Б. В. Ларсън
Нашествие (6)

6.

— Кажи ми всичко. Слушам те.

— Значи си с нас? — попита Кроу. Усещах настойчивостта в гласа му.

Поколебах се.

— Не още. Трябва да помисля.

— Не ми се дърпай, Кайл. Трябват ми нови хора. Влез в отбора.

— Все още не знам достатъчно, за да направя такъв избор. Трябва да науча повече за ситуацията. Ще ти се обадя по-късно. В момента съм малко стресиран.

— Разбирам и съжалявам за децата ти и всичко останало. Но трябва да знаеш, че самотниците остават извън кръга. Не могат да черпят от нашия извор на информация. Това е една от облагите, ако се присъединиш към групата ми.

— А има ли други групи?

Пак се раздаде гадният смях.

— Не казах ли току-що, че безплатната информация беше дотук? И ти веднага се опитваш да заобиколиш първото правило, което ти поставям. Обаче си ми симпатичен, затова ще ти разкрия този факт даром: не, няма други организации.

— Добре, пак ще се чуем. — Наредих на кораба да прекъсне връзката и потънах в размисъл. Организация от кораби като този? Що за хора биха оцелели при такива тестове и после биха се опитали да се организират? Вероятно не най-милите и приятни личности. Сигурно бяха нещо от типа на въоръжена дружинка. Или по-лошо, можеха да са пирати. В какво се забърквах, по дяволите?

Тогава се сетих за Сандра и децата. Беше време да проверя какво става с тях.

— Аламо, децата ми… поправени ли са вече?

— По-възрастната женска е в съзнание. Съживяването и поправките минаха успешно.

Надеждата изгря отново в съзнанието ми, ярка и сияйна. Щом корабът можеше да върне към живот Сандра, която бе съвсем-съвсем мъртва, защо да не съживи и Кристин и Джейк? Само минути деляха нейната от тяхната смърт — минути, километри и разликата в нараняванията. Нима този кораб наистина можеше да възкресява мъртвите? Един глас в съзнанието ми казваше, че всяко спешно отделение го прави, до известна степен. Как бихте нарекли човек, спасен след сърдечен удар, или удавено дете, върнато към живота, ако не възкресяване?

Тогава познах гласа, който нашепваше тези съблазнителни идеи в ума ми. Беше злата, бъбрива маймуна на надеждата. Бях срещал това създание и преди, предимно насън, след смъртта на жена ми. В сънищата ми Дона бе жива и аз се будех усмихнат, планирайки как ще прекарам деня си с нея. Но всяка сутрин откривах с ново отчаяние, че тя е все така мъртва. Един психолог, с когото се консултирах, нарече това явление „маймуна на надеждата“.

Този път бях буден, но жестокостта си беше същата. Маймуната на надеждата усърдно шепнеше неканени мисли в съзнанието ми. След като корабът ми каза, че Сандра е жива, този глас се усилваше с всяка изминала секунда. Маймуната на надеждата подскачаше в клетката си, врещеше и искаше да бъде пусната. Почти не можех да дишам.

— Ами другите? — попитах няколко секунди по-късно, като се мъчех да овладея треперенето на гласа си.

— Съживяването засега е неуспешно.

„Засега — обади се маймуната на надеждата. — Засега е неуспешно.“

Болката ме прониза като мълния точно зад очите. Бях допуснал надеждата в себе си и тя бе свършила подлото си дело само за миг. Сега осъзнавах, че ако усилията на кораба не дадат резултат, ще се наложи да преживея отново болката от загубата на децата си.

Освен ако те не възкръснат върху онези странни метални маси. Какво ли правеха тънките черни ръце с телата им?

— Искам да видя Сандра. Отвори вратата.

— Заповедта е отхвърлена.

— Какво? Не разбра ли какво имам предвид? Говоря за онази част от кораба, където държиш децата ми. Ще я наричам лечебница или… — Как я наричаха понякога на корабите? — Кръсти я „лазарет“. Ясно ли е?

— Ясно. Помещението е именувано.

— Тогава отвори вратата към лазарета.

— Заповедта е отхвърлена.

Закрачих из стаята намръщен. Започвах да се ядосвам.

— Защо не? Аз съм командирът, нали?

— Ти си команден персонал.

— Тогава защо не отваряш проклетата врата?

— Командният персонал трябва да бъде пазен от туземните форми на живот.

— От собствените ми деца ли?

— От всички макробиологични форми на живот.

Въздъхнах. Важното беше, че тя е жива.

— Аламо, мога ли да я видя през прозорец или нещо такова?

— Настоящата конфигурация изключва прозрачни повърхности.

Потрих слепоочията си.

— Не можеш ли да я вържеш или нещо от тоя род?

— Заповедта приета.

Повдигнах вежди. Имах чувството, че това няма да се хареса на Сандра. Помислих си дали да не отменя заповедта, но корабът вече бе пристъпил към изпълнението й. Стените между мостика и помещението, от което излизаше голямата ръка, изчезнаха. Вече бях решил да го кръстя „трюм“, защото оттам корабът протягаше ръката си надолу и прибираше разни неща от повърхността на планетата. След миг Сандра бе изнесена при мен на мостика.

Тя ръмжеше и пищеше. Бе увиснала във въздуха с разперени ръце и крака, около които бяха омотани черни кабели. Малки змиевидни ръце стискаха крайниците й и се плъзгаха по тавана, задържайки я горе. Косата бе увиснала над лицето й, но беше ясно, че на него не е изписано щастие. Тънките, подобни на кабели ръце, които я държаха, излизаха от метала на самия кораб. Огледах точките, от които се подаваха. Металът там се къдреше като локви сребриста течност.

— Пусни я! Аламо, пусни я!

— Командният персонал трябва да бъде пазен от туземните форми на живот.

Тя извъртя рязко глава към мен и аз видях очите й. Зениците й имаха жълтеникав метален цвят.

— Кайл? Ти ли си? Какво става? Какво прави това нещо с мен? Не виждам нищо, Кайл!

Яростта й внезапно се смени със сълзи, но после се върна отново и тя се замята в гърчещите се метални ръце. Те се впиваха в плътта й. Виждах, че на места е ожулена и порязана.

— Успокой се. Корабът си мисли, че ме защитава. Нищо няма да ти направи. Всичко ще е наред — казах аз, но лъжех. Очите й бяха пълни с жълт живак. Какво, по дяволите, беше това вещество?

— Можеш ли да ме видиш? — попита тя.

— Да.

— Аз виждам само светли петна да проблясват тук-там — нищо повече.

— Е, сигурен съм, че ще се оправиш — казах, опитвайки се да звуча спокойно. Сега, когато тя се поотпусна малко, можех отново да мисля. Очите ми се плъзнаха по тялото й. Срам ме беше, но не можех да се спра. Тя бе много добре оформена. Само че не успях да се насладя както трябва на гледката. Бях прекалено разстроен. И тези шантави очи…

— Кайл, говори ми. Какво става, по дяволите?

— Какво помниш?

— Аз… паднах от кораба, нали? Ти ме държеше и ме теглеше навътре, когато… — тя спря и ахна. — Кайл, мисля, че си мърдам пръстите. Имам ли пръсти?

Откъснах очи от другите части на тялото й и погледнах към пръстите. Те наистина бяха там и мърдаха, но около всеки имаше бяла ивица, като пръстени или нещо такова.

— Белези — казах аз. — Добре са, но имаш малко белези. Сигурно са ги пришили обратно или…

— Или какво? — тросна се тя, борейки се отново с ръцете.

— Или може би са отгледали нови. Не съм сигурен.

— Можеш ли поне да ме свалиш от шибания таван, Кайл? Ще повърна, ако продължа да вися тук.

— Ах, да… извинявай. Аламо, спусни внимателно Сандра по стената, моля те.

Корабът и змиевидните му ръце се подчиниха бавно. След минута тя вече бе в нормално вертикално положение. Мина ми през ум да й дам малкото дрехи, с които разполагах, но не можах да измисля как да й ги облека през стискащите я черни ръце. А и освен това не бях уверен, че чифт потни слипове и съдрана риза ще подобрят особено настроението й.

— За кои „те“ говориш, Кайл? — попита Сандра. — Да не си срещнал извънземните?

— Не точно. Мисля, че е само корабът. — Обясних й набързо за компютърния глас, който бе чула, и как работи „Аламо“.

— Значи сме пленници на нещо като летящ робот?

— Да. Но не съм сигурен, че сме пленници. Сега той ме смята за своята майчица.

— Гледаш ме, нали?

Прочистих гърло.

— Какво е станало с очите ми, Кайл? Сега ми се струва, че виждам нещо, но е много мъгляво. Събудих се в някаква стая и там цареше непрогледна чернота. Тръгнах с опипване и открих гърчещи се малки пипалца и… струва ми се, че там има тела, Кайл.

Обясних й за по-малките черни ръце и за децата ми.

Когато свърших, тя помълча секунда-две. Започваше да навързва нещата.

— Била съм мъртва, нали?

— Не по-мъртва от удавник, изваден от басейн. Мисли за това просто като за спешно отделение с по-напреднала технология.

Тя кимна.

— Добра идея. Така не изглежда толкова страшно. Колко време бях…? Не, не ми казвай. Не искам да знам. Мислиш ли, че ще успеят да съживят децата ти?

— Надявам се. — После й разказах каквото бях научил за новия ни свят от капитан Джак Кроу, австралиеца, и от „Аламо“.

— Значи тези ненормалници се опитват да сформират някаква армия?

— По-скоро флота.

— Да не са си загубили ума?

— Още не съм сигурен. Не знам всичко, което знаят те. След като нямаме пълен контрол над корабите и се появяват все повече от тях, нужна е някаква организация.

— Не може ли правителството да го направи?

Обясних й за изискването предишният командир да умре, за да може контролът над кораба да премине у новия.

— Аха — каза тя и кимна. — Мисля, че сега разбирам по-добре мотивите на Кроу. Първото нещо, което би поискало всяко правителство, е да се качи на борда и да види със собствените си очи.

— Да, и ако не се лъжа, в момента, в който го направят, ще станат участници в тестовете, които ще завършат със смърт за всички, освен за новия командир.

— Или със завързване на тавана.

Изкисках се.

— Кайл?

— Да?

— Ще направиш ли още нещо за мен?

— Разбира се.

— Не искам да ме помислиш за неблагодарна, но… може ли да се обърнеш и да престанеш да ме зяпаш? Защото… вече те виждам.

— О! Съжалявам. — Очите ми срещнаха нейните и видях, че месинговият блясък в тях е угаснал. Отново бяха черни. Извърнах се гузно.

— Няма нищо — каза тя с усмивка. — Ти нареди на кораба да се върне и да ме извади от студения океан, нали? Спаси ми живота.

— Точно така — отвърнах малко смутено. — И се радвам, че зрението ти се оправи, Сандра.

— Да бе.