Б. В. Ларсън
Нашествие (4)

4.

— Лидерски способности ли? — изкрещях аз към стените. — Значи за това бил този тест? Наричате това „лидерски способности“?

Стените не отвърнаха.

— Какво стана с разпита, а? Така и не ми зададохте никакви въпроси.

Чувствах се като лудия в някой филм, който крещи към стените, крещи на Бога или на Дявола, или на гласовете в собствения си ум. Мисля, че наистина се бях побъркал в този миг на отчаяние.

За нещастие умът ми работеше върху загадката. Не можех да го спра. Аз съм компютърджия и фермер, а тези две занятия изискват да имаш страст към решаването на проблеми. Бях преминал тест за лидерски способности. Какво означаваше това? Бях повел Сандра навън от стаята. Бях направил избор в коя посока да тръгнем. И тя ме последва.

Значи беше склонна към подчинение и се бе провалила на теста. Ако бе тръгнала в другата посока, дали щяха да я оставят жива? Дали щяха да я подложат на някакъв друг тест, или и двамата щяхме да бъдем запратени към тъмното море, защото никой от нас не е успял да поведе другия?

— Какво искате, по дяволите? — попитах безмълвните стени. Не очаквах да ми отговорят. Вече бях почти прекършен. По някакъв начин убийството на децата ми ме бе изпълнило с решимост, но принудата да направя избор, който неволно доведе до смъртта на Сандра, бе нещо различно. Предполагам, че ставаше въпрос за вина. Нямаше логична причина да се чувствам виновен за участта на децата си. Бях направил всичко, за да ги спася.

Но бях подвел Сандра. Не успях да схвана същността на теста. Трябваше да се досетя, че на излизане от онази стая ни чака смърт. Тя ме бе разсеяла с хубостта и голотата си. Самият факт, че открих друг човек на това място, бе променил всички правила. Не го бях поглеждал от тази страна, но си беше така. Бях притъпил бдителността си, тя също. Мислехме, че в екип можем да победим това място, че заедно сме по-силни.

Но корабът имаше други планове. Черната ми ненавист към тази чудовищна машина бе по-силна от всякога. От сърце се надявах да се добера до злите мозъци, измислили това място и жестоките му тестове.

Корабът остана безмълвен, а вратите — затворени. Седях в стаичката си, без да ми пука. Дали ми даваше време да скърбя? Дали бе програмиран да оставя обектите да се възстановят след най-тежките шокове? Беше го правил и преди, осъзнах аз. Беше изчакал да превържа раните си след битката с кентаврите. Беше дал на двама ни със Сандра време да поговорим и да се съюзим.

Замислих се за кентаврите. Вече подозирах, че не те стоят зад всичко това, а някое друго създание. Не виждах какъв е смисълът в цялата работа, ако екипажът се излага на риск. Може би кентаврите бяха просто дресирани животни, като кучетата, обучени да нападат хора. Или може би бяха като мен — пленници от някой друг свят. Де да знам, може вторият кентавър да е бил роднина на първия и от тяхна гледна точка аз да съм злото маймуноподобно създание, което ги е убило по най-жесток начин, обзето от безумна жажда за кръв.

Усетих, че ми се гади. За първи път решимостта ми отслабна.

— Обектът ще бъде подложен на разпит — обади се гласът най-после. Изрече тези думи точно по същия начин като преди. Това ме накара да се замисля. Буквалното повторение бе нещо, характерно за компютрите. Тъй като по професия бях компютърен специалист, усетих, че може да си имам работа с изкуствен интелект. Това не бе окуражаващо. Компютрите не се славят с милосърдие.

Намръщих се към пода, но не казах нищо. Скоро той започна да се нагрява.

— Както вече казах, ще отговарям на въпросите само ако ми позволите и аз да задавам свои.

Настъпи пауза. После гласът проговори:

— Проявена е упоритост.

Отвори се врата. Издишах и се изправих с мъка. Колко бяха тези тестове?

Предпазливо пристъпих напред. Следващата стая не бе кубична, а представляваше голям паралелепипед със сводест таван. Изпитвах подозрение към всеки сантиметър от нея. Обиколих внимателно новата си клетка, готов да отскоча, ако се появи някаква заплаха.

— Тестовете приключиха. Ти беше избран за повишение.

— Чудесно — отвърнах.

— Сега можеш да ни командваш.

Поколебах се. Дали това не бе просто друг тест?

— Да ви командвам?

— Да.

То ми отговаряше. Бях в нова стая. Но и по-рано ме бяха лъгали. Ами ако имах право да му дам само една заповед? Ами ако това бе тест, за да установят какво бих направил при такива обстоятелства? Какво исках всъщност? Досега не бях водил нищо подобно на разговор с тези чудовища. Неприятно ми бе да си го призная, но тази промяна ме обнадежди. Някъде дълбоко в себе си обаче бях убеден, че всичко това е още един тест. Подът можеше да изчезне по всяко време.

Помислих си дали да не го помоля да ме пусне. Това изглеждаше достатъчно просто. Но трябваше да внимавам, иначе току-виж ме изхвърлил от няколко километра височина върху скалиста планинска верига или в Антарктида. Всеки път, когато погледнех надолу, ми се струваше, че корабът се намира над различно място.

После се зачудих колко ли време ще ме оставят да мисля, преди да решат, че за нищо не ставам. Може би трябваше да му дам някаква заповед. Каквато и да е, само и само да го задоволя. Но какво да му кажа да направи?

После се сетих. Като ще е гарга, да е рошава!

— Заповядвам ти да се върнеш, да прибереш децата ми и да ги съживиш — казах. Беше шантаво, но кой знае на какво бе способна тяхната техника? Може би, колкото и да е невероятно, в тези същества имаше трошица милосърдие, или поне някакво странно разбиране за чест. Може би даваха на всеки победител в състезанието право на едно желание — награда за това, че е стигнал до края. Опитах се да потисна надеждата, но не успях.

— Уточни.

— Да уточня ли? — рекох. — Как така да уточня?

— Кои са децата ти?

— Онези, които уби. Там, зад нас. Пусна ги от кораба, скапан летящ боклук!

— Обръщане на курса — рече корабът.

Гневът ми сякаш нямаше никакъв ефект върху него. Опитах да се овладея. Ако наистина успеех да си върна децата, това би било прекрасно, но все още не бях в състояние да разсъждавам ясно. Задишах дълбоко, мъчех се да се успокоя. В тази ситуация трябваше да действам безупречно. Не биваше да допускам никакви грешки. Залогът можеше да е животът на децата ми.

Тогава ми хрумна нещо: дали и животът на други хора не е застрашен? Възможно ли бе на този кораб да има още пленници, които умират при тестове в същия този момент? Може би досега никой не бе стигал толкова далеч. Може би аз бях първият.

През ума ми прелитаха хиляди варианти за заповеди. Хрумна ми дори да поискам изглед към планетата, докато се плъзгаме безшумно над нея. Освен това ме измъчваха множество въпроси, но не смеех да ги задам. Още не. Ами ако той приемеше въпроса като заповед да разкрие информация? Ами ако имах право само на една заповед? Можеше да има някакво ограничение във времето, или пък втората ми заповед да отмени първата. Не можех да си позволя да оплескам нещата, не и преди да разбера какво става. Играех смъртоносна игра, без да знам правилата й, и щях да продължа по същия начин като досега — с крайна параноя.

В продължение на около минута нямаше никаква реакция. Не усещах нищо, а и корабът мълчеше. Единственото, което можех да направя, бе да стоя там и да се чудя какво става. Взирах се подозрително в стените, очите ми шареха. Изведнъж ми се стори, че усещам вибрация. Нещо се бе променило. Дали бяхме спрели?

Образува се нов отвор, горе-долу на мястото, откъдето бях влязъл. Както и всички досегашни врати, това бе просто част от металната стена, която можеше да изчезва и да се появява отново. Сега, когато имах възможност да наблюдавам явлението отблизо, то ми се стори смущаващо. Които и да бяха тези извънземни, бяха далеч по-напреднали от нас. Какво беше казал Артър Кларк? Че всяка достатъчно напреднала технология ще ни изглежда като магия. Точно такъв ми изглеждаше корабът сега. Като реактивен самолет в ръцете на първобитен дивак.

В новопоявилата се стая се виждаше ръката. Или по-скоро горната й част. Останалото се губеше в тъмнината под кораба. Тя се раздвижи и се издигна. Прибираше се в кораба и носеше нещо със себе си.

Зърнах гранитносивата повърхност на нощно море. Облъхна ме дъхът на студения океан — свеж, солен мирис. Беше приятно, но ме изпълни с отчаяние. Змиевидната ръка се издигна, а в дланта й бе потрошеното тяло на Сандра. Сега тя бе съвсем гола, загубила памучната си блузка в леденото море. Вода капеше от дългата й тъмна коса и се стичаше по сините мъртвешки устни. Пръстите на дясната й ръка все така липсваха.

— Не — казах, — тя не е… — Но млъкнах.

— Изявлението не е завършено — рече корабът. Голямата черна ръка замръзна. Държеше мъртвата девойка пред мен и от нея по палубата капеше вода.

Ако кажех на кораба, че Сандра не е мое дете, дали щеше да я изхвърли пак? Дали наистина можеше да съживява мъртвите? Нямаше смисъл да му преча да се опита да съживи Сандра. Тя заслужаваше това след провала на моите „лидерски способности“.

— Продължавай — казах аз. — Довърши изпълнението на заповедта ми. Съживи я. Освен това, в съответствие с първоначалната ми заповед, трябва да отлетиш обратно до фермата ми, да прибереш и другите ми деца и да съживиш и тях.

Още една стая се отвори по познатия начин. Беше голяма, също като тази, в която се намирах и за която бях започнал да мисля като за мостик. В новата стая имаше маси — или по-точно издигнати правоъгълници от метал. Над всеки от тях висяха множество по-малки трипръсти черни ръце. Голямата ръка остави Сандра върху една от масите, а след това картината изчезна, защото стената се срасна отново.

Дали не бях оплескал нещата? Дали не бях изхабил единственото си желание поради неясна формулировка? Не знаех, но не ми се искаше да заговарям отново кораба. Поне засега. Може би той все пак умееше да съживява хора. Ако тези същества наблюдаваха Земята и тормозеха хората от години, както винаги са твърдели разни НЛО маниаци, можеше да са доста добре запознати с човешката анатомия.

Беше глупаво, но позволих надеждата да ме завладее. Ами ако корабът наистина можеше да върне децата ми към живот? Изглеждаше безумно, но пък за някой първобитен човек един дефибрилатор сигурно би приличал на бяла магия. В болниците ние постоянно съживяваме хора. Преди настъпването на мозъчна смърт — каква беше границата? Четири минути или нещо такова, но за нашата наука. Повече, ако пациентът се е намирал на студено. Така че с по-напреднали умения, кой знае?

Отново изпитвах надежда и тя ме плашеше, кажи-речи, повече от самия кораб. Когато човек се надява, може да бъде разочарован. Надеждата щеше да ме накара да преживея още веднъж болката от загубата.

Усетих лека вибрация. Изглежда, не можех да почувствам ускоряването при движение, но когато корабът спираше, го чувствах, ако не ставаше нищо друго. Дали бяхме над фермата ми? Главата ми се замая, но се помъчих да не вярвам, че нещо може да бъде сторено.

Отворът се появи и видях как голямата черна ръка се протяга към фермата ми. Стори ми се, че зърнах… да, имаше проблясващи разноцветни светлини там долу. Те хвърляха червени, сини и жълти отблясъци върху покрива на къщата ми. Коли на бърза помощ и полицията? Дали някой бе докладвал за нападението? От мястото си не можех да видя колите, а не исках да влизам в стаята с отворения под, за да погледна по-добре. Все още нямах никакво доверие на кораба. Бе напълно възможно това да е още един заплетен тест.

Но що за тест би могъл да бъде? Може би искаха да разберат какво ще направя, ако получа шанс да им го върна. Зачудих се дали не съм сгрешил в избора си. Може би трябваше да поискам извънземните да се покажат и да се самоубият в нозете ми. Реших, че след като съживят — или не съживят — децата ми, ще си доставя удоволствието да дам такава заповед.

Зачудих се дали там долу има полиция. Знаех, че наблизо живее един заместник-шериф. Може би беше чул изстрелите от пушката ми и се бе обадил на своите колеги. Ако Дейв Митърс се намираше в къщата ми, какво ли си мислеше за моя космически кораб?

Отговорът дойде, когато ръката се протегна надолу и зашари насам-натам. Отекнаха пукащи звуци.

— Не стреляй по децата ми, тъпако — промърморих отдалеч на Дейв, но отстъпих от отвора. Не исках да ме улучи по случайност, ако стреляше към кораба.

Изведнъж долу грейна ослепително ярка зелена светлина. Тя изпълни цялото ми полезрение, като безшумна експлозия. Стиснах инстинктивно очи, но бе прекалено късно. Пурпурни петна затанцуваха върху ретината ми. Когато отворих пак едното си око, мигайки и опипвайки с длани лицето си, ярката зелена светлина блесна отново. Но този път бях готов и прикрих очите си с ръка.

Стрелбата бе утихнала и на нейно място се възцари тишина. Дори щурците в полето вече не свиреха. От отвора, през който ръката се бе протегнала от моя нов свят на движещ се течен метал към стария ми свят на полюшващи се ниви, в кораба лъхна вълна горещ въздух. Той донесе миризма на озон и на изгоряло и бързо бе последван от облак черен дим. Какво се бе случило там долу? Трябваше да предположа, че корабът е отвърнал на огъня, вероятно автоматично.

Дали бе изпекъл Дейв Митърс? Притесних се, че може неволно да съм предизвикал още смърт, като наредих на кораба да се върне във фермата ми. Спомних си, че самият аз бях стрелял срещу него и тогава той не ме изпепели. Може би сега, когато бях стигнал до мостика, правилата се бяха променили.

Змиевидната ръка се прибра в кораба, като към края на издигането увеличи скоростта си. В пръстите си стискаше носилка от линейка. Ченето ми увисна. Лицето бе покрито с чаршаф, но по формата на тялото предположих, че трябва да е Кристин. Белият чаршаф върху лицето й бе поръсен с черна пепел. Щом видях тялото й в този вид, ме заля вълна от мъка, която предизвикваше физическа болка. Сякаш ме бяха фраснали в корема. Прилоша ми. Ръката се вмъкна в страничната стая с масите и по-малките змиевидни ръце. Не погледнах натам. Не исках да видя какво става със Сандра. Не исках да видя как дисекцират хубавото й тяло.

Приведох се, опрях ръце на коленете си и едва не избълвах всичко, което имах в стомаха си. Трябваше да положа усилия, за да се овладея. Огромната ръка се спусна отново надолу. Аз направих няколко крачки през стаята, подпирайки се на студената стена. Ръката беше там долу и пълзеше из фермата. Знаех, че скоро ще се върне с тялото на Джейк. Не исках да го видя мъртъв. Не отново.

Долу беше много тихо. Първоначалната вълна от горещина и дим се бе разсеяла, оставяйки бледа трепкаща светлина. Нещо гореше. Надявах се, че не е къщата ми. Надявах се, че не е и тялото на Дейв Митърс.

Точно както очаквах, скоро ръката се плъзна обратно в кораба със своя товар. Шмугна се в медицинския отсек, или каквото там беше — и изчезна. Опрях буза в студената стена на кораба и се опитах да не мисля за Джейк, Кристин или Дейв Митърс. Опитах се да не мисля за нищо.

Но не можех да спра ума си. Ами ако корабът съживеше децата, но като безмозъчни идиоти? Дали щях да съм принуден да ги гледам как растат, потънали в кома? Ами ако корабът никога не ни пуснеше да си тръгнем? Ами ако бяхме обречени да останем негови пленници и ни чакаха нови тестове със смъртоносни битки на други светове?

Ами ако само бях увеличил ужаса на ситуацията, като върнах децата си в нея?