Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (40)

Вилна зона Кохолма, 12,30

Малер бе напълно подготвен за ситуацията, в която се намираха. Лодката се клатушкаше край пристана с пълен резервоар. Той положи внимателно Елиас на земята и се качи на борда, за да поеме багажа и хладилната чанта, която Ана му подаде.

— Спасителни жилетки — рече Ана.

— Нямаме време за това.

Малер си спомни, че те все още висяха на пирона в малката колиба. Елиас вече бе твърде голям за своята.

— Сега е по-лек — коментира Ана.

Малер поклати глава и подреди багажа. С взаимни усилия положиха Елиас на едно одеяло на кърмата, а Ана отвърза лодката, докато Малер се опитваше да запали мотора. Плавателният съд бе същинска антика от марката „Пента“ с двигател от двайсет конски сили. Възрастният мъж се зачуди дали някой води статистика колко души са получили сърдечен удар, докато с все сила са дърпали въжето на мотора.

„… няма… прав… хник…“

На осмия неуспешен опит бе принуден да направи кратка пауза. Седна и отпусна ръце върху коленете си.

— Ана, да не би току-що да ми каза: „Нямаш правилната техника?“

— Не, но си го помислих.

— Ясно.

Малер погледна към Елиас. Набръчканото му лице бе все така неподвижно, а полузатворените черни очи се взираха в небето. Докато вървяха през гората към кея, Малер ясно усети, че опасенията му са основателни — през последните четири дни, откакто напусна гроба си, Елиас бе станал много по-лек.

Нямаше време да се замисля. Едва ли Аронсон щеше да чака дълго, преди да се обади на властите, а и те вероятно щяха да пристигнат начаса. Разтри очи, болката отново се промъкна тихомълком в главата му.

— Спокойно — рече му Ана. — Ще им трябва поне половин час.

— Би ли била така добра да престанеш? — отвърна й Малер.

— С какво?

— Да… четеш мислите ми. Разбирам отлично. Не е нужно да ми го демонстрираш.

Ана се свлече от седалката на гребеца и мълчаливо седна на одеялото на Елиас. Капките пот изгаряха очите на Малер. Мъжът отново се обърна към двигателя и дръпна въжето толкова силно, че за малко да го скъса на две. Накрая успя да запали. Намали газта, нагласи огледалото за обратно виждане и потегли напред.

Ана лежеше, опряла буза в главичката на Елиас. Устните й се движеха. Малер изтри потта от очите си и осъзна, че тези нови тайни способности му са чужди. Беше чел за телепатията, която пробудените предизвикват у живите, но не разбираше защо съзнанието му е като отворена книга за Ана, а нейното остава заключено за него?

Духаше слаб до умерен вятър, вълните заплискаха леко по пластмасовия корпус, когато излязоха от залива. Морето бе съвсем спокойно.

— Накъде отиваме? — извика му Ана.

Малер не й отговори на глас, вместо това си помисли: „Птичия остров“.

Ана кимна, а Малер натисна педала на газта до дупка.

Когато достигнаха до водния път, който отвеждаше фериботите до Финландия, Малер осъзна, че е забравил морската карта. Затвори очи и се опита да си представи пътя.

„Остров Феян… остров Сундшер… плитчината Ремар…“

Докато следваха водния път, нямаше да има проблем. Освен това си спомняше, че антената на остров Маншер ще се извисява точно пред тях, докато не дойде време да свърнат на юг. След това започваше сложното. Водите около остров Хамншер бяха доста опасни и осеяни с плитчини.

Погледна към Ана, но очите й бяха празни. Знаеше, че морската карта не е с тях и има реална опасност да се изгубят. Със сигурност бе видяла и мислената скица, която баща й се опитваше да нарисува в главата си. Усещането бе много неприятно, сякаш някой те наблюдава през огледало, а той остава невидим за теб. Не му харесваше, че дъщеря му има достъп до мислите му. Нито пък му харесваше, че той не може да прочете нейните. Не му харесваше и че…

— Стига!

Така стояха нещата, нищо не можеше да направи. Нали преди да запали мотора успя да проникне в съзнанието й? Защо това се случи само веднъж? Какво правеше в онзи миг…

Вдигна поглед нагоре и сърцето му се сви. Не знаеше къде се намират. Островите, покрай които преминаваха, му бяха напълно непознати. Само няколко секунди след като тази мисъл прониза съзнанието му, Ана се изправи и погледна през перилата. Малер съзерцаваше малките късчета земя с растяща паника. Нищо. Само острови. Бе като да се събудиш в непозната стая след нощ на жесток запой — чувстваш се напълно дезориентиран, все едно си попаднал в друг свят.

Ана посочи през перилата откъм левия борд и извика:

— Това не е ли остров Бутвешер?

Малер присви очи, заслепен от ярката слънчева светлина, и веднага забеляза малката бяла точка в края на острова. Бутвешер? Тогава точно зад него се намираше плитчината Ранкарьогрунд и… да. Всичко си дойде на мястото. Насочи лодката на изток и само след минута се върна на главния морски път. Погледна Ана и мислено й благодари. Тя му кимна и се върна при Елиас.

След петнайсет минути, изпълнени с тишина, приближиха плитчината Ремаргрунд. Малер отправи поглед на юг, за да открие тесния залив, към който трябваше да свърнат, когато до съзнанието му достигна някакъв неочакван звук. Като тих тътен. Огледа се наоколо, но не забеляза никакъв ферибот.

„Фрумфумфрумфум.“

Дали не си въобразяваше? Не, този звук нямаше нищо общо с виенето, което прониза съзнанието му, докато седеше в кухнята. Отново се огледа и този път откри източника на шума — беше хеликоптер. В същия миг Ана се хвърли към Елиас и покри тялото му с одеялото.

Малер се опита да измисли някакъв план за действие, но му хрумна само едно — най-добре бе да спре лодката и да чака. Бяха съвсем сами насред морето. Нямаше къде да се скрият. Хеликоптерът, който принадлежеше на армията, вече се намираше точно над тях. Малер се почувства като герой от филма „Апокалипсис сега“ — представи си пръста на пилота върху спусъка, ракетите, водните каскади, счупената на две лодка. Представи си как полетяват във въздуха — може би дори щеше да успее да зърне Земята отвисоко, преди очите му да се затворят завинаги.

„Швеция — помисли си той. — Все пак сме в Швеция. Никога не биха постъпили така.“

Хеликоптерът ги подмина, а Малер целият настръхна в очакване да чуе как някой му нарежда по мегафона да изключи двигателя на лодката или нещо подобно. Но машината продължи напред, после зави рязко наляво и се стопи в далечината. Малер се разсмя с облекчение, а след това веднага се ядоса сам на себе си.

Островите. Свободата. Да. Освен това се намираха само на десет километра от най-голямата военна база в региона. Какво значение всъщност имаше това?

„Къде е най-добре да скриеш писмото, за да не го открие никой? Ами в пощенската кутия.“

Всичко си имаше и предимства, и недостатъци. Проследи смаляващия се хеликоптер с поглед и само след миг зърна залива, завъртя руля и пое по стъпките на врага.

Нивото на водата бе толкова ниско, че някои от най-потайните и опасни плитчини се бяха показали и се зеленееха насред вълните. За свое учудване осъзна, че си спомня пътя отлично. След още двайсетина минути достигнаха до целта. Най-много се притесняваше да не би в хижата да има хора. Не му се вярваше, особено по това време на годината, но не можеше да е напълно сигурен. Отпусна газта и се плъзна през тесния залив между островите съвсем, съвсем бавно. Скоростта му бе не повече от два морски възела. На пристана не се виждаха други лодки, което на практика означаваше, че са съвсем сами.

Пътуването им отне почти час, а тялото на Малер съвсем се вкочани от студения вятър. Той угаси мотора и насочи лодката към пристана. Между островите цареше абсолютно безветрие и ненарушавана от нищо тишина — какво великолепно усещане само. Лъчите на следобедното слънце проблясваха по спокойната водна повърхност, а въздухът бе изпълнен с покой.

Бяха идвали тук и преди, на пикник със сандвичи на скалите и за да се изкъпят. Харесваха това сурово островче, което се намираше на самата граница с големия остров Оланд. Малер обичаше да си мечтае как някой ден ще купят една от двете рибарски хижи, които бяха единствените постройки тук.

Ана се изправи и погледна през перилата.

— Толкова е красиво.

— Да.

Брегът беше съвсем скалист, покрит с ниски хвойнови храсти. Над тях се ширеха поляни, осеяни с пирей и тук-там с елши. Петнайсетина минути стигаха, за да ги обиколиш всичките. Растителността не се отличаваше с кой знае колко голямо богатство. Един съвсем мъничък свят, достъпен за човешкия поглед.

Малер и Ана слязоха мълчаливо от лодката, свалиха Елиас и багажа на сушата и ги отнесоха до едната хижа. През последните няколко дни Малер се опитваше да поддържа някакъв разговор, а сега, когато Ана четеше мислите му, всички думи изведнъж се оказваха излишни.

Положиха Елиас върху една туфа пирей и започнаха да търсят ключа. Провериха и тоалетната, която се намираше на около петдесет метра зад хижата, и установиха, че изпражненията в бидона са напълно изсъхнали. Очевидно островът отдавна бе пуст. Надникнаха под всички камъни наоколо, в пукнатините в скалите и под съборените дънери, но от ключа нямаше и следа.

Малер нареди инструментите си на скалите и потърси погледа на Ана за подкрепа. Тя му кимна. После пъхна крика в процепа между вратата и стената, удари го с чука и го огъна. Ключалката веднага поддаде. Дървената рамка се оказа прогнила, бравата падна и вратата се отвори.

Лъхна ги мирис на застояло. Това бе добре — значи стените на хижата все пак не бяха чак толкова паянтови. А това беше важно, в случай че се наложеше да останат тук по-дълго. Малер разгледа ключалката. Голямо парче от рамката на вратата липсваше, на собственика нямаше да му е лесно да я поправи. Възрастният мъж въздъхна.

— Ще трябва да им оставим малко пари, преди да си тръгнем.

Ана се огледа, обгърна притихналия остров с поглед и добави:

— По-скоро доста пари.

Хижата бе около двайсет квадрата и се състоеше от две стаи. Нямаше нито електричество, нито течаща вода, но в кухнята намериха газова печка с два котлона. На кухненския плот имаше голям бидон за вода и кран. Малер вдигна бидона и се удари по челото.

— Вода. Забравих да взема вода.

Ана, която точно в този миг внасяше Елиас в хижата, за да го сложи да легне върху едното легло, сви рамене.

— Не разбирам защо се притесняваш. — После кимна към сина си и добави: — Защо просто не му дадем морска вода?

— Всъщност да, може — съгласи се Малер. — Бихме могли да опитаме. Ами ние какво ще правим?

— Наистина ли няма нито капка питейна вода?

Докато Ана настаняваше Елиас в леглото, Малер претърси кухнята. Откри почти всичко необходимо, както и очакваше — чинии и прибори, две въдици и мрежа. Но нямаше нито капка вода. Накрая отвори хладилника, който също работеше на газ, и намери вътре бутилка кетчуп и няколко консерви със сардини в доматен сос. Разви леко газовата бутилка, но установи, че е празна.

Тази до печката обаче веднага зашумя и той побърза да затвори вентила.

„Вода.“

Беше я забравил, а без нея животът бе невъзможен. Затова в Швеция нямаше къща без кладенец.

С изключение на хижите по островите, разбира се.

Спря се насред кухнята, а погледът му попадна на картина с трол, който пече риба на открит огън. Дали в детската стая на Ана нямаше подобна, точно над леглото? Едва ли — личеше си, че тази картина е далеч по-нова.

Огледа за последен път кухнята, но не откри никаква вода.

Ана бе настанила Елиас в едно от леглата и сега седеше до него, загледана в картината на стената.

— Погледни — рече му тя. — Имах същата…

— Над леглото, когато беше малка — добави Малер.

— Да. Откъде знаеш? Така и не дойде в апартамента на мама.

Малер седна на стола.

— Прочетох мислите ти — отвърна той. — От време на време успявам да доловя нещо.

— Ами неговите? — Ана погледна към Елиас. — Чуваш ли и неговите?

— Не… — Малер замлъкна. — Да не би ти да ги чуваш?

— Да.

— Защо не ми каза?

— Казах ти.

— Не си.

— Напротив. Но ти не поиска да ме чуеш.

— Ако ми го беше казала в прав текст…

— Чуй се само — прекъсна го Ана. — Дори и сега, когато ти казвам, че мога да чуя мислите на Елиас, че знам какво се случва в главата му, дори и в този миг ме нападаш, упрекваш ме, вместо да се поинтересуваш за какво си мисли внукът ти.

Малер погледна към детето и се опита да изпразни съзнанието си, да го отвори за невидимото, да се превърне в бял лист, който Елиас да изпълни със съдържание. Пред очите му внезапно изникнаха накъсани картини, но изчезнаха, преди да успее да ги задържи. Дори не беше сигурен дали това не бяха собствените му мисли. Изправи се, отвори хладилната чанта, извади кутия с мляко и изпи няколко децилитра направо от кутията. През цялото време усещаше погледа на Ана. Подаде й млякото и си помисли: „Искаш ли и ти малко?“

Ана поклати глава. Малер избърса устата си и отново прибра млякото в чантата.

— Е, за какво си мисли?

Ъгълчетата на устата на Ана затрептяха.

— Едва ли искаш да чуеш.

— Какво имаш предвид?

— Ами той говори с мен. Споделя с мен неща, които не иска да знаеш, затова и няма да ти ги кажа. Окей?

— Но това е глупаво.

— Може и да е глупаво, но така стоят нещата.

Малер обиколи стаята, взе книгата за гости, която лежеше на един от шкафовете, и се зачете в хвалебствените слова за хижата: „Благодаря, че ни приютихте“, и така нататък. Зачуди се дали и той не трябва да напише нещо, преди да си тръгнат. След това се обърна.

— Измисляш си — рече Малер. — Никъде не… не съм чул някой да казва, че пробудените могат да… говорят с живите. Вероятно си внушаваш.

— Може би живите не искат да чуят.

— Добре, тогава искам да знам какво ти говори.

— Както ти казах…

Ана седна на ръба на леглото и го погледна с поглед… изпълнен със състрадание, или поне така му се стори. Обзе го силен яд. Не беше честно. Той спаси Елиас, той стори всичко по силите си, за да му помогне да се възстанови, само той. Ана сякаш вегетираше, през цялото време. Малер пристъпи към нея и вдигна показалец.

— Няма да…

Елиас изведнъж се изправи в леглото и го погледна втренчено. Малер ахна и отстъпи назад. Ана не помръдна.

„Какво е това…“

Усети прорязваща болка в слепоочията, сякаш някакъв кръвоносен съд се спука в главата му. Едва не се подхлъзна на чергата. Подпря се на шкафа, но болката в главата му изведнъж изчезна, напук на очакванията му. Съвсем инстинктивно вдигна ръце пред себе си, като да се защити, и промълви:

— Няма да… няма да… — дори не знаеше какво иска да каже.

Ана и Елиас седяха един до друг и го гледаха. Обзе го неприятно усещане. Малер излезе заднишком от стаята, без да сваля ръцете си. Мина през външната врата и тръгна към гладките скали.

„Какво става?“

Отдалечи се колкото се може повече от хижата. Ходилата го боляха, беше му трудно да върви по каменистия бряг. Сгуши се зад една скала, която не се виждаше от къщата, и се загледа в морето. В небето се носеха самотни чайки, които напразно търсеха храна.

„Не ме… искат.“

Не, наистина не го искаха. Какво бе сторил? Струваше му се, че Ана през цялото време тайно се е подготвяла за този удар под кръста, за да му даде да разбере, че е нежелан. Нарочно изчака да дойдат тук, където вече нямаше връщане и път назад.

Малер взе един камък, хвърли го по някаква чайка, но не му достигнаха няколко метра, за да я уцели. Бяло платно проряза хоризонта в далечината, като перка на акула. Малер удари с ръка по скалите.

„Нека се оправят сами. Нека опитат.“

В следващия миг се постара да прогони неприятната мисъл, да я изтрие завинаги от съзнанието си. Дали можеха да го чуят?

Не стига всичко останало, ами трябваше и да внимава какво мисли — това го вбесяваше още повече. Дори в самотата не намираше покой.

Не това беше очаквал. Ни най-малко.