаше печални вихри прахоляк, които биха накарали Ван Гог да ридае.

И прочутият, възпят от мнозина мост на Авиньон, каменен, сега скрит наполовина от пролетните води на Рона, със своите средновековни укрепени замъци по хълмовете на хоризонта (някога принадлежали на местните барони, сега на разположение на туристите). В прахоляка покрай градската стена на Авиньон се мотаят малолетни престъпници и пушат забранени фасове, тринайсетгодишни момичета на високи токчета се подсмихват нахално, а по-надолу по улицата малко дете си играе в мократа канавка със скелета на кукла и думка с ръка върху обърнат леген. И още: стари катедрали покрай улиците, рушащи се останки от стари църкви.

Нищо на света не внушава такава безнадеждност, както неделен следобед из ветровитите павирани улички на бедния стар Авиньон. Докато седях в едно кафене на главната улица и четях вестник, разбрах защо някои френски поети толкова са се жалвали от провинциализма — този тягостен провинциализъм, подлудявал Флобер и Рембо и унасял Балзак в меланхолия.

В Авиньон не видях нито едно хубаво момиче с изключение на една девойка в кафенето, която беше омагьосваща стройна роза с тъмни очила, доверяваща любовните си авантюри на своята приятелка на съседната маса, а навън тълпите се носеха насам-натам, насам-натам и нагоре-надолу, без цел, без занятие — Мадам Бовари кърши ръце зад своите дантелени завеси, героите на Жьоне чакат падането на нощта, младежите на Дьо Мюсе си купуват билет за влака до Париж. Какво можеш да правиш в Авиньон в неделя следобед? Да седиш в някое кафене и да четеш за завръщането на местния комик, да пийваш вермут и да съзерцаваш каменните фигури в музея.

Но пък се насладих на един от най-добрите обеди с пет блюда, които могат да се опитат в Европа, и то в някакъв уж евтин ресторант на малка уличка: хубава зеленчукова супа, разкошен омлет, печен заек, прекрасно картофено пюре (намачкано с много масло с картофена преса), половин бутилка червено вино и хляб, и накрая — чудна плодова пита със сироп, всичко това уж за деветдесет и пет цента, но сервитьорката вдигна цената от 380 на 575 франка, тъй като не прекъснах храненето си, за да оспоря сметката.

На гарата вкарах петдесет франка в автомата за дъвки, който не пусна, но всички служители небрежно си прехвърляха топката („Demandez au contrôleur!“) („Le contrôleur ne s’occupe pas de çà!“) и аз леко се разочаровах от френската нечестност, която бях забелязал още на ужасния пощенски кораб, особено след почтената религиозност на мюсюлманите. На гарата пристигна влакът за Марсилия, възрастна жена в черни дантели слезе от него и тръгна по перона, но след малко изпусна едната от черните си кожени ръкавици и някакъв добре облечен французин чевръсто я вдигна, за да я постави старателно на перилото, та се наложи да грабна ръкавицата и да догоня бегом старицата, за да й я върна. Тогава разбрах защо гилотината е измислена от французите — не от англичаните, германците, датчаните, италианците или индийците, а от французите — моят народ.

За капак, когато влакът пристигна, нямаше абсолютно никакви свободни места и се наложи цяла нощ да пътувам в студения коридор. Когато ми се доспа, трябваше да смачкам раницата и да се свия върху нея до вратата с вдигнати крака, докато пътувахме през невидимите Прованс и Бургундия, пълзейки мъчително по картата на Франция. Шест хиляди франка за тази велика привилегия.

 

 

НО НА СУТРИНТА предградията на Париж, зората над унилата Сена (подобна на канал), лодките по реката, индустриалният пушек над крайните квартали, Лионската гара и стъпвайки на булевард „Дидро“, видях как във всички посоки тръгват дълги булеварди с внушителни осеметажни орнаментирани жилищни сгради с монархически фасади и си помислих: „Това се казва град!“ После прекосих булевард „Дидро“, за да пия кафе, чудесно еспресо с кроасани в голямо заведение, пълно с работници, а през витрината наблюдавах жени в дълги рокли, бързащи за работа с мотопедите си, и мъже с глупави каски (спортна Франция), таксита, широки павирани улици и онази неназовима градска миризма на кафе, дезинфектанти и вино.

И така, вървях в студената, забързана, поруменяла утрин по моста „Аустерлиц“, покрай Зоопарка на кея Сан Бернар, където един малък елен стоеше в сутрешната роса, после покрай Сорбоната и за първи път зърнах „Нотър Дам“, странен като объркан сън. А когато видях голямата, осланена женска статуя на булевард „Сен Жермен“, си спомних как сънувах, че съм френски ученик в Париж. Отбих се в едно кафене, поръчах си чинцано и осъзнах, че шумотевицата на ранния работен ден и тук е същата като в Хюстън или Бостън и с нищо не е по-добра, но почувствах някакво дълбоко обещание, безкрайни улици, улици, момичета, места, значения и разбрах защо американците остават да живеят тук, понякога завинаги. А първият човек в Париж, когото видях на Лионската гара, беше един достолепен негър с бомбе.

Неизброими човешки типажи минаваха покрай моята маса: възрастни френски дами, малайски момичета, ученици, руси колежанчета, високи брюнети на път за юридическото училище, пъпчиви секретари с хитър поглед, очилати чиновници с барети, разносвачи на мляко с барети и кърпи около врата, лесбийки в сини лабораторни престилки, намръщени студенти от горните курсове, крачещи в своите шлифери също като в Бостън, опърпани ченгета (със сини фуражки), бъркащи из джобовете си, сладки блондинки с вързани на опашка коси, на висок ток, с папки с цип, велосипедисти с предпазни очила и двигатели, монтирани на колелата им, мъже с очила и бомбета, четящи „Льо Паризиен“, крачещи и издишащи пара, мулати с бухнали коси и дълги цигарета в уста, възрастни дами, помъкнали котелки за мляко и пазарски торби, зевзеци с вид на У. К. Фийлдс, които плюят в канавката с ръце в джобовете на път за поредния ден зад тезгяха, дванайсетгодишна французойка с китайски черти и раздалечени предни зъби, готова да се разплаче (намръщена, с ожулена пищялка и учебници в ръка, сладка и сериозна като чернокожите момичета в Гринич Вилидж), директор с филцова шапка, който се приближава тичешком и успява да се качи на автобуса в последния миг и да изчезне с него, мустакати дългокоси италиански младежи, които влизат в бара за сутрешната си чаша вино, дебели и тромави банкери от борсата в скъпи костюми, които отброяват в дланта си дребни монети за вестник (и се бутат в жените на автобусната спирка), задълбочени мислители с лули и пакети под мишница, разкошна червенокоса мадама с тъмни очила, която ситни на високите си токчета към спирката, сервитьорка, която излива мръсната вода в канавката.

Пленителни брюнетки с тесни поли. Ученички, подстригани по момчешки, които мърдат устни над учебниците и сричат припряно урока си (с надеждата да срещнат младия Марсел Пруст в парка след училище), прекрасни млади седемнайсетгодишни момичета, устремени уверено на своите ниски токове, в своите дълги червени палта, към търговските улици на Париж. Един типичен индиец, който си подсвирква и разхожда куче на каишка. Сериозни влюбени, момчето е прегърнало момичето през раменете. Статуя на Дантон, сочещ в празното, и парижки бонвиван с тъмни очила и редки мустаци, който чака под нея. Малко момче в костюм и черна барета заедно с богатия си баща на път за сутрешни забавления.

На следващия ден се разходих по булевард „Сен Жермен“ в пролетния вятър, завих при църквата „Св. Тома Аквински“ и видях голяма мрачна картина на стената, показваща воин, паднал от коня си, промушен в сърцето от своя враг, вперил в него тъжни разбиращи галски очи, протегнал ръка, сякаш да каже „Ето живота ми“ (имаше нещо от ужаса на Дьолакроа). Разглеждах тази картина на яркия, пъстър „Шанз-Елизе“ и зяпах минаващите тълпи. Минах навъсено покрай едно кино, в което даваха „Война и мир“ и пред което двама гренадири с руски саби и самурени наметки си бъбреха и флиртуваха на френски с две американски туристки.

Дълги разходки по булевардите с плоска манерка коняк. Всяка нощ в различна квартира, всеки ден четири часа в търсене на нова квартира, пеша, с пълна раница на гърба. Докато търсех в утринната парижка сивота неотоплена, пълна с хлебарки стая из бедните квартали на Париж, много пъти чух разчорлени лелки да казват студено „complet“^[7]. Продължавах ядосано по пътя си, блъскайки се в хората покрай Сена. В малките кафенета се утешавах с пържоли и вино, дъвчейки бавно.

Пладне, кафене до Халите, лучена супа, прясно приготвен пастет с хляб, за четвърт долар. Следобед, момичетата в кожени палта по булевард „Сен Дени“, ухаещи на парфюм.

— Мосю?

— Разбира се…

Най-после си намерих квартира, в която можех да остана три дни, мизерен, мръсен, студен бордей, съдържателите бяха двама турски сводници, но най-сърдечните хора, които бях срещал в Париж до този момент. Тук, на отворен прозорец, под печалния априлски дъжд, аз спях като цар и събирах сили за своите трийсеткилометрови обиколки из Кралицата на градовете.

На следващия ден изведнъж се почувствах необяснимо щастлив, докато седях сред децата в парка до църквата „Сен Трините“ близо до гара „Сен Лазар“, а след това влязох вътре и видях една майка да се моли със страст, която предизвикваше неудобство у сина й. Миг по-късно видях дребничка майка с босоного синче, което вече я стигаше на ръст.

Продължих разходката, на „Пигал“ ме заваля лапавица, изведнъж слънцето се показа над „Рошешуар“ и аз зърнах Монмартър. Вече знаех къде ще живея, ако някога се върнех в Париж. Въртележки за децата, чудесни пазарчета, щандове със закуски, винени изби, кафенета в подножието на великолепната базилика „Сакре Кьор“, опашки от жени и деца, редящи се за топли немски бухтички с пресен нормандски сайдер. Красиви момичета се прибират от църковното училище. Тук човек може да се ожени и да отгледа семейство, сред тесните, щастливи улички, пълни с деца, понесли дълги франзели. За четвърт долар си купих голямо парче сирене грюер от един щанд, а после и голямо парче желирано филе, вкусно като грях, а после в един бар изпих кротко чаша порто, след което се качих да разгледам църквата високо на хълма, над мокрите от дъжда покриви на Париж.

Базиликата „Сакре Кьор“ е красива, може би по свой начин една от най-красивите църкви (ако носите рококо душа като мен) — кървавочервени кръстове във витражите на прозорците със слънцето от запад, хвърлящо златисти снопове светлина върху византийското синьо, представляващо други сакристии — редовни кървави бани в синьото море — и тъжните табели, отбелязващи построяването на църквата след поражението от Бисмарк.

Спуснах се по хълма под дъжда и влязох в един великолепен ресторант на улица „Клинянкур“, където хапнах от ненадминатата френска крем супа плюс основното ястие с панерче френски хляб и моето вино в чаша с тънко столче, за каквато бях мечтал. Зяпах благочестивите бедра на една наскоро задомена млада жена, на меден месец с младия й съпруг — фермер, — двамата вечеряха, без да продумат. След петдесет години щяха да правят абсолютно същото в някоя кухня или трапезария в провинцията. Слънцето отново се показа и аз се заскитах със сит стомах из стрелбищата и въртележките на Монмартър и видях една млада майка да прегръща своята дъщеричка с нейната кукла, да я подхвърля и да се смее, и да я прегръща, защото така добре се забавляваха на въртележката с кончетата, и аз видях в очите й божествената любов на Достоевски (а горе на хълма над Монмартър Той стоеше с отворени ръце).

В прекрасно настроение продължих разходката си, осребрих един пътнически чек на гара Север и продължих пеша, весел и доволен, по булевард „Мажента“ до просторния Площад на Републиката и нататък, като понякога хлътвах в страничните улички. После се спусна нощта, вървях по булевард „Темпъл“ и авеню „Волтер“ (надничайки в прозорците на прикътани бретонски ресторанти) до булевард „Бомарше“, където си мислех, че ще видя мрачната Бастилия, без да знам, че затворът е бил разрушен през 1789, и попитах някакъв човек „Où est la vieille prison de la Révolution?“, при което той се разсмя и ми каза, че имало някакви останки в спирката на метрото. И после в метрото: изумително чисти и артистични реклами, представете си реклама на вино в Америка, на която се вижда голо десетгодишно момиче с картонена шапка за увеселения, увила тяло около бутилка вино. И страхотната карта, която показва със светещи лампички маршрута, когато натиснеш бутона на спирката, докъдето искаш да стигнеш. Сравнете го с нюйоркското метро. А тук — изрядни влакове, на пейката лежи бездомник в чиста сюрреалистична обстановка (нищо общо със спирката на 14-а улица от Бруклинската линия).

Парижките полицейски коли прелитат, пеейки ди да, ди да.

На следващия ден си направих разходка из книжарниците и посетих библиотеката „Бенджамин Франклин“ на мястото на някогашното кафене „Волтер“ (срещу „Комеди Франсез“), където пиели всички, от Волтер до Гоген и Скот Фицджералд, а сега се мъдреха превзети американски библиотекари с безизразни лица. После се разходих до Пантеона, където хапнах чудесна грахова супа и малка пържола в приятен, претъпкан ресторант, пълен със студенти по право и професори вегетарианци. После седнах в един малък парк на площад „Пол Пенлеве“ да съзерцавам извитите редици красиви розови лалета, поклащащи се на твърдите си стъбла, тлъсти рошави врабчета и една красива, късо подстригана мадмоазел, която мина покрай мен. Не че французойките са толкова красиви, но те имат тези сладки уста и сладкия начин, по който говорят френски (с розови нацупени устни), начина, по който са усъвършенствали късите прически и начина, по който вървят бавно и елегантно и, разбира се, изискания начин, по който се обличат и събличат.

Париж, най-после удар в сърцето.

 

 

ЛУВЪРЪТ — МИЛЯ СЛЕД МИЛЯ пред велики платна.

В голямото Давидово платно на Наполеон I и Пий VII видях малки момчета, прислужващи на олтара, далеч в дъното да си играят с дръжката на маршалски меч (сцената е „Нотър Дам дьо Пари“ и императрица Жозефина, коленичила и пленителна като булевардно момиче). Фрагонар, толкова деликатен до Ван Дайк, и голям димен Рубенс („La Mort de Dido“). Во с гледането Рубенс ми се струваше все по-хубав, мускулите в кремави и розови тонове, блестящите очи, убито алената кадифена дреха на леглото. Рубенс е бил щастлив, защото никой не му е позирал за пари, и на неговия весел „Панаир“ има стар пияница, който се кани да повърне. „Маркиза Солан“ на Гоя е толкова съвременна със своите остри сребристи обувки, кръстосани като две риби, голяма, прозирна розова панделка над угриженото розово лице. Някаква обикновена французойка (не особено образована) възкликна „Ah, c’est trop beau!“ „Колко красиво!“.

А Брьогел, леле-мале! В „Битката при Арбела“ има поне 600 ясно изрисувани лица в ужасно объркана луда битка, която не води наникъде. Нищо чудно, че Селин толкова го е обичал. Съвършено разбиране за лудостта на света, хиляди ясни фигури с мечове, а над тях — спокойни планини, дървета на хълм, облаци, и всички се смееха пред откачения шедьовър онзи следобед — те разбираха какво изразява.

И Рембранд. Неясните дървета в тъмнината на мрачното шато, намекващо за трансилвански вампирски замък. До това платно „Закланият вол“ изглежда толкова модерен със своите петна от червена боя. Майсторството на Рембранд е ненадминато в лицето на „Христос в Емаус“, а подът в „Светото семейство“ е съвършено детайлизиран в цвета на дъските и пироните. Има ли място за друг художник след Рембранд, ако не се казва Ван Гог? „Философ в медитация“ ми е любима с нейните бетовеновски сенки и светлини, харесвам също „Четящ отшелник“ с неговото деликатно чело, а пък „Свети Матей получава вдъхновение от ангела“ е истинско чудо — грубите мазки и капките червена боя на долната устна на ангела, както и грубите ръце на светеца, готови да запишат Евангелието… също така чудно е булото от ангелски дим около лявата ръка на ангела, напускащ Товия. Какво да се прави?

Изведнъж се озовах в залата за изкуство от XIX век, в която имаше експлозия от светлина — ярко златно и дневна светлина. Ван Гог, неговата луда синя китайска църква със забързаната жена, където тайната е в японския спонтанен рисунък, който например прави гърба на жената да се показва, целият гръб е гола бяла канава с изключение на няколко черни дебели линии. После лудостта на синьото по покрива, където Ван Гог наистина се е забавлявал — виждах червената радост, която той влива в сърцето на тази църква. Най-откачената му картина представлява градини с безумни дървета, понесени от синия вихър на небето, а едно дърво накрая избухва в чисто черни линии, почти глупаво, но божествено — дебелите цветни извивки, красиви масленоръждиви тонове, сметаново бяло, тревистозелено.

Разгледах балетните рисунки на Дега — каква сериозност по сдържаните лица на оркестъра, следва експлозията на сцената, розовите оттенъци върху роклите на балерините, цветните взривове. А Сезан, който е рисувал точно каквото е виждал, по-прецизен и по-малко божествен от светия Ван Гог — неговите зелени ябълки, неговото откачено синьо езеро с акростихове вътре в него, триковете му да крие перспективата (постигнато с един кей в езерото и един планински силует). Гоген — до тези майстори той ми приличаше едва ли не на сръчен карикатурист. А също и в сравнение с Реноар, чиято картина на френски следобед беше така великолепно оцветена с неделните следобеди на всички детски мечти — розови тонове, морави, алени, люлки, маси, румени бузи и мехурчета смях.

И на излизане от залата — Франс Хале — най-веселият художник, живял някога. И последен поглед върху Рембрандовия ангел на свети Матей — когато го погледнах, замацаната му червена уста потрепна.

 

 

АПРИЛ В Париж, лапавица на „Питал“, последни мигове. В моя мизерен хотел беше студено, продължаваше да се сипе лапавица, затова си сложих старите сини джинси, старата ушанка, железничарските ръкавици и ватенката с цип, същите дрехи, които бях носил като спирач в планините на Калифорния и като горски наблюдател в Северозапада, и пресякох бързо Сена към Халите за една последна вечеря с пресен хляб, лучена супа и пастет. Беше приятно да вървя в студения парижки здрач сред големи пазари за цветя, изкуших се да хапна хрупкави пържени картофки и хотдог с вкусен кренвирш, които си взех от щанда на един ветровит ъгъл, после влязох в претъпкания ресторант, пълен с весели работници и буржоа, където малко се подразних, когато забравиха да ми донесат вино, толкова весело и червено в чиста чаша с високо столче. След вечеря се залутах обратно към дома, за да си стегна багажа за Лондон на следващия ден, но по пътя реших да си взема един последен парижки сладкиш, като си мислех за „Наполеон“ както винаги, но тъй като момичето беше чуло паста „Милано“, аз приех предложението, отхапах от нея, докато крачех по моста и бам! оказа се абсолютно най-прекрасният сладкиш на света, за първи път в живота си бях така подвластен на вкусово изживяване, богат мока крем, покрит с филирани бадеми и съвсем малко блат, но толкова ароматен, че се прокрадна през носа и вкусовите ми луковици като бърбън или ром с кафе и сметана. Върнах се бързешком да си взема още една, която изядох с малко еспресо в едно кафене срещу театър „Сара Бернар“ — последно удоволствие в Париж — да отхапвам с наслада и да наблюдавам прустовската публика, която излиза от театъра и маха за такси.

В шест сутринта станах и се измих, а водата, която течеше от кранчето, говореше с кокни акцент. Излязох чевръсто навън с пълна раница на гърба, от един парк се чуваше непознато чуруликане, някаква парижка пойна птичка в мъгливата утрин край Сена.

Качих се на влака за Диеп и потеглихме през мъгливи предградия, през Нормандия, през печални тъмнозелени поля, малки къщи, тухлени, наполовина дървени или каменни, в дъжда покрай подобната на канал Сена, все по-студена и по-студена, през Вернон и малки селца с имена като Вове и Нещо сюр Си, през мрачния Руан, който е един ужасно дъждовен и тягостен град, особено ако трябва да бъдеш изгорен там на клада. През цялото време се вълнувах от мисълта за вечерна Англия, за Лондон, мъглата на самия стар Лондон. Както обикновено, пътувах в студения коридор, във влака нямаше места, като от време на време сядах на раницата си, а коридорът беше препълнен от група шумни уелски ученици и техния спокоен учител, който ми даде да прочета „Дейли Мейл“. След Руан дойдоха неотстъпно мрачните нормандски живи плетове и ливади, после Диеп със своите червени покриви и стари кейове, и павирани улици с велосипедисти, комините пушат, дъждът печално ръми, ужасно студено време за април, и най-накрая Франция ми дотегна съвсем.

Корабът през Ламанша беше претъпкан, имаше стотици ученици, десетки красиви французойки и англичанки с коси на опашки или подстригани късо. Чевръсто се откъснахме от френския бряг и след като пресякохме обширно водно пространство, съзряхме зелени килими и ливади, отрязани като с нож върху белите скали, и ето го скиптърния остров, Англия, пролет в Англия.

Всички ученици запяха на весели групички и се насочиха към своите предварително наети автобуси, които щяха да ги закарат в Лондон, но мен ме накараха да седна и да изчакам (бях нечакан), защото проявих глупостта да си призная, че парите ми възлизат само на петнайсет шилинга в английска валута. Седнах до един негър от Карибите, който дори нямаше паспорт и носеше купчина странни стари палта и панталони — той даде странни отговори на въпросите на служителите, беше много неясен и си спомних, че на кораба се беше блъснал разсеяно в мен. Двама високи английски полицаи в сини униформи го наблюдаваха (мен също) подозрително, със зловещи скотландярдски усмивки и странно каменно внимание като във филмите за Шерлок Холмс. Негърът ги гледаше ужасен. Едно от палтата му падна на пода, но той не го вдигна. В очите на имиграционния служител (млад интелектуален келеш) се появи див блясък, видях подобен блясък и в очите на един от полицейските инспектори и осъзнах, че двамата с негъра бяхме обградени. Някакъв едър червенокос веселяк от митницата дойде да ни разпита.

Обясних положението си — че пътувам за Лондон, за да си прибера хонорара от един английски издател, след което заминавам за Ню Йорк с „Ил дьо Франс“. Не ми повярваха — бях небръснат, имах раница на гърба и приличах на скитник.

— За какъв ме мислите? — казах на червенокосия, а той отвърна:

— Точно това е въпросът, не можем да си обясним какво сте правили в Мароко и във Франция и защо пристигате в Англия с петнайсет шилинга.

Казах му да се обади на издателя ми в Лондон. Те се обадиха и не намериха никого — беше събота. Полицаите ме гледаха и потриваха брадичките си. Бяха вкарали негъра вътре — изведнъж чух ужасни стенания като от психопат в психиатрична болница и казах:

— Какво става?

— Това е чернокожият ви приятел.

— Какво му е?

— Няма паспорт и пари и явно е избягал от някакво психиатрично заведение във Франция. Можете ли по някакъв начин да удостоверите своите твърдения, защото в противен случай ще трябва да ви задържим.

— Под арест?

— Да. Друже, не можете да пристигнете в Англия с петнайсет шилинга.

— Друже, не можете да арестувате американец.

— Можем, ако имаме основателни подозрения.

— Не вярвате, че съм писател?

— Няма как да сме сигурни в това.

— Но аз ще изпусна влака. Той тръгва всеки момент.

— Друже… — порових из раницата и изведнъж намерих в едно списание статия за мен и Хенри Милър и я показах на митническия служител. Той се засмя.

— Хенри Милър? Колко необичайно. Ние и него спряхме преди няколко години, той е писал доста за Нюхейвън. (Това беше доста по-зловещ Ню Хейвън от онзи в Кънетикът с въглищен дим призори.)

Но митничарят остана много доволен, провери отново името ми в статията и в паспорта и каза:

— Страхувам се, че сега ще трябва да минем на усмивки и ръкостискания. Ужасно съжалявам. Ще ви пуснем — при условие, че напуснете Англия в рамките на един месец.

— Не се тревожете.

Докато негърът виеше и блъскаше накъде вътре, ме връхлетя дълбока печал, защото той не бе успял да стигне до другия бряг. Спуснах се към влака и успях да го хвана в последния момент. Веселите ученици бяха някъде напред и аз се разположих сам в цял вагон. Комфортният влак препусна тихо и бързо през земите на Уилям-Блейковите агнета. И бях спасен.

Английската провинция — спокойни ферми, крави, ливади, тресавища, тесни пътища и фермери на колела, изчакващи на прелези, а пред мен — съботна вечер в Лондон.

Предградията на града в късния следобед са като стар сън от слънце, проблясващо през короните на следобедни дървета. Пред гара „Виктория“ лимузини чакаха за някои от учениците. Въодушевен, с раница на гърба, закрачих в сгъстяващия се здрач по „Бъкингам Палас Роуд“, виждайки за първи път дълги, пусти улици. (Париж е жена, но Лондон е независим мъж, който пафка лулата си в кръчмата.) Покрай Бъкингамския дворец, надолу по „Мол“, през парка „Сейнт Джеймс“, до улица „Странд“, улично движение и пушек, дрипава английска тълпа, тръгнала на кино, площад „Трафалгар“, после „Флийт Стрийт“, където има по-малко трафик, по-задимени кръчми, тъжни странични улички, вижда се катедралата „Сейнт Пол“, където вече всичко е по джонсъновски тъжно. Затова се върнах, уморен, и влязох в „Кинг Лъд“ за сандвич със сирене за шест пени и тъмна бира.

Обадих се на своя лондонски агент по телефона и му разказах премеждията си.

— Друже, колко жалко, че не са ме открили. Бяхме на гости на мама в Йоркшир. Една петачка ще облекчи ли положението ви?

— Да!

Взех автобуса до неговия елегантен апартамент на „Бъкингам Гейт“ (бях минал оттам на слизане от влака) и се качих да се запозная с достолепните съпрузи. Той имаше козя брадичка, седеше до камината и ми наливаше скоч, докато ми разказваше за своята стогодишна майка, която четяла цялата „Английска социална история“ на Травелиън. На масата лежаха бомбето, ръкавиците и чадърът му, разкриващи неговия стил на живот, докато аз се чувствах като американски герой от стар филм. Много далече от английските мечти на малкото момче под моста. Нахраниха ме със сандвичи, дадоха ми пари и аз поех из Лондон, вкусвайки мъглата на Челси, разминавайки се с полицаите, които обикаляха в млечнобялата мъгла и си мислеха: „Кой ще удуши полицая в мъглата?“ Мъждивите светлини, английският войник, прегърнал момичето си с една ръка, докато с другата хапва риба с картофки, клаксоните на таксита и автобуси, „Пикадили“ в полунощ и няколко градски младежи, които ме попитаха дали познавам Джери Мълиган. Накрая наех стая за петнайсет шилинга в хотел „Мейпълтън“ (на таванския етаж) и му дръпнах един дълъг, божествен сън на отворен прозорец, а на сутринта карийоните биха цял час, към единайсет камериерката ми донесе поднос с препечен хляб, масло, мармалад, горещо мляко и каничка кафе, докато аз лежах, поразен.

Следобед на Велики петък чух ангелско изпълнение на „Страсти по Матея“^[8] от хора на „Сейнт Пол“ с голям оркестър и специален хор. Плаках през повечето време и получих видение на ангел в кухнята на майка ми, и закопнях да се прибера отново у дома в моята прекрасна Америка. И осъзнах, че греховете ни нямат значение, че баща ми бе умрял единствено от нетърпение, че моите собствени дребни ропоти също нямат значение. Божественият Бах ми говореше, а пред мен стоеше величествен барелеф на Христос и трима римски войници, които го слушат. „И рече им: никого не притеснявайте, не клеветете, и задоволявайте се с вашите заплати.“^[9] Навън, докато крачех в здрача покрай великия шедьовър на Кристофър Рен и гледах печалните обрасли руини от Хитлеровия блиц около катедралата, осъзнах своята мисия.

В Британския музей проверих родословието си в Rivista Araldica^[10], том IV, стр. 240. „Лебри дьо Керуак. Канада, произхожда от Бретан. Синьо на златна ивица с три сребърни гвоздея. Мото: Любов, труд и страдание“.

Можех и сам да се досетя.

В последния момент открих театър „Олд Вик“, докато си чаках кораба в Саутхамптън. Представлението беше „Антоний и Клеопатра“. Беше възхитително, изкусно и красиво представление, думите и воплите на Клеопатра бяха по-прекрасни от музика, Енобарб беше благороден и силен, Лепид беше саркастичен и забавен при пиянското бягство с лодката на Помпей, самият Помпей беше войнствен и суров, Антоний беше мъжествен, Цезар — зловещ, и макар професионалните гласове да критикуваха Клеопатра в антракта, аз знаех, че гледам Шекспировата пиеса такава, каквото трябва да бъде.

На влака за Саутхамптън самотни клонести дървета сред Шекспировите поля и замечтани поляни на бели точки от агнета.