Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (11)

Гробище „Рокста“, 02,35

Малер се събуди от дрънкане на метал, после чу гласове.

За миг се почувства напълно объркан. Осъзна, че седи и държи нещо в ръце. Тялото го болеше. Къде се намираше и защо е тук?

След това си спомни.

Елиас все още лежеше върху коленете му, неподвижен. Луната се бе преместила и сега човек можеше да зърне лицето й зад върховете на дърветата в гробището.

Колко време е минало? Час? Два?

Желязната порта се отвори със скърцане, а на площада пред параклиса плъзнаха няколко сенки. Светнаха фенери, а светлинните им снопове зашариха по камъните. Чуха се гласове.

— … все още е рано да се каже…

— Но какво смятате да правите, ако се окаже, че е така?

— Първо ще използваме апаратурата, за да добием представа за обхвата на явлението, а след това…

— Смятате ли да отворите гробовете?

Този глас се стори познат на Малер. Беше на Карл-Ерик Люнгхед, един от колегите му от вестника. Не чу отговора. Елиас продължаваше да лежи неподвижно в ръцете му, като мъртъв.

Можеха да го видят само ако насочеха фенерите към стената. Малер бе обкръжен от непрогледен мрак. Разтърси внимателно Елиас. Нищо не се случи. В гърдите му назря силен страх.

„Всичко е било напразно…“

Напипа твърдата суха ръка на Елиас, докосна дланта му с палец и показалец и я натисна. Ръката на внучето му се сви в юмрук около пръстите му. Петте фенера тръгнаха напред към вътрешността на гробищата, следвани от човешките силуети.

Тялото на Малер бе напълно схванато от дългото седене на едно място, а на мястото на гръбначния му стълб сякаш имаше нагорещен до червено железен прът. Защо не ги извика? Карл-Ерик щеше да му помогне, защо избра да замълчи?

„Защото…“

Защото така трябваше. Защото… те. Другите.

— Елиас, трябва… да те оставя на земята за малко.

Елиас не му отговори. Малер издърпа отчаяно пръстите си от ръката му и внимателно положи телцето му на алеята. После притисна гръб към стената, напрегна бедрените си мускули и така успя да се изправи на крака.

Запалените фенери танцуваха сред надгробните плочи като превъзбудени духове. Малер се опита да чуе дали не се задаваха още хора, но долови единствено далечните гласове на вече пристигналия екип. Както и тихата мелодия на „Малка нощна музика“ от телефона в колата си. Небето леко порозовя.

— Елиас?

Нямаше отговор. Малкото телце лежеше изпънато на камъните, като детски силует, изтъкан от сплъстен мрак.

„Дали ме чува? Дали ме вижда? Знае ли кой съм?“

Малер се наведе, пъхна ръце под коленете и врата на Елиас, изправи се и тръгна към колата.

— Хайде да се прибираме, миличко.

 

 

На паркинга вече имаше още три коли. Линейка, ауди с логото на вестника и волво със странен регистрационен номер. Жълти цифри на черен фон. Мина известно време, преди Малер да се досети, че явно става дума за кола на военните.

„Армията? Толкова ли е всеобхватно?“

Сега вече бе убеден, че е постъпил правилно, като не им се е обадил. Военните създаваха единствено проблеми.

Тялото на Елиас беше съвсем леко. Неестествено леко, като се има предвид… колко бе наедрял. Коремът му толкова беше пораснал, че най-долните копчета на пижамката му се бяха отворили под натиска му. Малер обаче знаеше, че там вътре има само газ, образуван при разлагането на чревната флора. А той е безтегловен.

Положи внимателно Елиас на задната седалка и излезе от паркинга. Свали всички прозорци на колата.

От апартамента му ги деляха само няколко километра. Малер не спря да говори с Елиас през целия път, без да получи отговор.

 

 

Сложи Елиас на дивана в тъмния хол, наведе се напред, целуна го по лицето и му каза:

— Сега се връщам, миличко. Само ще…

Извади три хапчета парацетамол от аптечката в кухнята и ги изгълта наведнъж с глътка вода.

„Така… така.“

Все още можеше да усети допира на челото на Елиас по устните си. Хладната, студена, мъртва кожа. Сякаш бе целунал камък.

Не посмя да запали лампите в хола. Елиас лежеше неподвижно на дивана. Копринената му пижама проблясваше леко на фона на първите слаби лъчи светлина. Малер хвана лицето си с ръце.

„Какво правя?“

Да, какво правеше наистина? Трябваше да гледа на Елиас като на сериозно болен. Как постъпват хората в подобни случаи? Водят децата обратно вкъщи? Не. Викат линейка и ги изпращат в болницата — моргата, — за да получат помощ.

Мисълта за моргата го притесняваше. Заради това, на което стана свидетел там. Заради мъртвите, заради това как бяха завързвани и как се бореха да се освободят. Не искаше Елиас да преживее същото. Но какво можеше да стори? Нямаше възможност да се грижи за него… да задоволи нуждите му.

„А дали в болницата ще го сторят?“

Болката в гърба му се притъпи, съзнанието му се проясни. Естествено, че трябваше да извика линейка. Това бе единственото решение.

„Момченцето ми, милото ми дете.“

Защо нещастието не се случи месец по-късно. Вчера или завчера. Ако Елиас не бе лежал в земята толкова дълго, смъртта щеше да пощади тялото му, нямаше да успее да го превърне в съсухреното влечугоподобно същество с почернели крайници. Колкото и силно да го обичаше, Малер не можеше да затвори очите си за истината — Елиас вече не приличаше на човешко дете, а на нещо страшно, което държат затворено зад стъкло.

— Миличко, сега ще повикам лекар. Ще ти помогнат.

Мобилният му телефон зазвъня.

На екрана се изписа телефонният номер на вестника. Този път реши да вдигне.

— Да…

Бенке го прекъсна с плачевен тон:

— Къде беше? Първо забърка тази каша, а след това изчезна яко дим.

Малер не можа да сдържи усмивката си.

— Бенке, не аз забърках тази каша. Вината със сигурност не е моя.

В другия край на линията настъпи тишина. Малер чуваше много гласове, но не можеше да ги разпознае.

— Густав — започна Бенке. — Елиас. Той…?

Малер имаше доверие на приятеля си, но решаващото в случая бе не доверието, а връзката с външния свят. Затова си пое дълбоко въздух и рече:

— Да. Тук е. При мен.

Шумът в слушалката утихна и Малер разбра, че Бенке се е преместил, за да не може никой да чуе разговора им.

— Зле ли е?

— Да.

Около Бенке цареше пълна тишина. Вероятно бе влязъл в някой празен кабинет.

— Густав, не знам какво да кажа.

— Не е нужно да казваш каквото и да било. Просто искам да знам какво правят, за да съм сигурен, че постъпвам правилно.

— Събират ги и ги водят в „Дъндерид“. Започнали са да отварят гробове навсякъде. Военните им помагат. Осланят се на някаква разпоредба за действие при масови епидемии. Всъщност никой нищо не знае. Мисля, че… — Бенке замлъкна за миг. — Не знам, и аз имам внуци. Може би постъпваш правилно. Навсякъде цари… някаква паника.

— Знае ли някой на какво се дължи случващото се?

— Не. А и, Густав… Има още нещо.

— Бенке, не мога. Душата ми е разкъсана.

Бенке въздъхна. Малер знаеше колко му коства да запази спокойствие и да не му се разкрещи.

— Снимките у теб ли са? — попита той.

— Да, но…

— Добре — рече Бенке. — Това са единствените снимки от вътрешността на болницата, които не са засекретени. А ти си единственият журналист, който успя да влезе вътре, преди да затворят. Густав… Въпреки цялото ми уважение към теб и положението, в което си изпаднал — дори не ми се мисли как се чувстваш, — нека ти кажа, че ме чака цял вестник. И че в момента разговарям с най-добрия си журналист, който разполага с невероятен материал. Мисля, че отлично ме разбираш, нали?

— Бенке, разбери, че…

— Разбирам. Но моля те, моля те, моля те, Густав. Не можеш ли просто да нахвърлиш нещо… Каквото и да било? Да сглобиш снимките с кратък текст, без увъртане, в сегашно историческо време. Моля те! Ако не друго, поне ми прати снимките. Какво ще кажеш?

Ако Малер бе в състояние да се разсмее, със сигурност щеше да го стори. Сега обаче от гърдите му се изтръгна единствено стенание. През всичките им петнайсет години на съвместна работа Бенке нито веднъж не го бе молил за нещо. Думата „моля“ не съществуваше в речника му.

— Ще се опитам — отвърна му той.

Бенке сякаш това и чакаше.

— Ще задържа средните страници. Имаш четирийсет и пет минути.

— Боже, Бенке…

— Да. И благодаря, Густав. Наистина. Хващай се за работа сега.

С това разговорът им приключи. Малер хвърли поглед на Елиас, който не бе помръднал от мястото си. Приближи се до него и сложи пръст в дланта му. Детето сви юмруче. Искаше да седне до него и да заспи така, с пръст в ръчичката му.

„Четирийсет и пет минути.“

„Пълна лудост. Защо изобщо се съгласих?“

Защото нямаше избор — през целия си съзнателен живот бе работил като журналист и наистина разбираше Бенке. Разполагаше с материала на живота си, с най-важната новина в кариерата си. Нямаше как да я пропусне. Независимо от всичко.

Седна пред компютъра, а лентата на събитията от моргата се завъртя пред очите му. Пръстите му зашариха по клавишите.

„Асансьорът потегля тежко. През дебелата бетонна стена долитат писъци. Етажът на моргата се показва в прозорчето на вратата му…“

 

 

Репортаж втори

0,22. Министърът на труда и социалните грижи пристига в сградата на министерството. Под негово ръководство бива съставен временен ръководен екип от представители на няколко министерства, полицаи и лекари, специализирали в различни области.

Една от конферентните зали в министерството е превърната във временен щаб. Не след дълго я наричат „Мъртвата стая.“

00,25. Министър-председателят, който в момента се намира на официална визита в Кейптаун, е осведомен за събитията. Ситуацията е класирана като толкова извънредна, че планираната за следващия ден среща с Нелсън Мандела е отменена, а правителственият самолет се подготвя за излитане. Полетът отнема единайсет часа.

00,42. Първите доклади за пробуждане на погребани мъртъвци пристигат в „Мъртвата стая“. Всички изчисления са направени. Става дума за общо 980 души. Ръководството на полицията заявява, че няма достатъчно ресурси, за да извърши ексхумациите.

00,45. Натискът на пресата за коментар от „Мъртвата стая“ се усилва. Сред членовете на ръководния екип цари известна неяснота по отношение на точните термини, които да се използват при така създалата се ситуация. След кратко съвещание взимат решение отсега нататък да наричат възкръсналите мъртви „пробудени“.

00,50. Проблемът с ексхумацията е прехвърлен на военните. Тъй като Конституцията забранява съвместната работа на полицията и армията, в ръководния екип няма военни. Армията получава пълни правомощия да действа самостоятелно, като при извънредно положение.

1,00. От болница „Дъндерид“ съобщават, че в инфекциозното отделение вече са събрани 430 пробудени и че в момента освобождават още отделения, за да осигурят допълнителни места. Във всяка болница има оставени само по две линейки за спешни случаи. Останалите са изпратени да прибират пробудените. Болницата има нужда от допълнителни ресурси.

01,03. Присъстващите в „Мъртвата стая“ обсъждат дали да не помолят погребалните бюра да помогнат за прибирането на пробудените. Идеята е отхвърлена като неприемлива. Вместо това е взето решение всички свободни таксита да бъдат включени в извозването на пациенти от „Дъндерид“ до други болници.

10,05. Полковник Юхан Стенберг, избран да ръководи спасителната операция на военните, прави изявление за пресата, което по-късно достига и до знанието на „Мъртвата стая“. „За момента се отнасяме към труповете като към един чисто логистичен проблем.“ Един от пресаташетата на Министерството на труда и социалните грижи се наема да информира полковника за точните термини.

01,08. Двама медици от екипа на „Бърза помощ“ и един свещеник са заплашени с пушка, когато се опитват да приберат пробудена жена от Туресьо. На мястото е повикана полиция.

01,10. CNN е първата чуждестранна телевизионна станция, която излъчва репортаж за събитията в Стокхолм. Филмовият им материал създава погрешна представа у зрителите, тъй като показва единствено хаоса пред входа на „Дъндерид“ и представя живите пациенти, които преместват в други болници, като „живи мъртви“.

01,14. Натискът върху „Мъртвата стая“ от чуждестранните медии се засилва след излъчването на репортажа на CNN. На един от пресаташетата на Външно министерство е възложено да отговаря за телефонните контакти с останалия свят.

01,17. Първата военна дивизия е изпратена за извършване на ексхумации. В състава й влизат сапьори и хора, участвали в мисиите на ООН при разравянето на масовите гробища в Босна. В очакване на сформирането на още подобни групи първата дивизия се отправя към гробище „Скугсшюркгорден“.

01,21. Мъжът от Туресьо, който отказва да предаде пробудената си жена на медиците, открива огън срещу полицията. Няма пострадали.

01,23. След консултация с юристи министърът на труда и социалните грижи решава да приложи към настоящата ситуация разпоредбите за епидемии, докато излязат първите медицински анализи. Полицията получава повече правомощия. Отправена е молба към „Съдебна медицина“ да ускори работата си.

01,24. Полицията в Туресьо получава позволение да използва сълзотворен газ, но решава да се въздържи, защото въоръженият е възрастен мъж и може да получи сериозни увреждания. Един парламентьор осъществява телефонна връзка с мъжа, докато се придвижва към мястото.

01,27. В първите медицински доклади се съобщава, че пробудените не използват нито респираторните си органи, нито органите на кръвообращението. Направените изследвания на клетъчно ниво обаче показват, че има данни за известна обмяна на веществата. „Случващото се е абсолютно невъзможно, но ние правим всичко по силите си“, каза специалистът по вътрешни болести, който ръководи изследванията.

01,30. В „Дъндерид“ са събрани вече 640 пробудени и ръководството се обръща с молба за помощ към останалите болници. Поради някаква непонятна причина между персонала избухват непрестанни конфликти, което създава допълнителни проблеми.

01,32. След оказания силен натиск от местните и чуждестранните медии от „Мъртвата стая“ решават да дадат пресконференция в сградата на парламента в шест часа сутринта.

01,33. Спешните центрове на поликлиниките и психиатричните отделения са препълнени от роднини на пробудените в различна степен на истерия. Екипът от психолози на полицията започва да работи с преуморените полицаи.

01,35. Търсенето на избягали пробудени приключва. В един от приютите на организацията с идеална цел „Стадсмишунен“ в Стокхолм е повикано подкрепление, след като пребиваващите там отказват да предадат на полицията един пробуден бездомник, починал преди две седмици.

01,40. Първият пробуден от гробището „Скугсшюркгорден“ е изваден от земята. Съобщава се, че мъжът е в „най-ужасното възможно състояние“, защото е изваден от падина с мокра пръст.

01,41. Парламентьорът пристига в Туресьо. Последните думи на въоръжения мъж са: „Отивам при нея“. След това се застрелва. Персоналът на „Бърза помощ“ прибира съпругата му, докато полицията прегражда мястото. Мъжът не дава признаци на пробуждане.

01,41. От „Скугсшюркгорден“ пристига молба за изпращане на подкрепление от хора „със здрави стомаси“. Ексхумираният мъж се опитва да избяга.

01,45. Положението в „Дъндерид“ започва да излиза от контрол. В болницата има 715 пробудени, а сред персонала, който се грижи за тях, продължават да се пораждат спорове и дори се стига до бой.

01,50. Без да се допитат до „Мъртвата стая“, инженерите от първата дивизия издигат временно заграждение в „Скугсшюркгорден“, където да прибират ексхумираните в очакване на превоз.

01,55. След разговор с персонала в „Дъндерид“ става ясно, че конфликтът им е възникнал, след като установили, че могат да четат мислите си.

02,30. Всички пробудени, които представляват важен източник на информация за разрешаването на загадката, са преместени в болница „Каролинска инститютет“ в квартал Сулна. Сред тях е и Ева Зетерберг, която може да говори, както и Рудолф Албин, който е починал пръв от всички пробудени.

02,56. Тумас Берггрен, професор по неврология, провежда първото си интервю с Ева Зетерберг.

 

 

Първи разговор

По-долу съм поместил извлечение от първия ми разговор с пациентката Ева Зетерберг. Нейният случай е изключително интересен, тъй като между прекратяването на жизнените й функции и пробуждането й е изминало съвсем малко време.

Говорът на пациентката все повече се подобрява.

Интервюто е проведено в „Съдебна медицина“ в Сулна на 14 август 2002 между 02,56 и 03,07 часа.

 

ТБ: Казвам се Тумас. А вие?

ЕЗ: Ева.

ТБ: Можете ли да ми кажете цялото си име?

ЕЗ: Не.

ТБ: Можете ли да ми кажете малкото си име?

ЕЗ: Не.

ТБ: Как се казвате?

ЕЗ: Ева.

ТБ: Малкото ви име е Ева.

ЕЗ: Малкото ми име е Ева.

ТБ: Можете ли да ми кажете малкото си име?

ЕЗ: Ева.

(Пауза)

ТБ: Знаете ли къде се намирате?

ЕЗ: Не.

ТБ: На какво ви прилича това?

ЕЗ: Какво е това?

ТБ: Това е мястото, където се намирате, Ева.

ЕЗ: Не.

ТБ. Къде е Ева?

ЕЗ: Ева не е тук.

ТБ: Вие сте Ева.

ЕЗ: Аз съм Ева.

ТБ: Къде се намирате?

(Пауза)

ЕЗ: Болница. С бял мъж. На име Тумас.

ТБ: Да. Къде е Ева?

ЕЗ: Ева не е тук.

(ТБ докосва ръката на ЕЗ.)

ТБ: Чия е тази ръка?

ЕЗ: Ръка. Ръката на Аз.

ТБ: Кой е Аз?

ЕЗ: Тумас.

(Пауза)

ТВ: Коя сте вие?

ЕЗ: Аз съм Ева.

(ТБ докосва ръката на ЕЗ.)

ТБ: Чия е тази ръка?

ЕЗ: Ръката на… Ева.

ТБ: Къде е Ева?

ЕЗ: Ева е тук. (Пауза) Не.

ТБ: Как изглежда мястото, където се намира Ева?

ЕЗ: Не.

(Пауза)

ТБ: Може ли да говоря с Ева?

ЕЗ: Не.

ТБ: Какво виждат очите ви?

ЕЗ: Стена. Стая. Мъж. На име Тумас.

ТБ: Какво виждат очите на Ева?

ЕЗ: Ева няма очи.

ТБ: Значи Ева няма очи?

ЕЗ: Ева не вижда.

(Пауза)

ТБ: Какво чува Ева?

ЕЗ: Ева не чува.

ТБ: Разбира ли Ева какво й казвам?

(Пауза)

ЕЗ: Да.

ТБ: Може ли да говоря с Ева?

ЕЗ: Не.

ТБ: Защо не мога да говоря с Ева?

ЕЗ: Ева няма… уста. Ева уплашена.

(Пауза)

ТБ: От какво се е уплашила Ева?

(Пауза)

ТБ: Можете ли да ми кажете от какво се е уплашила Ева?

ЕЗ: Ева остава.

ТБ: Ева иска да остане, където е сега?

ЕЗ: Да.

ТБ: От какво се страхува Ева?

ЕЗ: Не.

(ЕЗ клати енергично глава.)