Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (23)

Улица „Бундегатан“, 15,00

Витата стълба към апартамента на Флора на втория етаж бе изтъркана от стъпките на няколко поколения. Подобно на повечето стари сгради, къщата на „Бундегатан“ старееше с достойнство. Дървените и каменните орнаменти се огъваха или изтъркваха, вместо да се пукат или чупят, както се случва с бетона. Къща с характер, която Флора обожаваше, колкото и да не й се искаше да е така.

Знаеше отлично как изглежда всяко от четирийсет и двете стъпала, познаваше всяка неравност в стените й. Преди около година нарисува с флумастер долу, при входната врата, буквата А, голяма колкото свития й юмрук. След това обаче душата й се късаше всеки път щом минеше покрай нея, докато един ден не откри с радост, че някой я бе замазал.

Зави й се свят, докато се изкачваше нагоре. Не бе слагала залък в уста цял ден, а през нощта спа само няколко часа. Отвори входната врата и за секунда долови звуците на монотонна електронна музика откъм дневната. В следващия миг музиката затихна, а Флора чу шепот и шумолене от бързи движения.

Когато влезе в дневната, видя десетгодишният си по-малък брат Виктор и приятелят му Мартин, у когото бе останал да спи предната нощ, да седят във фотьойлите, зачетени в книжки на списанието „Доналд Дък“.

— Виктор?

Момчето измънка нещо, без да вдигне очи от списанието. Мартин скри лицето си със своя брой, за да не може Флора да го види. Без да се бави, Флора натисна копчето за изваждане на касетата от видеото и я размаха пред Виктор.

— Какво, по дяволите, правиш?

Той не й отговори. Флора издърпа вестника от ръката му.

— Ей! Попитах те нещо.

— Я стига — рече й Виктор. — Само искахме да видим за какво става въпрос.

— В продължение на цял час?

— Пет минути.

— Глупости. Музиката ми подсказа докъде сте стигнали. Изгледали сте го почти целия.

— А ти колко пъти си го гледала?

Флора удари доста силно брат си по главата с филма „Зората на мъртвите“.

— Кой ти дава право да се ровиш из нещата ми!

— Искахме само да видим какво е.

— И? Хареса ли ви?

Момчетата се спогледаха и поклатиха глави. Виктор й отговори:

— Макар че беше много яко, когато ги разчлениха.

— Мм. Много яко. Да видим какво ще сънуваш тази нощ.

Флора не вярваше още веднъж да посмеят да ровят по полицата й с филми. Усети детинската им погнуса, страха, който се носеше от телата им. Филмът определено им бе оставил спомен за цял живот. Вероятно кадрите щяха да преследват Виктор и Мартин, както тези от „Канибалът Ферокс“ все още преследваха нея самата — бе само на дванайсет, когато го изгледа с една по-голяма приятелка. Никога нямаше да го забрави.

— Флора — попита Виктор, — вярно ли е, че са излезли от гробовете?

— Да.

— Като от филма ли са? — Виктор посочи касетата, която сестра му държеше в ръка. — Ядат ли хора?

— Не.

— Ами как изглеждат тогава?

Флора вдигна рамене. Виктор преживя много тежко смъртта на дядо им, Флора подозираше, че болката му извира най-вече от самата мисъл за смъртта, а не толкова от загубата на човека, от мисълта, че смъртта кара хората да изчезват завинаги. Че всички ще изчезнат.

— Страх ли ви е? — попита тя.

— Много бях уплашен, когато се прибирах от училище — отвърна й Мартин. — Мислех, че всички са станали зомбита.

— И аз така — продължи Виктор. — Дори видях едно. Очите му бяха ужасни. Затичах се като луд. Мислиш ли, че дядо ще стане като тях?

— Не знам — излъга Флора и отиде в стаята си.

Кимна на Пинхед^[1], който я гледаше втренчено от плаката, и върна филма на полицата. Трябваше да хапне нещо, но нямаше сили да отиде до хладилника и да извади всички опаковки и прибори. Харесваше й да усеща глад, чувстваше се като същински аскет. Легна на леглото, изпълнена с покой.

След като си почина малко, взе празната кутия на филма „Хубава жена“ и извади бръснарския нож, който държеше там. Родителите й така и не успяха да го намерят през времето, докато го използваше.

Белезите по ръцете й бяха резултат от аматьорския й период — скоро след това започна да се наранява под ключицата и под плешките. От външната страна на плешките й имаше два дълбоки и дълги белега, сякаш останали от отрязани криле. Звучи красиво, но този път наистина се бе уплашила — раните не искаха да спрат да кървят. Тогава проведе онзи важен разговор с Елви. След него животът й стана по-лек, а по тялото й не се появиха нови белези.

Погледна към ножа, разтвори го, запремята го в ръце и… да. Отдавна не й се бе случвало да усеща толкова слабо желание да се самонарани.

Погледът й пробяга по етажерката с книгите в търсене на подходящо заглавие. Повечето от тях бяха от хорър жанра. Стивън Кинг, Клайв Баркър, Лъвкрафт. Беше ги чела всичките и нямаше желание да ги препрочита. Забеляза обаче една книга с илюстрации, прочете името на автора и си спомни нещо.

„Бобърът Брюно намери пътя за дома“ от Ева Зетерберг. Свали книгата, погледна картинката с нарисувания бобър, който стоеше пред къщата си — купчина съчки в един поток.

„Ева Зетерберг…“

Точно така. Във вестниците пишеше за нея. Можеше да говори. Беше починала последна преди самото пробуждане.

— Жалко — промълви Флора сама на себе си и отвори книгата.

Имаше и другата, „Бобърът Брюно се загуби“, която бе излязла пет години по-рано. Очакваше с нетърпение третата, която скоро трябваше да се появи на пазара. От всички книги, подарени й от родителите, обичаше най-много тези за Брюно. Като се изключат книгите за трола Мумин, разбира се. Така и не успя да обикне Астрид Линдгрен.

Винаги бе предпочитала искреното до болка отношение към скръбта, смъртта. В историите за Мумии я наричаха Морран, а в книгите за Брюно неин символ беше Водният човек, невидимата заплаха на дъното на реката. Той бе виновен за всички удавяния, той бе силата, която отнася къщата на Брюно, той бе унищожителят.

Прочете няколко страници от книгата и се разплака. Защото нямаше да има трета история за бобъра Брюно. Защото той си бе отишъл заедно с авторката си. Защото Водният човек най-накрая бе успял да го сграбчи.

Не можеше да спре да плаче. Погали книгата, погали гладката козина на Брюно и прошепна:

— Горкият малък Брюно…