Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (8)

Гробище „Рокста“, 00,12

Улица „Енгбюплан“, площад „Исландсторьет“, квартал Блакеберг…

Ръцете на Малер бяха толкова потни, че се хлъзнаха по кормилото, когато излезе от почти футуристичното колело на Блакеберг и свърна надясно преди табелата на „Крематориум и гробище «Рокста»“.

Мобилният му телефон зазвъня. Намали, извади го от чантата си и погледна номера. Търсеха го от редакцията. Бенке вероятно се интересуваше от снимките и текста на статията. Но Малер нямаше време. Пъхна обратно телефона в чантата и го остави да звъни, сви в малкия паркинг и изключи мотора. Отвори вратата, по навик дръпна чантата си, излезе от колата…

И спря на място.

Застана до колата и се облегна на вратата.

Тук нямаше никой.

Между високите тухлени стени цареше пълна тишина. Жълтата лятна луна посипваше с мека светлина квадратния крематориум. Нищо не помръдваше.

Какво всъщност очакваше? Да стоят тук и да дърпат решетките…

Да. Нещо подобно.

Тръгна към портата и надникна вътре. Огромната площадка пред параклиса, където самият той бе стоял само преди месец, потен под черния си костюм и с разбито на милион парчета сърце, лежеше съвсем пуста в прегръдката на нощта. Луната тъчеше светлинен килим върху камъните и караше кварцовите им частици да проблясват.

Малер погледна към гробищния парк. Няколко слаби пламъка осветяваха короните на елите отдолу. Вероятно от свещи, оставени от някой опечален. Побутна вратите. Бяха заключени. Вдигна поглед към острите шипове на върха им. Нямаше как да прескочи.

Гробищата обаче вече му бяха познати, лесно щеше да влезе вътре. Не можеше дори да разбере защо изобщо ги заключват. Тръгна покрай оградата, която премина в стръмен тревист склон, покрит с изкуствено напоявани безсмъртничета, свежи и красиви напук на изгорялата растителност наоколо.

„Лесно?“

Понякога мозъкът му забравяше, че вече не пребивава в тяло на трийсетгодишен. Преди щеше да му е лесно. Сега — не.

Огледа се наоколо. Няколко прозореца в триетажната сграда на улица „Силвершмедсгренд“ проблясваха в синьо, оцветени от телевизионните екрани. Навън нямаше жива душа. Малер облиза устни и погледна към върха на склона.

Бе около три метра висок с наклон от около четирийсет и пет градуса.

Малер се наведе напред, хвана се за няколко туфи трева и започна да се изкачва. Отслабените корени поддадоха и той се видя принуден да забие върховете на обувките си в земята, за да не полети назад. Лежеше с лице в тревата. Запълзя нагоре дециметър след дециметър като някакъв сънливец, но коремът му пречеше и го препъваше. Изведнъж прихна в смях, но бързо се успокои, защото движенията на корема му заплашваха да нарушат и без това крехкото му равновесие.

„На какво ли приличам в момента?“

Когато стигна до върха, спря да си отдъхне и огледа гробището. В подножието на склона надгробните камъни и кръстове стояха наредени в спретнати редици и се извисяваха като паметници над лунните си сенки.

Повечето от погребаните тук бяха кремирани, но Ана отказа да го стори с Елиас. Малер се ужасяваше от мисълта за малкото му телце, заровено в студената земя, но Ана намираше утеха в нея. Тя не искаше да се отдели от него и смяташе това за най-доброто решение.

В началото Малер отказваше да приеме довода й и мислеше, че след време ще съжалява, но се оказа, че греши. Ана ходеше на гроба на сина си всеки ден и се чувстваше много по-добре само при мисълта, че той наистина е там. Не като пепел, а като цяло човече, с ръчички, крачета, главица. Малер все още не се бе примирил със смъртта на внука си и посещаваше гроба му с нежелание.

„Червеите. Разлагането.“

Да. Сега трябваше да действа. Без да се замисля повече, той се спусна надолу от другата страна на склона.

Ако… ако наистина се е събудил… как ли ще изглежда Елиас сега?

Малер бе присъствал на безброй местопрестъпления през живота си. Бе виждал как цели трупове или само части от тях биват изваждани от земята в найлонови торби, как телата на починали биват изнасяни от апартамента им след две седмици в компанията на домашното куче, как вадят удавници от шахти и рибарски мрежи. Подобни гледки в никакъв случай не можеха да бъдат наречени красиви.

Измъчваше го споменът за малкия бял ковчег на Елиас, за сбогуването им — един час преди погребалната церемония. Същата сутрин Малер бе отишъл да му купи последния конструктор „Лего“. Двамата с Ана стояха да отворения ковчег и го гледаха. Елиас бе облечен в любимата си пижама на пингвини, а в ръката си държеше плюшеното си мече, но всичко бе толкова ужасно ненужно.

Ана се приближи до ковчега му с думите:

— Събуди се, Елиас. Хайде, миличък. Стига вече. — После го погали по бузата. — Събуди се, миличко. Вече е сутрин, трябва да ходиш на градина…

Малер прегърна дъщеря си, но не намери думи да я успокои, защото в сърцето си изпитваше същото отчаяние. Когато постави до телцето му конструктора от серията за Хари Потър, за който внукът му толкова отдавна си мечтаеше, дори си помисли, че това ще го накара да се събуди, да се изправи здрав и читав и да сложи край на целия този кошмар.

Малер тръгна с внимателни стъпки по алеята между гробовете, сякаш се страхуваше да не притесни покойниците. Елиас лежеше погребан доста по-навътре и докато вървеше натам, Малер премина покрай един сравнително пресен гроб:

ДАГНИ БУМАН

14 СЕПТЕМВРИ 1918 — 20 МАЙ 2002

Малер спря и се ослуша. Пълна тишина. Продължи напред.

Вече можеше да види надгробната плоча на Елиас, най-навътре в реда от дясната му страна. Белият лилиум, оставен от Ана във вазата, проблясваше под лунните лъчи. Как бе възможно човек да се чувства така самотен сред толкова много погребани хора.

Ръцете на Мале трепереха, а устата му бе пресъхнала, когато падна на колене до гроба. Четириъгълните туфи трева, засадени върху разораната пръст, все още изглеждаха като кръпки на фона на околната растителност.

ЕЛИАС МАЛЕР

19 АПРИЛ 1996 — 25 ЮНИ 2002

Винаги ще те носим в сърцата си.

Нищо не се чуваше. Нищо не се виждаше. Всичко си бе както преди. Нямаше разровена пръст, нямаше…

Как изобщо му хрумна подобна мисъл…

Нямаше протегнати изпод земята ръце.

Малер легна в цял ръст на тревата и обхвана с ръце гроба на внука си. Притисна ухо към земята. Това бе пълна лудост, но въпреки това се заслуша и запуши другото си ухо с ръка.

Тогава го чу.

Драскането.

Прехапа устни до кръв, притисна ухо още по-силно към земята и усети как тревата поддаде под тежестта му.

Да, отвътре действително се чуваше драскане.

Елиас се движеше, опитваше се да излезе навън.

Малер потрепери и скочи на крака. Застана в края на гроба и обгърна тялото си с ръце, сякаш за да му попречи да се пръсне. Съзнанието му бе напълно празно. Макар че дойде тук именно с тази мисъл, до последния момент не можеше да допусне, че ще се окаже прав. Нямаше никакъв план за действие, никакви инструменти, никаква възможност да…

— Елиас!

Отново падна на колене, изтръгна туфите с трева и започна да рие пръстта с ръце. Копаеше като полудял, счупи ноктите си, а очите и устата му се напълниха с пръст. От време на време допираше ухо до земята и чуваше драскането все по-отчетливо.

Пръстта бе суха и рохка, все още свободна от корени. Капките пот, които се стичаха по челото на Малер, я напоиха за първи път от седмици насам. Ровеше бързо, но гробът се оказа по-дълбок, отколкото очакваше. След двайсет минути бе стигнал на такава дълбочина, че ръцете му висяха във въздуха, а капакът на ковчега все още не се виждаше.

Дълго време работи наведен през ръба, а кръвта пулсираше като луда в главата му. Притъмня му. Видя се принуден да направи кратка почивка, за да не припадне.

Силна болка преряза гърба му, когато се хвърли назад и падна върху меката разровена пръст. Драскането се чуваше още по-силно в прясната дупка. Дори му се стори, че долавя някакъв тънък писък, и затаи дъх. Писъкът заглъхна. Отново си пое въздух и писъкът се върна. Изсумтя, а от носа му изскочиха сополи, примесени с пръст. Явно трахеята му хриптеше. Нека си хрипти.

Суха пръст.

„Благодаря ти, Боже, че е суха.“

Значи тялото е мумифицирано, а не разложено.

Остана да лежи доста дълго така и прогони страшните мисли. Устата му беше съвсем пресъхнала, а езикът — прилепнал към небцето. Това бе невъзможно. А ето, че се случваше. Как да постъпи? Или се предаваш и си затваряш очите. Или го приемаш и продължаваш напред.

Малер се изправи. Или по-точно — опита се да се изправи. Но гърбът му отказа да го слуша. Затова остана да лежи на земята, като бръмбар, който маха с крачета и се опитва да раздвижи скованите си стави. Но не успя. Вместо това се търкулна по корем и пролази до отвора в земята.

Извика:

— Елиас!

Не последва отговор. Само драскане.

Колко още му оставаше до ковчега? Нямаше никаква представа, а и едва ли щеше да успее да изрови още пръст без лопата. Пръстите му обгърнаха мънистената огърлица и той сведе глава, сякаш за да помоли за прошка. После погледна надолу към дупката и промълви:

— Не мога. Прости ми, миличко. Не мога. Твърде си на дълбоко. Трябва да доведа някого, трябва да…

Все още чуваше дращенето. Разплака се тихо.

— Стига, миличко. Дядо идва. Само трябва… да намеря някого…

Отново дращене.

Малер стисна зъби, за да пресуши сълзите и заглуши болката в гърба, и с усилие се изправи на колене. След това се обърна, хлипайки, и се спусна долу в дупката.

— Идвам, миличко, идвам.

Едва се побра вътре. Стените й докосваха корема му. Малер игнорира болката в гърба си, наведе се напред под дъжд от пръст и продължи да рови.

След няколко минути пръстите му докоснаха гладкия капак на ковчега.

„Ако поддаде…“

Звуците отвътре заглъхнаха, докато Малер разчистваше белия капак, който блестеше на лунната светлина. С единия си крак бе стъпил от страната на главата, а с другия — откъм краката. В следващия миг обаче се опита да заеме по-удобна позиция и без да иска, стъпи по средата на ковчега, който изпука. Малер отскочи ужасен встрани.

Подгизналата му от пот риза бе залепнала за тялото и го стягаше. Всеки път щом се наведеше надолу, усещаше огромна тежест в главата и му се струваше, че ей сега ще експлодира като прегрял бойлер.

Дупката стигаше до ребрата му. Малер отпусна запъхтян глава на тревата и съвсем му причерня. Затвори очи и чу как червената кръв пулсира в тялото му.

„Как може да е толкова трудно.“

Когато започна да копае, знаеше, че ще трябва да положи нечовешки усилия, за да достигне до ковчега, но после просто щеше да го издърпа, да го отвори и… отново да види внука си.

Пръстта обаче бе рохка единствено над капака. Успя да я разрови без проблем, но едва ли щеше да му е толкова лесно да извади ковчега. Все пак никой не копаеше гроб с идеята, че по-късно ще се наложи да го отварят.

Малер пъхна ръце под главата си и си почина още малко. Над гробището повя лек ветрец, развя листата на трепетликите и охлади парещото му чело. Докато си почиваше, обгърнат от тишина, изведнъж с ужас си каза, че сигурно си въобразява. Желанието му да зърне внучето си отново бе толкова силно, че вероятно му се бе причуло. Или пък беше някое животно, например…

Плъх.

Затвори очи. Вятърът отново погали челото му. Беше напълно изтощен, усещаше как претоварените мускули на ръцете и гърба му се сгърчват. Не мислеше, че ще успее сам да излезе от дупката.

„Е, какво сега.“

Бръчките по челото му изчезнаха, а в душата му настъпи странен покой. Пред очите му пробягаха светли картини. Вървеше през поле от тръстика. Зелените млади стръкове галеха тялото му, преди да паднат пречупени под стъпките му. През завесата от листата им зърна голи тела — играеше на гоненица с някакви жени, като в същински индийски мюзикъл.

И той самият бе гол, а тръстиката го докосваше и драскаше кожата му. Цялото му тяло пареше и кървеше, но той продължаваше напред, замаян и възбуден от нежната болка и копнежа по мистичните тела. Тук ръка, там бюст, а после и литнал кичур кафява коса. Малер протягаше ръце, но успяваше да хване само тръстиковите стъбла.

Изпод краката му долиташе пращене, после смехът на жените заглуши шумоленето на тръстиката и в следващия миг той се превърна в бик, в тромаво животно, водено от плътта, което си пробива път напред през крехката тръстика, за да задоволи страстта си…

Отвори очи и се заслуша.

Драскането се бе върнало.

Но този път не просто го чуваше, а го усещаше. Дървеният капак под краката му вибрираше под напора на ноктите. Малер вдигна глава и погледна към ковчега.

— Кррр.

От внука му го делеше половин сантиметър.

— Елиас?

Не последва отговор.

 

 

Малер успя да се измъкне бавно от дупката.

В близката гора откри дълъг дебел клон, който занесе до гроба. Когато видя купа изровена пръст около зейналата дупка, не можа да повярва на очите се. Откъде бе намерил сили?

Пъхна клона между края на ковчега и плътната стена от пръст и го натисна. Ковчегът се повдигна леко на една страна. Малер имаше чувство, че езикът в устата му се е подул, когато чу как нещо вътре се плъзва и променя положението си.

„Как ли изглежда, как ли изглежда…“

Имаше и още нещо. Някакво шумолене. Сякаш ковчегът бе пълен с малки камъчета.

Накрая успя да го повдигне толкова много, че легна по корем, хвана го с две ръце за дръжките при главата и го измъкна от дупката.

Никак не тежеше. Никак.

Постоя така с малкия ковчег пред краката си. По него нямаше никакви следи от загниване, изглеждаше като в деня на погребението. Но Малер знаеше, че мъртвото тяло се променя отвътре.

Поглади лице. Изпитваше страх.

Бе чувал фантастични истории за трупове, особено на деца, които се оказват напълно запазени дори няколко десетилетия след погребението. Просто приличаха на заспали. Но това бяха приказки, легенди за светци или просто чудеса. Трябваше да е подготвен за най-лошото.

Ковчегът подскочи леко, сякаш някой го удари отвътре. Отново се чу шумолене и Малер за първи път усети силно желание да избяга оттам. Болницата за душевно болни бе съвсем наблизо. Там трябваше да отиде, с вик на уста, запушил уши с ръце. Но…

„Легото.“

Замъкът все още бе в апартамента му. Малките човечета не бяха помръднали от местата си след последната им игра заедно. Малер си спомни как Елиас ги повдигаше с ръчички и си играеше с мечовете им.

— Имало ли е и дракони по време на рицарите, дядо?

Наведе се над ковчега.

Капакът му бе захванат само с два метални болта, един откъм краката и един откъм главата. Пое си дълбоко въздух и ги разви. Затаи дъх.

 

 

„Това не е Елиас.“

Пристъпи назад веднага щом съзря положеното в меката обшивка тяло. То принадлежеше на някакво джудже. На древно джудже, погребано на мястото на Елиас.

Усети силен мирис на престояло синьо сирене и едва се удържа да не повърне.

„Това не е Елиас.“

Лунната светлина бе напълно достатъчна, за да види как се беше променило тялото му. Малките ръце, които пляскаха във въздуха, бяха напълно сухи и черни, а лицето… лицето… Малер затвори очи и ги скри в ръце. Заплака.

Осъзна колко силно бе вярвал в невъзможното — че Елиас ще е абсолютно непроменен, като жив. Всичко случващо се сега бе напълно невъзможно, защо и тялото на внука му да не бе останало непокътнато?

Реалността обаче се оказа различна.

Малер сви устни, прехапа ги и свали ръце от очите си. По време на работата си като журналист се бе нагледал на толкова ужаси, че владееше до съвършенство изкуството да изключва съзнанието си и да запазва равновесие. Така стори и сега, когато се приближи до ковчега и вдигна Елиас.

Усети меката копринена пижама на пингвини под ръцете си. Кожата под нея бе твърда и груба. Коремът на детето бе подут от насъбрали се газове, а миризмата на разлагащи се протеини беше ужасна.

Но Малер беше тук само телом. Той бе просто мъж, носещ дете на ръце. Едно много леко дете. Погледна за последен път в ковчега, за да провери дали не е забравил нещо. Оказа се, че е. Легото.

Ето откъде идваше шумоленето. Елиас бе успял да отвори кутията и пластмасовите парченца лежаха накуп в краката му, заедно с разкъсаната опаковка.

Малер спря и се опита да си представи какво се бе случило. Как Елиас лежи там…

Затвори очи. Прогони мисълта. Спря за миг, неуверен как да постъпи — дали да остави Елиас на земята и да напъха елементите от конструктора в джобовете си.

„Не, не, ще му купя нов конструктор, ще му купя целия магазин, ако трябва… аз…“

Тръгна към изхода с бавни крачки, дишаше учестено, едва успяваше да си поеме достатъчно въздух, за да засити кръвта си с кислород. Прошепна тихо на внука си:

— Елиас, Елиас… всичко ще се оправи. Прибираме се вкъщи… при замъка. Кошмарът свърши. Отиваме си… вкъщи…

Елиас се извърна бавно и сънено в ръцете му, а Малер си спомни за всички онези случаи, когато пренасяше крехкото му телце от колата или дивана в леглото. Със същата тази пижама.

Тялото му сега обаче не бе нито меко, нито топло, а твърдо, студено и грапаво като на влечуго. На половината път до изхода се осмели да погледне отново лицето му.

Кожата бе с цвят на портокал, силно опъната по щръкналите скули. От очите бяха останали само две цепки, като на малко азиатче. Ала устните и носът бяха черни и сбръчкани. Единственото, което напомняше за предишния Елиас, бе кафявата му къдрава коса, която се развяваше по високото чело.

Въпреки това имаха късмет.

Тялото на Елиас бе започнало да се мумифицира. Ако почвата бе малко по-влажна, вероятно вече щеше да се е разложил.

— Извадил си късмет, момчето ми. Лятото беше сухо. Ти, разбира се, няма как да го знаеш, но нямаше ден, който да не е… топъл и приятен. Като онази година, когато двамата с теб отидохме да ловим… пъстърва… Помниш ли? Когато ти стана мъчно за червейчетата и се наложи да сложим желирани бонбони на куките…

Малер не спря да говори през целия път до вратите. Все още бяха заключени. Как можа да забрави.

Свлече се напълно изтощен при стената до тях, с Елиас в ръце, не можеше да направи нито крачка повече. Вече не усещаше миризмата. Сякаш целият свят бе пропит с нея.

Държеше Елиас близо до гърдите си и гледаше в луната. Тя му намигаше приятелски с жълти очи, сякаш одобряваше постъпката му. Малер кимна, затвори очи и погали Елиас по косата.

По хубавата му коса.