Б. В. Ларсън
Нашествие (26)

26.

След като прекъснах сателитната връзка с генерал Кер, оставяйки го скептичен, но заинтересуван, слязох в базата, за да ме прегледат хората в медицинския център. Всъщност направих го по настояване на Сандра. Чувствах се доста добре физически. Вярно, ръката ми изглеждаше ужасно — бяхме я превързали, за да не ми се налага да гледам как работят нанитите, — но явно първото, което те правеха, бе да изключат рецепторите за болка в увредения крайник. Много любезно от тяхна страна.

Когато медицинският персонал видя състоянието на ръката ми, имаше много охкане и ахкане. Докторът даде знак на една сестра, която приготви някаква инжекция. Когато се приближиха, вдигнах здравата си ръка да ги спра.

— Какво е това, докторе?

— За болката — каза той.

— Няма нужда. Нищо не усещам.

Той изглеждаше объркан. Заговори предпазливо:

— Разбираме, че сте корав мъж, командире. Но ви уверявам, че ще усетите нещо, ако извършим процедурата без упойка.

— Каква процедура?

Лекарят замига насреща ми. Спогледаха се със сестрата. Изглеждаха като хора, на които им предстои нещо трудно и неприятно. Нещо, през което бяха минавали и преди.

— Защо просто не се отпуснете, сър, и не ни оставите да си вършим работата?

Докара на лицето си една усмивка и пристъпи към мен.

Посегнах по-бързо, отколкото очите му можеха да ме проследят, и счупих иглата. Той зяпна онемял осакатената спринцовка.

— Какво направихте? Така наистина не ни помагате, командире.

— Просто ми дайте някои отговори.

Лекарят въздъхна и ме изгледа с уважение.

— Честно казано, не разбирам как изобщо се държите на крака. Виждам метал там вътре, командире. Ярък метал! Ръката ви е пълна с някакви шрапнели. Може би ще успея да я спася, но не обещавам нищо. Трябва да ми позволите да ви оперирам незабавно.

Аз се усмихнах мрачно и казах:

— Никой няма да ми отреже ръката. — И се обърнах да си вървя.

— Но, командире… това не е ли по-добре от смърт? — обади се сестрата за първи път. Беше млада и имаше хубав глас, почти детски. Винаги съм намирал това за привлекателно у една жена.

Въздъхнах и я дарих с истинска усмивка.

— Съжалявам. Моля да ме извините, но току-що видях как стотици — а може би и хиляди — мъже умират, опитвайки се да докажат една моя теория. За нещастие успяха да я опровергаят. Всъщност скоро трябва да пристигнат истинските жертви.

— Истинските жертви ли? — попита сестрата. Лекарят ме гледаше с изумление.

— Аз съм от флотата. Мога да накарам кораба си да ме поправи.

— Защо не го направихте от самото начало?

Замислих се. Защо, наистина? Предполагам, че се дължеше отчасти на навика. Упоритото настояване на Сандра също бе изиграло роля, но имаше и още нещо.

— Защото — отвърнах искрено — ме е страх да вляза в медицинския му отсек. Те може и да вършат чудеса, но все пак са машини.

— Страшни ли са?

Изпръхтях.

— Ужасни. И не знаят много за болката. Не мисля, че някога изобщо са чували за упойка. Сега като се замисля, май единствената причина тази ръка да не ме боли е, че нервите са изгорели.

— Ами добре — рече смирено лекарят. — Ако някога се нуждаете от мен, командире, елате пак.

Кимнах и си тръгнах. Накарах кораба да ме вдигне отново в търбуха си. Отидох в стаята на ужасите, която бе работила върху децата ми, преди да ги изхвърли в студения космос. Същата онази стая с тънките, висящи черни ръце, която бе върнала Сандра към живота.

След час не можех повече да крещя. Бях останал без глас. Той се бе превърнал в безкрайна поредица дрезгави хлипове. По някое време загубих съзнание. Два часа по-късно се събудих с почти възстановена ръка, само че бях сляп. Накарах „Аламо“ да ме отнесе на дивана и заспах. Сандра дойде и лекичко ме докосна по челото.

След още час отново бях дееспособен, но все така изтощен. Ръката ми бе розово-бяла. Новата кожа бе пораснала неестествено бързо. Също като пръстените от нови клетки, слепили пръстите на Сандра. Видях, че нейните белези са изчезнали. Това беше хубаво, значи един ден и моята ръка пак щеше да изглежда нормално.

Свих поправената си длан и усетих щипане. Кимнах лекичко и огледах мостика.

— Много ли беше зле? — попита Сандра.

— Зле беше, но си струваше.

— Търсеха те по сателитния телефон — рече Сандра. — Аз вдигнах и им казах да те оставят на мира.

— Наистина ли?

— Казах им, че си ранен и се възстановяваш. Но те не спират да звънят.

— Добре. — Посегнах към апарата и след няколко минути отново се свързах с генерал Кер.

— Добре, Ригс. Трябва да поговорим — каза той.

— Слушам.

— Проверих разказа ти и прегледах видеозаписа от битката.

— Видеозапис ли?

— Всеки от онези изчанчени костюми беше снабден с една-две камери. Не всички работеха. И не всички оцеляха. Твоите обаче оцеляха.

— Как се справих, сър?

— Впечатлен съм — рече той и след кратка пауза добави: — А аз не се впечатлявам лесно, Ригс.

Вярвах му.

— Какво мислите сега за предложението ми, генерале?

— Мисля, че си луд. Някакви наркотични вещества ли направиха това с теб? Превърнали са те в нещо като берсеркер? Ти простреля копелето в задника като стой та гледай, момко.

Изкисках се.

— Не, сър. Предполагам, че съм си луд по рождение. Не можем да виним наносите за това.

— Свръхкомпенсация. Така би го нарекъл някой психиатър. Видял си как добри мъже умират заради твоята идея и си превъртял.

— Накарах онази машина да отстъпи, сър. Нанесох й достатъчно щети, за да я обърна в бягство. После я подгоних през джунглата. Ако разполагах с цял взвод мъже с моите способности и с по-тежки оръжия…

— Да, така е. Направихме някои изчисления. Ти, в пълно снаряжение, си тичал по пясъка с около петдесет километра в час. Това е горе-долу скоростта, с която тича едно куче, знаеше ли го?

— Значи ми вярвате?

— Мисля, че си бил променен по някакъв начин, но не съм сигурен, че искам да подложа всичките си момчета на тази извънземна гадост.

— Искам само доброволци, сър. Искам да бъдат от всяка елитна част в света.

— Чуждестранен легион от изроди, така ли?

— Не бих използвал точно тези думи.

— Предполагам, че не. Но добре. Висшестоящите видяха всичко. Докладвах им, пуснах им видеофайловете без обработка. Те са готови да опитат пак. С теб начело на атаката — ако си съгласен.

Сандра привлече вниманието ми, размахвайки ръце. Вдигнах очи към нея. Тя изрече беззвучно една-единствена дума: „Не.“

— Да, сър — казах аз. — Ще го направя.

Сандра. Беше сложила ръце на кръста си и присви устни от възмущение и тревога.

— Познавам лудите копелдаци като мен, щом ги видя, Ригс — изсмя се генералът. Звучеше, сякаш току-що е спечелил някакъв облог. — Добре дошъл в специалните части. Започвай спешно да строиш свръхголеми реактори и да подготвяш от онези инжекции.

— Слушам, сър.

— И още нещо, Ригс. Конгресът планира да ти даде някакъв медал. Официално ти не се числиш към някоя от въоръжените сили, така че трябваше да измислят нещо, което може да получи всеки гражданин. Все още си гражданин на Съединените щати, нали, Ригс?

Тук трябваше да се замисля. Предполагах, че съм, защото Звездната армада не бе точно нация.

— Да. За Медала на честта на Конгреса ли говорим?

— Така го наричат. Формално, ще трябва да те мобилизират, за да ти го дадат. Предполагам, че в момента силно се нуждаят от военен герой.

Когато затворих, Сандра бе разстроена.

— Не се налага да отиваш — заяви тя.

— Напротив — отвърнах.

Тя скръсти ръце на гърдите си и присви очи. Изведнъж ми се дощя да я сграбча и да я целуна. Но знаех, че ще ме отблъсне. Беше очевидно, че е ядосана.

Вдигнах ръце и току-що възстановената бе пронизана от болка.

— Как мога да създам нов комплект оръжия, да вербувам хиляда души, които да умрат, биейки се с тези експериментални пушки срещу гигантски роботи, докато аз се крия разтреперан в този кораб?

Тя въздъхна и приседна на дивана до мен.

— Не знам, но ми се иска този път да стоиш настрана. По някакъв начин.

Известно време се взирахме един в друг. Изведнъж тя преметна един от дългите си мургави крака през моите и ме възседна. Натискахме се яростно няколко минути. Беше хубаво.

Също толкова внезапно, както се бе качила, тя скочи от скута ми. Трябваше да положа усилия, за да се овладея. Едва не се метнах към нея, но се сдържах. Току-що си бях върнал ръката и нямаше да е хубаво, без да искам, да откъсна една от нейните. Тя се изсмя леко. Нямаше идея как се чувствам. А може би имаше.

Усещах, че няма да ми пусне повече за момента. Затова реших да не я моля. Жените не харесват молбите. Насочих се към душа. Божичко, как се нуждаех от един душ! Водата бе гореща и аз останах вътре по-дълго от обичайното.

Сандра ме изненада в импровизираната ни душ-кабина точно преди да изляза. Уви ръце около мен изотзад. Целувахме се и се докосвахме. Беше още по-хубаво, отколкото на дивана.

— Получено е искане за частен канал от „Бодлоперка“ — рече корабът, прекъсвайки нашите занимания.

— Не сега, Аламо.

Корабът замълча за около трийсет секунди. Използвах всяка от тях по най-добрия начин. Сандра започваше да ми отговаря и се придвижихме на няколко етапа след целуването.

— Получено е спешно искане за частен канал от „Бодлоперка“.

— Адмирал Кроу страхотно избира момента — изръмжах.

— „Адмирал“ ли? — попита Сандра. — Кога, по дяволите, се произведе в адмирал?

— Приемаш ли искането за частен канал? — издудна „Аламо“. Понякога наистина звучеше като компютър.

— Просто отговори — въздъхна Сандра и отпусна мократа си глава на гърдите ми, — иначе няма да ни оставят на мира.

— Отвори канала, Аламо — изръмжах аз.

— Там ли си, Ригс?

— Да, сър.

— Да не си в кенефа или нещо такова?

— Нещо такова, сър.

— Е, обаждам ти се, защото съвсем си превъртял и… ами, трябва да ти кажа, Ригс, че в момента си мисля дали да не те разжалвам.

Изсумтях. Сандра се напрегна и аз я потупах по гърба, за да я накарам да се отпусне. Този човек имаше дарба да разваля доброто настроение.

— Какъв е проблемът, Кроу?

— Надвишил си правомощията си. Ама много! Аз командвам тази флота. Знаеш го, нали?

— Такава беше уговорката.

— Е, тогава защо преговаряш за създаването на нов корпус морски пехотинци, или както там искаш да ги наречеш, без моето одобрение? Защо предлагаш да подариш една от най-изумителните ни технологии, без дори да ми кажеш за това?

Присвих устни.

— Трябва да призная, че имаш право. Бях прекалено съсредоточен върху решаването на проблема, за да се тревожа за одобрения.

— Е, кажи ми тогава защо да не анулирам всичко, което си договорил, и да ти откъсна няколко нашивки?

Това бе повече, отколкото Сандра можеше да изтърпи. По време на целия разговор усещах как тялото й се напряга все повече. Тя си беше кибритлийка, а когато ставаше дума за мен, май изпитваше особена жажда да ме брани. Предполагах, че това е хубаво.

— За какво са ти нашивките му, Кроу? Ти си пришиваш нови всеки скапан ден. Да не би да са ти свършили?

Настъпи тишина. Сведох поглед към Сандра. Беше прекрасна така, мокра и гола. Очите й святкаха диво. Реших, че изобщо не биваше да се съгласявам да говоря с Кроу.

— Това Сандра ли е? А, сега разбирам! — Той избухна в смях. — Това, дето го чувам да тече, е душ, нали? Трябва да измисля начин да получавам картина по тоя комуникационен канал.