Б. В. Ларсън
Нашествие (21)

21.

„Съюзите винаги се коват в огъня на необходимостта, а не се леят от сладкото вино на любовта.“ Спомнях си, че съм чел някъде този цитат, и днес той ми изглеждаше особено подходящ.

Истината бе, че когато се срещнах за първи път със сенатор Багър, и двамата не бяхме особено щастливи от ситуацията. Аз я смятах за съучастница в убийството на човек, който ми бе ако не точно приятел, то поне боен другар. С Пиер се бяхме сражавали заедно и по някакъв начин, когато се биеш на живот и смърт редом с друг човек, това ви свързва завинаги на едно първично ниво. Да загърбя всичко това заради дипломацията бе трудно, но необходимо.

— Сенаторе, добре дошли на борда на кораба ми — казах.

Багър изгледа предпазливо протегнатата ми длан. След пътуването с дългата черна ръка хората никога не са в добро настроение. Предполагам, че външността ми също имаше заслуга. Бях си помислил дали да не скалъпя една превръзка за лявото си око, защото то все още изглеждаше странно. Но Сандра изтъкна, че така съвсем ще приличам на пират. Затова предпочетох чифт слънчеви очила.

Багър най-после се отпусна, пристъпи напред и пое ръката ми. Постарах се ръкостискането ми да е колкото се може по-нежно. Не исках да откъсна ръката на сенаторката веднага след запознанството ни. Устните й се усмихваха, но челото й бе сбърчено. Тя разговаряше с предполагаем убиец на правителствени агенти, който носеше слънчеви очила в слабо осветена стая и почти не помръдваше мускулче, докато си стискаха ръцете.

— Благодаря… командир Ригс?

— Да, това съм аз.

Точно тогава се появи Сандра — излезе от една врата, която допреди секунда не съществуваше. Отворът изчезна зад нея толкова бързо, колкото се беше и появил.

Сенатор Багър огледа Сандра и околната обстановка.

— Тук е доста по-различно от кораба на Пиер.

— Структурата им е еднаква — казах, — но аз съм го обзавел по мой начин.

— Разбирам — каза тя, наблюдавайки Сандра.

Сандра не харесваше Багър. Беше ми го казала съвсем ясно преди тази среща. Аз й предложих да изчака в стаята си, но не хранех големи надежди, че ще изпълни молбата ми. Сега стоеше със скръстени ръце, облегната на една стена. Не беше промълвила и дума. Гледаше някак безизразно.

— Сенаторе, ще желаете ли нещо освежително? — попитах. — Имаме богат асортимент от напитки. Кажи-речи, всичко, което се предлага в кутии.

— О, разбира се — каза сенатор Багър и пусна една усмивка, примигвайки към Сандра.

— Това е Сандра, моя спътничка — казах аз.

— Приятно ми е да се запознаем, Сандра — рече сенаторката.

Сандра продължи да се взира в нея, скръстила ръце.

— Може би ще ни донесеш по едно питие, Сандра? — попитах. Очите й се плъзнаха към мен, после се втренчиха отново в сенаторката.

— Няма значение — казах. — Имам нещичко тук. Заповядайте, сенаторе, седнете.

— Наричайте ме Ким — отвърна тя, като се настани в другия край на дивана. Избра възможно най-отдалеченото от Сандра място на целия мостик.

Намерих кутиите и ги отнесох до масичката за кафе. Бяха топли, но не исках да оставям двете жени насаме, докато донеса лед.

Масичката ми привлече вниманието на сенаторката. Никак не приличаше на тази на Пиер. Не беше от тик и злато, а представляваше компютърна система — една от онези мултитъч джаджи, която бяхме задигнали, докато търсехме обзавеждане. Използвахме я за работа в мрежата.

— Не съм работила с такова нещо — каза тя, почуквайки по нея.

— Ето така можете да изкарате браузър — рекох аз и й показах.

Тя го повтори и нададе одобрителен звук при резултата.

— Трябва да си взема една такава за срещите в офиса.

Седнах срещу нея. Синкавата светлина от плота между нас озаряваше лицата ни с меко сияние.

— Сенаторе, хайде да се залавяме за работа.

Тя кимна.

— Казахте, че имате да ми покажете нещо?

Усмихнах й се. Беше трудно, но го направих. В отговор тя ме дари с неуверено бялване на зъбите. Чудех се дали не смята, че се готвя да я убия. Може би подозираше, че моята „изненада“ ще е свързана с насилие. Странната ми външност и враждебното поведение на Сандра определено не я успокояваха.

Извадих лазерното оръжие, произведено от кораба, и го оставих внимателно върху сияещата повърхност на компютъра между нас. Той бе настроен да реагира на предметите, когато не е зает с друго, затова образува къдрещи се светли вълнички, които се разбягаха от лазера, сякаш го бях сложил в локва виртуална вода.

— Какво е това.

— Миниатюрна версия на един от лазерите, с които е въоръжен този кораб.

Тя вдигна бързо поглед към лицето ми.

— Защо ми го показвате?

— Не ви го показвам. Подарявам ви го.

— Извънземна технология?

— Да. Извънземно оръжие. Не е кой знае колко екзотично, но е по-добро от всичко, което можем да правим в момента. Мисля, че ако произведем достатъчно такива и снабдим войниците с източници на енергия… ами, мисля, че тези неща могат да нанесат на макросите повече вреда от обикновените експлозиви.

— От името на нашето правителство ви благодаря за този дар. Очаквах да чуя списък с искания и обвинения, а не да получа безценен подарък.

— Радвам се, че ви изненадах, сенаторе. Целта ми беше да ви покажа, че сме организация, която прави нещо повече от това да плячкосва планетата. Настоявам да съобщите публично за този дар.

— За подобряване на имиджа ви.

— Точно така.

— Ще направите ли нещо за мен, командир Ригс?

— Само кажете.

— Ще ми покажете ли какво има зад тези слънчеви очила?

Докато се взирахме един в друг, Сандра се отдели плавно от стената. Беше стояла безмълвно там по време на целия разговор, но сега седна в креслото ми. Ръцете й още бяха скръстени, но излъчваше леко задоволство. Подозирах, че иска да види по-добре шока на сенаторката, когато разкрия лицето си.

— Сигурна ли сте, че го искате, сенаторе?

— Аз съм старомодна. Трудно ми е да преговарям с някого, ако не му виждам очите.

Сандра се изсмя при тези думи. Сенатор Багър я стрелна с особен поглед, след което се втренчи отново в мен.

Въздъхнах тихо и свалих очилата. Част от клепача ми бе пораснала отново и можех да затварям това странно ляво око, но все още се виждаше сребристо-пурпурен процеп.

Сенаторката пое рязко дъх.

— Нашата агентка ли направи това?

— Да — казах аз и си сложих отново очилата. — Боя се, че да.

— Искам лично да ви се извиня за този ужасен инцидент, командире. Уверявам ви, че подобно нещо няма да се повтори.

— Радвам се да го чуя, сенаторе.

— Моля, наричайте ме Ким. И нека ви уверя отново, че нямам нищо общо с това погрешно решение.

— Разбирам ви, сенаторе — казах. И наистина я разбирах.

Просто не й вярвах.

— Има ли нещо друго, което бихте искали да ми покажете или да ми кажете?

— Да — рекох аз. — Искам да проучите този лазер. Кажете ми от каква енергия се нуждае, какъв волтаж, ампераж и така нататък. Искам да създам преносим енергиен източник за него. После ще произведа хиляди от тези оръжия. Армия, въоръжена с тях, ще има много по-голям шанс в битката с макросите.

Тя килна глава настрани, сякаш не можеше да повярва.

— Как можете да произведете хиляди?

— Всеки от нашите кораби е в състояние да се саморемонтира и да произвежда разни неща. Ако разполагаме с достатъчно суровини, нанокорабите могат да правят такива оръжия, и то бързо.

— Какво искате от нас в замяна?

— Освен договор за съюз, искаме мир и уважение. И още нещо. Много важно.

— Кажете.

— Оперативна база. Място, където да складираме провизии, да набираме персонал и така нататък. А също и бюджет, разбира се, за да купуваме каквото ни е необходимо. Трябва да сложим край на набезите. Не е хубаво за имиджа ни.

Сенатор Багър се взираше в лазерното оръжие, което продължаваше да лежи на масичката-компютър.

— Суверенна територия? Къде? — попита тя.

Вдигнах ръце.

— От законова гледна точка вероятно трябва да е нещо като посолство или сградата на ООН. Що се отнася до местоположението, какво ще кажете за парцел държавна земя в Средния запад? Или по-добре островна база, от която никой не се нуждае особено.

Тя кимна.

— Ако трябва да ви пращаме голямо количество провизии, един остров с пристанище ще е най-подходящ. Ще помисля по въпроса. Нали осъзнавате, че аз не притежавам властта да изпълня тези искания? Трябва да говоря с администрацията.

— Разбира се.

— Имам още един въпрос. Защо избрахте мен? Защо настояхте да дойда тук?

— Вас ви познаваме. Трудно бихте могли да ни пратите двойник, който всъщност е убиец. Освен това исках да променя мнението ви за нас. Исках да разберете, че сте допуснали грешка, че трябва да ни сътрудничите, а не да се опитвате да ни подчините.

Тя кимна бавно.

— Добре, командире. А вие имате ли други въпроси?

— Да. Вие сте в Комисията по международни отношения. Искам да чуя поверителната информация за войната в Аржентина. Видях пропагандата и истеричните твърдения по интернет. Двете си противоречат. Как всъщност върви войната там?

Тя облиза устни.

— Губим я. Всеки ден губим все повече земя, а от онези куполи излизат все повече машини.

— Тактически ядрени оръжия?

— Разрушихме няколко десетки, но после те издигнаха някакво защитно поле. Вече свалят всичко, което пратим срещу тях, понякога даже и артилерийските снаряди. В момента правим ядрени мини, но…

— Колко бързо напредват?

Настъпи тишина. Сенаторката се взря в лазера върху масата. От него все още се стелеха сияйни сини вълнички. Тя не вдигна очи, докато отговаряше.

— Ще бъдат в Бразилия след три седмици. Ще завладеят цяла Южна Америка до три месеца, а може и по-скоро.

Кимнах. Нищо чудно, че макросите не се бяха върнали с още кораби. Явно смятаха, че вече са спечелили.