Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (5)

Болница „Дъндерид“, 23,07

Та тя му беше съпруга, как бе възможно да се страхува от нея? Давид направи крачка напред към леглото. Заради окото. Единственото й око. Как само изглеждаше.

Никой не би могъл да опише човешкото око. Всички компютърни симулации са само бледи копия, картините и снимките пък представят просто един замръзнал миг, ала живото око, то не може да бъде описано или изобразено. Всеки обаче разбира незабавно, когато животът от него изчезне.

Нейното око беше мъртво. Покрито с микроскопично тънка сива ципа. Студено като камък. Нея я нямаше, нямаше я тук. Давид се наведе напред и прошепна:

— … Ева?

Наложи му се да се хване за металната рамка на леглото, за да не побегне назад, когато тя впери поглед в него — „Всъщност има някои болести, които променят очите така“ — и отвори уста, но от устните й не се отрони никакъв звук. Само едно сухо цъкане. Давид изтича до мивката, напълни една пластмасова чаша с вода и й я подаде. Ева обърна лице към чашата, но не понечи да я поеме.

— Ето, любима — рече Давид. — Малко вода.

Ръката й полетя във въздуха и изби чашата. Водата опръска лицето й, а самата чаша падна на корема й. Тя я погледна, хвана я и я смачка.

Давид се втренчи в дупката в гърдите й, в металните скоби, които се полюшваха там като коледна украса от ада, и най-накрая успя да се съвземе от вцепенението си. Натисна копчето до леглото й и тъй като никой не се появи през следващите пет секунди, изтича навън в коридора и закрещя:

— Хей! Помощ!

Една сестра излезе от някаква стая малко по-надолу в коридора и тръгна с бързи крачки към него. Давид й извика още отдалеч:

— Събуди се, жива е… Не знам какво…

Сестрата го погледна неразбиращо, след което се шмугна покрай него в стаята и се спря до прага. Ева седеше на леглото и си играеше сковано с парчетата от чашата. Сестрата се хвана с ръка за устата, обърна се към Давид, поклати глава и рече:

— Това… това…

Давид я хвана за раменете.

— Какво? Какво има?

Сестрата отново извърна лице към вътрешността на стаята, махна с ръка и промълви:

— Това… е невъзможно…

— Ами направете нещо по въпроса!

Сестрата отново поклати глава и без да каже нито дума повече, побягна към регистратурата. Преди да отвори вратата, се обърна към Давид и му каза:

— Ще се обадя на някого…

След това изчезна вътре.

Давид остана още малко в коридора. Усети, че дишането му се е учестило твърде много и се опита да се успокои, преди да се върне при Ева. През съзнанието му прелитаха безброй мисли.

„Това е чудо… Окото… Магнус.“

Давид затвори очи и се опита да си представи изпълнения с любов поглед на Ева. Искрата, живата светлина, която играеше в очите й тогава. След това си пое дълбоко дъх, задържа спомена в съзнанието си и влезе в стаята.

Ева бе загубила интерес към чашата и остатъците от нея лежаха на пода под краката й. Давид се приближи към нея, като се стараеше да не гледа към гърдите й.

— Ева, тук съм.

Главата й се извърна към него. Той се загледа в гладката й буза под окото. Протегна ръка и я погали с длан.

— Всичко ще се оправи… всичко ще се оправи…

Ръката й полетя толкова бързо към неговата, че той инстинктивно я дръпна, но в следващия миг се осъзна и отново я протегна към нея. Тя го хвана. Силно. Сковано и механично, причини му болка. Ноктите й се впиха в кожата на ръката му. Давид стисна зъби и кимна.

— Аз съм, Давид.

Погледна я в очите. Те бяха празни. Ева отвори уста и изсъска: „… аави…“.

Очите му се напълниха със сълзи. Кимна й с глава.

— Точно така. Давид. Тук съм.

Ева стисна още по-силно ръката му. Усети остра болка, когато един от ноктите й проби кожата му.

— Даави… ту… тууук…

— Да, да. Тук съм. При теб.

Давид измъкна ръката си от хватката й и й подаде другата си ръка, но така, че да го хване за пръстите. Видя, че по нея се стича кръв. Избърса я в чаршафа и седна на края на леглото.

— Ева?

— Еева…

— Да. Знаеш ли кой съм аз?

Последва тишина. Ева отпусна леко хватката около пръстите му. После му отвърна:

— Ааа… съъъм… дави… д.

„Има напредък. Трябва да продължа. Мисля, че ме разбира.“

Той кимна, после потупа гърдите си като Тарзан и рече:

— Аз — Давид. Ти — Ева.

— Тиии… Ева.

В този миг ги прекъснаха. Една лекарка нахлу в стаята, но спря на място като закована, когато видя Ева. Дори и на нея й се прииска за миг да опише случващото се като невъзможно, но навикът й я измъкна от ситуацията — тя извади една слушалка от джоба си и без да погледне към Давид, тръгна право към леглото.

Давид се отмести назад, за да й направи място, и забеляза, че медицинската сестра стои на прага на вратата с още една сестра. Очевидно бе дошла единствено за да погледа малко сеир.

Лекарката долепи слушалката към здравата страна на гръдния кош на Ева и се заслуша. След това я премести и отново се заслуша. Ръката на Ева отново полетя и хвана слушалката.

— Ева? — извика Давид. — Не!

Но беше късно. Тя я дръпна силно, а лекарката изпищя, когато главата й се понесе напред, преди слушалката да падне от ушите й. Лицето на Давид се изкриви в болезнена гримаса.

— Ева, не бива… да правиш така.

Изведнъж го обзе ужасно чувство. Държеше се като неин покровител, защитник пред властите, сякаш се страхуваше, че ще я накажат заради проява на лошо поведение.

Лекарката изхлипа и се хвана за ушите. След това обаче се взе в ръце като всеки истински професионалист и на лицето й отново се изписа спокойно изражение. Обърна се към сестрата.

— Обади се на Ласе от неврологията — нареди й тя. — Или на Йоран.

Сестрата пристъпи напред в стаята и попита:

— Или?

— Ако Ласе го няма — рече раздразнено лекарката, — помоли Йоран да дойде.

Сестрата кимна, прошепна тихо нещо на колежката си и двете изчезнаха навън.

Ева издърпа металната част на слушалката от гумената тръбичка и я хвърли на земята. Тъй като лекарката, която не откъсваше поглед от Ева, не се наведе да я вдигне, Давид реши да го стори вместо нея. Когато я постави в ръката й, му се стори, че тя за първи път забеляза присъствието му.

— Как е тя? — попита Давид.

Лекарката го погледна със зяпнала уста, сякаш въпросът му бе толкова глупав, че дори не си струваше да му отговаря.

— Сърцето й не бие — отвърна лекарката. — Не чух. Удари.

Стомахът на Давид се сви.

— Но не трябва ли… — продължи той. — Няма ли да се опитате да го накарате да… забие?

Лекарката гледаше как Ева подръпва гумената тръбичка на слушалката.

— Очевидно няма нужда.

Доста им се наложи да почакат Ласе. Когато най-накрая пристигна, възкръсването на Ева вече далеч не бе някаква сензация.