Б. В. Ларсън
Нашествие (15)

15.

Отначало битката вървеше по план. С Кроу уточнихме детайлите върху тактическите екрани на тавана, после ги предадохме до всички във флотата. Пратихме главната група кораби срещу врага, насочил се към Европа. Кроу и аз също потеглихме с тях. Друга група от десет кораба се отправи към втория враг, който беше над Хаваите, или някъде там. Явно противникът разделяше своите сили с надеждата да се промъкне през защитата ни. А далеч на юг щеше да успее. Това бе корабът, за който се притеснявах най-много: онзи, който пълзеше като хлебарка по пода към Южния полюс, а оттам — незнайно накъде. Нямах представа какво ще направят тези кораби, щом стигнат до планетата, но не мислех, че са изминали целия този път, за да ни донесат лекарство срещу рака.

Нашите петдесет атакуваха самотния кораб, движещ се към Европа, и свалиха всички ракети, които той прати срещу нас. Бях чул от Кроу, че това действително са ракети. Някои от нас следяха земните новинарски станции и наблюдателите долу го бяха потвърдили. Радвах се, че не са някакви шантави свръхнапреднали джаджи, с които човешката технология не би могла да се справи. Радвах се също да чуя, че Земята наблюдава открито тези битки. Току-виж някой ден започнат да ни ценят.

С петдесет кораба срещу един битката беше неравна. Унищожихме го бързо, макар че той се опита да обърне и да побегне. Но когато се взриви, се намирахме много далеч от първоначалната си позиция и ни бе нужен около час, за да се върнем и да помогнем на останалите кораби.

Това бе един от най-дългите часове в живота ми. Вторият макрос над Хаваите не се даваше толкова лесно. Докато нашите кораби бяха по-надалеч, успяваха да свалят всяка приближаваща се ракета, но щом скъсиха разстоянието, имаха по-малко време да стрелят по ракетите, преди те да са улучили нещо. Виждахме как всеки изстрел стига все по-близо до гъстата групичка от десет кораба.

А после бедата дойде от неочаквана посока. Корабът над Южния полюс, който през цялото време се бе носил с пълна скорост, доближи Земята. Но бе изменил леко курса си. Новата му цел скоро стана ясна.

— Това не е ли Южна Америка? — попита Сандра.

Кимнах. Ако не друго, поне на Джак не му се налагаше да се тревожи за близките си. Всъщност изглеждаше логично. Защо да не се насочат към най-близкия масив от суша с най-голямо население.

— Кайл — обади се Сандра. — Мисля, че той изстрелва нещо.

Гледах онемял, с пресъхнала уста. За първи път виждах извънземен кораб да стреля срещу планетата ни — ако не броим наносите. Някак си се чувствах отговорен. Не можех да повярвам, че моите командирски решения са довели до този резултат. Беше ми горещо и ми се гадеше. Не бяхме успели да защитим нашия свят.

— По какво стрелят? — попита Сандра и приклекна до големия тъмен кръг на Земята. — Ракетите изчезват над Антарктида.

— Там има бази. Научни инсталации, управлявани от различни държави. Извънземните определено действат щателно, нали? Само ако…

— Кайл! — извика Сандра. — Виж десетте, които прати срещу другия кораб.

Погледнах и едва не се задавих. Очаквах да видя, че са унищожени, но не бяха, поне засега. Само че това, което видях, в известен смисъл беше по-зле. Три от корабите се бяха отделили от групата. Вече не атакуваха зададената им цел. Бяха се обърнали и се насочваха надолу по стената към кораба, приближаващ южния край на Южна Америка.

Гласът на Кроу заръмжа по общия канал.

— Бунт! Връщайте се към целта! Проваляте плана!

Не звучеше много професионално, но бе по същество. Трите кораба не му обърнаха внимание и продължиха да се отдалечават от възложената им битка.

Отворих канал към Кроу.

— Комодоре. Изтегли всички. Прати и десетте към кораба над Южна Америка.

— Какво правят, по дяволите?

— Не се подчиняват на заповедите.

— Трябва да оставя да ги взривят.

— Може и така да стане. Мисля, че ще стигнат до южноамериканския кораб преди твоята група.

Раздаде се неприятен смях.

— Пада им се! Дезертьори.

— Може да имат роднини на този континент.

— Да, или са решили, че единственият начин да избягат е като постоянно сменят мишените.

Замислих се над това. Не ми хареса. Членовете на нашата флота не бяха дисциплинирани, а просто банда от оцеляващи. Бяха научили нов начин да избегнат битката, така че можеха да оставят някой град да изгори, за да се спасят.

— Да се надяваме, че този път съм прав — казах.

— Във всеки случай мисля, че си прав за начина, по който трябва да реагираме. Изтеглям корабите от втората цел. Всички заедно ще ударим третата, а втората ще остане за после. Не ми харесва, че стрелят по Земята.

Заех се да направя предвиждане с помощта на „Аламо“. Установихме, че корабът, идващ откъм Южния полюс, ще стигне до Сантяго, Чили, или до Буенос Айрес, Аржентина, преди да сме се добрали до него. Вражеският кораб се озова над сушата и спря над един скалист регион далеч на юг. Малко по-късно продължи нататък, но остави зад себе си някаква купчинка. Изглеждаше, сякаш е снесъл яйце.

— Какво е това, по дяволите? — попитах.

— Не знам — рече Сандра.

— Аламо, какво спусна онзи кораб?

— Предупреждение: това е предварителен анализ, който не се базира на сигурна информация.

— Просто ми кажи.

— Вероятностите сочат, че става дума за десантен отряд.

— Десантен отряд ли? От какво? От гигантски роботи?

— Изразът е неясен.

— Макросите спускат войски, това ли искаш да ми кажеш?

— Да. Войски и преработващи системи.

„Те идват за суровини“, спомних си аз. Взирах се в стената, покрита с трептящи частици метал. Моретата не бяха сини, а сребърни. Сушата бе с цвят на графит. Но въпреки всичко това беше моят дом. Почувствах страх и паника — а също и ужас.

Когато корабът се приближи до група големи градове, снесе още едно „яйце“ от войски, машини, или каквото беше там. После стреля около пет пъти. Ракетите полетяха и изчезнаха над няколко от най-големите градове на Земята. Не се и съмнявах, че има огромно количество жертви.

Преглътнах тежко, докато се носехме към вражеския кораб. С гордост видях, че тримата, които се бяха отделили от групата, за да поемат към Южна Америка, не са дезертьори. Те бяха пристигнали първи. Двама загинаха, докато се приближим достатъчно, за да им помогнем, но поне единият оцеля. Помислих си, че може би са постъпили правилно. Бяхме загубили два кораба, но отвлякохме вниманието на макросите и им попречихме да унищожат повече градове.

Струпахме се около вражеския кораб и го свалихме без повече загуби.

— А сега какво? — попита Сандра.

Знаех какво има предвид. Дали да отлетим да видим сметката на кораба над Хаваите, или да останем, за да се справим с войските, или каквото там беше? Виждах, че те също се движат, макар и много бавно. Скоростта им бе като на минутната стрелка на старите часовници, но все пак се движеха. Осъзнах, че на планетата това би трябвало да е наистина висока скорост — поне колкото на кола, пътуваща по магистрала.

— Хей, флота — обади се гласът на Кроу. — Искам всички да ударите по кораба над Хаваите. Можем да се върнем и да атакуваме наземните сили по-късно. Според „Бодлоперка“ ще са им нужни часове, за да стигнат до големи селища.

Никой не възрази. Всички се понесохме ниско над океана в посока северозапад. Копнеех да обърна една бира, но се въздържах. Казах си, че ще изпия цели шест, когато и последният макрос на моята планета умре.

Последният кораб така и не стигна до Хаваите. Беше близо и даже изстреля една ракета, която, както разбрах по-късно, унищожила град Хило. Ракетите били ядрени, което не бе изненадващо. Всяка носела по една бойна глава от десетина мегатона смърт и унищожение. За щастие този враг не успя да се приближи достатъчно до сушата, за да спусне десантен отряд.

Когато полетяхме обратно към Южна Америка, двете червени точки, представляващи наземните отряди, се бяха разпрострели като петна от боя. Корабите ни се приближиха и спряха над тях. Усетих как „Аламо“ стреля отново и отново. Ухилих се свирепо на Сандра. Явно ги изтребвахме наред.

Тогава обаче се разнесоха панически гласове по общия канал. Съобщаваха, че нещо ни обстрелва. Трудно бе да се каже кой умира, защото златните ни кораби кръжаха един през друг върху екрана, търсейки и унищожавайки враговете.

После видях как улучват един от нашите, недалеч от собствената ни точка. Опитах се да отворя канал към комодор Кроу. Трябваше да се махнем оттук. Той обаче пренебрегна повикването ми и закрещя по общия канал:

— Назад! Всички да се изтеглят в орбита. Корабите ще ни го позволят, те нямат нищо против да отстъпваме от наземна битка. Повтарям, заповядайте на корабите си да се издигнат в орбита.

Вкупом последвахме заповедите му. Втората битка на Звездната армада с макросите бе приключила. Но сухопътната война за Земята едва сега започваше.