Б. В. Ларсън
Нашествие (13)

13.

Когато се събудих, се чувствах по-добре, но после си спомних всичко и пак ми стана гадно. По някаква причина бях сънувал хубави неща за Дона и слънчеви дни. Сънищата ми липсваха, затова се облегнах в креслото, зареях поглед в металния таван и се опитах пак да заспя. Опитах се да се върна в щастливите сънища, но не можах. Накрая се отказах и се надигнах с пъшкане.

Сандра не беше на мостика. Значи трябваше да е в стаята си. Може би също спеше. Порових за храна, после се измих в банята, която бях успял да снабдя с мивка и течаща вода. Водата беше студена и още нямаше душ, но на този етап дори студената вода и сапунът по лицето ми бяха приятни.

Когато свърших, видях, че Сандра ме гледа. Сега имаше клуп от черен кабел около шията си, вместо около глезените. Приличаше на затворничка. Въздъхнах. И двамата бяхме затворници.

Тя посочи кабела около врата си и каза:

— Това е гадно.

— Съжалявам. Какво стана с онези около глезените?

— Подремнах в стаята си, а ти беше казал на кораба да ги маха, когато съм сама, помниш ли? Той така и направи, защото те нямаше наоколо. Но когато се приближих до теб, просто посегна и сграбчи каквото му попадна. В случая — шията ми.

Ако се чувствах по-добре, щях да се засмея.

— Така по-хубаво ли е, или по-лошо от глезена?

— Ами — рече тя замислено, — всъщност по-лесно ми е да се движа, не боли и засега корабът много внимава да не ме задуши. Но е толкова унизително!

— Искаш ли да го променя?

— Не, засега е добре.

— Мога да го сложа около кръста ти. — Заповядах на кораба да премести кабела около кръста на Сандра. Така ми изглеждаше далеч по-естествено. Приличаше по-скоро на обезопасително въже, а не на робски нашийник.

— Благодаря — каза тя, дишайки вече по-леко.

Поколебах се.

— Дали да не си направя тези инжекции? Мисля, че рано или късно ще ми се наложи. Не мога да живея така вечно.

— Не го прави само за мое удобство. Не знаеш какво може да стане. Просто ще продължа да се правя на държанка в харем още някой ден.

Заехме се със закуската. Зачудих се кое време е. Погледнах към стената и осъзнах, че се намираме високо над планетата, но не толкова, че да не чувстваме гравитацията. Запитах се колко ли дълго сме стояли тук и дали изобщо още сме над Калифорния. Животът в космоса бе доста по-различен от този на Земята. Правеше мозъка ти на каша. Всички нормални денонощни цикли — на ядене и спане — бяха нарушени. Предположих, че е същото като да прекарваш дълго време в подводница или в подземен рудник.

— Знаеш ли какво правят хората, за да не разстройват жизнения си ритъм, когато са на подводница или космически кораб? — попитах Сандра.

— Какво?

— Нямам представа — казах. — Търся идеи.

— Е, можем да се опитаме да поддържаме що-годе нормален цикъл с часовници.

— Съгласен съм — отвърнах. После поговорих малко с „Аламо“ и му дадох инструкции да обявява на глас часовете, ако не спим. Наредих му също да усилва или отслабва сиянието на стените в ритъм с нормалния слънчев цикъл. Нагласихме се по калифорнийско време. Вероятно щяхме да го чувстваме най-естествено.

По-късно ми се обади Кроу и говорих с него по този въпрос. Той каза, че те вече го правели, но трябвало да настроя часовника си по гринуичкото време, което ще рече да живеем по времето във Великобритания. Ако всички се водехме по този стандарт, щяхме да сме в синхрон и да координираме по-добре действията си. Съгласих се — това беше най-простата система, а той, като офицер, не искаше да го търсим денонощно.

Кроу обсъди с мен плана си да постави кораби на пост около Земята. Ако използвахме шест кораба — два над полюсите и още четири около екватора, можехме да получим по-ранно предупреждение, ако се появи нов вражески съд.

— Добра идея — казах аз.

— Радвам се, че ти харесва. Ти си назначен на Северния полюс, на дванайсетчасова смяна. Вземи дневната. Искам да си буден и да мислиш за нови начини да накараме тези кораби да работят за нас.

— Добре.

— Бих те сложил да командваш ескадрила и да упражнявате бойни строеве, но мисля, че вместо това ще бъдеш нашият едночленен изследователски екип. Успя ли да претарашиш няколко магазина и да направиш кораба си по-уютен?

Разказах му за касапницата в мола на Мърсед. Той зацъка разочаровано с език.

— Виж, не го взимай много присърце. Това си е била тяхна грешка, не твоя. Не бива да се чувстваш виновен. Те знаят какво ще стане, ако стрелят срещу тези кораби.

— Да, но според мен само един човек си изтърва нервите и стреля, корабът отвърна на огъня, а после останалите решиха, че сезонът е открит, и…

— Да, да. Знам какво е станало. Това далеч не е първият случай. Но те трябва да се научат, пък ако ще и по трудния начин.

Не ми хареса отношението му. Ама никак.

— Говорим за човешки същества. Онези, които уж трябва да пазим.

— Все още имаме някои проблеми за изглаждане. Работя по въпроса. Накарал съм дипломатическия си екип…

— Говорим за Пиер, интернет измамника, нали?

— Посланик Пиер Гаспар. Постарай се, ако имаш някакви контакти със земните правителства, да го наричаш „посланик“. Изобщо не трябваше да ти казвам за миналото му.

— Не се засягай. Добре, той е нашият посланик. Как се справя?

— Ами доста добре. Използвайки твоята гениална схема за крадене на млади жени…

— Намерението ми не беше такова!

— Няма значение. Във всеки случай тази сутрин успях да хвана една американска сенаторка по хавлия във Вашингтон. Тя, разбира се, се провали още на първия тест — сещаш се, теста за находчивост, където трябва да яхнеш ръката, за да излезеш от стаята?

— Спомням си го много добре.

— Както и да е, само след минута беше изхвърлена на моравата си. Корабът ми се намираше на два метра над земята. Накарах го да я хване пак и да я донесе на мостика. Имах чувството, че жената ще получи сърдечен удар, но тя оцеля и аз я предадох на кораба на Пиер, за да започне преговори.

— Чакай малко — казах, — тя се е провалила на тест на твоя кораб, но наносите са я допуснали на борда на кораба на Пиер?

— Да, изглежда, след като бъдат белязани като некадърници, те си остават такива за всички наноси.

— Много ти благодаря — намеси се Сандра.

— Хей, Сандра. Не исках да те обидя.

Сандра напусна мостика с вирната глава.

— Как се казва сенаторката? — попитах.

— Ким Багър.

— Наистина ли? Сенатор Багър не председателства ли Комисията за външна политика?

— Може би. Не следя американската политика, а футбола. Онзи, дето се играе с крака. Както и да е, в момента тя разговаря надълго и нашироко с Пиер. Искам да кажа, посланик Гаспар.

— Трябва да говоря с нея. И с двамата.

— Мисля, че можем да го уредим. Но се постарай да не казваш нищо смущаващо или прекалено разкриващо, става ли? Това е сериозна работа.

— Да, сериозно изнудване.

— Ето, това имам предвид. Ние не сме пирати, друже! Ние сме сериозна политическа сила. Едва вчера загубихме няколко кораба и екипажите им, бранейки Земята. Ако можем да получаваме продоволствия по почтен начин, на твоя кораб няма да му се налага да убива хора в моловете другата седмица, когато ти свърши храната.

Поех си дълбоко дъх. Беше прав за набезите: те представляваха опасност за хората долу. Трудно ми беше да приема нашата групичка от отрепки за политическа сила, но ние наистина представлявахме отделна нация. Бяхме затворени в корабите си, знаехме неща, които никой друг на Земята не разбираше. Мисията ни беше на живот и смърт — и то не само за нас, а може би за цялото човечество.

— Добре — казах. — Обещавам да играя ролята на командир от Звездната армада. Ако ни вземат насериозно, нещата ще минат много по-гладко за всички.

— Точно така. Радвам се да го чуя.

— Какво щеше да направиш, ако не се бях съгласил, Джак.

Комодор Кроу изсумтя.

— Нямаше да ти дам името на кораба на Пиер.

Усмихнах се. Първата ми усмивка след смъртта на децата. Трепнах при тази мисъл. Хлъзгавото поведение на Кроу бе разведрило малко деня ми. Изведнъж ми хрумна нещо.

— Кроу?

— Да, друже?

— Ти не си бил капитан в австралийската флота, нали?

Той си пое дълбоко дъх.

— Никога не съм казвал, че съм бил. Или поне не точно капитан. Дръж го в тайна, става ли, професоре?

— Разбира се. — Говорех сериозно. — А сега ще ми дадеш ли името на кораба на французина?

— Кой казва, че е французин?

— Ами, предположих…

— Канадец е.

— А, разбирам. Значи говори свободно английски, така ли?

— И още няколко езика.

— А името на кораба е…?

— „Версай“ — каза Кроу с оттенък на извинение в гласа.

— Кръстил е кораба си на дворец?

— Да. Ами… той вярва в традициите. Както и да е, свържи се с него, ако се нуждаеш от прясна информация за политическото положение. Оставям те в неговите вещи ръце. Край.