Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (37)

Вилна зона Кохолма, 11,00

Елиас проявяваше напредък. Огромен напредък.

Първия ден не показа никакъв интерес към упражненията, които Малер се опитваше да направи с него, консултирайки се с книгата. Когато му подаде кутия за обувки с думите: „Какво мислиш, че има вътре?“, Елиас не се помръдна дори след като откри, че в кутията го очаква малко плюшено куче.

След това Малер постави един пъстроцветен пумпал на нощното шкафче на Елиас и го завъртя. Пумпалът направи няколко оборота и накрая тупна на пода. Елиас дори не го проследи с поглед. Въпреки това Малер продължи. Все пак Елиас хващаше бебешкото шише с ръце. А това означаваше само едно — трябва да намери нужния стимул, с който да накара внука си да реагира.

Ана не се противопостави на идеята с тренировъчната програма, но и не прояви особено голям ентусиазъм. Тя прекарваше часове наред до Елиас. Спеше на един дюшек на пода до леглото му, но по никакъв начин не се опитваше да подобри състоянието му.

Колата с дистанционното управление най-накрая успя да разчупи леда. На втория ден от престоя им в лятната къща Малер я зареди с нови батерии и я подкара към стаята на Елиас с надеждата, че любимата му играчка ще успее да пробуди желанието му за живот. Така и стана. Веднага щом колата се шмугна в стаята Елиас застана нащрек. След това започна да я следи с поглед, накъдето и да тръгнеше. Когато Малер я спря, внучето му протегна ръка към нея.

Вместо да му я подаде, Малер отново я подкара и направи още няколко обиколки в стаята. В този миг се случи чудото, на което дядо му така силно се надяваше. Елиас тръгна да слиза от леглото съвсем, съвсем бавно, сякаш се движеше през кал. Когато колата спря, детето застина за миг, но после продължи да се надига.

— Ана! Ела да видиш!

Ана влезе точно в мига, в който Елиас спусна крака през ръба на леглото. Майка му се хвана с ръка за устата, извика и изтича към него.

— Не го спирай — рече й Малер. — Помогни му.

Ана хвана Елиас под мишниците и му помогна да стъпи на крака. Детето се опря на нея и направи стъпка към колата. Малер я подкара леко напред, после отново я върна назад. Елиас направи още една крачка. Когато най-накрая я достигна и протегна ръка, Малер Даде газ към вратата.

— Остави го да я хване — намеси се Ана.

— Не — рече Малер. — Ако го сторя, ще спре да се движи.

Елиас извъртя глава в посока към колата, после се обърна към нея с цялото си тяло и тръгна към вратата. Ана го последва, а сълзите се застинаха по бузите й. Когато Елиас стигна до прага, Малер изведе колата в коридора.

— Остави го да я хване. — Гласът на Ана прозвуча съвсем сподавено. — Иска си я.

Малер продължи да мести колата веднага щом Елиас я стигнеше, докато Ана накрая спря на място с устременото напред детенце в ръце.

— Спри — рече тя. — Спри. Не мога повече.

Малер спря колата. Ана държеше Елиас през гърдите с две ръце.

— Държиш се с него, сякаш е робот — рече тя. — Няма да участвам в това.

Малер въздъхна и свали дистанционното.

— Какво предпочиташ, да продължи да живее като зеленчук? Това, което става, е невероятно.

— Да — съгласи се Ана. — Невероятно е. Но… не е правилно.

С тези думи тя седна на пода, нагласи Елиас на коленете си, взе колата и му я подаде.

— Ето, миличко.

Детските пръсти погладиха пластмасовата каросерия, сякаш търсеха къде да я хванат. Ана кимна и го погали по косата. Тя бе заздравяла и вече не се скубеше. Само по темето му имаше няколко плешиви петна от първите дни.

— Чуди се как е възможно да се движи — рече Ана и избърса носа си. — Чуди се какво я кара да се движи.

Малер остави дистанционното.

— Откъде знаеш?

— Знам — отвърна Ана.

Малер поклати глава, отиде в кухнята и си взе бира. На няколко пъти, след като пристигнаха в Кохолма, Ана му обясняваше, че „просто знае“ какво иска Елиас, а Малер се ядосваше, че използва подобни реплики и пречи на упражненията му.

— Елиас не харесва този пумпал… Елиас иска аз да го намажа с крема…

Когато Малер я попиташе откъде би могла да го знае, винаги получаваше един и същи отговор: „Просто знам“. Той отвори бирата, изпи половината и погледна през прозореца. Тропическият дъжд очевидно не бе достатъчен, за да спаси дърветата. Много от тях бяха изгубили листата си, въпреки че бяха едва в средата на август.

Този път обаче мислеше, че Ана е права. Повечето от старите играчки на Елиас изобщо не можаха да събудят интереса му, следователно самото движение на колата трябва да го бе върнало към живота. Как би могъл да го използва, за да продължи напред?

Ана остави Елиас да си играе на пода с колата и отиде в кухнята.

— Понякога — заговори Малер, като все още гледаше през прозореца, — понякога си мисля, че не искаш да се оправи.

Чу как Ана си пое въздух, за да отговори, и бе напълно сигурен какво се канеше да каже, когато от коридора се чу силно трополене.

Елиас седеше на пода с количката в ръце. По някакъв начин бе успял да счупи цялата горна част на шасито, така че всичките й съставни части и кабели се виждаха. Преди Малер да успее да го спре, Елиас хвана батериите, изтръгна ги и ги заоглежда.

Малер махна с ръце и погледна Ана.

— Аха — рече той. — Доволна ли си сега?

 

 

Елиас успя да разглоби още една механизирана количка с батерии, преди на Малер да му хрумне да купи комплект дървени релси. Локомотивът бе толкова плътно сглобен и съдържаше толкова малко части, че Елиас със слабите си пръсти едва ли щеше да успее да го демонтира.

Сутринта отиде до град Нортелье и купи още един. Прокара една лента тиксо през масата, за да я раздели на две зони, и сложи по един локомотив във всяка. Първата стъпка в рехабилитацията на деца с аутизъм, която книгите описваха, включваше упражнение за имитация. Малер сложи по три релси във всяка зона, след което взе Елиас от спалнята и го сложи да седне на един кухненски стол.

Детето погледна през прозореца към градината, където Ана косеше тревата с ръчна косачка.

— Погледни — каза му Малер и приближи единия локомотив към Елиас.

Не последва реакция. Малер постави локомотива на масата и го включи. Чу се слабо бръмчене и локомотивът бавно се понесе напред. Елиас извърна глава към звука и протегна ръка. Малер дръпна локомотива.

— Там.

Посочи към втория локомотив, който стоеше пред Елиас. Детето се наведе над масата и се опита да хване локомотива, който все още се въртеше в ръката на Малер. Той го спря и отново посочи към другата играчка.

— Там. Това е твоята.

Елиас се отпусна назад в стола с каменно изражение. Малер протегна ръка през масата и включи локомотива в зоната на Елиас. Той тръгна бавно напред по плота, докато Елиас не сложи тромаво ръка отгоре му, хвана го и го вдигна пред очите си. След това се опита да разглоби въртящите се колела.

— Не, не.

Малер заобиколи масата, успя да измъкне локомотивчето от скованите пръсти на внука си и отново го постави на масата.

— Виж.

После остави своя локомотив от другата страна на масата и го пусна. Елиас посегна към него.

— Там. — Малер посочи играчката пред Елиас. — Ето, направи същото.

Елиас се хвърли с цялото си тяло напред към масата, хвана локомотива на Малер и се опита да го разглоби. На Малер не му харесваше да гледа внука си от този ъгъл — в главата на Елиас зееше дупка на мястото на едното му ухо. Възрастният мъж разтърка очи.

„Защо не разбираш? Защо си толкова глупав?“

Локомотивът изпращя, когато Елиас въпреки всичко успя да го разглоби. Батерията падна на пода.

— Не, Елиас, не!

Малер изтръгна частите на локомотива от ръцете на Елиас и колкото и да не му се искаше, усети силен яд. Всичко това започваше ужасно да му дотяга. Тресна собствения си локомотив в масата и посочи с пръст към копчето за стартиране.

— Ето. Оттук го пускаш. Оттук.

После го натисна. Локомотивът забръмча бавно към Елиас, детето го хвана и счупи едно от колелата.

„Не издържам вече. Не се получава. Нищо не може да се направи.“

— Защо трябва да чупиш всичко — рече той високо. — Защо ти трябва да унищожаваш…

Изведнъж Елиас отметна ръка назад и хвърли локомотива към лицето на Малер. Играчката спука устната му и падна с трясък на пода. Метален вкус на кръв изпълни устата му. Малер се втренчи в Елиас с нарастваща ярост. Тъмнокафявите устни на детето бяха изкривени в зловеща усмивка. Цялото му изражение излъчваше… злост.

— Какво правиш? — попита го Малер. — Какво правиш?

Главата на Елиас се клатеше напред-назад, сякаш под напора на някаква невидима сила. Краката на стола подскачаха и удряха по пода. Преди Малер да успее да реагира, Елиас се сви на топка и застина. Сякаш скелетът му внезапно се бе превърнал в желе — отпусна се на стола и се свлече на пода. Малер видя как в следващия миг самият стол полетя назад и осъзна, че облегалката ще удари внука му по бузата. Изведнъж съзнанието му се изпълни със силно бръмчене, като от зъболекарски бор. Малер стисна очи.

Хвана се с ръце за слепоочията и силно ги притисна, но в следващия миг бръмченето изчезна от само себе си. Елиас лежеше неподвижен на пода, със стола отгоре си.

Малер забърза към него и вдигна стола.

— Елиас? Елиас?

Вратата към верандата се отвори и Ана влезе вътре.

— Какво правите?

Хвърли се на колене до Елиас и го погали по бузите. Малер премигна, огледа кухнята и го побиха тръпки.

„Тук има някой.“

Бръмченето се завърна, този път по-слабо. После отново изчезна. Елиас вдигна ръка към Ана, тя я пое и я целуна. После погледна злобно към Малер, който все още въртеше глава ту на една страна, ту на друга в опит да открие източника на невидимото присъствие. Облиза устната си, която вече бе започнала да се подува. Беше гладка като пластмаса.

„Изчезна.“

Ана го дръпна за ризата.

— Не прави така.

— Какво да не правя?

— Недей да му се сърдиш.

Пръстите на Малер потръпнаха и се разтвориха нерешително, сочещи към различни ъгли на кухнята.

— Тук имаше… някой.

Все още усещаше тайнственото присъствие с цялото си същество. Някой гледаше към него и Елиас. Малер се изправи, отиде до мивката и напръска лицето си със студена вода. След това го избърса с кърпа и усети, че съзнанието му се прояснява. Седна на един от кухненските столове.

— Не издържам.

— Да — съгласи се Ана. — Виждам.

Малер вдигна разглобения наполовина локомотив от пода и го претегли в ръка.

— Нямам предвид само… това. Искам да кажа… — Очите му се смалиха и се втренчиха в Ана. — Има още нещо. Нещо, което не разбирам. Нещо не е наред.

— Не искаш да ме чуеш — рече Ана. — Вече си взел решение.

С тези думи тя премести тялото на Елиас и го сложи на рогозката пред печката. Ако човек наистина се вгледаше в него, веднага осъзнаваше горчивата истина — детето наистина имаше напредък и се държеше все по-осъзнато, но телцето му се бе съсухрило още повече. Ръчичките, които стърчаха от ръкавите на пижамата, бяха покрити с люпеща се кожа, а лицето му приличаше на череп, разкрасен с грим и перука. Бе невъзможно дори да си помислиш, че в него се крие мек, влажен и нормално функциониращ мозък.

Малер сви юмрук и го удари в бедрото си.

— Какво не разбирам? Какво. Не. Разбирам?

— Че той е мъртъв — отвърна му Ана.

Малер точно понечи да отрече, когато чу тропането на дървено сабо по верандата и проскърцването на вратата.

— Ехо, има ли някой вкъщи?

Малер и Ана се погледнаха в очите, обладани от едно и също чувство — паника. Дървеното сабо на Аронсон затрополи навътре в къщата, а Малер скочи от масата и залости с тялото си вратата към кухнята.

Аронсон вдигна глава и посочи към устната на Малер.

— Аха. Да не би да си участвал в някакъв побой? — Старецът сам се разсмя на шегата си, след което свали шапката си и започна да си прави вятър с нея. — Как се справяте с жегата?

— Ами — отвърна му Малер, — всъщност в момента сме малко заети.

— Ясно — добави Аронсон. — Няма да ви преча. Исках само да попитам дали са изпразнили кофата ти за боклук.

— Да.

— Така ли? А моите стоят пълни от две седмици. Даже им се обадих, за да се оплача, и ми обещаха, че ще дойдат, но още ги няма. И то в тази жега. Как изобщо си позволяват подобна безотговорност?

— Не знам.

Аронсон сбърчи вежди. Явно надуши нещо. На теория Малер можеше да го вдигне, да го занесе до вратата и да го изхвърли навън. По-късно дори съжали, че не го е сторил. Аронсон започна да наднича зад него.

— Колко изискано. Цялата фамилия се е събрала. Хубаво сте направили.

— Точно щяхме да сядаме на масата.

— Ясно, ясно. Няма да ви преча. Просто исках да поздравя…

Аронсон се опита да мине навътре, но Малер подпря ръката си на касата, като един вид бариера. Аронсон замига.

— Какво ти става, Густав? Искам само да кажа здравей на девойчето.

Ана бързо се изправи и тръгна към вратата, за да се здрависа с Аронсон, без да се налага да го пускат в кухнята. Когато Малер свали ръката си, за да може дъщеря му да излезе, Аронсон се шмугна вътре.

— Откога не сме се виждали — рече той и протегна ръка към Ана.

Любопитните му очи зашариха из кухнята, а Ана дори не си направи труда да го поздрави. Беше твърде късно. Аронсон видя Елиас и се облещи, застина на място, като радар, който най-накрая е прихванал целта си. Изплези език и облиза устни, а Малер се зачуди за миг дали да не го удари по главата с ръжена.

Аронсон посочи към Елиас.

— Какво… е това?

Малер го хвана за раменете и го издърпа в коридора.

— Това е Елиас, а сега е време да си ходиш вкъщи.

В следващия миг издърпа шапката от ръцете на съседа си и му я нахлузи на главата.

— Може би трябва да те помоля да запазиш видяното в тайна, но знам, че е напълно безсмислено да го правя. Махай се!

Аронсон избърса слюнката от устата си с опаката страна на ръката си.

— Мъртъв ли е?

— Не — отвърна му Малер, докато го буташе към външната врата. — Един от пробудените е и аз се опитвам да подобря състоянието му. Но ако те познавам добре, то с плановете ми е свършено.

Аронсон запристъпя назад по верандата с потайна усмивка. Вероятно обмисляше къде точно да се обади, за да ги издаде.

— Ами, късмет тогава — рече той и продължи да се отдалечава заднешком.

Малер тресна вратата. Ана седеше на кухненския под с Елиас в ръце.

— Трябва да се махнем оттук — рече Малер, очаквайки дъщеря му да възрази, но тя просто кимна.

— Да, така е.

 

 

Напъхаха всичко от хладилника в една хладилна чанта, а нещата на Елиас прибраха в спортен сак. Малер се погрижи да вземе всички играчки и локомотива. Както и мобилния телефон и малко допълнителни дрехи.

Нямаха нито спални чували, нито палатка, но Малер имаше план. През последните дни всяка нощ, преди да заспи, обмисляше всевъзможни варианти на действие, в случай че бъдат разкрити. Затова побърза да пъхне чук, отвертка и крик в найлоновата торба с дрехите.

Минали години, когато излизаха с лодката в езерото за един ден, им отнемаше цял час да съберат всичко. Този път заминаваха за неограничено време, а багажът им бе готов само за десет минути. Сигурно бяха забравили половината неща. Но нищо. Малер винаги можеше да се върне и да купи нужните им провизии по-късно. Най-важното сега бе да скрият Елиас.

Вървяха бавно през гората. Ана носеше багажа, а Малер — Елиас. Засега сърцето му не се обаждаше, но в положението, в което се намираше, никак не бе изключено всеки момент да получи спазъм. Затова трябваше да внимава.

Елиас беше напълно отпуснат в ръцете му. Никакви признаци на живот. Малер не можеше да погледне надолу, затова вървеше внимателно и пристъпваше леко по корените на дърветата, пресичащи пътеката. Очите му се пълнеха с капки пот.

„Толкова много усилия за едната нищожна капчица живот.“